Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

7. НАРОДЕНЪ УЧИТЕЛЬ

 

 

Отъ деятелностьта на Левски въ село Войнягово [103] ни е известно само това, че неговата скромна даскалска стая била преобърната на свърталище, въ което намирали покровителство всички волни (бездѣлници), преследвани отъ разни агашетини и компрометирани предъ правителсвото хора. Единъ отъ неговитѣ приятели, Петъръ Поповъ, който го посетилъ по това време въ Войнягово, разказва, че вратата на неговата стая не се затваряла ни дене, ни ноще, нѣщо, което въ турско време бѣ почти невъзможно. Всѣки можелъ да влѣзе при него, което време пожелаелъ. Въ това време изъ Калоферската планина ходѣла чета юнаци, която била въ тѣсни сношения съ войняговския даскалъ. По нѣколко дни той се изгубвалъ отъ селото и ходѣлъ въ планината при юнацитѣ, [104] на които носѣлъ едно-друго. Твърде често той събиралъ по-събуденитѣ селяни около си, на които разказвалъ изъ далечъ разни патриотически сказки, трудѣлъ се да събуди въ тѣхъ чувството на патриотизъмъ. Отдавна войняговчани имали съ съседитѣ си дѫбенчани, споръ за мѣра. Въ едно сборичкване помежду имъ Левски се турилъ на чело на войняговчани, и такова поражение нанесалъ на съседитѣ имъ, щото мнозина паднили ранени и отъ дветѣ страни, между които имало и турски заптии. Разбира се, че Левски малко го е болѣло сърдцето за царската мѣра, принадлежала ли тя на дѫбенци или на войняговчани, но отъ нѣмане по-сериозни занятия той предпочиталъ да се мѣси въ чисто селскитѣ работи, искалъ да приучи българитѣ да се биятъ и сражаватъ [105].

 

Неустрашимъ човѣкъ билъ той. Неговата решителностъ и дързостьта му сѫ баснословни. До тукъ азъ съмъ се въздържалъ да го характеризирамъ съ голи думи, защото по-нататъкъ самитѣ му дѣла ще да говорятъ за това.

 

Турското правителство, колкото и да бѣше по-слабо и заспало по тия времена, не закъснѣло да обърне внимание на войняговския даскалъ. Много заптии, които посещавали Войнягово, оплаквали се на своето началство, че селянитѣ вирнали глава, не турятъ много масло въ яйцата, за което

 

 

68

 

билъ причина даскалътъ. Левски билъ подозрѣнъ. Това той знаелъ отъ всички най-добре и единъ день (1865) той заминава набързо въ Добруджа, вѣроятно, за да бѫде по-далечъ отъ Карлово. Въ с. Еникьой, тулчанско, той се условилъ пакъ за учитель, гдето стоялъ не повече отъ 6—7 месеци. И тукъ деятелностьта на нашия херой не се ограничила само съ даскалския девитъ [106] и съ безжизнения букваръ. Всичко младо и идеално, каквото е можело да се намѣри по него време въ едно село, обиколило нашъ Васила. Въ тази именно епоха нашето отечество било нападнато отъ хищнитѣ черкезски банди, които нашитѣ братя руси ни бѣха изпратили, като че ли турскитѣ капасъзи да бѣха малко. Левски организиралъ българска чета, съ която искалъ да противодействува на черкезитѣ. По сбороветѣ, сватби и други увеселения, които ставали по околнитѣ села, той не изпускалъ простия случай да се яви съ своитѣ близки другари. И съ слова, и съ действия се трудилъ той да разбуди заспалитѣ свои съотечественици, устроилъ игри въ надхвърляне на камъци и надскачане между младитѣ, които той надминавалъ въ всѣко отношение. И до днешенъ день на поляната отвънъ село Еникьой се виждатъ забити колове, за които жителитѣ на селото разказватъ, че пространството между тѣхъ е прескачано отъ нѣкогашния имъ Даскалъ Василъ.

 

„Това е левска крачка”, — говорѣли присѫтствуващитѣ... Твърде е вѣроятно, че нашиятъ герой се е възползувалъ отъ това сравнение да се нарече Левски, [107] който прекоръ не е сѫществувалъ нито въ семейството му, нито въ рода му. Догдето той живѣлъ свободно въ Карлово (1865—1866 г.) това име не се е чувало. Въ 1868 година мнозина го знаели вече Левски.

 

Отъ с. Еникьой Левски отишелъ въ с. Конгасъ, така сѫщо тулчанско, дето не останалъ повече отъ 3—4 месеца. После той се връща сѫщата година (1866) въ Карлово, отива до Пловдивъ, но скоро трѣбвало да бѣга, защото турското правителство не било забравило още дѣлата му въ с. Войнягово. Най-напредъ билъ повиканъ въ конака братъ му Христо, който живѣлъ въ Пловдивъ, и когото питали за брата му — каква работа върши и на кѫде се намира. Левски билъ известенъ въ Карлово за разпорежданията на властьта и скоро взелъ мѣрки, за да се запази. Като не можалъ да остане дълго време въ Карлово, дето не било възможно да се скрие, той тръгналъ за Ромъния презъ Габрово и Шипка.

 

Въ Ромъния пристигналъ благополучно нашиятъ херой

 

 

69

 

въ тая именно минута, когато всѣки градъ билъ препълненъ съ млади патриоти, емигранти отъ България. Сега той намѣрилъ ромънскитѣ българи, не Добресковци и Колоневци, както тѣ били въ 1862 година, а чисти българи. Тѣ били отишли много напредъ въ разстояние на 4—5 години. Различни общества, тайни и явни, каквито и да били тѣ, пакъ сполучили да въздигнатъ българщината на доволно висока степень. Издавали се вече нѣколко български вестници, работилъ твърде деятелно и Раковски, съ своитѣ охтичази гърди, имало мнозина български студенти изъ ромънскитѣ училища, съ една речь — българщината и българскиятъ езикъ отдавна се ползували съ право на гражданство. Отъ друга страна, Критското въстание, за успѣхитѣ на което тържествували всѣка вечерь изъ Ромъния разпаленитѣ елински патриотета, и което не малко стресна балканскитѣ православни народи, вдъхнало куражъ и идея на нашитѣ емигранти.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

103. с. Войнягово — Карловско — тамъ Левски е билъ народенъ учитель. За дейностьта на Левски като народенъ учитель вж. статията въ сборника „Въ служба на народното образование, педагогически приноси въ честь на проф. Михаилъ Герасковъ”, с. 631—636. Какъвъ бѣше Левски като учитель?:

 

   I

 

Българското народно учителство е единъ отъ здравитѣ прешлени въ гръбнака на българското политическо и културно възраждане отъ миналия вѣкъ. То стана душата на БЦРК и неговитѣ поддѣления — тайнитѣ комитети. Трѣбва обаче да споменемъ и за ония народни учители, които се плашеха отъ революционната дейность и нехаеха за политическата борба. Този страхъ и това нехайство пробуждаха не веднажъ гнѣвъ въ сърдцето на Любенъ Каравелова, който не закъсняваше да ги жигосва съ политическата си лирика и да ги нарича „крави”, 

„Които носатъ изгнилъ мозъкъ

вовъ кратуни здрави”.

 

Къмъ политическото нехайство на българското народно учителство не малко стрели отправи и пламенниятъ Ботйовъ. Въпрѣки всичко това българското народно учителчтво отъ преди Освобождението изпълни дълга си къмъ народното пробуждане и борбата за народностенъ образъ и свобода. Въ срѣдата на това народно учителство, което се бори на страната на революционното движение, бѣ, макаръ и за кратко време, и апостолътъ на свободата Василъ Левски, тогава познатъ подъ името Василъ Ивановъ или Дяконъ Игнатий.

 

 

155

 

Василъ Левски никога не се е готвилъ да става народенъ учитель, обаче условията го заставиха известно време да бѫде просвѣтитель. Опитътъ добитъ отъ тѣзи дни, впоследствие му стана най-ценното орѫжие въ изграждането на могъщата комитетска организация на Вътрешната революционна партия. Въ своя ученически животъ въ днитѣ, когато изгражда своето юношеско образование Левски има единъ учитель, който оставя трайни следи както въ неговия животъ, така и въ живота на българското просвѣщение — това е жеравненскиятъ елинистъ Райно Поповичъ (1783 — 1858), който, както разказва дъщеря му Елисавета, по мѫжъ д-ръ Константинъ Попова, казвалъ, че ученикътъ му Василъ Ивановъ Кунчевъ ималъ голѣми способности (вж. Стефанъ Каракостовъ, Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си, София, 1940 г., с 88—90). Тѣзи сведения за ранното детство на Левски и писмата отъ зрѣлата му възрасть идватъ да ни разкриятъ колко глупаво е схващането на нѣкои биографи на Левски, които твърдятъ, че апостолътъ е билъ „неграмотенъ”.

 

Познавалъ способноститѣ на своя ученикъ, Райно Поповичъ, съ дълбока болка научава, че покалугерили младия Василъ: „Намѣрили кого да покалугерятъ”, казвалъ той често (тамъ, с. 89). Въпрѣки това калугерскитѣ години на Левски не съ напълно загубени за народното дѣло. Тѣ, наистина, не му позволяватъ рано да излѣзе изъ предѣлитѣ на поробеното си отечество и разшири кръгозора си въ културни напреднали страни, но калугерството го запознава съ политическитѣ и религиозни борби на православната църква, съ житията на не единъ светецъ, загиналъ въ борбата за народа си. Това влияние на църковната мартироложка литература виждаме да се проявява, когато цитира руския националенъ деецъ отъ смутнато време Мининъ, само че съ огледъ на великата освободителна борба (тамъ, с. 188). Своето истинско образование обаче Левски добива въ първата Бѣлградска легия отъ 1862 год., където политически е просвѣтляванъ отъ речитѣ на Раковски и повлиянъ отъ срѣдата на една културна общность. Следъ разтурянето на тази легия, ние очакваме да видимъ апостола като хайдутинъ, обаче пѫтьтъ му взема друга посока: той става народенъ учитель.

 

   II

 

Върналиятъ се отъ първата легия двадесеть и петь годишенъ Левски се готви наистина да става хайдутинъ, чийто животъ той вече опозналъ и преживѣлъ. Вуйчо му обаче, архимандридъ Василий, разсърденъ и озлобенъ, че неговиятъ послушникъ Василъ го оставилъ и избѣгалъ, отива и го предава на турската полиция, като не забравя да съобщи, че племеникътъ му е и опасенъ бунтовникъ. Заловенъ, следъ три месечно престояване въ затвора в

 

 

156

 

Пловдивъ, по застъпничество на видни пловдивчани, между които и Якимъ Груевъ, апостолътъ бива освободенъ и както пише въ споменитѣ си неговиятъ другарь Христо Ивановъ — Книговезецътъ (1838—1898) Левски „ходи нѣколко време” свободенъ и сетне „са пазари учитель въ Войнягово, не по-далечъ отъ Карлово два часа” (тамъ, с. 46),

 

Въс. Войнягово, карловско, Левски отива къмъ есеньта на 1863 г. или пролѣтьта на 1864 г. Бунтовниятъ му духъ не ще да се е задоволявалъ само съ това да учи децата на четмо и писмо. Ако съдимъ по думитѣ на неговия другарь Христо Ивановъ, Левски ще да е работилъ надъ политическото си образование, защото, когато той го посетилъ въ Войнягово, задачата му била да отиде въ Букурещъ и донесе броеве отъ книгата на Раковски „Горски пътникъ”. Този цененъ другарь на Левски ни разказва, че апостолътъ освенъ съ учителство се занимавалъ и съ църковни работи, като пѣелъ въ църквата, а училището се помѣщавало въ „черковната одая” (тамъ, с. 46). Въ Войнягово като учитель Левски преживява твърде неспокойни дни, понеже билъ непрекъснато преследванъ отъ своя зълъ вуйчо. Тѣзи преследвания го заставятъ да престои тукъ само „година и половина учитель”, както ни разказва Христо Ивановъ (тамъ, с. 47).

 

За да разберемъ, какво точно е правилъ Левски въ Войнягово като народенъ учитель, преди още да стане четникъ и организа-торъ на Вътрешната революционна партия, нека видимъ какво разказва неговия сродникъ Василъ х. Караивановъ отъ Карлово:

 

„Като учителъ въ Войнягово Левски никога не е искалъ отъ Войняговци храна. И до сега останалитѣ живи негови ученици съ очудване разправятъ това. Казватъ, което и азъ зная за вѣрно, че храна му е носена отъ Карлово, отъ самата му майка. Обаче не е изключение на възможностьта да е срещналъ непреодолими прѣчки, за да му се занесе храна отъ Карлово. Тогава, отъ къде се е продоволствувалъ, и самитѣ негови, ученици не съ знаели, и не съ научили. Тѣ разправятъ съ гордость какъ при негово отсътствие, като знаели отъ личенъ опитъ, че учительтъ имъ не се отнасялъ жестоко къмъ тѣхъ, открадвали му бѣлия и хубавъ карловски хлѣбъ...”

 

Отъ време на време Левски е изчезвалъ стъ селото, но никой не е знаелъ, къде е ходилъ и съ кого се е срѣщалъ. Трѣбва да предполагаме, че той е ималъ срещи съ народни хайдути, чийто сподвижникъ той е още отъ Бѣлградската първа легия. Василъ х. Караивановъ за тѣзи изчезвания ни казва само, че никой нищо не е знаелъ и продължава разказа си:

 

 

157

 

„Ученицитѣ му разправятъ, че той вземалъ едно агне (символъ на смирение и кроткость), едно куче, (символъ на преданностьта и гордостьта) и една котка (символъ на ревностьта и разногласието). Тѣзи три животни отначало живѣели въ голѣма вражда помежду си. Той показвалъ на своитѣ ученици начина на примирението, успѣлъ да приближи тѣзи животни. Отначало тѣ бѣгали едно отъ друго, но толкова се сближили, че тритѣ вкупомъ стояли и не се раздѣляли. При напущане на учителствуването му, агнето далъ на единъ овчарь, кучето на другъ, а котката на ученика си Петъръ Стояновъ. На кучето казвалъ Никифоръ, на котката Рисиндра, а на агнето не се знае (все тамъ, с. 144—145).

 

По-интересни сведения за учителскитѣ дни на Левски имаме отъ неговия ученикъ Петъръ Стояновъ, който си спомня, че апостолътъ стоялъ въ Войнягово отъ Гергьовдень 1864 г. до 1866, когато избѣгва. Причината да избѣга Левски отъ учителската си длъжность въ Войнягово ще да е била и скарването му съ богатия войняговецъ Чорбаджи Добри, който обралъ събирания отъ гърба на народа десятъкъ. Левски водилъ тевтеритѣ на този чорбаджия, който не внасялъ въ турската хазна десятъка, събранъ отъ селянитѣ, а го присвоилъ. На властьта Добри Чорбаджи казалъ, че паритѣ присвоилъ даскалътъ, Василъ Ивановъ, който вече изчезналъ. Петъръ Стояновъ си спомня сѫщо кой били ученицитѣ на Левски, между които впоследствие се явяватъ смѣли бунтовници или кметове на селото.

 

Ето тѣхнитѣ имена; 

1. Димитъръ Добревъ, Кочанътъ, работилъ въ Старозагорския манастиръ;

2. Ганчо Ивановъ Балъковъ, билъ кметъ на Кури-Химитли;

3. Илия Мичовъ Газиновъ, убитъ въ Сръбско-българската война;

4. Иванъ Петковъ Танковъ;

5. Иванъ Колевъ Грошевъ;

6. Ивана Добрева;

7. Ивана Иванова Балъкова;

8. Павли Георговъ;

9. Петъръ Стояновъ, единъ отъ първитѣ ученици ва Левски, билъ четири години кметъ на с. Войнягово

10. Петъръ Райчиновъ Пърмовъ, две години кметувалъ на селото си;

11. Петъръ Недѣлчевъ Пиронковъ, кметувалъ въ село Янево;

12. Павелъ Линговъ Драгановъ, обесенъ като бунтовникъ по време на освободителната война.

13. Петъръ Митевъ Тирзийски;

 

158

14. Пенчо Колевъ Буюклийски;

15. Колю Илиновъ Газиновъ;

16. Тодоръ Чоновъ Карамачовъ;

17. Янкулъ попъ Ивановъ;

18. Ганчо Димитровъ Пиронковъ;

19. Тинко Карловчанинъ, лелинъ синъ на Левски.

 

За епизодната страна на споменитѣ, трѣбва да кажемъ, че Петъръ Стояновъ билъ битъ отъ Левски:

 

„Ние имахме страхопочитание къмъ учителя си. Достатъчно бѣше да хвърли единъ строгъ погледъ върху нѣкой ученикъ, и той щѣше да се закове на мѣстото си. Единъ день учительтъ си бѣ въ неговата стая, а ние ученицитѣ въ нашата; стана едно силно сборичкване помежду ни и азъ блъснахъ вратата, че се чу чакъ на улицата. Обезпокоенъ отъ това учительтъ дойде при насъ. . . на мене като най-виновенъ ми удари една плесница. . .” (тамъ, с. 149).

 

Даденитѣ сведения съвсемъ не могатъ да разкриятъ пълния образъ на Левски като народенъ учитель. Наистина още тукъ ние чувствуваме неговата силна природа, указала дълбоко влияние срѣдъ ученицитѣ му. Трѣбва обаче да съжаляваме, че нѣмаме дори и такива сведения за по-нататъшното учителствуване на Левски, когато той отива въ Северна Добруджа, въ селото Ени-Кьой. Тукъ диритѣ му се губятъ и споредь далечно ехо отъ спомени, той напуща добруджанското село и презъ Силистра се прибира въ Ромъния, където става знаменосецъ на Панайотъ Хитовата чета.

 

Стоянъ Заимовъ (1853—1932), нашиятъ виденъ мемоаренъ историкъ на революционното ни възраждане, когато разказва въ своята книга „Миналото”, т. I. 1884 год., какъ се основалъ въ Хасково тайниятъ революционенъ комитетъ, ни рисува единъ прекрасенъ образъ на Левски при срещата му съ малкитѣ ученици на Хасковското българско главно мѫжко училище. Заимовъ е обичалъ тѣзи страници, затова презъ 1898 г. той отново се връща на тѣхъ, преработва ги, допълва и издава въ „Сборниче Василъ Левски”, 1898 г., с. 102—126. Въ тѣзи спомени преди всичко ни се хвърля въ очи образътъ на Левски като народенъ учитель, црто е обикналъ детето-ученикъ, милѣе за него и на него принадлежи. Когато Левски, споредъ Стоянъ Заимовъ, влѣзълъ въ двора на училището, по-възрастнитѣ ученици се поодръпнали на страна, защото го помислили за турчинъ, дошелъ за не добро въ училището, Само малкитѣ ученици го гледали наивно и съ погледи на приятелство. Ето и самата картина така, както я разказва Заимовъ:

 

 

159

 

„Турчинътъ съзрѣ въ единъ огъ кѫтоветѣ на двора разни гимнастически уреди — стълби, люлки, паралелки, върлини и дървено магаре — и запита единъ отъ класницитѣ:

 

— Кой се люлѣе на тия люлки? Кой прескача туй дървено магаре?

 

— Това не сѫ люлки, това е гимнастика, отговорилъ класникътъ.

 

— Нека така да бѫде, както ти рече: азъ искамъ да знамъ, кой ви учи на гимнастика?

 

Възрастнитѣ класници се увѣриха, че това е турски шпионинъ, дошелъ да шпионира учителя Берковски.

 

Турчинътъ поглади главицата на най-малкото — петгодишно дете, най-чистото, най-хубавото, най-питомното звукарче Тенчо Панайотовъ — и му каза:

 

— Мило дете, заведи ме въ учителската стая ...”

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

И когато Левски, който се крие подъ образа на турския търговецъ, влиза въ учителската стая, казва на изненадания хасковски учитель: „Дойдохъ да видя, какъ и на какво учите децата на българитѣ. . .” Чрезъ тѣзи оскѫдни данни ние се мѫчимъ да видимъ образа на Левски като народенъ учитель. Такъвъ обаче той бѣ кратко време, защото стана напълно истински народенъ учитель — учитель на цѣлия страдащъ подъ робство български народъ. И този народъ той научи да се бори за свободата си. Ученицитѣ му не излѣзоха лоши и не засрамиха учителя си.

 

104. Тукъ трѣбва да виждаме прояви на хайдутство, за което самъ Левски ни загатва още въ стихотворната си биография:

„Азъ Василъ Левски, въ Карлово роденъ,

отъ българска майка юнакъ азъ роденъ

не щѣхъ да съмъ турски и никакъвъ робъ,

сѫщо да гледамъ и на милия си родъ —

станахъ и отидохъ въ Стара-планина”.

 

105. Това е легенда, въ която мѫчно може да се види една действителна случка.

 

106. Девишъ — тур. металическа мастилница.

 

107. Прозвището Левски има следното обяснение, което дадохме още презъ 1941 г., а презъ 1942 г. пролѣтьта допълнихме. Защо синътъ на Гина Кунчева — Василъ Ивановъ, сетнешниятъ Дяконъ Игнатий, който въ революционната организация на комитетитѣ имаше петнадесеть псевдонима, се нарече Василъ Левски?

 

Левски?

 

 

160

 

Това е псевдонимъ, който ни разкрива смѣлостьта и храбростьта на едно животно, което нашитѣ революционери взематъ за свой гербъ. Левски толкова много е обикналъ този символъ, че когато порѫчва да се изработи печата на БЦРК, въ крѫглото му поле иска да се постави образа на едно лъвче.

 

Мнозина автори като разглеждатъ живота на Левски въ втората Бѣлградска легия презъ 1867 г. разказватъ, че Василъ Дяконътъ веднажъ скочилъ единъ ровъ край крепостьта и тогава Каравеловъ плѣсналъ съ рѫце и казалъ (споредъ Стоянъ Заимовъ): „Това се казва скокъ на нубийски лъвъ”. Раковски подзѣлъ думитѣ на Каравелова и казалъ: „Отъ сега нататъкъ Василия ще наричаме Дяконъ Лъвъ Нубийски”. За това ни говори не само Стоянъ Заимовъ, но и Ив. Г. Клинчаровъ въ книгата си „Любенъ Каравеловъ, Биография, 1925 г., с. 73. Истината, обаче, е съвсемъ друга. Презъ това време Раковски лежеше боленъ край Букурещъ въ село Циганка, кѫдето и умира. Второ, Каравеловъ не е можалъ да нарече Дякона съ името „Левски”, защото една година преди това апостолътъ пише писмо до Раковски, което подписва „В. И. Левски”. Трѣбва значи да заключимъ, че апостолътъ много по-рано взема този псевдонимъ и то, изглежда, самъ да се е нарекалъ така. Нашето мнение по този въпросъ клони, че апостолътъ взелъ думата „Левски” отъ поезията на Добри Чинтулова, чийто стихотворения той пѣе като народни пѣсни, преписва ги въ джебното си тевтерче и тѣхъ декламира предъ комитетскитѣ хора, за да имъ повдига духа. За отношението на Левски къмъ Чинтулова ние говорихме въ книгата „Писма, статии, пѣсни” на Левски. Тукъ само изказваме предположението си, че апостолътъ е взелъ думата „Левски” отъ Чинтуловото стихотворение „Българи юнаци”, кѫдето четемъ следнитѣ стихове: 

„О, левъ! Събуди се

Отъ дълбокий сънъ.

Силно провикни се

Отъ Балкана вънъ.

—  —  —  —  —  —

Левски гласъ

Вика насъ

Турски гласъ

Бѣга отъ насъ”.

(Добри Чинтуловъ, Избрани творения подъ редакцията на Никола Табаковъ, с. 31—32).

 

Следъ насъ по този въпросъ се изказа и г. Стойчевъ, въ сп. Родина, г. III, кн. VI, който сѫщо приема прозвището Левски да идва отъ поезията на Чинтулова.

 

 

161

 

Едновременно съ Чинтуловата поезия като изворъ за прозвището Левски, не би било безъ основание да се смѣта и тази на Г. С. Раковски. У Раковски намираме следнитѣ стихове: 

„Златна зелена свѣтла хорѫгва

   С’ една страна „Свобод’ или смърть!!!”

Страшни видъ лъвовъ изобразява

   С’ друга страна „Богъ с’ нами напредъ!!!”

 

(Г. С. Раковски, Горски пѫтникъ и Показалецъ, библ. „Бълг. книжнина”, № 5, София, 1925, с. 42).