Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му

Захари Стояновъ

 

8. ЧЕТНИКЪ ВЪ БАЛКАНА

 

 

Приготвяли се две чети да минатъ презъ Дунава въ България, едната подъ предводителството на Филипъ Тотя, а другата — на Панайотъ Хитова [108]. Въ дружината на тоя последния влѣзълъ и нашиятъ херой. Той билъ избранъ за байрактарь на четата, която се състояла отъ тридесеть души момчета.

 

Въ края на месецъ юний 1867 година тя преминала Дунава подъ малкия градецъ Тутраканъ срещу най-буйния Дели-Орманъ, кѫдето турското население употрѣбява най-дебелитѣ шишенета. Минали край селата Кусой, Турлакъ, Попово и набили непроходимото Герлово. Нашъ Левски билъ единъ отъ най-пъргавитѣ и решителни момци. Но ако не бѣше той такъвъ, биха ли го избрали за байрактарь! Тамъ, гдето четата намирала малко спокойствие и безопасность отъ страна на многобройнитѣ потери, той повѣрявалъ байряка другиму и отивалъ по селата да проповѣдва всеобщо въстание. Когато четата дошла въ Карловския балканъ, късно една вечерь той се отдѣлилъ отъ нея и тръгналъ за Карлово, като оставилъ орѫжието си въ една нива. Облѣченъ въ сливенски гайтанливи потури, и влѣзълъ незабелязано въ кѫщата на Христо Райковъ. Дордето не билъ се приближилъ до града, на пѫтя, близу до мѣстото Гюрешъ-кърѫ, той попадналъ случайно на единъ турски караулъ отъ трима души. Преспокойно се хвърля въ хендека на единъ гюлъ и, безъ да стане нужда да употрѣби орѫжие, успѣлъ да пропѫди турцитѣ. [109] Уплашени, тѣ известили на мюдюра, че видѣли страненъ човѣкъ (думата комита нѣмаше тогава право на гражданство), който идѣлъ за града. Въ Карлово Левски донесълъ нѣкакви писма за Михайловски и поискалъ различни потрѣбности за четата. П. Попова той изпратилъ до Станча Кожухарина за двадесеть чифта мешинени царвули.

 

Преди нѣколко дни били откарани за Пловдивъ двама души отъ приятелитѣ на Левски, Иванъ Тюрмето и Христо Пулевъ, заподозрѣни, че давали барутъ на момчетата. При-

 

 

71

 

сѫтствуващитѣ въ доме на Христо Райковъ съ прискърби съобщили това произшествие на Левски.

 

— Всинца ви да бѣха затворили, още по-добре щѣше да бѫде, отговорилъ той. — Това е знакъ, че нашето дѣло успѣва.

 

На другия день въ тъмни зори нашиятъ херой оставилъ Карлово. Той преминелъ презъ Шамъ-махала направо презъ нивята и поелъ балканскитѣ пѫтеки. Карловскиятъ мюдюринъ изпратилъ сѫщия день потеря подъ началството на Дженджи Хасана и Хаджи Мустафа, които се върнали, безъ да направятъ нѣщо. Левски достигналъ четата въ Златишката планина.

 

„Въ това време единъ турски офицеръ”, говори Панайотъ Хитовъ въ своята книга, „помолилъ правителството да му даде позволение да иде въ планината и да донесе главитѣ ни. А байрактарьтъ (Левски) се известилъ за това и побърза да ни яви. Като седѣхъ единъ день върху единъ камъкъ и гледахъ низъ полето съ телескопа си, то видѣхъ този офицеръ, че дойде при едни овчари, които не бѣха българи, и замръкна при тѣхъ. Азъ отидохъ вечерьта въ мандрата, уловихъ едного отъ овчаритѣ и попитахъ го, какво е търсилъ при него турчинътъ. Овчарьтъ ми рече: „Турчинътъ дохожда при насъ да му дадемъ овчарски дрехи, съ които иска да преоблѣче дружината си и да дойде при васъ и да ви излови”. — „Дайте му дрехитѣ си, но после да не се оплаквате, когато ви ги донесатъ изпродупчени отъ нашитѣ куршуми”, казахъ азъ и си заминахъ. Следъ три дни ето че иде офицерътъ, преоблѣченъ въ овчарски дрехи. Тоя турчинъ мислѣше, че ние не го познаваме, и вървѣше къмъ насъ съвсемъ свободно. Наредихъ момчетата си и зарѫчахъ имъ да не стрелятъ, доде имъ не дамъ знакъ. Турцитѣ трѣбваше да минатъ покрай насъ, следователно, ние можехме да ги ударимъ твърде лесно. Пѫтьтъ се намираше петнайсеть крачки далечъ отъ насъ. Всичко това бѣше добро, но когато на единъ човѣкъ е сѫдено да умре, то ни единъ дяволъ не може да го спаси. Турцитѣ се приближиха до насъ, безъ да знаятъ, че ние сме се скрили въ тревата и че ги чакаме съ нетърпение: дойдоха срещу насъ. Азъ запретихъ на момчетата да стрелятъ, защото нѣмахъ намѣрение да нападамъ, но турцитѣ търсѣха белята си и се приготвиха да ни нападнатъ. Трѣбваше да се биемъ. Всѣко мое момче си избра по едно дърво, скри задъ него тѣлото си, запна пушката си и се приготви.

 

 

72

 

— Гледайте да ударимъ офицера, защото турцитѣ ще се разбѣгатъ безъ своя предводитель и ще ни оставятъ на мира.

 

Щомъ изрекохъ тия думи, пушкитѣ на момчетата припръщяха и удариха офицерина и още двама низами. Останалитѣ се разбѣгаха. Отъ това мѣсто ние се опѫтихме къмъ Троянския монастиръ и дойдохме близо до Тетевенъ при рѣка Рибарица...”

 

Следъ това четата имала малки сражения съ турскитѣ потери около Златица и безъ да извърши нѣщо по-сериозно, презъ Пиротскитѣ планини влѣзла въ Сърбия.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

108. Панайотъ Xитовъ (1830—1918) виденъ сливенски войвода, чиято чета, съ знаменосецъ Левски, презъ 1867 г. преброди Балкана и се влѣвъ втората легия. Съ Левски се запознава презъ 1866 г. по препорѫка на Раковски (виж. тукъ точка 53. Вж. сѫщо книгата ми „Василъ Левски въ споменитѣ на съвременницитѣ си”, с. 19—24. — Тамъ сѫ обнародвани споменитѣ на Хитова за „Василъ Дякона”).

 

109. Тази случка ето какъ я описва Левски въ стихотворната си автобиография:

„Турци поганци мене угадиха,

Тежка потера тѣ си вдигнаха. . .

—  —  —  —  —  —  —  —  —  —

самъ самичекъ, обкиченъ, въорѫженъ

съ пушка белгийска и чифтъ пищови

и остра сабя на менъ блещѣха.

Презъ две, презъ три стражи си минахъ,

на четвъртата мене съзрѣха.

Потеглихъ пушка, извадихъ и сабя,

низки дуваръ гърдобранъ ми бѣше,

страхопъзли турци веднага се пръснаха

отъ самичекъ азъ, щомъ ме видѣха. . .”