Повечето от тези черкви днес ги няма. Онези, които са останали или са полурухнали, или в скоро бреме ще рухнат. За тях напомнят само камбаните, леяни някъде в България, но устойчиви на всичко. Едва ли човешката ръка или ненавиждането могат да унищожат камбаните. Те са единствените вечни! Увиснали върху клона на някое столетно дърво студено дочакват и изпращат хората. Така е и в село Градини, и в Петърлаш, и в Смиловци. В Петърлаш обаче преди сто години дядо Киро Киров специално от Рилския манастир донесъл една фиданка - младо борче, която засадил пред селската черква. Черквата вече я няма, а борчето станало столетен бор, върху чийто жилест клон е преметната църковната камбана. От другите две манастирчета в селото няма нито помен.

В Царибродско за редица други манастири, много по-известни от Петърлашките, също няма помен. В Изатовци даже, върху някогашните основи на манастира "Св. Архангел" (1703), дълго бреме стърчаха два каменни стълба, използвани по-късно за построяването на овчарник.

Манастирчето пък "Св. Димитър" (1870), някогашното първо килийно училище в Цариброд, почти рухна пред очите на уж изненаданите царибродчани по подобие на конака до него. Не по-различен е случаят и с другите църкви и манастири в Царибродско. Някои са изчезнали, като че ли не са и съществували. Друи пък отчаяно привличат погледи на минаващите. Така е и с Планинишкият манастир, и с църквата "Св. Кирик и Юлита", и с Пъртопопинската църква и "Св. Никола" в Лукавица...
Останал е само Погановският манастир, известен като "Св. Иван Богослов", "заглъхнал в царството на орлите и на самотата", както бе казал веднъж д-р Кръстю Миятев. Интересно как този манастир построен през ХIV век се провъзгласява от сръбската преса за сръбски и това "край Пирот", въпреки че някога руската дипломация и цариградската екзархия си позволиха да го провъзгласят за български. За архитектурното великолепие на комина, иззидан от българския воевода Кракра Пернишки е излишно да се говори. Той е просто неповторим!

И не напразно когато тук минавали Алеко Константинов, Иван Вазов, Константин Иречек и други, всичките въздишали под скалите на бързотечната Ерма. Алеко даже се провикнал "Какво, Швейцария ли?", с което овековечил прелестите на този край в историята на българската литература.

Царибродчани обаче не се постараха и паметна плоча на писателя да направят. Или просто не посмяха? И онова, което е останало от историческите паметници в града и околността му е на изчезване, ако още не е изчезнало. Военните гробища в Цариброд са взривени заедно с паметника, веднага след Втората световна война.

Паметникът-костница на Нешково бърдо, повдигната на 6 май 1887 година по заповед на полковник Пачев, в памет на загиналите сръбски и български офицери от Сръбско-Българската война е полурухнал. Нито помен от някогашния Държавен училищен пансион, в който се е учил и д-р Кръстю Кръстев. Нито помен от традицията на Учителската семинария, от някогашното просветно дело и културната традиция на този край.

Така е и в Босилеград.

Там стенописите на черквите се заличавали с вар. Това се вижда в черквата "Св. Троица" в града (1895) или в изворската черква "Св. Богородица" (1834). В Паля (Клисурско) са останали само стените на стар манастир от IХ век.

Безследно е изчезнал и паметникът на българския войник Къню Дошев, който през 1913 година защитавал Босилеград от сръбските нашественици. Затова пък името на прословутия сръбски комендант Коста Печанац е увековечило местността и гробищата с името "Печанчеви гробища". Новите надписи на сегашните надгробни паметници са на сръбски с изключение на някой изписан на български. Така е и в Цариброд, и в Звонци. Археологически разкопки, стари писания, стенописи, икони, параклиси, църковни реликви и пр. са просто изчезнали или изчезват.

Какво направи Българската православна църква по този въпрос?

Нейната посестрима Сръбската православна църква видяхме какво направи и какво иска да направи!

Къде е съвестта на онези, пред чиито очи изчезнаха великите духовни старини на един народ?

И ако вече не се молят за нас, нека не ни възпрепятстват в желанието ние да се помолим за тях и греховете им, че пренебрегнаха и род, и вяра в името на "православните братски интереси".

Единственото, което моите сънародници пожелаха да направят неотдавна, и което шашна официалните власти беше инициативата на ДСБЮ да им се разреши място за повдигане на бюстове на Христо Ботев в Цариброд и на Васил Левски в Босилеград. Разбира се, с цел, да се запазят от забрава имената на двамата великани, с които българският род се гордее.

[Previous] [Next]
[Back to Index]