РИТОРИКА

Риториката (ораторската проза, тържественото и учителното красноречие) в разнообразните си форми е най-разпространената и най-продуктивна проява на средновековната словесност както на Изтока, така и на Запада. Несъмнено обаче в източната традиция тя е много по-широко застъпена. Византия приема богатото аследство на античните оратори, пишещи на гръцки език. Риторичните форми се модифицират в творчеството на църковните Отци (III-V в.), които полагат основите на средновековната ораторска проза. Чрез риториката се отстоява християнската вероизповед, внушават се нови етични норми, изясняват се сакрални текстове, изобличават се чужди на християнството възгледи. Всъщност няма дял от официалната книжнина, в който риторичният дискурс да не присъства като задължително отношение автор-слушател/читател. Риториката е извънредно „натоварена” в ролята си на пътеводител към истинското спасение на човека, на посредник между хората и Бога. Тя е достъпна както на грамотните, така и на неграмотните, тъй като се възприема повече като произнесено, отколкото като написано слово. Оттук значението на проповедта на разбираем език е толкова подчертано от апостолските времена насам. Дори предназначените по функция за индивидуално четиво съчинения се оформят с параметрите на риториката и с жанровите определения „беседа”, „слово” и т. н. Мястото в ритуала, както и необходимостта, заявена в каноните, да се проповядва и поучава при богослужение, определят жанровото многообразие на ораторската проза.

Литературата на IX-X в. е основополагаща във всички области на риториката. Започва бързо овладяване на ораторското изкуство на старобългарски език чрез преводи, компилации, подражание. Превеждат се произведения преди всичко от авторитетните Отци на църквата от всички школи, като особено популярни са Йоан Златоуст, Василий Велики, АтанасийАлександрийски, Кирил Иерусалимски, Ефрем Сирин, Григорий Богослов и др. По-голяма част от словата и беседите са обвързани с църковния календар и се поместват в сборници според празниците на годината, но през IX-Х в. дялът на тематичните и друг тип сборници с риторична произведения е по-значителен, отколкото в следващите периоди.

Общоприетата терминология класифицира ораторската проза в три дяла според целта на проповедника, който възхвалява, поучава или полемизира. Това деление е условно и е въз основа на преобладаващата насоченост, тъй като трите модуса присъстват във всяка творба на ораторската проза. Основен термин за цялата риторика е „слово”, а синонимите му са толкоа много, че класификацията им винаги е условна. За риторичните възхваляващи текстове се срещат и самоназвания „похвала”, „слово похвално”, „беседа”. За поучаващата, учителната литература най-чест е насловът „слово учително”, „поучение”, а за полемичната — „слово препирателное”, „беседа препирателна” и подобни.

Най-ценното в творчеството на българските ритори от IX-Х в. е техният опит да интерпретират по свой начин византийските ораторски теми и модели и да въведат и славянската тема в риториката. Канонизирането на Първоучителите и защитата на славянската писменост са повод за написване на образцови творби на старата ни литература.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]