Българската литература от края на IX до средата на Х в.

Текстовете в тази книга са част от наследството от най-ранния и същевременно — най-продуктивния период на българската средновековна литература. Наричаме го Златен век не само по аналогия с митологичния архетип на стародавните „златни” дни, а защото неговото сияние наистина остава през столетията не само за нас, но и за другите славянски народи.

С какво можем да си обясним бързия разцвет на книжнината, определян като „Златен век”? Разбира се, всеки нов модел се възприема особено активно в началото на неговото включване в духовния живот. А българският народ влиза в руслото на християнската традиция чрез византийския модел и адаптацията към него е преди всичко адаптация към писменото слово. Но в България адаптацията на християнството и славянизацията на духовния живот са почти едновременни явления. И то явления, подготвени и извършвани планомерно с волята на владетелите и при участието на Кирило-Методиевите следовници.

Бързото усвояване и продуктивността на литературните изяви не започват след обявяването на славянския език за официален език на църквата и държавата (893). Предшестващият го период от едно десетилетие е време на усилена дейност, когато към запазените или възстановени Кирило-Методиеви преводи се прибавя всичко необходимо за богослужението. Идеята на княз Борис е да противопостави на византийската и имперска традиция авторитета на светите братя, дарили на славяните богоблагословените букви и книги. Това е отправната точка, от която тръгва и княз Симеон, когато придава на славянския литургичен език нова стойност — на „универсален” книжовен език, в смисъл, че той служи за опознаване на универсума, че е способен да изпълнява религиозни, социални и литературни фунции.

Както е известно, Симеон живее доста дълго в Цариград и опознава възможностите на византийската култура сред елитните й представители в благоприятния период на класическата й зрялост. Той осъзнава опасността в културното привличане и по-късно ще й се противопостави с две средства — чрез военната мощ и духовната автономия. Чрез тях той превръща византийския модел от застрашаващ съществуването на България фактор във фактор на самозапазване.

Характерен за културната политика на Симеон е стремежът към бързото адаптиране чрез разбиращото усвояване на християнството. Славянизацията е в основата на подобно разбиране. Вероятно още със завръщането си от Цариград, което според някои изследователи е около 886 г., бъдещият владетел е включен в книжовния живот на Плиска и манастирите около Равна.

След 893 г. княз Симеон вече свободно от опеката на гръцкото духовенство може да наложи своята воля в културните изяви. Двата големи центъра на славянската писменост — Охрид и Преслав — са организирани с неговата помощ и участие. Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум, Константин Преславски и (възможно) Йоан Екзарх продължават своята дейност. На свой ред те създават свои просветни кръгове от хора, получили образованието си във Византия или обучени в столиците Плиска и Преслав. Всички са обединени от познаването на гръцки и славянски език и от патоса на християнската си вяра. Всички те са духовни лица, владеещи „кода” на християнството, което им помага да изковават нови думи и сложни богословски понятия. Продуктивността на преславските дейци е доказателство за обмислено ръководство, осъществявано от двореца на владетеля.

Славянизацията на просветата поставя пред Симеон (който от 913 г. носи титлата цар и е коронясан в Цариград от самия патриарх Николай Мистик за Василевс на българите), пък и на книжовниците от неговия кръг, проблема на преводите. Несъмнено част от преводите попадат в рамките на предварително зададения от изискванията на църковните правила (т.е. от Устава) модел и се усвояват на първо място. От достигналите до нас паметници съдим за предпочитанието към най-стабилното святоотческо ядро, което за самата Византия е класическо наследство. В това наследство се включват на първо място библейски текстове с тълкования на раннохристиянските богослови и редица съчинения на Отците от IV-V в., чиито творби се възприемат като отправна точка към разбиране на божествената воля, на порядъка в микро- и макрокосмоса, като път към опознаване на християнската Вселена и към спасението на човека. Преведени или компилирани, произведенията на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски и др. гарантират висшия авторитет на славяноезичната книжнина.

Кръгът на преводните автори се определя и от необходимостта българският народ да намери своето място сред другите християнски народи, да се впише в християнската история, да я познава като история на отношението между човека и Бога от сътворението на света и грехопадението до времето, в което българите се включват в нея, и дори и за бъдещето — като пророчество за края на света, като есхатологично видение. Затова в преславските преводи откриваме редица исторически съчинения — от обширните хроники на Йоан Малала и Георги Амартол до кратки летописни бележки. А интересът на българина от IX и Х в. към собствената му история като че се удовлетворява повече от ония лапидарни приписки в края на преводите, с които той, все още в духа на изсечените в камъка прабългарски надписи, съобщава сведения за владетелския род и за самия себе си.

Най-сетне в избора на преводите не малка роля играе и личното предпочитание на самия владетел. Нямаме доказателства за конкретни преводи или друг писмен труд на цар Симеон, но в посветената му похвала към Първия Симеонов сборник (Изборника от 1073 г.) или в „ Прилога” към Златоструя се споменава за участието на венценосния книголюбец в подбора и подредбата на текстовете. От характера на Изборника, както и на другите, подобни на него кодекси, за някои от които стана известно едва в последно време, се вижда, че царят отдава предпочитание на сборници от манастирски тип — т.нар. флорилегии („цветници”, „изборници”), в които извлечения от различни автори се подреждат тематично и служат за готов отговор на широк кръг въпроси, а също и за нравоучително четиво, изясняващо християнската етика.

Активната преводаческа дейност налага на българските книжовници да осмислят начина на превеждане. Водени от идеята за разбиращото усвояване на вярата, всички те, включително и царят, заявяват имплицитно или директно предпочитанието си към адекватния смислов превод, към идентичност на значението, а не толкова на израза. Познаваемото може да се предаде по смисъл, когато е ясно разбрано и единствено разбирането е в състояние да срине стените на незнанието.

Разбира се, старобългарските книжовници не са само преводачи, а пълноправни автори на художествени творби. Но произведенията им са свързани с усвояване на поетиката и модела на византийската литература. И Климент Охридски, и Константин Преславски, и Йоан Екзарх творят, водени от определен модел, чийто инвариант е възприет от тях в процеса на рецепцията на гръцкия текст. След това обаче те пренасят формалните особености на модела (инварианта) в произведения, вдъхновени от чужди за византийската литература теми. Такава е темата за светостта и богоизбраността на славянската писменост, за апостолския подвиг на Първоучителите, за особеното божие милосърдие към славянския род, комуто са изпратени светите мъже Константин и Методий. Основната тоналност в оригиналните произведения е радостното удивление пред чудото на новоизкованите букви, на новия език, чрез който се слави цялото божествено творение. А наред с прославата идва и жаждата за познание, характеризираща обръщането към естественонаучните знания в съчинения като Шестоднева на Йоан Екзарх.

Повечето оригинални творби на старобългарските книжовници се включват органично в сборници наред с преводните текстове. Прогласът към Евангелието, например, предшества евангелския кодекс, Азбучната молитва е своеобразно въведение към Учителното евангелие на Константин Преславски, службите и каноните са част от богослужебната книга Миней, сложният акростих на „Стихове добри Константинови” е вплетен в друга богослужебна книга — в Триода, Йоан Екзарх свободно заема в словата си части от словата на византийски автори, словата на Климент Охридски се намират сред други, преводни, слова за същите празници и т.н. За средновековния книжовник няма преводи и оригинали, няма чужди и свои мисли. Преводите, компилациите и собствените съчинения са едно цяло, едно единно Слово, което води четящите и слушащите го към висшата истина, към божественото познание. Именно затова в старата българска литература не могат да се отделят преводните от оригиналните творби. Не ги разделяме и в тази книга.

Предоставените преводи, колкото и усърдно да са направени, не могат да достигнат красотата и дълбинното звучение на старобългарските думи. Много от онова, което са искали да кажат авторите, ще остане скрито от нас, тъй като ние сме извън „кода” на тяхната мисловност. И все пак се надяваме, че ще помогнем да се осъществи диалогът с една литература, отдалечена от нас, но близка ни по внушение, така както ние, далечните потомци, носим в себе си кръвта и духа на ония, що са живели много преди нас.

Затова, перифразирайки приписката на средновековния книжовник, ще кажем:

„Медът и на церова кора да е, пак в сладък. Така и представените тук текстове, макар и грубо и неумело предадени, пак са сладка храна за душите. Затова простете ни грешките, а вас Бог що прости”.

В изданието са спазени следните принципи:

1. Библейските цитати в преводите са дадени в курсив, ако съответстват точно на текста в Библията, включително и в нейния църковнославянски вариант, възхождащ към средновековния корпус на библейските книги. Когато има някакво различие, използваното място се отбелязва без курсив.

2. Съкращенията при посочките са според възприетите в Синодалното издание на Библията (С., 1982).

3. Библейските събития и персонажи не се коментират, освен ако това не е необходимо за правилното разбиране на текста.

4. При коментара библиографските посочки са редуцирани, като се включват основни изследвания и издания от последните години.

[Next]
[Back to Index]