Дядо Иван. Мит или действителност

Асен Димов

Глава I

ПРЕСЕЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ В РУСИЯ, 1861-1862 Г.

 

 

Преселението е предизвикало сериозни разногласия и е било главната причина за смяната на отношението на българите към руското правителство и управници. С почти светкавична бързина чувството към “руските братя" се сменя от положително към отрицателно - объркано - безнадеждно. От самия наченък се създават позорни и срамни обърквания, от които страдат хиляди и хиляди българи, и затова те обвиняват руската политика и нейните агенти, най-вече консулите, които в доста случаи дават лъжливи обещания. Преселниците са очаквали много от “нашия православен славянски цар", но остават разочаровани. Това нежелателно и обидно състояние е резултатът на несъгласието между идеалното очакване с лошата действителност. Няколко видни български историци, най-вече академикът професор Михаил Арнаудов, определят началото на 1860-те години като начало на дълготрайна русофобия (омраза). От тогава за много години българската интелигенция е разделена на два враждуващи лагера - русофили и русофоби. Арнаудов правилно твърди, че това е времето, когато много обожатели на Русия наследяват антируската позиция на Раковски.

 

Преселението е било наистина крайно ненормално развитие. То се нуждае от подробно изучаване (което до ден днешен не е направено). Това, което става през 1861-62 г., трябва да се види в неговата историческа перспектива. От дълго време съществува официална руска политика да се заселва южна Русия със славяни-християни. Затова нека първо разгледаме произхода на тая преселническа политика и преселенията преди 1861 г.

 

Стремежите на руските царе да разширят техните владения до и на бреговете на Черно море се осъществяват географически в самия край на XVII в. В тия територии на юг те се срещат с големи и военно важни противници - Отоманската империя и Кримските татари. Турските военни, а още повече и татарите се заклеват да отблъснат “християнските кучета" в името на Аллаха (от арабски - Бог). Петър Велики, който царува в първата четвърт на XVIII в., покорява територии на югоизток от Черно море. около Каспийско море.

 

21

 

 

Териториите обаче от средното течение на р. Днепър до долното течение на р. Дон и още по-нататък зад долното течение на р. Волга остават не напълно осигурени за руската империя. Кримските татари и други “нехристиянски племена" от време на време нападат териториите, слабо населени от християни-славяни. Петър Велики обмисля положението и решава да създаде в тия територии - "покрайнини" военни колонии, населени от “християни чужденци", а най-вече “православни славяни" от Хабсбургската и Отоманската империя. Три главни причини довеждат до това решение:

1. Продължителните войни за разширение на Руската империя изтощават военните възможности - не остават мъже да населяват замислените военни колонии.

2. Крепостничеството (поробване на руските селяни) не позволява тяхното освобождение, за да населяват военни колонии.

3. Казаците, най-вече Донските казаци, които са украинци, не се подчиняват на руските “управници" - не се съгласяват да бъдат колонисти.

Социално-политическото положение “не позволява" крепостните селяни да бъдат освободени и въоръжени в колонии. Казаците, които сами са се виждали като “вольнуй" - свободни, не само често се противопоставят на русите, но и правят съглашения с татарите.

 

И така: намислено - решено, речено - сторено. Приятелски настроените християни-чужденци се съгласяват да отидат при “техния православен цар". През 1723 г. започва продължителният процес - заселване на християни-чужденци в южните краища на Русия. Петър Велики лично поканва майор Албанац (или Албанез), който бил на служба в Австрия, да отиде в Украйна с няколко хусарски (лека кавалерия) отряди, съставени от сърби. На тях били обещани (и обещанията изпълнени) много привилегии, всички привилегии, които са имали в Австрия, и допълнителни в Русия. За около година и половина пристигнали там повече от 1 000 хусари. Наскоро пристигат грузинци и българи. Старанието на руските военни е да се създават нови хусарски отряди, които да “образуват обръч наоколо турските и татарските територии и да осигуряват руските територии до Черно море". От тогава насетне руската политика е да привлича православните южни славяни, за да се заздравява руската империя. Докладите на руски дипломати - посланици и консули - показват това старание.

 

През 1740-те години руският пълномощен министър в Цариград Вешняков разисква писмено и с подробности политиката за приемане “православните бежанци-преселници във военните колонии".

 

22

 

 

По него време той вижда политиката като “недостатъчна" и изказва съжаление, че някои неуредици “затварят пътя към Русия". Според него това положение е “принудило много да отидат в Полша и Трансилвания." Той настоява, че ако политиката “на затворения път" от 1743 г. не се коригира, то тогава ще съществува разочарование и ще има “сериозно изменение в отношението на тия хора (южните славяни) към нас - Русия". Вешняков твърди, че ако “политиката на отворени обятия се възстанови", то “много хора ще забързат към нас". И това не би било трудно, “понеже тук (в Цариград) никой не обръща внимание какво става. Кой дава паспорти, кой забранява? Какъв ред съществува тука? Всичко е оставено на случая и безредицата". Той още обяснява, че ако руското правителство проведе една активна политика да пресели много южни славяни, то отношенията с управниците в Цариград не биха се влошили - понеже това би отговаряло на предишни договори. Високата порта, казва той. приема мюсюлмани от Русия, а властите си премълчават, когато от Влашко се преселват 14 000 фамилии в Хабсбургските земи. Русия, според настояването на Вешняков, може да постигне същото, даже и повече, но това трябва да стане без много разисквания, преговори и прокламации. С Вешняков се зарежда идеята за обмена на мюсюлмани с християни между Отоманската империя и Руската империя (Вешняков. Алексей Андреевич е пълномощен министър в Цариград по времето на императрица Ана (1730-1740) и няколко години след това).

 

В 1750 г. една делегация от “сърби и други славяни“, водена от полковник Хорват, се явява при руския пълномощен министър във Виена, за да предложи своята служба на Русия. Хорват обещава да събере около 3 000 войници-колонисти. Министърът, Бестюжев-Рюмин, докладва в Петербург, че “православните сърби, македонци, българи и власи искат да служат на Нейно Величество (императрица Елисавета) с кръв и оръжие”. Предложението на Хорват, напълно задоволително, било веднага прието, като му се дава чин генерал. Пристигайки в Украйна в 1751 г., той предлага образуването на четири военни отделения с по 4 000 войници-колонисти. Той изисква за колонистите - пълна свобода на търговия, независими техни църкви, независими техни училища, редовни чинове и редовна заплата, запазване на техните общества и населването на други "чужди хора" между тях да бъде абсолютно забранено. Всичките тия изисквания се дават безусловно, в резултат на което още повече южни славяни,

 

23

 

 

предимно сърби, пристигат в Украйна. Според едно официално руско сведение от 1760 г. в Славяно-Сърбия е имало 26 000 човека . В тия години не е имало съществена политическа разлика между сърби, македонци и българи - те сами се наричали "православни славяни".

 

В 1752 г. Хорват осведомява губернатора в Киев, че около хиляда български семейства искат да дойдат в Украйна от Полша - наскоро там дошли от България. Те искат да станат хусари - колонисти, така както техни съотечественици са сторили по-рано по имперски указ. Хорват обяснява на губернатора, че българите винаги са били волни - не закрепостени, и че те искат да получат руско гражданство. Губернаторът не одобрява, но Държавния Сенат в Петербург дава разрешение на волните българи и власи, които идват от Полша и от Отоманската империя, да бъдат приети с “вечно руско гражданство" и се заселват във военните колонии.

 

(Бестюжев-Рюмин, Михаил Петрович, 1686-1760, пълномощен министър в няколко европейски столици. Образован в чужбина. Известен дипломат с много награди.)

 

В същата 1752 г. руският пълномощен министър в Цариград, Обрежков, получава сведения, че “българи, гърци и власи са посетили генерал Хорват, за да проучат въпроса относно военните колонии и, най-вече, намеренията на Нейно Величество - Императрицата. Някои останаха, а някои се завърнаха, за да предадат събраната информация на техните съотечественици. Междувременно чокоя (земевладелец) Замфиранович дойде от Молдавия и обеща, че наскоро ще пристигнат около “1 000 български, гръцки и влашки фамилии, за да се заселят". Обрежков получава нареждане да провери как може да се уреди преговаряне с Високата порта (Отоманското правителство) за такова преселение. Неговият отговор, както и на неговите предшественици, е “успех няма да има с правителствени съглашения за Християнско преселение", но може да стане по тих начин - навярно той е мислил потайно преселение, с малки семейни групи. През 1750-те години руски агенти, предимно военни офицери, са били изпращани на Балканите да набират южни славяни и други християни (гърци и власи) за военни колонисти в южна Русия.

 

За цяло десетилетие и повече генерал Хорват е бил в центъра на движението за преселение във военните колонии. В 1760-те години Императрица Екатерина Велика го сменя с руския генерал Мелгунов.

 

24

 

 

Хорват изпаднал в немилост, защото не се подчинявал по руски, достатъчно и мълчаливо. При управлението на Мелгунов "украинци, руснаци и много други националности" са били доведени, за да “населяват пустите земи и граничния кордон". По това време, в това десетилетие, става отслабването на южнославянското, предимно сръбско, преимущество. Защо? Защото южните славяни не са дошли в достатъчно количество, за да заселят “пустошта" и “граничния кордон", за да осигурят южните граници на Руската империя срещу “мръсните татари". Не само числото на южните славяни преселници е смущавало Екатерина Велика (1762-1796), по-важно е било - свободолюбивите, независими изражения и тежнения на незакрепостени хора, а по това време в Русия свободолюбие неразрешается. Териториите на военните колонии: Нова Сербия, Славяно-Сербиа, Южна Славяния, а също така териториите на Казашките земи биват преобразувани в една губерния - Новоросийская. Колониите си остават - както са си, продължават да растат и губернията просъществува. Казаците , обаче, продължават да бъдат "независими и волни".

 

В края на 1760-те години няколко френски и немски вестници пишат, че при едно татарско нападение колонията на Нова Сербия е изгубила в бой 70 000 бойци - убити или пленени. За това преувеличение Екатерина Велика пише на френския философ Волтер в 1769 г.: “Аз не се безпокоя, защото Нова Русия е силна и напредваща". Императрицата обяснява, че "колонията Саратов има 29 000 жители и независимо какво вестникът от Köln пише, колониите не се страхуват от татарите и турците. И тя продължава да обяснява подробно, че всяка колония, всяка област си има собствена църква и че за 30 години няма да им се налагат никакви данъци. Освен това - нека се знае, че Новорусийската губерния е толкова икономически напреднала, че всеки селянин може да яде кокошка когато пожелае. Навярно Екатерина е била права, а и донякъде справедливо обидена.

 

Нова политика на колонизация започва в 1762 г. Новата идея е да се образуват стопанско-земеделски колонии в южна Русия. Германците допринасят най-много колонисти в земеделските колонии. Южните славяни се явяват в малки числа. Тяхното “желание да се жертват за Нейно Височество Императрицата" навярно не е било така силно, както го описват руските пълномощни министри, освен това в преселенията са се явявали доста трудности. Главната причина за преселенията на южните славяни през втората половина на

 

25

 

 

XVIII в. и впоследствие са руско-турските войни. След всяка война се наблюдава преселение предимно от страх и страдание. През 1790 година, именно след военни действия, цяла източна България страда от Кърджалийските банди - дезертьори от военни части, и от башибозушките (от турски луд в главата). Те също са предимно от неплатени и пренебрегнати военни отделения. Много населени места страдат извънредно много от чести нападения, обири, пожари и убийства. Постоянно тероризирани, много семейства и цели населени места се отправят на север от Дунава. Правителството в Цариград, а и Султана лично добре разбират защо раята бяга на север, но не могат да потушат кърджалиите. Затова властите дават разрешение на някои градове да започнат да произвеждат собствено оръжие за самоотбрана. С това обаче положението не се подобрява. От Цариград се изпращат официални искания - наредби до воеводите на Влашко и Молдавия "да не приемат раята .... да не им помагат ... и да ги връщат на Султана". В 1794 г. султанът пише на Михаил (Михай), воевод на Молдавия, че много народ е напуснал Румелия, че проверка и преброяване бе направено, от което се установява, че “през средата на февруари между седем и осем хиляди фамилии са напуснали от Станимъка (Асеновград) и Асеновградско". Султанът иска поне 1 000 фамилии да бъдат върнати, за да работят на фортификации на Дунава. Воеводите обаче не оказват съдействие, те също се нуждаят от българската рая (рая от арабски - жители немюсюлмани. данъкоплатци). Тия хиляди фамилии се страхували от насилствено завръщане или закрепостяване от земевладелци - чокои, така че те се преселват по същото време още по-на североизток в Бесарабия и Украйна. Без съмнение Руско-турските войни, една след друга и начесто, изпращат “стотици хиляди" българи от северна и източна България, та и от цяла Румелия - на север от Дунава. Някои историци, Краев най-вече, твърдят, че след войната от 1768-74 г. 160 000 човека се преселват, а през 1790 година още 360 000 напускат (Краев, Въстания на българите. София, 1904 г.). Документална поддръжка за толкова преселници няма.

 

В 1801 година губернаторът на Новорусийската губерния, Миклашевски, докладва на императора Александър I (1801-1825), че “от българското черноморско крайбрежие много българи и гърци искат да дойдат в Русия ... Също така от района на Одрин 360 села. ако им се съдейства да получат спасение в Русия, могат да се съберат

 

26

 

 

(около) 7 000 фамилии". Императорът не одобрява и нарежда на губернатора “да не ги кани е Русия, да не кореспондира или поддържа връзки с тях, но ако някои по свое начинание дойдат, то да бъдат приети". В допълнително отделно нареждане императорът изисква от Миклашевски да го осведомява с пълни и подробни сведения за заселването на българите. Императорът заповядва “никой от тях да не бъде даден на помещиците - никой да не бъде закрепостяван". По същото време руският пълномощен министър е Цариград, Тамара, докладва на императора относно “желанието на българите да се заселят в Русия". Наистина Тамара повлиява на императора, защото политиката на "неофициално набиране" се сменя с план “за набиране на преселници за Русия". Търговски параходи да прекарват българите “и да се населяват при техните съотечественици около Одеса и в Кримския полуостров". Тамара извънредно доволен пише през май 1802 г., че под императорска закрила големи постижения ще станат. Резултатите остават що-годе разочароващи, поради слабата организация. Съветският историк В. Д. Конобеев пише, че през 1803 г. много преселници отиват в Русия, но цялата афера е била “напълно неорганизирана“ - объркана (цитатите в последните параграфи освен от Конобеев, са от Полное Собрание Русских Законов).

 

През Руско-турските войни от 1806 г. до 1812 г. руските генерали в района на Дунава извършват много по-добра работа относно “набирането и изпращането" на българи в Новорусийската губерния. Известният генерал Кутузов, командир на Дунавската армия, преди да замине да срещне и победи Наполеон, прави обяснение: от самото начало на напредването на войските на Негово Величество в Дунавските области нарежданията до всички командващи генерали в армията са били едни и същи - да се стараят, до възможно най-голяма степен, да набират и изпращат населението в Русия, за да се населява Нова Русия (думите на Кутузов са превод от руски на румънски, а тук на български). В някои случаи руските офицери са окуражавали и провокирали малки бунтове, за да могат да набират бежанци. По тоя начин те са могли да преселят българи от Дунавските провинции в Русия. В началото на тия нови войни военните командири-генерали са имали цивилен началник "главен организатор-пълномощник по бежанските въпроси". Такъв е бил изключително влиятелният императорски съветник А. Коронели. Като помощник на Коронели е служил българинът Николов, "свързочник и пълномощник",

 

27

 

 

който идва в 1807 г. от Петербург да установи връзка между Софроний Врачански и руските генерали. Установената връзка е била важна, но повече интерес предизвикала в следващите няколко години. Николов, Николаев в Русия и отсетне Некович започва усилено да работи за неговото върховно желание - заздравяването на Руско-българските политически отношения. Той разбира, че освобождението на България по това време е невъзможно, също така, че приемането на българи, за да им се дава руско гражданство, е съмнително, затова действа само за набирането на бежанци за Русия.

 

В 1808 г. главнокомандващият, генерал Прозоровски, получава нареждане от Петроград да провери какви са “истинските възможности" за "сработване" с българското население. За нещастие на русите. информацията е събирана от Некович. Софроний и техните агенти. Софрониевите обещания и постоянни настоявания за сътрудничество го сближават с русите, които го смятат вече като “българския представител". (Нека аз да кажа тук, по възможност по най-необиден начин - руските генерали са били напълно лошо осведомени. Софроний се оказва гений в изопачаването на истината. Но това изопачаване, аз мисля, е станало е резултат на неговото неимоверно желание да помага на българите.) Това проучване се прави точно преди “напредването" на генерал Багратион към Цариград през късното лято и есента на 1809 г. Това "напредване" по личното настояване на императора е било неуспешно. Защо? Защото обещаните помощи за храна - за хора и коне, и всички други помощи от християнското население не се осъществяват, но не само това - населението бяга от руската армия. Независимо от тоя военен неуспех, когато руската армия се оттегля, с нея идват “13 000 българи с 20 000 говеда".

 

Нова военна кампания започва в 1810 г. с главнокомандващ генерал граф Каменски. Той призовава християните от Арнаут-Кьой (днес - Пороище, близо до Разград) да се въздигнат срещу турците и ги пита “да кажат на всички българи, страдащи под турско владичество, че часът за отмъщение е вече тук, също така, че нация свързана с вас с кръв и религия пристига като ваш спасител". Каменски продължава: “Ако земята, където вие сте понастоящем, остава в Отомански ръце, вашата съдба не ще бъде лоша ... Ако дойдете на лявата страна на Дунава ... елате живейте с нас, очакват ви благодатни земи и братска любов".

 

28

 

 

Арнаут-Кьойските брожения изпращат около 2 000 бежанци, за които Багратион и Каменски нареждат да бъдат прехвърлени на север от р. Прут, в Керсонска област на Нова Русия. По същото време генерал Карлов е изпратен в северна България “да убеди българите да се преселят в Нова Русия". Карлов обаче е лично и много обиден, когато българите отказват да се преселват - неговата мисия претърпява пълен провал. Той докладва на неговите по-висши, че българите очакват освобождение, а не преселение. Българите са. казва Карлов, прости необразовани хора с много предразсъдъци, които са подведени от различни хора. "които са им дали най-фалшивите и подмолни вражески идеи (сведения) относно положението в Нова Русия". Карлов обяснява, че българите се страхуват да не бъдат закрепостени, ако не самите те, може би техните синове и внуци, ако не на помещиците, то би било на манастирите. Разочарован е, но остава да “събира и изпраща" българи на север, не по-късно от началото на 1811 г. Започва, но е спрян през м. май от Некович, Софроний и други влиятелни българи. Слабото преселение продължава четири-пет месеца.

 

Софроний Врачански протестира срещу "насилственото" преселение на българи от северна България, но също срещу така препреселението на българи от Влахия и Молдавия в Нова Русия. Той пише писмо - учтиво, но и много строго - до Коронели и Кутузов да спрат насилствените преселения, понеже това създава голямо недоволство за всички без никаква полза. Генерал-маршал Кутузов симпатизира. отменя решенията на неговите предшественици и предлага да се изпратят делегации в Нова Русия - самите те да решат дали би се преселили там. На генералите Ессен и Карпов е наредено да съдействат за изпълнението на това решение. Армията на Кутузов се оттегля през юни 1811 г., а с нея и много български фамилии. 635 фамилии само от Русе. До юни 1812 год., Кутузов пише на Коронели, “приблизително 20 000 фамилии се изнасят зад Дунава". По-късно през 1842 г. Некович, най-добре осведомен, потвърждава числото "20 000 фамилии".

 

С подписването на Букурещкия договор, месец май 1812 год., преселническите проблеми не се уреждат. Около 120 000 бежанци се поделят на три категории: 1. Тия, които са преселени в руски територии; 2. Тия, които остават във Влахия и Молдавия (най-голямо число); 3. И тия, които се връщат в България (най-малко число).

 

29

 

 

Нова Русия остава непривлекателна, българите явно предпочитат да остават в румънски територии. През 1819 г. са събрани статистически сведения от колониите в Русия, в нея година в Нова Русия има 32 000 българи, а в Буджак 6 532 български фамилии. Буджак е област в южна Бесарабия, която Русия завзема през 1812 г. Войната 1806—1812 г. допринася на Нова Русия 4 230 български фамилии. Пак статистически сведения показват, че през 1818 г. там са били 27 812 пълнолетни българи, мъже и жени, или около 80 000 с малолетните. По тава време, а и отсетне, точни сведения за числеността на бежанците-преселници не съществува. Една от причините е стремежът на бежанците да избягват регистрация във Влахия и Молдавия. Регистрацията за тях е значело облагане с данъци и зависимост от чокоите - земевладелци. Генерал Кутузов им е съдействал в това отношение. Забелязва се, че от тях наскоро “голямо число забогатяват" като скотовъдци и джелепи, търговци, занаятчии, та даже и кръчмари. (Джелепин от арабски - търговец на жива стока). Българите в Румъния, наречени бежанари, влизат в пререкания с властите, най-вече по търговски действия, а също така и по незаконни действия. Бежанарите са изисквали и често са практикували пълна независимост, не само в техните населени места, но и навсякъде във Влашко. Исканията на бежанците никак не са скромни. Те най-ясно са показани от самия Софроний Врачански в неговите писма до руските генерали. През ноември 1810 г. той пише до генерал Каменски да уреди с Молдавско-Влашкия митрополит да се даде един манастир на Софроний, понеже той е “чужденец без дом и подкрепа". На генерал Кутузов той пише през май 1812 г. да се уреди така, че Некович да получи имение на реката Олт във Влахия. Двамата първенци - Софроний и Некович - се уреждат във Влашко, а не в Нова Русия. Исканията на Софроний остават неудовлетворени. Некович обаче получава други награди - “специално признание за всеотдайна служба". Генерал Чичатов го представя на Императора, от който Некович получава диамантен пръстен.

 

През май 1811 г. Софроний изпраща петиция-молба до Кутузов от името “на всички българи във Влахия и Молдавия". Молбата представя 15 специфични искания. В съкратена форма те са следните:

 

1. Притежание на земи завинаги от реката Олт във Влахия до реката Прут в Молдавия и на други места, ако българите така пожелаят.

 

30

 

 

2. Освобождение от данъци и всички други тегоби за срок от 10 години за всички българи, които са сега тук и за всички, които биха дошли по-късно.

 

3. Църквите и свещениците да бъдат български, но тяхната поддръжка да бъде задължение на държавата.

 

4. Всяко българско селище да има доктор, платен от държавата.

 

5. Всяко населено място да има избираеми управници и съдебни власти, платени от държавата.

 

6. Всяко населено място да бъде снабдено с достатъчно учители, които могат да образоват учениците на различни езици. Училищата да бъдат контролирани от населението, но да бъдат заплащани от държавата.

 

7. Българските населени места да бъдат освободени от квартируване и поддържане на военни части.

 

8. Пълна свобода на търговия и търговски привилегии за българските търговци във Влахия, Молдавия и цялата Руска империя.

 

9. Българите да бъдат освободени от задължителна военна служба, но тия, които искат да бъдат доброволци - да бъдат приети.

 

10. Българите да притежават всички езера около Дунава и да имат риболовни права на самата река.

 

11. На българите да се даде разрешение да си задържат благородни титли, (такива титли българите не са имали, моя бележка)

 

12. На всяко бедно българско семейство да бъдат дадени чифт волове, крава и пари за направа на къща от държавата.

 

13. Да бъде разрешено на българските населени места да произвеждат спиртни напитки и да ги продават на пазарите.

 

14. И ако даде Бог Русия да освободи България, то българите трябва да запазят техните недвижими имущества (на север и на юг от Дунава).

 

15. На евреи и еретици да не бъде позволено да се заселват в българските населени места, нито да търгуват там.

 

 

Сега би ли някой човек казал, че Софроний Врачански не знае как да изисква свобода и благоденствие за българите на север от Дунава? Наистина - не. Ашколсун на него! Петицията е извънредно много амбициозна и затова неизпълнима. Кутузов и Коронели прочитат и препрочитат петицията и Кутузов отговаря, че “не зависи от мое решение, но от височайшите власти" - императора.

 

31

 

 

Ако исканията на Софроний са били удовлетворени, то тогава Русия фактически би създала независима българска автономна провинция между Руската и Отоманската империя. Мечтите и надеждите на Софроний и Некович са били за установяването на независима българска провинция на румънска територия, под покровителството на Русия.

 

От различни, неточни сведения може да се извади заключение, че във войната от 1806-1812 г. във Влахия се събират около 11 000 фамилии. Много от тях остават там под закрилата на петгодишните привилегии. Някои обаче, най-вече по-малко решителните и амбициозните, поглеждат на юг към старите домове и започват да се завръщат. Това обаче не се харесва на руските генерали, нито на румънските власти, а също така не отговаря на руската преселническа политика. Нека се знае, че генералите Кутузов, Чичагов и други не се противопоставят на обратните движения. Също така нека се знае, че султанът, великият везир и всички турски местни власти остават неимоверно доволни от завръщащата се рая. Специални високопоставени пратеници отиват на север от Дунава, за да канят и насърчават българите да се завръщат. През юни 1813 г. султанът изпраща ферман до воеводата на Влахия, Караджа Янко, и до воеводата на Молдавия - Каламаки, изисквайки от тях съдействие за завръщането на раята, “независимо от числеността им". На завръщащите се дава пълна амнистия, понеже, султанът обяснява, са били принудени да напуснат и напускат под силата на руската окупация през войната. Числото на завръщащите се не се знае точно, даже и приблизително. Знае се обаче, че през август 1813 год. султанът нарежда на кадията в Разград да приеме над 2 000 пришълци и да им се даде пълна амнистия.

 

(Цитатите в последните няколко страници са от руски и турски държавни документи. Съкратеното изложение на Софрониевата Петиция е от документ, представен от съветските историци Конобеев и Шатохина, документ № 18, стр. 377-79 в Известия на Института за История, том. 20, София 1968 г.)

 

Следващото голямо преселение става след Руско-турската война от 1828-29 година. Това преселение става по по-различни причини и при различни условия. С приключването на военните действия се подписва Одринският мирен договор. 29 септември 1829 година. Договорът осигурява почти пълна автономия на Сърбия. Влахия и Молдавия получават автономия с руско покровителство, Гърция е

 

32

 

 

обявена за независима държава четири месеца по-късно, в началото на 1830 година. По същото време България остава "забравена", “пренебрегната" и “изоставена" от нейния спасител - Руския цар. Това мирно уреждане е съкрушителен удар за българите, които са вярвали, че краят на робството е вече пристигнал. От писма, писания и мемоари на съвременници се разбира ясно, че очакванията никога не са били толкова високи и разочарованията толкова големи. В началото. с пристигането на Руската армия на юг от Стара планина, българите в източна България се уверяват в освобождението. Тази увереност ги възбужда към отмъщение - нападения, обири и убийства е турски села и махали, най-вече в Сливенско, Старозагорско и по-далечни места на юг и изток, та чак до Черно море. При края на войната мнозинството хора в тия населени места са "силно чувствали, че обещанията на руските генерали или турските власти не могат да ги задоволяват, защото не им се вярва". Член 13-и от мирния договор обаче декларира - за 18 месеца след подписването му българите ще могат да се преселват в Русия.

 

От голямо, много голямо значение е писанието на Жендо Вичев, самообразован, шивач от Котел. Той описва положението така:

 

О Боже, какъв страх българите изтеглиха по него време, ох, каква чума! Това беше в юли 1829 година. В Котел всички първенци се криеха, защото турците също щяха да нанасят терор. Но с Божията воля ние чухме, че Русия идва. Това беше на първия дан на август 1829 г. Това беше в петък. През нощта турците, знаейки вече за приближаването на русите, избягаха преди изгрев в събота. Ох, Боже, такова голямо чудо, такова неизказуемо благословение от Всевишния. Каква голяма неимоверна изненада - какво беше в петък и какво стана е събота ... И ние толкова щастливи давахме храна на казаците и те ни благодариха, и бяха доволни, щастливи, че бяха победили, и ни казваха "Ей братя, ние ще покориме турците!

 

...Но какво стана в 1830 г., кога то Русия се оттегли? Християните започнаха да напускат, но не всички, само тия, които се страхуваха (имаше причина) от турците. Много напуснаха от Котел, оставиха техните домове,

 

33

 

 

някои продадоха техните имущества, зеха парите и отидоха в земята на Влахия. След няколко години - някои се завърнаха, някои са все още там.

 

(Преведено от български на чужди езици и пак на съвременен български от Сборник за народни умотворения и книжнина. XII, 1895 г, стр. 364-67).

 

 

Каквото Жендо Вичев описва, напълно се потвърждава от руския дипломатически представител Фонтон, който е в щаба на руския главнокомандващ генерал Дибич. Фонтон пише: “Навсякъде възторжени посрещания, овации и сълзи, и щастие - до такава голяма степен, та така и ние се просълзявахме. Нашите сълзи бяха сълзи на състрадание и жалост, защото ние очаквахме и сега непобедимите (интернационални) политики да ни принудят да оставяме тия добри, но обречени хора, като плячка на турците."

 

Други хора са оставили много по-подробни и анализирани сведения за преселението след 1829 година. Един от най-известните и напълно осведомени по тоя въпрос е д-р Иван Селимински, сливенлия, организатор и обяснител на самото преселение. Селемински е истински високозаслужил възрожденец, високообразован, с много постижения. Той пише много относно своя град Сливен - град на постижения и забогатяване. Но в 1830 година това е място на "вавилонски неуредици" на “непредизвикани насилия", когато “българите си създадоха трудности - непредизвикани". В присъствието на руската армия “българите си създават трудни условия". Защо? Защото те налитат с обири и убийства срещу турски населени места. Положението ежедневно се затруднява, така че за да се избавят “от говнярията“, събрания се свикват често, за да се реши как да се избавят от новите трудности. Всеки ден те “се събират, но не постигат съглашение”. Хората в Сливен изказват недоверие в чл. 13-и на Одринския мирен договор, именно - амнистия за незаконодеяния през войната. Хората, които са проявили незаконодеяния (четете обири и убийства), не са много, около 600 от 8 000 християнски фамилии. Но както винаги, българските поговорки са ясни: "Със сухото гори и суровото". Решение в Сливен не се постига. (По него време трябва да е имало истинска демокрация). Затова делегация е изпратена в Анхиало (днес Поморие) на Черно море, където е генерал Дибич от Руското военно командване през 1829-30 г.

 

34

 

 

Делегации от други населени места също така пристигат. Всички делегати питат: Може ли Одринският мирен договор да се измени в полза на българите? Може ли член 13-и да се приложи напълно с руска и отоманска поддръжка? Може ли Русия да установи повече консулства?

 

Генерал Дибич отговаря: “Аз ви симпатизирам, но отговорът да дойде от Петроград". Делегатите разбират, че тука се явява протакане и отрицателно отношение, та някои от тях казват на Дибич, че ще обявят въстание. На това генералът отговаря: “Българи, не се бунтувайте или аз ще обърна моята артилерия срещу вас". И той добавя “Ние имаме съглашение с Европа, че на никой от населението в Турската империя не ще бъде позволено да вдигат въоръжено въстание". Срещата на делегатите с Дибич е накратко описана от Георги Раковски в “Горски пътник". Бащата на Раковски, Стойко Попович, е бил член на котленската делегация. Сериозен проблем за Дибич е бил капитан Георги Мамарчев, котленец, а по това време - на руска военна служба. Мамарчев е военен началник на замисленото въстание. (Георги Мамарчев е бил вуйчо на Раковски. Истинското оригинално име на Раковски е Съби Стойков Савов - Попович. Той присвоява името на вуйчо си, запазва името на дядо си и се сам “кръщава" Раковски, мисля от селището Раковица).

 

Отговорът за делегатите пристига от Петербург след четиридесет дни: "Нищо друго не може да се направи, освен за тия, които биха се преселили в Русия“. На тях ще бъде оказана помощ и съдействие. Според Селимински генерал Дибич не искал да дава съвети, понеже “да останат в Отечеството или да се преселят в Русия е все едно - катастрофално". Делегациите се завръщат в техните села и градове и разискванията продължават. В Сливен се налагат три мнения и така се създават “три партии". Първата партия настоява да се изпрати делегация при султана да иска прошка и амнистия, да обещае пълно съдействие за в бъдеще, “да изчисти страницата от мръсотии", да се започне отново на добри начала. Тази група се състои от по-заможните граждани - търговци и занаятчии, състои се от “всички, които се бяха загрижили за тяхното материално ощетение" и най-вече за "техните пари вложени в търговии по цялата Империя". Тази група получава названието “Партия на гръцката класа", понеже включва богати гръцки фамилии и се съветва с гръцкия владика в Одрин и с патриарха в Цариград. Владиката от Одрин и патриаршеския архидякон посещават Сливен за Великденското тържество и прочитат

 

35

 

 

патриаршеско послание: “Раята да си остане по места, благоверна и послушна“. Патриархът също произнася проклятие на всички, които биха напуснали по следите на Руската армия. Намесата на висшите църковни хора не се харесва на населението в Сливен и други места, затова "посетителите са били принудени да напуснат незабавно".

 

Втората партия се състои “от по-културните търговци и дюкянджии ... класата, която беше навикнала да се грижи за обществените проблеми и беше работлива, пестелива и предприемчива". Тези хора нямат вяра в султана и Европейските сили - така ясно обяснено с резултатите от Мирния договор. “Отвратени, погнусени от адското положение в кръвопийната Турска империя" и “сигурни в свойте сили и способности да преуспеят навсякъде“, те предпочитат преселение. Първоначално някои хора от тази партия са предпочитали да не напускат, но по-сетне, когато турски банди започнали да върлуват и си отмъщават с убийства на християни, те също се обявяват за преселение. Стойността на член 13-и става невалидна за тях.

 

Третата партия, водена от капитан Мамарчев. включва по-бедните, по-необразовани, по-младите и най-вече по-бунтовните хора. Те настояват за народно въстание и не приемат нищо друго. Всички те добре знаят за, и някои познават от личен опит, Гръцкото въстание за независимост (1821-1829). Бунтовните хора сериозно се заемат с организиране на въстание. Селимински, който е бил един от водачите на Втората партия, не одобрява това прибързано, недобре обмислено решение на Мамарчев. Той не му се харесва, защото е “арогантен и не вижда цялото положение перспективно". Идеята за въстание и независимост е била близка до мислите на други хора, не само на тия от третата партия. Според Селимински обаче такова нещо по него време е било “безумно и себе унищожаващо". Мамарчев се свързва с полски офицери в руската армия и разисква с тях (13 ноември 1829 г.) общи действия, които да бъдат в полза на българите и поляците. В Полша избухва голямо въстание срещу Русия през 1830 г. Относно тази конспирация Селимински пише: "колко пъти нашите хора са били излъгвани и малтретирани". Наскоро Дибич изпраща едно кавалерийско отделение от 200 казаци да арестуват Мамарчев. та по този начин да се предотврати въстанието, което щяло да избухне след няколко дни. Това арестуване предизвиква голямо недоволство срещу Дибич в Сливенско и Котленско.

 

Всеобщото положение и преобладаващото настроение на болшинството хора е с втората партия. За трети път вече нова

 

36

 

 

делегация отива при Дибич, за да получат сведение дали в Русия е определено място за сливенци. Отговорът е положителен, те могат да се преселят в южна Бесарабия, съвсем близо до преселниците от 18061812 г. Генерал Вахт, началник-щабът при Дибич, предава на Селимински “покана от българските колонисти, които изказват желание да споделят земи и привилегии" с новоидващите. Дата за заминаване е определена - 20 април 1830 година. Тази ненадейна окончателност създава двояко чувство, понеже

 

...Богатството събрано от векове в град с 8 000 домове, 200 мелници, 300 тепавици, 200 000 хиляди дюлма лози, отлични градини и много други неща бяха безценни и сега трябваше да се изоставят. Дълбоко развълнувани с неописуема жалост хората трябваше да напуснат техните свещени места и гробовете на техните предшественици ... Всички се молеха на Бога да благослови тяхнато масово преселение, така както е благословил излизането на Израелтяните от Египет.

 

 

Керваните са били принудени да тръгнат една седмица по-рано, на 13 април, понеже Руската армия се оттегля на 15 април. Първоначално от Сливен тръгват 16 000 човека. От цяла Тракия - югоизточна България се събират в Айтоското поле 16 565 фамилии - около 100 000 човека. По дългия път преселниците са охранявани от казашки конни отряди. Селимински, и той на път, обяснява, че образуват четири групировки с различни мнения и предложения. Първата - за преселение в Бесарабия, втората - за преселение във Влахия и Молдавия, третата - за завръщане в България, четвъртата - за оттегляне в планините и започване на всеобщо въстание. За мнозинството на преселението Селимински пише: “със сигурност може да се каже, че половината от тракийското население между Одрин. Стара Загора, Планината и Черно море, а също така и на север от Планината между Варна, Силистра, Искача и морето хората напуснаха". Резултатът на всичко това е обезлюдяването на тия области. (Предишните цитати са от Спомените на Селимински в Библиотека др. Иван Селимински, кн. I-IХ. Също така от професор Арнаудов - Селимински: Живот ...).

 

Това е най-голямото преселение на българите в новата история,

 

37

 

 

общо около 130 000 човека. Много от тях се установяват в Бесарабия - около 60 000, от септември 1829 до юли 1830 година. Между 1830-1834 година пристигат още 7 000 фамилии. Някои от тях се завръщат. Около половината от общия брой се заселват във Влахия и Молдовия, Нова Русия получава най-малко хора.

 

Това преселение създава много сериозни проблеми за турските власти. Те изгубват “подведената рая" и остават икономически застрашени. защото са изгубили “най-способните производители" в Европейската част на Империята. Султанът и великия везир начеват “политика на опрощение", защото е “ясно, че населението е напуснало поради чуждестранна провокация“. От многото нареждания и инструкции, давани на местните власти между 1830 и 1840 година, се разбира, че политиката на опрощение е била искрена и постоянна. Амнистии се обявяват и продължават няколко пъти. Някои семейства се завръщат, най-вече когато им се дава разрешение да се заселват където пожелаят, а също така техните недвижими имоти се запазват за тях. Властите в Цариград постоянно подтикват руските и румънските власти да не пречат на ония, които искат да се завърнат. Руският генерал Киселее, който е бил отговорен, вицерой - царски представител във Влахия и Молдавия, не оказва съдействие на турските власти. Султанът говори с руския пълномощен министър и “настоява за съдействие". Типична е молбата, представена на Киселее, писана от карнобатски семейства. “Така като имаше голямо безредие в нашата земя, ний дойдохме тук, докато положението се успокои ... Ние сме осведомени сега от нашите пратеници, че там има спокойствие... Ние сме доволни за това и сега искаме да се завърнем по нашите домове, където нашите градини и лозя ни очакват". Преселванията и завръщанията, най-вече между 1830-34 година, създават една сложна картина, от която не може да се разбере ясно от напусналите колко се завръщат. Документите и преброяванията са фактически недостатъчни. Все пак се знае, че хиляди семейства се завръщат. Например от Карнобат се изселват двадесет и три процента от семействата, но до 1835 година половината от тях се завръщат. В Сливен обаче се завръщат само 2 000 жители. Академик Арнаудов предполага, че една пета от преселниците се завръщат.

 

Друго преселническо движение, но в много по-малки размери, продължава за още осемнадесет години до Кримската война, 1853 година. По това време малки въстания-бунтове избухват в

 

38

 

 

северозападна България - предимно относно данъчни облози и земеделски неправдини. До голяма степен тези селски бунтове се окуражават от новата почти пълна свобода в Сърбия и Румъния. Между 1835 и 1842 година десетки бунтове с много хиляди участници разтърсват турските владетели. Жестокостите са били големи на запад от Искъра, та чак до Тимок и Морава. Някои от бунтовниците са пленени и продадени в робство, а някои, няколко хиляди, избягват в Сърбия и Олтения. (Западна Влахия, на запад от р. Олт; Олт се влива в Дунава наблизо до Никопол). Не само бунтовниците напускат родината, но също и хора, които “бягат от бедността". Най-главният управител в северозападна България, валията на Видин, докладва на великия везир, по-късно в края на 1849 г., че все още има брожения с бунтовнически намерения. Хора напускат, за да отиват в Сърбия и Олтения, понеже те одобряват тамошните християнски закони и уредби, "поради националните си чувства не са доволни от нашите закони". Постоянно напрежение в околиите на Видин, Лом, Белоградчик, Берковица. Кутловица (днес Монтана) Пирот, Ниш. Чипровци, Годеч, та чак до Цариброд и Лесковац (в Сърбия) създава условия за недоверие и "очакване на радикална смяна на подтискащото положение". В тази среда, аз мисля, се създава отношението на българите в тоя район за преселение в Русия в 1861 и 1862 година. (Кримската война не предизвиква преселения, понеже Русия губи войната и няма военни действия на Дунава). Малките преселения продължават, някои хора отиват, някои се връщат, но вече пак болшинството остават в Сърбия и Олтения. Единственото съобщение се явява в Цариградски вестник (дек. 15.1856), който съобщава, че “около 800 фамилии от 25 села в Силистренска околия заминават за Бесарабия (руско владение). Обаче 605 фамилии се завръщат. Тяхното завръщане е подпомогнато от опрощението от Султана.

 

Със започването на Кримската война Отоманската империя започва да приема много мюсюлмани от татарски и черкезки произход. Русия ги "насърчава" - навярно принуждава да напускат. Много от тези пришълци са заселвани в Добруджа. 13 000 татари през 1856 година и 100 000 в 1860 година. До освобождението 1878 година са заселени 100 000 черкези (това сведение е от Известия на Държавните архиви, 19 (1970 г.) стр. 190-203). Населяването “на тия азиатци, тая мръсна паплач", както Дунавски лебед ги описва,

 

39

 

 

“посява семето" за “обмена на християни с мюсюлмани“ между Русия и Турция.

 

От предишните страници става съвсем ясно, ме преселническата руска политика е дълготрайна, упорита и до известна степен сполучлива. Политиката е държавническа - включва и самите Императорски Височества. Те се нуждаят от християни - южни славяни за заздравяването на южните територии. Преселват ги, заселват ги с привилегии във военни колонии. Без привилегии, аз съм сигурен, не са щели да постигнат никакви успехи. Политиката винаги е била подхранвана - подсилвана от предположението, че православните славяни биха дошли доброволно, ако им се отдаде възможност. Това предположение се оказва неправилно, или недостатъчно правилно. Защо? Защото българските изстрадали пришълци виждаха, или вече знаеха, че земята във Влахия - Молдавия е доста по-добра, а също така че опасности за дълга военна служба или за закрепостяване не съществуват. И друго много важно нещо, антидотът (от гръцки - противоотрова) на Руската преселническа политика е Отоманската политика, с нейните опрощения - амнистии и снизхождение към “заблудената рая".

 

Преселението в Русия през 1861-62 година - това е първата част от моята дисертация. Това преселение е отразено напълно, или до голяма степен, във възрожденските вестници. По това време Руската преселническа политика е все още в голям оборот. Но не само това, също така “съществува съгласие за обмена на населенията“ - християни-славяни с татари-мюсюлмани. Това така наречено “съглашение“ се отрича и от двете страни. Документална поддръжка няма. ако има, на мене не е известна. Обаче нека се знае, че отпреди хиляди години римляните в Римската империя са определили, че документалните сведения са точни, но не документалните разбирателства са по-важни. Наистина то е било в интереса на двете империи да обединят населенията. Преселението в 1861-62 година не остава неразисквано. Възрожденската преса го наблюдава, разисква, не одобрява и напълно отрича като "национално убийство". В тези години националните чувства достигат връх - “Русия ни лъже, Турция ни потиска“. Българите искат одобрение, даже освобождение, предимно от тяхната вяра в Дядо Иван. Ненадейно, вместо подобрение или освобождение се явява преселение, така че най-големият възрожденец Г. Раковски започва да говори и пише за “българо-убийствената руска политика".

 

40

 

 

В 1861-62 година няма въстания, няма Руско-турска война, но има преселение. Това е необикновено. За първи път преселението е пропагандирано писмено от руските консули, обаче възрожденската преса го представя като “национално убийство". Противоречие голямо наистина, но българските вестници го описват като "небивало криминално действие". Възрожденските вестници не искат разискване с Русия за положението, а пишат за "твърдо отстояване до смърт, против враговете на нацията". Това отношение е най-вече от Раковски, прозорлив националист, до известна степен романтик, но най-способен възрожденец, който предсказва - вижда в бъдещето съдбата на Отечеството.

 

Причините за това преселение са били сложни. Най-важните и най-ясните причини са били обяснени така:

 

1. Пристигането на татарите, които изместват българите; 2. Официалното съглашение, което позволява на руските агенти да набират българи; 3. Желанието и наивността на българските селяни, които страдаха и очакваха по-добър живот в Русия. Допълнителни причини е имало, които би било възможно да бъдат подредени по логически. философски начин, но такъв опит не бил направен. Трите причини са ясни и на днешно време не се нуждаят от философско обяснение. Раковски, Каравелов, Славейков. Ботев и други редактори и писатели, писали и публикували зависимо от техните разбирания "къде трябва да се забие гвоздея и кога", те добре са разбирали аристотелската логика за “първични, вторични и крайни причини", независимо от всичко главната “първична и крайна причина е била - защитата на нацията!"

 

Както бе писано преди, 100 000 татари и 100 000 черкези пристигат - това са общи данни. От 1860 година възрожденските вестници, предимно в Цариград, пишат по преселническите проблеми. През месец март 1860 год. Цариградски вестник пише: “Преселението на татарите продължава, вече стигат до 25 000. Тяхното присъствие създава проблеми, тифус се разпространява между тях. Мерки са взети да се ограничи епидемията в Цариград" (Ц.В. № 474, стр.4). Същият вестник продължава да докладва за преселението на помалки групи и от време на време пише за техните окончателни места (не само Добруджа). На 13 декември 1860 год. Дунавски лебед осведомява читателите си, че параходът “Илдазу" прекарал 1 200 татари в Солун. По същото време един руски параход докарва в Цариград 1 250 татари.

 

41

 

 

През юни 1861 година Български книжици пише, че "татарите продължават да пристигат от Русия. Петнадесет хиляди чакат за параходи е Керч (пристанище на пролива между Азовско и Черно море). Миналата седмица дойдоха 430, тая седмица 248 от Алиа в Крим" (Б.К. юни, 1861, стр.62-63).

 

Дописки, обявления и статии относно идването на татарите се явяват не само във възрожденските вестници, но също така в турски, гръцки и френски вестници. Повечето българи се осведомяват от устни предания и слухове.

 

Самото заселване на прииждащите татари и черкези създава небивало, доста особено напрежение. Те не са “добре дошли". Още по-рано, в 1799 година, султанът от Цариград забранява на Мехмед Кирай-Султан да дава на татарите чифлик близо до Шумен, защото "местното население е против това. страхувайки се от татарския султан, а също така губи доверие във властите". По-късно, през 1830 година, великият везир дава нареждане на валията в Силистра относно волята на султана, която е татарите в Добруджа да не безпокоят тамошното местно население. Отделни татарски села да бъдат създадени, така, както местните християни настояват. Тези нареждания са издадени за “подобрение на положението", понеже "татарите постоянно са потискали и тероризирали местното население". Още по-късно нареждане от великия везир до валията на Видин, през 1857 година, да му напомни, че неговият вилает би трябвало да построи 500 от 3 300 къщи в Добруджа за новопристигащите татари. В 1859 година каймакаминът (от арабски - околийски началник) на Варна е уведомен от великия везир, че 12 000 татари от Крим искат да се заселят по крайбрежието от Варна до Кюстенджа - да им се помогне с къщи и храна. Такива нареждания стават по-чести при преселението през 1861-62 година.

 

Разноските за построяване на къщи, снабдяване с прибори и земеделски съоръжения, осигуряване на храна - до реколта, всичко това държавата обещава да заплаща и наистина до голяма степен изпълнява обещанието. Но все пак на много места християнското население е допринасяло, доброволно или не, за улесняване на тия преселници. През април 1861 година великият везир нарежда на валията във Видин “да изкаже признание и много благодарности" на населението в Севлиевско. Етрополе и Ловеч, защото те са обещавали да заплатят за провизиите, нужни на 3 995 преселници, пристигащи от Крим.

 

42

 

 

(Последните няколко цитата и общи сведения са от "Документи за българската история", том III, София. 1940 год.)

 

През юни 1861 година Български книжици пише: "За черкезите и татарите къщи бяха построени, дадоха им волове, рала и други земеделски оръдия, жито. облекло, припаси и средства за пренесение и та по-много от 156 000 кесии се изхарчиха за поселението им в Турция". 156 000 кесии са равни на 78 000 000 гроша, изразходвани от държавата и (българското население). През юли същата година Дунавски лебед пише, че от Видинския район много българи идват в Белград, за да дават прошения до чуждите консули, освен многото други оплаквания, “теглото им се уголемило с настаняването помежду им на татарите, принудени били да си отстъпват домовете на тях .... да ги хранят, та даже и сол да им купуват". Цариградски вестник потвърждава тия необикновени трудности по-късно през 1861 година. Вина за това според Ц.В. се полага на Саид паша от Видин, “понеже самият той е от татарски произход .... насърчава татарите да идват и принуждава българите да ги приемат в домовете си и ги нахранят". Подобни “големи несгоди" не са само във Видинско и Добруджа, а също така в Пловдивско и Софийско. Сава Филаретов. учител от София, пише до руския консул в Пловдив, българина Найден Геров:"Татарите бежанци от Крим, които са се поселили в Ловчански, Плевенски и Севлиевски окръзи, говори се, че българите много страдат от тия неканени гости. Първо им строят къщи, отстъпват им земя, дават им храна и пр. и пр. Това е едно ново нещастие за българите". (Из архива на Найден Геров, том II, док.2492, БАН, 1914 г.).

 

Тези "големи нови несгоди" предизвикват до известна степен справедливо, бързо разпространение на слухове, някои верни, някои неверни. Нека аз да кажа тук, че слуховете и вицовете - и най-силната диктаторска власт не може да ги спре. Слуховете са резултат на едно психологическо, душевно отражение на действителността - някои верни, някои неверни, а верността се определя от личното мнение, от личното положение на човека. Една американска поговорка казва: “Зависи от коя страна на оградата си и накъде гледаш". За един доста зловреден слух валията на Видин уволнява кмета на Берковица и го арестува - говорело се, че кметът разказвал как “татарите-бежанци били изровили от гробищата едно умряло дете българче, насекли го на парчета и го насолили в една бъчва". Произведено било следствие и се установило, че това било клевета.

 

43

 

 

По-високите власти одобряват уволнението и ареста на кмета Петър, но “да бъде освободен" и предупреден "за в бъдеще да не върши подобни неща". (Документи за българската история, том III, док. 709).

 

Великият везир бил доста загрижен за слуховете от по-важно значение. Според него “някои подстрекатели, с цел да създават бунт в страната, взимали повод от това обстоятелство (преселението на черкези и ногайци) и пръскат слух, че тяхното заселване и настаняване по тия места щяло да се извърши в замяна с българите...". "Тия места" са били Видинско, Тулчанско. Варненско, Разградско, Русенско, Търновско, Шуменско, Юостенджанско (днес в Румъния). Везирът пише на валиите в тези области да кажат на първенците, че татари, ногайци и черкези се заселват не само в техните области, но навсякъде другаде в империята. Според него “българите са едни от най-верните поданици на държавата". Обмяна на татари с българи няма да има. (Пак там, ДБИ, том III, док. 712). Обаче дали точно така е било планувано, или не - обмяна става. “Подстрекателите” не са съчинявали, те са били прозорливи - най-вече Раковски, и са се обявили силно и строго срещу обмяната на българи с татари. Ако наистина великият везир се е стараел да омекчи и замълчи “подстрекателите , то неговите намерения били или неискрени, или руските агенти са били непобедими. Набирането на преселници за Русия бе организирано от руските консули и техните агенти. Именно тия явни, постоянни, и до голяма степен нахални действия дават достоверност на мнението за обмяна на българи с татари. Лошата новина се разлива по цяла България. От различни краища дописки във вестниците изказват грижа за българи от други райони. Писмо от Габрово, публикувано в Courrier d'Orient и препечатано в България, юли 1861 година, казва: “Говори се много за едно скорошно преселение на българи за Крим. Уверяват, че в Белоградчишка, Берковска, Ломска и пр. кази (околии) голямо число фамилии са готови да тръгнат. Казват, че много чужди агенти ги подбуждат на преселение". "Чуждите агенти" са предимно руските консули и техните помощници - българи “народоубийци". Между най-известните агенти е руският консул във Варна - Рачински, който е през 1861 година "специален руски агент" по преселението. През септември същата година Дунавски лебед започва да публикува сведения и доклади за действията на тия агенти и веднага се съсредоточава на Рачински. На 22 септември пише за него следното:

 

44

 

 

Българите са е едно твърде жалостно положение, което не ще забави да ги хвърли в една крайна отчаяност! ... Най-после много чуждестранни агенти се ползват от това бедно положение на българите и под присвоени титли на филолози, археолози и богословци се вмъкват между простодушните селяни и ги лъжат с пари и мечтателни обещания да остават завинаги бащиното си мило огнище и да се преселят в пусти места!

 

Един от тия агенти е познатия интригант върху (по) българския свещен въпрос г-н Рачински, човек с развратно поведение. Той е успял в Одринска област да примами 10-15 села, от които някои са вече тръгнали да се заробят самите, та и децата са си взели. От всички лошавини и злини това е най-голямо за бедния български народ, защото му се разорава милото Отечество и разтлейва народността

 

 

В същия брой на Д.Л. доклад от Цариград съобщава “отровната вест, която тия дни се пръсна между цариградските българи за преселението в Русия на наши 10 000 домородства мили братя българи от Одринската област ... какви ли не хора са се заели да ни погълнат". Това е дело на руския агент Рачински, който не успява в Търново, но успява в Одрин да преселва българите “в руските татарски пустини", подведени от “руските голи и лъжливи обещания". Също така на Рачински е приписван “най-подлия план" за “всеобщо преселение в Русия". Той се опитва да убеди руския пълномощен министър в Цариград - Лобанов, и руския консул в Пловдив - Найден Геров, че с “някое си само обещание" може да се постигне “общо преселение на българите в Русия, затова ние се осведомихме от твърде верни източници". ("Дунавски лебед", 10.Х.1861 година) Според Раковски (или неговия твърде верен източник) фактически те - Рачински, Лобанов, Геров, са започнали да работят за всеобщо преселение. Съмнително е Геров да е работил в това направление, неговите обемисти архивни материали не показват такава активност. Раковски обаче, настоява, убеждава и почти до отчаяние аргументира против преселението, което вече е в напредък. Най-вече в брой 53 и брой 54 - З.Х. и 10.Х.1861 година. Той нарича преселението “убийствено за българската нация", действията на руските агенти "вражески", “измамнически", положението в Русия “робско".

 

45

 

 

Обещанията, които руските агенти дават, за да могат да набират преселници, са били доста големи, та така в много случаи неизпълними. Консулите Рачински и Байков обещавали, но те са били в България, а изпълнителите на обещанията в Русия - така се явява разминаване и неуредици - руски тип. Един от техните помощници - българинът Захари Княжевски, образован в Русия, най-активно работи за преселението в югоизточна България. От юни 1861 г. той разнася обещания за “наивните селяни". Той “пътува навсякъде и казва на селяните, че "царят ги вика в православна Русия, където има за тях пари, къщи и много други неща". Княжевски никак не се двоумил да преувеличава успеха на преселението. Ето един пример от неговата кореспонденция: "До сега 20 000 фамилии от Видинско са заминали за Крим. Всеки човек, възрастни и деца получават 12 карбовни (съответно на рублата) за пътя и когато пристигнат там, за тях има къщи и 400 урата земя (един урат = 919 кв.м.; 400 урата = 368 декара). Без данъчни облози за 10 години” (от “Дунавски лебед", 7.Х.1861 г. и “Български книжици“, дек. 1861 г). Малко по-рано. през юни същата година, Княжевски пише на руския консул в Пловдив - Н. Геров, питайки за отговор дали има ираде (от арабски - Султански указ) за преселение в Крим и около Одеса и Кишинев, “защото от много села дохождат да ме питат за тая работа и не знам как да им отговарям". (Архив на Геров, том. I, док.1431, БАН. 1911 г.)

 

Разбира се, че Княжевски не е бил сам с преувеличените обещания. Раковски твърди, че на много българи са били дадени руски паспорти да пътуват свободно и набират преселници. Това според Дунавски лебед е бил един “подмолен начин" на действие. Нека тук накратко да покажем “подмолния начин", употребен от руските агенти в северозападна България. В тази област преселението достига най-големи размери. Доста осведомително е едно интервю (беседа), която един човек - бай Димитър, завръщайки се от Крим, е дал на Български книжици. Бай Димитър е от село Горни Лом (близо до извора на р. Лом. на около 20 км югоизточно от Белоградчик). Той казва на Б.К., че най-активните агенти-набирачи са били българите черковни хора - Агапий от Изворския манастир и поп Михаил от Горни Лом. Първо на първо, съобщава бай Димитър, Агапий казал на селяните да дадат клетва пред Библията, че ще пазят тайно предаденото им сведение, и тогава им дал “добрата новина":

 

46

 

 

Добре, мои братя, руския християнски Цар ни помни, ние винаги сме близо до неговото сърце. Приемете поздрави от него и от нашите православни руски братя. Вие знаете братя, че от Русия идва нашата вяра. нашите закони и нашите книги. Руския християнски цар ни кани да отидеме в неговите земи, да живеем там по нашите Христови обичаи, свободно и добре, като че ли е наш баща. Тоя, който вярва в Бога. като истински християнин, нека да се приготви и тръгне. Царя иска християните там, за да ги отдели от мюсюлманите. Нека всеки човек побърза, защото след няколко години руския цар ще дойде с неговите войски и ще избие безразборно всички турци, един по един. Бог да е на помощ на тия християни, които останат тук, те може да бъдат мислени за турци!

 

 

Бай Димитър продължава да преразказва Агапиевите увещания:

 

Селяните изказаха желание да заминат, но изказваха съжаление за техните лозя, градини, воденици, пасбища и гори. А какво да правят те с техните овце, говеда и коне? Проповедника им каза: руския цар ще ви даде по-добри лозя. по-добри градини и полета, по-добри воденици, по-добри гори. В Русия има всичко... вие ще намерите всичко да е добро и предостатъчно.

 

След това проповедника отиде по други села ... и така селяни от три околии отидоха във Видин при руския консул. За двадесет дни градът беше пълен със селяни... И така, всички ония, които нямаха борчове и задължения, получиха документи да заминат в Русия, и консула им каза: в Русия царят ще ви даде всичко, от което се нуждаете - овце, говеда, коне, всичко. Да! Това той пише в неговото писмо. И така простодушните, наивни селяни повярваха всичко, ужким от руския цар. Те побързаха да си продадат собствеността, чифт волове, струващи 2 000 гроша - за 500, чифт коне. струващи 800 гроша - за 100

(“Български книжици", дек. 1861 г., стр. 408-411).

 

47

 

 

Бай-Димитровият разказ е ясен, не се нуждае от допълнителни обяснения, освен по една загадъчна точка: защо селяните е трябвало да се заклеват пред Библията, за да пазят тайна, когато стотици и хиляди напускат? Това не може да се върши тайно. Тайното обаче е сведението, че руският цар след няколко години ще дойде с неговите войски и ще избие безразборно всички турци един по един.

 

И така, ако калугерът-проповедник, ако попът от Горни Лом, ако руският консул във Видин, Байков, казват, че царят ги кани, а и самият цар е писал писмо, то тогава трябва да е вярно. Каква голяма заблуда! Каква голяма подлост! Наистина Раковски е бил вбесен. Тайното сведение за избиването на всички турци след няколко години се явило на много хора загадъчно и невероятно, та те поискали потвърждение от консула във Видин, който може би е измислил тази версия, имаща вид на базилиск (от гръцки базилискос - митологическо животно със змийско тяло и глава на петел със златна корона). Разбира се, консулът дава потвърждение. Ето какво казва за него едно писмо от български преселници от бреговете на Одеса:

 

Нека знае светьт за нечуваното коварство на руското правителство, което показва то сега скоро към нас прости и бедни селачене.... грабителски излъгани от руското православие и християнство... (писмото продължава с отговора на консула)

 

- Да, истина е всичко, което сте чули за преселение, и всичките българи ще се преселят в Русия, там където е нашето християнство и нашата вяра ..., който остане в Отечеството си, не е християнин, защото бяга от християните, и когато руския цар нападне върху турците подир година да ги изсече, според каквото има намерение, няма да остане нито една душа, защото той взема онези, гдето са останали отсам Дунавът за турци ... горко на оногози, който иска да остане тука!

 

(Български книжици, стр. 415-416, дек. 1861)

 

 

Аз цитирам тук съвсем малка част от всичко, което е писано с големи подробности в Б.К. - много страници наред. Нека добавя само, че подробните сведения дават числата на преселените фамилии,

 

48

 

 

 в някои случаи дата на тръгване на вапорите (параходите), трудностите по пътуването, забраната на тези нови преселници да се доближават до по-рано преселените. И съвсем наскоро се явяват сведения за недоволство, измама и силно желание за завръщане в Отечеството. Ето един пример:

 

Писмо от нас, шопите из Крим, до тия у Турско. Брайкя бугаре! Съсъ кървави сълзи ви пишемо да ви преваримо, доде сте дома, за да знаете, първо - че стана голема измама съсъ нас да дойдемо тука, двекьо (второ) - что сме патили доде бихмо по толкав длъгъ път през реки и презъ морета, трекьо - да ви кажемо, че ни владао сега такива мъки и неволи, кои су по лоши от мъките на светиите, на светители мученици, четврьо - да ви явчае, че от тукашните места, дека ни карао съсъ сила да се селимо, нема по нефела (негодно, болнаво) на свето, та затова като видимо, че ке пропаднемо дибидюс (от турски до дъно), ако останемо по тия пустини, молимо и плачемо губернаторо, тука, да ни пущи да се върнемо и да стъпимо еднъж на бащината ни земя, па веднага да умремо.

 

Бракя, кога си още бехма дома, не ли ни казувахъ проклетите руски люге, чезащо ни от сърдце обича Рускио Цар, за това пратил писмо до консула у Видин та ни вика да се преселимо у неговата земя, у Кръм (Крим), ако сакамо рахатъ и да си удържим верата. И кога ни каза това, какво ни хвалеше тукашните места, курвата - видинския консул?

 

 

И писмото продължава: "Ние тука умираме от студ и глад", “тражиму земя за семена (да се посеят, но навсякъде) до дека ни очи види, се равно и пусто", "страшна суша, та сво изгаря. Около Илинден и Богородица долетию, отнекъде къ милионе скакалци, едре като врабчета, пленяю сво зелено .... затова ни село до сега нее зеселено и вси смо гракнали съ един глас да ни върну пак у дома ...!"

 

И още писмото продължава, за да описва: умрелите хора - някои погребани в морето без служба по петнадесет-двадесет на ден,

 

49

 

 

"връзваха им камъни и ги хвърляха в морето" (Български книжици, стр. 414).

 

Преселението продължава, предимно по две причини. На много места българите не са доволни от турските власти, а същевременно обещанията на руските агенти са доста съблазнителни. Защо "бедните прости селяци-християни" да не отидат в земите на Дядо Иван. И наистина, когато татарите, черкезите и ногайците пристигат в българските земи, в българските населени места - "простите наивни селяци" - подведени или не, си създават сериозното мнение, че става обмяна на националности, на религиозни - враждуващи населения. По него време най-прозорливият, най-изтъкнатият възрожденец Георги Сава Раковски разбира много добре всичко това и се обявява строго и силно в своите писания против “убийствената, подмолна руска политика". Нека да предположим, че Раковски, Български книжици с редактор Т. Бурмов и много други писания са предумишлено противоруски - за това трябва да има причина, а причината е била настояща, злободневна: преселение, обмен на християни с мюсюлмани. Предумишленост не съществува, съществува само очакваното от Русия - Дядо Иван, и какво се получава в 1861-62 г. - вместо освобождение, национално преселение.

 

Извънредно големите обещания на руските консули и техните агенти (църковни проповедници и други българи образовани в Русия) изпращат много “наивни селяни“ в руски територии.

 

Ето какво докладва руският консул Геров, до пълномощния министър Лобанов. “По обратния път от Цариград, във всички населени места, по пътя от Одрин до Пловдив, идваха при мен, а и тук постоянно идват хора да ме питат истина ли е, че ги изгонват от Турция ... уверявани, че правителството не ги иска тук". Геров казва, че “много хора. лековерни, приемат това за истина ...". По повод на преселението “много българи, които сега плачат против русите, наричат преселническата политика убийствена за българите...". Обърканост наистина съществува и това създава напрежение и нерешителност, какво да се предприеме, за да се действа разумно. Но всичко, пише Геров, “не може да се обясни, а и много не разбират и все си мислят, че в Русия ще намерят всичко готово и веднага ще забогатеят". (Документи за Българската история, том.1, БАН, 1931. док.219, 25 октомври 1861). На 9 декември Геров получава от Петербург правителствено обяснение, което защитава руската преселническа политика,

 

50

 

 

въпреки че е дала повод за някои неразбирателства и неблагоприятни тълкувания". Императорската политика е само с добри намерения да помогне на сродните християни. Преувеличените обещания "на руските агенти и техните престаравания са противоположни на намеренията на руското правителство. Нашите намерения са напълно безкористни". И при всичко това преселението става предмет на неоснователни и враждебни противоруски слухове", (пак там док. 221). Обяснението е от граф Н.П.Игнатиев, пълномощен министър в Цариград.

 

Обяснението от Игнатиев относно разпоредбите на руското правителство е доста дълго. Неговата загриженост, а и на неговите колеги в Петербург е лесно разбираема. Те, включително и Цар Освободител по-късно, Александър II, са се стараели да постигнат нещо полезно и добро за Русия, а и да помогнат на българските християни - “и агнето цяло и гладните сити". Добре! Намеренията са добри. Ние трябва да предположим, че високите управници в Петербург не са искали с предвидено и умишлено намерение да увредят и влошат положението на българите, да прокарат "братоубийствена политика". В историята няма - не са съществували - управления, правителства, които нарочно са се стараели да дразнят и противопоставят срещу себе си населението, освен когато се стараят да потушат и унищожат някакъв истински или предполагаем враг. (Един пример само, Сталин срещу украинците-кулаци и украинското движение за независимост). Но това не се отнася до преселението, между Русия и българите има взаимно уважение! Отношението на Александър II по тия общи въпроси е определено още от 1856 година, когато той е издал императорски наставления, че българските пришълци-преселници трябва да се настаняват съгласно техните желания, “по начин, който те мислят, е удобен и допринасящ за тях". В 1861 година желанието му ще е било "преселението да става по организиран начин" и пак по желанието на преселниците. Александър II, директорът на Азиатския департамент, Ковалевски и други много способни дипломати организират - слагат начинанието на Преселението от 1861-62 година. Отговорен за преселението в Новорусийска губерния и Крим е назначен генерал Стремоухов. Той изпраща инструкции до всички консули, инструкциите са:

 

1. От мястото на отпътуване до мястото на заселване,

 

51

 

 

транспорта ще бъде платен от Руското правителство.

 

2. Всяка фамилия ще получи 35 сребърни рубли за техния дом, а тия в Кримския полуостров ще получат 80 сребърни рубли.

 

3. Всяка фамилия ще бъде снабдена със зърнени храни за прехрана и засяване, а също така и със земеделски инструменти, където биха били нужни.

 

4. Зависимо от територията, всеки мъж на възраст над 21 г. ще получи от 10 до 12 десятини земя. (една десятина = 27 акра = на почти 12 декара, което значи от 120 до 140 декара земя.

 

5. Производителите на плодове, свилени буби и лозари ще бъдат снабдени с необходимите материали, за да започнат производство.

 

6. За осем години преселниците ще бъдат освободени от всякакви данъчни задължения към държавата, но след това ще са задължени като всички други хора.

 

7. Преселниците и техните деца ще са свободни от военни задължения, но техните наследници, родени на руска територия, ще служат както всички други руски граждани.

 

8. Колониите ще бъдат управлявани от комитета за колониите.

 

9. Вътрешното управление на всяка колония ще се извършва от самите колонисти в съгласие с техните традиции и така, както те намират за добре.

 

 

Всички тия инструкции, а и обещанията и задълженията на руските власти са благоприятни за българите, освен точка 7-ма. Например. ако бременна жена от България роди в Русия - “наследници родени на руска територия ще служат". Това може да стане, че и е ставало още в първата година. Родените там българи, когато са на 21-годишна възраст, отиват войници. Военната служба е 30-годишна, на заминаващите новобранци се прави опело за умрели. Стремоухов продължава: “тия условия са много благоприятни“. Той обяснява на консулите, че ако някои хора искат да се възползват от това предложение, те трябва да изпратят техни “разузнавачи" да прегледат

 

52

 

 

и одобрят земите, определени за тях. Първо да отидат при Стремоухов в Одеса с обяснения от къде са и колко фамилии представляват. След като те одобрят земите, консулите ще бъдат уведомени от къде до къде преселение трябва да се уреди и плати. (Всички предишни цитати и обяснения от ДБИ, Архив на Геров, Том I док.182, док. 194, док. 125).

 

Стремоухов е бил добър организатор-администратор. Както инструктира в точка 5-а, той пита руския консул в Пловдив. Геров, при какви условия винопроизвеждащите лозари и бубари биха се преселили в Русия, в Крим и биха получили руско гражданство, (пак там, док.193). Геров отговаря наскоро, че лозарите и винарите не са добри и не правят добро вино, което се разваля след първата година (пак там, док.207). Истината е, че по това време на много места и много хора са правили виното да се облагородява, да получава “букет" до 16-годишна възраст, а при нас в северозападна България до 21-25-годишна възраст, “когато оженим момчето".

 

Руските по-високи държавници разбират, че преселението създава големи неудобства, тревоги и противоруски чувства. Затова за 1862 година те препоръчват и следват по-умерено, по-ограничено преселение - само да се изпълнят предишни обещания. И това става. Стремоухов е повишен в Министерството на външните работи и е сменен с Ивановски, като главен дипломатически съветник, а като "наблюдател на преселението“ - губернатора, "българофила“ Строганов (Тия хора трябва да са имали политически, бюрократически неуредици, а и лични стълкновения, за да бъдат сменявани толкова често). Решението е било не да се спре преселението, а само да се намали. Самият Игнатиев казва, че пропадането се дължи на голямата разлика между обещанията и изпълненията.

 

Руските консули и агенти са използвали неуредиците и многото трудности, които наистина селяните са понасяли. Български книжици пише: "Пътници и писма потвърждават, че заразата за преселението в Русия се разпространява..." Пътниците ни разказват, че кога някой пита селяните защо бягат от бащината си земя, те отговарят: от теглила, които не можем веки да носим, от данъци, които не можем веки да изплащаме, защото оголехме и осиромашехме". (Б.К. септ.1861 г., стр.298). Много други сведения потвърждават същите причини. На 31 октомври Дунавски лебед публикува писмо от Одрин:

 

53

 

 

Радостни новини нямам да ви изложа. Тука общо владее бедност ... Представете си, че на всяко село се нахождат по пет, по шест заптиета да събират давание (данъци) под различни имена!...

 

Данъкът им се запира и продава, както и житото им са дали от житниците им, и продава се от заптиетата без пристойна цена...

 

А руските агенти, ползующи ся от това жалостно положение, не престават да мамят бедните селяни, уж е Русия щели да намерят спасение... Това внушение е станало почти общо по сичко Одринско окръжие, по сичкъ почти Руманиа-Тракиа (Румелия и даже отвъд Стара планина). За пролет ся готвът да започнат това народоубийствено преселение. Много доходихъ и дохождат въ Одрин да им се дава дозволение.

 

 

Руският консул, който достига това положение, е наречен от Дунавски лебед - Раковски, “ненаситно животно". Причината за желанието за преселение според селяните е труден живот, данъци и повече данъци, а според възрожденците това е вярно, обаче руските намерения да използват това положение са “братоубийствени". В следващите страници ще бъде показано отрицателното мнение на възрожденците, както се явява във възрожденските вестници и брошури. Според Дунавски лебед и Български книжици селяните трябва да бъдат образовани, да знаят къде отиват и какво е истинското положение в Русия. Ето какво пише Б.К. на стр.299 в 1861 г.:

 

Нашите българе бегат от тегло, от данок. Но да имаха те щастие да сполучат да се откраанат неколко руски селяне и да дойдат помежду тех да ся спиркажат, те щеха да потреперят, като чуеха теглото и данокът на руския селянин... И тъй руското правителство ще има от нашите Българе и доход за хазнатъ си и снажни хора за войската си, които са кадърни да изтърпяват и студът на ледовития Сибир и горещините на Кавказките равнини.

 

 

Страници на ред. Б.К. пише за окаяното положение на руските селяни. На стр. 305 пише:

 

54

 

 

Те най-много дават данок, но най-малко се почитат, те най-много се трудят, но и най-малко имът... Селянинът в Русия е осъден да живее и да служи като животно... От негов труд чакат царете, от неговата работа се обличат, хранят и рискосеществуват (по руски) благородните, чиновниците, священиците и калугерските... той (руския селянин) не може да си намери правдата пред съдът и когато в най-правъ. Той търпи безропотно кога благородните го ударят в най-слабата част на сърцето му и докарва гнусно безчествие на домочадието му. Нещастният руский селянин забравя горчевининте на живота си само кога влезе в механъта да се напие съ еиеднъ проста ракиъ (водка), ако има две пари в джоба си.

 

 

Книжици продължава да описва, да разисква освобождението на руските крепостни селяни - “то е по име само освобождение". И продължава да осведоми читателите, българските селяни, относно руската военна служба:

 

Ние нема да описваме състоянието на руските солдати, нема да представяме колко го немилостиво биятъ за най-малка погрешка, што го често и убиват, колко лошава храна му дават и колко други мъкотии той претеглюва... Какво се прочее тъй поревна (много харесва) на нашите селяни... да отиват да се селят в широките руски пустиний? Не знаят нещастните какво ги там чака и слушат само лъстивите обещания на подкупните (агенти).

 

 

(Нека аз, А.Д., лично да кажа относно писаното от Б.К. Като преподавател в университети в чужбина по руска история бях установил, че водката започва да се произвежда в Русия по времето на цар Алексий 1645-1676 г. в средата на XVII в., по упътването и "настояването" на германци от Немецкая Слобода, (Свободна Немска търговска колония) близо до Москва. Наскоро царят разрешава да се дава на селяните право в сряда след обед да имат "свобода" да отидат по кръчмите, които допринасят “голям доход на господарите". Относно солдатите, военните задължения - в XVIII в. службата е била

 

55

 

 

30-годишна, а след това през XIX век - 15-годишна, и така в много области до Първата световна война. И ето защо, когато на всяка втора година "военните набирани" идват и вземат младите мъже, роднините им, селото им, отслужват панихида за умрели - Империята изисква всеотдайност! Нали?)

 

Както казах преди, обещанията на руските консули са били доста големи и в много случаи неизпълними. Така че още при самото пристигане на преселниците, най-вече в Крим, оплакванията започват с писма, а в някои случаи от завръщащи се хора. Български книжици публикува на 24 септември 1861 г. Преписъ на писмо изъ Кримъ (стр.351).

 

Чичо Станко, какво ли казваш сега за нас? Какво направиха тия синковци, та ми не писъхъ?... Искамъ да ти пиша, ама как дати пиша, по кого да ти пратя писмо? Да имаше некий шарен сокол, да му връжия бело книжче чернословче, да го пратя в наше Ломско... Ама сокол нема, черна врана не отива. Поща на голъ кърь нема... Вчера доде бае Крачун, който утре отива за дома си вь Турско. Той ще ти каже всичко друго дето нема въ писмото ми, което ти пращам по него... Знай, че съм сам, жена нема, деца нема - тий отидохъ на небето, отидохъ да намериът мой татко и твой братко, а аз сам кукам, като кукувица, това направихме, чичо Станко, това е нашето добруване в пуста останала Руссиа!... Ах де са нашите зелени ливади..., де са студените ни извори? Всичко далеч, далеч! За зелени ливади намерихме тука гола пустиня, за буйни ниви намерихме вихрушки от песък, за лозя намерихме пусти камъщи, за студени извори намерихме вонещи блата. Това е наш рай!... От пусти, тежки мъки и неволи половината от нас, дето се преселихме тука, не останаха, а какво ще бъде зимне..., когато захванат сухите студуве, без къщи, без колиби, без покрив, голи, без хлеб!... Ето ти големите обещания на пустите лъжци, които люто ни излъгаха! Не къща, не колиба, не вол, не крава, не кон, не магаре, не хлеб, не слама, на ти 120 карбовни па си приготви всичко, купи си всичко! И то не стига, ама от сега зеха да ни мерът, кой иде за добър войник!

 

56

 

 

Това писмо обяснява доста добре привързаността на преселението, слабата организация при приемането на преселниците и най-вече несъгласуването между очакваното и полученото. От много важно значение е последното цитирано изречение: ами от сега зеха да ни мерът, кой иде за добър войник!". Според обещанията на консулите и някои други уредби преселниците не трябва да служат военна служба до втора генерация, а пък и до по-късно. Защо сега? Защо веднага? Мисля, че единственият отговор е - те да бъдат приети като доброволци, доброволци, които се нуждаят от дом и храна - дом и храна не са били осигурени за тях, дом първоначално и храна до нова реколта.

 

Нека да покажем още един път недоволството на българите, предимно на Раковски и неговия вестник Дунавски лебед. И това не е последната дума, понеже Раковски допълнително пише брошура против преселението. Дописка от Галац, окт. 1861 г.:

 

Завчвра дойде от Одеса един от Видинските български села на имя дедо Стоян, кого са били изпратили съселите му да обиди местата в Руссиа и ако бъдат добри, да са върни и да им разкаже, че да идът и тии. Но що ми приказа за тамошните преди малко време загубени отъ отъчъството ни българи! До две тисящи (хиляди) души лежът на полето като скотове, без огън, без покривало, даже и гладни, защото само на 6 копейки на ден имали за храна секоя душа! Освен това и 15 до 20 души мрът секи ден!... Нека бие съвестта ония черни души, които станаха причина и ги подбудиха на това убийствено преселение!...

 

Тоя старец, дедо Стоян, отива да разкаже и не само на селото си, но по сичкото окръжие Видинско и Ломско ... (Д.Л. 1861 г., стр.229)

 

 

Това преселение през 1861-62 год. не е могло да стане без мнимото съгласие на най-високите турски власти. Татари, ногайци и черкези да идват, а българи-християни да отиват в Русия. По тоя въпрос "за съглашение за обмена на населения" Раковски пише в Дунавски лебед на 14.XI.1861 г.:

 

57

 

 

Всеки помни йоще пътешествието Великаго Везира по областите на Турска Европа, пътешествие, предприето с цел да ся испитът злоупотреблениета чинимъи на раята от странъи управителев...

 

Султанът, казваше той, ви допуша да оставите местата си, вие сте следователно свободни да ся установите в Руссиа на земите татаров, кои ще доидът тук. И тук си ся испратиха по сичките окръжия в Българиа фермани и ся четоха обще народно, да известът, че всекому е свободно да се пресели въ Русиата. Потом, понеже това беше една нагласена работа между двете користолюбиви на тая промена сили, рускити консули - Видинския, Битолския, Одринския, Варненския и проч. добиха налог от правителството си да (набират преселници)... Днесъ же (около 16 месеца след изявлението на Великия везир и четенето на фарманите) Н.Въйс. Аали Паша явева в една тилеграмма отправена Н.Превъсх. Мухлисъ Ефенди, Пловдивскому управителю, чи правителството никога не е помислило да усърчи преселението българ, че никакъв предварителен договор не съществува върху това с Руссиа.

 

 

Навярно договор може да не е имало, но някакво съглашение, разбиране за обмена трябва да е имало. Как иначе могат да се обменят десетки и стотици хиляди хора. Пояснение се намира в доклада на пълномощния министър Лобанов до неговия началник, министъра на външните работи княз Горчаков. Докладът е в отговор на предписание от Горчаков относно преселение на славяни от Турция в Руски предели. Лобанов обяснява, че е говорил с Али Паша - великия везир, и че руското питане е разгледано от Министерския съвет. Отговорът е - съглашение! Портата се съгласява да пусне всички желаещи да отидат в Русия. Портата даже се е съгласила да предпише на всички началства да не пречат на преселение от Румелия. Лобанов добавя, че той не ще се забави да уведоми всички консули (в Румелия) относно тия уреждания. (Документи за Българската история, том.1, док. 194). Подписан договор може да няма, но правителствено съглашение наистина има от Горчаков до Лобанов, до Али Паша, до самата Висока порта. Русия и Турция постигат това съглашение в

 

58

 

 

интереса на двете империи през януари-февруари 1861 г. И защо не? Това е било преди, било е тогава, и е до ден днешен. В дипломацията, в отношенията между държави, почти всичко, може би абсолютно всичко се върши от собствен интерес. Добре! Обаче на българските селяни от цяла Румелия им се разкъсва животът, наистина страдат в Крим и още по-наистина не получават обещаното. Това е силно тревожело нашите българи, най-вече нашите възрожденци. "Лъжа" и “подла измама" - това е руската преселническа политика за нас - това мнение се изказва в десетки, стотици писания и в хиляди хорски мнения.

 

През ноември 1861 г. турските високи управници намират за нужно да обявят, че съглашението по преселението на националности не е никога уговаряно и че такова съглашение не съществува. Защо в разстояние на 10-11 месеца такава промяна? Навярно защото преселението явно предизвиква не само недоволство, но и отвращение между българското население. През лятото на 1860 г. великият везир дава устно разрешение за преселение, през януари-февруари 1861 г. се постига съглашение (Горчаков - Али Паша) за преселение, а през ноември 1861 г. се правят официални откази от страна на Високата порта. Турските високи управници са видели "Отпред змия, отзад магаре". Те трябва да обършат, изчистят паницата, та да може отново да ядеме заедно! Отричанията обаче, отправени към по-ниските власти, а също към общото население, потвърждавали мнението на много хора, че “наистина е имало съглашение“. Едно такова официално отричане е от великия везир до управителя на Пловдив (който навярно е искал пояснение), което е било публично четено и публикувано в няколко вестника. Между някои други неща отричането казва: "Между двете държави не е имало предишни съглашения да се изпращат българи от Румелия за заселничество в Русия на земите на татарските бежанци. Такова съглашение не съществува”. В едно секретно сведение, от 18 ноември 1861 г. великият везир нарежда на валиите, мютесерафите и каймакамите на Видин, Ниш, София, Търново, Самоков, Ловеч, Силистра, Пловдив, Шумен, Сливен, Скопие, Тулча, Нови пазар и Варна да кажат на българите, че отоманското правителство "не е канило и не поощрява идването на мухаджири (преселници-бежанци), последните се преселват по собствено желание и с позволение на Русия. Ние нямаме абсолютно никакъв договор съ Русия за отправяне на българи от Румелия на местата, изпразнени от мухаджири въ Русия".

 

59

 

 

Везирът продължава:

 

“Българския народ е честен, те са верни поданици на Н.В. Султана, добро мнение и покровителство за тех у Н.В. постоянно се засилва, винаги са дават заповеди на чиновниците да внимават повече от всичко друго за спокойствието и сигурността на българите... Ако имат некои оплаквания срещу чиновници и други, те ще се вземат под внимание без губене на време.

 

Тези неща едно по едно да обясните на другите първенци, като ги повикате и ги посрещнете добре, ако некои (хора) въ желанието си да напуснат страната съ продали имотите си, ще се отнемат от купувачите и ще се върнат на собствениците. Най-нужното е да ги успокоите напълно. (Документи за Бълг. История, том III, док. 734, стр.421).

 

 

Ашколсун, браво на Везира! А къде е бил по този въпрос преди година? Отоманските турски високи власти стават доста сериозно загрижени относно несполучливото преселение. До валията на Видин се пише да се попречи на българите да се изселват.

 

“Сведение официално има, че до 15 септември 1861 г. изселилите се български семейства в Русия от околиите Ломска, Кутловишка (днес Монтана) и Белоградчишка са 997 къщи и че тия, които имали същото намерение, щели да се изселят през пролетта. Известно е на Ваше Височество, че дълг се налага на правителството да попречи на тия, които имат това намерение." (пак там, док.727, стр.416). Високите власти искат също да съдействат на преселените в Русия да се завръщат. Така през октомври 1861 г. е получено едно "Пълномощно и Поръчително писмо" от забягналите в Русия българи, които желаят да се върнат по домовете си. Пълномощното казва:

 

Мъй долуподписаннъй - Дедо Ганчо, Димитър Илиев, Игнат Братаев, Христо Илиев, Младен Цветков и Димитър Кръстев - депутати на преселените летос в Россиа Българе от селата каде Видинско: Крива Бара, Метковецъ, Татар Махала, Байрактар Махала, Скомия, Медовец, Боровица, Бело поле, Васильовци, Горни Лом,

 

60

 

 

Долни Лом - поручувами с настоящето на Димитра Кръстев - депутатина на преселниците от Горни Лом да ни представя...

 

 

Подписаните пет депутати искат от турското правителство опрощение и помощ за завръщане по домовете си. Фактически те се отнасят до султана и се подписват с "отпечатъци на пръсти". Помолено - одобрено! (пак там, док.730, стр.418) Султанът лично се интересува да се помага на всички ония, които се завръщат от Русия. Със Султанско ираде той нарежда: на завръщащите се във Видинския вилает "данъци и други държавни берий да бъдат опростени за няколко години", това е по тяхно искане. Това опрощение ще насърчи всички други, които биха се преселили да си останат в Отечеството. “Тия хора, подлъгани поради своето невежество и незнание" да се приемат обратно , "защото тяхната молба, която съвпада съ милостивата и състрадателна воля на Падишаха, би се следвало да бъде удовлетворена".

 

Ето защо тия хора, които се завръщат в старите си огнища, временно да се приемат като гости въ селата, както беха настанявани и татарите бежанци, и в случай, че земите на некои от тех са отнети от държавата. да им се повърнат, като се внимава да не бъдат притеснявани и обезпокоявани, (пак там, док. 735, стр.422).

 

 

Пак със Султанско ираде се изказва задоволството на Н.В. султана към мюсюлманите от Видин, които приели в домовете си 24 семейства, които са се завърнали от Русия. Да се каже на благородните мюсюлмани, "че Негово Императорско Величество (Султана) е трогнат от това тяхно поведение" (пак там, док.736). В документ 737 високите власти нареждат на валията във Видин да не дава земята на преселените в Русия на безимотните българи в Кутловишко, Ломско и Белоградчишко. На безимотните да се дават свободни земи, защото някои от преселниците вече се връщат, а и повече навярно ще се върнат. В документ 738 се нарежда на валията в Силистра да се погрижи да успокои българското население в областта, та да спре изселването. Трудности има, но държавата трябва да подобри положението,

 

61

 

 

да се спрат провокаторите-агенти и да се задоволят българите, за да не се изселват. “Защото един народ, който е изстинал към държавата, може да се стопли само, като спрямо него се покажем по-справедливи и по-снизходителни... ще трябва да се постараете да направите всичко възможно за сигурността и спокойствието на казания народ и за засилването на неговите поданически връзки". Това е наистина много умно. държавническо наставление, но то е съвсем леко на везната на живота, от другата страна са тежките данъци. берати, ангарии и лоши потискащи неправди. За завръщане на преселниците от Русия турската политика на опрощение и помощ е много добро нещо за “заблудената рая", има значение, и то решаващо значение, обаче най-важната причина е недоволството на преселниците от положението в Русия. Повечето остават там, но и много се завръщат. (Някои непълни статистически сведения прилагам в следващите страници.)

 

Раковски, който много историци виждат като най-способния и най-влиятелния възрожденец, организатор, революционер, писател и дипломат, се издига и изявява като най-върлия лротивопреселнически, лротиворуски говорител-пропагандист. В уводната статия "България" - Дунавски лебед от 21.VI.1861 г. той започва с обмислен план силно и строго да се бори против преселението, което от самосебе си изисква лротиворуски изявления. Русия получава, казва той, добри работливи християни, но в политическо отношение Русия си причинява голяма загуба, понеже губи завинаги влиянието си върху християните на Балканите. Християните, той твърди, никога няма да забравят тази афера, от сега та навеки, че в XIX век Русия е причина за население на варвари помежду им. В тая уводна статия Раковски казва, че не се пише против Високата порта или против Русия. За тогава това е вярно, обаче в следващите седмици и месеци много статии, писания, коментари и писма, стават по-остри, по-тенденциозни и открито и строго противоруски.

 

“Убийствени сведения” идват от Галац за руския консул Офенберг, който е показан в "окаяни действия” за превозването на преселниците в Русия. Офенберг е съпоставен с предишните и настоящи руски обещания и Раковски пита относно спасението на българите (мисълта за Дядо Иван!?). “Къде са руските обещания?“ - той продължава: “Ах, всички обещания са били нищо, всичко е било лъжа“. (Нека читателите да знаят, че истинността и документите е историята

 

62

 

 

са верни, но много по-важно е какво е разбирането на хората за истинността. Нека аз да кажа, че мнението на хората е било всякога по-важно от самата истина.)

 

Разбирането на Раковски е от националистически характер: обиден, излъган от руските консули и по-високи власти. Той. човек с неимоверна националистическа сила, не се предава. Не само не се предава, но продължава да налага остро: “От сега нататък, ако някои ми каже, че руското правителство ни желае доброто, аз съм готов да го напсувам с най-мръсни думи“. По същото време Раковски пише: "Вие озвергани българи, сега вие сте като африканските черни роби”. И той не се спира, той продължава да установи новата офанзивна линия за Дунавски лебед.

 

До сега не сме говорили във вестника си за това убийствено за народа ни преселение, защото никога не се надавахме Русииа да достигне до такава една крайност. Россиа, коя всекоги е прогласевала явно и званливо, че ищи добро на българите, както и на сичките въ Турско славяни и православни християни, но сега веки сме принудени от свята си народна длъжност да кажеме общонародно с каква цел и с какви сплетни става това преселение.

 

 

Уводната статия прави още четири обяснения: 1. Русия иска да смени неблагонадеждните татари с работливи християни. 2. За да се постигне това - нечестни, принудителни методи се употребяват. 3. Русия употреби силен дипломатически напор да убеди Високата порта в обмена на населенията. 4. Руските агенти работят усилено, но успяват само във Видинския вилает. Раковски апелира: “А вие, мили братя българи! Не слушайте руските агенти, тий ви мамят и лъжат. Преселението е за вас смърт, за чадата ви убийство и за Отечеството ни разорение". (Д.Л. 6.IX.1861 г., стр. 201-202)

 

В тази усилена кампания Дунавски лебед - Раковски, дава обяснение на българските селяни за живота на селяните в Русия. В дългата статия “Лудост за преселението в Руссиа" (З.Х.1861, стр.210) пише:

 

... Ние това преселение го назоваваме една лудост, от най-големите лудости, коя ще им принесе разорение и убийство!

 

63

 

 

И ето защо, ако тии бедни българи биха ходили в Руссиа и биха видели тиа омразни пустини, в които ще ги насели руското правителство, ако тии немъи селници биха живели в Руссиа и биха видели какъв живот живеят тамошните селци мужици, назоваеми от благородните, т.е. всекоги с кнут (камшик с възел) по гърба, без училища, без свобода да търгуват, без педя своя земя и сичко що работят да бъде за Господаря... Защо не попитате татарите от какъв хубост са оставили тех тия пустини.

 

 

Статията продължава със сведения за неимоверно тежкия живот на руските селяни-мужици, а това очаква и преселниците от България: смърт, студ, пусти земи, неплодородие, потисничество, кнута, военна служба и т.н. Преувеличено наистина, но основно вярно!

 

“Съ една реч тя (Русия) ви преселва за ползъта си, а не че иска да ви направи некое добро или милост, както ви лъжиът подкупниците и..."

 

Дунавски лебед става силно и опасно противоруски. Някои от тези статии се пишат на френски, а други са публикувани във виенски вестници. “Особена дописка от Виена" докладва, че общото мнение относно “преселението на българите в Крим, обнародва ся в точност в много виенски вестници и направи големо впечатление" (пак там, стр.220). Наистина противоруската кампания се разнася и навън от българските предели. Публикуван и на френски, вестникът отива до “много градове и дипломати в Европа", включително “Принц Наполеон в Париж и княз Горчаков в Петербург". По настояване на руското правителство вестникът е спрян от сръбските власти, за това има косвени, странични доказателства.

 

И още по-рано Раковски замисля издаването на една специална брошура против преселението, само вестникът не го задоволява. Брошурата да се напише набърже, да бъде отпечатана веднага “в няколко хиляди екземпляра и разпространена между българите". Той сам я написва и се подписва с псевдонима - един Българин. Пари за публикацията получава от сръбския външен министър Христич и я публикува в Букурещ в края на май 1861 г. “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" е малка брошура - 15 страници. Това са били 15 страници, бълващи огън и жупел.

 

64

 

 

Написана на повишен, патриотичен тон и с умиление към българите да не напускат Отечеството. В първите редове той казва, че няма нищо по-свято, нищо по-свещено от милото Отечество, където човек е роден и за първи път вижда светлината небесна, там е неговото сърце. Той продължава да обяснява, че тая вродена привързаност към родната земя е със сила и подмолно нарушена от руското правителство. Руското правителство, което до сега ни е привличало с фалшиви обещания, понастоящем разкрива убийствената и подмолна политика на преселение. Руското правителство с неговите агенти по подмолен начин унищожават нашата родина и изгасват нашата националност, нашето единствено наследство... и т.н. Раковски пише за руските империалистически намерения, за страданието на българите след всяка Руско-турска война. Неговите “исторически доказателства" са преувеличени, върло тенденциозни, но в основата верни. Неговите аргументи са същи. както цитирани в предишните страници от Дунавски лебед: раята е наивна и объркана, руските агенти са подли лъжци, турското правителство се е съгласило за обмена на населенията и така цялата ситуация се свежда до страдание и денационализиране. Прав ли е бил Раковски? Да! Преувеличавал ли е? Да! Допринесъл ли е за намалението и спирането на преселението? Да, напълно!

 

От архива на Раковски, четири тома с хиляди писма и други документи. се разбира много добре неговата всеотдайност. неговата упоритост, неговите крайности за постижение в полза на българската нация. В 1867 година той умира на 66-годишна възраст, недоживял до Освобождението, за съжаление на всички, включително и руските генерали, които в края на краищата освобождават България, и вярата в Дядо Иван се осъществява - краткотрайно и съмнително - но се осъществява.

 

Тук нека да кажа накратко нещо за отпечатването на брошурата. Раковски се подписва с псевдоним, понеже той планува да отиде в Русия, да убеди по-високите власти да прекратят преселническата политика. Също го е безпокояло, че руските агенти в Букурещ ще се постараят да спрат отпечатването. Тези предпазни мерки се напълно оправдават. Ето какво Теодосий Икономов, сътрудник на Раковски, който се грижи за отпечатването, казва: "Отпечатването на брошурата се постигна след много затруднения. Предателството на Христо Георгиев, Баколооглу и някои други хора доведе до изземването

 

65

 

 

от печатницата на 3 000 копия. Тези предатели си сложиха ръцете на брошурата, като осведомиха руския консул Офенберг. Аз бях потиснат и жалостен, но наскоро се окопитих и наредих за отпечатването на още 3 000 брошури". Мотивите на Хр. Георгиев относно спирането на брошурата не са напълно ясни. Знае се, че той е извънредно много богат и влиятелен човек, който е в много добри отношения с руските представители в Румъния. Също е добре известно, документирано, че той самият е строго против преселението. Той пише до Н. Геров в Пловдив: “Тук е дошъл един българин и ще типари една брошура българска, относително за това (преселението) и твърди лошо и по нейди сос резон хули Русия, мъчим съ да я васпрем, но нищем можем. Защо тука типарят е свободен". В същия документ пише за преселението: “Постъпката тьзи отъ странъта на Русия за нашия бедни народ е убийство, понеже това ще изтреби национализмът (националността)..." Три седмици по-късно той пак пише до Геров: "За преселението на българите от Видинско, проводи се от тука човек, за да ги советува да останат на местото си, и дано послушат, защото инак опустошава земята ни". (Из Архивата на Найден Геров, книга I. док.391 и 392)

 

Христо Георгиев е по характер противоположен на Раковски. Той е спокоен, умерен и методично действащ. Раковски и Георгиев са били познати и са кореспондирали.

 

Освен Български Книжици (редактор Бурмов) и Дунавски лебед, други вестници също пишат против преселението, но в по-умерен, по-спокоен тон. Те са против преселението, но не против руската или турската политика по тоя въпрос. Човек трябва да се запита - как може да има преселение, ако няма държавна политика, която разрешава това? Както и да е. другите вестници навярно се страхуват от цензурата. Нали Дунавски лебед бе спрян, защото критикува турската, а най-вече руската политика. Някой от тия вестници ще бъдат разгледани и цитирани в следващите страници, те са предимно - Цариградски вестник, Въсток, Дунавска зора, Турция, България, Отечество, Свобода и др. Тяхното мнение е важно - много важно за оформянето на отношението към Русия.

 

Независимо от вестниците, но не напълно, в лятото и есента на 1861 година се повдига една вълна на отвращение срещу преселението. От Цариград. Плоещ, Галац, Браила, Видин. Одрин, Одеса и много други места идват до вестниците оплаквания.

 

66

 

 

Преселението точно по това време съвпада с решителното отцепление на българските църковни деятели от Патриаршията в Цариград, април 1861 год. Понеже от това църковно движение способните първенци навсякъде са били заети с църковния въпрос, а не с преселението. Един доклад от Пазарджик обаче казва, че преселението е предизвикало такава голяма загриженост в цялата област, така че “хората оставиха черковния въпрос настрана, за да действат по убийственото преселение". Много българи - най-вече с преселнически опит, лично се противопоставят на преселението. Тяхната съпротива се увеличава пропорционално с увеличението и провала на преселението. Техните съвети, някои в писма, някои устни, са умолителни - “не оставяйте отечеството". Руските власти са опасни -"брутални". Възможностите за икономическо развитие и търговия - "несъществуващи". Климатът и географските условия: "голи степи", "силни ветрове", "песъчливи пустини", “нездравословен студ", “скакалци - изяждащи всичко". Един друг активист, Стоил Балкански, пише от Браила, че е бил в Одеса “и там ние изработихме план за шопите, които се върнаха от Крим, 2 000 на брой, да отидат при граф Строганов и да кажат: или паспорти за нас, или ние да умрем. Наскоро ще чуем шум в Одеса." Някои други действат против преселението по-спокойно и по-систематично. Павел Грамадов, който много хора са мислили за руски агент, пише така: “За последните два и половина месеца аз върнах обратно 48 разузнавачи, изпратени от Рачински и Шишкин от Одрин да избират земя за заселване. Аз имам много повече неоспорими доказателства, но не мога тук да ги пиша, понеже Сибир е много далече. "Сибир е много далече" означава, че Грамадов е бил под полицейско наблюдение в Одеса, или - което е по-вероятно - ако той опише “неоспоримите доказателства”, някои други хора биха били интернирани в Сибир. Още един влиятелен човек, известният учител в София Сава Филаретов, се обявява против Руската преселническа политика. Това също прави известният по църковния въпрос в България и чужбина доктор Стоян Чомаков. Той пише на Геров.

 

Любезни ми приятелю...от Кримеа имаме тук един Депутат стигнал с жалба до Царът ни (Султана), с която му са молат да ги освободи от пустините, в които враги хора ги полъгаха и заведоха... полека лека сичките ще се върнат, да дадеше Господ! Тази е втората язвя що

 

67

 

 

небето ни прати за изкушение. От тази (това) Одеските младежи изцелиха народът с отрицателност неизказана истинна патриотическа. С това показахме на Европа, че българите не са руси, както първо им доказаха, че не приемат да станат латинци (католици) ами искат да останат каквото создателят ги сотворил - Българи!

 

(Из Архивата на Н.Геров, книга II, Док. 2909, стр. 867)

 

 

Докато Хр. Георгиев, Филаретов. Чомаков. Грамадов и други лично застават срещу преселението, Раковски, както винаги на предно-водещо място - предприема мисия в Русия да “осведоми официалните големци относно отрицателните резултати на тяхната грешна политика". Неговото отиване в Русия е планувано за месец април 1861 година (след публикацията на брошурата) - да отиде в Одеса, Москва и Петербург; а също до Виена и Париж, ако се наложи. В това начинание той е имал подкрепа от Сръбското правителство, най-вече от Министър-председателя Иля Гаращанин и Митрополита Михаил. На Гаращанин и Михаил не е никак угодно татари да се заселват близо до сръбско население. През юли Раковски води разговори с Генерал Стремоухов в Одеса, тогава Стремоухов е началник по преселението. Раковски пише до приятели в Цариград - “Моята мисия е постигната... Аз се завръщам в Белград". Стремоухов пише до неговия началник Ковалевски, директора на Азиатския департамент, а също така до неговата приятелка контесата Блудова да препоръча Раковски като "извънредно способен" и най-добър патриот, но човек “привързан към крайни мерки за постижението на неговата цел". Стремоухов додава, че един такъв човек, който има поддръжката на Митрополит Михаил и Руския представител в Сърбия Влангали, трябва да бъде приет в Петербург и да му се даде помощ за публикация на неговия журнал. (Чудно е защо на Раковски трябва да се даде помощ - парична - за публикация на неговия журнал - Дунавски Лебед. Дали да би било истинска помощ или подкуп за подобро отношение към Русия?) Раковски навярно е бил задоволен в Одеса от разговорите със Стремоухов, понеже той не отива в Москва и Петербург. В едно писмо - меморандум, Раковски осведомява Руския външен Министър Горчаков, че “Стремоухов обеща да спре преселението". Стремоухов съвсем наскоро заминава за Петербург

 

68

 

 

да работи в Азиатския департамент, във Външно министерство; неговият заместник генерал Строганов, губернатор на Новорусийската губерния, е, според Стремоухов, "Българофил".

 

Раковски има успех, но сам той е знаел до каква степен. Преселническото движение е имало своя вътрешна сила - независима от Раковски, Стремоухов, или Али Паша. Съпротивата срещу преселението от много страни и много хора се представя от Лебед и Книжици като спонтанна и силна, обаче други вестници я оприличават по-различно.

 

Цариградски Вестник пише на 24 февруари 1862 година, започвайки с гръцката поговорка “Дано езика да не надпреварва акъла", и продължава:

 

Поради това нъй се чудим маем съ умът на некой наши Българи, които в случайът на преселението ся въоружиха разноспособно и печатно да нападатъ против Руссия, като изпращаха укорителни статии толкос до Дунавския Лебедъ колкото и до Българските Книжици; но външните Българи, които изпращаха тези статий, като не опитни въ политическите работи не съ до толкоз за обвинение отколкото Редакторите на Дунавския Лебедъ и на Българските Книжици... И тъй подметнаха в Вестниците като един парцал Руссията, коеято и тя при другите Империи е една сила.

 

Подобни статии и нам немалко се изпратиха с умоление да ги поместим във Вестника си, но ний като имаме сякогаш гореречената пословица ... тургахме, казвами, такивата статии на страна като излишни за публиката... Мнозина от Българите ни принуждаваха и ний да противоречим за Руссия, но тъй като не искаме езикът ни да предварюва умъ, не бързахме да се покажим.

 

 

Чисто, ясно и откровено обяснено: "...и като не е наша работа да знаими високите споразумения, които двете тези сили Турция и Руссия помежду си са направили... и като виждами, че нашите съвети на нищо не щеха да спомогнат и да спрят преселението... тургахме такивата статии на страна като излишни за публиката." Тука е имало лична цензура, а може би и страх. “Ние требва да ся внимавами

 

69

 

 

какво пишими и хортувами, за да не сгрешим пред лицето на Високата Порта". Цариградски Вестник е бил предпазлив. Отказва да публикува статии и писма, които изявяват противоруски и противотурски мнения. Навярно, пак от предпазливост, някои други вестници публикуват съвсем кратки дописки, като "Татари пристигат"; "От некои места от България некои хора заминават за Русия" и това в повечето случаи - без обяснения, без политически мнения.

 

Цариградски Вестник е критикуван за неговото необикновено отношение по преселението. През юни 1861 година България публикува едно писмо от един читател относно Ц.В.:

 

Помия, как пред два месеца Цариградският вестник са извиняваше, че не говорил нищо против преселението, според тая причина, че руският цар са намирал въ добри отношения сь нашия цар, Султанът. О, колко безоснователно тълкувание на Цариградският Вестник! Кажи по-добре нека умират хиляди Българи, нека им се случи секо злополучие. Ний не щем счастие за България, а само интересът на Русия, на която сми обвързани да служим, защото от нея получавами заплата.

 

 

Изглежда, че Цариградски Вестник е единственият, който публикува една дописка, похвалваща положението на преселниците в Русия. Един българин, Карамачев, съобщава, че “в Русия преселниците са намерили гостоприемство, щастие, спокойствие и т.н" Тия не са негови лични думи, той цитира една брошура, писана на френски на остров Малта. Доколкото може да се установи, това е единствената положителна оценка от стотиците и хиляди отрицателни, които се явяват в много вестници и архиви.

 

Описанието на преселението като “Убийствено и унищожително за нацията", става стандартно. Вестник Въсток например, няколко години по-късно, на 21 юни 1865 година, се произнася доста саркастично, относно преселението, като казва, че “ние окаяните, злочести българи не сме е състояние да разбираме такива “високи" съглашения, но ние ясно разбираме, че по тоя начин те се опитваха да изкопаят гроба на нашата нация". Какво противоречие, какво голямо неразбиране между българските национални тежнения и руската политика! Както казах преди - истината е една, а разбирането на хората

 

70

 

 

за истината е друго! И винаги по-важно е разбирането, отколкото самата истина. Къде си, какво виждаш, от коя страна на оградата си, какво очакваш? - Това определя твоето мнение, а не самата истина. Истината е философска, и до голяма степен логически трудно определима.

 

Не всички руски консули са били за преселение на българи на руска територия. Действията на Рачински от Варна и Байков от Видин са определени от много писания и хорски мнения като “вредни", “лъжливи", “подли", "убийствени". Но Геров в Пловдив, Хитрово в Битоля и Шишкин в Одрин изказват писмено-документално строги противо-преселнически мнения. Това става в края на 1861 година и през 1862. В писмо до Пълномощния министър в Цариград Геров обяснява, че многото трудности и неразбирателства по преселението ще донесат на Русия “вместо благодарности”, “хора разочаровани и възмутени". Малко по-късно, в началото на януари 1862 година. Геров пише на неговия колега в Битоля, Хитрово, че е успял да спре преселението от Пловдивско. В същия ден Хитрово пише до Геров, само в един параграф той обобщава своето мнение по преселението.

 

“Сръбските вестници (протестират) - рвуть и мечутъ против преселението на Българите, некои от Вашия район. И тука има желающи, наверно през пролетта ще започне преселение; но по това дело аз се старая да бъда по възможност внимателен; аз всецело вярвам, преселение може да бъде полезно само в определени размери, а ако то вземе по-големи размери, то ще допринесе нищо друго освен вреда; прочее това е мое лично мнение - лично виждане!"

 

Шишкин, консулът в Одрин, не е одобрявал преселението. На 19 юли 1862 г. - той пише до Геров - “Аз съм свършил с преселническото дело". Благодарение на многото изисквания на турското правителство много хора се отказаха от преселение. “Това не ни опечелява. Аз се страхувам от ужасното повторение на Видинското преселение; ако това би станало, много ще ни посрами." Той продължава да обяснява, че миналата година - 1861 - е бил ентусиазиран по преселението, но не повече, понастоящем. "Може би всичко е за по-добро".

 

(От Архива на Геров, Том I, Док. 219; Книга II, Док. 2603, 2944)

 

Писмата на Геров до Лобанов - Ростовски, Руския П.М. в Цариград, са по-общителни, по-дипломатически, той не се вдъхновява с "братска любов" или “очаквания и мечти". Геров е бил извънредно

 

71

 

 

способен реалист, бих казал като Раковски, виждащ по-надалеч, предвидлив; но спокоен - спокойно обяснява и спокойно постига! Хитрово и Шишкин в техните доклади до Азиатския департамент се явяват като бюрократи - каквито наистина са били. Те не определят преселническата политика, те докладват за нейното изпълнение и ако са имали неодобрения или строго обратни мнения, те не са ги обяснявали.

 

Съвсем друг е случаят с руския консул, Байков, във Видин. Той е действал, без съмнение, без по-висша определеност; наистина най-активно за бързото преселение. Докато другите консули пишат за основно неодобрение за преселението, Байков пише на 14 юни 1861 г. до директора на Азиатския департамент, Игор Петрович Ковалевски; "Аз съм в затруднено положение, аз с всички сили се старая преселението да стане по фактически причини, но при това аз полагам същевременно най-голямо внимание да избегнем всяко подозрение, че Императорското консулство се занимава с превозването на българи в Русия. При всичко, смятам да приложа, за Ваше любопитство... напечатаната в Букурещ брошура: "Преселението в Русия или Убийствената Политика за Българите". Тая брошура е издадена от един българин, Теодосий Филипович, както се говори, кореспондент на Дунавски Лебед. Съдържанието на брошурата е това, че българите напусто търсят спасение в Русия, която приготовлява за тях робство. Но по-добро би било за тях да си останат на смъртните могили на техните деди и отци." (Раковски. Възгледи. Том II. Док. 19, стр.38)

 

Байков пише “да избегнеме всяко подозрение, че Императорското консулство се занимава с превозването на българи в Русия". А какво той - неговото консулство, прави, и прави усилено? Усилено преселение, преселение, което създава много противоруски мнения, мнения, които са най-важни за борбите между русофили и русофоби след Освобождението. Байков прави други доклади относно “вражеската", “противоруска позиция на Дунавски Лебед.

 

Защо такова голямо неразбирателство, защо такава дипломатическа неуредица и до голяма степен лъжливо обяснение в доклада на Байков. Отговорът, мисля, е един: вземи каквото можеш и се представи честен и добър. Той научава за страданията на преселниците и за завръщането на стотици и хиляди от тях, но за това той си мълчи; "курвата Байков" го наричат селяните във Видинския вилает.

 

72

 

 

Възрожденските вестници пишат, че руската политика е "егоистична" и “убийствена"; руските документи - предимно писма - обясняват, че тяхната политика е “всеотдайна", "всепомагаща" в отговор на желанията и тежненията на страдащите българи. И двете страни трябва да се представят и оценяват. Страданието на българите наистина е било непоносимо, за да се решат да напуснат родния край, но това тяхно решение става, след като те са получили доста много фалшиви, лъжливи обещания. Това преселение е доста по-малко, помалочислено, от преселението в 1830 г., но предизвиква неимоверно много по-голяма съпротива. В 1861-62 година има вестници - това е най-важното! А и съществува съглашение за обмена на татари с българи - това е също много важно!

 

Уточнение за числото на преселените българи е Русия по това време няма. Опити са правени, но по документални и статистически причини опитите остават неизпълними.

 

Аз предполагам, че все още има турски и руски документи по преселението, които не са проучени до 1971 г. Каквото се знае в това отношение, е малко. Раковски пише на 10 октомври, 1861 г. в Дунавски Лебед:

 

Управителят на Видинската карантина е писал официално в Цариградъ и на 16,17 и 29 месеца Сеферя (юлио-август)" отишли са съ кораби в Руссия 503 домородства Българи, 3 156 души от Ломско и Белоградчишко окръжие... А от Галац получихме писмо от 30 септември в кое ни пишат следното: Тази неделя минаха още три шлепа и три кораба, натоварени съ Българи от Видинска област...

 

 

В “Архив на Г.С.Раковски", том 3. Док.272. Стоил Балкански съобщава,че “преселението на Видинските ни съотечественици от ден на ден се увеличава. Според думите на един ибраилиянец (от Браила) всеки ден по 1-2 гемии преминавали места, имало готови още 30 000 фамилии за път“. Цифрата 30 000 фамилии е преувеличение. За такива преувеличения пише Райко Жинзифов в Руския вестник Ден. Жинзифов е горещ славофил, той критикува Раковски за неговото противоруско направление в Лебеда. Той пише "преселението на 20 000 фамилии - наистина не повече от 5 000 са досега преселени."

 

73

 

 

(БАН Институт за Литература. Райко Жинзифов. Публицистика, том I, стр.35-37; 1964.)

 

Броят 5 000 фамилии, които Жинзифов определя, е навярно най-близо до истината. Той е бил в положение да взема сведение от по-високите руски власти.

 

Добре известният словенски историк Франьо Брадашка пише в Die Slaven in der Turkei, че "през 1861 година 10 000 българи, за да избегнат Турските насилия и Татарските обиди, убедени от Руския консул Байков, се преселяват в Крим." Брадашка пише в Die Slaven какво е чул или чел; неговите числа, съвсем ясно е, не са окончателни. По-сериозни са числата на руския учен-историк, А.Клаус, който пише много добро научно обяснение за колониите в Русия. Той пише, че в 1861-62 година до към 27 000 българи са дошли в Русия от Видинския окръг и Одринския окръг. (Това съответства на Жинзифов - 5 000 фамилии) Клаус обяснява, че много повече щели да се преселят, но преселението е намалено и спряно от турските, руските и молдавските власти. Той обяснява, че преселението е спряно от руските власти поради липсата на храна и пасбища в Южна Русия по това време, а също така поради оплакванията на българските националисти. (А.Клаус. Наши Колонии... Вып. I, стр. 351-2, 364; Петербург, 1869 год.) Известният руски (съветски) историк Н.С.Державин започва своята обширна етнографическа студия - Болгарскии Колонии в России през 1897 година и я публикува в 1914 година. Неговите числа на преселници са идентични с Клаус за 1861-62 година - те са около 30 000 хора. Державин обаче дава сведения за по-ранни преселения. Неговите описания са дълги и подробни; малко от тях се отнасят към XVIII век, подробни статистически сведения до края на XIX век. Неговите описания се отнасят само до Новорусийския край, в който са включени Херсонската губерния, Таврическата губерния и Бесарабската губерния. В 1844 година в тия територии българите съставляват 3.3% от общия брой (2 276 646) или 75 360 човека; те притежават 4,3% от обработваемата земя.

 

Двадесет години по-късно, в 1865 година, числото на българите е 94 830, а в 1897 год. 170 170, което е 2,04% от общото население, притежавайки 4% от годната обработваема земя. Най-много от тях са заселени в Бесарабската губерния - 103 225, Херсонска - 25 685, Таврическа - 41 260 (Изследването на Державин е публикувано напълно в Сборник за Народни Умотворения, Изд. Б.А.Н., книга XXIX,

 

74

 

 

1914 г. Това е солиден научен труд от 270 страници, с още 100 страници снимков материал, който показва всеразмерно живота на българските колонисти).

 

Наистина, до Освобождението български колонии са образувани от Виена, та чак да степите западно от Каспийско море. Тия колонии имат около 350 000, най-много 400 000 заселници. По официални статистически сведения по него време има “24 000 Българи в Австрия, 98 000 в НовоРусия, 150 000 в Румъния." Тия числа не включват Сърбия и Бесарабия. Някои автори дават доста по-високи определения за българите в Румъния - 700 до 800 000. Руският учен А.С. Будилович, в неговия труд Статистические Таблицы Разпределения Славян, смята числата 700 - 800 000 преувеличени, но казва, че долното число за определение трябва да бъде 500 000 българи в Румъния. Най-главната причина за преселението са войните между Хабсбургската империя с Отоманската, а най-вече на Руската империя с Отоманската. Стотици хиляди българи се изселват завинаги, но и много от тях се завръщат - съвсем наскоро след първоначалното изселване.

 

За завръщането на преселниците от руска територия се пише още в 1861 г. (отнася се само за преселението 1861-62 година). Писма и документи от Одеса и градовете на долния Дунав - Тулча, Галац, Супина и др., съобщават за завръщането на “неколко фамилии", “няколко стотин души" и др. подобни. Те нямат обща представа за размера на това обратно движение. Само няколко доклада представят цялата картина, и то накратко. На 12 май, 1862 година Цариградски вестник цитира гръцкия вестник Омниа, че понастоящем във Видинския край е мирно и тихо. Числото на завърналите се наскоро от Крим е близо 2 000 фамилии. По нареждане на султана, валията Сюлейман Паша им е оказал помощ, за да се настанят по техните села. На 18 юни 1862, България публикува доклад, че от тия, които успяха да се върнат от Русия, понастоящем са 6 801 човека. Мютесарафът на Тулча пише до великия везир на 3 юли 1862, че съгласно неговите нареждания 3 000 златни унгарски монети са предплатени на параходната компания, за да превози 6 000 завръщащи се от Тулча до Видин. (Документи за Българската История, том III, Док.753, стр.437-38)

 

Близо 2 000 фамилии се завърнали преди май 1862 - може би се отнася до 6 801 човека, за които България пише. Другите 6 000,

 

75

 

 

за които Тулчанският мютесарафин докладва по-късно - 3 юли, - са отделна група. Всичко това пояснява завръщането на около 15 000 човека от Видинския вилает. Като се приеме, че преселението от 1861-62 г. изпраща на руска територия 27 000 до 30 000 души, значи половината от тях се завръщат още в първата година. Ясно е:

 

"Картинката на числото две не изглежда добре". Къде е "курвата Байков’? Навярно се крие. В своя научен труд Клаус пише, че по причина на “пълен неурожай от 1862 до 1865 година... много преселници искат да отидат в Кавказ, но най-голямото число на тия от Видинския район се завръщат". (Клаус, Наши Колонии, стр. 365)

 

Доклади за повечето завръщащи се се явяват в Дунав, 18 февруари 1870; Македония, рано в 1872 г.; Турция. 20 януари, 8 юни, 11 юни, 1873 год.

 

Наистина повечето са се върнали в България, по-малко са останали в Русия. Каква бъркотия! Какво ненужно страдание! Ами умрелите? Колко смъртни жертви е имало - не се знае. Каквото се знае, е от писмата на хора като тоя, който пише до чичо Станко - “жената и децата отидоха на небето". 'Много се върнаха... всички се върнаха" освен умрелите от физически и духовни страдания. Рядко се намира писмо, което да не пише "за умрелите и умиращите". "Петнадесет до двадесет на ден умираха в Крим". "Около шестдесет души на ден умират “ в лагера близо до Тулча. Вестник България пише "тия бедни страдащи хора... за тяхната мизерия ние обвиняваме тия проклети Руски агенти”. “О, окаяни въе Българе, казува ни едната кореспонденция, как не опознахте със време проклетата руска цел ...и отидохте да измрете до 6 000, като нахраните морските животни със человечески телеса!" (България, 18 юни, 1862 г.) Смъртта на един здрав, невинен човек е трудно поносима. Смъртта на един здрав, невинен човек - Българин, който напуска “зелените гори и ливади" в отечеството и умира в голите руски неурожайни полета, или във водите на Черно море, е много съжалителна. Страданията са наредени от Бога. (?!) Уредбите са наредени от Царя. Но, Бог високо. Цар далеко - така селяните от Видинския вилает - в гроба. Един гроб - една молитва - един тъжен спомен. А къде е “курвата Байков?"

 

В края на краищата изглежда, че преселението от 1861-62 година е напълно неуспешно за всички страни - българи, руски власти, турски управници. Преселението има политически и най-вече психологически влияния - Вярата в Русия потъмнява. Надеждата в турската

 

76

 

 

власт се повишава; това повишение е в очакването на разрешението на църковния въпрос (следващата II глава). Нека да не говорим повече за противоречията и неразбиранията - те са много и сложни. Обаче едно нещо трябва да се подчертае, вината не е само на руските консули, вината принадлежи до голяма степен на българските църковни хора - духовници, които наистина са вярвали, че спасението на всички християни е при Дядо Иван.

 

Отношението на Раковски, винаги пророческо - и доказано, е напълно отрицателно. Отношението на десетки възрожденци е също така отрицателно - но по-умерено. Най-главната сила по това време - 60-те, 70-те години е Българският възрожденски национализъм - той не приема чужди влияния, противопоставени на националната идея за независима църква, за защита на нацията, за освобождение. А Русия действа в свои интереси. И да се запитаме - защо не? И така, аз мисля, ясно и накратко, че се получава отрицателно, противоруско мнение.

 

Отрицателното мнение не изчезва. На 15 юли 1868 година Дунавска зора пише:

 

Неприятелите на отечеството ни големи пагуби са причинили бедному нашему народу: като милионо количество Българи съ преселили въ места, гдето драгоценото наше име Българин да може да се слее съ имято на господствуващият елемент. И тъй знаиме, че Руссия в походът си против Турция не малко Българи е преселила в нейните пустини, освен това и милионно количество е останала тука в Княжествата..." (Валахия и Молдавия)

 

 

Милионите, писани от Д.З. са преувеличение. Но милионите са психологическо възражение срещу руските действия по преселенията. Възраженията и отрицателните отношения продължават и се поддържат от възрожденските вестници. И други вестници преувеличават числото на преселените, обаче те дават по-сериозно, по-обмислено описание на живота в колониите.

 

Народност публикува няколко дълги доклада, “за да направи сравнение между руското и молдованското управление - на колонистите".

 

77

 

 

Народност иска да докаже на всеки русофил какво руското правителство с неговите симпатии е направило за българите в последните петдесет години. Заключенията са: Независимо от някои добри намерения и присъствието в отговорни постове на високо оценявани служители, такива като генерал Инзов. българите в Бесарабия са търпели лошо управление, което може да се сравни само с “управлението в Турско по времето на еничарите". Освен Народност и други вестници пишат, че най-голямото оплакване на колонистите е било относно образователната училищна система. Народност докладва, че в 83 колонии с население от 150 000 души те имат само 10 първоначални училища, което е много по-лошо отколкото в Отоманската империя. В Русия "управниците ненавиждат идеята за образование и казват, че един образован българин е по-опасен от един човек с нож в ръцете си“. Петициите, които колонистите са подавали, молейки разрешение за отварянето на училища, в които да се преподава на български - оставаха без отговор.

 

В сравнение с това “отчайващо отвратително" положение, колонистите в Румъния получават разрешение да образоват децата си; а най-вече след 1856 г. “те отиват в университети е Париж, Берлин, Виена, Лайпциг и др. европейски градове“; И така “свобода допринесе плодове за колонистите“. (Народност, 18 август. 1868 година)

 

Руската държавническа вътрешна политика да не позволява образованието на българските колонисти е най-добре разбрана и обяснена от Дунавска зора като политика на “денационализация” на българския елемент. На три пъти уводните статии на Д.З. разискват проблема за образованието и строго обвиняват руските управници за това, че не позволяват на българските колонисти да отварят свои училища. Дунавска зора доказва, че само в няколкото училища учението е на руски език, и не само това - те "забраняват доставките на български вестници в колониите". (Дунавска зора, 5 октомври, 8 и 15 декември, 1869 г.)

 

Във водещите статии “Отечество и Колонии" и “Глас отъ Бессарабия" вестник Отечество изказва мнението, че независимо от всички трудности "колониите нема да се изгубят за нашата нация". Това е една несигурна надежда, защото Българите живеят при едно нелиберално управление, което не им позволява “да пътуват по пътя на прогреса". “Монархическото управление - (е против) - правата,

 

78

 

 

които направляват прогресивното човечество”. (Отечество, 1 май. 1870 г.) Денационализацията на българските колонисти се разглежда по-подробно от известния и способния по него време Любен Каравелов. Той обяснява достоверно, че за ниското ниво на образованието - по-ниско от образованието в Отоманската империя - трябва да се обвинява само руското управление. Българите в колониите искат да се учат в български училища и да бъдат българи.

 

Той обяснява - убедително, че “Русия не се е грижела достатъчно за Християните в Отоманската Империя". Той посочва преселението като най-силно доказателство за това. В уводната статия - цялата първа страница на Свобода - (10.XII. 1870 г.) той започва с "Дописка от Цариград, която ние поместяваме въ вестникътъ си ако и да не разделяме въ сичко убежденията на нашиятъ дописникъ. свидетелствува че българскиятъ народъ е твърде раздраженъ против руското правителство..." Относно преселението статията продължава:

 

Че Россия са е малко грижила за християнските народи въ Турция, свидетелствуватъ нейните постъпки съ българете и съ татарите и черкезите. Ако Россия е ослабила турските сили, то тя още повече е ослабила и българските. Да пресели толкова хиляди българи и да насели България съ толкова хиляди татаре и черкези...Россия е можала да ни направи добро, но до сега ние не сме виделе от нея нищо повече, освен зло - това е факт.

 

 

В своята сатирическа повест “Хаджи Ничо", Каравелов разисква много социално-политически проблеми. Сатирата е отправена срещу консервативното крило на българската емиграция, по точно срещу Хр. Георгиев - Хаджи Ничо. Пак по преселението:

 

Никола се от завист говори; него го е яд, че Хаджията има хубава градина и шадраванъ от мермер, казал Нейчо Петлето

 

- Не ща азъ такава градина - казал Никола - тя е направена от кокалите на ония българе, които са преселиха в Россия, по желанието на Хаджи Нича; тая градина е облеяна съ цели реки български сълзи; а из шадраванът

 

79

 

 

и тече кръв, която рано или късно ще да задуши Хаджи Нича в неговите конаци. Едно време Раковски казваше, че всеко едно зло може да се прости на човек, но изменничеството никога. Това е така. Хаджи Ничо пресели толкова хиляди българе в Россия, из които половината измре отъ глъдъ и отъ студъ, а другата половина са разпръсна по светътъ и изгуби ся за българете, и сичко това той извърши само и само, за да спечели по една жълтица от човек... Сичко нашият народ ще да прости Хаджи Ничу; ала за ония българе, които той испроводи в Россия - никога." (Свобода, 16 септ., 1870 г.)

 

 

Каравелов е добре знаел как да се пази от цензурата и от някой руски консули. Уводната статия започва с “Дописка от Цариград..."значи той самия “не пише" статия. В сатирическото, даже саркастично обвинение срещу Хр. Георгиев и доктор Атанасович той не пише статия, а публикува малка повест, в която Никола обвинява Хаджията. Каравелов - прогресивен демократ, революционер, обвинява консервативните, богати хора от Добродетелната дружина, от Партията на старите. Както показах документално по преди. Хр. Георгиев е бил против преселението, не силно и строго като Раковски, но все пак е бил.

 

Преселението се отразява неблагоприятно, обвинително към Русия през 70-те години и по-късно до края на XIX век. Вестниците Дунав, Свобода, Народност и Знаме пишат за "незабравимото страдание", силно критикуват руската политика спрямо България и руското управление в колониите. На 16 юли 1868 г., Народност пише:

 

Ето по-долу що извличаме от една брошура напечатена от скоро въ Виена на француски съ заглавие: Actualites politiques...

 

за съжаление на нещастните Българи, когато в най-големото техно злощастие, което то ги постигна след въсточната (Кримската) война и грабителствате на башибозуците, те Българите беха принудени да дадът прибежище на 595 222 изгонени от Русия Черкези и Татари, които от 1854 до 1864 направихъ да възживее на Бълканте едно ново хунско - сиреч варварско преселение.

 

80

 

 

Те изгониха Българите отъ техните къщя, грабнахъ им уютът, обезветихъ им свещенните места, обезчестихъ им жените..."

 

 

Това е отмъщение заради загубите, които “тия фанатични варвари" са понесли от Московците. Ето пак. Русия е виновна. От философска гледна точка заключението не е грешно, защото Русия е първоначалната причина за отиването на “варварите" в България, а "варварите" си отмъщават на "християнските кучета - едноверни на Московците". Въпросът, изглежда постоянният, на който не е отговорено, въпросът за българските колонии на руска територия, който се подхваща от много вестници. Христо Ботев - най-известният и до ден днешен високо почитан революционер, поет, възрожденец, пише е своя вестник Знаме следното:

 

Жалостни слухове достигатъ до нас изъ руска Бесарабия, т.в. изъ оная обетована земя, въ която една част от нашият народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И тамъ, както и на секо друго место, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по законът на варварският деспотизъм!... Един приятелъ из Комрат (колонист) казва А Россия тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни съ сичката своя немска строгост и подлост по законът на “обща повинност" и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай и да са върнемъ въ своето старо отечество, испроводи неколко черни български души, за да ни отърватъ от това намерение. Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха казаците съ свойте сулици и камшици и съ копитата на свойте коне, направи правителството съ свойте темници, съ своятъ Сибир и съ своите 25 по гърбът... Първата рекрутация (набиране на войници), която правителството прибърза да направи по колониите има твърде печален изход.

 

81

 

 

 Правителството натовари 1000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ въ такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черно море и нашите отидоха да защитаватъ отъ рибите своето ново отечество. Нашето правителство е запретило входът на сичките български вестници в държавата и целта на това е да не се раздразняват духовете.

 

 

Статията е дълга, подробна, обвиняваща: "Видите ли какви прекрасни мерки употреблява защитницата на славяните, за да еманципира своите едноплеменици едноверци? Какво ще да кажем против това?

 

Ние не ще да кажеме нищо друго, освен това, че секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение въ секо едно отношение са стараем да докажем, че сме родени за тояга. Трай душо, черней кожо!" е девиза на нашия живот (Знаме, 4 април, 1875 г.)

 

 

Брошурата на Раковски се явява отново в Свищов по времето на Освободителната война. 1877-78 година. Това безпокои княз Чарторийски, по него време главен администратор на временното руско управление. Той нарича съдържанието “престъпно”, изисква арестуване и разпит на притежателите на тия брошури. Консулът Н. Геров го осведомява кога, защо и кой е издал брошурите и го успокоява, че те “понастоящем нямат никакво значение." (Из Архивата на Найден Геров, Книга II, Док. 2841 и 2842) През последните 20 години на XIX век, когато руско-българските отношения претърпяват влошаване. Брошурата по преселението се явява отново да чопли стари рани и да повдига нивото на русофобията.

 

Самата Освободителна война, самото освобождение, големите руски жертви са оправдание на вярата в Дядо Иван - сравнено с това, преселенията изглеждат маловажни. Маловажни но непростими, защото те много са допринесли за отслабването на българската нация.

[Previous] [Next]

[Back to Index]