Глава II
РУСИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС
Ние сме уверени, че ако Россия да не беше се мешала въ нашите черковни дела, то българският черковен въпрос щеше да бъде решен (в наша полза) още през 1858 година.
Л. Каравелов, Свобода, 10.ХII.1870 г.
Близо петстотин години след унищожението на Търновската патриаршия от османските завоеватели и хиляда години от създаването ѝ в средата на X век, започва борбата за независима българска църква от 1820 до 1870 г. Това общо всеобхващащо национално движение става силно напрегнато, с горчиви сблъсквания и постоянни пререкания. Борбата е между българските националисти и фанариотската гръцка църква на Цариградския патриарх, който е патриарх на Източноправославната църква на Балканския полуостров и Мала Азия. Той “е първи между себеравните" други патриарси - най-важният, “най-достойният". Тая борба не е само църковна, фактически тя е повече националистическа - противогръцка, отколкото църковна. Тя добива интернационално политическо значение. От ден първи до ден последний българските националисти очакват помощ от Русия за разрешението на църковния въпрос. От началото до края обаче руската политика е да запази “единството на черквата", което значи потискане, а даже и отричане на българския национализъм. Българската църква се възстановява от турския султан, а не от руския цар!
Трудностите в борбата за Независима българска църква са неимоверно големи. Те не са трудности от теологическо значение - теологията, което значи разбирането на Бога. не е на първо, второ или последно място. Трудностите са в самото разделение на църквата. отричане и отделяне от Фанариотската патриаршия. Всички българи - богати и бедни, учени и прости, църковни и нецърковни,
83
вярват, че техните искания за независима църква са исторически, морално и легално оправдани. От самото начало Патриаршията - гръцките духовници - добре разбират първичната основна сила на това движение и употребяват всички възможни средства и действия, за да го спрат. Най-главният аргумент срещу пресъздаването на Българска църква, представен от Патриаршията, е, че “целостта на Православната църква трябва да се запази". Това е точно, което казва и руския цар и следва руската дипломация. Александър II - руският цар, казва само един път най-ясно и най-строго: "Мне нужно единство церкви". Не само царят, но и Руския духовен синод поради същите религиозни, сантиментални и политически причини застава на страната на патриарха. Руската официална политика по църковния въпрос по “българо-гръцката разпра" се оформя в първата половина на 1858 година. Императорът. Александър II, изпраща специална директива до архимандрит Петр Троитский, управляващ Руската църква в Цариград, с ясно и строго упътване - да се запази единството на църквата.
Какво мислят и как действат при тия императорски и патриаршески нареждания българите? Българските възрожденци-националисти и целият български народ от устието на Дунава до Охридското езеро, от Одринско до Ниш имат съвсем друга противоположна идея - да се премахне фанариотското нахално духовенство, да се замени с български владици, да се чете в църквите на славянски, а не на гръцки, да имат независима църква. Малко прекалено, но до голяма степен вярно - българите идват до заключението, че руската държавна политика и Руския духовен синод се стараят да ги подчинят на гръцката “Мегале Византийска Идея". В XIX век Гърция няма тая сила, не само че я няма, но и каквото има, отслабва! Византийската идея е като умряло пиле в постна чорба. Такава идея се сели в мозъците на суетни патриарси и амбициозни императори. Руското правителство обаче не вижда същността на проблема, руската дипломация в Цариград, когато разбира проблема, все още се старае да запази единството на църквата. (И до ден днешен е така, когато един главен управник нарежда, всички негови подчинени - дипломати, агенти, "сътрудници" и други блюдолизци-бюрократи, трябва да следват линията, независимо дали е на Иван Грозни, Александър II, или Сталин; и то не само в Русия, но навсякъде другаде.)
С всичките тези византийски големи идеи - неоснователни и
84
“много нахални", голямото болшинство българи искат, настояват за независима църква. Болшинство вярва, че независима църква е могло да се установи не по-късно от 1860 година. За това, между Кримската война и издаването на Султанския ферман, 28 февруари 1870 г., болшинството българи мислили, че Русите (правителство, дипломати и други) са истинският противник, който им пречи. Много българи и самите възрожденци са мислили и казвали, че те могат да се противопоставят и победят гръцкия патриарх и гръцкия национализъм; но много трудно е да победят “дяволския съюз между Московците и Фанариотите".
През втората половина на XVIII век и първата половина на XIX век българският народ не вижда, не получава нищо добро от гръцките духовници. От тия духовници - владици и митрополити, а също така и от българските попове, българите знаят, че техния милет-башия (от турски народен главатар), представител на Християнския народ пред султана, е Цариградският патриарх. По него време за повече от сто години патриаршеските фанариотски владици се стараят да увеличат потребата на гръцкия език в българските църкви. Това предизвиква сериозно недоволство, главно защото болшинството от черкуващите се хора не знаят гръцки. Също така образованите възрожденци и заможните търговци, които знаят гръцки, виждат това като “погърчване" и “денационализация" на българите. Това е една от главните причини за развитието на църковната борба. Още посериозно значение има налагането на извънредни, допълнителни църковни данъци; владиците налагат повече данъци, за да могат да си възвърнат златните пари, които са платили за своето назначение. По него време корупцията в кръговете на фанариотското духовенство е извънредно голяма. Освен това, ако не всички, то повечето от владиците поддържат неморален, покварен, развратен живот. Освен симонията (търгашество с църковни длъжности) и покварството, владиците също така прибягват до шпионство и предателство. Всичко това българите свързват с фанариотската организация, с Патриаршията.
Първото значително недоволство и сериозно противопоставяне срещу “злите деяния и стригането", практикувано от владиците, се организира във Враца в началото на 1820 г. Гражданите на Враца отказват да плащат извънредните допълнителни църковни данъци, настояват поквареният владика Методиус (Методий) да бъде премахнат
85
и заменен с българина Гаврил Бистричанин. Митрополитът на Търново. Иларион Критски, и патриархът преценяват цялото действие като “богохулство" и “бунт". “Бунта" е представен и обяснен на турските власти. Активен водач на бунта е чорбаджията Димитраки Тошев. Той е арестуван и каран в Цариград на следствие. В 1824 г. със съгласието на врачанските, плевенските и видинските чорбаджии приготовлява прошение за сменяването на “лакомия" владика Методиус. През юни 1827 г. много гавази го хващат, карат го при пашата във Видин, където на 24 юни е съсечен на парчета. Независимо от това, протестите продължават и се появяват в други населени места, повечето неуспешни, защото фанариотското духовенство е строго против реформи, които биха намалили неговия паричен доход и неговия престиж. Съвсем ясно е, че престижът за тях по него време е било нещо мнимо, лицемерно.
Църковната борба добива ново тактическо ниво през 1839 година в Цариград. Тогава там Неофит Бозвели е водел кампания да бъде назначен митрополит на Търново. Търновското седалище е най-важно е цяла България, понеже от там се управлява най-голямата църковна област - епархия, и митрополитът е назван “Екзарх на цяла България". През 1838 г. митрополитът Иларион Критски умира. Той се ползвал с уважение и почит, рядко за владиците по него време. За негов наследник на Митрополията бил назначен “грубиянина, необразования и луд“ Панарет, който е бил циркаджия в Мала Азия. Той става добре известен с това, че псува на турски в църквата. Българите в Търново и в околните села са изумени и силно възмутени. Те изпращат петиции-прошения, с които искат смяната на Панарет с Бозвели. Бозвели, човек с борчески дух, е български националист, който е приел църковните одежди и клетви още на 16-годишна възраст, след което учителства в Северна България. Кандидатурата на Бозвели не била одобрена от патриарха, но той става протосингел (от гръцки - пръв съветник) на новоназначения митрополит. Бозвели, активен и неспокоен, не се разбира с митрополита и наскоро си подава оставката.
Тоя епизод остава добре запомнен и правилно разбран от българското население. Първо, те са окуражени от Хатишерифа от 1839 година да изпращат прошения и делегации до държавните и църковни високи власти.(Хат от турски - указ за реформи, от които българите имат полза). Второ, оставката на Бозвели показва, че “съдружието"
86
с гръцките владици е доста трудно, а даже и напълно невъзможно. Трето, Бозвели остава в Цариград, дето според неговия 18-годишен помощник - Г. Раковски, Бозвели отваря зората на национализма - от която изгрява силната светлина на патриотизма. Четвърто, Цариград, където около 30 000 българи - търговци, занаятчии, работници и др., живеят, става център на борбата за независима църква.
Заради неговите усилени действия Бозвели е изпратен на заточение в Атон от пролетта на 1841 до есента на 1844 година по нареждане на патриарха. Както самият той обяснява, изпратен е на заточение, да бъде в карцер, без никакво обяснение, без легално следствие, но само с патриаршеско писмо, за да се уплашат българите и да не искат независима църква. Други български духовници, които активно се борят за владишки постове, изтърпяват още поголеми страдания - освен заточение още и смърт. Борбата в края на 30-те години и през 40-те години се отличава с върла агитация, злоба, манипулации и страх. При тия условия българите не постигат пробив. През есента на 1844 година Бозвели успява да избяга от заточението, връща се в Цариград под покровителството на някои отомански държавници и полски емигранти(от Полското въстание 1830-31 година против Русия). При това кратко пребиваване в Цариград Бозвели е коткан от отомански висши чиновници, полски политически емигранти и френски мисионери. Портата му обещава да го постави, както той иска, и да удовлетвори българските искания за църква, да направи за тях това, което той иска. Турският висш чиновник му казал още, че срещу никого Русия не е била тъй възмутена, както срещу него. (М.Арнаудов, Бозвели. Живот Дело Епоха, том II, стр.289; Н.И. 1971 г.)
В 1845 година Бозвели и Иларион Стоянович, по-късно известен като митрополит Макариополски, получават мандат от цариградските българи да бъдат техни представители - говорители при Високата порта и при патриарха. За този мандат Макариополски е по-добре образован, по-спокоен, по-дипломатик, отколкото Бозвели. Образован в гръцки академии, включително в Атинския университет, той е по-шлифован, но не по-малко ненавиждащ фанариотската патриаршия. Този мандат има тройно значение. Първо, той припознава Бозвели и Макариополски като водачи на движението за независима църква. Второ, той показва, че българите ще работят за разрешението
87
на проблема с политически и държавни действия. Трето, той показва, че те ще търсят съглашение с реформи и мирни действия. Те се съгласяват да водят преговори с патриарха при условие, че всички, които участват в преговорите, ще се подчиняват на провизиите на Хат-и-Шериф (от турски - реформаторски акт). През юли 1845 година Бозвели и Макариополски подават петиция до Високата порта в името на българския народ за:
1. Контрол и гаранции върху църковните данъци, дължими на Патриаршията.
2. Назначаването на български владици в българските територии.
3. Владиците да имат определени заплати.
4. Трима български владици да бъдат включени в Патриаршеския синод.
5. Владиците да бъдат избирани и уволнявани само от народната воля и Високата Порта.
6. Четирима българи да представляват българския народ пред Високата Порта, без присъствието и намесата на Патриаршията.
7. Българска църква с български владика да бъде издигната в Цариград.
8. Да се уреди българска преса и български вестник в Цариград.
9. Всяка българска епархия да изпрати свой представител в Цариград.
10. Аяните (от арабски - областен администратор) да им бъде забранена да имат предприятия и да търгуват.
11. Да се установи модерна училищна система.
Може ли някой човек да обвини българите, че не знаят какво искат? Те смятат техните искания за “естествени и умерени", обаче патриархът и руските представители в Цариград са вбесени. Тези искания са били напълно неприемливи от патриарха, а също така за руските планове и интереси относно християните на Балканите и източноправославната църква. За патриарха не е било трудно да убеди руския пълномощен министър. Титов, че българските представители, най-вече Макариополски, са в тесни връзки с полските политически емигранти.
88
Титов се съгласява писмено, че Иларион Макариополски и Неофит Бозвели трябва да бъдат изпратени на заточение. Това става пак без одобрението на държавните власти, нито те, нито френският пълномощен министър са могли да отменят заточението. (Проф. Петър Ников обяснява, че патриархът и Титов са използвали промяна в правителството и са побързали да постигнат заточението без правителствено съгласие. Той казва “Всички усилия да се отмени заточението са разбити от руския посланик". (Виж: Възраждане на Българския народ. Църковно-национални борби и постижения, София 1929 год., преиздание, Н.И, 1971 год., стр. 90). Бозвели умира на 4 юни 1848 година в Хилендарския манастир на Атон - болен, страдащ в истински "железни окови", в оковите на подлия гръцки фанариотизъм и руската политика. Макариополски е освободен по-късно в края на ноември 1850 година и се завръща е Цариград.
Заточението на Бозвели и Макариополски се вижда и правилно разбира тогава и по-късно, като начало на неприятелски отношения между българите и руските представители в Цариград. Много от бъдещите водачи в Църковната борба, представители на градове и области, водещите преговори, пропагандисти. писатели и учени - всички много добре знаят за руската политика, относно независима българска църква. Заточения има още много, Макариополски е заточван още два пъти, но при по-добри, по-поносими условия.
След 1846 година отоманските управници започват по-внимателно да се вслушват е българските обжалвания. По това време със съгласието на държавните власти и при остра съпротива на гръцките владици българите постигат някои малки успехи. Църковната борба се засилва така, че в 1848 година султанът признава съществуването на “Булгар миллетани" - българска нация, българска народност, и позволява официалното организиране на българска “община" в Цариград със своя църква, свое училище и своя преса. Това наистина е извънредно важно начало. Върлият националист Г. Раковски оценява акта на султана като “най-важното признание и постижение" за българите от времето на заробването до него време. Под натиск и със съгласието на гръцкия митрополит на Търново, Неофит Византиос, двама български владици са ръкоположени - в Ловеч през 1850 година, и във Враца през 1853 година. Междувременно, към края на 1850 година великия везир Решид паша подтиква един от българските водачи, Александър Екзарх, да представи във Високата порта меморандум,
89
изброявайки всички зловредни действия на гръцките владици. Копие от тоя меморандум е изпратено също така и в Руското посолство. Екзарх, който е бил образован във Франция и работел за българското национално дело в Париж и Лондон, отива в Петербург през 1846 година. Там се среща с много видни руски общественици, включително с царя. Той представя петиция, молеща помощ за български училища, културно-обществени действия и създаването на българска църковна йерархия, която би била силна да се противопостави на католицизма и полските политически емигранти. Русите одобряват помощта за български училища и образованието на българи в Русия, но българска църковна йерархия - “НЕ!"
Съвсем ясно е горепоказаното, че най-високите власти в Отоманската империя помагат на българите в тяхната борба за църковна независимост. Целта и политиката на султана, на великия везир, на външния министър и др. е да спечелят доверието на българите, точно по времето, когато доверието на българите към Русия много отслабва и се губи. Единството на църквата е добро за Русия, а разединението ѝ е добро за Турция.
Със започването на Кримската война. 1853-56 г., българите изпращат прошение до руския цар чрез княз Горчаков. Прошенията обясняват, изискват и молят царя за съдействие и помощ в Църковната борба - не само от България, но още от българските колонисти от Букурещ, Одеса и други места. Познавайки добре руското становище. българите не искат независима българска църква, а само разрешение за служба в църквите на славянски език, български митрополити и владици и ограничение на правата на гръцките църковни власти. Пак неодобрение и несъгласие от руска страна. Русия губи Кримската война. Това понижава нейното влияние на Балканите. Българите се окуражават да действат по-усилено и в сговор с Високата порта. В 1856 година. 18 февруари. Високата порта обявява реформаторския акт - Хатихумаюн, от голямо значение за българите. Самият султан чете документа в три часа след обяд пред няколкохилядна тълпа. Първата част на Хатихумаюна се отнася до немюсюлманските малцинства, обещавайки на тях равни права по отношение данъчни налози, съдебни решения, военна повинност, образование. по-ниски (моя бележка) държавни и обществени служби и публична. обществена почит. Може ли да има нещо по-добро и повече от това? За българите може. Те искат Независима българска църква!
90
И я получават, пак със султански ферман, 14 години по-късно. Много окуражени от Хатихумаюна, цариградските българи дават молба до султана, от името на 6 400 000 българи, да им се даде разрешение да изберат техен духовен водач и техен обществен - цивилен водач., които да ги представляват пред султана и да му предложат за назначение български администратори. Тази молба е извънредно важна в две отношения. Първо, тя показва "официално ясно” какво българите искат: религиозна и политическа автономия в Отоманската империя, и второ - тя предизвиква наплив от петиции прошения, които предизвикват събирането на Църковния съвет в 1858 година.
През 1857 година в Цариград има “40 български представители (по църковния въпрос), които представят 60 прошения до Високата порта". Винаги настояващи за независима църква, но ако не. поне за независима българска йерархия. По същото време руският консул Ступин и пълномощният министър Новиков съветват българските представители да се откажат от техните искания, понеже "за сега Русия не може да поддържа такива искания". Професор П. Ников пише: “Това създава голямо недоволство и разочарование помежду българите и ги убеждава, че Русия е враг на българските национални аспирации". (Църковнонационални борби и постижения, стр.124-125). Между българите брожението срещу Русия се усилва, най-вече в Цариград. За да смекчи това положение, руският пълномощен министър се явява при патриарха, за да посъветва на българите да се направят някои отстъпки. А сега - иди ги разбери! Патриархът също не позволява, а руският представител е сто крачки по-назад от българите. От много документи, случки, оплаквания, нарастващи протести - та даже и много заточения, добре се разбира, че борбата за независима църква има собствена, нарастваща сила. Отоманските управници разбират това. Патриархът и руските държавници (може би го разбират?), го отричат. И в това неразбирателство, в това отричане се облагородява омразата към Русия. За руските дипломати се явява неразрешим проблемът: как да запазят единството на църквата и как да задоволяват българските искания. Невъзможно! Двете положения са диаметрално противоположни. С нови руски представители (като Н.П. Игнатиев) Русия почва да уговаря компромиси, но султанът решава.
Както казах по-горе, в 1858 година руският цар, чрез Азиатския департамент,
91
инструктира архимандрит Троитской, а също така и пълномощния министър Бутинев, че “при никакви условия ние не трябва да желаем установяването на която и да е независима църква от Патриаршеската църква (на Балканския полуостров). Това ще доведе до разделения и евентуалното догматично разделение в Православната църква." Инструкциите от царя също насочват, че:
1. Българите трябва да могат да четат и да слушат църковните церемонии на техния език.
2. Духовенството да бъде българско.
3. По-способните духовници да бъдат сложени на повисок чин.
4. Църковните данъци трябва да бъдат намалени и да бъдат уточнени.
(Цитирано, но от мен малко съкратено, от Кирил Патриарх Български, граф. Н.П.Игнатиев..., Синодално издателство, 1958 год., стр.14-15.)
През декември 1858 год. Бутинев обяснява новата руска политика по църковния въпрос на патриарха. В 1859 год. руските представители, което значи руското правителство и царят, се съгласяват да “поддържат минималните български искания" - пак със закъснение - по руски. Руските представители в Цариград се съгласяват, що-годе одобряват българските искания отпреди 3-4 години. Те са винаги, за много години, след каруцата - “каруцата пее, но кой знае какво ни казва” (народна поговорка).
Политиката на Патриаршията, също като руската политика, се определя отново след 1858 г. Патриархът и неговите митрополити и владици, не са глупави, доколкото и да са корумпирани, те разбират, че напрежението от българите (тайно да се каже) е естествено и оправдано. Между 1858 и 1860 година българските представители имат чувство, имат предвиждане, че Патриаршията е в смущение и несигурност. Българите мислят и разбират, че “проклетата фанариотска Патриаршия" следва политика на:
1. Не признавай нищо и не давай нищо, съгласявай се на компромиси само след неустоимо напрежение.
2. Да се докаже на Високата Порта, че исканията на българите не са техни, но са продукт на руското внушение,
92
на руския панславизъм, който цели превземане на Отомански територии.
3. Постоянно настоявай на това и го обясни също така на Западните сили.
4. Обяснявай на руските дипломати и други държавни хора, че българските искания са поддържани от Юниатите, Папата и полските политически емигранти с цел да отслабват Руското влияние на Балканите.
Тези четири точки обясняват, аз мисля, пълно и ясно патриаршеското политическо и най-вече тактическо действие на защита. Тук се събират много противодействащи интереси, много противоположни становища.Затова доста се затруднява разрешението на Църковния въпрос.
Нека се знае, че някои патриарси и някои гръцки духовницивладици са изказвали грижа за каноническото и теологическото нарушение на Източноправославната църква, ако църквата се раздели. Това е от философска, теологическа гледна точка. Тяхната грижа е правилна и заслужаваща пълно внимание, пълна поддръжка само ако всичко друго е било в ред. А всичко друго е било... безредица. Гръцки, патриаршески документи показват тази загриженост, обаче тяхната искреност е трудно разбираема! Религията, църквите губят каноническия, теологическия аргумент до голяма степен след Протестантската Реформация в Западна Европа. След “Просвещението" - философско и политическо, най-вече е XVIII в., религията - каноническа и теологическа, отпада като първа най-главна обществена сила. Национализмът става по-силен от религията. (А в ден днешен, на много места, икономиката е по-силна от национализма.) Така че патриаршеските грижи за канонията - църковните закони, и теологията - правилното разбиране за Всевишния, са късни и неприемливи за българските националисти!
Под силен натиск от българските църковни представители и тежестта на около 70 прошения за помощ Високата порта настоява пред патриарха, ноември 1857 г., да свика Църковен събор, за да разисква реформи в църквата. В този Събор трябва да участват и български представители.
Високата порта даже дава предложение кои хора трябва да участват в Събора, а също така и точките за разглеждане.
93
С тази намеса Високата порта става, аз мисля, най-важната сила в църковната борба, важна сила, понеже има власт. Високата порта се е съмнявала в руските намерения, но е разбрала правилно българските националистически тежнения.
Църковният събор е свикан през октомври 1858 г. От 45 делегати само трима са българи!? - пак фанариотска уйдурма (от турски - нагласение). Тримата делегати не са църковни духовници, а представители по Църковния въпрос - д-р. Стоян Чомаков - представител на Пловдив, Петко Р. Славейков - представител на София, и хаджи Минчооглу - представител на Търново. Минчооглу е български чорбаджия - хитър и умен, “приятел на турците", знае как да нагажда работите. До самия край на борбата, д-р Ст. Чомаков представлява хора, които не искат компромиси, но солидна победа, а това много наранява руските дипломати. Славейков обаче е най-добре познатият и уважаван национален водач, който има приятели по цяла България. В Събора има трима способни български представители - тяхното мнение се разбира добре, техните думи са думи на цяла България. Исканията на българските представители са почти еднакви с точките за разискване, предимно предложени от Високата порта, именно:
1. Владиците трябва да говорят езика на хората в епархията, в която служат, което значи български владици в български епархии.
2. Владиците да бъдат одобрени от духовните височества, но също така и от населението на епархията, което значи народен избор на Владиката.
3. При всички условия, владиците трябва да бъдат одобрени от народа у от Отоманското правителство.
4. Трябва да има определени заплати за всички - от Патриарха до най-долния патриаршески служител, което значи край на извънредни църковни данъци, обири и насилия.
Съборът приключва дългите разисквания в първата половина на февруари 1860 г. Решено е да се направят вътрешни реформи в Патриаршията. Българските искания остават незадоволени, но все пак се взема решение владиците в българските епархии да знаят езика на населението,
94
да бъдат избрани пожизнено от целия Синод и да бъдат с определени заплати. Руският пълномощен министър, а също така и английският се намесват тук и там в работите на Събора. Българите остават недоволни, руските дипломати остават недоволни, Патриаршията и гърците остават недоволни и застрашени. Напорът продължава, работата се усложнява. Съвсем наскоро след разпускането на Събора българите представят молби във Високата порта, молейки разрешение да уредят Българска църква, независимо от Патриарха. Те поясняват, че искат да действат само с турските власти, а не с Патриаршията и руските дипломати. Руските дипломати, пък и правителствените хора в Петербург остават много раздразнени от тези действия, а и от това, което последва на 26 март и 3 април.
На 26 март Иларион Макариополски, Стоян Чомаков и десетки други дейци - “максималисти", се събират и решават да се отдели и установи Българска независима, от патриарха, църква. Максималистите са хора, които не се съгласяват с компромиси и минимални подаяния. На Великден, 3 април 1860 г., Иларион Макариополски води църковната служба в Българската църква в Цариград, той не споменава името на патриарха в литургията! Това е извънредно важно действие, което предизвиква неописуем възторг ло цяла България, а същевременно създава голяма обида и загриженост за Патриаршията и руските дипломати. Месец по-късно, за Св.св. Кирил и Методий, 24 май. църковните служби заменят името на патриарха с името на Макариополски е около 30 български църкви по градове, паланки и села. Заради тези действия Макариополски, владиката на Велес - Авксентий, и владиката на Пловдив - Паисий (който е грък) са изпратени на заточение. Патриаршията е искала разрешение от Високата порта (23 февруари и 9 март) да ги заточи и предотврати действията на 26 март, 3 април и 24 май. В заточение за три и половина години "безбожните владици", както ги нарича патриархът, стават национални мъченици и тяхното влияние още повече се усилва.
Това "сътресаващо развитие", само осем дни след 3 април. Лобанов определя като много важно, "което ще получи отзвук по цяла България". Той и патриархът се съгласяват, че това е политическо движение и че Портата трябва да се справя с него.
"От наша гледна точка то е ясно, че само Портата може да се справя с българските искания, та затова църквата (Патриаршията)
95
не трябва да бъде обвинявана". (Лобанов до Геров. Архива на Н.Геров. том.1, док. 135). Почти две години по-късно Лобанов разбира, че от това действие “положението е без контрол" и обяснява на неговите началници в Петербург - Горчаков и царя, че от сега нататък ние трябва да сме на страната на българите или на страната на гърците, за целостта на Църквата или за нейното разделение, защото всяка средна позиция създава недоволство и недоверие и от двете страни. Мнението на руския цар - доколкото се разбира от неговите укази и изявления, е, че българите трябва да имат своя йерархия, а даже и автокефална българска църква, “така както ние имаме нашата. понеже това не значи отделба от всеобщото църковно обединение". От май 1860 г. до неговата смърт в 1867 година московският митрополит Филарет поддържа мнението, че мир в църквата може да се възстанови само ако българите получат позволение да имат тяхна автокефална Българска църква, оглавявана от митрополит и Синод, но подчинена на патриарха в Цариград. Ясно е, че руската политика претърпява изменение под напрежение, за което Лобанов пише: “това е навън от нашия достъп и контрол". Всичко това е малко и късно! Както казах преди, руската политика се движи винаги със закъснение. Предложението на Лобанов да се застане или на българската или на гръцката страна, не е дипломатическо, а даже и е против волята на царя. Наскоро той е сменен с граф Н.П.Игнатиев, който става най-известният руски дипломат по Църковния въпрос. Както казва българската поговорка "Хубавите работи бавно стават". Поговорката е била позната и на Игнатиев, това се схожда и с руската политика за умирение, контрол и одобрение и от двете страни. Игнатиев много се старае, но неуспешно. Национализмът - българският и гръцкият, не одобрява руската политика. Гърците изявяват мнението, че българските искания са подбудени и поддържани от Русия, която има за главна цел да разпространи и наложи панславизма на Балканския полуостров. Гърците са прави, когато вярват, че Русия се старае да наложи панславизма на Балканския полуостров, това е руската империалистическа политика, но тази политика е диаметрално противоположна на гръцкото панелинистическо желание гръцката Метали идея - гръцкото влияние, да се разшири, със северна граница - р. Дунав. Що се отнася за руски подбуди за българските искания - това е само въображение.
Игнатиев е бил изненадан от истинските размери на "обирите и насилията" при събирането на църковните данъци.
96
Той не е бил добре осведомен, и аз мисля е ясно защо - защото докладите на руските консули са били по този въпрос полумълчаливи, а и неискрени.
Обирите и насилията при събирането на църковните данъци са били големи и често непоносими. Това предизвиква първите протести във Враца, а по-късно на много други места в България тези редовни и извънредни данъци достигат срамно, отвратително ниво. Ето какво пишат в техните доклади английските консули относно тези нарастващи обири. Техните доклади са отговори на запитване от английския пълномощен министър в Цариград, датирано от 11 юни 1860 г: "Колко много от оплакванията на християнското население се дължат на държанието на техните християнски власти?" Консулът Чарлз Калверт отговаря от Солун на 23 юли 1860 година:
Християнските власти, с което искам да кажа, техните духовни началници и техните цивилни първенци - коджабашиите, са още повече алчно-ненаситни, в техните кръгове, отколкото турските власти. Владиците ц Митрополитите са виновни с много действия на потисничество, алчност и користолюбие... Само преди няколко дни Владиката на Воден, нуждаейки се от пари, изпраща в едно малко село с четиридесет домове и изнудително събира 1000 пиастри.
(Една пиастра е 1/100 от златната турска лира. 1000 пиастри са = на 10 златни турски лири).
Консулът А. Кятхар докладва от Превеса, 20 юли 1860 г.:
Най-голяма част от недоволството на християните произлиза от дребните обири и тиранията, практикувана от техните църковни хора, които имат право да употребяват почти необятна сила и власт над тях, припозната от Високата порта. Тука, като навсякъде в Турция, всички видове несправедливости, злоупотреба с пари, подкупничество и корупция, ясно и неприкрито се приписва от християните, на техните църковни хора.
Ниските чинове - селските попове са неимоверно бедни, те са длъжни да работят, да обработват нивите,
97
както всички други селяни, за да преживяват, те са също невежи. По-високите църковни чинове се валят в богатство, взето от никога неконтролираните счетоводно църковни данъци. Те са също така обикновено замесени във всички интриги, от които излизат пари, власт или по-доходни постове.
По-късно, 4 април 1867 г., консулът Блънт докладва от Одрин:
Тия първенци, турци, християни или евреи са във всеобхващащ смисъл много деспотични, те се грижат да принуждават по-бедните класи да плащат много повече от по-богатите и да измъкнат повече, отколкото е легалното определение... Гръцките първенци в този град налагат много повече, отколкото легално определеното, по-високия набор го плащат бедните класи. Какво те правят с извънредния набор, е секрет...
Р.Х. Дависон, който е изучавал предимно документи, доклади и същевременни сведения, пише в неговата научна дисертация за Докторат по историческите науки - Реформи в Отоманската империя, 1856-1876 г., следното:
България представлява един много специален случай. Европейски пътешественици и самото население там (в България) описват гръцкото духовенство като жътвари на данъци, нахални с целта да събират пари, за да могат да направят значителен доход-печалба и да си изплатят парите за тяхното назначение. То не беше непознато за гръцките църковни хора да дават на българските селяни заеми на 60% интерес. Българите се стараеха да нямат, да не приемат гръцки църковни хора, за да избегнат такова духовно удоволствие.
Положението на църковните данъци - обири, насилия и коварни “фанариотски подмолни действия", е добре познато на българите във Враца. Воден. Превеса и навсякъде в България. Хората, които не го "разбират", са руските дипломати, руското правителство и Патриаршията
98
с нейните владици и митрополити. Дали те наистина не разбират? Аз мисля и аз настоявам, че те много добре разбират, но си пазят грабежите в последните “издъхващи моменти".
В тази упорита борба, в това заплетено положение, при тези “обири и насилия" се появяват Западните църкви - Католическата и Протестантската. Това много безпокои руските дипломати, понеже както те обясняват “то дава възможност на чуждите църкви да привличат и примамват Православните славяни“.
Малките връзки на Бозвели и Макариополски с полските политически емигранти и с някои католически кръгове през 1840 година е било незначително. Положението през 60-те години е доста по-значително. В това десетилетие Униатството има успех между българите в Цариград, Одрин, Кукуш и някои други места. Уния значи да се признае папата в Рим за църковен глава, без да се приемат католическите обреди и каноническите уредби, значи - Независима българска православна църква под покровителството на папата. От март 1859 г. започва да излиза вестник България, редактиран от образования на Запад русофоб Драган Цанков. Той е способен пропагандист за Уния с Рим. Стоян Чомаков и Иларион Макариополски също така предлагат Уния, ако църковният въпрос не се разреши напълно в полза на българите. Към края на 1860 год. униатите се чувстват “достатъчно силни", за да запитат папството за Уния. Делегация, водена от Драган Цанков, е приета от папата на 2 април 1861 г. Възрастният монах Йосиф Соколски е ръкоположен архиепископ и папски представител за България. Когато българските "католици" превишат 500 000 тогава Соколски ще получи патриаршески сан. Високата порта веднага признава Униатската църква с берат (султански указ). Този coup de main се обръща в coup de theatre, изпълнен от няколко способни играчи, които целят не успеха на католичеството, но принуждение и насилие над “московците и фанариотите". Точно по това време руските дипломати много се стараят да обезвредят двете радикални крила, тези за отделяне от Патриаршията и тези за униатството. Освен това Руските "дипломати" уреждат насилственото отвличане на Соколски в Русия с всичките негови папски и султански документи. От Русия Соколски пише на своите последователи да се откажат от Унията. (Резил и срамота! Да или не?) Има няколко версии за отвличането на Соколски. Най-вероятната е, че това било уредено от руски агенти в Цариград с помощта на консула Найден Геров
99
и Петко Славейков, представител на София в Събора, 1858-60 г.
Отново Църковен събор е свикан януари 1861 г, главно за избиране на нов патриарх, но също така и за уреждане на Българския църковен въпрос. Това става по настояване на руските дипломати. Патриарх е избран, но българските искания се пренебрегнати. Патриаршията и българските църковни водачи не са очаквали разрешение. Въпросът е дали руските дипломати са разбирали това? Ясно е, че не - по две причини.
Първо, техните дипломатически действия са предварително обречени на провал, ясно и просто, компромисно разрешение е невъзможно. Те не разбират силата на радикалните водачи, която идва от неудържим национализъм, напълно поддържан от всички българи.
Второ, ако не абсолютно всички руски дипломати, то поне 98% от тях са аристократи, дворяни, високи държавни служители с императорско признание и познанство. Такива хора не уважават които и да са радикални водачи, националисти и обикновени “прости" хора, които представят искания и настояват за удовлетворение от императори и патриарси. Това ги обижда и отвращава.
Трябва да се знае, че някои от патриарсите и някои от гръцките митрополити и владици се стараят да постигнат споразумение с българските църковни водачи. Патриархът Григорий VI прави сериозно предложение на руския пълномощен министър, генерал Н.П.Игнатиев, през май 1867 г. Патриархът представя едно “най-секретно предложение" за разрешението на църковния въпрос. Предложението има 18 точки, основно предлага автокефална Българска църква със свой митрополит, която не е директно подчинена на “духовното водачество на Патриарха". Григорий казва на Игнатиев: "С моите собствени ръце аз изграждам моста за българската политическа независимост". Игнатиев се съгласява с патриарха и изпраща предложението в Петербург с коментара:
Трудно може да се каже, как предложението на Патриарха би се приело от българите. Ако те са съхранили само зрънце на политическо разбиране и само малко уважение у истинска привързаност към Православието, те биха били длъжни да приемат с радост това неочаквано променение,
100
което така да се каже отваря пътя за разрешение на неразрешимия до сега въпрос.
(Телеграма от Игнатиев до Външно министерство, 14 май 1867 г. в ЦГИАЛ... д.426).
И двамата, патриархът и Игнатиев, много вдъхновително очакват българите да приемат това предложение. Всъщност, предложението е минимално. Българска Екзархия може да се установи на север от Стара планина, в Дунавския вилает. Патриархът също запазва правото да се бърка в работите на така наречената в предложението “специална област на Всеобщата Патриаршия". Това правилно е разбрано - съвсем малко и много късно. И най-умерените църковни хора и миряни, склонни към някакъв компромис, не го одобряват. Не го одобряват и хитрите отомански управници. От тях се е искало да организират официалното разглеждане на патриаршеското предложение, те обаче, използвайки напрегнатото политическо положение (гръцко въстание на остров Крит), съветват някои от българските представители, че предложението е “незначително и измамливо илюзионно“. Великият везир Али Паша даже намеква, че Високата порта е готова да даде на българите църковна независимост. Той е поддръжник на пробританска политика, стараейки се винаги да намали руското влияние на Балканите. Руските дипломати го считат като “сериозен враг". Когато тези маневри се провеждат, английският пълномощен министър съветва д-р Ст.Чомаков да не се съгласява за разглеждане на предложението. Чомаков, най-радикалният представител по Църковния въпрос, не се е нуждаел от такъв съвет. Това идва да покаже до каква степен англо-турските противоруски интереси се вплитат в този сериозен църковен проблем.
Като отговор на патриаршеското предложение от май 1867 г. Високата порта издава две предложения през октомври 1868 г. Тези предложения не се различават в техните основни цели. Те навярно са съставени от Гаврил Кръстевич, българин адвокат на служба при Портата и член на Висшия Държавен Съд в Цариград. Кръстевич, високообразован на Запад, е също така съветник на някои или повече от Великите везири и султана. Предложенията са:
- Автокефална Българска църква:
- Да се оглавява от Български митрополит със седалище Цариград;
101
- Той да организира и направлява църквата във всички области; "където българи живеят";
- На патриарха да се дава признание, като се споменава неговото име в българските църкви.
Като официално правителствено изявление тези предложения имат силата и при патриарха, и при българските представители по църковния въпрос. Най-важната придобивка за българите е, че митрополитът може да организира и направлява църковните дела във всички области “където българи живеят". Това значи не само областта от Стара планина до Дунава, но също така южна България, Тракия и Македония - с излаз на Бяло море. Това нещо хвърля патриарха и гръцките националисти в отчаяние, а българите във възторженост. Това състояние обяснява същността на църковната борба - тя не е каноническа, теологическа или патриаршеска, тя е националистическа. Окуражени от одобрението на населението, представителите в Цариград искат основаването на Българска екзархия. Стъпки в това направление са направени, най-вече когато шестима владици - Иларион Макариополски, Паисий (биеш) Пловдивски, Панарет Пловдивски, Доротей Софийски, Иларион Ловченски и Антим Видински си подават оставката при патриарха, задържат си постовете и съставляват временно управление на Българските епархии. С това действие на шестимата владици църквата е разделена. Но все още. година-две. пък и повече време, руските дипломати и патриархът продължават да говорят, да настояват за каноническите правила и църковното единство. Точно по това време и малко по-късно (през 1869-70 година в Македония), почти във всички епархии, българите изгонват гръцките владици, обявяват независимост от патриаршията. Името на патриарха и "нашия цар Иван" е сменено с името на султана. Патриархът, да кажем по-учтиво, е вбесен. Всичко това за него е неканонично. неприемливо и наказуемо. Той се надява, че един Вселенски църковен събор ще го подкрепи. Обаче. Високата порта, българите. Сръбската църква. Руската църква и Румънската църква не приемат поканата за Събор. Много интересно и съвсем необяснимо е, че руският пълномощен министър генерал Игнатиев се обявява за заседание на такъв Събор. 1869 година изтича, 1870 пристига с официален държавен Отомански подарък за българите - Султански ферман - февруари 1870 година. Ферманът е до най-голяма степен продукт на българите, Гаврил Кръстевич и турчина, великия везир Али паша.
102
Русинът Игнатиев, в неговата кореспонденция с Найден Геров, си приписва заслуги по издаването на Фермана. След внимателно прочитане на неговата кореспонденция до Геров и до Външно министерство в Петербург не е трудно да се заключи, че неговите претенции са неоснователни. Най-важната точка във Фермана е член X. Този член X, е продукт на измененията, направени от Али паша (аз мисля по внушение на Г. Кръстевич). Този член определя, че 2/3 болшинство ще определи, в коя и да е епархия населението да принадлежи към Патриаршеска или Екзархийска (българска) църква. Патриархът и всички гръцки националисти са съкрушени. Игнатиев не го одобрява и работи за промени във Фермана, това прави усилено и Патриаршията. Намесата на Игнатиев за отмяна на чл. X. е определена от българите като “вражеска" и “противобългарска". Патриархът не приема Фермана, подава си оставката, която е приета, след няколко опита, от Високата порта. Патриаршията стига до задънена улица, в отчаяние патриархът отлъчва българските владици и обявява Българската църква схизматична - разколническа, това е обявено на 16 септември 1872 година. Игнатиев пак се намесва. Моли патриарха да отмени схизмата, моли българските владици да се съгласят за някои променения във Фермана, всичко това “за доброто и величието на Вселенската Православна църква". Това обаче, е невъзможно. Провалът на Игнатиев се осигурява от две извънредно големи сили - Руския император: “Мне нужно единство черкви", и българският национализъм, страданието на българите от панелинизма и Фанариотската патриаршия.
Ферманът не е началото, не е причината за българската църковнонационална победа, Ферманът е признание и официално потвърждение на тази победа. Бъдещето на Тракия и Македония се определя по член X в следващите няколко години. По този начин се очертават границите на Санстефанска България.
От 1850-те до 1873 година, пък и след това, до известна степен, възрожденските вестници са били пълни с уводни статии, писма и доклади и всевъзможни коментарии по църковния въпрос. Сравнено с всички други проблеми, църковният проблем е получил най-голямо внимание, най-много разисквания и разсъждения. Налагало се е, от време на време, църковният въпрос да бъде отново обяснен,
103
представен в перспектива, анализиран и неговото национално естество изтъкнато.
Раковски (както при въпроса по Преселението) се явява като най-върлият пропагандист по Църковния въпрос. От Одеса, Букурещ, Белград и Нови Сад в пет вестника и четири брошури става ясно, че той неуморимо обяснява, спори, предвижда и предсказва развитието на църковната борба. Само в Дунавски лебед, от IX 1860 - до XII 1861 година, той публикува 187 статии, прегледи и бюлетини по въпроса. За написването на брошурите: Българският за независимо имъ днес священство възбуден въпрос. Белград 1860 г.; Гласъ едного българина, Земун 1860 г.; Отговор на богословска гръцка брошура, Белград 1861 г.; Българският виероизповеден въпрос .... Букурещ 1864 г., той изучава и употребява гръцки, руски, френски, чешки и южнославянски писания и документи. Наистина работлив и упорит - втори като него няма. Всичките негови писания по въпроса следват две тематични линии.
Първата линия е да разясни моралната и правова стойност на църковната борба, определи границите на борбата и я свърже с националността и общата култура. Втората основна тема е да атакува противниците на “нашата морална и легална борба". Противниците са много и силни, те са: фанариотски черковници, панелинизма, католическите и протестантски мисионери, великите сили, най-вече Русия и Руския духовен синод. (Забележете, че турското правителство не е в числото на противниците). Наистина много противници, а и силни противници, но разделени - всеки противник дърпа на своя страна, понеже всички са със свои идеи и интереси. Аз мисля, че това до голяма степен осигурява българската победа. Раковски е бил необикновено, извънредно прозорлив. Той настоява за, и след неговата смърт се постига “нищо по-малко, отколкото Българска Национална Църква". Даже и да е извън границите на Отоманската империя, той става “неофициалния говорител" за “партията на младите"партията, която след 3 април 1860 г. не приема никакви компромиси. Още към края на 1860 г. Раковски мисли, че църковният въпрос би трябвало да се уреди, понеже три главни постижения са вече достигнати: българска църква в Цариград, силни протести срещу обирите от фанариотите и акта на Макариополски на Великден. 1860 г. "Но какво остава за националното движение да постигне?", той запитва в
104
Дунавски лебед и отговаря: “Остава крайното действие, което е Султана да припознае Българска Национална Църква".
Ние се надеиме, че човекопюбивое намерение Н.В. Султана и благоразумнъих Му министров, скоро ще дадат жалемий конец на това праведно и законно искание болгарскаго народа, а и благоразумие европийских сил ще бъди в помощ на това, а най-вече Англия, която най-първа е обърнала внимание на това (Д.Л., 6.Х. 1860 г ).
Според възрожденски вестници църковната борба фактически “обяснява на българите" тяхната националност. Дунавска зора пише, че борбата за национална църква е най-високото изявление на българския национализъм, та даже е главната причина за неговото усъвършенстване. "Благодарение на църковния въпрос, който даде причини на българина да разумее, че той не е нито грък, нито московец, нито сърбин, нито влах, а чист българин, с права исторически, принадлежащи на неговата собствена народност". (Д.З. 19.VIII.1868 г.). Що се отнася до маневрите на патриарха и Руския пълномощен министър да попречат на Фермана за образуването на Българска Екзархия, вестник Свобода, на Каравелов, публикува дописка от Цариград, която съобщава за писмо от Пловдив, получено от един от българските представители (навярно Ст. Чомаков):
Нашият въпрос не е религиозен, а национален, следователно ни един грък не смее от днес да влязя в къщите ни. 450 години сме хранили секакви чужденци, а от днес нататък ще да живееме само за себе си. Ако българския народ е православен, то не е крава, за да го доят гръци и цигане... Не Али Паша, не Игнатиев, не синодите и съборите ... то и твм не ма да поверваме. Нашите страдания са били твърде големи, гръцкият разврат е бил твърде гнуснав, следователно тук и мисъл не може да бъде за примирение (“Свобода", 20. VIII. 1871 г.)
Добре е било разбрано от всички българи и е разисквано във всички възрожденски вестници, че теологически и канонически причини за раздора няма.
105
Причини от такова естество са само “в главите на патриарсите и руските дипломати". Дунавски лебед обяснява “за всички хора да знаят" качествата на гръцките владици: по природа те се занимават с охолство и проституция. Кражбите - насилственото събиране на извънредни църковни данъци се потвърждава многократно от много турски държавни документи. Документ от канцеларията на великия везир от 1840 год. потвърждава, че само в две околии. Самоковска и Знеполска, за 1839 година са били иззети 1060 кесии = 533 000 гроша. (Стойността на гроша за тези години е трудно да се определи. Знае се обаче, че след Кримската война инфлацията се усилва, така че в 60-те и началото на 70-те години една обикновена дневна заплата е била 2-3 гроша. (От Документи за Българската История, том III - Документи из турските държавни архиви, част I, 1564-1872 г., док.427).
Най-важният въпрос се явява: до каква степен са осведомени руските дипломати за същността на българския национализъм, а също така за обирите от фанариотските владици? От възрожденските вестници става ясно, че руското разбиране е до някъде объркано и несигурно и остава такова до края, понеже на Русия й трябва “единство церкви". Писанията във възрожденските вестници са редовно и обстойно докладвани в Петербург. От време на време от там искат допълнителни обяснения и доклади. Консулът, Н. Геров от Пловдив, докладва на най-висшите началници във Външно министерство през април 1864 г. Този доклад е извънредно дълъг (около 4 300 думи).
В изпълнение на Вашето предписание да отклоня българите от техните намерения да се отделят административно от Вселенския престол... разисквах това с пловдивските българи и бях длъжен да се убедя в невъзможността на това... те виждат съветите за примирение с гръцкото духовенство, като недоброжелателни за тях.
Геров е внимателен дипломат. Думата “недоброжелателни" е най-меката от всевъзможни други отрицания, които навярно пловдивчани са употребили при Геров. Той продължава, за да изложи "българския църковен въпрос по сведение от българите".
106
При българския народ има предание, което се потвърждава от писмени паметници, че некога, по гръцко клеветничество, т.е. Цариградската Патриаршия със злобни желания, турците са изтребили българското духовенство с всички висши архиереи та и търновския Патриарх, обърнали българските църкви в джамии, разрушили манастирите, избили народните старшини, потурчили младежта и унищожили народа.
Народното предание, което разказва това разорение, казва, че когато това е станало, от ужас бебето в майчината утроба е плакало...
Настоящето положение потвърждава съвършено в мнението на българите, истинността на това предание...
Българите, най-многочисления народ в Европейска Турция и различен от другите по език и по произхождение, не е признат от турското правителство като отделен народ, а е причислен към гърците с названието Рум миллети - гръцки народ...
Когато българите след 1830 година започнаха да възстановяват славянско богослужение в свои църкви и започват училища за обучението на българските чеда на българско четмо и писмо, то гръцките архиереи се противопоставиха и на двете начинания и употребяваха същите средства, каквито народното предание казва, че са употребени някога за изгнанието на славянския език от черквите и унищожението на българското четмо и писмо.
Дългото изложение продължава, спирайки се на много точки от значителна важност, за да обясни на големците в Петроград, че помирение е невъзможно. Ето някои от по-интересните:
1. Гърците и най-вече гръцките духовници не само гонят българския език и учение, но също така и националността. В цариградските учебни заведения, когато българи се дипломират, без тяхното съгласие, дипломата ги показва като гърци, така е роден грък, непристойно е да има образовани българи.
107
2. Около 1858-9 година в Цариград се разнася майтапа и подигравката, произлизащи от отговора на патриарха до Външния министър. Запитан, защо няма български архиерей, Патриархът казал “както циганина не може да бъде имам, така и българина не може да бъде йерарх (имам от арабски - духовен ръководител при мюсюлманите, турско свещено лице).
3. При такива постоянни унижения гръцките владици гледат на българите, като на крепостни селяни. Идвайки в българските епархии с огромни задължения за тяхното назначение от 300 000 до 500 000 пиастри, започват да обират безмилостно населението, набира пари най-нахално и беззаконно. (Архив на Найден Геров. Част I, 1857-1870. док.291, стр.343-351).
Този дълъг и доста подробен доклад до Новиков е препратен в Петербург до “най-високите власти". Ако са го прочели без предразсъдък, може би са придобили някакво осветление по въпроса. Предразсъдъкът е обаче във всички хора, по всяко време и навсякъде. От вкоренени интереси и психологически предразсъдъци при руското дворянство и аристокрация, предразсъдъците имат по-дълбоки основи!
Възрожденските вестници пишат против Патриаршията и гръцката "Мегале идеа", което е все едно и също. Много печатарско мастило и много сълзи са излени за това, до по-малка степен те пишат за Русия - против Русия, с недоволство и омраза, понеже първоначално са изненадани, а по-после и обидени, че Русия не помага на българите. Руското “активно вмешателство" се датира от 1774 година и най-вече усилено слез 1829 година, това е резултат на Рускотурските войни и следващите мирни договори, които позволяват на Русия да се грижи за християните на Балканския полуостров. Дунавски лебед пише, че след 1774 година, руските и отоманските власти налагат голямо политическо напрежение да помогнат на Патриаршията да постигне пълна власт над българите. “Тази власт става много силна и безгранична, защото беше официално подкрепяна и отбранявана от Русия" (Д.Л., 14.II.1861 год.). Тук Раковски с няколко кратки изречения не се съгласява, че Мирния договор в Кючук Кайнарджи допринася добро за българите. За Патриаршията - да, но не за българите.
108
Това е, защото Русия планува и предвижда всичко в голям облик. Руската политика не се нарочно стараела да обижда и противопоставя на себе си българите. Общо заключение за противопоставяне може да се постигне по-късно, след като се оцени всичко предшестващо. В руските империалистически стремежи и крайни намерения винаги е било желанието за обединение - обща сила териториално, обща сила икономическа, обща сила религиозна - това е целта! В религиозните работи, волята на Бога е за царя да я разбира и знае, обаче волята на царя не е Божа (независимо какво царят, патриархът и Синодите казват). Волята на царя - императора, е основана на империалистически интереси и те са интереси обяснени в името на Бога. Това кратко обяснение се отнася за Русия, за почти 400 години до края на XIX в.
Руската политика на “цялост" създава много грижи за възрожденците. Те обаче, не се стараят много в техните вестници да я разглеждат, понеже това е “ясно разбрано" и не се нуждае от обяснение. Вестник Македония пише на 19 юли 1869 год. “Ние видим, ние чуваме, ние усещаме и разбираме какво ги блазни северните Елленофили (русите)."
Просветени в собствените си интереси, българите са залягали и ще залягат против щениепю на гърците, против съображението на руската политика и мимо недозволенията на Светейшиът Руски Синод да се отцепят напълно от гърците...
В същата уводна статия, навярно писана от Петко Славейков, той предлага идеята за сближаване със султана и по “тясно свързване" с османския народ. Такова предложение е резултат на силния и все повече нарастващ национализъм, а не на мнима обич за Православието. В същата уводна статия, "Руската политика и българите", той продължава:
Едно от най-главните средства на Русия в тези деликатни работи беше идеята на православието. Руссия, т.в. нейните агенти търсеха всякои случаи да се обаждат и да говорят с възхищение за своите едноверни братя на Изплок, за интересите на които те се били най-много грижили...
109
Колкото за нас българите ние ни можехме да бъдеме толкоз послушни на такива едни внушения, щото за превърнатата (изопачена) цел на православието да останем вечни подярвмници на гръцкото племе. Ние не можем за кефът на гърците да се отречем от народността си, не можем за хатъра на московците да робуваме вечно на гърците.
В същата уводна статия от 19 юли и в статията “Политиката на Руссия" от 12 юли дядо Славейков си излива душата, доводно и логически, неодобрително и отрицателно, относно руската политика:
Онова, което най-вече отличава политиката на Руссиа, е, дето всекога се е мъчила, та и кажи че повечето е усетила да бъде колко може покрита, и да държи колкото може в неизвестност и приятелите си и неприятелите си. Забележително е даже, че ни една друга държава е Европа не е могла да крие толкоз изкусно мислите и намеренията си, както Руссиа. Както в много други въпроси. тъй и в черковниът наш, който за нас е прост въпрос за съществованието ни и народното ни устройство... и за нея като отрасъл на оживелият Източен въпрос. Руссиа умее до сега да отбегне да издаде некакво явно мнение, когато от друга страна не е преставала да поднива вода под сеното и да разстава тайните дипломатически си примки: да хване и промъкни всички и всичко в полза на свойте собствени интереси.
Македония също така обяснява, че българите “не искат да бъдат основата за чуждестранно (руско) величие". Осем години по-рано, 22 септ. 1861 год., Дунавски лебед - Раковски, пише:
Но всеки, който се е занимавал с този наш въпрос от близо и е прочитал сичко, що е писано до сега за възбужденията му, знай твърде добре, че Руссиа не само не е подвижила този въпрос, но още из началото на повелението му показва се най-голем неприятел на това българско спасително дело. Тя най-много противодейства,
110
чрез агентите си в Цариград да не сполучат българите та да се отделят от гръцка духовна власт, но да останат покорни роби фенерскому Патриарху! Защото нейната политика е да се утвърди statusquo православия в лице греческаго патриарха. ”
Вестник Дунавски зора, орган на българските емигранти демократи, но не революционери, пише на 7 и 14 юни 1869 година, не руската политика има подмолни, зловещи намерения към българския църковен въпрос, да остави българите на фанариотско ограбване, та така да ги възбуди против турското правителство. Това обяснение е неоснователно, вече през 1869 година, намеренията на Високата порта са да се помага на българите. По същото време вестникът с главен редактор литераторът Добри Войников публикува обстойни обяснения на руската политика. Относно мнението на българите за изявлението на руския синод: "това даде причина да станат разни разговорки между нашите сънародници:
- Едни казват, както знаем, че русите, като наши еднокръвни братя, всекоги са желали и желаят нашето добро.
- Други пък казват, как има доста причини да верваш, че от началото руското правителство не е гледало с добро око въпроса за българската църква..."
- Други пък казват, че руската политика по Източния въпрос не може да взема предвид основанието на още една независима църква."
Разбирането на руската политика е правилно, но все пак малко сантиментално при някои хора. Трудно е да се приеме, че могъща страна със славянски език, което значи и български, с православна вяра. което значи и българска вяра. със стремежи на Дядо Иван, които са и български стремежи, може сега, в 60-те години на XIX век, да изоставя българските стремежи и да поддържа фанариотския патриарх. Надеждата в Русия е почти несъществуваща, обидата е мъчителна и омразата е често изказана.
Пак в Дунавска зора:
Да, искрений славянски ум не може поверва, че Руссия, тая православна славянска Руссия ся е провъзгласила за вечното невъздигане на оная самостоятелна черква българска,
111
от която тя е зела с время веръта и книгите.
(Това се отнася до приемането на християнството в Русия - фактически Украйна, която не е още руска територия в 987-88 година. Украйна става руска територия по съглашение и обединение в средата на XVII век.)
В заключение, след дълго изложение, Дунавска зора казва, за всички хора да знаят, че ни е потребна наша легална църква:
Защото в Петербург требва да знаят, че ако се възбрани решението на черковния ни въпрос, то той от страна на народа ни е разгледан и вече решен. Гпупаво би било да помисли некой, че българите ще се подложат техния врат на фанариотския ярем.
Главният изпълнител, най-важният двигател и до голяма степен създател на руската политика по Църковния въпрос е руският пълномощен министър в Цариград, генерал Игнатиев. Той е винаги под наблюдение от всички възрожденци, църковни представители, редакторите на българските вестници, а също така от гръцката страна, от Патриаршията, от Отоманското правителство и Западните държави. Той е човекът, който “дърпа нишките и слага тайните дипломатически примки”. Това “дърпане на нишките" изглежда като най-опасно нещо за българите. След издаването на Фермана на 14 май 1870 година Свобода пише:
Пишат ни из Цариград, че руският посланик генерал Игнатиев, поддържа фанариотския патриарх и заставлява турското правителство да измени Ферманът за полза на гръцката патриаршия. Това също известие се потвърждава днес и от румънския (вестник) “Ромънул" щото ни накара да изречеме следующите думи: “Не требва да проповедваме славянско братство и братско единство, когато работиме против славянските интереси. Из двете едно: или гърци или българе, или православие или народност - средина тука не е възможна, а не е и потребна.
112
Дипломатическите маневри, които са лично дело на Игнатиев, за изменение на Фермана продължават. Дописник от Цариград пише в Свобода на 29.I.1972 г. "Нека говори кой що ще, а аз съм твърдо убежден, че за всичко това ние требва да благодариме най-напред сами на себе си, а после на Г. Игнатиева, който днес води за носът и министрите и патриархът и някой наши първенци." Има още други критически дописки за маневрите на Игнатиев, а има и някои, които одобряват и похвалят неговата обща дейност по решението на Църковния въпрос.
Вестник Македония, в който са писани много неодобрителни думи за руската политика и Игнатиев, се отзовава с похвала и одобрение на 18 юли, 1872 година. В дългата статия “Руската политика и българския въпрос” Славейков обяснява:
Нъй и другите наши събратя, говорили сме много по този вид разправи, едно обаче, което не сме разисквали по из дълбоко и по-пространно, то са отношенията на въпросът ни спрямо великъта славянска сила, Руссиа. Ние може би да си имахме за това причините, но ето че въпросът е решвн вече конвчно, и наша е длъжност да говорим и върху това отворено и искрено... Въпросът е решен окончателно в наша полза. (Фермана, чл.Х. остава неизменен.)
За това Славейков е много благодарен на руската политика и на Игнатиев. Той оценява “поучителния характер" на тази политика. “Всички знаем за големите заслуги на руската дипломация". От неприятели руската политика прави българите "неутрални и приятели", така че “руската и нашата политика в черковния въпрос могът напълно да ся срещнът и да ся обединът". Аз мисля, че дядо Славейков не говори “отворено и искрено". За неизменението на Фермана, той трябва да благодари на турските държавници, а не на Игнатиев, но той навярно уговаря "обединение" с Русия за по-лесно уреждане на българската църква в Македония и Тракия. Църквата е вече разделена! За по нататък е нужно славянско единство.
Игнатиев получава одобрение и от други източници. Няколко кратки дописки от Цариград до вестник Свобода пишат одобрително за него и го наричат “приятел на българската кауза".
113
Руската политика през 60-те години принуди “българската преса да атакува руското правителство“. Сега обаче, “Уверени сме, че генерал Игнатиев и нататък ще работи за нас така добросъвестно, както е работил до днес, а ние ще му кажем: "Брат брата не храни, а тежко му, който го няма". Каравелов често публикува дописки, но винаги обяснява, че не се съгласява с тях, понеже не отговарят на истината. За тук цитираното Каравелов обяснява: "Под тая дописка са се подписали няколко цариградски българе, които ни молят да я напечатаме по-скоро, даже и в такъв случай, ако и да са несъгласяваме с техните убеждения" (Свобода, публикувана на 5 февр. 1872 г.)
Против руския посланик в Цариград са се въоружили в последно време и гръци и българе, и секи из тех иска да докаже, че г. Игнатиев е главен виновник в гръко-българеки те несъгласия ... Г. Игнатиев е бил се кога безпристрастен човек, и ако понекогаш и да е правил погрешки, то в това отношение е крив не той... Г. Игнатиев беше единственият човек, който моли патриарха да не проклине българските архиереи (дай Боже да е така! редактора Каравелов).
За Игнатиев има много отрицателни мнения, има и някои двояки - обвинителни и оправдателни, има и някои положителни - това е резултат на неговата всестранна, помирителна-компромисна дейност по Църковния въпрос. Ако наистина се старае да помага на българите, гръцките националисти и Патриаршията го хулят. Ако наистина, или само привидно се старае да помага на Патриаршията, българите го ненавиждат и ругаят. Игнатиев си е сам създавал големи неудобства, за него е било доста трудно. Поговорката казва "Отпред змия, а отзад магаре", което значи - накъдето и да отидеш, все не е добре. (В Америка има подобна поговорка “Който се старае да пази средна линия, автомобилите го сгазват", което значи дръж се винаги вдясно (или вляво) и имай определено, разбираемо морално и политическо становище.)
Докладите, които Игнатиев пише много често, почти всекидневно, до Външно министерство в Петербург и до руските консули на Балканите, са дълги и подробни, а също така доста оправдателни за него и много обвинителни почти за всеки човек, който действа и е
114
“вплетен в тоя труден въпрос". Той намира грешки и грешност във всеки човек и всичко, което се отнася по решението “на трудния въпрос": българските националисти, владиците, народните представители по Църковния въпрос, възрожденските вестници, гръцките националисти. патриархът, гръцките вестници, Западните сили и дипломати, всеки отомански държавник и всички други по-незначителни хора са сложени под калема (писалката) на Игнатиев с обидни епитети-названия. като “подли", “зло мислещи", "цинични", “лицемерни", “амбициозни", “само себе помагащи“ и т.н. и т.н. Във всички тия доклади. писани на френски, само някои на руски. Игнатиев не си задава въпроса, че той, че неговите манипулации може би да се грешни, че руската политика е неизпълнима.
Заврял се между змията и магарето. Игнатиев изповядва при своите височайши в Петербург доста често трудности и разочарования. Такива има стотици, но ето само някои:
Гръцко-българският въпрос ми представи много огорчения и недоволство в миналата седмица. Вървежа на тая разправия се оказа по-объркан и по разсечен от противоречия отколкото всякога...
Според Игнатиев виновни са “фанатиците на гръцката Мегале идея", виновни са “чужденците и най-вече католическата пропаганда", виновни са "владиците Иларион (Макариополски) и Доротей, и двамата амбициозни и безпринципни, които искат да усилят тяхното влияние... те съставиха план, който да послужи на техните лични интереси" (телеграма от 11.V.1869 год., № 120 в 4.VII. стр. 234-35, ЦГИАЛ)
Само три дни след издаването на Фермана, 28.II.1870 г., той докладва на височайшите в Петербург:
... От своя страна признавам, че едно непосредническо съглашение (между българите и патриаршията) без намесата на турските власти, би ми се струвало за предпочитание. Длъжен съм да се съглася, че едно такова съглашение не би могло да се напълно уреди без намесата на правителството с Ферман...
Имайки предвид погрешния път, по който българския въпрос се движи от началото на 1860 г.,
115
требва да се счита изхода, който се получава сега. като щастливо увенчаване на нашия петгодишен труд. Работа на Императорското посолство с това не в свършена, напротив, би могла да стане още по-трудна.
Игнатиев продължава с неговите себе хвалещи обяснения, с неговите обвинения към всички и всичко. “Между българите има хора като г. Ст.Чомаков, подбутвани от техните лични амбиции, които виждат Фермана като недостатъчен. Гърците пък, основателно се увличат в много явни преувеличения". И едните и другите ще требва да бъдат “въздържани и уталожени". Трудностите за Игнатиев са много, и много от тях са непреодолими. Чудно е защо някои от неговите стотици обширни доклади са обременени с неоснователни условни обяснения? Чудно е дали той наистина вярва във всичко, което докладва, докладите са лични и много от тях тайни - защо им липсва откровеност? Навярно това е по-дипломатически - колкото по-объркано, толкова по-добре. Неговият началник, министърът на външните работи Княз Горчаков, е още по-много загадъчен и суетен.
Руският духовен синод, също така привлича вниманието и в повечето случаи недоволството на възрожденските вестници. Тая официална църковна институция, умно и осторожно се пази, и успява да се запази, от вмешателство в българо-гръцката църковна разправия. Възрожденците, обаче виждат това като вредно за българите. В 1869 година патриархът иска да свика Църковен събор за решението на спора, изпраща епистоларно послание до всички патриарси. Трима от Малоазиатските патриарси - Антиох, Ерусалим. Александрия, приемат поканата, руският румънският и сръбският отказват - събор не може да има. Патриархът в Цариград се старае да разреши църковния въпрос на чисто църковни, канонически начала, но не успява. Той вярва, че “руския Духовен Синод е под влиянието на Игнатиев“, и че “руското посолство развива неуморна борба против Майката Черква". Чудно е, че и българите не одобряват отговора на руския синод, те навярно са очаквали активна намеса в полза на българската църква. Вестник Право е единственият, който похвалва отговора на руския Духовен синод (това копие липсва), но научаваме за него от вестник Македония. На 10 май 1869 година в статия “За отговора на руския Синод". Македония разглежда писаното в няколко вестника: Византиос, Левант Хералд, Турция и Право.
116
Най-после, ето що казва за истъта работа и вестник "Право": Научава ми ся, че святейшиът Российски Синод отговорил на поканванията на Патриархът да стане Вселенский събор за решението на наший Църковен въпрос. Российският синод, като казва на патриархът, че не е потребен Вселенски събор за решението на нашиът Въпрос, каквото не е стоял такъв събор за установяването на Руската и Еллинската църкви, изражава ся, че исканията на нашия народ не може да не са законни и затова съветува Патриархът да им даде пълно удовлетворение, съобразно с истината и със справедливостта и колкото повече (?), толкова по-харно.
Това изявление на Право, както е предадено от Славейков е правилно, съгласно е с отговора на Синода. Аз мисля, че Славейков влиза в пререкание, защото в момента само вестник Право е могъл да прочете копие от отговора и да публикува нещо конкретно по въпроса. Много от възрожденците, така наречените “максималисти". между които е и дядо Славейков, настояват за своя пълна победа - със съгласието и помощта на турското правителство, но с отстраняването на Русия и пълното отричане на всичко гръцко. В същата статия. Славейков казва:
За длъжност считами да известим на нашите съотечественици да си не губят умът след таквизи празни слухове, които нъй знаем кои и с каква цел ги пръскат. Но ще ни намерят ли и тоя път ахмаци да ни задържат в своя полза и за наш уштреб? Нъй не знаем и не можем да кажем, че този отговор на Св.Синод говори добро или зло за нас, но знаем и казувами, че той не може да смогне за решението на този въпрос, а може повече да послужи в ръцете на неприятелите, като ново оръдие против домогванията ни, па и в самъи нас, даже може да подеиствува злокобно за въпросът, ако ся оставим да ни залъжат пак с нови суетни надежди за добро и помощ от чужди в работата, която нъй можем сами твърде законно да си извършим само чрез правителството.
117
В Славейков има прозорливост, която е още по-силна в Раковски. При Славейков, а още много повече при Раковски, тази прозорливост, обяснява развитието и предвижда бъдещето. “За добро и помощ от чужди" - значи Русия, на “максималистите" Русия е противник - ясно и чисто!
Славейков не е сам, Македония не е извън реалността. Ето какво пише Дунавска зора, вестник за волните българи от Браила на 7-ми юни 1869 година.
Известява ся какво Петербургский Синод, в едно послание отправено до гръцкий патриарх, изрекъл решително българския черковен въпрос, да ся държи в статокво, да си стои както е нерешен. Това даде причина да станат разнъй разговорки между нашите сънародници. Едни казват как това не може да е истина... както значи, че Русейте, като наши еднокръвни и едноверни братя, всекоги са желали и желаят нашето добро... Други пък, казват истината как има доста причини да верваш, че руското правителство от началото още не гледало с добро око въпроса за българската черква. Думащиц как (говорейки), че всичкото руско влияние над народите на Изток, прохожда през гръцката Патриаршия и Цариград... Други се мъчат да докажат, че руското правителство, като има всякоги плана си на Изток, не намира в неговий кроеж никак за сгодно дето да стори место за въздигането на една потъпкана черква (българската)... Русия е осъдила на вечна духовна робия тоя неин по кръв и по вера братский народ.
Вестник Право пише отново по отговора на Руския синод и е цитиран дословно в Македония на 12.VII.1869 година:
Като помествами (казва в. Право) в листът си отговърт на Светийът Синод на патриаршеското до него послание, нъй не можем да премълчим, без да не изкажем печалното впечатление, което той ни направи. Ний не се боим, че появяването на този отговор ще взима некое влияние на народното ни дело, нам е мъчно само да гледами,
118
че едно духовно православно началство, съставено от человеци уж просветени, а не от необразовани каквито са тези, които управят гръцката черква, да имат толкози тесен поглед върху Българския въпрос и да подават мнения толкози заблудителни, колкото и противозаконни и неправилни. Нам е особено странно да гледами у руските свети отци мнения отдавно вече изречени от фвнврските тука органи и отдавно осяени и оборени от българите. Макар, че сме уверени, че никой българин нема да падне в заблуждение от прочитането на този русский документ, ний обаче, за да преварим всякакъв скандал, считами за наша длъжност да влезем в един кратък анализ на съдържанието му, което не е никак спасително за нашата вера, за нашата народност, но наклоня още повече да заячи синджирите на робството ни на гръцките калугери и на гръцизмът... Нека забележи добре св. Р. Синод, че българският въпрос не е нито черковен, нито вероизповеден, той в същността си е въпрос национален.
Отговорът е разгледан надълго и подробно, но не последователно и не обстойно. Всички други възрожденски вестници пишат, някои по-малко, някои повече, по отговора на Руския духовен синод, но всички до голяма степен неодобрително. Не е потребно, а ще бъде и обременяващо да се цитират всички вестници. Но ето какво пише вестник Народност на 1.VI.1869 година:
В челото на депешите в тукашний Монитор от 17 май срещаме следующата депеша (телеграма): "Цариград, 29 мая. Ивестява се, че Петербургский Синод, чрез едно свое писмо отправено до гръцкия патриярх, изяснил ся, да си останат работи за българский черковен въпрос в status-quo (сиреч патриаршията да не отстъпва нищо на българите и да си остане каквото е било и попреди).
Ето най-после видехме и официално да ся изрази руский синод против исканата от народа независимост за българска черква. До сега българите можеха само да предполагат,
119
че руский синод да подкрепява скрито глупавите искания на мнимия вселенски патриарх, но сега най-после виждаме вече наявно доказателство за това неправедно подкрепение в писмото на Руский синод към Цариградский патриарх... Наший народ, който чрез страданията е станал недоверчив, ще може сега, чрез това дело да ся увери, че само кабинетът от Ст. Петербург в съгласие с Портата въздържат до сега решението на нашии черковен въпрос... Пословицата казва: Подобнъий, подобнаго желае. Не можъ да ся помисли един по-добре съставен “триумвират", освен този, който ся тура да решава наший черковен въпрос - Игнатиев, Патриарха и Али паша. Българският народ при сички противности, които ще се полагат от страна на северний колос, от страна на една най-нехилита (не слаба) империя, от всички други и от страната на орудивто на тези две сили, сиреч Цариградския патриярх - българский народ, казвам, ще се следва за сдобиването на свойте черковни правдини, които са условието sine qua non (без които ся не може) за неговото съществувание...
Амин! Може ли читателят да помисли и каже, че българските възрожденски вестникари - писатели, не са знаели на къде отиват и какво искат?
Дунавска зора, вестникът за волните българи от Браила, разисква често Църковния въпрос, ето какво пише за отговора на Руския синод, 21.VI.1869 година:
Причината за въпроса е станала вече досадна. Неговото решение (на Р.Св.Синод) ся гледа вече за съмнително... И сетне всякой чувствителен българин с жалост забележва, че всичката сила що гръцкии патриарх употреблява против един от 7 милиона хрестиянский народ, иди му от север, дето и от началото на въпроса и до днес, никак не са гледали с добро око на него. Отговорът на Петербургский синод до фанерската патриархиа ся е раздал почти по цело Българско и българинът въобще си наумева с жялост благите надежди що неговите
120
дедови са хранили за великата православна сила. Всекой казва: черковний ни въпрос не щя се реши, Руссия е противна, но и гръцкий патриарх не ще види неговий хумот, когото те един път за всвкоги строшиха."
На 3.VIII.1869 година, Дунавска зора пише отново по решението на Руския синод. В статията “Влиянието на Русия у Българите" изяснява четирите главни точки на отговора. Разисква руското влияние във войните от 1812, 1821, 1829, 1854, когато българите са смятали “Русия за втория Месия" и се “надяват на никого другиго освен на Белия цар...“ В 1869 година положението е безнадеждно, Русия е противник.
С една реч св. Синод руский, на когото глава е царът, намира исканията на българския народ противни на правдата и истинъта, като неуместни и противоканонически, съобразно с истите разгласения на Фенерский Патрик и на неговите (Св.Синод)... бълг. народ е бил всякоги подозряван по влиянието на Руссиа. Наистина, българите гледат на руссите като на техни братя славяни, тъй също като на поляците, чехите, словаците, сърбите и прочие, но да се надеват днес от Руссия за добро, никоги! Нейното поведение от минали години и до днес не задава надежда за братска помощ от една сила, която се показва повече людека отколкото славянска.
Независимо от всички трудности и сплитания от българска страна, от Патриаршията, от гръцките националисти, от руската политика, от турското правителство, от западните църкви и дипломати - възрожденците имат и постоянно показват необорима вяра в силата и наближаващия успех на църковната борба. От вестниците и от архивните материали - писма и официални документи - става ясно, че те са сигурни в наближаващата победа. Навярно поради тая увереност те не дават обстойно обяснение на отговора на Руския духовен синод. Отговорът е бил незадоволителен, но не е бил отрицателен и “противобългарски"; в това обаче се състои неуспехът на руската политика. Руския духовен синод дава съгласие за отстъпки, за даване
121
на неща на българите, които те вече са получили даже и да е без патриаршеско съгласие. Фактически това положение на нещата е резултат на самото развитие на църковната борба: Българите обявяват строги искания, взимат и пазят това, за което те вярват, че имат исторически, морални и законни права; патриаршията се противопоставя и нищо не одобрява официално. Фактът, че Руският синод говори и предлага да се направят някои отстъпки на българите, не задоволява никого, напротив, българите са интригували и раздразнени, че “тия стари, уж просветени хора" действат по такъв начин - винаги със закъснение, винаги дават това, което вече е в притежание на българите. Това отношение на българите не е ново, то датира отпреди десетина години. Ето какво докладва на генерал Игнатиев, руския консул в Пловдив, българинът Найден Геров на 12 февруари, 1862 година. По това време Игнатиев е директор на Азиатския департамент, в Министерството на външните работи в Петербург.
Вглеждайки се на начинаещото изменение на българските чувства към Русия и съмнението им в нашите доброжелателства към тех, задължен съм да довестя на Ваше Сиятелство ..., че от некое време насам става изменение в чувствата на българите към Русия, възбудено е съмнение в нашите доброжелателства към тех и с това начало се рушат надеждите, които те са имали за нас от стари времена... Така например ние не можеме да познаваме добре положението на българите под властта на гръцкото духовенство, което за тех е така несносно, както и турското иго... По всичко, нашето виждане на тяхното стремление да се освободят от Вселенския престол, не може да не им се вижда противно.
Предшественикът на Игнатиев, генерал Ковалевски, е много загрижел за напредъка на католическите и протестантските мисионери в българските земи. Той пише до Геров, за да изкаже "най голяма загриженост" относно разпространението "на западното влияние" между “нашите сродни Славянски племена". Той припознава и разбира “неправилните действия на гръцките духовници" и разбираемото “недоволство на православните славяни", но настоява за търпение и вяра в Руската политика, която ще се погрижи за уреждането
122
на религиозните неуредици" и да "посрещне правните искания на славяните". Той инструктира Геров да говори с водещите първенци и духовници, да ги убеди в добрите, искрени руски намерения. Нареждането по думи е едно, действията са доста по-други. Геров не е ял плява за закуска и слама за вечеря - той не е бил глупаво говедо, но все пак служебно, а и искрено се е стараел да се противопостави на западните църкви. (Архива на Геров, том I, док. 179, 3 ян. 1861 г.)
За цели петнадесет години, пък и повече, западните - католически и протестантски, мисионери създават грижа на руските дипломати, а до голяма степен и на българските възрожденци. Това не става случайно, то е резултат на дипломацията на някои влиятелни възрожденци, със склонност към Запад и тяхния замисъл да принудят Русия да поддържа българите срещу патриарха. До много голяма степен те успяват, но това не е предмет и тема на тая малка книга. Интересно е обаче едно кратко изложение в Македония от 3.II.1870 година: "Що казват чуждите за нас." Един англичанин казва, “Попитай например, който да е един колибарин било, или селянина:
В. Колко бога има?
О. Че кой знай, ще бъде първият отговор и ако го пресилиш ще чуеш: Както ся види, требва да са и некои други богове, защото Турците имат свои бог, ний имаме наш, Ингилизите и Френците имат и те свои богове които са по-богати от нашите, само едните цигане са които немат Бог!
В. Кой е Исус Христос?
О. Санким Христос ли ще речеш?
В. Е кой е той?
О. Чу кой го знае
В. Не е ли Син Божии бе?
О. Не се подигравам с един сиромах селянин, Челяби!
В. Какво е комката? (Св. Причащение)
О. Вино и вода за което попът ни зема по 10 гроша, когато ся конквами.
В. Не е ли то телото и кръвта Христова?
О. На, пак зе да ся подиграваш с мене, Челяби!
В. Какво нещо е грех?
123
О. То е лошо нещо, за което требва да платиш на попа, за да те прости.
В. Ами я ми преброй какви грехове знаеш.
О. Ах! Те са много;за пример да изринеш яхър или да продаваш млеко подир залезванието на слънцето; да продадеш един самун хляб, без да откършиш малко; да не прекадиш пресно брашно, а особено ако е млено в турска воденица, да даваш на детето лъжица да си играе с нея, да не пометеш местото дето е седел некои иноварец, да оставиш псето да спи на покривът; и много хее... че кой може да ти ги исчете всички. "(Челяби е по-заможен и умен българин, с това название го почитат турците)
И продължава Англичанина(?), или дядо Славейков в саркастичното. себепонижаващо описание на българската религиозна действителност.
Когато да крадът, да лъжесвидетелстват, да откарат - да отмамят чуждият добитък и много други таквиз престъпления, които не са само нехристиянски, но са запрещени от властта, те са за българина нищожна играчка(?!) Но и те могат ся откупи от попа с десетина яйца. Ето какво е влиянието, което е произвело религиозното и нравстввнно учение на поповете у Българите...
[[ В.К.: става дума за извадки от книгата на Stanislas Graham Bower Clair & Charles A.Brophy "Residence in Bulgaria", London 1869, Chapter VII. Eastern Christianity, and its effects in Bulgaria. (http://promacedonia.org/en/sc/sc_7.html , сканове на: https://archive.org/details/residenceinbulga00stcl_0/page/n5) :
Q. “How many Gods are there?"
A. " Kto znaie ? " (who knows ?) the invariable reply at first, but on pressing the question we were told -
“Probably many, for there is one for the Turks, and another for us, and no doubt the English and French have another - a rich one, too - for there are only Chinguines (gipsies) who have no God.” [There is a Turkish and Bulgarian tradition that when religions were given out to the different nations of the earth, the recipients cut their several creeds upon stone, engraved them upon wood or metal, or printed them in books (the Franks, for instance); the gipsies however wrote their canons upon the leaves of a cabbage, which was shortly afterwards seen and eaten by a Turkish donkey; this is the reason that the Chinguines have neither religion nor God of their own.]
Q. “Who is Jesus Christ?"
A. “Do you mean Christos?”
Q. “Yes; who is he?"
A. “Kto znaie?"
Q. “Is he not the Son of God?"
A. “Don't laugh at a poor peasant, Chelibi (Sir)."
Q. “What is the Koumka (Communion)?"
A. "It is bread and wine which the Papas gives you to eat: it costs ten piastres."
Q. “Is it not the body of Jesus Christ?” [The Greek Church holds the doctrine of the real presence.]
A. “Now you are laughing at me again, Chelibi!”
Q. “What is a sin?"
A. " It is a bad thing, for which you have to pay the papas."
Q. "Mention some sins.”
A. Oh, there are a great many; for instance, to clean a stable or to buy or sell milk after sunset, to sell a loaf of bread without breaking a piece off it, not to fumigate flour with incense if it has been ground in a mill belonging to a Turk, to give a spoon as a plaything to a child, not to sweep the place where an unbeliever has sat down in your house, to let a dog get up upon your roof, and ever so many others - and quite lately it has become a sin to give alms to a gipsy."
Crimes against property, false witness, and many such acts as are not only against the precepts of every Christian religion, but also punishable by law, are mere peccadillos for which absolution may be purchased from the priest at the rate of an egg apiece.
Such is the impression made upon the conscience of the Rayah by the religious and moral instructions of the Papas. ]]
Славейков обяснява, че “ако българина е съвсем неук, ако изповядва религия, която е препълнена с фетиши (нерелигиозни материалистически предразсъдъци)... ако нравствеността му е на най-долна степен, за всичко това "той не требва да благодари на Турското Правителство, но на Гръцкъта Йерархия, казва англичанинът“.
Както и да е, западните пропаганди, западните мисионери са що-годе обяснени и разисквани в Българската историография, даже и след 9.Х. 1944 година, до голяма степен що-годе страхливо и още до по-голяма степен внимателно, цензурата, а и най-вече цензурата от самия изследовател - писател, е била до голяма степен противоискрена, противонаучна. В тия писания мненията са били ограничени, а разсъжденията невъзможни - непозволими. Това не го казвам нарочно като строго обвинение, но нека читателят да знае,
124
че Историята се пише от победителите - всякога и “завинаги". По подобен, но не същи начин е писана и книгата на Кирил Патриарх Български. “Граф Н.П.Игнатиев и Българския Църковен Въпрос", Изследване и Документи. Синодално Издателство. София 1958 г. На моите въпроси сътрудниците на патриарха отговориха: "Противоруски документи и мнение не може да публикуваме, най-вече в днешно време". В това произведение на патриарха Кирил Български, ако няма “Противо-руски документи", то би требвало да има документи и статистически сведения по чл. X от Фермана за уреждането подялбата на епархиите в Македония и Южна Тракия - а и това липсва! Защо? Пак от предпазливост и политика; политика временна, но затрудняваща всяко свободно изследване. Не ми е приятно и най-важното - за тая кратка книга не е належащо да определям български историци и изследователи като предпазливи, които сами себе си цензурират; но читателят трябва да има предвид това състояние.
Възрожденските вестници се занимават до голяма степен с “чуждите вмешателства" по църковната борба чак до 1874 година. Изказаните мнения са различни и в някой случай много силни и противоречиви. Постига се обаче едно общо определящо мнение, което е: Намесата на Западните сили и влияния е що-годе добре дошло, за да се разреши църковният въпрос; но религиозните вмешателства не бива да се приемат, целостта - Православието на българите трябва да се запази.
“Една нация - една религия". На около 370 места - в уводни статии, доклади, дописки, телеграфически съобщения и др. - възрожденските вестници пишат за Унията; а в още повече и за протестантските мисионери. Има одобрителни думи, най-вече за протестантството, но в общи и преобладаващи линии западната религиозна намеса е отречена.
В заключение: Целта на руската политика по църковния въпрос е била да се запази единството на църквата. Тая политика остава напълно неуспешна; но успява да противопостави българите на Русия, понеже Русия пренебрегва българските националистически стремежи, помага на “проклетите фанариоти". Постоянната намеса на руските дипломати, най-вече намесите и манипулациите на Игнатиев, са виждани в много случаи като вражески. В малко случаи неговата дейност е виждана като двояка. Недоволството е било постоянно и потискащо, защото “братската славянска страна" не само че не помага, но и успешно пречи.
125
Дунавски лебед пише по църковния въпрос на 13.Х.1861 г. “Ние сме народ, а не подлоги фенерски и московски!" Раковски обвинява Руския синод, че е изпращал 'агенти с торби жълтици", за да създават сплетни и объркват разрешението на "нашия въпрос”. По-късно, когато борбата е почти напълно успешна, когато Султанът издава Фермана за уреждането на Българската екзархия, Каравелов пише в Свобода на 10.XII.1870 г. “Ние сме уверени, че ако Руссия да не беше се мешала в нашите черковни дела, то българският черковен въпрос щеше да бъде решен (в наша полза) още през 1858 година". Македония пише на 10.VIII.1871 година, че “Нъй требва да имами очите си обърнати на север и да очакваме все що добро от святата там Руссия и от несвятата между нас нейна политика? Стига толкоз!"
...Ние ще посочим днешното състояние на Черковния наш въпрос и ще кажем: Ето, гледайте; тесноглавата руска политика в която докара тоз въпрос до туй състояние.та му извади очите, а с него и на нас, да не знаем сега и да не видим на къде да идим! Нека русските дипломати не ни считат чак до толкоз за будали, че не знаем Дунав от де тече и накъде оттича... Обожателите на Руссиа могат да представят каквито щат извинения, но те мъчно вече ще могат да излъжат Българите с благоволението на Руссия. Българският народ никога не ще забрави тази обида и големите щети, които причини на възраждането му злонамереният дух на неразбраната и едва ли не несмислена русска политика.
Активната намеса на Руските дипломати - на Игнатиев, за изменението на Фермана - най-вече на чл.Х. и за одобрение на българите с патриарха предизвиква отвращение към Русия и строги обвинения против нея. Църковният въпрос, след издаването на Фермана. се отнася не към канонични, теологични и патриаршески проблеми, но съвсем ясно към борбата за Тракия и Македония. Пак Македония пише на 28.XII.1871 година:
Силно негодувание владее между българите е Цариград срещу Руссия, която явно поддържава патриаршията
126
и желаяла за българский въпрос таквози решение, което е добро за патриарха, но твърде ухрабно за Българските интереси и народност. Приказуват, че Руссия силно желаела унищожението на 10-и член от Фермана и даже работела за това, както работела и за спогаждането на Българе и Гърци върху полуподчинението на Българските Епархии под патриаршески престол. На Руссия много се щело да падне царското решение - Фермана и да залови местото му друго от чисто фенерско изделие...
И работи Русия с тези намерения и сили са да постигне тези цели, без да съгледва, че иска да прави с чужда пита майчин помен. Достолепието на Черквата, за да се запази, Русия товари с всички жъртви само българете. Българете да остават зависими от фенер. Българската народност да става подножие на фенерското величие. Българските епархии да пъшкат под чуждото духовно иго и да носиат на гърба са тешките разноски на гръцката патриаршия. Не е ли разумно и доброжелателно за некъква си отвлечена идеиа на православно единство да са жертвува цел народ?
Славейков завършва саркастично: “Много е добра православната Русия, свята Русия?"
Започвайки с уводна статия от 19.II.1872 година, Любен Каравелов продължава да разглежда трудното окончателно решение на църковната борба. Пречките са много, руското вмешателство е вредно, българските националистически стремежи са големи.
Неговите вестници - Свобода и Независимост, обръщат сериозно внимание на чл. X..епархиите в Тракия и Македония и руската политика по тоя въпрос. На 1 .N.1872 година, Свобода пише уводно:
Нашия екзарх са избра, призна са от правителството, отиде в Цариград и посрещна са тържествено от народът, следователно и нашият черковен въпрос е вече решен", говорят нашите български патриоти и радват са. - Нашият черковен въпрос не е още решен - отговаряме ние, - той днес само захваща да се решава.
127
Ние можеме да кажеме, че тоя трънлив въпрос е решен окончателно само тогава, когато са определят границите на българската екзархия...когато са уважават просбите на всичките български общини, които населяват не само восточна, западна и северна България, а и Тессалия, Епир и Албания... Решението на българският черковен въпрос решава и съдбата на българската народност; а тая народност е голема и има достатъчно сили да са бори и със ситните, и с едрите свой неприятели, които би биле противни на нейните решителни стремления.
Обяснението на Каравелов е правилно и добре аргументирано. А ето какво пише най-върлият революционер Хр. Ботев в своя вестник Дума на 17.VII.1871 г.: "Решен ли е Черковния въпрос?"
"Решен е", крещят цел рояк оптимисти вън и вътре в отечеството ни; "решен е” казва Македония и Право, Турция и Отечество; решен е ще кажем и ние, като закрием на минута очи пред горчивата истина и са съгласим с възраженията на нашите журналисти - решен е; но кога и как? От кого и за кого? - Глух ли си, сляп ли си? С праведна гордост ще отговарят нашите цариградски комисари, които от върха на своеволието си до вчера викаха на самия народ: "ти мълчи, ти си твърде беден, за да имаш право да говориш”. Глух ли си, сляп ли си? Ще отговорят и народните представители, кои сами не знаят защо са се събрали в Орта-кюю... (квартал в Цариград)
Ботев продължава със силно революционен дух да обяснява и безмилостно обвинява - религията, църковните “объркани" представители - не лично, но в общи линии - новото духовенство, Екзархията и да оплаква страданието на народа. Накрая той казва: "Въпросът са реши само за духовенството, а за народа ще се реши кога остане той без духовенство. Но до тогава колко ли още време ще мине?! Колко ли още жертви ще требват?!"
Какъв невероятен, всепоглъщащ стремеж! Какво революционно нетърпение!
128
Каква липса на реализъм! И това от един младеж - само 23-годишен.
Аз мисля, че руският пълномощен министър, генерал, Граф Н.П.Игнатиев е чел тия уводни статии, защото той е докладвал в Петербург за мнението на възрожденските вестници.
На 26.II.1872 год., в дълга уводна статия относно последните решения по разпределението на епархиите, Каравелов декларира, че 4/5 от населението в Тракия и Македония е българско.
И все пак Патриаршията и руската политика не се отказват от опити да принудят българите в отстъпки. Независимост продължава да пише и докладва по това “най-сериозно национално развитие“ през 1873 и 74 година. На 4.II.1874 година дописка от Цариград гласи:
Научихме се из достоверен източник, че нашата екзархия ще да бъде принудена да са покори на правителствената воля, т.е че българите ща бъдат накарани на сила да са откажат от султанският ферман и да приемат програмата на в.везирин, която е у плетена от нашите православни славянски братя. Достоверно е вече известно, че тая програма е приготвена в Петербург от нашите православни братя, които упротребяват сичките си сили да поддържат фанариотският патриарх и да го натоварват изново на нашите гърбове...И така за кефът на нашите православнейши братя и за доброто на фанариотският патриарх българите са обязани да пожертвуват тракийските и македонските епархии... С днешните свои действия Россия ще да изгуби любовта на българите, а любовта на гръците никога нема да спечели...Требва да ви кажа и това, че даже и самите гръци работат против спогаждането. Тие философи мислят, че Россия желае да ги излъже и че в заключението на екзархалните права се заключават пак русски примки. По мнението на яростните гръцки патриоти, цариградската патриархия не требва да припознава не само екзархията и екзархът, но и съществуването на българския народ “Нашето духовенство е изгонено не от несъществуващият български народ, а от русските пропагандисти из московската школа, казваше преди една година един от атинските вестници.
129
Извънредно много ясно е, светкавично ясно е, че съгласие между гръцките панелинисти-националисти и българските възрожденцинационалисти е абсолютно невъзможно. Въпросът е: Защо Руската политика не приема, а и не разбира това? Когато гръцките националисти отричат всичко - даже и съществуванието на български народ. Ето някои от резултатите по преброяването по чл.Х за уреждането на български епархии. През 1874 година, по член X от фермана в областта на Скопие са проведени допитвания и се установило, че от 8 131 християнски къщи само 567 са поискали да останат към патриаршията. В областта на Охрид 9 400 души са били за екзархията, а само 156 души са пожелали да останат патриаршески.(Документи за Българската История, том IV, БАН, 1942 г., стр.22-23) И това не е всичко. Ето някои други сведения, много по-подробни - подчертавайки болшинството на българското население в Тракия и Македония. Статистиката, която следва, е от брошурата "Ethnographie des Vilaets d Adrianople, de Monastir et de Salonique", публикувана в Цариград в 1878 година. Статистиката е само за мъжкото население (Извинете ме, но трябва да кажа - жените да перат чергите и да поливат лука):
Одрински вилает (Санджаци: Одрински, Родоски и Галиполски заедно с Гемюрджинско) всичко нафузи - 60 991 мюсюлмани; 219 198 българи; 74 614 гърци; 6 800 евреий; 5 200 арменци; 1 640 разни. В числото на мюсюлманите са поставени 6 001 албанци; 1 492 черкези; 546 татари и 452 цигани.
Битолски санджак (с прибавление Костурската каза от Корчанския санджак и с изключение на Селфидженската каза от Тесалия) всичко нафузи 40 236 мюсюлмани, 152 534 българи; 3 175 албанци; 700 гърци; 3 250 еврии; 15 848 власи; 2 883 цигани.
Солунския санджак (с изключение на Халкидическия полуостров и Св.Гора) всичко нафузи: 39 441 мюсюлмани; 126 000 българи; 7 441 гърци; 1 751 цигани и 8 700 помаци. Катеринската и Катареферийската кази са поставени в Тесалия.
130
Серския санджак, всичко нафузи - 29 334 мюсюлмани; 90 895 българи; 13 873 помаци; 17 225 гърци; 1 812 власи; 1170 цигани, (нафузи - преброявани, отчетени)
От тази статистика става ясно, че българското население е преобладаващо - 588 607 мъже българи, 334 704 всички други. Ако се съпоставят само с гърците мъже - гърците наброяват 99 980.
Самото болшинство на българите в Тракия и Македония не осигурява всички епархии за Екзархията. Това тревожи много хора за години наред. Каравелов пише в уводната статия от 26.II.1872 година следното:
Десетият член на ферманът ни разказва, че 3/4 жителите на некоя епархия са българе, то тая епархия има право да се съедини с българският екзархат; а ние видиме, че за кефът на Гюмиш-Гердана; Пловдив остава нерешен въпрос; ние видиме, че Неврокопската епархия, в която нема кьорави гръци, остава под върховното началство на фенерският патриарх; ние видиме, че Серският окръг, който има само едно гръцко село, остава така също под властта на фанариотите. А Битола? А Воден? А Охрид? А Едирне ? А Демотика ? А Дебър ?... Варна и Пловдив остават под патриархът, защото в тия два града имало неколко погръчени българе, неколко цинцаре и неколко беломорски просеци;а цели български епархии остават пак под патриархът, защото в Битола или в Серес живели неколко капасъзина! Има ли тука справедливост? (капасъзин - от турски = нехранимайко, безделник)
И Дебър е нерешен въпрос! А кажете ни колко гръка има в Дебърската епархия? Кажете ни, виделе ли сте вие до сега некой дебралия, който да каже, че е грък?... Ако фанариотският патриарх казва, че той има право да търси гръцките махали в Пловдив у Серес, то и ние ще да му кажеме, че българският народ има по-големо право да търси свойте изгубени братя у свойте села в Тесалия, в Епир, в южна Тракия и пр.
131
Без българското население, патриаршията остава доста бедна. За това се е развила тая ожесточена борба. В самия Цариград православните християни са що-годе половината българи, половината гърци. Без достатъчно църковни доходи патриархът не би могъл "да си показва салтанатите", както каза един от дописниците на Свобода (салтанат - от арабски = великолепие, самоизтъкване, разкош). Той предлага саркастично Русия да дава 2-3 милиона рубли на патриарха, та да се уреди делбата на епархиите.
В историята на България, историята на Европа, пък и по целия свет - неправдини, непреодолими и преодолими трудности, страдания и нищети, революции и войни се разбират и приемат като нещо нормално. Религията е политическа, политиката е лицемерна. Всички "крайни"резултати са винаги временни... и така си върви светът, от край време та до ден днешен - “по Божия воля и Царска милост!"
Руската политика по Църковния въпрос е заслужавала и е получила неодобрението, отрицанието, даже и омразата на българските възрожденци, та и на целия български народ. Нека не се забравя международното положение на Руската империя по това време, а също така и фактът, че всяка Велика сила винаги работи за своите лични интереси - всичко друго е smoke and mirrors - пушек и огледала.