Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война. Кюстендилци и Кюстендилският край във въоръжения конфликт (1915-1918)

Ангел Джонев

Трета глава. ЗАЩИТА НА ПОЗИЦИИТЕ

 

1. Под вражи и съюзнически огън  185

2. В града и на Хисарлъка  223

3. На Струма и на Серет  256

 

 

1. Под вражи и съюзнически огън

 

В началото на 1917 г. българската армия е разположена на два фронта. Южният се простира от Охридското езеро до устието на р. Струма.

 

Северният преминава по Дунавската делта и р. Серет. Черноморското и беломорското крайбрежие също са зона за защита, където е изградена съответната отбранителна линия. Войната навлиза в своя позиционен период. Това не означава, че се бездейства, но не са допуснати съществени промени на фронтовата линия. Тя се отбранява от български и съюзнически германски и турски части. Австроунгарски ангажимент остава участъкът на запад от Охридското езеро до Адриатическо море. Тежестта за отбраната на Балканите пада върху армията на Царството.

 

Още в първите дни на годината, по подобие на предходната в Ниш, се организира среща на високо равнище. Тя се провежда на 3 и 4 януари 1917 г. в германската Главна квартира в Плес. Българската делегация се предвожда от княз Борис. От Кюстендил главнокомандващият потегля с новия си адютант капитан Лука Малеев. Последният, за разлика от своя предишен колега, си води подробни записки, които стават сериозен източник на информация. Той издава или оставя в ръкопис редица книги за световната война, в които свидетелства за детайли и подробности от първо лице. По пътя в Австро-Унгария, след известно колебание, към делегацията се присъединява цар Фердинанд. Последният не напуска гарата в Плес, където българските представители са посрещнати лично от кайзер Вилхелм. Двамата монарси обядват заедно и се разделят. Императорът присъства само на тържественото откриване на събитието в Главната квартира и също се оттегля.

 

В деловата част дискутират основно военните фактори, като се обсъждат редица въпроси. Съществен спор поражда бъдещото управление на Северна Добруджа. Германците категорично отстояват оставането на тяхното военно губернаторство под ръководството на ген. Унгер. Особено язвителен се проявява ген. Лудендорф. Той, изглежда, играе ролята на лошия, докато добрият в случая се показва фелдмаршал Хинденбург. Ген. Н. Жеков прави съществени усилия да защити националните интереси и отстрани немското присъствие в района. Стремежът му е съюзническите войски да се изтеглят зад левия бряг на реката. Българските части се изпращат за засилване на

 

185

 

 

фронта в Македония и за защита на Северна Добруджа. Предложението не е прието и в последната географска област започва да се очертава статутът на съвместното владение (кондоминиум). Изготвената паметна записка придобива силата на споразумение.

 

Наличните ресурси са от интерес за държавите от Централните сили. Основният проблем е контролът на жп линията Черна вода-Кюстенджа. В Берлин искат да запазят за себе си връзката с Османската империя. От Цариград пригласят на тази политика и поставят претенции за териториални компенсации в Западна Тракия. Граница по санстефанската линия, договорена в тайната спогодба, уместно е напомнена. Царството изпада по този въпрос в практическа изолация пред съюзниците си. Връх в немската политика е решението на кайзера да обяви създаването на своя, германска административна област в Северна Добруджа. Същият, който пред В. Радославов декларира присъединяването и към България. От думи до дела пътят е дълъг, особено в политиката.

 

Несполуките в Плес допълнително изострят отношенията на главнокомандващия с правителството. Премиерът го обвинява, че се е съгласил с германците. И без това те, двамата, въобще не са в добра комуникация и често се спекулира с евентуална смяна на ген. Н. Жеков с ген. М. Савов. Слуховете са, че на първия вода подлива полк. П. Ганчев. Допълнително масло в огъня налива отказът на началниците на Македонската и Моравската военноинспекционна област да се подчиняват на Министерския съвет. Те приемат заповеди само от главнокомандващия. Нареждането на последния за коледните празници да се отпуснат на всеки войник по 5 лв., скандализира ситуацията. Пик във взаимоотношенията между Главната квартира и изпълнителната власт бележи писмо, отправено в края на януари до военния министър ген. К. Найденов. Последователният в записките си П. Пешев забелязва в дневника си:

 

„В това писмо се казва, че главнокомандващият има прерогативите на царя, поради което той не носи отговорност пред закона, а само пред съвестта си и Отечеството; че той е един нов фактор в управлението; че нему е подчинен министърът на войната; че тоя, последният, не носи отговорност пред Народното събрание и че министърът трябва да се грижи само за доставките на армията и за кредитите за тия доставки. Това писмо е с анархистични тенденции“. [1]

 

Предприетата стъпка от ген. Н. Жеков идва в момент, когато широко се разпространяват слуховете за разформирането на Главната квартира. Държавният глава все още е в чужбина и няма кой да се прояви в ролята на арбитър в очертаващия се голям скандал.

 

Проблеми с правителството изпитва и известният писател Кирил Христов. Нежеланието му под диктата на някои чиновници, оглавявани от премиера, да замине с планирана делегация за Германия, го кара да търси убежище в Кюстендил. Той без това е бивш тукашен зет, а сестрата на покойната му съпруга - учителката Елена Палашева, отглежда двете им деца. Завръзката е с по-дълга давност, когато се замисля авторитетни лица

 

186

 

 

от бранша да посетят държавата на най-старшия съюзник. Условието на К. Христов е да пътува с Иван Вазов и Стоян Михайловски или поне с един от двамата. Понеже те отказват и той си прави отвод. Натискът обаче продължава. Бързо е локализирано мястото на укриването му.

 

„Току-що пристигнал в тоя град, в банята, дето бях отишъл да се ободря от уморителното пътуване с един трен, който взима сто километра за десет-дванадесет часа, ме намери куриер от Главната квартира и ми показа една предадена по телефона заповед тутакси да се кача на един автомобил и вечерта в 7 часа да се явя в Министерския съвет при д-р Радославов - записва за категоричното нареждане в дневника си писателят и продължава - Обличам се и отивам в Главната квартира. Главнокомандващият го няма, началник-щабът на действащата армия, полковник Луков, когото преди петнадесет дена бях запознал с тая работа и който напълно одобряваше моите стремления да попреча на едно подобно пътуване, също отсъстваше“.

 

Налага се да обяснява надълго на „някакъв си подполковник Казанджиев“, който все пак при споменаването на мнението на началника на ЩДА омеква и отстъпва. К. Христов проявява присъщото му твърдоглавие и остава в Кюстендил въпреки последвалите две среднощни телеграми.

 

В града той присъства на коледното тържество, дадено в местната болница за ранените войници. На набитото око на критика не убягва недоброто качество на самодейното изкуство. Впечатлението му се подсилва и от незнанието на негово произведение.

 

„Главният рецитатор, син на румънка, ученик в гимназията, едно момче с пъргавината на прислужник от някоя средна ръка гостилница, се утрепа да се явява на естрадата. Публиката бе ненаситна и от всичко доволна. По едно време моят съсед, началник-щабът на действащата армия полковник Луков, повика декламатора и му прошепна да рецитира нещо мое. Момчето сви виновно рамене и каза, че не знае нищо“. [2]

 

Рождество Христово е времето за съпричастност и благотворителност. За бедните семейства по инициатива на кюстендилската община църквата „Св. Мина“ събира в дискуса само 4,40 лв., но отпуска от касата си 100 лв. Искането за предоставянето на брашно се отхвърля, защото в хамбарите на храма няма в наличност дори за изхранване на слугите. [3] Богоявление Господне също заема важно място в цивилния и военния календар. Предвижда се след божествената литургия, отслужена в църквата „Св. Богородица“, духовната процесия да се отправи към моста на реката, по който се преминава за гарата. Дълго време в Кюстендил той е известен като Железния, а поставянето на четири фамозни разголени женски скулптори след около половин век накърнява неговото метално име. Тук се планира извършването към 10,15 часа на „Велико Водосвещение“. Заповядва се свободните от наряд офицери да присъстват на събитието. Последните получават подобно нареждане и за честването на 30 януари на рождения ден на престолонаследника. Светското събитие се отбелязва с религиозен ритуал, в 10,30 часа отново в църквата „Св. Богородица“. [4]

 

187

 

 

В края на месеца ученичките от Девическата гимназия дават литературно-музикална вечер, преминала с блестящ успех. Чистият доход от 3000 лв. се предвижда за бедните войници от 13-и, 53-и и 54-и полк. Чрез съдействието на Главната квартира е закупена вълнена прежда, която е изпратена във фабрика „Розова долина“ в Казанлък. Там са изплетени 1680 чифта чорапи, които надлежно са заплатени и доставени на фронта. [5]

 

В Щаба на Действащата армия са предприети някои промени. Началникът на оперативното отделение подп. Константин Георгиев е изпратен за командир на 26-и полк. Освободеният от последния пост подп. Стефан Нойков пък заема неговото място в Кюстендил. Така той се връща в града след близо половингодишно отсъствие. За помощник на началника на разузнавателната секция е назначен легационният секретар и запасен поручик Георги Кьосеиванов. И той, но вече след повече от година, се завръща в Главната квартира и отново не за дълго. Прикомандирован към нея е и раненият, но годен за нестроева служба полк. Васил Динов. Генерал Петър Тантилов е изпратен като български представител при генерал-губернатора на Румъния. [6]

 

Спекулата с някои стоки принуждава кюстендилските местни власти да нормират цените им още през първия месец на годината. Така за литър мляко пределната стойност е 70 ст., а на дървените въглища, продавани на едро - 20 ст., а на дребно 25 ст. за кг. При установяване на нарушение се предвижда „най-голямата глоба в полза на общината“. Наказание до 50 лв. грози всеки, който не използва кланицата за разфасоването на добитъка. Строго се забранява клането за обществени нужди в къщите, хановете и гостилниците. Само след надлежно разрешение може да се обработва животно за домашна употреба. Предвидените през отминалата година мерки са затегнати допълнително.

 

През февруари 1917 г. с опасения за консумация на месо от болен, мършав или умрял добитък се предвижда унищожаването му. Глобата е в троен размер на таксата, предвидена в общинския налог „кръвнина“. Отговорниците за реда получават нареждане „към контрабандистите - разрушители на народното здраве, трябва да бъдат безпощадни“. Хигиената също се наблюдава и при констатирането на нередности, нечистотии и неизхвърлена оборска тор множество кръчмари и гостилничари са глобени с по 3 лв. Отказалите да заплатят при разносна търговия такса „сергийно право“ съответно се наказват с 10 лв. [7] Карантина е въведена за с. Жиленци, където са установени случаи на болестта скарлатина. На войниците категорично се забраняват разходките в тази посока. [8]

 

Проблеми с ремонта на фурната, собственост на църквата „Св. Мина“, водят до сблъсък на настоятелството с етапното комендантство. Последното настоява за бърза поправка на повредите в срок от 5 дни и заплашва с налагане на реквизиция за сметка на касата на храма. От духовната институция отказват категорично - „тя е предадена здрава, а като така, следва да я поправят онези, които са я развалили“. Обектът има голяма значение - все пак в него се пече хлябът не на кого и да е, а за Главната квартира.

 

188

 

 

Църковното настоятелство влиза в спор с военните и за други свои имоти. Проблемната нива, която вече се дискутира от двете страни, отново излиза на дневен ред. Този път не е, защото е заета от коли или добитък, а понеже телеграфната рота започва да я разорава и огражда. Протестът е отправен до командира на подразделението, но след негово бездействие и до председателя на окръжната реквизиционна комисия. Предстоятелят на храма настоява имотът да им се върне, защото на него се разчита за осигуряване на храна за бедни ученици, недъгави старци, прислугата и други временни работници, като противното ги обрича на „явен глад“. Посегателство се извършва и върху закупената тор. За запълване на дефицита от брашно е сигнализиран Централният комитет за СГОП. Поискани са 10000 кг зърнени храни срещу заплащане. В мотивите са изброени конкретните нужди, причинени вследствие на голямата реквизиция за армията и невъзможността да се обработват собствените над 100 дка земи.

 

Друг препъни камък се оказва неизплатеният стар наем за пребиваването на Ординарческия ескадрон в помещенията около църквата. Той е в размер на 345 лв., а отделно от 15 юли 1916 г. не е внесена нито стотинка. Началникът на интендантската секция при Главната квартира е заплашен с оплакване до висшестоящите му, ако не вземе неотложни мерки: „Моля разпореждането Ви да забраните на войниците да пускат закупени кокошки с църковните, защото преди няколко месеца пуснаха такива, които избягаха из махалата и сетне изловиха църковните, които са останали съвсем малко. Също и сега са докарали няколко кокошки и завеждащият стола в клуба заповядал да ги пуснат в църковния двор изпомежду църковните кокошки“. [9] Проблемите с прехраната извеждат на повърхността дори такъв дребен въпрос, какъвто е опазването на домашните птици. За женския състав думата е категорична, те снасят също и яйца, а за мъжкия дори не се споменава. Народната поговорка дава отговора: „И без петел съмва“.

 

Може да се развиделява, но облаците над ген. Н. Жеков се сгъстяват. Той своевременно е уведомен от Т. Панов за продължаващите интриги в столицата. Мнението на последния, който го мотивира като всеобщо убеждение, е Главната квартира да бъде преместена в София. Целта е да се следят отблизо процесите и негативните да се предотвратяват своевременно, докато царят отсъства от страната. Панов изпраща своето писмо по ръководния фактор в масонското движение д-р Стоян Джубелиев, като настоява да го приеме и изслуша по актуални въпроси. [10] Въпреки слуховете за членството на ген. Н. Жеков в някаква ложа, изследванията не го потвърждават. В Главната квартира масон се оказва подп. Ст. Нойков, който не заема висок пост, пък и доскоро е извън Кюстендил. Полк. М. Сапунаров също е сред членовете, но от наличните източници не става ясно кога точно е посветен. Царят е притеснен от слуховете за негова съпричастност. Той възприема масоните за противници на Бурбоните. Независимо че е Кобург, Фердинанд се припознава и като такъв. В страната текат процеси за обединение на зидарите. То се осъществява чрез създаването на Великата ложа на България,

 

189

 

 

която е оглавена от Ал. Протогеров. Ст. Джубелиев е избран за първи заместник на великия майстор. Това става, но след няколко месеца на символичната дата - празника на победите. [11] Интересно е какво са дискутирали в началото на февруари в Кюстендил главнокомандващият и ключовият фактор в родното масонство.

 

Ген. Н. Жеков продължава да прави чести обиколки по фронта. В края на първия и началото на втория месец на годината той посещава щабове и участъци в Македония. Обикновено е придружаван от Л. Малеев, но и от капитан фон Дитфурт, адютант на германския офицер за свръзка. [12] Целта на визитите е утвърждаване на позициите и подготовка за настъпление. Главнокомандващият споделя вече не само цялостен, но по редица причини и локален удар в завоя на р. Черна. Идеята е съглашенците да бъдат изтласкани от завзетите райони около Битоля. В редиците на противниците също тече процес на планиране на нова офанзива по Южния фронт. Генерал М. Сарай получава съответните задачи и пристъпва към конкретни предварителни действия. Съприкосновението с българите се изразява предимно в патрулни схватки на Дойранския участък. Тежката зима възпира по-значими планове. В тила на съглашенците привържениците на с. Венизелос са толерирани и неговото правителство, базирано в Солун, е признато за легитимно.

 

Не така стои положението зад Източния фронт. Русия изпада в революционна криза. Опитите да се овладее положението чрез сила, не дават необходимия резултат. Излизането на една от основните държави от войната би нанесло сериозен удар върху Антантата. Положението не е драматично, защото Съединените американски щати все повече се очертават като нов техен съюзник. След опит за помирителна мисия президентът У. Уйлсън взима повод от разразилата се безогледна подводна война от страна на Германия и скъсва дипломатическите отношения с нея. Остава намирането на формален повод за включването на презокеанския колос в световния конфликт.

 

В геополитическия пъзел България остава с ясната си цел за осъществяване на националното обединение. Затова главните усилия са насочени към отстояване на постигнатото. На фронта за удържане на противниците, а със съюзниците за разрешаването на проблемите, сред които Добруджанският въпрос, имат приоритетно значение. Приятелският огън по него продължава с неотслабваща сила. Опасенията са, че 3-а армия остава без реален тил. Износът на храни и други ресурси от областта тормозят българския политически и военен връх. До скандал довежда нареждането на ген. Унгер да се въведат лични карти, но в тях липсва българската народност. Реакцията на организациите на добруджанци са подкрепени от началника на ЩДА полк. Ив. Луков. От Кюстендил той заповядва за бърза намеса на полк. П. Ганчев пред германските фактори, след което пълномощникът е повикан за инструкции. [13] Малкото камъче в обувката нараства и постепенно се превръща в сериозен съюзнически препъникамък.

 

190

 

 

Сигурността в Главната квартира е на водещо място и на 6 февруари 1917 г. между 15 и 16 часа е предвидена учебна стрелба на противоаеропланната батарея в посока с. Жиленци. Рожденият ден на царя на 27 същия месец е почетен с молебен. В 11 часа в църквата „Св. Богородица“ ритуалът е отслужен, като са задължени да присъстват както българските военнослужещи, така и германският, турският и австроунгарският офицер за свръзка. [14]

 

Същия ден вечерта, без да съобщава дали по този повод, в читалищния салон Главната квартира организира по думите на К. Христов „галазабавление“. Той наблюдава подготовката и недоволства от постигнатото качество въпреки положените усилия. Изтънченият му вкус влиза в борба с декламатора на стихотворения, вече познатия му „син на румънка“. След като е извикан на бис, последният обявява ново произведение, този път като автор е посочен Христов. „Публиката, естествено, мисли, че е мое. А то не само, че не е мое, но при туй беше тъй безсмислена и жалка работица, че едва ли би намерило място и в най-глупавия вестник. Защо бе направена тая мистификация? Подлост ли бе то, глупост и невежество ли, или всичко накуп?“ - критикува отново известният творец, очевидно жегнат, от достиженията на самодейното изкуство в провинцията. [15]

 

Монархът отсъства дълго време от държавата. По наблюдения на германския военен аташе фон Масов, споделени в началото на март с ген. Лудендорф, това е причината за усложненото вътрешнополитическо положение. Противоречията са предимно между правителството и военния връх. „Към Главното командване се прави упрекът, че водело политика срещу правителството и търсело контакт с демократичната опозиция. Затова съм говорил многократно с генерал-лейтенант Жеков и добих впечатление, че той, самият, мисли лоялно, обаче прави грешката да не опазва своя щаб от политически интриги. Той смята, че има право да изслушва в Кюстендил тъжителите от всички партии, тъй като народната войска трябвало да отдава равнопоставеност на всички партии без разлика“ - докладва от София в Плес по традиция добре информираният немски представител. Той споделя, че продължават опитите на В. Радославов чрез полк. Ганчев да постави за главнокомандващ ген. М. Савов. Удържането на кабинета без царска подкрепа е под въпрос заради конфликтите за снабдяването с комитета за СГОП и с коалиционния партньор от Народно-либералната партия. [16] Дори след година и половина бившият помощник-главнокомандващ все още е актуална кандидатура за мястото на ген. Н. Жеков. Тук решаващата дума има царят, който обикновено по въпроса отговаря с „не“.

 

Стамболовистите предизвикват правителствена криза. Положението своевременно е овладяно, като в средата на март министърът на железниците, пощите и телеграфите Никола Апостолов е сменен от Величко Кознички. Последният има солидна политическа биография с няколко мандата в парламента и дори е негов подпредседател. По принцип той е избиран от Кюстендилския район и основната част от сподвижниците му са

 

191

 

 

именно оттам. Непосредствено след назначаването си в кабинета започва да урежда своите политически приятели на работа във ведомството. Този процес продължава с неотслабваща сила до края на коалиционното правителство на В. Радославов. За злоупотребите министър Кознички по-сетне отговаря пред Държавния съд. Но за това е още рано и той се развихря, като приоритет имат поддръжниците му предимно от Кюстендилско. Според политическия му противник, доскорошен негов съратник и бивш окръжен управител Вл. Караманов, от околията са назначени 252 от всички 542 души. Първата цифра е близо до половината от крайния резултат, но също прави впечатление, че част от уредените са набори, подлежащи на военна служба. [17] Подобен подход подсилва съмненията в ширещо се политическо партизанство. Срещу него се противопоставят от опозицията и от Главната квартира. Злоупотребите и опитът да се изклинчи от изпълнението на отечествения дълг придобиват немалки размери.

 

Пререканията и конфликтите между военния връх и изпълнителната власт водят до перманентни сътресения. Премиерът настоява ген. Н. Жеков да бъде сменен. Като най-подходящ заместник се оценява престолонаследникът. Задкулисието ражда редица слухове. Като фаворити се дискутират генералите М. Савов и Ст. Нерезов. За евентуалната промяна е информиран лидерът на ВМОРО Т. Александров. Той играе двойна роля, като получава сведения от управляващите, но пък информира за готвеното главнокомандващия. Заедно с потенциалната му смяна кабинетът подготвя и специален правилник за командването на армията. Н. Жеков категорично заявява, че при приемането на подобен документ би си подал оставката. Иначе се съгласява княз Борис да поеме неговите функции. Според Т. Александров генералът декларира: „Той, макар да се счита един от виновниците, за да се възприеме и наложи тая политика обаче, той е знаел още от началото, че ще бъде ритнат, щом свърши работа“. [18]

 

След дълго протакане, което отговаря на схващанията на монарха да няма ясни правила при ръководството на армията по време на война, правителството надделява. На 23 март 1917 г. излиза царски указ за утвърждаване на „Правилник за Главното командване на Действащата армия“. В него са разграничени правомощията на отделните фактори на военното и цивилното ръководство. Царят, както е по конституция, си запазва правомощията на „върховен началник“. Създава се категорията „Действаща армия“, като е формулирано съответното определение за нея. Описан е и статутът на главнокомандващия, който е военно лице в случай, че монархът откаже да ръководи непосредствено. Документът в тази част по-скоро узаконява нещо, което вече съществува, но го няма на хартия. Конкретните ангажименти на главнокомандващия вече са съобразени с изискванията на Кабинета. Той остава в подчинение на царя, но носи отговорност не само пред него, но и пред правителството и законите, отново съгласно конституцията. Комуникацията му с отделни министерства и Министерския съвет се осъществява посредством министъра на войната. На последния са определени

 

192

 

 

редица прерогативи, като запазва своя периметър във вътрешността на държавата и в областта на снабдяването на армията. В случай на проява на неразбирателство ролята на арбитър се пада на царя. [19] Функциите на главнокомандващия на Действащата армия са канализирани и са далеч от претенциите на ген. Н. Жеков, че той по-скоро има прерогативите на монарха. Изолирани остават неговите заявки за неотговорност пред законите и институциите.

 

Години по-сетне, той публикува своите виждания в труда си „Проблемът за главното командване“, като определя правилника за „временен“. „Правителството поиска да запази по-голяма свобода за упражняване на своите „конституционни права“, както някои меродавни политически фактори обясняваха нуждата да се поставят в известни рамки правата и ролята на военните власти, особено относно вътрешността на страната, гдето правителствените власти искаха да бъдат всесилни господари в управлението. Обаче с тази формална мярка, макар взета за отстраняване на причините за разногласията и недоразуменията в изпълнението на общия за всички дълг във войната, положението не се подобри, понеже причините не бяха толкова в авторитарните или диктаторски домогвания на Главното командване относно политиката и управлението на страната, колкото в партийнополитическия мироглед и себичност на управляващите фактори, дори и в изключителни и тъй съдбоносни времена“ - прехвърляйки вината, настоява ген. Жеков. [20]

 

Изследователят Георги Марков прави серозната забележка, че в правилника са пропуснати да се конкретизират функциите на началника на ЩДА. Като основна фигура в Главното командване това безспорно е така. Но още тогава в изготвения документ се вижда по-скоро решаването на краткосрочни и злободневни цели като поставянето под някакъв контрол на главнокомандващия от Правителството, колкото на ясни и безпристрастни казуси за решаване на проблемите. Те остават във взаимоотношенията между военния връх и изпълнителната власт и след приемането на правилника. [21] В крайна сметка, въпреки труса, и правителството оцелява, и главнокомандващият запазва поста си.

 

През март става известно и името на началника на военното духовенство. За такъв Светият синод определя Търновския митрополит Йосиф. Той трябва да заеме в скоро време новото си назначение в Кюстендил. [22] Настоятелството на църквата „Св. Мина“ в града се опитва само да реши проблемите си с доставката на храни. Успява да се сдобие с нужните разрешения, но транспортирането от Врачански окръг се забавя. Налага се искането на помощ от Главното тилово управление за осигуряването на превоза на стоката от гара Мездра. [23]

 

Още преди началото на световната война помещения, принадлежащи на същата църква, са обещани за създаването на сиропиталище. В тази посока действат редица институции. Процесът се забавя поради новия конфликт и едва в началото на 1917 г. идеята е актуализирана. Решението е

 

193

 

 

взето на 2 март на заседание на Окръжния съвет и Постоянната комисия и в присъствието на окръжния управител Кр. Карагьозов, на председателя на окръжната постоянна комисия Н. Костов, заместник-кмета А. Кюлявков и енорийския свещеник Ив. Георгиев. Създаден е Окръжен дом за сираците от освободителната и световната война. Приет е съответният устав. Той се състои от 28 члена, където в 8 глави са формулирани устройството, целите, средствата, попечителството, приемането на сираците, управата на дома и общи положения. Срокът на функционирането на институцията е 15 г. Той напрактика покрива възрастта на децата до тяхното израстване. Именно тя е и пределната за отглеждане, след което се настаняват в професионални училища. В дома децата се приемат на възраст не по-малка от 3 г. С предимство се ползват кръглите сираци. След тримесечно изчакване уставът е утвърден и влиза в сила. Сиропиталището практически започва да функционира едва на следващата година. [24]

 

Със съдействието на началника на Полската канцелария полк. М. Сапунаров Девическата гимназия в града се сдобива с пиано. То е поставено в дирекцията и предизвиква голямо вълнение. „Радостта и на ученичките, и на учителите бе пълна с ентусиазъм: ученичките се трупаха да видят пианото, учителките свиреха, също и някои ученички - даде се един вид малка забава. Въобще настроението на цялата гимназия бе ентусиазирано, защото тоя ден се изпълни въжделената мечта на гимназията да си има пиано“ - записва в летописната книга директорът на просветното огнище. [25] По този начин чрез застъпничеството на фактор от Главната квартира се реализира отдавнашно желание. Музикалният инструмент привлича младежите, както това се случва през предходната година в читалище „Братство“.

 

Критикът на самодейното ученическо творчество К. Христов продължава да пребивава в Кюстендил. Той завършва и в рамките на месец и няколко дни преписва начисто пиесата „Ръченица“. Започва втора, озаглавена „Охридска девойка“. Пречи му ненужното извикване в редакцията на вестник „Военни известия“. С досада отива, но отново се връща в творческата си обстановка. [26] В града отбива отечествения си дълг и творецът Емануил Попдимитров. Той произхожда от с. Груинци, Кюстендилско и вече служи в цензурната комисия. Бившият му ученик В. Суганов с възхищение си спомня за часовете, „когато, вдъхновен до забрава, се силехте да накарате и нас да преживеем поне отчасти, що преживявахте, говорейки лекциите си по философия“. [27] с. Попдимитров вече е получил известност като поет, публикувал няколко стихосбирки.

 

Кюстендил се лишава от присъствието на бъдещия белетрист Ст. Загорчинов. Предчувствието му от края на отминалата година се сбъдва.

 

„Заминавам на фронта - завоя на Черна. Какво ме очаква? Мила моя, мила моя, ако... но не, не трябва да те плаша. Аз вярвам, че пак ще те видя, инак не може да бъде. Животът е тъй хубав, ти си ми тъй скъпа. Надявай се и се моли. Целувам те. Довиждане“ - в последния финален акорд от дневника излива съмненията си Загорчинов. [28]

 

Дългът го зове на страшната сцена на

 

194

 

 

войната. Опасенията за фаталния край са надмогнати от надеждата за оцеляване. В основата отново стои една неизвестна любима, може да е тази от болницата. Тя е упованието му и чувството за перспектива. В крайна сметка той оцелява и оставя собствено литературно наследство. Дали в този момент е подходяща мисълта на Наполеон „Зад всеки успял мъж стои една силна жена“.

 

Друга сантиментална връзка, възникнала в кюстендилската болница, тиражира небезизвестният журналист Михаил Топалов. Тя пламва между ефрейтор Адолф Шикългрубер и медицинската сестра Недка Стоянова. В края на 1916-началото на 1917 г., може би през март, служещият в германската армия на Южния фронт войник е тежко ранен в гърдите и транспортиран за лечение именно в града. Тук е спасен под зорките грижи на всеотдайната жена. През Втория световен конфликт, променил фамилията си на Хитлер като фюрер на Третия райх, за благодарност не окупира България след нейния опит за завой към антифашистката коалиция. Тази информация е тиражирана и в Интренет, но не намира документално потвърждение. [29] Подобни сензации трябва да се проучват щателно, за да не се попадне в заблуждение. Липсата на конкретни източници е основание за отхвърлянето на версията за лекуването на Хитлер в Кюстендил. Болниците обаче остават пълни с ранени бойци.

 

След тежката зима войната отново навлиза в своята гореща фаза, особено на Македонския фронт. В същия завой на р. Черна, край Битоля, основно в района на 11-а армия. На 11 март 1917 г. съглашенците започват нова офанзива. „Червената стена“, „кота 1248“ се нареждат сред имената на българската бойна слава. Отстъпването им става с цената на много жертви. Боевете продължават до 20 март. Извън строя излизат 75 % от личния състава на Бдинския и 50% от Ломския полк. Пленени са между 1200 и 2000 бойци. В 4-а дивизия убитите са около 500, а ранените двойно повече. Толкова са загиналите от 8-а дивизия, като ранените достигат до 1500, а безследно изчезналите - без малко 1000. Многото жертви налагат изтеглянето на съединението на Струмския участък, като е сменено от 1-ва дивизия, пристигнала от Северния фронт. В разгара на боевете край Дойран българската артилерия прави огневи налет. За първи път, според някои източници, са използвани газови снаряди.

 

Съглашенската офанзива до голяма степен е координирана с четническите действия в Поморавието. Избухналото така наречено Топличко въстание заплашва сериозно железопътната линия Ниш-Скопие, по която се снабдяват частите на Централните сили. В рамките на няколко седмици инициативата е отнета от ръцете на бунтовниците и редът до голяма степен е възстановен. Началникът на военноинспекционната област ген. В. Кутинчев е сменен с полк. Ал. Протогеров. На четническата тактика е противопоставена подобна от редиците на старите деятели на ВМОРО. [30] Арената на сблъсък отпреди войната в Македония се пренася в Поморавието. Жертви има и от двете страни, но в такъв случай най-много страда цивилното

 

195

 

 

население. Резултатът е, че сърбите не скланят глава, а българите заедно със съюзниците си бързо ги слагат на мястото.

 

Но в този етап на войната целият континент е обхванат от фронтови сблъсък. В Русия напрежението довежда до революция. Николай II е принуден да абдикира, но наследникът му не стъпва на престола. След няколко месеца е обявена република. Положението не се стабилизира въпреки обещанията на новия политически елит да продължи войната и остане лоялен съюзник на Антантата. Все повече симптоми показват излизането на Русия от войната. Но Петроград е заменен от Вашингтон. И двете столици са създадени през ХУШ в. и носят имената на крупни фигури от историята. Те са изградени нарочно като символ в стремежа за модернизация и напредък. Презокеанската държава първа успява да достигне и да заеме икономическия връх в света. Съединените американски щати се намесват в конфликта в момент, когато Съглашението изпада пред сериозно изпитание. Войната на Германия е обявена на 6 април 1917 г. Скоро Берлин е подкрепен от Австро-Унгария и Османската империя. Въпреки упражнения съюзнически натиск българското правителство протака заемането на страна и обвързва своето поведение с решаването на Добруджанския въпрос. Лавирането продължава до края на войната, като Царството така и не обявява война на САЩ. [31]

 

Пореден опит за премахването на германското губернаторство в Добруджа прави ген. Н. Жеков. От Кюстендил той изпраща писмо до фелдмаршал Хинденбург, в което представя положението на българското население. То е подложено на натиск, невъзможност да се самоопредели и да използва свободно майчиния си език. Отделно 3-а армия изпитва трудности със снабдяването поради пречки от немските институции. Налагането на повсеместен контрол плаши командването от проблеми с тила. [32] От Плес не дават положителен отговор на българското настояване. Тогава от Кюстендил в столицата е изпратен разработен проект на „Временна наредба за военното управление на Добруджанската област“. Категоричната намеса на главнокомандващия засяга управляващите в София, особено министърпредседателя. В. Радославов продължава да отстоява, че той няма право да взема отношение по политически въпроси. [33] Вече в подкрепа на премиера влизат в употреба членовете от Правилника.

 

В такава напрегната обстановка в Главната квартира в Кюстендил започва да се крои заговор за насилствено сваляне на правителството. Единственото свидетелство за подобна конспирация е оставил в спомените си запасният полковник Владимир Коцев. Той произхожда от града, а през войната като подполковник е началник на автомобилния парк. Според него през „един априлски ден на 1917 г.“ става посвещението му в замисления удар. Тогава от столицата към 23 часа пристигат Григор Василев и Коста Начев. На първия ген. Н. Жеков е кум, а вторият е братовчед на полк. Ив. Луков. Двамата пътници идват по покана на главнокомандващия. Начев запознава Коцев с темата на разговора им на среща към 1 часа след полунощ.

 

196

 

 

Тъмното време е подходящо за кроежи и заговори. „Тройката“ Жеков, Луков и Сапунаров решават да свалят правителството. Мотивите им са предимно от вътрешнополитическо естество, но не е подминато и пренебрежителното отношение от страна на германците. Призивите от съглашенската преса дават оптимизъм за възможен скорошен мир със запазване на териториалните придобивки в Македония и Добруджа.

 

Според Коцев планът е следния: „Наскоро, при удобен момент, ще се смени началникът на 1-ва дивизия Неделков със Сапунаров. Тая дивизия, разквартирувана покрай София, може да направи преврат, да арестува министрите и по-важните полицейски шефове, а след това генерал Жеков ще предложи на държавния глава нов кабинет начело с Гешова и Малинова, с нов курс на политиката. Ако Фердинанд не се съгласи, ще му се покаже пътят към Германия“. Гр. Василев е натоварен да разговаря по въпроса с Ал. Малинов, а К. Начев с Теодор Теодоров. Сигнал за започване на конкретните стъпки е назначаването на М. Сапунаров за началник на дивизията. Тогава Вл. Коцев трябва да потърси за инструкции Ив. Луков. Между другото, първият е привлечен в заговора именно по предложението на втория. Задачата на подполковника като автомобилист е да държи връзката с щабовете на фронта и да ги запознае с положението. Всичко обаче става след смяната на дивизионния началник.

 

Четири дена по-късно Коцев е повикан от Начев да замине за среща в Левуново. Пак под прикритието на нощта, този път на формална разходка по пътя за Петрич, последният пресъздава провала на начинанието. Оказва се, че политическите лица не приемат предложението. Даже има съмнение за изтичане на информация към началника на тайния кабинет Страшимир Добрович. Дали директно, или индиректно, сведенията достига до монарха. Цар Фердинанд на една среща с ген. Н. Жеков му дава да разбере, че знае за начинанието. Подадената веднага оставка от главнокомандващия е отхвърлена със заплаха от съд и разстрел. Информиран за този разговор, полк. Ив. Луков се почувствал като „смазан“. Взима за всеки случай походното си легло при евентуално отстраняване от Главната квартира.

 

„В първо време разкритията, или по-право подозренията в опит за преврат, бяха съкрушили чувствителната природа на Лукова, който, след като се върна от София, получаваше нервни припадъци и госпожата му бе извикана да го гледа. Постепенно той се съвзе и почваше да се явява на работа“ - свидетелства Вл. Коцев.

 

Доколко подобна информация е истина без подкрепата на други доказателства, трудно може да се каже. Известни противоречия се открояват, сред което прави впечатление, че една от взетите мерки от Правителството е прокарването на специална „програма за главното командване“. Тя е замислена като проектозакон, но отхвърлена от опозицията в парламента, е публикувана в този вид в края на април 1917 г. Така главнокомандващият е поставен под контрола на изпълнителната власт. По-скоро става дума за Правилника, но той е приет месец по-рано. Отделно Коцев твърди, че

 

197

 

 

Жеков е настанен в къщата на демократа Славейков по нареждане на Жостов. Починалият началник на ЩДА се оказва женен за сестрата на друг виден демократ Владимир Моллов. Известно е, че решението за квартирите е взето от реквизиционната комисия в Кюстендил, за което свидетелства окръжният управител Вл. Караманов. [34] Дори намесата на ген. К. Жостов да се приеме, то връзките на ген. Н. Жеков с политически фигури от опозицията могат да се констатират и по-директно. Съпругата на последния свидетелства за такива срещи в столицата: „Никола бе все по фронта и когато се вестяваше за свиждане с министрите и докладва в двореца, често осъмваше в разговори с Григор Василев“. [35] Интересни са сведенията за заплетените роднински връзки. В заговора участват кумът Сапунаров и кумецът Жеков. Кумът Жеков посвещава кумеца си Василев. Начев пък е вербуван от братовчед си Луков. Спретнато е направо малко семейно огнище. Ако вярваме на информацията, монархът се намесва адекватно. Той се оказва, че знае поговорката и им показва „кой кум, кой сват и кой на булката брат“.

 

Изглежда спорно подготвянето на подобен преврат. Министърът от кабинета Петър Пешев, иначе добре информиран, е категоричен - „Жеков обаче не се решил да свали правителството с военната сила, която имаше“. [36] Историческите източници не дават повече ясни сведения. Дори спомените на Вл. Коцев са доста противоречиви и на момента наивни. Но ако опит е имало, то авторът им е поставен в периферията на подготовката. Не е сред главните действащи лица. Такава е назованата от него „тройка“. С най-много доверие пред монарха се ползва ген. Н. Жеков, но пък той е в открит конфликт с правителството. Полк. М. Сапунаров е възприеман като заплаха от двореца заради съпричастността му с масонството.

 

Началникът на ЩДА полк. Ив. Луков още преди войната е сгазил лука. Той оглавява първата тайна офицерска лига в България. Своевременно запознат със създаването на конспиративната структура, царят действа мълниеносно. Той вика водача на доклад и го задържа на богата вечеря. На сутринта нелоялният офицер е уволнен от началник на Военното училище и назначен за командир на полк в далечния от столицата град Кърджали. [37] Така натрупани, подозренията и съмненията между двамата остават и в годините на Първата световна война. Сигурно и тази причина е надделяла изборът за началник на ЩДА да падне върху ген. К. Жостов. Въпреки че е фаворит на главнокомандващия, полк. Ив. Луков заема поста едва след смъртта му. Тогава се оформя така наречената „тройка“, може да се добави „кюстендилска“, която има силно доверие помежду си и действа единно. Скоро и тя бива подложена на разбиване. Макар и да са от единствен източник, сведенията за преврат трябва щателно да бъдат проверени. Заслужава си да се даде отговор имало ли е такъв опит, или не. В първия случай той би трябвало да бъде нареден сред неуспешните начинания със сила да се промени управлението в държавата. При втория трябва да се приеме, че това е една мистификация.

 

Великденските празници за пореден път са повод за благотворителност. Касата на църквата „Св. Мина“ отново отпуска 100 лв. за бедните

 

198

 

 

семейства, като прибавя към сумата още 10 лв., събрани чрез дискус. [38] От Девическата гимназия изпращат на войниците от 13-и, 53-и и 54-и полк общо 1680 чифта вълнени чорапи. Броят е разделен на три равни части по 560 чифта, като всички са изплетени от ученичките и учителките. [39] Коларят от интендантството на 7-а дивизия Георги Харалампиев, произхождащ от с. Блатец, Кюстендилска околия, е върнат да служи в 13-а допълняюща дружина. Наскоро съпругата му умира и трите им деца остават сами сираци. Той своевременно запознава висшестоящите с проблема си да бъде в близост до родното си огнище. По този начин може да помогне на децата си, но и да се грижи за добитъка, нивите и прехраната. Не само е откомандирован в Кюстендил, но му е разрешен и домашен отпуск. [40]

 

През април общинското ръководство извършва организацията за изораването и засяването на нивите на войнишките семейства. Заедно с упоменаването на конкретната площ и съответния отговорник, са предвидени надлежните контролни органи и съответното наказание при неизпълнение - изпращане във военнополевия съд. Нормирани са цените в гостилниците на литър мляко. Забранява се използването на порцията като мерна единица. Прясното се продава до 80 ст., киселото до 90 ст., кисело от селата до 50 ст. литъра, а яйцето до 12 ст. за брой. За нарушителите се предвижда „най-високата глоба“. Подобна в размер от 25 лв. е наложена на Тонка Николова, която е заловена да продава литър кисело мляко по 1,20 лв., като го купува от селата по 50 ст. [41] Ето още един конкретен пример за спекула с цените на хранителните продукти.

 

В началото на месеца е извършена нова промяна в закона за СГОП. На мястото на Централния комитет се създава Дирекция, оглавена от полк. Ал. Протогеров. Тя е „турена под непосредствения надзор на Министерския съвет“. [42] Околийското ръководство в Кюстендил, вече под председателството на свещеника Спас Орманков, продължава „да кърпи“ положението. Недостигът на зърно се компенсира с доставки по общините от градските складове. Само за последната десетдневка на април са отпуснати 39481 кг пшеница по 45 ст. за кг, 9600 кг ръж по 40 ст. за кг и 98144 кг царевица по 32 ст. за кг. Уеднаквява се дажбата на сол, като по половин кг се определя на хлебарите, на селското и градското население. Констатира се укриване на артикула в Ломничка община. За провинението се докладва в Дирекцията. За същия период са доставени 50060 кг морска сол, която се продава на дребно на цена 60 ст. за кг. Част от артикула се предоставя на мандрите и бачиите за производството на сирене и кашкавал. За тях се доставят тенекии и други съдове, които се използват и за съхраняване на масло. Провеждат се процедури за откриването на мандри в Николичевска, Конявска и Ломничка община. Всички стопани са длъжни да предоставят млякото на тях или да изпълнят директно определените им наряди. Изрично е наредено на кмета на Полска Скакавица да застави населението да продава млякото на фиксираната цена, иначе провинилите се подлежат на санкция.

 

199

 

 

Норми се съблюдават при клането на животни. В Кюстендил за месец един касапин може да закупи 3 глави едър, 80 дребен добитък и 2 свине. Строго се държи срядата и петъкът в седмицата да бъдат постни. На завеждащия стола на Главната квартира е напомнено да спазва изискването. Наряди се въвеждат за отглеждането на захарно цвекло. Само по уважителни причини могат да се освободят от ангажимента собствениците на ниви. Цената на захарта се нормира на 2,60 лв. за кг. На човек от селското население се полагат едва по 125 грама, които своевременно са отпуснати. Пак за него се предвиждат 6500 литра газ. Тя се разпределя „пропорционално“ между жителите. Фиксираната стойност за литър е 1,30 лв. Диспропорцията между цигани и всички останали се запазва. На семейство от първите се полага по 1 литър, а за човек от вторите по половин. На отделни институции, сдружения, предприемачи се отпускат ограничени количества. В редица случаи се отказват доставки като за тази, така и за други стоки. Офицерите и войниците в отпуск получават дажбите си в същия размер като този на останалото население. В края на април в ръководството на комитета се извършва промяна, По здравословни и служебни причини председателят свещеник Спас Орманков е освободен и вместо него е избран Юрдан Чичев. [43]

 

Недостигът на продоволствие се чувства не само в тила. На фронта войниците страдат от хроничен недоимък. Съглашението продължава своя натиск. В едно от настъпилите затишия българските и германските подразделения успяват на 17 април 1917 г. с изненадваща атака да си върнат контрола върху Червената стена. Ударът на противника този път е насочен на Дойранския сектор. Четири дни по-късно започва непрекъснат артилерийски обстрел. Следва пехотни атаки, отбити успешно от юнаците на 9-а Плевенска дивизия. Неуспели в начинанието, англичаните настъпват отново на 7 май, но пак са отблъснати, оставяйки много убити и ранени на бойното поле. Завършва още едно действие от епопеята на Дойран. Този път плановете на противника са координирани със започване на офанзива в завоя на Черна. Френските, руските и италианските части дават много жертви и са спрени, но пък сърбите атакуват в Мъгленския район. Съглашенският натиск се извършва в широк периметър. В ход са операции при Яребична, Босилкова чука, Добро поле, кота 1050, Червената стена, Преспанското езеро, в долината на р. Струма край Баракли Джумая. Последните атаки са на 17 май отново в завоя на Черна. На 21 май 1917 г. офанзивата е прекратена. Десетки хиляди са убитите и ранените от двете страни. Фронтът остава непроменен въпреки дадените много жертви. [44]

 

Информиран от различни източници за сраженията по Южния фронт, сръбският войвода Коста Печанац предприема удар в тила. За потенциални атаки по жп линията Ниш-Враня своевременно военнополицейската секция предупреждава Полската канцелария в Кюстендил. [45] Крути мерки явно бързо не са взети. Печанац оглавява немалка паравоенна формация, около 350 души пехота и 40 конница, но точният им брой е много спорен. Той я разделя на пет пехотни чети с командири Илия Радонич, Йован Йелич,

 

200

 

 

Радослав Павич, Божко Чупич и Алекса Андрич. Кавалерията се ръководи от Александър Пипера. На 13 май 1917 г. четниците му нападат гара Ристовац и успяват да прекъснат движението на влаковете. Отделно атакуват санитарна композиция с ранени български и германски войници, като част от тях избиват. Под обстрел попадат и бежанци от Македония. [46] Тук на предводителя се отдава възможност да реализира един свой замисъл. Той от време планира да нападне старите български предели. Вместо да потегли назад, част от четниците, около 2/3 от състава, продължава към довоенната граница. Мотивите им са да отмъщават на мирното население за извършеното от българските власти в Поморавието. Поводи за злодеяние винаги се намират.

 

Войводата поручик Коста Милованович Печанац има дълъг стаж в борбите в Македония. Участва в Балканските, а в Първата световна война успява да се спаси и бяга заедно с остатъка от сръбската армия на гръцка територия. Оттам в края на септември 1916 г. със самолет е транспортиран в Поморавието със задачата да оглави въоръжената борба в тила на Централните сили. Той е привърженик на партизанската тактика, а и такива са дадените му инструкции. Провежданите диверсионни акции се координират с опитите за пробив на фронта от съглашенците. Участието му в Топличкото въстание е доста спорно, защото е против подобни масови действия. Заради колебанията си е обвинен в страхливост от своите съратници. Едва ли е толкова нерешителен, защото в дейността си проявява склонност към жестокости и убийства. [47]

 

Четата преминава р. Българска Морава и се насочва към старите предели. Още същата или на следващата година специално за целта е създадената римуваната творба „Комитски поход в България“ с автор „Очевидец“. Въпреки псевдонима ясно става, че създателят или колективът участват в събитията. Към подобен род творчество трябва да се подходи с известна предпазливост, но не бива да се отхвърля напълно. Информацията, която се съдържа, показва гледната точка и мотивировката на нападателите. При съпоставяне с останалите източници може да се види къде е достоверността и кога се преминава към манипулация. В текста след дълъг увод се маркират подготовката, подвизите около гарата и твърде общо маршрутът:

 

А оттам нататък тръгнаха

и в българска земя влязоха -

от Ристовац до Босилеград.

За два дена усилен марш

всички български села запалиха,

каквото на пътя им застана, прегазиха [48]

 

Според дневника на Печанац те се придвижват незабелязано към връх Патерица, където до 1912 г. се събират българската, сръбската и турската граница. На 14 май лагеруват в близост до с. Бабина поляна. [49] Колибарският

 

201

 

 

характер на населените места в района не позволява категорично определяне в кое землище прекосяват и престояват на бивак. От наличните документи се потвърждава, че през нощта преминават през една махала на с. Стоевци, Кривопаланечка околия. „Четата е вършела зулумлуци, малтретирала множество селяни, ранила един тежко и е отвличала дребен добитък и коне“ - докладва на началника на ЩДА етапния комендант на Крива паланка. Първа жертва на сръбското насилие стават местните македонски българи. Според друг източник преминават и през с. Цървени град. Целта е достигната на сутринта, когато навлизат в Босилеградския край, Кюстендилска околия. В действителност се оказва, че не се спазва напълно конспиративният подход. Демонстрираното отношение към населението разкрива разбойническия характер на бойната единица. На другия ден веднага към района са насочени 100 души от кривопаланечката милиция. Реакцията се оказва закъсняла. [50] Въпреки че още с атаката на гара Ристовац става ясно за наличието на силна сръбска бойна единица в района, явно мерките за преследване не дават резултат. Направените пропуски са фатални. Четата не се проследява стриктно, изглежда, следите и са изгубени. Иначе не може да се обясни защо не са съсредоточени достатъчно сили за охрана на района, през който преминава. Българската администрация и военните явно нямат сведения за предприетия от Печанац поход на изток.

 

Историческите извори дават различни сведения за числения състав на паравоенната формация, достигнала до Босилеградско. Броят варира от 200 до 500 души, но по-скоро става въпрос за около 200 - 250 души. Една част от тях са кавалеристи, като и тук цифрата е спорна. Това вече се дължи на обстоятелството, че при самото движение те крадат коне и увеличават количеството им. Във всеки случай личният състав е по-малък от този, нападнал гара Ристовац. Интересното е, че част от четниците се оказват от селищата, разположени в близост до довоенната граница. Фактът се потвърждава от свидетелски показания на оцелели, които твърдят, че познават някои от своите мъчители. В единични, непотвърдени сведения, се говори за наличието в паравоенната формация на отделни българи от Босилеградско, емигрирали преди време в Сърбия. Районът не е напълно непознат за атакуващите, което е сериозно предимство. Изглежда, в предварителната подготовка е извършен надлежен подбор на подходящи за целта лица. Друга важна тактика за заблуда е облеклото им. Част от четниците носят български военни униформи и първоначално се придвижват така, сякаш охраняват сръбски пленници. С подобен ред влизат в довоенните български предели в утрото на 15 май 1917 г.

 

Първата жертва по пътя им става с. Горна Любата. Предводителят К. Печанац отбелязва в дневника си: „Тръгнахме от тримеждието, преминахме в българската страна и дойдохме в река Любата. Селата, които бяха покрай реката, през които ние преминахме с групата, не сме палили, а хората са клани и убивани, не палехме затова, че не искахме да откриваме терена, където преминаваме“. [51] Замисълът е хитър, но не е изпълнен изцяло. Документи

 

202

 

 

показват, че палежи са извършени веднага, но не са масово явление. Комендантът на Кюстендил подп. Андреев докладва два дни след събитието: „Досега се установи, че сръбската чета е минала през Червени град, Горна Любата, гдето опожарили три къщи и убили няколко хора. Оттам навлезли в с. Долна Любата, гдето убила учителя и други селяни. Всичко в казаните две села е известно досега за 22 убити и 6 ранени“. [52]

 

Краеведът Александър Младенов събира сведения от разкази на местното население и детайлно описва събитията. Първи под удара попадат жителите на Горнолюбатската махала Колчина гарина. Тук в къщата си са убити Милош Цветков на 70 г. със синовете си Саве на 40 г. и Йосиф на 35 г. Същата съдба има Заре Стоянов на 38 г. Деянията се извършват пред техните близки, които се спасяват в бягство сред плач и писъци. Нападателите достигат до центъра на селото и атакуват местните кръчми. Въпреки своевременното предупреждение на селския пъдар за нахлуващите „комити“, никой не помръдва от мястото си. Несериозното и даже подигравателно отношение им коства живота. Така под ножа минават Анакия Стоилков на 60 г., Антон Янков на същата възраст, брат му Заре Янков на 55 г. и Асен Велинов от близкото село Плоча. В съседната кръчма е заклан собственикът Рангел Гергинов на 45 г. С живота си се прощават Спас Атанасов на 67 г., Станчо Георгиев на 78 г. и Тасо Иванов на 50 г. от махалата Латков дол. Двамата набори на 28 г. Стойко Гергинов и Мито Митков са застреляни, докато се къпели в реката. В махалата Дуляци залавят 75-годишния Петрун Стоянов, когото измъчват да предаде парите си. При щателния обиск намират в пояса му 74 жълтици и ги задигат, а собственика заколват „като агне“. Същата участ спохожда Иванко Стаменков на 54 г., само че той се оказва беден и вземат само живота му, но след страшни изтезания и малтретиране. В селото кървавата равносметка е най-голяма за целия Босилеградски край - жертвите се оказват 16 души. Унищожава се движимо имущество и храна. Извършват се палежи на къщи. [53]

 

Като описва събитията след близо 2 години, началникът на Планинската дивизия ген. Петров разглежда тактиката на четниците. Те действат разделени на групи в различни посоки:

 

„Селяните не са могли да избягат, защото предните части от четата били облечени в български войнишки униформи, тъй че с нищо не можело да се разбере, че това е разбойническа чета. Освен това тя тъй бърже вършела нападенията си и тъй добре се охранявала, че никой не е можел да избяга по пътя за с. Долна Любата. На това село не е можело да се съобщи да избяга или да вземе мерки за отбиване на нападението“.

 

Първата жертва е ликвидирана още по пътя между двете селища. Дивизионният началник докладва детайли:

 

„Преди да влезе в селото, на около 1/2 километър от него, четата е срещнала италианеца Алфредо Морини, надзирател на мината „Благодат“, и го заклала като овца, като го обрала до стотинка.“

 

Докато другите са българи, което е равно на врагове, то последният е от съюзниците. В такъв момент такива хора едва ли се интересуват

 

203

 

 

от произход. Изпречилият се случайно на пътя набързо е изпратен при всевишния. Прикритието на униформата си казва думата и в с. Долна Любата. Излъган от външността на преминаващите, вместо да се укрие, излиза да види шествието Стою Яначков Попов. Началникът пресъздава разигралата се драма в диалог: „В този момент един от четниците слязъл от коня си и попитал учителя: „Ти какъв си?“ - „Аз съм учител тук.“ Веднага след това разбойникът забил ножа в гърдите на нещастния учител, който след 5 - 6 минути издъхнал“. И в това село се повтаря познатата тактика. Блокират се изходите, за да не се допусне някой да избяга и извести в Босилеград. Основната част се отдава на плячкосване, грабеж, а изоставеното, което не може да се носи, се унищожава. Откраднатото се товари на конете, а домакинския инвентар повсеместно се поврежда. В плен попадат общинският кмет, държавният и секретар-бирникът. [54]

 

Краеведът описва страшната картина: „Разбивали и зимниците, където пиели без мяра люта сливова ракия и вино. Двестате четници се разпуснали и всички яли и пили, каквото искали, защото селото е едно от най-богатите в Краището, а селяните плащали кръвен данък без вина и дим се виел над селото им. Това е денят, в който мирните и трудолюбиви селяни били завити в черно. Злите кръвници се веселели и пиели на чужда земя, останала без закрила и помощ, защото чедата и не се връщали от войната, в която мнозина оставили костите си по бойните полета, бранейки отечеството си“. Най-много ядове им създала касата на Стоимен Христов, която не могли да отворят. Зет му Васе избягал с ключовете в гората. Така се появява тъжната за грабителите констатация: „Няма Васе - няма кесе“. Убити са още Аризан Тричков на 62 г., Стоимен Цветков на 56 г., Новко Здравков на 80 г., Ненка Иванова на 64 г., Станчо Христов на 86 г., Глигор Богинаров на 48 г. Тичайки да се скрие, от движение е прострелян 11-годишният Владимир Атов, който умира след време от раната си. В Долна Любата кървавата сметка прави 9 души. Така сборът в двете села се равнява на 25 жертви. [55] Комендантът на Кюстендил отбелязва 22 убити и 6 ранени. [56] Дивизионният началник съобщава за „заклани 21 човека“ само в Долна и 3 в Горна Любата, където се упоменава за още жертви, но не се посочва броят им. [57] Статистическите сведения са близки. Между 22 и 25 души, а може би и повече се прощават с живота си само в предиобеда на 15 май 1917 г.

 

Около 10 часа четата продължава кървавия си път към отстоящия на 14 км Босилеград. Специално внимание се отделя на осигуряването на достатъчно коне. Постепенно пехотата се превръща в кавалерия. Задигнат е един ат - собственост на Трайко Харизанов, кмет на с. Църнощица. Последният успява да се спаси от явна смърт и организира въоръжена група, която преследва сърбите. Двама негови съселяни нямат шанс. По пътя са заклани Арсенко Големоречки и Йордан Василков на 22 г., като конете им са задигнати. Според Ал. Младенов авангардна задача на четата в този участък изпълнява Васил Цветков, преселил се от Долна Любата в Сурдулица. Тук последният има случайна среща с майка си, която пътува с още двама души.

 

204

 

 

Тя не го познава, но групата е предупредена да напусне пътя. Така те се спасяват по чисто субективни причини. Пощаден е и случайно пътуващият войник Мите Спасов. Той лично е разпитан от Печанац за наличието на български подразделения. Войводата узнава, че подобни в близост няма и възнаграждава боеца със специален пропуск да се придвижи до своето родно село Горна Любата. [58] Доколко подобни сюжети са истина, трудно може да се каже. Животът поднася всякакви изненади, а някои пък се украсяват и придобиват характеристиките на легенди.

 

В ранния следобед четата достига до местността „Воденици“, в близост до с. Босилеград, където се вливат Любатската и Божичката река и образуват Драговищица. Наблюдателно овчарче разпознава сръбските униформи, а изнасилването на няколко заловени жени още повече му служи за доказателство за предстоящото нещастие. То разпространява страшната вест в селото. Четата се разделя на три колони и започва настъпление към 14 часа. Дясната се движи по десния бряг на Драговищица, лявата по пътя за близкото гробище, най-голямата средна тръгва направо по шосето. [59]

 

Босилеград е едно голямо село, в което според последното преброяване от 1910 г. живеят 1224 души. Център е на община, а до 1901 г. и на околия. В него функционират смесена прогимназия и две основни училища, болница, поща, клон на Българска земеделска банка и мирови съд. Сред занаятите се открояват шивачи, обущари, кожухари, грънчари, хлебопекари, бакали, бръснари. Търговията и услугите също са представени. В основната си част хората се занимават със земеделие. Отстои от окръжния център Кюстендил на 43 км. [60]

 

Две гледни точки - на злосторниците и жертвата, са достатъчни за оформянето на случилото се. Представителят на първата - войводата К. Печанац, свидетелства без заобикалки:

 

„Вървяхме покрай реката, докато в 2 часа пристигнахме в градчето Босилеград. Влязохме в градчето, но гражданството беше известено и избягало от градчето, почти не намерихме никого, само имахме пред градчето сблъсък с някакви техни въоръжени хора и жандарми, които бяха в градчето. Малко по-късно те отстъпиха и ние влязохме в градчето, кого намерихме, убихме, а градчето абсолютно цялото запалихме, така че то се превърна в пепел“. [61]

 

Информацията е твърде обща и не дава възможност за локализирането на конкретни лица и действия. Явно войводата пази конспиративност, защото пленен, дневникът се превръща в доказателство пред съдебните органи. Или пък няма кой знае какво да добави. В това отношение текстът на „Комитския поход в България“ е по-обширен.

 

Когато стигнаха до Босилеград,

войводата се надяваше да нападне,

па си викна с това бяло гърло

и дочу го цялата войска:

“Напред, братя, завзимайте града,

че иначе може да се страда.“

 

205

 

 

Тогава четниците атакуваха

и първите залпове направиха.

Четвъртата чета беше най-силна,

защото от нищо не се е плашеше:

„Юруш, напред срещу душманина клет.“

Няма такъв, който ще й пречи.

Божко Чукич реката прегази

и пръв влезе в Босилеград.

С тях е момчето Радосав Марков,

Станко Аджич с него на брода.

Тук е и храбрият Павлович Йован,

който не желае нито минута да спре -

само тича и с пушката стреля.

Тогава на българите зла съдба се случи -

добрият юнак от Бучинца Вуя,

останалите след него тичат

и Вученич Джоко от Балчак

в Босилеград влезе, без да отстъпва.

Пета чета на Николич Йована

и с тях Миочич Тодор,

и с него Гойко Комитлия от Белица

в Босилеград влезе като делия.

И Братнимир Миочич тогава

хукна към Босилеград.

А Радонич - наведен делия.

Подпоручикът ни беше Илия,

останалите всички с него по ред -

тичат напред и стрелят в града.

Тогава сърбите превзеха Босилеград

и с жив огън го запалиха.

Запалиха сгради и здания,

направи се страшна пропаст -

магазини и държавни имоти,

всичката търговска стока изгоря,

тогава назад се повърнаха. [62]

 

Текстът дава кратки сведения за бойните подразделения, имената на ръководителите и отличилите се участници, както и тяхното държание. Основна роля изиграват четвъртата и петата чета. Те са увековечени заедно с проявилите се при атаката. Авторът не е отчел, а и сигурно за целите му не е и необходимо, че за сериозна битка и дума не може да става. По-скоро отпорът е кратък, както констатира Печанац, защото сърбите превъзхождат българските защитници. Последните явно се стремят да осигурят минимално време на цивилните да напуснат населеното място. Така е пропилян

 

206

 

 

факторът на изненадата, използван умело в предходните две селища. Но внушението на „Очевидеца“ е необходимо за публиката му, иначе как би се доказало геройството. Какви юнаци може да са хора, превзели без голямо усилие и оплячкосали едно голямо село, определяно от тях като град. Поскоро са в категорията на разбойниците и мародерите.

 

Директорът на прогимназията Петрун Сираков записва покъртителната картина от гледната точка на жертвата. В този ден той заедно с учениците е на екскурзия в близката местност „Кремиково“. Може би и това ги спасява от гибел. Изстрели привличат вниманието му.

 

„Излязох на баира, отгдето се вижда селото. Гледам: полето беше покрито от бягащи жени, деца и мъже по направление към мястото, дето са учениците. Пристигнаха бягащи хора и казаха, че сръбски разбойници нападнали селото. Децата избягаха по направление към Кюстендил заедно с двете учителки, които придружиха сутринта учениците. Престрелката престана. Минаха се около 5 минути и се издигна кълбо дим - запалиха най-крайната къща откъм западната част на селото. След това зачестиха по разни места - накъм източната страна - да се явяват кълба дим и след това пламъци. Аз се отправих към с. Радичевци със сестра ми, двамата“ - обрисува палежа директорът и продължава - „Вървяхме бавно. Очите ми постоянно бяха обърнати към горящото село!... Душата ми се свиваше от ужасна болка!... Сърцето ми се късаше от болки!... Когато почнах да слизам към с. Радичевци, селото се съвършено изгуби в дим и пламъци. Само училището и черквата се виждаха. Стълбове дим се издигаха в облаците, подгонени от северния вятър... Цялото пространство - селото и част от полето - представляваха море от дим! Аз едвам се тътрех из стръмнината към селото. Слязохме на шосето и се отправихме по него. Шосето беше покрито с коли, добитък и хора от с. Райчиловци и Радичевци, които бягаха надолу“. [63]

 

Дивизионният началник в споменатия доклад също пресъздава трагедията, разиграла се в бившия околийски център: „Населението, което и през 1913 г. е изпитвало нападение на сърбите, панически е избягало по посока на с. Извор. Така Босилеград останал в ръцете на четата, която почнала да го граби и пали. До 5 часа след пладне 3/4 от хубавото и богато село е било в пламъци. Убити са само 4 души - тези, които не са успели да избягат. Двете деца, които не са успели също да избягат, се затворили вкъщи и тук изгорели. Точно в 5 часа след пладне се започнала престрелка по височините южно от Босилеград - това е бил църнощичкият кмет със своите 11 въоръжени селяни. В четата настъпило смут и последната напуснал горящия Босилеград и се отправила за селото Долна Лисина“. [64]

 

Жертви на нападението стават Никола Стоименов на 11 г., Стоян Гергинов на 73 г., Цветко Миладинов и Митре Пейчев на по 70 г. Другите двама остават засега неизвестни. По всичко изглежда, ако броят, посочен в документа е верен, че се издирват един възрастен и едно дете. Кметът на Босилеград, Йоне Дончев е лаконичен в определяне на причината за смъртта им - „убит от сръбски четници“. По-директен е вече споменатият му колега

 

207

 

 

Трайко Харизанов от с. Църнощица. Той в смъртния акт на Йордан Василков записва - „убит в местността „Обе-реки“ от сръбски разбойници“. [65]

 

Именно този кмет организира въоръжена група и обстрелва горящия Босилеград. Настъпилият смут сред четниците дава своя ефект и те се оттеглят назад, като поемат вече по друг път. К. Печанац не споменава за престрелка с въоръжени българи, които принуждават паравоенната формация да се оттегли. „След като свършихме с градчето, върнахме се един-два километра назад и тръгнахме към Божичка река и от лявата и дясната страна на реката запалихме близките села до основи и убивахме. Тази нощ нощувахме в село Долна Лисина, т. с. село на лявата страна на реката“ - за новите подвизи си записва войводата. [66] Не става ясно кои села са нападнати. Другите източници не потвърждават отклонение от пътя им. По-скоро махалите, разположени надалеч помежду си, са възприети като отделни селища.

 

В „Комитски поход“ отново се споменават повече подробности:

 

Тогава назад се повърнаха

и голяма полза придобиха -

войводата ни - сокол Коста

така ни говореше:

„Напред сега, наши мили братя,

да палиме по ред техните села.“

От Босила до старата граница

право вървят и всички села палят.

Но когато в град Лисина бяха,

с българите тук се сражаваха.

Това беше тъкмо на смрачаване

и честта се пада на един юнак.

С един българин се сблъска,

от ръцете му пушката изтръгна.

Момчето Сава Вучинич се казваше,

а в ръцете пушка нямаше.

Тогава войводата Коста заповяда,

понеже местата са му непознати,

да се чака и да се пренощува,

а сутринта да се премине

и градчето Лисина да се запали,

затова че тогава не ни пуснаха да минем. [67]

 

Кюстендилският комендант накратко описва маршрута: „От Босилеград четата взима направление през Долна за Горна Лисина; там убили двама души и опожарили част от селото“. [68] Дивизионният началник е пообстоятелствен: „Точно в 5 ч. сл. пл. се започнала престрелка по височините южно от Босилеград - това е бил Църнощичкият кмет със своите 11 въоръжени селяни. В четата настъпило смут и последната напуснала горящия

 

208

 

 

Босилеград и се отправила за селото Долна Лисина. Тук са били запалени 2 къщи. Вечерта четата останала да нощува в центъра на с. Горна Лисина, гдето убила учителя Стоимен Божков и запалила самото село“. [69] Краеведът допълва пъзела с някои събрани от него устни сведения. Той твърди, че формацията подминала Горнолисинския център и продължила по долината на Божичка река към махала Цакланье. „Кръвнишката чета била посрещната със залпове от селяните, които живеели на двата бряга на реката. Коста Печанац и неговите четници се паникьосали и почнали да бягат кой където види“ - твърди Ал. Младенов. Тогава се връщат назад в центъра на Горна Лисина, където нощуват. Едва на сутринта на 16 май 1917 г. запалват няколко махали, убиват учителя и потеглят за Долна Ръжана и Топли дол. [70]

 

Събраните на терен сведения се доближават до описаното в „Комитския поход“. Явно сърбите изпитват трудности при превземането на Лисините, които дори се споменават като град, може би за повече авторитет. Или всеки, макар и малък отпор, придобива характеристиките на величествена и решителна битка. Подготовката е сериозна, подразделенията са инструктирани и резултатите постигнати, сочи текстът:

 

И сутринта, когато зората пукне,

Лисина обезателно да се завземе.“

Четвъртата чета е определена

да нападне на душмани клети.

Па определи Джока от Белица

и момците от неговото отделение.

Русинът подпоручик Владимиров,

който от юначество прави чудеса.

Първата чета на Радонич Илия

Милочича делия.

Тогава четниците решително насилиха,

а българите оттук побягнаха

и влязоха в града Лисина,

 и цялата я огън превърнаха.

А оттам до старата граница

навсякъде отиват и всички села палят.

Оттам се сърбите обърнаха,

та в Стара Сърбия нагазиха. [71]

 

За публиката е поднесена нова порция „геройства“, скрепена с имената на „юнаците“. Тук до сърбите рамо до рамо се проявява и един офицер руснак, борещ се за общата кауза. И братушките се притичват на помощ на своите славянски братя. Сякаш жертвите не са от подобно потекло. Някъде в текста се твърди, че българите са татари и юди на славянството. За това те трябва да понесат заслуженото си. Така кървавият „Комитски поход в България“ манипулира истината за събитията. Поднесени в реални измерения,

 

209

 

 

фактите дават картината на едно повсеместно грабителство и мародерство. Героизирането отстъпва мястото си на пладнешкия обир, убийствата и палежите. Хронологията в общи черти е спазена, но видимата цел е да се повлияе на духа на публиката, като се представят събития и имена. Така около реалните факти се създава епос и е много трудно да се каже доколко детайлите отговарят на историческата истина.

 

Дневникът на самия предводител оборва твърденията за сериозни сражения. К. Печанац отбелязва за следващия ден: „Тръгнахме и продължихме убиването и паленето, но убийствата бяха малко, народът беше избягал; някои български селяни бяха въоръжени и стреляха по нас, но нищо не можаха да направят. В 2 часа след пладне излязохме отново на границата, хванахме пусия на височината Стрешер, кота 1979, и тук нощувахме. Времето беше студено, както въобще тук е винаги“. [72] За този ден войводата е изключително пестелив на информация. При отпор или по-сериозно сражение едва ли би премълчал, както на влизане в Босилеград.

 

Комендантът подп. Андреев докладва значително по-обширно. „Оттам минали в село Топли дол, гдето опожарили 21 къщи, убили един человек и ранили двама, след което заминали за село Ръжана, гдето също опожарили няколко къщи. След това разбойническата чета обратно се върнала към Горна Лисина, обаче там са били вече посрещнати от следващата по дирите им сборна рота от Кюстендил, поради което четата встъпила в бяг през Топли дол, Горна Ръжана към Варовик“. [73] В „Комитсия поход“ и в дневника на Печанац и дума не става за паника при оттеглянето. Сръбският юнак не познава подобно поведение. Дивизионният командир описва пестеливо този ден, като споменава за заклани трима души, но много не става ясно в кое от двете села. Според него четата преминава границата при връх Връшник. [74]

 

Ал. Младенов пресъздава по-подробно събраните устни сведения. Заедно с клането и пожарите са описани подробно някои деяния. Например изгарянето на кошара с целия добитък е повод за малко тържество: „Тя пламнала като барут, а четниците се хванали на хоро, играели и пеели около пламтящата сграда!?“. Преминаването през Горна Ръжана е съпътствано от среща на двама войводи - Коста Печанац и местния стар хайдутин осемдесет и седем годишния Рангел Илиев. Последният спасява селото, като заплашва сърбина с кърваво сражение. Самият той става жертва, като е намерен обесен. [75] Подобни версии не се потвърждават от наличните източници. Но те дълго време битуват сред населението, което е свидетел на събитията. Не всичко детайлно е описано в документите и устните сведения не трябва да се пренебрегват напълно.

 

Резултатът от нахлуването на четата на К. Печанац в Босилеградско е печален за района. Населението е подложено на убийства и малтретиране. Имуществото му е унищожавано, палено и разграбвано. Според рапорта на ген. Петров резултатът е следният: „От това нападение на разбойническата чета са заклани 32 человека и изгорени 2 живи деца. Изгорени са къщите

 

210

 

 

и други постройки на 317 домакинства. Общо загубите от това нападение са около 2 и 1/2 милиона лева по оценка през нормални времена“. Сведенията му се базират на анкета, проведена непосредствено след събитията, от училищния директор и босилеградчанин Йордан Захариев. Последният изпраща своя доклад, придружен с 26 фотографии, чрез кюстендилския окръжен управител до министъра на вътрешните работи. [76] Въпреки положените усилия този документ все още не е издирен. В наличност са 21 стъклени плаки от изгорелия Босилеград. [77] Те са непосредствено визуално доказателство за резултатите от насилието.

 

На 16 май директорът Петрун Сираков се завръща в Босилеград.

 

„Пристигнах в 9 часа и видях горящите остатъци от къщите. Отидох у дома, за да видя изгорелите ми дрехи и покъщнина. Мъките ми бяха големи!... Писъците и плачът на жени, деца и мъже, които се бяха завърнали, бяха покъртителни!... Аз намерих дома бита жестоко от разбойниците стара майка и битите също жестоко две сестри, които като нея бяха останали дома, да пазят къщата. Те още не бяха се опомнили от страшните преживявания от предишния ден. Те говореха за събитията и катастрофата с нервно треперене. Смазаната от бой стара майка лежеше на постел. Дрехите ми и покъщнината бяха съвършено унищожени - едни разграбени, а други изгорени. Започна се прииждането на избягалите. Сърцераздирателните им писъци се разнасяха на далеч“ - описва жестоката гледка в летописната книга прогимназиалният директор. [78]

 

Войводата К. Печанац веднага се хвали и обяснява постъпката си:

 

„Из пътя убивахме и клахме, така както те ни правеха на нас, цялото градче до основи го изгорихме, след това се върнахме по друга посока с дължина от 60 км и там всичко унищожихме и запалихме и създадохме една паника както по железницата, така и в самата България, а това е, когато нас ни боли, нека и тях малко да ги заболи“. [79]

 

Омагьосаният кръг на отмъщението е задвижен. В него няма невинни, всички са виновни. Има „ние“ и „те“. Последните подлежат на унищожение. Няма категории като цивилни, слаби, старци, деца, жени. И по време на война, но и в мир тази цинична философия дава своите страшни плодове.

 

Въпреки че първите сведения за четата са получени още на 15 май и са предприети отделни мерки, същинската дейност по преследването започва на другия ден. Бавната организация от българска страна позволява относително спокойствие при изпълнението на пъкления план от страна на сърбите. Предварителната подготовка, съчетана с фактора изненада, дават горчивите си резултати. В района няма съществени военни сили, които да дадат организиран отпор. Съотношението на нападателите към нападнатите категорично е в полза на първите. То и предопределя слабата съпротива. Въпреки че на няколко места тя е регистрирана и води до прекратяване или забавяне на насилието. По този начин Босилеград и селата по Божичка река дават по-малко човешки жертви. Населението бяга и се спасява, за разлика от двете Любати, където факторът изненада се оказва най-кървав.

 

211

 

 

Предприетите мерки от българските власти се оказват закъснели. Уместна за случая е поговорката - „След дъжд - качулка“. Първи по следите са изпратени 100 опълченци от Крива паланка. Те са последвани на 16 май от още 50, а след това 30 души. Кратовската милиция, предвождана от Дончо войвода, също е изпратена на помощ. [80] Осигуреното прикритие от юг се използва за съсредоточаване на редовна войска от изток. Планът предвижда по една сборна рота пехота от Кюстендил и Радомир и полуескадрон от Брезник да се насочат за „уничтожение на разбойниците“. В първите сведения се споменава за опожаряването на селата Райчиловци и Божица, но тази информация впоследствие не се потвърждава. Предписано е веднага отпускане на оръжие за населението.

 

Кюстендилската рота пристига в Босилеград около 4 часа сутринта на 16 май. Тя само констатира вече случилото се и продължава преследването към Божица. Това подразделение явно е забелязано от четата, последната прекратява акцията, като отстъпва с бягство. Същия ден е изпратено заповяданото оръжие. На населението от общините Босилеградска, Любатска, Горнолисинска, Църношичка и Драгойчинска са отпуснати по 30, а за Бистърска и Бресничка по 15 пушки. От направената проверка се оказва, че именно военните са проспали събитието. Началникът на канцеларията на военния министър ген. Брадиславов мъмри провинилите се: „За появяване на голяма сръбска чета в Босилевград до снощи нямаше донесение от Началника на 7-а дивизионна област и от близките военни коменданти. Господин министърът на войната узна за това от господин министъра на вътрешните работи. Вземете надлежните мерки да не се повтарят подобни грешки, имащи печални последици“. Радомирската рота и полуескадронът от Брезник пристигат в района на 17 май, когато от противника вече няма и следа. [81]

 

Четата бързо се спуска в долината на Българска Морава, като около Сурдулица има сблъсък с българско подразделение. Последното е принудено да се оттегли, като паравоената формация преминава реката и се спира в Кукавица планина. Опитите да бъде настигната, не дават резултат. „Невъзможността да се загради и унищожи разбойническата чета, се дължи главно, че сръбското население ги укрива и дава лъжливи, противоречиви сведения, или пък когато даде верни сведения, дава ги винаги късно“ - оплаква се подп. Андреев. Той е комендантът на Кюстендил. Градът се намира на малко повече от 40 км от мястото на разигралите се събития и е сред заявените цели от страна на четниците. Те се хвалят, че имат на разположение 5000 души и действат от различни посоки към него. [82] По-скоро става дума не за истинско намерение, а за психологическо въздействие. В Кюстендил е разположена Главната квартира с редица войскови подразделения и една паравоенна формация едва ли би се осмелила да го атакува. Мерки за охрана все пак са взети.

 

По време на нападението на Босилеградския край главнокомандващият отсъства от района. Той заедно с княз Борис след посещение на фронта

 

212

 

 

се намира в Скопие. Вестта за извършеното мародерство ги застига след полунощ на 16 май и забавя потеглянето им за Кюстендил. Времето сутринта е използвано от началника на Македонската военноинспекционна област ген. Ст. Тошев за публично мероприятие. Изчакана е специално изпратена добре въоръжена команда с автомобили, която да охранява пътя по маршрута. Проблеми не се появяват и високопоставените фактори пътуват спокойно през Куманово, Крива паланка и Деве баир. „В 4 часа след пладне пристигнахме в Кюстендил - без никакъв инцидент, за почуда на главноквартирците“ - отбелязва адютантът кап. Л. Малеев. Началникът на ЩДА е приет на доклад за проектоусловията на примирието с Русия. На тази дата градският общински съвет взема решение за провъзгласяването на ген. Н. Жеков за почетен кюстендилски гражданин. Скоро същата вечер князът продължава пътя си за столицата. [83] Изстъпленията в Босилеградско оказват своето психологическо въздействие върху военния връх, защото демонстрацията е много близо до Кюстендил.

 

Цар Фердинанд още на 18 май 1917 г. е запознат от Министерството на войната с предприетите действия за парализиране на четническото нахлуване. [84] От ВМОРО с тревога посрещат новината. Т. Александров и Ал. Протогеров представят пред ген. Н. Жеков своите виждания за ликвидирането на сръбската въоръжена съпротива. За началник на Моравската военноинспекционна област е назначен полк. Петър Дървингов. [85] Животът в Босилеградско, макар и трудно, започва да се нормализира. Децата се завръщат от Кюстендил, но с едно по-малко. При нещастен случай по време на бягството им в с. Соволяно е убита една ученичка. На 26 май са възстановени занятията в прогимназията. Остават да работят само три преподавателки, а другите три отказват да се върнат. [86] Някои семейства с изгорено имущество напускат и се заселват в Кюстендил. За тях се осигурява всичко необходимо съгласно предписанията на местния комитет за СГОП. Извънредно от града са доставени 15 литра газ за пострадалия клон на Българска земеделска банка. Отпуснати са определени артикули и за частни нужди. Кюстендилският комитет няма правомощия в този район, но проявява солидарност „предвид изключителния случай“. [87]

 

В средата на юни в Босилеград е разположен гарнизон от една полурота с личен състав 50 души и взвод конница от 25 души. Силите явно не достигат, защото след месец се установява използването на отпускарите войници за патрулна дейност. Деянието се констатира от командването на 13-и пехотен полк. Бойците се връщат от вкъщи с отпаднал дух и изморени от търсенето на сръбски четници. Веднага от 7-а дивизия е сигнализирано на командването на 2-ра армия с молба практиката да се прекрати и отпуската да се използва за домашни занимания и почивка. [88] Войните оставят значими травми в историята на човечеството. Все някъде се открива причината за извършване на насилието. Навлиза се в омагьосания кръг на отмъщението, като противникът е обвинен за подстрекател и агресор. Другата страна действа в „самозащита“ и мотивите и, разбира се, са „по-благородни“.

 

213

 

 

Появяват се още кръв, дим и сълзи. И след век тази рана не е зараснала и често се разкървавява. Страстите на Балканите винаги се възпламеняват от подобни факти. Тук опитите за помирение и съвместно почитане на жертвите на човешкото безумие, познати от някои западни държави, все още не работят. Врагът си остава враг, на полуострова и сега се практикува вендета. Но духовната вендета, насъсквана между народите, е още по-страшна. Тя не се знае кога пак би се изляла като физическа саморазправа. Трябва малък повод и натрупаният взрив избухва. От подобни случаи национално пъстрите Балкани си запазват марката на „барутно буре“ в Европа.

 

През май 1917 г. в Кюстендил се случват и други важни събития. Още на първия ден на месеца поста на Началник на военното духовенство заема търновският митрополит Йосиф. Няколко десетилетия след смъртта на последния владика Иларион Ловчански и Кюстендилски в града отново се настанява йерарх на Българската Екзархия. С този акт епархията не е възстановена, но по това време знаково е присъствието на висш духовник. Той резидира на мястото поради разполагането на Главната квартира. Още на Гергьовден - 6 май, разпраща на свещениците в армията по един екземпляр от „Временните наставления на военното духовенство“. Така тази дата се възприема като изначална за институцията. Митрополит Йосиф пребивава в града малко допреди своята смърт в продължение на близо година. Той участва в обществения живот, но често обикаля по фронта. [89]

 

На същия Гергьовден в казармата с военен и религиозен ритуал е отбелязан празникът на ордена „За храброст“. Клетва полагат младите войници от различните изповедания. На събитието присъстват офицери от ЩДА начело с главнокомандващия. [90] Молебен в църквата „Св. Богородица“ е предвиден за 15 май, от 10,30 часа по повод именния ден на престолонаследника. Поканата важи за всички отдели на Главната квартира, съюзническите офицери за свръзка, кюстендилския окръжен управител и кмет. Същите са удостоени с честта да присъстват и на деня на Светите братя Кирил и Методий. Програмата на мероприятието включва литургия от 8,30 часа на 24 май, отново в църквата „Св. Богородица“. След това духовната процесия отива на площада пред Главната квартира, където се извършва водосвет и се държат речи. [91] Гражданството и учениците взимат дейно участие в събитието. [92]

 

Празникът е използван и за тържественото оповестяване за удостояването на ген. Н. Жеков със званието „почетен кюстендилски гражданин“. Няколко дни по-рано Общинският съвет приема това решение единодушно, „вслушвайки се в интимното желание на всичкото гражданство“, и още „като многозаслужил вожд на Отечеството ни, горещ поклонник на омайната кюстендилска природа и скъп радетел за доброто на града ни и на населението му“. [93] Никола Жеков става третият човек, удостояван с тази чест, след Илиодор Горонович и Марин Дринов. Поводът е ознаменуван с овации от гражданството, извършени пред къщата на Хр. Славейков, използвана за квартира на главнокомандващия. [94] Последният получава множество поздравителни

 

214

 

 

телеграми от административни власти, религиозни общности, сдружения, просветни и културни институции и редица кюстендилци. [95]

 

Девическата гимназия организира свои благотворителни инициативи. На 23 и 28 май са проведени вечеринки с концерт и представление на пиесата „Луди-млади“. От томболата са събрани общо 1445,50 лв. [96] От 10,30 часа на 30 май се организира молебен по повод именния ден на цар Фердинанд. За място е определен площад „Св. Св. Кирил и Методий“, разположен пред Главната квартира. [97] Започва да се забелязва тенденция тържествата, организирани от ЩДА, да се провеждат на открито и то в строгия център. Дотогава те са или изцяло в близката църква „Св. Богородица“, или в нея и след това на площада. Наблюдателният адютант Л. Малеев споделя критично още за 1 юни 1917 г.: „Градът оставаше все така недружелюбен, населението му почти без участие...“. [98]

 

Съглашенската офанзива на Южния фронт от април и май 1917 г. завършва без успех. Българските юнаци с цената на много жертви не само задържат, но и сразяват замисъла на противника. Политическият връх не успява да осъществи пробив по ахилесовата пета - Добруджанския въпрос. Постигнат е известен компромис с германците. При ген. Унгер се назначава един висш царски офицер, на когото се подчиняват българските околийски и окръжни началници. Ген. Н. Жеков вижда тази стъпка като временна. Повишеният на 30 май в звание генерал-майор Ив. Луков продължава да поддържа твърд курс и взисква от представителя в Кюстенджа ген. Назлъмов слагането на край на германските своеволия в областта.

 

В деня на повишението на началника на ЩДА Временното правителство на с. Венизелос обявява война на Централните сили. Неговите подразделения започват да заместват руските сили на фронта. На 11 юни съглашенците отстраняват крал Константин, който абдикира в полза на сина си Александър. В Атина все повече се разпореждат анатантофилските поддръжници. Властта е поверена на Венизелос. На 30 юни правителството му скъсва дипломатически отношение с Германия, последвано на 2 юли 1917 г. и от останалите страни на Четворния съюз. След месец започва и общата мобилизация. В. Радославов приема стъпките като фактическо състояние на война. [99] България се изправя срещу още един, вече последен, противник на Балканите. Дългите неизвестни, продължили повече от година и половина, намират своето окончателно разбулване. „Неутрална“ Гърция, която допуска съглашенските армии да дебаркират и да създадат фронт на нейна територия, се определя в лагера на противника. Българските съмнения за маневрите на хитроумните елини се оказват верни. Късно е вече за изтласкването на съглашенците в морето. Тази възможност от края на 1915 г. е пропиляна безвъзвратно. Единствено остава да се пристъпи към елиминирането на останалата гръцка администрация в зоните, завзети от българското оръжие. По този начин в полза на София се решава съдбата на Югоизточна Македония.

 

В Главната квартира поведението на Гърция е честа тема още докато е жив ген. К. Жостов. Наследникът му Ив. Луков, повишен в генерал-майор,

 

215

 

 

трябва да констатира горчивата реалност. И двамата са припознати за германски противници, но последният е жив и става често прицелна точна на недоволството им. Той е част от „кюстендилската тройка“, която смущава управляващите фактори и в България. Тази конфигурация е подложена на бавно ликвидиране. Пръв от Главната квартира е отстранен началникът на Полската канцелария полк. М. Сапунаров. На 6 юни 1917 г. той е назначен за командващ на Планинската дивизия и изпратен в щаба и далеч в Тетово. [100] На негово място в Кюстендил пристига полк. Червенков. Според Вл. Коцев Сапунаров е елиминиран от царя заради участието си в заговора за преврат веднага след публикуването на „програмата“, разбирайки, може би Правилника. Все пак е изчакано известно време. Обяснението за оставането на началника на ЩДА е заради твърдото застъпничество на главнокомандващия. Възможно е и подобен развой, но съчетан с повишение на първия, е трудно обясним. [101] Във всеки случай и без спомените на Коцев е видно, че „тройката“ престава да съществува. Кумът и кумецът са разделени. В Кюстендил от нея остава за момента само тандемът Жеков - Луков.

 

Главнокомандващият продължава често да пътува до различни участъци от фронта. На 15 юни 1917 г. от Кюстендил той потегля заедно с парламентарна делегация. В нея единствен поддръжник на кабинета е народнолибералът Александър Станчев. Другите са от опозицията: Асен Цанков - широк социалист, Борис Вазов - народняк, Цанко Бакалов - земеделец и Григор Василев - демократ. Последният е в родство с ген. Н. Жеков. Към групата се присъединява също началникът на военното духовенство митрополит Йосиф. Те посещават щабове и фронтова линия на 2-ра и 1-ва армия. Наблюдателният адютант Л. Малеев не само присъства, но и пресъздава обиколката. Вследствие на нея ген. Н. Жеков се сближава с Ас. Цанков и особено с Ц. Бакалов. Земеделецът започва често да посещава Кюстендил и да търси по всякакъв начин срещи с главнокомандващия. [102]

 

След инициатива и няколкомесечни усилия започва да се реализира важен проект на Девическата гимназия. Той е в съзвучие с призивите за увеличаване на производството на селскостопанска продукция. По желание на преподавателите и ученичките Общината отпуска за срок от 3 години една нива. Тя е разположена в района на Земеделската гимназия. Трудности се появяват при разораването, за което са изискани 2 чифта волове и 10 пленници сърби. Поради забавянето засаждането продължава повече от месец и приключва на 20 юни. От училището са отпуснати 520 лв. аванс за заплащане на обработката. Закупени са 300 кг картофи и 100 кг боб за семе. Близостта на нивата до два пътя я прави уязвима. Налага се повторно засяване, защото мястото е атакувано от гъски, други птици, добитък и сляпо куче. За изграждането на ограда е издействана от Главната квартира доставката на 20 топчета бодлива тел, а от общината 200 кола. Тя е реализирана от пленници руси, работещи при автомобилистите. Начинанието, посрещнато от ученичките с „ентусиастично съгласие“, не се оказва никак лесно. [103]

 

216

 

 

Проблемите с продоволствието принуждават градското население да прибегне към увеличаване на земеделското производство. Ориентацията в тази посока е констатирана от общинската управа и своевременно е издадена надлежна заповед за опазване на продукцията. Пазачите са задължени денонощно да охраняват определените им участъци. Забранява се свободното движение на всякакви домашни животни по полето. Ограничението важи и за населението и войниците с цел ликвидиране на посегателствата. Предвижда се при нарушение налагането на най-високите по нормативните актове глоби. С акт на стойност 25 лв. е наказана гостилничарката Анна Христова, защото продава киселото и прясното мляко на по-висока от определената цена.

 

„Понеже, по липсата на друга храна, зеленчуците са станали предмет от първа необходимост“, от Общината пристъпват към нормиране на пределната им продажна стойност. Зеленият фасул пешак се продава до 50 ст., халт фасулът до 60 ст., стамболецът - до 80 ст., кромидът - до 60 ст., тиквичките - до 40 ст. за кг. Картофите до 10 юли струват 1,20 лв., а след това до 80 ст. Нетопеното масло е фиксирано до 6 лв. за кг. Забранява се на населението и войниците да причакват продавачите от селата извън града и там да осъществяват сделки. Заповедта е издадена на 28 юни, но не действа и една десетдневка. Отменена е, „понеже износът на зеленчука е свободен и цените му в другите съседни градове са произволни, а с нормирането им тук зеленчукът не се внася вече в града“. Само маслото запазва допустимата си норма. Другите разпоредби също остават в сила. [104] Пазарното стопанство си казва думата, като предизвиква дефицит. Поговорката „интересът клати феса“ е подходяща за илюстрация на случилото се.

 

През май и юни 1917 г. продължават усилията на местния комитет за СГОП да задоволи потребностите на населението. На селските общини са доставени 496776 кг царевица и 95476 кг пшеница. Първият артикул значително превъзхожда по обем втория и до края на периода се затвърждава тенденцията да се отпуска основно от него на домакинствата. Повишава се цената му, като кг царевица започва да се продава вместо по 32 ст. на 35 ст. за кг. Ечемикът и ръжта имат стойност от 38 ст., а пшеницата по 47 ст. Брашното от последната струва по 52 ст., докато царевичното е 40 ст. за кг. При констатиране на нарушения се прибягва до съставяне на актове и конфискация на стоката. Така Петър Стоименов, воденичар в с. Неделкова Гращица, продава на Младен Величков от с. Дурачка река, Кривопаланечко 55 кг брашно по 2 лв. за кг. То веднага е отнето и пуснато за продажба на комитетската фурна на стойност от 52 ст. Прибягва се към сделки и при други случаи с мотив да не се развали стоката. Задържани са 45 кг пшеница, изтъргувани от Анна Димитрова от с. Неделкова Гращица на Коле Младенов от с. Дурачка река отново по 2 лв. за кг. Търговците на царевица и брашно Д. Трифунов и Н. Стрезов са наказани за завишаване на цената с отнемане на стоката и предоставянето и на Кюстендилския резервен интендантски магазин.

 

217

 

 

С предимство се ползват бойците, пуснати в отпуск. Задължително им се осигурява по половин кг зърнени храни дневно. „При това винаги да се удовлетворяват най-напред нуждите на семействата на войниците от фронта, а после на другите“ - решават изрично членовете на местния комитет за СГОП. Общинските управления се задължават да поддържат необходим резерв за приоритетното им обезпечаване. Останалите трябва да чакат дори когато не може да се изпълни цялата норма. Тези, които са декларирали в наличност храни или са им установени при проверка, не подлежат за доставка. Едва при свършването на наличното до новата реколта получават дневна дажба от 500 гр. зърно или 420 гр. брашно. Нормата важи и за градското население. То може да избира да получава хляб от фурната на комитета в случай, че предостави притежавания собствен обем на околийската реквизиционна комисия. Хората, извършващи „усилен физически труд“, като земеделци, индустриални работници и занаятчии имат право на дажба от 800 гр. хляб дневно. Към тях са включени и 11 души пожарникари. Нормата се отпуска едва когато се осигури достатъчно за изхранване на останалото население. Молбата на стражарите да влязат в тази категория, е оставена „без последствие“. Съотношението на брашното в насъщния се запазва 70 % пшеничено и 30 % царевично, като второто се увеличава по изключение, когато първото не достига. Така има случаи на изравняване на двата вида на по 50 %. Цената на 1 кг хляб се увеличава на 44 ст., а за 800 гр. на 36 ст. В края на юни недостигът провокира намаляване на грамажа. Предписва се производството на два вида от по 800 и 700 гр. Скоро заповедта е променена и се спират само на един артикул от 800 гр., като цената му се запазва. С оглед на сезона тази дажба се отпуска само на хората, които полагат тежък физически труд. На останалите дневната норма е намалена на 400 гр.

 

Съществено внимание е обърнато на преработката на млякото. При липсата на частен интерес със съдействието на 13-а допълняюща дружина се пристъпва към откриването на военни мандри. Процедурата е координирана от комитета за СГОП. Правят се усилия за започването на работа на обекти в общините Граница, Берсин, Рашка Гращица, Николичевци, Еремия, Ваксево, Четирци, Коняво, Ломница, Перивол, Сколкощица. Вече функциониращите на частни начала в Горна Гращица, Таваличево, Каменчика Скакавица, Цървеняно, Буново и Гърбино се подпомагат с допълнителни ресурси като мая за сирене, сол, газ, захар. Появяват се проблеми с предоставянето на готовата продукция. Такъв е случаят с мандраджията в Горна Гращица, на когото се налага да му се прави няколкократно напомняне да извърши указаните му доставки. С подвеждане под съд са заплашени кметът и съветниците в Таваличка община, защото не контролират стопаните да издължават определените им норми от мляко. Селяните проявяват упоритост, а за вразумяването им са изискани 2 - 3 стражари за съставянето на надлежните актове за нарушение. Няколко пъти специално внимание е обърнато на командира на 13-а допълняюща дружина. Надеждата

 

218

 

 

е да изпрати 5 - 6 бойци, които да заставят населението да спре съпротивата при изпълнението на нарядите с млякото. Изисква се от него да смени вече командированите войници в Коняво. Те попадат под влиянието на местния кмет, „който покровителствувал хората, които не давали млякото си на мандрата“. Поискано е от командира на дружината отпускането на бойци, които да контролират обектите.

 

Редица селища, където не може да се изгради подобно предприятие, се освобождават, като се задължават да предоставят по един кг и половина топено масло на глава млечен дребен добитък. Така е подходено например в общините Тишановска, Бобешинска, Църваричка и Раковска. Те са разположени в планинските райони. В приградската зона се действа също различно. Стопаните от Лозенска, Жилинска, Богословска, Слокошка, Багренска и Николичевска се задължават да задоволяват нуждите от мляко на населението и болниците в Кюстендил. Друго изключение, когато не е открита мандра, се разпорежда създаването на бачия. В случай на невъзможност и от подобна остава изпълнението на нарядите директно от стопаните. На последните се оставят по пет овце за лични нужди. Допуска се освобождаването на 5 кози при наличие поне на 10 и то, когато семейството няма достатъчно храна. В края на юни започва предаването на готовото масло към складовете на комитета. Налага се реквизиция на недостигащите качета или освобождаването на войници от занаята за направата на нови. Фабриките в държавата също са запитани за продаване на определено количество. Специално внимание е обърнато на отговорните фактори да вземат мерки за предотвратяване на възможна контрабанда на произведената стока. От 7-а дивизионна област се настоява за командироването на сто бойци. Те се придават към околийската реквизиционна комисия за „изземването на маслото и вълната, тъй като голяма част от населението отказва доброволно да даде определения му наряд“. Местният комитет не само констатира съпротива в тази област. Недостигът на тенекии и цинкови съдове прави невъзможно съхраняването на топеното масло. Налага се да настоява пред стопаните за нетопено, което може да поставя в наличните дървени качета.

 

Търговията с мляко се регулира, като се дават разрешителни за определен обем за директно продаване или за производствени нужди. Потребителите се завеждат в отделен списък. Създадена е специална комисия, която да се ангажира с осигуряване на населението в града. Въпреки освобождаването за целта на редица села от доставки към мандрите, дефицитът не е запълнен. Той се дължи на нарасналото потребление: „Като се има предвид числото на градското население, нуждите на местните болници, числото на офицерите и служащите от Главната квартира, квартируващите в града войскови части, както и липсата в достатъчно количество на други хранителни продукти, внасяното от въпросните общини количество мляко съвсем няма да бъде достатъчно да задоволи нуждите на градското население“. Разчита се общо от ангажираните села на 7840 овце и 438 кози. Първите до 1 август трябва да дават до 300 гр., а след това 200 гр. мляко,

 

219

 

 

а вторите пак до и след разделната дата 500 и 400 гр. Предвиден е строг ред за контрол. Поради настъпващия сезон за прибиране на реколтата се прави организация продукта да се взима директно от селата. Управителят на местната военна болница например е задължен да изпраща хора, които да приемат млякото от Багренска община. Тези стопани, които нямат възможност да идват в града, се задължават до 25 август да доставят по един кг и половина добре узряло сирене от глава дребен добитък. Определена е примерна норма от половин литър мляко на човек от града. При по-голямо търсене контролните органи могат сами да намаляват дажбата. Цената на овчето се определя на 60 ст., а на козето по 40 ст. литъра.

 

Животните, предназначени за клане, също попадат под разрешителен режим. Определят се месечни квоти на касапите по колко глави едър и дребен добитък да мине под ножа. Стражари са командировани в общините Ваксево, Еремия, Злогош, Трекляно и Четирци, които да вземат от кметовете ведомостите с броя на животните. Мерките са в съзвучие с постоянно проявяващия се недостиг на месо в Кюстендил. Квотите, определени в съответната наредба, довеждат до дефицит, „а всичко това създава повод за постоянни недоволства и оплаквания от страна на населението“. Констатират се неразрешени доставки на продукция в столицата и новите земи. Изкупуване на стоката се извършва нелегално при завишени над нормата цени. „Запрещава износа на месо от района на комитета от частни лица и дружества без разрешението на комитета, за което да се съобщава на комендантите и началниците на гарите в района, на кюстендилския околийски началник, кюстендилския градски кмет и на градския комендант“ - взема категорични мерки местната структура за СГОП. Нормирани са цените на редица артикули. Така на говеждото главата струва до 4 лв., чифт крака чистени до 2,50 лв, а нечистени до 1,50 лв., черен дроб до 3 лв. и шкембе нечистено до 2 лв. При овчето или овнешкото глава съответно има стойност до 1 лв., чифт крака чистени до 0,20 лв., дроб до 1 лв, а шкембе нечистено, до 0,80 лв. На яретата и агнетата в същия ред главата е до 0,90 лв., чифт крака до 0,15 лв., дроб - до 0,80 лв. и нечистено шкембе до 0,70 лв. При свинското главата върви до 4 лв., а чифт крака до 0,50 лв. Като безмесни дни се определят понеделникът, срядата и петъкът през седмицата.

 

По нареждане на Дирекцията за СГОП е свикана конференция, която обсъжда организацията за отглеждане и угояване на агнета и ярета, реквизирани за нуждите на армията. Общинските кметове са натоварени да разгласят за възможността заинтересованите. Те трябва да дадат точен списък на подходящите за целта пасища. От резервните интендантски магазини се доставя необходимото количество сол и ярма, както и храната за пастирите. Броят на последните се определя в зависимост от този на агнетата и яретата. Така при 300 глави са необходими 4 души. При увеличаването им със 100 се добавя още един човек. От допълняюците дружини се изисква отпускането на нужното число войници, които да се заемат с отглеждането.

 

220

 

 

Явяват се заинтересовани предприемачи от селата Нови чифлик, Соволяно, Мазарачево, Чудинци, Слокощица, Граница и от града.

 

За населението, добитъка, местната индустрия и занаятите се отпуска определено количество каменна или морска сол. В началото на юни се оказва, че хората в града не са получавали от жизненоважния артикул от средата на март, а по селата от втората половина на април. От наличните резерви, предназначени за мандрите, се отпуска на човек по 1 кг на цена от 0,60 лв. Мярката е съгласувана със Дирекцията за СГОП, като оттам се гарантира попълването на дефицита.

 

Специална комисия е създадена за определянето на количествата газ за нуждите на хотелите, хановете, кръчмите, гостилниците, кафенетата, бирариите и бръснарниците в града. На административните структури, религиозните общности и индустриалните предприятия се отделят ограничени количества. Цената на газта е 1,30 лв. за литър. Местният комитет търси да се снабди с недостигащите му варели. Селските кметове са запитани за съответните нужди на населението. Даден им е тридневен срок за отговор, иначе губят квотата. На два пъти по 10000 л. и 6500 л. се отпуснати от склада на комитета. По половин литър е определената дажба на член на семейство. Пристъпва се към доставка и за гражданите в Кюстендил, но със забележката, че тя е за задоволяване на нуждите им чак през зимния сезон. Член на семейство взима по литър, а ако се състои от двама души, по три литра. Циганските получават по два литра независимо от броя си. Така е и при снабдяването с петрол. Техните семейства получават по 4 л, докато градските са нормирани по-различно. На едночленно квотата е 3 л, на двучленно - 5 л, на тричленно - 7 л, а на четиричленно по 2 л на човек. Гражданите се ползват с предимство и при снабдяването със сода каустик. Семейство получава по половин кг. Селяните и циганите са оставени за друга пратка.

 

Въпреки далечния отоплителен сезон дърва се секат. По 4 лв. куб. м е оценена стоката, кубирана и превозена от комендантската секция при ЩДА. В случай, че са добити от някой стопанин, стойността им се вдига на 7 лв.

 

На селското население от склада на комитета е отпуснато 3000 кг просо за посев. По 10 кг захар са доставени само на трите аптеки в града за производството на сезонния спирт за годината. Ориз много време не е получаван. Потърсена е помощ от столицата: „Да се помоли Дирекцията по прехраната по възможност по-скоро да изпрати за нуждите на града ориз изключително за болните, каквито според мнението на лекарите в града не са малко“. Положението с оцета не е по-различно и е отправен призив с оглед сезона за наряд от 30000 л.

 

В края на юни са взети мерки за реквизирането на излишните храни, които да се раздадат на нуждаещите се семейства по общините. Укритите недекларирани количества подлежат на изземване и предоставяне на населението. Кметовете са задължени да изпълнят нарежданията, като осъществят снабдяването по нормирани цени. „Нека се има предвид, че с

 

221

 

 

всички тези нареждания се цели да се достави храна на българския войник, който така достойно и самоотвержено брани отечеството ни“ - записва основния мотив местният комите за СГОП. [105]

 

Създадени са две комисии. Едната е упълномощена да дава мнение за цената на продуктите, предметите и услугите. Тя включва представители на търговците, обущарите, шивачите, сарачите, кожухарите, книжарите, земеделците, работниците, кооперативните сдружения и на консуматорите. Делегират се членове от Министерството на земеделието, Министерството на войната, Окръжната постоянна и реквизиционната комисия, околийското управление и от училищата. Другата получава задача за издаването на „бележки на лицата, които имат неотложна нужда за покупка на горни дрехи и обуща, както и на материали за тях“. Тя е разделена на пет групи, отговарящи за частите на града - „Велбъжд“, „Тополище“, „Студена“, „Градец“ и циганската махала. В състава и фигурират представители на всички основни етноси - българи, евреи и цигани. [106]

 

Проблемите с осигуряването на прехраната продължават с неотслабваща сила. Кюстендилско не само е непроизводителен или слабо производителен район на редица артикули. Дори тези, които могат да се осигурят, се оказват недостатъчни поради укриване от населението. Запазват се проявленията на спекула с цените на редица продукти. Намират се и купувачи на стоките, което показва, че зависимостта на пазарния принцип остава в пълна сила. Търсенето и предлагането са скачени съдове, които рефлектират върху цените. Опитите за запълване на дефицитите срещат обективни и субективни причини.

 

Първото полугодие на 1917 г. се отличава с множество проблеми. Бойните действия по Южния фронт продължават с неотслабваща сила. В завоя на Черна, край Дойран, и на редица други места горещата война изтощава силите на двете воюващи групировки. От Централните сили най-голямата тежест понасят българските войници. Логично те отстояват постигнатото в борбата за национално обединение. Трудно се овладява балансът на дипломатическото поле. Добруджанският въпрос се превръща в проблем без окончателно решение. Изглежда, българите трябва да си припомнят думите на марша „Съюзници-разбойници“. Всеки от тях съзира в предоставянето на областта на Царството възможност за решаване на собствените си сметки. Изпадането на България в изолация и дава повод да откаже обявяването на война на САЩ, присъединили се към Антантата. Чрез този акт противниковата коалиция се стабилизира след революцията и симптомите за излизането на Русия от войната. На Балканите обстановката допълнително се усложнява от определянето на Гърция на страната на Съглашението. България предстои да изпита тежестта от още един съсед противник. В макрои микроплан съотношението на силите все повече накланя везните в полза на Антантата.

 

В Главната квартира борбата се води под кръстосания огън от съюзници и врагове. Докато фронтът е известен и натискът очакван, то борбата

 

222

 

 

със съюзниците и с държавните фактори допълнително изтощава силите. Сблъсъкът на ген. Н. Жеков с изпълнителната власт едва не му коства поста. Като намордник му е спуснат специален Правилник за Главното командване. Отлаган във времето, документът формулира неговите и на останалите фактори правомощия, но по-скоро се опитва да го постави на място, което той не иска. Като реакция на този акт има информация за подготвян заговор за военен преврат. Макар и непотвърдено от други източници, мнението сочи контурите на потенциална атака към Кабинета. Оформилата се „кюстендилска тройка“ скоро е торпилирана чрез изваждането от институцията на М. Сапунаров. Тенденцията да се всяват интриги и раздори в Главната квартира, продължава с неотслабваща сила. Градът от дълго време не е посещаван от държавните ръководители, което може да се приеме като знак за несъгласие с провежданата от военните политика.

 

Редица от тенденциите в Кюстендил се запазват. Проблемите с препитанието продължават. Забелязват се някои нови аспекти. По различни поводи в града се провеждат културни мероприятия. Знакови фигури от настоящия, но и от по-сетнешния интелектуален елит пребивават тук. Открояват се творци като Кирил Христов, Емануил Попдимитров, Стоян Загорчинов.

 

Босилеградският край от Кюстендилска околия изпитва непосредствено ужасите на войната. Проникването на чета, предвождана от К Печанац, води до убийството на 32 души и изгарянето на 2 деца. Унищожено е имуществото на 317 домакинства. Събитията се случват на около 40 км от мястото на Главната квартира. Върху държавата пада грижата за обезщетяване на материалните загуби. Загиналите хора остават в сметката на задвижения кръг на отмъщението. В употреба влиза позната старозаветна традиция - „живот ще се даде за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога“.

 

 

2. В града и на Хисарлъка

 

Влизането на Гърция във войната на страната на Антантата води до потенциална промяна в съотношението на силите на Южния фронт. Разколебаните руски части след Февруарската революция има с какво да бъдат сменени. Централните сили започват сондажи за сключване на примирие с Петроград. Излизането на империята от войната се обсъжда, но идеята да стане без анексии и обезщетения, плаши управляващите в София. Друг стрес им оказва начинът, по който се сменя правителството в Берлин. В средата на юли 1917 г. по настояване на Хинденбург и Лудендорф кайзерът отстранява канцлера Бетман Холвег. На негово място е назначен Георг Михаелис. Новият кабинет декларира пълно спазване на съюзническите задължения, поети към Царството. Добруджанският въпрос си остава препъникамъкът в двустранните отношения.

 

223

 

 

Тревогите на българските управляващи идват от възможно повтаряне на германския сценарий за смяната на кабинета на В. Радославов. Симптомите от Кюстендил навеждат и царя на тази мисъл. Княз Борис посещава града и докладва на баща си, че макар и да отрича, главнокомандващият мълчаливо приема и подкрепя подхода на немските си колеги. За втори пример в тази посока служи импровизираната пресконференция, свикана в града от ген. Ив. Луков. Началникът на ЩДА е упрекнат, че наравно с призивите за патриотизъм изрекъл намеци против Кабинета и германските съюзници. Премиерът предлага на монарха генералът да бъде командирован на Източния фронт. Царят се съгласява с временното му елиминиране по този начин. За Н. Жеков дори е по-категоричен. В телеграма до Стр. Добрович емоционално споделя:

 

„Ужасен съм от трите телеграми на Радославов, Вашата и на Рилски (псевдоним на княз Борис - б.а.). Всичко това е фабрика на Кюстендил и аз с най-голямо удоволствие бих уволнил телеграфически този стар и непоправим антантист, русофил и демократ главнокомандующи, който трябва да бъде отчислен, след като се завърна“.

 

Предчувствията на Фердинанд не са особено позитивни и той чертае неблагоприятна перспектива за себе си и управлението си. Князът не споделя крайната мярка по отношение на ген. Н. Жеков. Според височеството той е по-хитър и не издава позицията си.107 Облаците над тандема в Главната квартира остават мрачни и дори се сгъстяват. Сред държавните фактори най-отявленият им противник си остава премиерът, в по-малка степен монархът, и в най-слаба престолонаследникът. Последният по-скоро симпатизира на Жеков, колкото на Луков.

 

Като офицер за поръчки, Борис продължава често да пребивава в Кюстендил и отблизо следи ситуацията. След посещение през юни князът идва отново на 15 юли 1917 г. Това е явно разузнавателната мисия, чрез която докладва на баща си. Поводът е друг и е маскиран под благовидния предлог да се инспектира строителството на вилата на ген. Н. Жеков. След престой в града през следобеда, привечер, престолонаследникът и Л. Малеев отиват на хълма Хисърлъка, където се изгражда съоръжението. Адютантът пресъздава възхищението в думите на княза: „Скромна, както е скромен Екселенцът! Но той ще се чувства добре тук горе, изолиран, защото квартирата му у Славейкови не му дава никакви условия за пълен отдих и съсредоточаване, колкото и любезни да са цялото семейство към него или именно поради това... Те го канят постоянно, а началството не иска да им скърши хатъра и все приема поканите им... Тъкмо това е в повече при неговата умора от мисли и напрежение...“. Борис поема ангажимент да присъства на тържественото освещаване, което се планира за 29 същия месец.

 

Той нощува в Кюстендил и на следващия ден участва в приема на новия командващ на 11-а армия ген. фон Щойбен. Последният сменя изпадналия в немилост пред българските фактори ген. фон Винклер. В чест на госта е дадена вечеря, на която присъстват главнокомандващият и престолонаследникът. Събитието ласкае немеца, който в лицето на княза вижда представител

 

224

 

 

на самия цар. Привечер Щойбен заминава за Скопие, а Борис отпътува за София. [108] Разузнавателната мисия на височеството е изпълнена, но съмненията си остават. Явно сложната ситуация го възпира и той, под предлог да не дава прекалена официалност, се отказва от присъствие при освещаването на вилата. За повода избира и изпраща като подарък една луксозна каменна мастилница.

 

Ген. Н. Жеков обича често да се разхожда по Хисарлъка. Навикът му дори е повод за сръдня от страна на ген. К. Жостов. Изглежда, по нареждане на самия главнокомандващ през лятото на 1916 г. на хълма е опъната палатка, която се охранява на смени от войници. В нея предводителят на армията си почива. Според Вл. Коцев идеята за построяването на вила, в която Н. Жеков да се пренесе да живее, се появява след неуспешния опит за преврат. Тогава става вече неподходящо пребиваването му в къщата на Хр. Славейков. Политическата ситуация изисква отдалечаването на военния от близък контакт с демократите, които са в опозиция. Подобни мотиви изглеждат логични. Ехидните констатации на княза при инспекцията на строителството за невъзможността „екселенцът“ да си отдъхне от прекалено любезното гостоприемство може да се приемат като забележки в този план.

 

Кога е взето решението за започването на обекта, не става ясно. За избора на място е сформирана специална комисия. В нея участват трима военни - лекар, инженер и Вл. Коцев. Той е включен, защото като кюстендилец по-лесно се ориентира в обстановката. Негов е изборът на мястото, откъдето се разкрива красив изглед към града, котловината и оградните планини. Намира се на гребена на хълма, на североизточния ъгъл на късноантичната и средновековната крепост. „На този пункт след две седмици изникна не колиба, а една малка къщичка, в която можеше да се живее при всички удобства и зимно време и която гражданството нарече „Жековата вила“. Едновременно с постройката се проведе път, по който можеха да се движат тежки и леки коли; проведе се електрическо осветление, изобилна вода за домашни нужди и напояване на бързо уредения малък парк. Към всичко това се построи железобетонно скривалище, гараж и помещение за шофьор и прислуга. Паркът бе усилен с цветя, култивирани в покрит цветарник“ - описва структурата на комплекса Вл. Коцев. На важни места са поставени няколко трофейни оръдия. [109]

 

Идеята за построяването на вилата Л. Малеев отдава на „ревностните му подчинени“. „И за няколко месеца на върха на Хисарлъка израсна една малка, скромна, но кокетна вила - на един етаж, с кабинет, спалня, ежедневна, хол и тераса, с баня и кухничка. Но докато постройката бе сбита, гората наоколо бе просторна, а обзорът от терасата безкраен“ - дава своето описание за разположението на стаите адютантът. [110] Съпругата на главнокомандващия допълва сведенията: „Там общината му бе подарила място в Хисарлъка, чудесен изглед към града, и после построихме виличката 1917 г. - и по сетне продължава - Имаше във вилата трофей, картечница,

 

225

 

 

оръдие, бункер“. [111] Възможно е парцелът да е подарен от общината и поводът да е обявяването на ген. Н. Жеков за почетен гражданин. Адютантът също дава информация в тази посока. Но сградата става факт, независимо чия е собствеността на земята. Не е ясно колко продължава самото строителството. Коцев споменава за две седмици, а Малеев за няколко месеца. Едва ли всичко е свършено толкова бързо, колкото твърди първият. Ако приемем при идването на княза градежът да е напреднал, то до освещаването минават 14 дни. По-скоро е вярно неопределеното време на адютанта - няколко месеца. Обявяването за почетен гражданин става в средата на май и при положение, че по повода земята е дарена, то може да се предположи един срок от около 60 - 70 дни. Интересен е начинът за осигуряване на електрическо осветление. Градът е електрифициран след 10 г., но пък за нуждите на Главната квартира работи генератор. Той е разположен в двора на църквата „Св. Богородица“. Може би до вилата е прокаран съответният далекопровод или пък подобна машина да е монтирана някъде в помощните постройки.

 

Малеев и Коцев са единодушни за програмата на тържественото освещаване. Събитието се провежда на 29 юли 1917 г., както и междувременно се планира. То включва водосвет, последван от скромен банкет чрез сервирането на закуски на открито. Произнесени са няколко поздравителни речи. Германците използват повода да напомнят особеността на българите видят ли чаша, да запяват или да държат тостове. Сред официалните гости са офицерите и старшите чиновници в ЩДА, окръжният управител, общинският съвет, директорите на гимназиите, педагогическият институт, началниците на учреждения, видни граждани и гражданки на Кюстендил и строителите на вилата. Присъстват не само немските представители, но офицерите за свръзка и от другите съюзни армии. От столицата пристига съпругата на главнокомандващия и близки на семейството. [112]

 

Ген. Н. Жеков се премества да живее на вилата. За месец остава и семейството му. Госпожата се грижи за децата, особено за наскоро родения Борис. Престолонаследникът носи същото име. За поддръжката на парка се грижат военнопленници. Особено радостен от обстановката е по-големият шестгодишен син Тодор, наричан гальовно Тотко. Той обикаля, дежури с дървена пушка до караулния войник, разглобя трофейното оръжие и отново го събира. Жегата е голяма, майчините тревоги да не слънчаса, също, но бащата оставя сина да се калява. „Друг пленник му бе направил лодка за езерцето, което беше в градината, боядисана в бяло с името „Тотко“ и често един от войниците го прегръщаше и разхождаше из езерцето“ - спомня си госпожа Жекова и по-нататък добавя - „Принцът често идваше на вилата горе. Тотко караше автомобилчето си по алеите, а принцът го буташе и тичаха и казваше, че приятели му били принц Борис и Колчо шофьорът (на Никола), защото го учеха да кара кола“. Малкият Жеков даже споделя с княза, че не харесва мустаците му, защото са къси, а не са като на войводите Хаджи Димитър и Стефан Каражда. След месечен престой семейството

 

226

 

 

се завръща в София, а главнокомандващият остава сам да живее във вилата. [113] Идилията не продължава дълго във времето. Колко вероятно е в този период престолонаследникът да е идвал на посещение, трудно може да се отговори. Наличните източници не ш потвърждават. Може да се смесват с по-нататъшни пребивавания, когато всички се засичат на същото място.

 

В новата обстановка ген. Жеков живее в продължение на малко повече от 13 месеца. Тук той посреща своите гости, делегации и официални лица. Вилата придобива важно значение при оформянето на съответната програма и протокол. Множество известни личности от българския и съюзническия политически и военен елит пребивават в нея. Запазените документи и фотографии категорично потвърждават тази теза. Но се появяват и множество слухове за извършвани нередности. Сред кюстендилци започва да се говори за провеждани гуляи, оргии и похождения. Особено разпространени са подобни съмнения след края на войната. Л. Малеев свидетелства, че главнокомандващият се измъчва от подобно опетняване, но счита, че постепенно биха отшумели. Самият адютант категорично отхвърля такива деяния да са извършвани на мястото. „Какви ли не злословия и интриги, какви ли не клевети и неоснователни обвинения се изсипаха по негов адрес във връзка с тази вила“ - обобщава той хорската мълва. [114]

 

Бившият окръжен управител Вл. Караманов споменава за „шушукането“ сред гражданството за извършвани непристойни дела от самия главнокомандващ и от офицери от щаба. Появява се скрито негодувание и възмущение сред хората. [115] Дъщерята на Караманов - Веса Паспалеева, говори за „оргии“ във вилата. [116] Известният общественик, депутат и по-сетне министър Григор Чешмеджиев също свидетелства с голяма доза притеснение: „Събраните сведения говореха, че систематично са били увличани, привличани и дори отвличани ученички в Хисарлъка, за да бъдат на разположение на големците от Главната квартира“. Той дори споменава за случаи на безследно изчезнали ученици, осмелили се да демонстрират протест по отношение на непристойните деяния. Писмата със сведенията след години са изгубени от Гр. Чешмеджиев. [117]

 

Военният съдия и тесен социалист Тодор Цеков твърди за издадени позиви от гимназисти срещу главнокомандващия. Повод за деянието са именно отнетите им любими момичета и оргиите, вършени на вилата. Провинилите се са подведени под отговорност от военния съд в Г. Джумая. С цел да не попречи на делото поради партийната си принадлежност, Т. Цеков е преместен в далечна Гюмюрджина. [118]

 

Витаещите слухове явно сериозно се разпространяват. Бившият юнкер Христо Измирлиев, известен от българската литература като Смирненски, сътворява специално стихотворение. Подписано е с псевдонима „Ветбал“ и е озаглавено „Аз съм Жеков!“. Показателно е цялото, но особено първите два стиха:

 

227

 

 

Аз съм Жеков Николай -

бивш командващ, бивш министър;

дейността ми всеки знай -

тя е като извор бистър

в някой девствен горски край.

В дни на пагубна война в Кюстендил

бях аз на дача -

в тези бурни времена

имах мирната задача:

ученички и вина. [119]

 

В града по време на войната е Кирил Христов, автор на популярното стихотворение „Жени и вино“. Смирненски не е известно да е бил в същия период в Кюстендил, но пък констатира „мирната задача ученички и вина“. Явно едното без другото не може. И двамата ни убеждават, че алкохолът върви с нежния пол. На министъра на пропагандата на Третия райх Йозеф Гьобелс се приписва сентенцията - „Една лъжа, повторена сто пъти, става истина“. Поговорката също е интересна - „във всеки слух има доза истина“. Конкретни документи, уличаващи използването на вилата за непристойни дела, все още не са в наличност и категорични изводи не може да бъдат направени. Остават само съмненията.

 

Според Вл. Коцев главнокомандващият има по-големи планове за развитие на мястото. Сред идеите е увеличаване на дебита на водопровода. Проучват се извори в Осоговската планина и доставката на необходимите тръби. Целта е да се изградят водопади, фонтани и басейни. Самата вила да бъде превърната в музей. [120] Л. Малеев споделя, че вече в запаса ген. Н. Жеков е склонен да прости за укорите и слуховете, с изключение на неизпълнената му воля. „Но с едно не можеше той да се помири - че тази „не негова“ (той се бе отказал от дарението на Кюстендилския градски общински съвет) вила е превърната в кръчма или бирария, вместо да бъде определена за приют на сираците от войните!...“. [121] Съдбата на имота е такава. Под общински контрол в продължение на десетилетия функционира като увеселително заведение. На 26 март 1943 г. кюстендилският общински съвет по предложение на кмета Георги Ефремов взема решение за създаването във вилата на военноисторически музей. [122] То веднага не е изпълнено, а политическите превратности по-сетне окончателно го изваждат от дневния ред. Сградата е унищожена. От оригиналните постройки са оцелели бункерът и половината от езерото.

 

Независимо как се е чувствал, ген. Н. Жеков явно прощава за слуховете. Той остава привързан към Кюстендил. На 6 октомври 1940 г. изнася в салона на читалище „Братство“ сказката „Впечатленията ми от обиколката на Западния фронт - от Берлин през Мажино до Ньой“. На банкета след събитието присъстват ръководителите на институции и редица обществени организации, общо 26 човека. „Господин генерал Жеков в отговор на

 

228

 

 

поднесените му приветствия на обяда отговори и като изказа своята голяма благодарност към гражданството на гр. Кюстендил, на който той отдавна имал честа да бъде почетен гражданин - в края на речта си заяви: „Аз желая да бъда погребан в град Кюстендил, на Хисарлъка - при вилата - на изток от нея“ - отразяват желанието на бившия главнокомандващ в специално изготвен за случая протокол. Той е подписан от началника на гарнизона, кмета, ръководителите на пет военнородолюбиви дружества и изпратен до генерала и общинския съвет в града. Н. Жеков с изрично писмо потвърждава волята си. [123] Превратностите на съдбата поднасят съвсем друг край на живота на бившия главнокомандващ. Строен след деветосептемврийския преврат в редицата на „враговете на народа“, той се спасява на запад. Умира и е погребан във гр. Фюсен, Германия. Едва след началото на промените е върнат в България, но във военния мавзолей костница в София. Повече от две десетилетия разстоянието от столицата до източната страна на бившата му вила остава непреодолимо препятствие да бъде реализирана волята на Никола Жеков. Един дълг стои неизпълнен от поколенията и от кюстендилци.

 

В началото на август 1917 г. от Главната квартира отпътува началникът на ЩДА. Генерал Ив. Луков заминава на планираната командировка на Източния фронт. Двете последни десетдневки на месеца той прекарва по позициите и в срещи с основните фактори от съюзниците. Приет е от кайзер Вилхелм, ген. Лудендорф, император Карл и ген. Арц. Българският военоначалник се завръща с много добри впечатления от германската армия. От позитивното му отношение се изненадват и най-големите му критици. [124] На Ив. Луков, както и на предшественика му К. Жостов, е приложена сходна тактика за привличане в съюзническите мрежи. Въпреки оптимизма вторият бързо след срещите се разколебава и заема старата си патриотична позиция. Затова и немците се връщат към линията за неговата смяна. Само неочакваната смърт спира плановете им. Подобно е положението и с ген. Ив. Луков. Не след дълго той отново е върнат в редицата на най-отявлените им противници и мерките за елиминирането му продължават. Германците не успяват да превърнат и двамата в удобни за тях конформисти. Както с множество генерали, така и с началниците на ЩДА се прилага крайната мярка на директното им отстраняване. Те се проявяват като твърди защитници на българските интересите. Компромисно настроени личности обаче не липсват.

 

В отсъствието на ген. Ив. Луков в Главната квартира напрежението със съюзниците се запазва. На 10 август привечер творецът Кирил Христов посещава сградата. Там присъства на няколко интересни момента от ежедневието. Очаква се директорът за СГОП полк. Ал. Протогеров да докладва на ген. Н. Жеков за положението с продоволствието. От Ниш идва изпреварващата новина, че с немците се стига до противопоставяне под дулото на оръжието. Ежедневно за Германия се изнасят по няколко вагона с добитък, като един вол или свиня се описват под формата на колет. Българските

 

229

 

 

власти искат разрешение да употребят също сила. Скоро след разговора по телефона се обажда княз Борис. Той пък получава информация от адютанта на главнокомандващия. Любопитният писател схваща, че често употребяваната дума „подводница“ е код. Разкрит, Л. Малеев признава, че всеки си има „прякор“, а споменатият е на ген. Ив. Бацаров. К. Христов проявява интерес към обявените конкурси за пиеси, за които офицерът критик Вл. Василев привлича от столицата членове на журито. [125]

 

Ръководителят на Дирекцията за СГОП полк. Ал. Протогеров въпреки упреците в прогермански настроения показва своите патриотични позиции. Той категорично се противопоставя на нарушенията на немците. Случват се сбивания по съюзнически. Отделно деецът на ВМОРО въвежда четири безмесни дни през седмицата за всички. От Плес са възмутени и настояват за осигуряване на достатъчно дажби на своите войници. В Царството те ги изчисляват на 175000 души, докато според българската информация са около 85000. Налага се посредничеството на фон Масов за изглаждане на двустранните взаимоотношения. [126]

 

В съюзнически дух две монархически особи са почетени тържествено в Кюстендил. Тридесетата годишнина от възшествието на цар Фердинанд на престола е отпразнувана с подобаваща програма. Тя включва провеждането на благодарствен молебен на 15 август 1917 г. от 10.00 часа на площад „Св. Св. Кирил и Методий“, а след това на парад. Поканени са всички свободни от наряд и съюзническите офицери за свръзка. [127] След два дни със скромен обяд е отбелязан рожденият ден на император Карл. На него най-старшият присъстващ ген. Ст. Загорски вдига тост. На български език му отговаря австроунгарският офицер за свръзка капитан Кюнцл. Той е поздравен от своите колеги от Главната квартира. [128]

 

Не е пропусната и годишнината от смъртта на ген. К. Жостов. Починалият в Кюстендил началник на ЩДА е почетен с панихида на 30 август 1917 г., от 11 часа, в църквата „Св. Богородица“. В същият божи храм пак по повод първа годишнина е отслужен тъжният ритуал. Той е посветен на падналите юнаци при превземането на Тутраканската крепост. Планиран е от 10 часа на 6 септември, последван от молебен и парад на площад „Св. Св. Кирил и Методий“. Накрая се предвижда тържествен обяд в офицерския стол. Панихида е проведена на 14 септември от 10 часа в същата църква по повод кончината на царица Елеонора. Отделите на ЩДА и съюзническите представители са поканени на всички мероприятия. [129] Приключват земните дни на втората съпруга на монарха, която в качеството на милосърдна сестра посещава Кюстендил през Междусъюзническата и Първата световна война. Тя живее в града и работи в болниците, помагайки на ранените юници. Остава много добри впечатление със скромното си държание и всеотдайност сред пострадалите и местното население.

 

Ден след освещаването на вилата на Жеков, на 30 юли, от храма „Св. Мина“ изпращат тревожен сигнал до началника на комендантската секция на Главната квартира. „В овощната градина на поверената ми църква пребивават

 

230

 

 

по цели дни и нощи около 150 гъски на офицерския Ви стол, които гъски са омърсили целия църковен район, плюс това овощията започнаха да се развалят и не ще можем от тях да ги приберем, защото всичко, което падне, те го унищожават, а като така моля да назначите гъскар, който да ги закарва на паша, ако това не направите още утре, ще ги изпъдим на улицата“ - ултимативно заплашва потърпевшият предстоятел. Той за кой ли път сигнализира околийската реквизиционна комисия с молба за съдействие да се изплати наемът за сградите, заети от Ординарческия и полицейския ескадрон, телеграфната дружина и за използването на фурната. Загубите на овощната градина също са споменати. [130]

 

Проблеми с опазването на реколтата търпи и Девическата гимназия. Назначен е пазач, който скоро е сменен от друг. Причината е, че 2 - 3 пъти в бостана са извършвани кражби. От продажбата на краставички и тикви са взети 1250 лв. „През ваканцията малко ученички идваха на работа на нивата, работата се вършеше повече от платени работници“ - оплаква се повторно директорът. [131] С цел прибирането на реколтата от сливи Девическата прогимназия и началните училища разпускат възпитаниците си на принудителна ваканция. Тя се налага, защото работната ръка не достига, а плодородието е „извънредно голямо“. [132] Превантивно Дирекцията за СГОП изпраща в Кюстендил две машини, които изсушават за денонощие по 10000 кг сливи. [133] Цената за килограм суров продукт не трябва да надминава 0,50 лв. Интендантството на 7-а дивизионна област изпраща команда, предвождана от офицер, която поставя под контрол местните фурни. Войниците започват да конфискуват казаните за ракия, без да имат разрешение за реквизиция. Кюстендилският комитет своевременно търси помощ от висшестоящите за спирането на произвола.

 

През трите летни месеца местният комитет в града продължава да прави усилия за кърпене на проблемите с продоволствието. Недостигът на пшеничено брашно поставя под въпрос осигуряването на нужното количество хляб. Отхвърлени са редица искания за малки обеми, сред които за отбелязването на „Байрама“ и изнасянето на помени. Критично е положението в последната десетдневка на юли. Оказва се, че от артикула няма в достатъчно количество дори за замесване на насъщния. Взето е решение вместо хляб на градското население срещу купоните да се предостави царевично брашно - по 1,5 кг на член от семейство или по 2,5 кг на лице, извършващо усилен физически труд, при цена от 0,45 лв. за кг. От дажбата се лишават хората, ожънали нивите си, и тези, без надлежни документи. В ход са пуснати забрани за търговия с подобни стоки по селата. Наредено е незабавно „изземването на колкото е възможно по-голямо количество зърнени храни за раздаване на градското население, което дълго време се храни изключително с царевица“. Установени са липси на количества от 200 и 340 кг брашно в магазините и на продавачите са съставени актове.

 

За преодоляване на дефицита по общините в околията в рамките на тримесечието от комитета са отпуснати над 187 000 кг царевица. Първоначалната

 

231

 

 

цена е 0,35 лв., но се покачва на 0,41 лв. за кг. Недостиг е констатиран и от Дирекцията за СГОП са поискани още 40 т до завършването на жътвата. На крайно нуждаещите се са отпуснати 1235 кг срещу заплащане. Съгласно спуснатите заповеди са нормирани цените на зърнените храни. Така на фурните пшеничено брашно се предоставя за 0,61 лв., а на населението по 0,64 лв. за кг. Съответно царевичното е 0, 45 и 0,48 лв. за кг; ръженото - 0,54 и 0,56 лв. за кг; ечемичното - 0,48 и 0,52 лв. за кг; просеното - 0,45 и 0,47 лв. за кг. Ярмата има следната стойност - ечемичната е 0,45 лв., царевичната и просената - 0,44 лв., къкличната - 0,30 лв. за кг. Триците струват 0, 36 лв., фасулът - 1 лв., а фия - 0,42 лв. за кг. При доставки от други региони на страната всеки артикул се оскъпява с още 4 ст. Населението получава още пшеница за 0,55 лв., ръж за 0,47 лв., както и ечемик, овес, просо и царевица за 0,43 лв. за кг. Цената на хляба се нормира на 0,54 лв. за кг и 0,44 лв. за 800 грама.

 

Мерките, предприети за изземването на излишъците, не дават кой знае какъв резултат. Оказва се, че хипотетично само в Николичевска община се очертава едно надвишаване от 50 т зърнени храни. Към нея и Багренската са насочени усилията за покриването на споменатата норма. Останалите са или в състояние да свържат двата края между жътвите, или пък се нуждаят от непосредствена помощ. На последните само за месец септември трябва да се достави 70 т. Изземването на констатираните излишъци се препоръчва да става от околийската реквизиционна комисия и да се складират в общинските хамбари. Храните да се насочат изключително към нуждаещите се от тези административни единици.

 

През последния летен месец се забелязва относително стабилизиране на доставките от зърно. Отпуснато е пшеничено брашно в размер от 3,5 т за най-нуждаещите се в съседните на града села Богослов и Слокощица. На два пъти по 75 кг са доставени на църквата „Св. Богородица“ за изработването на просфори. Отказите по молбите намаляват и се отделят малки количества за гостилничарите и други занаятчии. За охолство и дума не може да става, но на всеки човек се определя месечна дажба от 3 кг брашно само за подправка на храната.

 

Местният комитет постоянно алармира за преодоляване на очертаващите се проблеми. Една от важните му идеи предвижда производството на насъщния в домашни условия вместо в специалните фурни. Подобна е предвоенната традиция сред кюстендилското градско население. С акта се цели не само повишаването на качеството на хляба, но и отделянето на триците за домашните животни. Проблемът се състои в неспособността да се осигури необходимото количество брашно поне за 20 дни напред, а не както се предписва за 3 месеца. За съдействие е потърсена Дирекцията за СГОП, като е поискана доставка на 100000 кг и още резерв от 200000 кг брашно. Едновременно да се отпусне зърно за смилане. Недостатъчните мощности вследствие на сушата се компенсират от мелницата на дружество „Сноп“. За нея е необходимо осигуряването на едно воденично колело. При реализиране

 

232

 

 

на плана кюстендилци вместо готов хляб биха получавали брашно и сами да подготвят насъщния си.

 

Недостатъчното количество на вода се отразява и по селата. Така в Долно село се стига до криза с брашното, защото в съседното Гърляно отклоняват живителната течност към своите воденици. Налага се намесата на местния комитет очевидната несправедливост да бъде поправена. Нормата от 800 гр. хляб на човек, извършващ тежък физически труд, е намалена на 700 гр. за хората, заети с обработката на сливите. Добрата реколта може да бъде компрометирана от липсата на достатъчно храни. Очаква се работниците във фурните масово да напуснат. За предотвратяването на тенденцията от местния комитет са поискани допълнително 30 т продукти.

 

Настоява се до Дирекцията да забрани износа на овощия и зеленчуци от района. Нормирани са цените на пипера, червените, зелените и сините домати, зеления фасул, зелето, картофите, лука, морковите, тиквите, керевиза и магданоза.

 

Сезонът е характерен с производството на млечни продукти. Където не функционират мандри, е въведен наряд. За всяка овца или коза стопаните им са длъжни да доставят по 3 кг добре узряло небито сирене и 1 1/4 кг нетопено масло. Последната норма се оказва трудно достижима особено за населението в Босилеградско. Правят се няколкократни запитвания и заплахи за глоби на нарушителите. Специално внимание е обърнато на редица общински кметове и особено на този на с. Извор. В крайна сметка местният комитет уведомява Дирекцията за СГОП, че нарядът за масло за Босилеградския район е „неизпълним“.

 

Не по-добро е положението и с производството на артикулите в съответните мандри. Според нормативната уредба те прибират млякото до 25 август. И тук нарядите не се изпълняват своевременно. Задейства се административната принуда и заплахи с актове на съответните кметове и собственици на животни. Например - мандрите в с. Г. Гращица едва функционират въпреки няколкократните забележки и зов за помощ. Настоява се своевременното изплащане на предадената суровина във военните мандри, „защото за идущата година населението съвсем с неохота ще дава млякото си“. Потърсена е помощта на армията да се отпуснат 10 войници, предвождани от 1 офицер. Целта е те „да окажат съдействие при изземване на дадения наряд за храните, вълната, маслото и сиренето и най-много храните, защото без военна команда, начело с офицер на тази команда, изземването върви бавно и е невъзможно“.

 

С приближаването на крайния срок са определени цените на продуктите и съответната норма. На един гражданин се отпуска по 1 1/4 кг сирене на стойност 3,60 лв. за кг. Дребното пък се продава по 2,5 лв., но дажбата не надхвърля 2 кг. За задоволяване на потребностите се разчита на първоначална доставка от 12 т от военните мандри. На заетите в занаята се отпуска известно количество сирене, кашкавал и масло, което според традицията им се раздава. Временно изтеглените мобилизирани специалисти след

 

233

 

 

края на сезона са върнати обратно по подразделенията си. Потребностите от мляко през зимния сезон се планира да се задоволява от наличните крави. На населението в Багренска община е възложен наряд за военните болници. Определена е цената от 0,80 лв. за литър. Същата стойност има и изварата, но тя е за килограм.

 

Месото заема важно място на трапезата. В периода на недостиг на брашно в средата на юли актуален е въпросът за определяне на стойността на живото тегло. Налага се намаляването на килограм агнешко и ярешко от 2 на 1,40 лв. Мотивът е, че оскъпеният продукт би довел до липсата на желаещи да колят добитъка. Въпреки решението цената на такова месо да бъде 3,50 лв., тя е занижена на 3,30 лв. за кг, когато под ножа минават 400 агнета за храна на градското население. Опитът по този начин да се освободи напрежението, води до явна загуба за местния комитет в размер на 1968,29 лв. Пазарната икономика си казва думата и са направени нужните завишения. Така при клането на 800 агнета и ярета цената е отново 3,50 лв. за месото. Главата вместо 1 става 1,20 лв., дробът също от лев на 1,50 лв., шкембето се повишава с 10 стотинки и достига 0,80 лв., като всичко е за брой. Стойността си запазва чифт крака - 0, 15 лв. Овнешките, овчите и козите продукти са в подобни рамки. По-евтино е месото от ялови кози, нескопени кочове и пръчове - 2,80 лв. Събраната при клането лой се насочва за производството на сапун при домашни условия.

 

Угояването на свинете е поставено под контрола на специална комисия. След обход по домовете в града се установява недостигът на така необходимата ярма. Прогнозира се негативна реакция: „негодуванието на населението в града ще се увеличи, а особено сега при липса на масло и др. продукти“. Поставено е искане за доставка на 271820 кг от артикула само за Кюстендил, но и известно количество за общините от околията. При недостиг се приема и заменянето му със същото количество трици. Предупреждава се при реквизиция за бурно противопоставяне и криза: „Да се изтъкне, че изземването за свинете, угоявани за домашно употребление, ще възбуди силно негодувание всред селското и градското население“. Още повече няма угоени свине и едва ли може да се разчита за сериозни резултати без фураж. Няколкократните напомнения водят до отпускане на храната, като се определя норма от 8 кг за свиня до 50 кг и 12 кг за такава над това тегло. Цената на кг ярма е 0,45 лв., а на триците - 0,36 лв. За конете и едрия рогат добитък се предвижда дневна дажба от 2 кг или повече от двата артикула.

 

Рибата получава педантична нормировка. Тя е на парче, килограм, прясна или солена и се движи от 1 до 7 лв. в зависимост от вида. В полезрението на местния комитет попадат шаран, сом, бяла риба, карагьоз, кефал, платика, щука, попче, чироз, хамсия, сафрид и най-общо „подобни речни/ морски риби“.

 

Храната на хората и животните трябва да бъде съпроводена със сол. През лятото няколкократно се отпускат дажби с цена от 0,60 лв. за кг. Те са по-големи за селското население - по 1 1/2, 2 1/2, 5 кг на едно лице, докато

 

234

 

 

за градското съответно е 1, 1 1/2, 2 1/2 кг. Ограничени количества получават работниците по нивите и църквата „Св. Мина“. За кожухарското дружество са заделени 300 кг на стойност 0,30 лв. за кг. Артикулът се използва заедно с определена част трици при щавенето. Откази са направени само за общините, които успяват да се снабдят по други канали.

 

Обратна е градацията при разпределението на захарта. По-големи са дажбите за гражданите. Те получават съответно по 1 и по половин кг, а селското население и това на циганската махала в Кюстендил 200 и 100 гр. на член от семейство. Местният комитет настоява за доставка специално за нуждите на кафеджиите. Отпускат се и минимални дажби за болни. В редица случаи на молителите се отказва. Подобно е отношението и към ориза. В складовете няма в наличност и се налага заменянето с пшеничено брашно.

 

Доставката на хранителни продукти заема основно място сред грижите на кюстендилския комитет за СГОП. Своевременно е обсъден и предстоящият отоплителен сезон. На специално заседания още на 6 юли участват представители на окръжната постоянна и околийската реквизиционна комисия заедно с градския лесничей. Основен проблем се очертава невъзможността за снабдяване на населението с въглища. Всичките обеми се насочват за държавни нужди. Остава да се разчита на добива на дърва. В момента е отчетен недостиг на работна ръка за направата на горски пътища. За целта от Дирекцията се искат 150 - 200 военнопленници, реквизирането на инструменти и определянето на наряди за селските общини.

 

Отговорът за последните не удовлетворява местния комитет и той е оспорен. Три групи причини предусловят повишеното потребление на дърва. Първата е добрата сливова реколта, около 25 мил. кг, при преработката на която се получава не само изпечен продукт, но и мармалад и ракия. Огънят играе основна роля. Втората - са отдалечените гори от населените места. Третата се корени в нуждата на множеството военни учреждения, разположени в града, сред които е и Главната квартира.

 

Създадена е непосредствена организация за сечене и доставката на дървата. Те се складират на определените места в града или при жп гарата, както и тези на Гюешево и Долно село. Нормират се цените на товар дъбови - до 4,20 лв. и букови - до 4 лв. От същите видове кубическият метър е съответно до 25 и 24 лв. Един килограм пък дървени въглища се търгува до 0,30 и 0,25 лв. За насърчаване на секачите се предлага вместо на надница да им се заплаща по 4 лв. кубика.

 

Сред течните горива за изкарването на времето до края на зимния сезон се прогнозира необходимостта от 150000 кг петрол. Ограничението на доставките се провокира от наличната само една цистерна. На населението своевременно се нормира количеството - на гражданите с едночленно семейство - 3 л, на двучленно - 5 л, на тричленно - 7 л, на четири и повече - по 2 л на член. На семейство в циганската махала по 4 л. В едни момент има достатъчно и се нарежда: „Да се отпуска петрол на градското население и селските общини в количества кой колкото пожелае по цена

 

235

 

 

1,30 лв. литъра“. Интересът се оказва занижен. На същата цена се отпуска и газта. Прогнозира се необходимост от 500 л спирт за аптекарите и лекарите. Ходатайства се Висшият педагогически курс да получи нужното му количество.

 

Облеклото и обувките също попадат под санкцията на комитета. Създадени са квартални комисии, които са натоварени с отпускането на бележки за получаването на горни и долни дрехи. Скоро поради „наплив на жени“, които искат документите, се налага създаването на допълнителни комисии за всяка част на Кюстендил. Недостигът на кожи спъва направата на необходимите продукти. Потърсено е съдействието на Дирекцията за покриването на дефицита. Нормирани са цените на цървулите. В зависимост от какъв животински произход са и качеството им, детските се продават между 1 и 6,50 лв. чифта, а женските от 3 и 12 лв. Мъжките са по-разнообразни и варират от 4 до 17 лв. [134] Превантивните мерки в редица от случаите не дават очаквания резултат. Отново е констатирана криза с хранителни стоки, особено с хляба. При други артикули трудно се свързват двата края. Доставките извън района не покриват нуждите, а наличните пък не винаги се предоставят от населението. Проявяват се изконните противоречия между граждани и селяни. Последните са по-склонни да отделят излишъците си за войската, отколкото за жителите на Кюстендил. При появата на дефицит основно се разчита на държавата.

 

Материалните щети, нанесени от четата на К. Печанац, също остават в нейната сметка. Министерският съвет по доклад на премиера на 20 септември 1917 г. взима решение да поиска от Народното събрание отпускането на кредит в размер от 1 милион лв. „за подпомагането на пострадалото население в Босилеградско от сръбски разбойници“. [135] Назначена е комисия, която включва окръжния управител, неговия заместник, председателя на постоянната комисия, финансовия инспектор на района и всеки общински кмет на засегнато населено място. Тя прави проучване на място и определя обезщетения на обща стойност от 1,7 мил. лв. Сумата се възприема за съмнително висока и се стига до назначаване на втора комисия. В нейния състав влизат като председател Христо Ачев, помощник-инспектор на полицията, и членове - Христо Бояджиев, завеждащ архитектурната служба в Софийски и Кюстендилски окръг, Ненко Савов, член на Кюстендилската окръжна постоянна комисия, и Дойчин Стоилков, представител на Босилеградския общински съвет. Тя ревизира дейността на предходната и установява редица нередности. Оказва се, че за една вещ претендират няколко членове на семейство и е описана и остойностена многократно. Декларира се покъщнина, „каквато днес няма даже и в столицата“. Едно и също лице е записвано по два пъти под различно фамилно име. „Нещо повече, даже скромното босилеградско население се е възмутило от факта, че е имало надпреварване в представянето на безконечни и недействителни описи“ - споделя финансовият министър Димитър Тончев.

 

236

 

 

Кабинетът приема твърдата сума от 1 мил. лв. още преди да се произнесе окончателно комисията. Помощта се отпуска след утвърждаване на конкретния размер. Санкцията на Народното събрание е поискана още през октомври 1917 г., когато е подготвен конкретен законопроект и е съгласуван с царя. Процедурата се забавя и едва в началото на следващата година той е внесен за обсъждане. Изпълнителната власт избързва и парите са преведени „под разписка“ поради настъпващата зима. [136] И в случая с погрома в Босилеградско се проявяват познати тенденции. Регистрирани са недостоверни сведения за унищожено имущество. Показани са известни национални недъзи, които своевременно са отстранени.

 

Лятото в Кюстендилско е много горещо. Вследствие на жегата намалява дебитът на питейната вода. Налага се на два пъти общинската управа да взима мерки за ограничаване на нейното ползване. Първоначално се забранява поливането на градини и дворове. При залавяне на деца, които се пръскат или играят на чешмите, родителите им отнасят глоба. Впоследствие е въведен режим, като по-високата част ползва живителната течност от 6 часа сутринта до 16 часа след пладне. В по-ниската съответно се допуска от 9 часа сутринта отново до 16 часа. „Предупреждават се гражданите под страх от най-строго наказание да пестят водата и да я употребяват само за домашните си нужди“ - заканително гласи една от заповедите на заместник-кмета А. Кюлявков. Познатите строги мерки са предписани при ново проявление на болестта „шап“. Карантината става задължителна за животните в града. [137]

 

След месечен престой на вилата семейството на ген. Н. Жеков се завръща в столицата. В Кюстендил се прибира от дългата командировка ген. Ив. Луков. Тандемът в Главната квартира продължава все още да работи въпреки кроежите на техните противници. В тази обстановка вярна е сентенцията „врагът на моя враг е мой приятел“. Правителството си има проблеми не само с опозицията, но и със свои съпартийци. В отявлен критик му се превръща доскорошният им сподвижник и бивш Вранянски окръжен управител д-р Иван Димитров Строгов. Той е кюстендилец и като такъв е изпратен да служи в 13-а допълняюща дружина. Недоволен от третирането, започва да пише разобличителни материали. Такива са изпратени до ген. Н. Жеков. Озаглавени „Поверително послание до политическите ми приятели“ и „Д-р Васил Радославов и сие пред партиен и обществен съд“, авторът разобличава ширещата се корупция и нейното отражение по фронтовете. Единствено похвалени са в Главната квартира, защото схващат положението и се противопоставят, за да запазят духа на армията. Ив. Димитров моли да бъде освободен от военни ангажименти да замине в Швейцария, където да се посвети на българската кауза. Заедно с други общественици той се изказва в подкрепа на ген. Н. Жеков и се противопоставят на появилите се нападки. Опитите за сближение продължават няколко месеца. Главнокомандващият ги отбягва явно, за да не буди ненужно подозрение. Даже се разпорежда лансираният за назначение в Полската канцелария Строгов да бъде върнат

 

237

 

 

в допълняющата дружина. [138] Пукнатините в управляващата коалиция не са от вчера, но показателно е отцепването на все повече верни сподвижници. Бавно се ронят устоите и, но външнополитическият съюзник, както и монархът, поддържат управлението. Предводителят на армията, опарен многократно, отбягва безразборното обвързване с конкретни предложения и проекти.

 

Едва ли може, пък и трябва да отхвърля всичките. Посредническата роля на ген. Н. Жеков продължава да бъде търсена не само от различни политически функционери и общественици, но и от партии в опозиция. Той се превръща в ключов фактор и надежда за промяна на създалото се положение. Опитите да бъде принизена тази му роля от управляващите, не дава очакваните резултати. Делегации продължават да пристигат в Кюстендил и да поставят наболели въпроси на държавата. На 12 септември 1917 г. една подобна, съставена от четирима народни представители от Българския земеделски народен съюз, посещава главнокомандващия. Според адютанта му инициатор на визитата е Цанко Бакалов, който се сближава с ген. Н. Жеков при юнското посещение на депутатите на фронта. Първият обаче не идва с колегите си в Главната квартира. В Кюстендил се озовават Александър Димитров, Недялко Атанасов, Стоян Омарчевски и Иван Желев. Те искат среща и са приети веднага на необикновено дълъг разговор. По време на дискусията ген. Н. Жеков изисква от депутатите писмен вариант на техните виждания.

 

Останали видимо доволни, земеделците след седмица изпращат в Кюстендил едно обширно изложение от 38 страници. От името на 51 народни представители, за които са гласували 170 000 души, те предлагат 20 мерки за подобряване на положението в държавата. „Отечеството е в опасност“ - гласи една от ключовите им крилати констатации. Само след няколко години тя бива използвана за легитимация на политическо насилие и намира място в поемата „Септември“ на Гео Милев. В двата случая държавата изпитва сериозни трудности. За преодоляване на ситуацията опозиционерите предлагат свалянето на либералната коалиция от власт и формирането на нов кабинет от земеделци, демократи и широки социалисти, подкрепен от всички фракции в Парламента. Това правителство да изведе България от войната, без да се нарушава съюзът. Единственото поставено условие е даването на амнистия на Александър Стамболийски и сподвижниците му. С тяхното излизане от затвора се създава възможност за осигуряването на широка политическа подкрепа. Н. Жеков докладва за изложението чрез престолонаследника на царя. Отделно устно уведомява премиера. „Това предупреждение на главнокомандващия, явно бе, направи впечатление на министър-председателя Радославов, но сетне се узна, че последният казал комуто трябва и комуто не трябва, какво генерал Жеков искал да го заплашва със земеделците, с които се бил „споразумял“ да свали правителството“ - съобщава за поведението на уязвения държавник адютантът Л. Малеев. [139] Така описаният опит за лоялност е изтълкуван в съвсем друга посока. Заиграването

 

238

 

 

със земеделците явно притеснява политическия връх. А след години бившият вече главнокомандващ дори закратко става член на техния съюз.

 

В началото на октомври се провежда още една политическа среща, този път с Хр. Славейков и Ст. Чапрашиков от Демократическата партия. Тя преминава в дома на първия, където доскоро ген. Н. Жеков е настанен на квартира. Обсъжда се положението на фронтовете, ситуацията в Русия след метежа на Корнилов, политиката на Керенски и излизането и от войната в обозримо бъдеще. Вътрешното положение в Царството не е подминато и на реалистичната оценка на военния събеседниците му противопоставят мотиви за сваляне на либералната коалиция от власт. Присъстващият адютант описва вижданията им за следващите управляващи: „Но под израза „други“ и двамата опоненти на главнокомандващия разбираха своята Демократическа партия“. [140] За пореден път в рамките на няма и месец ген. Н. Жеков получава индикации за привличането му в политически проекти. Целта е една и съща - отстраняването на правителството на В. Радославов и създаването на нова конфигурация. Подкрепата от Кюстендил се вижда важна и се търси в преки разговори. Главнокомандващият на този етап се ограничава само да дискутира и да запознава политическия връх с очертаващите се тенденции. Пряк ангажимент и поддръжка не поема, дори си осигурява свидетелства за събитията - писмени или с физическо присъствие на близки нему лица. Лавирането му ненапълно успява и съмненията продължават да се трупат.

 

В Кюстендил учениците започват новите занятия. В Девическата гимназия като учителка по българки език и пеене е назначена Елисавета Белчева, известна по-сетне с литературния си псевдоним Багряна. Приятелите я наричат Лиза, а годеникът и Елизабет. Тя бързо се адаптира в новата обстановка и скоро става част от местната интелигенция. Първоначално около седмица е приютена в къщата на д-р Ив. Марков, където е заведена от Вл. Василев. Познанството с последния е сигурен атестат за принадлежност към интелигенцията. В този дом в различни периоди от време често гостуват и отсядат музикантите Христина Морфова, Людмила Прокопова, Петър Райчев, Михаил Люцканов, Андрей Стоянов, писателите Константин Константинов, Добри Немиров и споменатият Василев. „Стефан Македонски си пиеше у нас кафето“ - спомня си една от дъщерите на домакина. Д-р Марков намира квартира на Багряна в къщата на Палашеви. Същите са сродниците на К. Христов в града, където писателят живее при пребиваванията си.

 

Друг много посещаван от хайлайфа дом е на Ленкови, същият, в които е настанен преди смъртта му началникът на ЩДА ген. К. Жостов. Дъщеря им Цвета е ученичка и Белчева от преки наблюдения свидетелства за нейния буен характер, красота и възможности в пеенето. Но заложбите на момичето явно са забелязани от Вл. Василев. „Той бе много увлечен по нея. Тази любов му остана за цял живот. Само ходеше с фотоапарат да я снима. В разговорите гледаше да слезе до нейното равнище, за да и бъде интересен.

 

239

 

 

След време Цвета стана негова жена. Ние всички знаехме кой е Владимир Василев, че е критик“ - описва обичта на двамата по време на война след години Лиза. Тя е респектирана от нивото на компанията и особено от известния познавач на литературата. Участва в събиранията в Маркови и Ленкови, но не споделя за своите поетични увлечения. Включва се в театралната самодейност, като рокли за ролите и осигуряват от семейството на Хр. Славейков. Багряна играе в читалищния салон в пиесите „Синята лисица“ и „Лелята на студента“. Но основните занимания са в гимназията. Тук още неизвестната поетеса запленява своите възпитанички с подхода към преподаването. Тя се сближава с тях и момичетата започват да я боготворят. Наричат я „Лебедовата шийка“. Подаряват и цветя, възхищават се от красотата и дрехите, които носи. Мъжете не остават по-назад, но учителката има близки отношения с поручик Иван Шапкарев, запленил сърцето и във Враца. [141]

 

За любовната драма на Вл. Василев свидетелства също подпоручик Константин Гълъбов, назначен в самия край на юли в историческото отделение на ЩДА. [142] Критикът често закъснява дори за обяд, защото прави сантиментални разходки с Цвета в околните лозя. Неизменен спътник е неговият фотоапарат, „за да увековечава пасторалните си часове“. Двамата творци се сприятеляват и често дискутират литературни теми. Свидетел на подобна сцена става привиканият за обяснения в Главната квартира писател, но през войната съдия и капитан Георги Порфириевич Стаматов. Наричаният от близките си Стаматич установява обсъждания автор К. Христов и произведението по изражението на лицата им. На въпроса на К. Гълъбов как е разбрал, отговаря: „Ами по това, че кисели физиономии, каквито правехте и двамата, могат да се правят днес само за „Охридска девойка“. Тя е едно истинско нещастие за нацията ни, по-голямо от една изгубена битка“. Пиперливият език на Стаматов се подсилва в компания, хубаво вино и литературна тема. Офицерският стол в Кюстендил е място на подобни разговори, където той се запознава с Гълъбов. Но те комуникират само няколко дни. Писателят съдия е извикан да дава обяснения пред началника си ген. М. Балкански защо не издава надлежните смъртни присъди. Положението му е тежко, но духът му не го напуска и често паразитно употребява думата „подлец“. Чак когато си тръгва от Кюстендил, той е мрачен и предрича фатален край за България във войната. [143] с. Багряна и Георги Константинов са други свидетели на повода за пребиваването на Стаматич в Главната квартира. [144]

 

Престоят на последния в града е по-скоро инцидентен. Той след войната задълго работи и твори тук. За разлика от него критикуваният К. Христов често отсяда при балдъзата си с. Палашева. „Той живееше близо до нас и често го виждах артистично настанен в шезлонга на балкона...“ - споделя бъдещият писател, кюстендилецът Г. Константинов. Все още ученик в гимназията, знае от своя приятел и син на твореца Владимир за творческите проекти на баща му. В Кюстендил, както е известно, Христов работи върху „Ръченица“ и „Охридска девойка“. [145]

 

240

 

 

По-отрано познаващият го К. Гълъбов описва недостатъците на неговото поведение: „Отидохме веднъж на разходка из лозята зад „Хисарлъка“. През всичкото време приказвахме на литературни теми, а главно за наши писатели. Той говореше с голяма самоувереност, отричаше тогова, отричаше оногова. Противниците си наричаше „говеда“. Другите писатели, които не му бяха противници, наричаше по-меко „прости момчета“ - дори и тогава, когато не бяха млади. Прочее българската литература се състоеше от „говеда“ и „прости момчета“. К. Христов има високо самомнение, но е добре запознат със западната литература. Основният недостатък, който вижда при своите родни колеги, е незнанието на чужди езици. Едва ли може да бъде упрекнат в конформизъм. Поне К. Гълъбов е категоричен: „Кирил Христов беше откровен, дори дръзко откровен към всички“. Но дори краен в коментарите си, той се възхищава от природата привечер в лозята на Хисарлъка.

 

Мястото явно предразполага към дискусии и любовни похождения. В пазвите на хълма неговият колега Антон Страшимиров също разсъждава за нивото на българската литература. По-мек в критиката, той споделя с Гълъбов за необходимостта от изследването на традициите на селянина. „Ако щеш дори, това е задача за писателя, но за един писател, замесен от друго тесто, за един писател, който съчетава в себе си дарбата на прорицател в светая-светих на народната душа с една огромна култура във всички области на хуманитарните науки и с едно основно познание на фолклора. Само такъв един писател може да проучи в дълбочина българската трудова душа, да я разбере и в най-съкровените и гънки, да я раздипли, дори да я разнищи и да я обоснове социално...“ - пресъздава думите събеседникът и по-нататък описва ситуацията - „Няма да забравя никога Антон Страшимиров в тоя миг - с вдигнат бастун нагоре, с вдъхновен поглед и с лице, озарено от залязващото слънце, което се спускаше като някаква огнена корона зад планинските вериги на запад. Няма да забравя и лозята наоколо: нито щурците, които бяха поели вече своята привечерна песен, нито ятото птици, които хвърчаха над нас в посока на слънцето, нито цъфналия повет наблизо и неговото упоително ухание. Всички тоя спомени се свързват за мене в едно непонятно единство, в което нещата са нещо повече от себе си. Нещо повече от себе си беше в тия привечерни часове и Антон Страшимиров. Такъв той бе всякога, когато заговореше за бъдещето на нашия народ и нашата литература“. Нощта преминава в разговори за трудното материално положение на българските писатели. Повечето изнемогват, а от тях се очаква много. Гълъбов предрича голяма перспектива за Йордан Йовков, но Страшимиров очаква ненадминатият творец да се роди в бъдещето. [146]

 

Г. Константинов също се запознава с последния в Кюстендил. Той споделя за приятелските отношения на писателя с с. Палашева. След войната при посещенията си в града отсяда в нейната къща. Там са приютявани редица имена на българската литература и наука. През втората половина на ХХ в. Г. Константинов предлага в нея да се уреди „някакъв музей

 

241

 

 

за прослава на Кирил Христов, на Страшимиров, на Палашева, на Владимир и сигурно на мнозина необикновени люде, които домът на Палашева е приютявал...“ [147] Подобно място на памет не е създадено в Кюстендил, но свидетелствата показват още едно гнездо на интелектуалци, наравно с това у Маркови и Ленкови. Трудно може да се каже поддържали ли са връзки помежду си и какви. Наличните извори не потвърждават близък контакт. Може би върху отношенията им влияние оказват поколенческите разлики и междуличностните емоции. Багряна, настанена в Палашеви, не споменава нито за К. Христов, нито за А. Сташимиров.

 

Тя обаче не пропуска идването в Кюстендил на „младежа белетрист Димитър Шишманов, син на професор Шишманов“. [148] Той е заведен в къщата на Маркови от Вл. Василев. Двамата поддържат тясна връзка. Чрез ген. Ив. Луков адютантът успява са уреди за семейството на своя приятел в столицата 4 куб. м дърва. Даже в писмо до бащата литературният критик напада сина за предприетото среднощно пътуване с влак до Кюстендил. Иначе Василев очаква с нетърпение Димитър, наричан гальовно Миката, за „да ходим по Хисарлъка и да дрънкаме“. [149] Последният придобива известност не само с произхода и с литературните си заложби, но и като дипломат и политик. Министър е на външните работи на Царството през Втората световна война, което му коства живота. Разстрелян е след присъда от „Народния съд“. Така градът се посещава от редица известни или начинаещи творци. Част от тях поради естеството на своята работа пребивават постоянно за дълъг период от време. Спомените им свидетелстват за дирята, която оставя върху тяхната душа Кюстендил и особено Хисарлъкът.

 

Мястото на хълма в човешките вълнения проличава и в единствения брой на литературно-хумористичния вестник „Веселият шофьор“. Издаден е в печатницата на Главната квартира през септември 1917 г. и е редактиран от К. Рудар. Един екземпляр струва по 40 ст., като средствата са предвидени за благотворителност. Има множество забавни материали и карикатури. Не липсват и поетични опити. Сред тях автор с псевдоним „Скръбен-весел“ публикува творбата си, озаглавена:

 

„На Велбъждки“

 

Обичам Ви аз очите игриви

Гърдите, що се вдигат, лицата засмени...

О, там, в Хисарлъка, под борите дивни

глава да облегна до пъстри премени...

 

Обичам ви аз ръчичките нежни

и бузи червени и устните топли...

Кога мраз настъпи и бурите снежни,

Кат вази припомня, душа ще се стопли.

 

242

 

 

Обичам ви ази, девойки Велбъждки,

деца на водите горещи, лековни,

Без бой що побеждават сърцата ни мъжки

и често изтръгват въздишки любовни!... [150]

 

Стихоплетството не е с кой знае какво качество, но освен мъжките вълнения по нежния кюстендилски пол две природни забележителности са в полезрението на твореца - хълмът Хисарлъка и топлите минерални извори. Те остават запазена марка за града и в миналото, и в настоящето.

 

Главнокомандващият е почитател и на двете дадености. В началото на октомври 1917 г. му се налага няколкократно да отсъства от Кюстендил. Подготвя се посещението на кайзер Вилхелм в България. При едно от кратките си пребивавания в града Жеков е придружен от княза. Пристигнали късно, към 22,30 часа на 4 същия месец, те бързо вечерят в клуба и се явяват в Главната квартира. Запознати са незабавно от ген. Ив. Луков с натрупалите се въпроси. Приоритет сред тях има съгласието на фелдмаршал Хинденбург 3-а армия да излезе от състава на групата „Макензен“. Според него тя трябва да замени германските части на Южния фронт, които пък да поемат защитата на Северния. Реципрочност се търси особено при размяната на Сборната дивизия с равни немски подразделения. Ген. Н. Жеков се изказва скептично за този съюзнически опит да измъкват свои сили и да оставят позициите само на българите. Неговият замисъл е да лавира, като отстоява съединението на ген. Т. Кантарджиев, изпратено на Охридския участък, да остане на подчинение на Главната квартира в Кюстендил. Дискусията продължава до 2 часа след полунощ. Сутринта престолонаследникът заминава за София. Главнокомандващият работи в щаба, а след това си отдъхва на обичайната си разходка на Хисарлъка по пътя за с. Богослов. На нея темата, която споделя пред верния си адютант, е за храбростта. [151]

 

След конфузната среща между кайзера и царя в Черна вода отношенията са позагладени. Вилхелм пристига в София на 11 октомври 1917 г., а на 14 заедно с Фердинанд посещават останките на античния град Филипи. Там императорът поема шефството на 12-и Балкански полк. На церемонията ген. Н. Жеков е награден с орден „Пур льо мерит“. Високият гост през Кавала отпътува за Цариград. Появяват се слухове за скорошно отстъпване на България на цяла Добруджа. С времето те не се потвърждават. [152]

 

В Главната квартира през месец октомври се извършват структурни промени. С оглед вътрешното и международното положение е създадено военно-политическо отделение под ръководството на подп. Александър Ганчев. То обединява политико-културната, информационно-цензурната и административно-стопанската секция. Задачата му е да предотврати появилите се тенденции за разложение в армията и тила. Създаването му предхожда с малко болшевишката революция в Русия. Основната му борба е против пропагандата, провеждана на фронта от опозиционните партии, предимно земеделците и тесните социалисти. Обърнато е внимание и на вестниците

 

243

 

 

извън страната. В средата на октомври информационно-цензурната секция започва да издава в Кюстендил поверителния бюлетин „Седмичен преглед на чуждия печат“. Той е предназначен предимно за офицерите в по-важните щабове. До края на годината излизат 11, а през следващата още 67 броя.

 

За нравственото въздигане на бойците при началника на военното духовенство в Кюстендил се замисля списанието „Вяра и сила“. Първият му брой се появява на бял свят в края на ноември, а общо са публикувани 22 книжки. Статиите имат предимно религиозно съдържание, като насърчават жертвоготовността на войниците. Поддържа се и отделна чисто информационна рубрика. [153] Изследователят Владимир Манев защитава мнението, че не само списанието, но и поредицата „Походна войнишка библиотека“ се издават в Кюстендил от печатницата на Главната квартира, разположена в сградата на читалище „Братство“. [154]

 

В града пристига полк. П. Ганчев. „Това бе най-голямото и най-важното служебно събитие през последните октомврийски дни на 1917 г.“ - за значението на визитата възкликва Л. Малеев. Според него оценката се дължи на информираността на госта за мнението на съюзниците. [155] При посещения преди повече от година П. Ганчев влиза в остър конфликт с ген. К. Жостов. Дали визитата е предвестник за дългоочакваната смяна на настоящия началник на ЩДА.

 

В последната десетдневка на октомври се разиграва италианската драма. С прехвърлените от Източния фронт германски части е извършен пробив. Достигната е р. Пияве, като е заплашена Венецианската равнина. Общият сбор на загубите на италианците се изчислява на близо половин милион убити, ранени, и пленени. Съглашението прехвърля около 10 дивизии и спасява Рим да не последва Петроград. В последната столица на 7 ноември болшевиките начело с Ленин и Троцки завземат властта. Започва следващата революция, която окончателно вади Русия от войната. За да видят бляскавия успех на фронта в Италия, заминават царят, престолонаследникът и главнокомандващият. Началникът на ЩДА нарежда на командващите на Южния фронт да проучат възможностите за офанзива. Атаката се планира с 1-ва и 2-ра армия, но от генералите Г. Тодоров и Д. Гешов пристигат песимистични прогнози. Противникът се оказва добре укрепен и трудно преодолим. Ген. Ив. Луков настоява за предприемане на две операции - първата по Круша планина между Бутковското и Дойранското езеро, последвана от настъпление и овладяване на Солун. Кодовото название на офанзивата е „Балкански влак юг. Напред“. [156]

 

Докато началникът на ЩДА си гледа стриктно работата в Кюстендил, зад гърба му се крои коварен план. Според адютанта Л. Малеев историята има дълго предисловие с опит самият ген. Н. Жеков да бъде сменен. След като виждат, че не е по силите им, получилите прозвището „българояди“ - Лудендорф, Макензен и Масов, насочват усилията си към елиминирането на ген. Ив. Луков. Повод е намерен в позицията на последния по Добруджанския въпрос. Но една година натискът е отблъскван с подкрепата на

 

244

 

 

различни фактори и предимно от главнокомандващия. Антилуковската коалиция се разраства и в началото на ноември 1917 г. в нея се нареждат категорично царят и премиерът.

 

От пролога драмата навлиза в завръзката. Още на вечерята в двореца преди заминаването на Италианския фронт става дума за отстраняването на началника на ЩДА. Реакцията на ген. Н. Жеков е бурна. Според адютанта поводът е намерен в една телеграма. Подобен номер преди две години е скроен на покойния ген. К. Жостов. Пак телеграма, този път от германската Главна квартира, иска подвеждането на българския главнокомандващ под съдебна отговорност за нанесено „оскърбление“. Последният мълниеносно подава оставка. „Радославов мълчи и самодоволно премигва“ - отбелязва четящият по лица Л. Малеев. Царят е изненадан и прехвърля веднага вината - „Аз зная, че Луков е враг на германците, той е враг на всички ни“. Ген. Жеков защитава подобаващо своя подчинен. Заключението му също е категорично: „Нека се знае обаче, че поведението на германците по Добруджанския и други въпроси е причина на всички тия печални недоразумения и че ако тъй продължава, не е далеко денят, когато ще останем само ние тримата - Ваше Величество, г-н Радославов и аз - за съюз с Германия“. Първите двама не харесват казаното, но пък след срещата престолонаследникът поздравява за откровеното му поведение главнокомандващия. Така завършва завръзката от драмата по отстраняването на ген. Ив. Луков.

 

Развръзката идва по време на пребиваването в Австро-Унгария. Монархът включва в заверата двамата офицери за свръзка при съюзниците Ганчев и Тантилов, определени от ген. Н. Жеков като „мазници“. Първият от тях е по-брутален, докато вторият по-мек. Пред тях главнокомандващият е категоричен, че по-скоро той ще подаде оставка. В обиколката на Италианския фронт се включват германският кайзер и австроунгарският император. Така срещата се превръща в „троемонарша“. Използван е моментът и Хинденбург вади нов телеграмен коз срещу Луков. В дъното отново е неразбирателството в Добруджа. Провален е опитът на ген. Жеков да замаже положението, като се изчака да се завърне в Кюстендил и направи проверка. Върховният главнокомандващ Вилхелм и българският Фердинанд явно взимат решението за отстраняването на Луков.

 

Царят прокарва височайшето мнение на 16 ноември 1917 г. на аудиенция в двореца Ебентал, разположен край Виена. Сценарият е разигран умело. Първо настоява за промяната П. Ганчев, но веднага е елиминиран. След него се включва княз Борис, който вади молбата сред арсенала си от средства. Тогава ген. Н. Жеков поомеква от твърдата си позиция. Направена е сделка началникът на ЩДА да бъде сменен временно, но повишен и на неговото място да не „натрапват никого“. Главнокомандващият е против фаворити от типа на П. Ганчев или Ст. Нерезов. Компромисът е докладван на царя и е потвърден веднага. „Отрязаха ми крилете Малеев! Отрязаха ги, като, за да не ме боли, царят ме поласка, че имам качества, за да работя и без Луков и по-добре било да се махне това „отровено шило“ от щаба, с което

 

245

 

 

и моята задача щяла да се облекчи“ - споделя сломеният ген. Н. Жеков със своя адютант. Даже величеството дава съвет да се назначи ген. Ив. Луков за командващ на 2-ра армия. Монархът изпраща главнокомандващия до колата му и го разцелува три пъти. Последният се завръща след полунощ в хотела си във Виена, видимо уморен и раздразнен.

 

На сутринта заедно с адютанта си се качва на Балканския влак за София. На гара Гензерндорф те са сюрпризирани от извънредно спиране на композицията от царя и свитата му. Формалният повод е повишаването на княз Кирил в чин майор. Наблюдателният адютант го отдава на съмненията на Фердинанд да не би ген. Жеков да се отметне от дадената дума и самият той да подаде оставка. Следват нови три монархически целувки, този път пред публика на гаровия перон, посрещнати от главнокомандващия с треперене. Компромисът е възприет болезнено не защото началникът на ЩДА е незаменим. Открояват се две ключови причини - директното налагане на царя, което до този момент не си е позволявал. Втората според адютанта е много по-опасна: „Махането на генерал Луков бе фатална грешка, то бе най-дръзкият опит и успех на германците в тяхната система“. Още един ключов пълководец е отстранен чрез налагането на волята на старшия съюзник.

 

След пристигането си в Кюстендил на 19 ноември ген. Н. Жеков веднага привежда в изпълнение болезненото за него, но иначе компромисно решение. Началникът на ЩДА е приет на доклад. В края на срещата получава листче с персонални промени, като името му стои на първо място. По сведения на самия Луков прекият му началник видимо „изглеждаше развълнуван и измъчен“. [157] В рамките на около половин година „кюстендилската тройка“ напрактика е разбита. Първоначално е отстранен кумът М. Сапунаров, който поема към Тетово. Тандемът също не просъществува дълго. Ив. Луков заминава за Свети Врач. Проваленият опит за преврат може да е сред причините. По-скоро към насъбралите се обстоятелства се проявява и дългата ръка на мнителния цар. За него първият е масон, следователно е противник на Бурборните, а вторият лигар и „антидинастик“. В Кюстендил остава само Н. Жеков.

 

Монархът може би е притеснен от факта, че родните масони се обединяват във Велика ложа на България. Официалната церемония се провежда на празника на победите. На същия този 27 ноември 1917 г. в Кюстендил се реализира тържествена програма. Тя включва отслужването на панихида за падналите герои в 10,30 часа в църквата „Св. Богородица“. След нея на площад „Св. Св. Кирил и Методий“ се провежда молебен и парад. Задължителните поканени са отделите на ЩДА и съюзническите офицери за свръзка. [158] Събитието е посетено от жителите на града и учениците. Ген. Н. Жеков приема парада и произнася кратка прочувствена реч. В клуба на Главната квартира е даден обяд, на който приветствие поднася министърът на железниците В. Кознички. През целия ден до късно вечерта на тържеството се играят хора, пеят се песни и свири музика. От пределите на Царството,

 

246

 

 

но и от новоосвободените земи - Македония, Поморавието и Добруджа, са изпратени множество поздравителни телеграми. Най-вълнуваща е тази на министъра на обществените сгради Д. Петков, на която ген. Н. Жеков отговаря лично. [159]

 

Есента идва и за поредна година се създава организация за изораване и засяване на нивите на запасните войници. Стопаните са длъжни да предоставят съответните зърнени култури. При несъгласие от страна на ангажираните се пристъпва към съдебна процедура чрез Дирекцията за СГОП. [160] Кюстендилският край е овощната градина на България. Известно количество ябълки са изпратени на турския помощник-главнокомандващ и военен министър Енвер паша. Същият пребивава преди година в града, посрещнат много хладно от колегата си Н. Жеков. [161]

 

Генерал Ив. Луков издава последните си три заповеди по Действащата армия. В полковници са повишени началникът на военнополитическата секция подп. Ал. Ганчев и началникът на оперативното отделение подп. Ст. Нойков. Редица други офицери също получават нови чинове. Сред тях е и запасният поручик Вл. Василев, който е произведен в капитан. Той е и адютант на началника на ЩДА. Извършени са размествания на длъжности. Началникът на секцията по ордените майор Кимон Георгиев става и член на самия Орденски съвет. Последното се извършва „със съизволението на Негово величество царя“. Бъдещият министър и премиер през световния конфликт работи в Кюстендил и живее на квартира в къщата на Ефрем Каранов, известен възрожденец и деец на българското националноосвободително движение в Македония. [162] Редица сътрудници на „Военни известия“ са назначени за чиновници за поръчки. Сред тях са Кирил Христов, Димитър Подвързачов, Добри Немиров, Александър Божинов. Редакторът му полк. Йордан Венедиков заема длъжността офицер за поръчки в оперативния отдел. Част от промените едва ли са предизвикани поради отстраняването на ген. Ив. Луков. Предписанието за поемането на командването на 2-ра армия официално е оформено на 5 декември, а на следващия ден той издава в този дух и последната си заповед. [163] Освободеният ген. Г. Тодоров сменя набедения за „германофоб“ командващ 3-а армия ген. С. Савов. Последният е изпратен да ръководи формиращата се 4-а армия. [164]

 

Още същия ден от 19,30 часа в офицерския стол е проведена прощална вечеря. [165] Студената сутрин на 6 декември не е пречка за масово изпращане на ген. Ив. Луков. Доброволно цялата Главна квартира отпътува до близкия Кадин мост. Същият, за който се носят множество легенди. Съоръжението е толкова здраво, защото в основите му е вградена сянката на жената на наймладия му майстор. Сянката на ген. Луков напуска ЩДА. Доколко без нея най-важната армейска структура би запазила своята монолитност. Начело на шествието е самият главнокомандващ. След другарска закуска идва трогателният момент на раздялата. „Три други целувки, много по-сърдечни, под нескрити сълзи у двамата тъй добре взаимно допълващи се военачалници, отекнаха на старинния мост“ - описва кулминацията на сцената Л.

 

247

 

 

Малеев. Тя, посредством вестник „Военни известия“ и списанието „Вяра и сила“, много скоро става достояние на всички, включително и на въоръжения народ, който заедно командват на фронта Жеков и Луков. [166] Така приключва развръзката в драмата. Епилогът не закъснява кой знае колко във времето.

 

Трите целувки на моста са по-малко от шестте на монарха, но се възприемат за много по-откровени. Ген. Жеков остава в тревожност да не би царят да не удържи на думата си. Главнокомандващият поема функциите и на шеф на ЩДА и не желае да му се назначи друг подчинен. Началникът на оперативния отдел, наскоро повишеният в полковник Ст. Нойков, става негов пряк помощник. За запълването на отворената празнина трудно може да се говори. Ген. Н. Жеков ревниво отстоява сключеното джентълменско споразумение с особата. Надеждата му е промяната да бъде с временен характер и скоро Луков да се върне в Кюстендил, а Тодоров в Св. Врач. Постоянните слухове за назначаването на генералите Нерезов или Станчов държат на щрек главнокомандващия. Идването на един от двамата в Кюстендил е само пореден повод за нови спекулации.

 

Царят остава известно време в чужбина. При отсъствието му тези интриги се засилват. Ген. Жеков често пътува до столицата за доклади във връзка с положението на фронта и особено за започването на мирните преговори с болшевишка Русия в Брест-Литовск. Румънците също пристъпват към примирие, като във Фокшани се събират представителите на двете воюващи групировки. Там са и руските делегати, непризнаващи правителството на Ленин. На 9 декември е постигнато споразумение бойните действия временно да бъдат прекратени. На 15 декември примирието е подписано и в Брест-Литовск, а след седмица започват и преговори за мир. [167] Привидно отношенията на ген. Н. Жеков с премиера вървят недотам зле. Главнокомандващият не скрива тревогата си от слуховете за назначаването на нов началник на ЩДА. За да ги разсее, завърналият се в средата на декември монарх посещава Кюстендил.

 

Официалният повод е намерен в предстоящия Никулден и на 18 същия месец царят и князете пристигат в града. Близо две години Фердинанд отбягва да идва в Главната квартира. След скандалите с ген. К. Жостов източниците мълчат за друг негов престой. В ЩДА са сюрпризирани, а и ген. Жеков се намира на вилата си. Височайшите особи настояват да го изненадат и го заварват малко след следобедната му дрямка. Главнокомандващият и царят се отделят сами на продължителен разговор. Благодарение на разказа на първия адютантът пресъздава темите. Засегнати са външнополитически въпроси като преговорите за мир с Русия и решаването на проблема с Добруджа. Ген. Жеков е доволен от заповедта на министъра на войната К. Найденов офицерските и войнишките семейства да се ползват с предимство при осигуряване на продоволствието. Запознава царя с изложението на депутатите от земеделската парламентарна група, посетили го на 12 септември. Величеството е категорично против властта да им се

 

248

 

 

отстъпи. Сред изтъкнатите причини е и лидерът им „оня техен размирник Стамболийски“. Не е подминат и въпросът с назначаването на нов началник на ЩДА. Главнокомандващият отклонява подобна възможност, за което получава височайшето съгласие. Разговорът е спокоен и царят любезен, с което Жеков споделя, че не е „свикнал“. По време на дългата дискусия князете, особено Кирил, проявяват нетърпение. Налага се брат му Борис да го успокоява. На раздяла царят дарява на именика „едно етюи със златна табакера“. [168] По този начин приключва първото посещение на българския монарх във вилата на главнокомандващия. Двамата опипват почвата, но никой не прекрачва деликатната линия. Царят, отървал се успешно от още един началник на ЩДА, може вече по-спокойно да посещава Кюстендил.

 

Същия ден в града са проведени мероприятията по повод смъртта на митрополит Синесий. Той участва в църковните борби и е ръкополаган за Охридски и Скопски митрополит. Роден е в близкото до Кюстендил с. Скриняно. Последните години от живота си прекарва в града в къщата си на ул. „Иларион Ловчански“. Синесий живее на улица, носеща името на първия избран български екзарх и последен кюстендилски митрополит. Церемонията по погребението се ръководи от шефа на военното духовенство - митрополит Йосиф. Всичките трима църковни дейци са свързани с Кюстендил, но по особен начин и в този тъжен случай. От дома духовната процесия потегля към църквата „Св. Богородица“ при следния ред - погребалната колесница, роднините на покойника, ученичките и учениците от Педагогическия курс, гимназиите и прогимназиите, чиновниците от всички учреждения и гражданите. След опелото в този храм, подредени по същия начин, шествието продължава по улиците „Васил Левски“ и „Цар Освободител“ до двора на църквата „Св. Мина“, където се извършва ритуалът по погребението. Поканени са всички офицери, желаещи да присъстват. Общинското управление своевременно дава разрешение за мястото, което да се загради със желязна ограда. [169] Такава около храма понастоящем няма, а само малък безименен кръст напомня, че там може би почива митрополит Синесий.

 

Не по-малко натоварен със събития е и 19 декември 1917 г., Никулден. Именик е самият главнокомандващ и от 10 часа в църквата „Св. Богородица“ митрополит Йосиф служи божествена литургия. В ЩДА има малък прием за окръжния управител, духовенството, всички административни чиновници, учителството и множество граждани. Към пладне пристигат роднините и гостите от столицата. За тях на вилата се дава обяд. От 19,30 часа във Военния клуб се провежда тържествената вечеря, на която началникът на военното духовенство също държи реч. Присъстват офицерите от ЩДА, окръжният управител и съюзническите представители. В чест на именика са вдигнати 10 наздравици. Той остава там до полунощ, а след това се прибира да продължи тържеството на вилата с близките си. [170] Празникът си е празник, но на другия ден всеки е на своя пост.

 

Подобаващо е отбелязана и настъпващата нова 1918 г. По повода на 31 декември в 23,30 часа в офицерския клуб се дава „закуска“. Присъстват

 

249

 

 

всички свободни от наряд с поставени ордени на униформите. Ген. Н. Жеков получава от 34-и Троянски полк като подарък бронзова изработка на един пункт на предната позиция при Дойран, която носи неговото име. Тя е дело на редник Петър Рамаданов, а трогнатият главнокомандващ дарява 1000 лв. за фонда на частта. На 1 януари от 10,30 часа в църквата „Св. Богородица“ е отслужен молебен. Празниците по традиция са време за благотворителност и своевременно от общинското управление е напомнено на храмовете да събират милостиня. [171]

 

Краят на годината е повод за равносметка. През 1917 г. в казармата на 13-а допълняюща дружина са извършени редица благоустройствени мероприятия. Около спалните помещения се изгражда дренажна система, която допринася за елиминирането от тях на водата и влагата. Сградата на подофицерското събрание се ремонтира и е обзаведена за столова на офицерите. Съседната барака се приспособява за тяхна кухня. Построена им е баня с душ. Изгражда се беседка, прилежащата част на която се циментира и се оформя градинка с алеи от цветя. Засаждат се лози. От царските разсадници в София и двореца Враня са доставени два вагона с кипарисови дървета, липи, брези, пармени ябълки и цветя, които се засаждат в района. Построява се сушилна за плодове и се монтира съответната машината. Изгражда се собствен разсадник и парник. Също и грънчарска работилница за производство на съдове за нуждите на дружината. Направен е нов кабриолет. Не са подминати и увеселенията, като се прави танцувален салон и се закупува грамофон. За провинилите се е ремонтирано помещението на ареста и се обособяват килии - офицерска, подофицерска, войнишки за строг и за обикновен режим и за предварителен затвор, съгласно устава за гарнизонната служба. [172]

 

През трите последни и есенни месеца на годината продължава тенденцията за поскъпването на зърнените храни. Местният комитет за СГОП отпуска определи количества, предимно пшеница, на селските общини за крайононуждаещите се и безимотните семейства. Цената се покачва бързо и от 0,55 лв. преминава на 0,63 лв., за да се задържи най-продължително на 0,83 лв. за кг. Провалят се и опитите за изземването на около 100 т, произведена в землището на с. Николичевци. Песимистично се докладва, „че излишъци в общините от района на комитета няма и следователно комитетът при съдействието на изземателните комисии и административните власти не ще може да изземе никакви храни“. Продължава да се разчита на внос от други райони на страната. От прибирането на новата реколта до края на ноември в склада на комитета са доставени 48905 кг пшеничено и 10500 кг ръжено брашно, 134315 кг пшеница, 15401 кг ръж и 410 кг царевица. Профилът на полученото предопределя и този на разходваното. На земеделските стопани са осигурени 25 т семе за засяване.

 

Покачването на цените се регистрира и при фабрикатите. В един момент брашното търпи общ ръст с 0,02 лв., а останалите артикули с 0,06 лв. за кг. Отделно се оскъпява и пшениченото - от 0,64 преминава на 0,70 лв., като достига в края на годината стойност от 0,75 лв. за бедни и 0, 95 лв. за

 

250

 

 

богатата част от населението. Явно такъв е подаръкът за разделните годишни празници и цените се нормират на две категории. Бяло брашно е отпуснато по един чувал за градските църкви, а за „Св. Богородица“ - два чувала. В края на годината от продукта няма дори за нуждите на местните болници. Не достига и за нормираната дажба за подправка на храната на едно лице. Тя е занижена до 225 гр. и пак има дефицит. Тенденцията в повишаване на цената се проследява при царевичното брашно от 0,48 през 0,52 на 0,56 за бедни и 0,70 лв. кг за богати; при ръженото - от 0,56 през 0,63 на 0,66 и 0,80 лв.; при ечемичното - от 0,52 през 0,57 на 0,67 и 0,82 лв.; при просеното - от 0,47 през 0,55 на 0,62 и 0,77 лв. за кг. Цената на ярмата също се покачва: ечемичната преминава от 0,45 през 0,55 и достига 0,57 за бедни и 0,70 лв. за богати; просената и царевичната - съответно от 0,45 през 0,55 на 0,53 и 0,65 лв.; овесената е фиксирана на 0,52 и 0,70 лв. за кг. Тенденцията при триците също е възходяща - от 0,36 стават на 0.39 и 0,45 лв. за кг.

 

Хлябът не отстъпва в растежа на стойността си: за 800 гр. от 0,44 лв. преминава през 0,50 лв. и на 1 декември достига 0,68 лв. Такава цена остава само за богатите, а за бедните е фиксирана на 0,56 лв. Отказва се отпускането на насъщния за нуждите на гостилниците. Всеки посетител трябва да си носи сам. Използват се и хитрости за запълването на явния дефицит. „Предвид че дневната дажба хляб е недостатъчно задоволителна и ако се дава хлябът топъл, по-лесно се консумира, то да се пише на местното общинско управление за в бъдеще да раздава хляба в баято състояние“ - съветват от местния комитет за СГОП. Предписва се откриването на фурна в циганската махала.

 

През есента на дневен ред излизат редица плодове и зеленчуци. Ябълките, годни само за мармалад, вървят между 60 и 80 ст., а крушите по 60 ст. Възлага се проверка на овощарското дружество дали е купувало сливи и други плодове на по-високи от нормираните цени. Установява се, че стойността на кг сливи през беритбата е нормирана до 50 ст., но са продавани между 30 и 50 ст. Дирекцията разрешава 7000 кг сушени сливи от с. Соволяно да се закупят от Варненското кооперативно дружество. Поискано е отпускане на нужните количества за градското население в Кюстендил.

 

Поради голямата суша картофи в района на комитета липсват и се търси снабдяването на два вагона. Дава се открит лист за свободно движение в Царството на Георги Истевнички и Михаил Милтенов за доставка на картофи и зеле. Нормират се цените на последното - червено до 35 ст., а бяло до 40 ст., кромид лук до 50 ст. за кг, праз дребен 100 стръка 4 лв., а едър - 5 лв. Свинските тикви получават стойност по 15 ст. кг от производители и 18 ст. от прекупвачи, а печенките съответно по 20 ст. и 25 ст. През сезона е повишена цената и червеното зеле става на 60 ст., а бялото по 65 ст. На градското население се предоставя по 1 кг фасул. Местният комитет за СГОП възнамерява да достави арпаджик за засяване и иска от Дирекцията да съобщи нормираната му цена. Запитва се Горноджумайският комитет може ли да се закупи 30000 кг от артикула.

 

251

 

 

Сериозен недостиг се регистрира при млечните продукти. През есенния сезон за градското население само на два пъти е предоставяно сирене. Веднъж дажбата е от 200 гр. на лице при цена от 3,60 лв. за кг. След доставка от Радомир на 4323 кг отново кюстендилци са ощастливени с по 300 гр., но в циганската махала остава предишният обем. Стойността на продукта се покачва на 3,80 лв. за кг. Ситуацията се усложнява и следва алармиране: „Да се ходатайства пред Окръжния комитет по прехраната от наличния в резервния магазин кашкавал да ни се отпусне за раздаване на градското население, тъй като това, последното, съвършено малко е продоволствувано със сирене“. Оскъпява се и кравето мляко, като от 0,80 става на 1 лв. за литър. При направената проверка се оказва, че търговците в града нямат никакви количества от мая за сирене и кашкавал. Последната най-надлежно трябва да се декларира от населението. С нова серия от актове и даване под съд са заплашени собствениците на животни, които не са изпълнили нарядите си за масло, сирене и мляко. От първото е отпуснато на аптеките в Кюстендил по 20 кг при цена от 5,10 лв. за кг.

 

При местните продукти положението не е по-розово. „Представителите на касапското сдружение в града, на което комитетът издаде открит лист за докарване добитък от селата, се завърнаха без никакъв добитък, тъй като селското население се показало твърде неприязнено към градското и отказвало да дава за последното какъвто и да е добитък, макар че представителите на касапското сдружение заявявали, че веднага ще изплащат добитъка“ - песимистично алармират от комитета за СГОП. Тази неприязън е констатирана многократно. Разчита се на реквизиционната комисия, защото селянинът „по-охотно изпълнява наряда, защото вярва, че всичкият този добитък ще се даде на армията, а не на градското население“. Хитростта влиза в употреба и в този случай: „Околийската реквизиционна комисия да дава наряд на селските общини, без да указва за кого е предназначен добитъкът (за армията или градското население) и след като се докара последният, да се предава на касапското дружество, което веднага да го изплаща на реквизиционната комисия, която пък да го изплаща на населението чрез секретар-бирниците по изплащателни списъци.“ Алармира се Дирекцията за СГОП, че отпуснатите 5000 кг говеждо и 20000 кг свинско месо са крайно недостатъчни за изхранване на гражданите. Иска се такова количество, което да задоволи съответните нужди.

 

Правят се усилия за запълване на дефицита чрез собствено производство. На кюстендилците, които отглеждат свине, се отпускат трици по 30 кг за животно до 50 кг, а над това тегло по 50 кг при цена от 0,36 лв. за кг. Следващите доставки са по 5 и 8 кг при същата схема и още по 5 кг при същата цена. Нов обем от по 6 кг се получава вече при 40 ст. за кг. С тази цел се отпуска и по 1 кг просо на стойност 43 ст. за кг. Т. Кръстев в с. Буново е единственият в околията, който угоява 20 прасета. Само на него до 10 декември му трябват 3600 кг царевица. Поискани са от Дирекцията два

 

252

 

 

вагона с трици за свинете, файтонджийските коне и другия добитък. Еднократно на крава е отпуснато по 15 кг при 40 ст. за кг.

 

Предновогодишно са нормирани цените на месото - на говеждо 2,90 лв. за кг; биволско - 2.35 лв. за кг; свинско от угоени свине - 5,40 лв. за кг, а от неугоени 4,65 лв. за кг. Говежда глава струва 4 лв.; чифт чистени говежди крака 2,50 лв. и нечистени - 1,50 лв.; говежди дроб - 3 лв.; говеждо шкембе нечистено - 2 лв.; свинска глава 4 лв., чифт свински нечистени крака - 0,50 лв. Забранява се клането на добитък за производство на пастърма за населението, а за армията се иска разрешението на Военното министерство. Въпреки констатирания шап нарядът в Еремийска община остава непроменен.

 

Заповядва се прибирането на лойта при клането на животни от селското население. Тя трябва да се претопява и да се складира в комитета за направата на сапун, а не да се предава на реквизиционната комисия. Касапите вземат най-хубавото месо и бъбречната лой за себе си. Настоява се пред тяхното дружество практиката да се прекрати, иначе се съставят актове и се предават на военните съдилища. Селяните не предава никаква лой, а я използва за производството на сапун. Поради недостиг се иска доставка на 20 000 - 30 000 кг сода каустик. На член от градско семейство се отпуска по 250 гр. при цена от 1,60 лв. за кг. Скоро стойността е повишена на 4 лв. за кг. Допълнителни доставки за граждани и войската не се осигуряват. Настоява се Дирекцията за СГОП да отпусне 10000 кг готов сапун.

 

Отпускането на солта се следи стриктно. Малки количества се предоставят на животновъди и занаятчии. Във връзка с осолването на зелето и свинското месо се нормира на всяко лице от градското и селското население по 1 кг на стойност 0,60 лв. Продава се от артикула и на цена от 0,48 лв. за кг.

 

Захарта липсва и първоначално се отказва дори на индивидуални просители. След време се отпуска по половин кг на човек. Снабдено е само 5000 кг, което е недостатъчно дори за градското население. Получават се още 5000 кг от захарната фабрика. През декември, понеже в Кюстендил върлуват тиф, сипаница и ангина, се отпуска дажба от 450 гр., а на циганското население по 100 гр., защото то „живее на селски начала“. Цената е определена на 2,60 лв. за кг. За задоволяване на потреблението се искат от Дирекцията още 15 000 кг, а и заради заболяванията още 10 000 кг. Дефицитът води до отказ да се увеличи месечната норма на аптека и тя остава от 10 кг. По изключение се отпуска по 1 кг. за химическата лаборатория на Висшия педагогически курс и за болното дете на Йордан Атанасов от с. Слокощица.

 

Сложна е ситуацията с ориза, който хронически не достига. За доставка от Пловдив се командироват двама помощник-магазинери. След получаване на пратката се нормират по 600 гр. за гражданин и по 100 гр. на селянин и на циганин. Килограмът се продава по 3,40 лв. Притежателите на растителни масла - зехтин, шарлаган и пр., са задължени да го декларират в комитета, защото продажбата му строго се забранява. Доставя се сусамов шарлаган от Крива паланка.

 

253

 

 

Спирт се отпуска при норма на аптеките по 80 л, а на зъболекарите по 10 л за 3 месеца на цена 12 лв. литъра. На амбулаторията на градското общинско управление се отпускат 5 л на същата стойност. Иска се от дирекцията 1000 л. за нуждите на градското население. Отказва се молбата на Модре Челебонов за 800 л спирт, която да се използва за изваряването на ракия предвид голямата реколта от сливи. Ракията се облага с данък, като на 100 кг джибри се заплаща по 4 лв. или 1 литър готова продукция.

 

Брането на сливи не се приема за извинение при неявяване на дървосекачите. Заплашени са с 3 месеца тъмничен затвор или глоба от 5000 лв. Алтернатива за доставката на отоплителен материал се търси чрез отпускането на 150 пленници. В началото на октомври дърва за огрев няма за раздаване и се отклонява искането на телеграфо-пощенската станция, като им се препоръчва сами да си набавят. Подобни съвети са дадени на Популярната банка и дори на началника на болницата, защото няма достатъчно за населението.

 

Приоритетно по половин кубик се раздава на бедните войнишки семейства, останали без никакво гориво. Отделно околийската реквизиционна комисия се съгласява да отпусне дърва за същите, защото армейските подразделения в района са се снабдили по стопански начин. За тази цел е поискана за срок от 15 дни една команда от 10 войници от 13-а допълняюща дружина. Раздаването на дървата поетапно започва на 25 ноември, като цената на кубик е 22 лв., но скоро е определена на 30 лв. На бедните войнишки семейства от циганската махала допълнително се определя датата. Местният комитет за СГОП констатира много трудности при снабдяването на отоплителни материали. Той отговаря на командира на 13-и полк, че на комитета е известно влиянието върху морала на войниците от липсата на някои артикули. „При все това комитетът е раздал и продължава да раздава, макар и в ограничено количество, предимно на бедните войнишки семейства, а и на другите войнишки семейства дърва и чак тогава - на останалото население, като понастоящем комитетът продължава да раздава само дърва, защото въглищата се задържат изключително за нуждите на държавата.“ В града през декември върлуват болести. На засегнати домакинства с предимство се отпуска по половин кубик, но след предоставяне на лекарски бележки.

 

За селското население не се предвижда доставка на дърва и се отклонява молбата на Николичевския кмет. Той е упълномощен сам да организира добива и снабдяването на хората. Проблеми има с дървосекачите. Избягалите се преследват, а след залавянето им следват актове и довеждане под стража в града. Такава е съдбата на прегрешилите от Тишановска община. Босилеградският кмет е заплашен с акт, ако не изпрати по двама секачи от селата в общината си. Редица негови колеги, неизпълнили задълженията, си получават подобно наказание. Търси се съдействието на Окръжния комитет по прехраната да се командироват по двама здрави работници от село и на Дирекцията събраните за нея дърва по гарите да останат на разположение

 

254

 

 

на местния комитет. След съгласието на последната се изпраща чиновник от комитета. Той поставя под контрол тези материали на гарите Гюешево и Долно село. Ваксевска община получава наряд за доставка през ноември и декември на 1000 куб. м. От комитетското сечище са добити между 8 и 29 октомври само 450 куб. м. Работят средно 80 души, но болни и старци. Налага се освобождаването на част от първите. Производителността е много ниска. Даденото от лесничея второ сечище се оказва съвършено негодно за добив. От местния комитет искат по още едно в района на Богослов, Жиленци и Слокощица. Това при последното село се оказва с потенциал от 200 куб. м и се предлага разширяването му.

 

В средата на декември всичките превозни средства по селата се ангажират за доставянето на наряда в Кюстендил. Нехайство се проявява и сега. Двама жители на с. Берсин товарят едва по 30 - 40 см от кубически метър и когато им е направена забележка, те разтоварват и тях, а колите се връщат празни. За проявеното своенравие им е потърсена отговорност. Дървените въглища също не достигат за ковачите в града и се търси доставка от кмета на Ломница.

 

Газ се отпуска според наличните обеми. В града на семейство от 3 членове се полагат по 4 л., а при 4 и повече по литър на човек. По половин литър получава всеки в циганската махала. Цената остава фиксирана на 1,30 лв. На административни служби, училища и лекари са отпуснати ограничени количества. Задоволени са производствените нужди на тютюневия склад на Фернандес с 10 л и на вълновлачаря Димитър Стоенчев със 100 л. С по-големи трудности се осигурява петрол. Направени са редица откази, но се отпускат 160 л на телеграфопощенската станция, 300 л на с. Рашка Гращица и 30 л на синагогалното настоятелство. Фиксирани са цените на дрехите. Нормират се стойностите на услугите с превозните средства, като на коларите се издават специални карти. От 1 ноември търговците се задължават да поставят цените на стоките на видно място. Явно с тези мерки се цели намаляването на възможностите за спекула.173 На фона на повишаването на стойността на продуктите расте и дневната надница. Общите работници в Царството получават средно през 1916 г. по 3,55 лв., а през 1917 г. по 6,41 лв. Специалистите зидари пък през двете години съответно по 5,61 и 9,35 лв. [174] Видимо е увеличението на възнагражденията, но и цените на стоките се покачват стремително. Отделно стои въпросът с доставянето на достатъчно количества.

 

През цялата година има проблеми със снабдяването на населението в Кюстендил и района. Дефицитът провокира появяването на „черна борса“. Бившият окръжен управител Вл. Караманов свидетелства за тенденцията повечето липсващи стоки да се снабдяват по незаконен начин. Предприемчиви граждани обикалят селата и закупуват месни, млечни произведения и вълна. От там се снабдяват със захар и ориз, защото отпуснатите дажби се оказва, че не се предоставят на хората, а остават на разположение на общинските административни власти и техни приближени. Така стоките

 

255

 

 

потеглят отново към Кюстендил или други центрове в Царството. [175] Сделките по този начин се извършват на значително завишени цени. Но при наличието на средства е за предпочитане пред алтернативата на гладуването. Тези, които нямат знаците, открити от финикийците, са обречени да го изпитват.

 

Второто полугодие на 1917 г. довежда до редица обрати. Твърдо на страната на Антантата се включват САЩ и Гърция, но пък излизат Русия и Румъния. Северният фронт за Царството престава да съществува, но тежестта на Южния се увеличава. Позиционната война изтощава ресурсите и води да противоречия със съюзниците. Добруджанският въпрос продължава да виси като дамоклев меч. С негова помощ е разсечен тандемът в Главната квартира. Генерал Ив. Луков е отстранен, като овакантената длъжност временно не е заета. Тя е цената на компромиса между монарха и главнокомандващия. Отношенията между двамата не са блестящи, но не стигат до разрив. Ген. Н. Жеков продължава да отстоява известна самостоятелност от Правителството и приема политически делегации на опозиционни партии. Действията му в тази посока се възприемат с големи подозрения.

 

Разрешен е ключовият въпрос от подобни влияния. За предводителя на армията е изградена специална вила на хълма Хисарлъка. Тя се превръща не само в място за живот, но и в нов център на протоколни събития и срещи. Осветена е тържествено, а в самия край на годината е посетена от самия цар и князете. След близо две години отсъствие и елиминирането на двама началници на ЩДА Фердинанд отново посещава Кюстендил.

 

За разлика от намалелите официални визити кипи интересен интелектуален живот. Тук се съсредоточават известни творци, които дават друг облик, но и получават своя белег от града и Хисарлъка. Наравно с К. Христов и с. Попдимитров вдъхновение черпят А. Страшимиров, Вл. Василев, с. Багряна, Д. Шишманов, К. Гълъбов, Г. П. Стаматов. Природните хубости маркират своя оттенък, а някои са прободени от стрелата на Купидон. Показателна в този план е изгарящата любов между Вл. Василев и девойката Цв. Ленкова. Дори изпитанието на войната не може да възпре изконното човешко влечение.

 

 

3. На Струма и на Серет

 

През цялата 1917 г. 13-и полк защитава своите позиции в долното течение на река Струма. Първоначално той е разположен в района на Ерни кьой. Три дружини са на бойната линия срещу противника, окопал се в северната зона на Баракли Джумая. Около километър напред са изнесени стражевите застави, където всеки ден дежури по един взвод. Целта е да не се губи съприкосновението с неприятеля и методично да се разузнава за разположението му. При опит за настъпление именно това подразделение първо би отбило атаките и сигнализирало на главната позиция. През нощните

 

256

 

 

часове усилията са насочени към усъвършенстване на фортификацията, а светлата част се използва за отдих. Изградени са два реда окопи цял ръст на разстояние от 200 м, свързани с ходове за съобщения. Обшити са с плет или чимове против обрушаване. Тук са направени укрития, част от които бетонирани, а други от дебело дърво. Построени са бетонни наблюдателници за ротните командири, скривалища и гнезда за картечниците и гранатохвъргачките. Пред първата окопна линия са поставени 10 реда телени заграждения, а пред втората четири реда. Най-отзад са разположени землянките.

 

Така устроена, позицията прегражда направлението към Рупелското дефиле. Тя е под постоянния прицел на далекобойната артилерия, но и на картечния и пушечния огън на противника. Равнинната местност, покрита с висока растителност, прави хоризонта къс и неизвестните много. Видимостта е затруднена, а неприятелските позиции удобно са маскирани в овощни градини и кории. Батареите също са укрити от погледа на българите. Протичащите реки Струма и особено Спатовска са причина за чести наводнения на по-ниските позиции. Това се случва особено при снеготопенето и дъждовния пролетен сезон. [176]

 

Първите дни от годината по традиция се използват за поздрави по повод новогодишните и коледните празници. Федя продължава рубриката „картини от войната“, но от 1/7 полкова болница. Лена получава снимка, направена на 8 януари, но с писмо от 10 същия месец. „Ето ме в болничния халат и вперил поглед към север, където се подвизават моите любими същества, но пусти планини пречат да ви гледам... Нали съм заел поетична поза? Пред мен е портретчето на Оля, което сега ме утешава. По-добре съм“ - гарнирано с много целувки на нея и на близките си в Кюстендил пише Тодор Цеков. [177] На споменатата дата същата фотография той изпраща с идентично писмо и до Парето, подписано от „твоето батенце“. „Ето ме на прозореца вперил поглед на север и искам да те видя, но ... планините пречат, но унилост ме е обхванала“ - като само портретчето на Оля отново го утешава. [178] Лечението на Цеков се удължава във времето. На 26 февруари оформя поредната картина от войната. Този път снимката е пред стаята, в която живеят. „Ето ме още в болницата, въпреки направените вече 20 бани положението на ревматизма ми не се е много изменило“ - недоволства Федя пред Лена, но не забравя да изпрати „сърдечните привети и целувки“. А писмото издава диагнозата на заболяването. [179]

 

Нерадостната си съдба оплаква и Н. Лучков. „Драги родители, приемете моя портрет за спомен през времето при пребиваването ми в Ада“ - пише той на 4 март 1917 г. до Кюстендил. [180] Рубриката продължава малко по-оптимистично. „Приемете настоящата ми картичка с моя лик за спомен при постройката на войнишката ни къща в Ада, за която развалихме четири къщи и направихме една, наричана „Мечкина дупка“. [181] В друга фотография настроението е подобрено, но рубриката, наречена на преизподнята, се запазва. „Драги родители, всякога в Ада не е лошо, има понякога и добри

 

257

 

 

дни и в един такъв ден сме се събрали пред блиндажа и нашите палатки, та се снимахме“ - изпраща фотографията до семейния адрес „Велбъжд“ № 768 в града поободреният военнослужещ. [182]

 

Зетят Н. Тодоров подарява на тъщата и тъста си Люба и Васил Черкезови своя портрет с лаконичното, но патриотично посвещение: „За спомен от Великото Освободително дело през 1915 - 1917 г.“. [183] Поручик Владимир Юрданов е още по-безпристрастен: „За спомен на братовчедка си от Европейската война“. Снимката на офицерите в цял ръст пред каменно укритие, а почетената роднина е Йорданка Ефтимова от Кюстендил. [184] Съпругата Пенка получава „спомен от войната“ и целувки от мъжа си Владимир Абаджиев. [185]

 

Завеждащият прехраната на 13-и полк подпоручик Милан Киселички е обсипан с писма от своите близки и приятели. Те не са снимки, а картички с различни сцени, сред които има военни, но и някои с поразголени самодиви. „Човещинка“, биха казали вещите познавачи на войнишкия живот. Текстовете на кореспонденцията са разнообразни, но са насочени към непосредствени проблеми. Семейство Стоилкови го питат за новости, защото научили, „че някой искал да ви подлее водата“. [186] Добри подарява своя снимка с посвещение: „Нека моя Милан Киселички да гледа страшния ми сурат и взема кураж, кога минават аероплани“. [187] В средата на април последният получава множество поздравления във връзка с Великден. В края на месеца от Бад Соден до поручик Захариев и М. Киселички пристига картичка. Неизвестният подател явно им е близък, защото деликатно се шегува с изображението. То е снимка на дама на име Henni Porten. „Пращам ви я само да си спомните образ и подобие женско. Ама само скомино да не Ви хваща. И съкън на бай Велинов да не сте я показали, или пък на дяда попа. А пък на бай Пеша-пази Боже“ - нарежда за взимане на предпазни мерки неизвестният от картичката благодетел. [188]

 

Междувременно на 15 април 1917 г. частта преминава в тридружинен състав. Четвърта дружина се придава към новосформирания 84-и полк. [189] В заповедта на командира полк. К. Киров са изброени заслугите на заминаващите войници, участвали наравно с другите си събратя в сраженията в Поморавието, Косово поле, Вардарска и Беломорска Македония. Не е пропуснат и знаменитият бой при Ени кьой. „Ето защо сега, при отделянето и от полка, считам за свой служебен дълг да изкажа моята искрена благодарност на господа офицерите и войниците от 4-а дружина за показаната от тях храброст, с което изпълниха достойно войнишкия си дълг към Царя и Отечеството и им пожелавам щото новият 84-и пехотен полк да продължава също така неуморно отличната си служба за довършване на щастливо започнатото свято дело - обединението на целокупния български народ“ - завършва с наричане за успешно бъдеще на новото формирование полк. Киров. По този начин пехотните части с компактно кюстендилско присъствие нарастват на три. Два остават на позицията в равнините на Серското поле край Струма.

 

258

 

 

Иначе освен с ежедневните дейности Рилци обръщат внимание на повишаване на знанията си. Формирана е учебна команда за подготовка на подофицери. Тя е придадена към дружината, която се намира в полкова поддръжка. Младите офицери се изпращат на обучение в щаба на дивизията по газова защита, картечно дело, боравене с бомби, гранатохвъргачки и противогази. Те пък от своя страна запознават подчинените си с новостите на настъпилата позиционна война. Противникът не бездейства и постоянно напомня за себе си.

 

Повреди по окопите се нанасят предимно от зачестилите през топлия сезон артилерийски обстрели и патрулни нападения. Неприятелят предприема такива с личен състав до дружина. Обстрелването от авиацията също е често използвано. Всичките действия принуждават българите да бъдат постоянно на щрек, което оказва влияние върху психиката им. Бойците са ежедневно в повишена тревожност. Те също не бездействат, а предприемат свои операции. Не остава назад и артилерията, която своевременно отговаря. Най-сериозни са съглашенските действия между 15 и 17 май 1917 г. Като част от офанзивата им на Южния фронт е предприето настъпление и край Баракли Джумая в участъка на 14-и Македонски полк. Пред фронта на 13-и са извършени само демонстративни действия, но под страшен барабанен огън. [190]

 

Отделни патрули влизат в сражения. Петима български войници под ръководството на кандидат-подофицер Никола Иванчов от с. Каменичка Скакавица попадат в обкръжение на група от 30 англичани. Въпреки неравния бой командирът успява да пробие и подчинените му се спасяват. Сам той остава до последно да се сражава и след свършване на патроните предприема ръкопашна схватка, въпреки че е ранен в крака. Саможертвата му е почетена по достойнство от всички войници от полка. При друго съприкосновение с противника секрет от двама души използва хитрост. Те пропускат англичаните да преминат и когато след престрелка с българските патрули се изтеглят, попадат на тяхната засада. Трима съглашенци са убити и двама пленени. Героите Никола Атанасов Сребров от с. Еремия, Кюстендилско и Димитър Чакалов от с. Сърбиново, Горноджумайско получават заслужения орден „За храброст“. [191]

 

Закачките в писмата са чест елемент. В края на май някой приятелски завижда на писаря в полка Христо Димитров. „Блазе ти, че пак ти е дошъл редът да си ходиш в отпуск.“ [192] Завърналият се в ротата си Павел се обръща към учителката в кюстендилската девическа гимназия Зора Аламанчева. „Изпращам ти тази снимка, за да видиш какви мрежи си имаме ние“ - всъщност става дума за редовете с бодлива тел, на фона на която групата се е фотографирала. [193] Владимир Абаджиев пише на Пенка: „През топлите горещи дни това ни е униформата - боси, на риза и летни гащи.“. Сцената показва няколко военнослужещи с оскъдно облекло, но пък вазите за цветя са от гилзи на снаряди. [194]

 

259

 

 

Привидното спокойствие е нарушено и Рилци са атакувани най-силно на 2 юни. Използвайки отново продължилата половин час артилерийска подготовка и прикритието на високите треви, противникът напредва по пътя Баракли Джумая - Спатово в участъка на 1-ва дружина. Част от стражевата застава успява да отстъпи и подава сигнал за съглашенско нападение. Изостаналите са пленени или избити. Съобразителният командир на 1-ва рота поручик Дойчинов организира контрадействия и успява да прибере ранените от бойното поле. Едва тогава се връщат на позицията. От българите са убити 5, ранени са 4, а 14 войници попадат в групата на пропадналите без вест. Последните явно са пленени от противника, който жертва 1 убит и 2 ранени свои бойци. Сред материалните щети се откроява разрушена позиция на около 40 м. [195] След седеммесечен престой на бойната линия през нощта на 8 срещу 9 юни 13-и е сменен от новосформирания 84-и полк. [196]

 

В наследство на последния са оставени картечните роти от първия заедно с придадената му 207-а германска, гранатохвъргачките, цялото инженерно имущество и телефонното снаряжение. Рилци са изведени на втората позиция, където първоначално се заемат с личната хигиена и почистване на оръжието. Следват строеви занятия. Усъвършенстването на фортификационните съоръжения заема значителна част от времето. Ученията са съпроводени с неволни жертви. Така при обучение от избухнала бомба загиват трима души начело с ротния поручик Сава Попгеоргиев. Извършена е промяна в ръководството на полка. На 7 септември 1917 г. за командир е назначен подп. Жечо Йовчев, заменил на поста полк. Кръстю Киров. Дружините са разположени на втората защитна линия зад 14-и и 84-и полк. [197]

 

В края на септември неизвестен пише на сестра си. „Рилко, изпратил съм по сина на Заре Киселицата, поручик Захариев, 2м и 80 см плат. Той не е толкова хубав, ама ще може да се направи на Метко 1 палте, 1 панталонче, а може би и 2 панталончета“ - реди думи загриженият брат и продължава - „Нека си направи Метко дрехи при някой шивач, но гледайте да не Ви излъже“. Недоимъкът в тила се компенсира в такива случаи и от наличното на фронта. [198]

 

На 4 октомври Рилци започват да заемат фронтовите позиции на 14-и и 84-и полк. Горещата война отново се връща в живота им. Непрекъснати артилерийски двубои, престрелки и патрулни схватки. При една подобна на 9 ноември противникът прониква в българския участък, но своевременно е забелязан. Бързите действия под ръководството на подпоручик Коцев довеждат до залавянето на 4 пленници, сред които 1 офицер, но той, тежко ранен, умира. Българските загуби са 1 тежко и 5 леко ранени войници. На 4 декември отново са извършени размествания, като Рилци са върнати на старата си позиция. [199]

 

Явно настроението на Милан Киселички е помрачено, защото се налага да бъде развеселен. Този път картичката е с изображение на плачещо дете. „Лош немирник бил Иванчо. И намръщен, и сърдит. Даже сивий Караманчо

 

260

 

 

мразел грозния му вид! Бате Милане. С дядото дойдох по една важна работа тук, намерих портрета ти и ти го пращам да се огледаш. Страх ме е да не паднеш в несвяст...“ - майтапчийски подхожда по-младият му близък. Именият му ден „Св. Архангел Михаил“ е повод за поредната порция поздрави. Цветана му пише: „изпращам ти разкошен букет от привети и благопожелания, дано догодина лично приемеш честитките“. Картичките са пълни с наричания за здраве, каквито са и текстовете за новогодишните празници. [200] В тях има и дълги обяснения. Сродникът му Димитър пише след обичайните поздравления: „За мира с Ромъния не можах да ти съобщя, защото беше повредена линията до Дупница. Добре те разбирам колко ти е мъчно постоянното стоене там, в едно напрегнато състояние, без изгледи за скорошно отърваване от тая мъка, но что делать?!“. [201]

 

Кореспонденцията между фронта и тила се осъществява периодично, предимно с картички. Част от тях са издадени върху снимки, запечатали моменти от живота на позициите. Интересен носител на информация са и някои предмети, дело на войнишкото творчество. Например в Регионалния исторически музей-Кюстендил се съхраняват няколко чашки, изработени от бойците. Заедно с изсечената украса са вградени и текстове с посвещения. Един има следното съдържание: „Спомен от общоевропейската война. Боевете около р. Струма, Серско 27 VII 1917 г. при гр. Баракли Джумая“. [202] Сходен надпис има друга чашка: „Спомен от Европейската война пр. 1916=17 г. България, Турция, Германия, Австрия, Русия, Англия, Франция, Италия. Спомен от А. Н. Бобошевски“. [203] Авторът се е увековечил и на друг експонат: „Спомен 1915 - 1917 Хр. Димитров. Направена от Васил Стоев“. [204] Имената на собствениците също присъстват както на предишната, така и на следващата: „Пене Митев. Спомен от войната 1917. 31. Х“. Някои подобни произведения на творчеството на войниците от фронта са придружени само от геометрични или растителни орнаменти. [205] Възможно е не всички да произхождат от личния състав на 13-и полк, но безспорно са изработени на позициите през минутите за отдих.

 

Тази кюстендилска част остава в долината на Струма. През цялата година защитава успешно позициите си. Постепенно горещите схватки са изместени от изморително дебнене и безвремие. Фронтовата линия придобива характеристиките на гранична, на стража, на която застават въоръжените кюстендилци. Относителното спокойствие в този участък не измества горещата война. Едва през втората половина на 1917 г. преминава в позиционния си период на Южния фронт.

 

Петдесет и трети пехотен полк посреща Новата 1917 г. и Коледа на устието на Дунав. Другата кюстендилска част е разположена край Струма. Предходните разделни празници са посрещнати и от двата при Вардар. Разстоянието между трите позиции не е никак близко. На 53-и му е съдено да остане в района на делтата по-малко от месец. Главният град е Тулча, важен български възрожденски център и седалище на епархия на Екзархията. Той е първият град, освободен през 1877 г., но по волята на Русия заедно с района

 

261

 

 

на цяла Северна Добруджа става разменна територия. Румъния получава областта, а империята Южна Бесарабия.

 

Завърналият се от лечение поручик Ив. Калайджиев заварва в града преобладаващо българско население. Войниците попадат в благоприятна среда. Липсата на езикова бариера и идентичните обичаи и нрави на северодобруджанци, подобни на тези във Варненско, бързо сближават освободителите и освободените. Сред другите народности в областта се открояват румънците, немците и липованите. Последните са религиозни бежанци от Руската империя и са обитатели на селища по делтата. Различията с ортодоксалните не ги прави по-малко вярващи. И те празнуват ревностно Коледа, разделени на две секти, но в отделни църкви, както правят русите, а българите и румънците служат задно. Независимо от участието в различните военни лагери източноправославните са сплотени от общия си празник.

 

Времето за молитва се следва от радостни тържества. Организират се забавления с песни и хора. Особено близки са отношенията на войниците с местните българи. Подобно единение е регистрирано през отминалите преди година празници в Македония. Регистрирани са известни специфики. Сравнявайки, Калайджиев констатира друга нравственост при добруджанските девойки. Те свободно се хващат между войниците на хорото. Значително по-консервативни се оказват македонските им посестрими. Те дори своите съселяни ергени избягват да ги държат за ръце, а използват посредничеството на кърпички. Какво остава за непознати младежи.

 

Още по-голяма изненада се случва в с. Баш тепе. На импровизирана седянка две местни селянки босоноги играят ръченица. Обратът настъпва, когато искат от музиканта да свири валс. Всички бойци са слисани от желанието, а още повече от умението им да танцуват толкова умело. Включват се веднага млади офицери и събирането придобива характеристиките на бал. Остроумен поручик нарича случката - „танцът на босите“. Оказва се в друга подобна забава, че дамите и обути могат да валсуват също добре. Място на събитието е голямата кръчма на назначения от българската власт за кмет бай Стоян. Поводът - предстоящото Рождество Христово. Най-ярка измежду местните хубавици е деветнадесетгодишната арменка Маргарета. Физическата и красота пленява младите юнаци. Последните в качеството на кавалери правят усилия да са галантни към всички дами. Младежите полесно възпламеняват чувствата, а на по-възрастните им се налага известна стимулация, за която на събитието се предлага ракия и вино. В кръчмата има в изобилие и от двете, но домакинът е най-доволен, защото българските офицери се веселят именно там. Той е добър патриот, пее химна „Шуми Марица“ и скандира „Да живее България“. „Никога не ще забравя гостоприемството на тези българи, особено това на помощника бай Димитър, който винаги, когато идваше, носеше под мишница бъклица или нещо в тепсия, покрито с шарен пешкир, и още от вратата, засмян, захващаше: „Нося Ви тук нещичко, аз искам мойте хора да ги храня, да ги поя, тъй доволни да са...“ - акцентира върху отношението на местните подпоручик Калайджиев.

 

262

 

 

Той фиксира близост и от други народности. Например, преместени в Тулча с още един офицер, са настанени в немкинята баба Киш. Тя не само показва топлота и чувствителност, но задължително споделя храната си с тях. И когато бойците трябва да напуснат града, старицата се разридава, коленичи и с молитва, отправена към всевишния, проси скорошен мир. [206] Офицерът Иван Пулков също свидетелства за радостното посрещане и веселието по празниците. Тъгата сред местните българи е по отвлечените мъже от отстъпващите руски и румънски части. По време на престоя в района на делтата е извършено попълнение с още 500 бойци от Шуменския край. [207]

 

Доокомплектован, 53-и полк на 16 януари 1917 г. получава заповед за преместване на нови позиции. Сборната дивизия е сменена от 12-а и е придадена към Дунавската армия. На другия ден призори колоната потегля по маршрута Налбант-Чукурово-Тополок-Сарай-Хърсово, като е предвидена еднодневна почивка на 19 същия месец. Четвърта дружина остава в поддръжка на Конната дивизия. [208] Не след дълго Калайджиев, а по-късно и Пулков описват климатичните условия при придвижването на частта. Втората половина на януари се оказва изключително ветровита и студена. Бойците са принудени да се заловят на групи с опрени помежду си глави и така да вървят срещу свирепата виелица. От очите им се стичат сълзи, които се превръщат в ледени висулки. По-слабите не издържат и падат в безсъзнание. Борбата със стихията продължава 8 дни. Според заповедта Хърсово трябва да се достигне на 22, а полкът преминава там Дунав по понтонен мост на 26 януари 1917 г.

 

Стъпването във Влашката низина е ознаменувано с юнашкото „ура“, но стихията явно не е стресната. Напротив, равнината, оприличавана на тепсия, стимулира още по голяма скорост на вятъра и понижаване на температурите. Свикналите с гънките на релефа българи са омаломощени от безкрайната пустош. Бедните сгушени селца са единствените места, където може да се намери подслон. Населението изпада в ужас от преминаващите многократно войски. Ив. Калайджиев описва покъртителна сцена при влизането си в една стаичка в с. Личиул.

 

„Около десет чифта неподвижни стъклени погледи, в които се четеше и страх, и отчаяние, и безнадеждност ме приковаха на прага. Една невъобразима воня щеше да ме задуши. Там се бяха събрали няколко фамилии да делят тежката си участ. Нахвърляни на голата земя, няколко жълти като восък дечица беряха душа. Нещастните им майки, вцепенени от ужас, чакаха последното им издихание. Момичетата и по-младите булки, забрадени като ханъми, за да не се виждат красивите им лица, старателно се крият зад старите - маркира първото впечатление поручикът и след като изгонва насъбралите се да се топлят войници, напускайки, вижда проявата на успокоение: „Тръгнах и аз след тях. В този момент една грохнала бабичка, която седеше край огнището, хвана полата на заледения ми шинел, започна да го целува, взе да прегръща краката ми и мило да ме поглежда с хлътналите си очи, в които лъщяха едри сълзи. Разбрах, че това са благодарствени сълзи, сълзи, изтръгнати из дълбочините

 

263

 

 

на едно свито от болка и страх сърце и съзрях как моето държане проясни уплашените погледи на отчаяните „победени“, които навярно първоначално вместо като застъпник, видяха в мое лице своя джелатин“.

 

Ситуацията е коренно противоположна от тази в Добруджа. Няма радостни емоции, богати трапези, жестове на братство. Езиковата бариера си казва думата. Звуците не се разбират и всяка намеса в пространството се възприема със страх и ужас. Войната е съпътствана и от произвола, а носещият оръжие безспорно може да наложи волята си.

 

В положение да няма къде да се подслонят нормално, продължават и следващите дни. На път за с. Мохреанул температурите падат драстично. Студът става непознат за българите. Надеждата е да се изчака да премине стихията. Заповедта е категорична - „незабавно да тръгнем“. Влашката зима е позната само на преживелите я. Христо Ботев, като описва живота си с Васил Левски във ветровитата воденица край Букурещ, споменава „студ, дърво и камък се пука...“. Пак тръгват напред, като най-затруднени са обозните войници. В преспите им се налага да претоварват затънали коли в момент, когато никой няма смелост да извади ръцете си на открито. На 5 февруари 1917 г. е достигната заповяданата позиция край с. Максинени. Свикнали да бъдат фаталисти, войниците споделят за съдбата си с поговорката „Много добро не е на добро“. В противовес на престоя в Тулча застават пътят им и дислоцирането на Серет. [209] И двете части с кюстендилско участие в началото на годината са разположени в долините на две реки в равна като тепсия поле.

 

Петдесет и трети полк заема полоса за отбрана от устието на р. Бъзау при с. Латинул през коти 11, 12 и 13 до пътя Максинени-Корбул и Максиненското блато. Вдясно от него е разгърната съюзническата 217-а германска дивизия, а вляво 25-и Врачански полк. Позицията е разделена на две приблизително равни части, заети от 2-ра и 3-а дружина. В поддръжка са оставени две роти под командването на поручик Калайджиев. Парковият взвод е дислоциран в с. Домница, дивизионният лазарет в с. Питулаци, а щабът в с. Максинени. Охраната на бойното поле се извършва от стражеви застави. Противникът се оказва братушки от 1-ва руска стрелкова дивизия. „Укрепяването на предната и главната позиция да се продължава, като работата се води най-усилено. На позицията няма да се работи само когато температурата падне под минус 25 градуса С. Наветият в постройките сняг да се почиства всеки ден“ - гласи категорично ключовият момент от заповедта на подп. Ламбринов. Той разпорежда изграждането на землянки или заслони от дървения материал, добит от гората при близкия манастир наричан „Матей Бесарабски“.

 

Дивизионният командир ген. Т. Кантарджиев също издава серия от нареждания за бързо укрепяване на фронта. Настоява за усъвършенстване на главната позиция, на която към 15 да се настани за живеене по една рота, а към 20 февруари още по две или всички. Едновременно да се изработват окопите, ходовете за съобщения, заедно с опъването на телените заграждения

 

264

 

 

и междувременно снегът да се почиства. Особено внимание обръща за подобряване на работата на охранителната позиция, която определя като слаба. Последната има важно място в отбраната и въпреки че не трябва да се защитава до последно като главната, то отстъпването и без бой е абсолютно забранено. При временно оттегляне веднага се предприемат мерки за възвръщане на изгубеното. Сигнализацията се извършва с ракети. Белите са за осветяване на местността. Червените се изстрелват при искане на преграден огън, а зелените за пренасяне напред на артилерийския огън. Употребяването на други цветове строго се забранява. [210] На бойното поле остава да се използват само багрите на българското знаме.

 

Привеждането на заповедите в изпълнение се натъква на съпротивата на жестоката зимна стихия. След 24 часа работа на охранителната линия ротите се сменят и изтеглят на главната позиция. Там трябва да почистват наветия сняг. Севернякът засипва всичко с преспи и се шегува с човешкия труд. Откритата земя замръзва и се налага горният пласт да се реже с топори и брадви. Едва след тази операция може в употреба да влезе копач и лопата. Ръцете на войниците се подуват от непосилния труд. В противовес стои заповедта фортификацията да се завърши в срок. Липсата на ориентири води до често губене по полето и затъването в дълбоки преспи. Лутането в непознатата местност, студът, безсънието, паразитите и ходенето до Максинени и обратно допълнително изтощават бойците. Калайджиев скръбно заключава: „всичко това бе обърнало войниците на сенки, които едвам се влачеха и капеха един по един. А отгоре на всички тия трудности предприемчивият противник често ни безпокоеше със своите смели нападения и правеше положението ни още по-тежко“. В редицата на българските неприятели заедно с познатите им дотогава се нареждат нови и възможността за маневриране се стеснява. Физическото оцеляване се превръща в основен ангажимент на хората.

 

Руснаците, свикнали повече с подобна обстановка, проявяват известна изобретателност. Облечени целите в бели дрехи се промъкват при стражевите застави, особено при манастира. Целта им е да ловят пленници. За борба с тези наричани „бели мечки“ се налага прилагането на хитрост. На ротите е наредено да се сдобият с по три кучета. Операцията е извършена в съседните села. Най-добрите приятели на човека са именувани наново и дресирани от българските войници, притежаващи опит на овчари и ловци. Тази операция духовито е наречена - свикването на „43 набор“. Под този код шегобийците обозначават новите попълнения, но той навлиза дълбоко и сериозно в речника на бойците. Опитът да се сравни начинът на рекрут с вземането на еничари, отшумява и цифровото определение остава в употреба.

 

Духовитите забележки и разговори съпътстват особено тежите условия на живот. Така по-лесно се понасят несгодите. Изпитанията се сравняват с тези на свети Матей и някои имат претенции да бъдат канонизирани като него. Пречи им обстоятелството, че са семейни и не отговарят на условията

 

265

 

 

за монаси. Фантазията им работи и се появяват различни проекти за прилагане на придобития опит през мирно време. Поручик Калайджиев пресъздава един план: „като се свърши войната един ден, ако е живот и здраве, и да си отидем дома, няма веднага да влизам вкъщи, ще се окопая най-напред в двора, ще извикам после децата и ще ги изпратя патрул да разузнаят, след това ще настъпя прикрито и незабелязано, ще атакувам жената и ще я накарам да подпише мира при следните немного тежки условия: ако пък иска да знае много, както по-рано, и ако някога не ми изпълни точно и навреме заповедта, ще я накарам да се облече в бяла сая и да престои вънка само един час в такава мразовита нощ, както сегашната - това ще и е наказанието; пък ако и отърва, пак нека вдига глава“. Тактическата схема е слушана в захлас и възприета от още няколко събратя на новатора. Сред възпитателните средства в семейния арсенал се нарежда използването на студа. [211]

 

Пощенската връзка с близките бързо е възстановена. Снимките картички са визуалното доказателство за новите позиции и видимото физическо състояние на бойците. Поручик Владимир Миленов в края на февруари информира в Кюстендил: „Драги домашни, Много Ви здраве от новия фронт. Щом пристигнах, веднага се фотографирахме“. [212] Никола Въжаров изпраща до съпругата си своя снимка на фона на квартирата си в Максинени. „Вместо да бъда лично при тебе и моите мили брилянти, изпращам Ви портрета си, на който ще видите как съм след шестмесечна раздяла - раздяла на много и големи тревоги, на безподобна тъга и копнеж за милите ми: Оля, Минчо, Бодка и Живка. Зная, че портретът ми далеч не ще облекчи тъгата Ви за мене - той само мълчи и напомня, че далеч нейде мисли и копнее една душа за Вас, която не Ви забравя нито за минутка“ - реди мили думи писарят на 1-ва дружина. Всички са скрепени с полагащите се целувки и привети. Скоро друго трогателно съобщение също е изпратено в Кюстендил. От текста става ясно, че той получава писмо чрез „циганин“. Дали е код, или човекът е просто от тази етническа общност, но явно има стремеж за директна комуникация чрез заобикаляне на официалните канали и избягване на цензурата. [213]

 

Престоят на първата линия и тежкият климат безпощадно влияят на бойците от 53-и полк все до последната десетдневка на март 1917 г, когато са сменени и заедно с „43 набор“ заминават на почивка в с. Романул. Междувременно Константин Ламбринов е повишен в чин полковник. [214] В тила се живее много по-спокойно. Познатите дейности от биваците при Смоквица и Тулча влизат в употреба. Местното население е избягало и къщите, използвани от други подразделения, са замърсени. След почистването им бойците се отдават на заслужен отдих. Той е само през нощта, а през деня се подготвя нова позиция. Има възможност да се обърне внимание на личната хигиена, на уреждането на квартирите и изграждането на столова. Творчеството се проявява отново както на Беласица. Трудът е ненадминато полесен от този на самия фронт, където освен климата влияние оказва и противникът. В Романул обстановката е съвсем друга - времето се подобрява,

 

266

 

 

а неприятелят отсъства. Последният не е активен и на самата линия. След Февруарската революция в Русия на власт идва ново правителство и оръжията временно замлъкват. Пристъпва се към примирие през месец май. Надеждите са обърнати към социалистическата конференция в Стокхолм да сложи край на конфликта. Бойците от 53-и полк чуват за спирането на престрелките и за побратимяванията на германци и руснаци, на българи с братушки. [215]

 

От писмата на поручик Миленов струи оптимизъм. Той изпраща на Иван Стамболиев, телеграфист в Главната квартира в Кюстендил, сцена от бивака. „Аз съм прекрасно. Никаква позиция! Засега живеем много добре. Снимката е направена по случай именния ден на полковия командир (тоя с букета). Това беше на 3.VI.“ - информира него, а подобно съобщение, на което позата е на извиващо се хоро, изпраща и на домашните си - „Тогава празнувахме имения ден на командира на полка, погуляхме си, поиграхме и се фотографирахме. Аз съм много добре“. В края на юни идилията завършва. „Това е последната снимка, която направихме в селото, където бяхме до сега. Вижте каква бабанка съм излязъл. Такъв съм и в действителност. Сега сме при една много поетична обстановка. Кога ми падне време, ще Ви я опиша“ - завършва цикъла от картички, правени в Романул, Вл. Миленов. [216] Гюргенка Пупулска от с. Койно получава снимка от неизвестен, но близък човек: „Вие, ако питате за мене, аз съм много добре и желая Вие да сте още по-добре“. [217]

 

Престоят на 53-и полк в тила продължава три месеца и отново личният състав е върнат на фронта. През юли борбата им е с горещините, изместили студа като другата крайност на климата. Замръзналата земя край Серет и Базъу вече е осеяна с високи треви, а гората дава живителна сянка. Сериозна напаст са комарите в изобилие край блатата и реките. Но манастирът е много пострадал от противниковия обстрел. Иконите са изпопадали и се въргалят по земята. В олтара е разположен артилерийски наблюдателен пункт. Наблизо са завързани конете на тиловата служба. Сред реквизита са техните ясли и съпътстващите ги нечистотии. Камбаните са изнесени и поставени по позицията за даване на сигнал за тревога при обгазяване. Положението в църквата в Максинени не е по-различно. Тя е превърната в склад за снаряди, а от амвона немски специалист по газова защита обучава бойците. „Като гледах как тази небивала война бе обърнала всичко с краката нагоре - как тя бе накарала в този момент всичко ней да служи - обзе ме едно странно чувство. Аз видях тук, край Серет, религията на народите, тяхното упование, утеха и надежда, повалена мъртва на земята, видях осквернено тяхното най-свещено чувство“ - реди думи чувствителният поручик Калайджиев и се пита за реакцията на Господа Бога Исуса Христа - „Какво би направил, ако слезеше от висините небесни и видеше как този дом от място за молитва, за отдих и мир се е превърнал в арсенал за изтребление на човечеството, това човечество, между което той всякога и навсякъде проповядваше мир, правда и любов! Какво би направил, ако видеше за какви

 

267

 

 

цели служат в такъв момент черковните камбани, по чийто зов се стичаха в ранни утрини и късни тайнствени вечери в храмовете религиозните богомолци, за да чуят словото Божие! И какво би направил, ако чуеше какво се говори от черковните амвони!“. Знойното лято носи не само топлината на времето, но и предвещава завръщането на горещата война. Примирието остава в миналото, а войниците нащрек заемат отново окопите и продължават усъвършенстването на фортификацията. Дебненето с противника е ежедневие. Охраната, патрулирането и секретните постове са в съзвучие със задачата за ловене на пленници. Чрез тези развързани „езици“ се разчита да се получи повече разузнавателна информация за намеренията на неприятеля. [218]

 

Събраните по този начин сведения и предоставените от щаба на Дунавската армия потвърждават, че пред позициите на 53-и полк са разположени подразделения от руските 61-ва и 3-а стрелкова дивизия. Засечени са намеренията на противника да се придвижи напред към кота 14, между блатата Максинени и Кана и при моста на канала при източния ъгъл на блатото Путорош. Разположена на познатата си позиция, частта с кюстендилско участие има за съседи на изток - 145-а австрийска бригада, а на запад - 16-и Ловчански полк. На 10 юли 1917 г. командирът полк. К. Ламбринов издава заповед за разположение на силите. Шест роти с шест картечници и два леки прожектора са изнесени на предната охранителна позиция, състояща се от две линии. Тяхната задача е да отбраняват и да патрулират, като са особено внимателни нощно време в мъглата и залесените участъци. Всички свободни подразделения с една команда от две минохвъргачки са дислоцирани на главната позиция. Те продължават с укрепителните дейности и при бой са задължени да заемат определените им участъци. По две роти са поставени в бригадна и полкова поддръжка. Артилерията получава като задачи да не позволява на противника да работи свободно по фортификацията и нови постройки, да неутрализира неприятелските батареи. Два противоаеропланни взвода са разположени за париране на евентуални неприятелски самолети. Специално внимание е обърнато на разузнаването. На наблюдателните пунктове се назначава ежедневно по един офицер или офицерски кандидат, натоварен всяка информация да препраща до командира на полка или директно в щаба на бригадата. Разчита се много на патрулите, които освен нощем се назначават денем за гористите местности или при мъгла. [219]

 

През дългите юлски дни животът на войниците придобива познатия им монотонен характер. Ежедневието се разтушава от четенето на вестници, писането на писма и обсъждането на новините от „обозната агенция“, които са противоречиви и лъжливи. Ив. Калайджиев наблюдава нервността на подчинените си от бездействието и прогнозите им за решението на конфликта. По-прозорливи виждат края му само чрез удържане на победа над противника. „Бой, бой му е макята, нищо друго, трябва, както Ви казах и преди малко, да се поразмърдаме - с лежане в окопите нищо не става“ -

 

268

 

 

предлага един храбрец. Позицията се оказва доста уязвима. Близостта на реките Серет и Базъу не позволява окопаване, по-дълбоко от 80 - 100 см поради високите подпочвени вода. Няма изградени блиндажи, заслони и бетонирани галерии. За изкуствени препятствия се използват само рогатките. В такава ситуация идва предчувстваният ден на противниковата атака - 23 юли 1917 г. Нощта е особено тиха като пред буря. Войниците, придобили опит от подобни ситуации, са нащрек. Оказва се, че има за какво. На развиделяване братушките започват повсеместен артилерийски обстрел. [220]

 

Заедно с подразделението от двете установени съединения към тях са придадени още сили от 8-а стрелкова дивизия. Руснаците постепенно се придвижват между 100 и 300 м пред предните български позиции. Последните осуетяват всеки опит за напредване на първите със силен пушечен, картечен и преграден артилерийски огън. Проучил ситуацията на фронта, полк. Ламбринов издава поредната си заповед. Той не променя с почти нищо разположението на охранителната и главната позиция. Нарежданията му са категорични: „Да се устроят, проверят и подбодрят хората. Найвнимателно да се следи отпред лежащата местност с непрекъснато изпращане на разузнавателни части и всеки опит за настъпление на противника да се осуетява още в самото му начало; поддръжките да бъдат готови за незабавно контраатакуване противника, който би успял да се вреже в някой пункт на позицията ни. Всички прожектори и минохвъргачки да бъдат в действие. Всички части да бъдат в пълна бойна готовност“. Подразделения от 76-а германска резервна дивизия са привлечени зад българските позиции. [221]

 

Очакванията за кратък обстрел не се сбъдват. Огънят продължава, с малка обедна пауза, през целия ден, като привечер достига „своята стихия“. Взривяващите се снаряди затрупват плитките окопи, под които остават убити и ранени. Оцелелите се спасяват в издълбаните ями. На свечеряване няколко руски аероплана прелитат ниско, явно да разузнаят дали юнаците са избити или са се изтеглили. Сметките им излизат криви. В окопите преживелите чакат за мъст и реванш. Скоро са подадени светлинни сигнали за настъпление на братушките, а преградният артилерийски обстрел пада вместо по тях в и около българските позиции. Юнаците от 53-и полк стоически понасят и приятелския огън. „Сюблимен момент на луда забрава и на трескаво жадувана разплата за едно подло и безвъзмездно изтребление през целия ден! Свалете шапките и наведете главите си пред тази нечовешка самонадеяност и вихрена проява на величие на човешкия дух - вие, които не бяхте там!“ - свидетелства за подвига поручик Йосиф Иванов. [222]

 

Колегата му Ив. Калайджиев няма време да обърне внимание на викащите го ранени войници. Той тича да окуражава бойците, търси по телефона подкрепление, но кабелът е прекъснат. В мрака настъпва сюблимният момент на сражението. „Положението е критическо. Противникът е силен и предприемчив. Никаква помощ отникъде не иде, а заповед строга има: там кости да сложим всички, който мръдне назад, съд и сигурен разстрел

 

269

 

 

го чака - описва решителната фаза поручикът и продължава - Те с нечуван стоицизъм отбиват бесните атаки на многочисления противник, който, мислейки, че през деня всичко е унищожено от страшния му ураганен огън, настъпи, за да турне ръка на позицията ни, но това не му се удаде - той срещна там една непоколебима сила, която го принуди да се откаже от намеренията си“. [223]

 

Руският артилерийски барабанен огън продължава с още по-голямо ожесточение на следващия ден. Налага се смяна на пехотни подразделения, след като са изпълнили четиридневния си наряд. Покосени са славни бойци - картечарите Димитър Върбанов и Никола Захов. [224] „Ад, същински ад, който надмина всякаква представа - спомня си драматичните минути подпоручик Ив. Пулков и заключава - Каква славна епопея!“. Колегата му поручик Димитър Мавров започва да издава несвързани заповеди и буквално полудява от напрежение, като своевременно е изтеглен назад. [225] Ураганният обстрел продължава до 26 юли 1917 г., когато постепенно утихва. Стотици са убитите и ранените. Тесният социалист Н. Въжаров пише на същата дата до Кюстендил: „Живеем и преживяваме минути на небивали зрелища на бойното поле.“ [226]

 

На Ив. Калайджиев най-накрая му се дава възможност да посети тежко ранените си юнаци. Трогателни сцени на раздяла между подчинени и началник в последните минути на човешкия живот. Един от умиращите му завещава: „мъчно ми е и за тебе, г-н поручик, много те обичах, по желание дойдох в твоята рота, дано ти Господ здраве дава, жив да останеш и след войната дома да отидеш, децата ми да видиш, да им кажеш къде е татко им загинал и съвет да им дадеш - на ум да ги научиш. Тази моя предсмъртна молба ще я удовлетвориш вярвам, няма да ми откажеш - искам ти да ги научиш как в живота да се наредят, а сега мене при другари да ме погребеш“. И други от умиращите пожелават във вечния си дом да бъдат със своите загинали събратя. Калайджиев изпълнява последната им воля. Погребани са в обща могила в с. Питулаци и той собственоръчно надписва и поставя дървените кръстове. [227] Растителният материал има кратък живот. Скоро той е сменен с камък. Въпреки занемаряването след близо век споменът за българските герои все още си личи на мястото. Запазени са немного надгробия. Както по долината на Вардар и Струма, така и при Серет няма организирано и поддържано място за поклонение и памет. Всичко е изоставено на случайността и волята на времето. Окончателните победители са победили реалните победители.

 

Ив. Пулков лаконично споделя: „Вечна им памет“. Й. Иванов чертае след няколко години друга гледка край манастира: „Стърчат и сега сред широката степ пусти и буренясали стените на тази обител, безмълвни свидетели на най-великия между великите подвизи на героите от железния полк - подвига на търпението и безвъзмездната саможертва. А всяка година в среднощната тъма на тихите юлски нощи човешки сенки по даден знак като че ли излизат из бурените при монастиря и бродят купно по засипаните с желязо места на глухата и пуста степ“. [228]

 

270

 

 

Ив. Калайджиев търси по-рационално отношение, особено към останалите живи юнаци: „аз отправям към вас, драги мои съотечественици, които по една или друга причина сте останали в дома си, и към вас, уважаеми елегантни госпожи и хубавички грациозни госпожици, следния апел: когато минава край вас из столичните булеварди или из тези, на който и да е провинциален град, някой „чичовец“ с окъсан шинел, смачкана фуражка, развлечени цървули, с кълчищна торба на гърба, посърнал и изпусталел - сторете му път, свалете си шапката, запитайте го с благи думи откъде иде. Когато го срещнете този велик мъченик, този тих, скромен „простак“ - не го презирайте, не се гнусете от него, а наведете ниско челата си и му се поклонете - поклонете му се, защото той напълно заслужава вашия поклон!“. [229] За какво ни напомня поручикът? Поизтъняла ли е вече връзката между юнаците на фронта и придобилите популярност тилови герои. Разни хитреци, които умело успяват да останат на топло и да спасят кожа. За какво апелира, не му ли е позната поговорката - „Сит на гладен не вярва“.

 

На фронта при Серет българите удържат на барабанния огън на братушките. Началникът на щаба и инженерът на Сборната дивизия правят оглед на позициите. Установените пропуски са сведени на полк. К. Ламбринов. Последният издава надлежна заповед за възстановяване на фортификационните съоръжения. Окопите на първа линия се изкопават до дълбочина за стрелба стоешком. При наличие на подпочвена вода необходимата височина се постига чрез насипване на бруствера. Втората линия се подготвя за стрелба до първата, а между двете се изграждат ходове за съобщения, по четири във всеки ротен участък. След оформянето на всички съоръжения се пристъпва към усъвършенстването на третата линия. Забранява се правенето на лисичи дупки, защото пръстта е мека и може при попадение на снаряд да затрупа човек. Наредено е събирането и сдаването на разпръснатите по позицията патрони и бомби. Обърнато е внимание на снабдяването с вода. Наредена е проверка на качеството в участъковите кладенци. На всеки 150 м на линията е предвидено изграждането на нужници. Те се свързват с ходове за съобщения. По този начин се решава един от въпросите с хигиената. Особено категорично е нареждането на полковия командир: „Да се почистят участъците от кървавите следи и предмети от войнишко облекло и снаряжение. Завбъдеще веднага да се почиства полесражението, за да не произвежда неприятно впечатление на защитниците“. [230]

 

Н. Въжаров усилено кореспондира с близки и познати. Негови ученички му изпращат поздравителни картички. Самият той отговаря на редица, но особено внимание отделя на писмата до съпругата си. На 5 август я инструктира да потърси отпускаря Уливер и по него да му изпрати „едно мноооого дълго писмо“. Явно продължава стремежът му да се заобикаля цензурата. След циганина в конспирацията е привлечен и евреин. [231] Никола Грънчаров споделя разочарованието си от ситуацията в Русия. „Надеждата и в московска изгубих. Уж мир щеше да донесе, пък то работата му излезе

 

271

 

 

асъл московска - революцията му се обърна на голяма беломечешка тупурдия“ - реди мисли съименникът и съидейник на Въжаров. [232]

 

На 11 август 1917 г. след няколкократни опити руснаците все пак успяват да изтласкат българите от предната им позиция край манастира. Пробивът е извършен, като 2-ра и 4-а рота от полка са атакувани в тил и значителна част от тях попада в плен. Неумението на българите да плуват, изиграва своята роля. На следващия ден е проведена контраатака, съпроводена от много жертви. На бойното поле падат подпоручиците Георги Джаваров и Богдан Живков. От взвода на Ив. Пулков загиват 10 бойци, покосени от руска картечница. Убитите са погребани в гробището в Питулаци. Опитът на братушките да настъпят между блатата, този път е отбит, като оставят пленници. Пулков съобщава, че при атака с „пламаковъргачки“ са заловени 100 руски войници заедно с 8 картечници. [233]

 

К. Ламбринов нарежда изграждането на нова отбранителна предна позиция от левия бряг на р. Бъзау до блатото Максинени. Подразделенията да се сменят на всеки два дена. На 14 същия месец на този участък са разположени две дружини и половина от 53-и, заедно с 11 картечници. Главната позиция е заета от 19-и Шуменски полк. Особено много се залага на разузнаването. Чрез патрули не само се държи под контрол пространството между българските и руските окопи, но се разчита посредством засади и нападения да се залавят пленници. [234]

 

За поручик Ив. Калайджиев отстъплението е извършено по стратегически съображение с изнасяне на 3 км назад. Веднага са започнати фортификационните дейности. Според ротния командир войниците осъзнават жизнената важност от окопаването и пристъпват без особено подканване. Стремежът на всеки е да влезе колкото е възможно по-дълбоко под земята. От старите позиции се пренасят рогатките, което става при голяма опасност под непрекъснатия противников обстрел. Необходим е около половин месец за завършване на основните съоръжения. [235] Петдесет и трети се ротира с 19-и полк на предната и главната позиция. Противникът рядко се проявява с кратък артилерийски и пушечен огън. Има единици убити и ранени българи. Инспекция по укрепяването се прави от щаба на Дунавската армия и на бригадата. Германски специалисти обучават войниците за боравене с оръжията, подготовка на минохвъргачни позиции и газова защита. [236]

 

Има и моменти за почивка и софра. Например Иван уведомява на 21 август приятеля си Митьо. „Бях на чаша бира с господата от дружината. Пихме за „Бог да прости“ за падналите герои и за здраве на живите. Тъй е времето. А сега след приятната вечеря си допивам винцето от гр. Бузау. Чисто натурално! Хайде наздраве! - с особено приповдигнато настроение реди словата и по-надолу заключава - Драги! Нещо кипи в душата ми. Не мисля, че е от спирта! Кипи жаждата за мъст! Де е животът? Де е мойта Фи? Аз, мили мой, знай, ще бъде то, аз твърдо вярвам, там, под лозата на милия ми покоен татко, с теб ще вдигам чашите и ще пием в чест на златната пролет на нашето бъдеще. То е наше! Събитията се развиват точно по своя

 

272

 

 

път!!!“. [237] Бъдещето може да бъде тяхно, но настоящето им е подчинено на войната и тя диктува правилата.

 

На 1 септември 1917 г. в 4 часа сутринта българската артилерия започва силен преграден огън зад предните руски позиции. Германски щурмови подразделения и 1-ва рота на 53-и полк атакуват с подкрепата на огнехвъргачки и минохвъргачки. Пленени са 60 войници, 3 офицери от братушките и 9 картечници, но загубите в убити и ранени при отстъплението им се възприемат за значителни. От страна на Централните сили са ранени само 1 българин и 2 немци. Събитията се развиват в рамките на около половин час. През деня русите обстрелват с артилерия, а привечер хвърлят над 2000 снаряда. [238] Вл. Миленов изпраща на близките си в Кюстендил снимка от същия ден. Според него пленниците са 64 души, а картечниците 7. Едната от тях е взета от неговия взвод. Той моли да му изпратят кюстендилски ябълки, а грозде и дини се оказва, че в района има достатъчно. [239] Въжаров пише за случилото се на съпругата си Оля в града. С доза човеколюбие той заключава: „Цивилизация, култура, хуманност - всичко това днес е на върха на щиковете и в пламъците на минохвъргачките“. [240]

 

Иван уведомява Митьо за вялите действия на русите: „За дядо Ивана, дявол взел го, не може да се каже много. Поразсърди се и почне да бие с 12 чифта якорудски тъпани! Това е добре, че скоро му минава и танцът не трае много: по 1 - 1,1/2 ч“. [241] Според Калайджиев дръзката атака от първия септемврийски ден довежда до обезкуражаване на противника и неговото понататъшно примиряване със създаденото положение. Настъпилото относително спокойствие се използва за усъвършенстване на главната позицията. Тя е наречена „Безистенът“. Оформя се нещо като подземен град, където живеят около 5000 души. През деня се поддържа бойна готовност, като се четат книги, пишат се писма, разказват се случки от живота, нерядко се пеят песни и се свири на гайда, кавал или гъдулка. Планират се годежи и сватби, даже новината за разполагането на женска руска бригада е посрещната с подобни намерения. Майтапите за сключването на брак с някоя красавица от братушките са в ракурса за постигането на скорошен мир.

 

През нощта ситуацията коренно се променя. Движението на войниците е изключително голямо, сравнимо с някой градски булевард. Тогава се донася храната и се започва работа по галериите. Всичко е систематизирано, като заедно с обектите на командирите и специалистите са определени и места за общо ползване. Такива са кафенето „Св. Матей Бесарабски“ и леярната „Изтънчен вкус“. В последната от шрапнели и запалки се изработват ракиени и кафени чаши, пръстени, печати и други разнообразни изделия за бита. Това своеобразно войнишко творчество има своето приложение в ежедневието. Изграден е и стъпаловидно разположен театър „Серет“. Представленията му са прекъсвани от честия обстрел на братушките, но след кратко събитието продължава. Самодейното изкуство се допълва от крилати хрумвания. Ив. Калйджиев споделя: „Навътре под земята в окопите и входовете се спущат стотици галерии, над вратите над които ще прочетете

 

273

 

 

следните фирми, плод на войнишката муза: вила „Серет“, вила „Бузау“, вила „Кеф“, вила „Максиненска домнишора“, вила „Здраве му кажи по-харно“, вила „Сиромашки рай“, вила „Широк живот в тесни гащи“, телефонна станция „Пижо“, станция „Пендо“, станция „Иван“, станция „Тулча“ и пр. и пр., а над затворите на някои от тежките блиндажи личи с едри букви надпис: „За зор заман“. [242] Шеговитите и закачливи табели издават съревнование във войнишкото творчество. Животът в окопите се възприема и от по-несериозната му страна. Смъртта дебне ежедневно, но бойците не се поддават само на страха.

 

Дружините на 53-и полк се сменят начесто между предната и главната позиция. Противникът обстрелва с артилерия и рядка пушечна стрелба. Издига разузнавателни балони и изпраща самолети. Единици са убитите, ранените, контузените и заболелите сред юнаците. Подразделенията, изтеглени на по-задната защитна линия, се занимават с почистването и доукрепяването, като по график са изпращани и за изпирането на дрехите си. На 28 септември 1917 г. малко преди полунощ 53-и е изтеглен на квартири в с. Аричул. Сменен е окончателно от 42-ри германски полк. В новата обстановка българската част прекарва само сутринта на другия ден. Извършена е поредната ротация и той заема позициите на 35-и полк край с. Гулянка. Напрактика е извършено едно прегрупиране в западна посока. [243]

 

И според полк. К. Ламбринов след сражението на 1 септември русите окончателно губят инициативата и тя преминава в български ръце. Той издава съответната заповед за заемането на новия участък от фронта. Разделянето на подразделенията на главната и предната позиция е съпроводено с конкретните ангажименти по патрулирането и разузнаването на противника. Съществено внимание е обърнато на поддържането помежду им на непрекъсната свръзка. [244] Въпреки засиленото внимание се забелязва известна монотонност и от двете страни. Българите извършват укрепителни дейности и изпращат офицерски патрули, които констатират липсата на противникови застави. Противникът напомня за себе си чрез някои изстреляни снаряди, вдигнат балон или самолетни облитания. Реципрочно им се отговаря. Дружините на главната позиция провеждат занятия. В свободното време бойците започват поротно да бъдат водени на баня. На всеки се поставя противохолерна ваксина. На 12 октомври частта преминава в оперативно подчинение на 216-а германска дивизия. Скоро след това командващият генерал-майор Вет и началникът на щаба правят обиколка на участъка. Последван е от немски пионерен офицер, който преглежда бетонираните обекти. Инспекции провежда и полковият командир. [245]

 

Ив. Калйджиев показва своето задоволство от новата позиция. Тя е укрепявана от германците, които той възприема като еталон за качество. Проблемът с подпочвените води е решен чрез изпомпване. Блиндажите могат да издържат на гаубичен снаряд. Маскировката е умела и по-скоро участъкът изглежда като съвсем естествена гора. Жилищата са добре устроени с необходимата покъщнина - маси, столове, легла и шкафове. Всяко нещо си

 

274

 

 

има недостатъците. В случая основен се явява огромният брой от мишки, които делят мегдан с бойците. Те атакуват храната и дрехите. Нагризват ги. Войнишките суеверия водят към предсказването за предстоящ глад. Единственото спасение е започването на бързо изтребление на новопоявилата се напаст. В действие влиза войнишката изобретателност. На стената се закача торба с късче хляб. Залавят се по няколко бройки. Това е недостатъчно. Самият Калайджиев се отбранява през нощта с наличния си гърбач. Фелдфебел Янков пък прилага друга тактика. Той прави попара от малко хляб с топла вода за мишките. „Наядоха се хубаво и всеки си отиде на мястото и си легна. След това аз бях вече напълно спокоен и през цялата нощ спах тъй сладко, както отдавна не помня да съм спал. Както виждате, нощес ние сключихме мир по споразумение, но не съвсем без „акексии“ - предлага рецептата и резултата от нея прозорливият фелдфебел. [246] Доколко подобна тактика има успех, е друг въпрос. Но умелите шеги имат своето място в ежедневието. Животът на позициите продължава с борба не само с външния, но и с вътрешния неприятел.

 

Изгубил инициативата, противникът в състав подразделения от 13-а, 34-а и 40-а руска дивизия е установен срещу 53-и полк. На 7 ноември 1917 г. К. Ламбринов издава поредната си заповед. С познатата рутина той напомня за конкретните ангажименти по участъците, патрулната и разузнавателната дейност и поддържането на свръзките. [247] Едва ли му е известно, че същия ден в Петроград е извършен преврат и болшевиките начело с Ленин и Троцки завземат властта. Скоро руското правителство предлага сключването на мир. Лозунгът е без анексии и контрибуции, но те не са победители, за да определят условията. Дори мишките край Гулянка не пропускат да си получат и в шегата полагащото им се обезщетение.

 

На 2 декември 1917 г. полковият командир записва в дневника на военните действия: „Днес се съобщава официално за сключеното примирие между войските от нашия фронт и тези на противника. Настъпи пълно спокойствие по фронта“. Три дни по-късно се забраняват всякакви срещи между офицерите и бойците от двете страни на линията. На 7 декември се оповестява десетдневно примирие от Балтийско до Черно море. Скоро то е продължено до средата на януари на следната година. [248]

 

Калайджиев описва настъпилата кардинална промяна:

 

„Една кратка телеграма вдигна из окопите край с. Голянка нашите и руските войници, някои от които веднага потеглиха едни срещу други, но този път без оръжие. Срещата стана по средата на бойното разположение. Тя беше мила и до сълзи трогателна. Като гледах тези сърдечни прегръщания и излияния на братски чувства, аз с недоумение се питах: това същите хора ли са, които допреди минути се дебнеха като люти зверове! Белки близо двегодишната кръвопролитна война из Добруджанските и Влашки полета не е можела да всее поне малко ненавист между тези два народа!... Настана на този страшен Серетски фронт един чудно приятен живот! Започнаха интимни срещи и веселие“. [249]

 

Някой да не вземе да се обърка. Тези думи не са писани след

 

275

 

 

десетилетия под влияние на комунистическата пропаганда. Авторът им ги публикува още през следващата година.

 

Спомените на Пулков, макар и писани през социализма, пресъздават сходна картина. „Това беше голямо тържество и на Серет, когато голяма част от войниците почнаха да идват на срещи при нас, да искат тютюн, ножчета, часовници, вино, срещу които даваха рубли, които в гр. Браила ги купуваха румънските търговци с румънски пари и стоки. Откри се пазар - с побратимяване на фронтовата линия. Вечер ни идваха в окопите и галериите руски млади офицери с балалайки - на вино, което имаше в изобилие при нас от Карпатите. Играеха се ръченици, казачоци“ - за настъпилото разнообразие с прояви на разгул и алъш-вериш свидетелства офицерът. Той счита, макар и научил след половин век, че през този участък преминава народният комисар Луначарски, за да прибере семейството си от Швейцария. [250]

 

По-политични са спомените на тесния социалист Н. Въжаров. Той разказва за пропагандата, извършвана от болшевизираните руски войници сред българските им събратя. Тя се осъществява с брошури. Посредством боец от с. Божица, Босилеградско попада при него една книжка под заглавие „Империализъм“. „Зарадвах се много. Като на жив болшевик. Сякаш бе дошъл при мене Ленин. Пазя я и досега - 40 години от онова време, велико време“ - с видима носталгия за преживяването пише привърженикът на комунистическото движение. Според него няколко български войници попаднали под влияние, дезертират и заминават за Русия. [251] Тези три гледни точки показват различни нюанси и предпочитания. Основното е фактът, че фронтът престава да съществува като неприятелска разграничителна линия. Колко му трябва на човек от противник да стане приятел със себеподобния. Юнаците и братушките бързо изоставят стореното помежду си зло. Доколко бързо обаче биха го забравили. В крайна сметка българите в тази война побеждават своите освободители. Мирът в Брест-Литовск е подписан на знаковата дата 3 март 1918 г. Същата, на която са сключени Санстефанският от 1878 г. и Букурещкият договор от 1886 г., но вече по новия стил. Едва ли и сега има някаква случайност.

 

Петдесет и трети полк изкарва почти цялата година на фронта край р. Серет. Тук бойците усещат характеристиките на изтощителната позиционна война. Дните са подвластни на поддържане на повишено внимание и дебнене с противника. Престрелките с пушечен и артилерийски огън стават закономерни на предната линия. В резултат от тях ежедневно се дават човешки жертви. Значителен е броят на убитите, ранените и пленените юнаци при руските атаки в края на юли и в първата половина на август 1917 г. Завинаги остават край Питулаци героите от частта с кюстендилско участие. Устояването на фронта води до желания резултат - победа в конфликта. В края на годината Русия и Румъния са заставени да поискат мир. Бойните действия са прекратени, за което своя принос дава 53-и полк. С успехите по добруджанските бранни поля и на Серет Северният фронт за Царството и

 

276

 

 

Източният за Централните сили престава да съществува. България се нарежда сред победителите в този момент на Първата световна война.

 

Двете части с кюстендилско участие се разрояват. От състава им са извадени по една дружина, които поставят основите на още два полка - 68-и и 84-и. Войната стопява резервите и се налага преструктуриране на наличните сили. От два фронтовете намаляват до един. Усилията се съсредоточават върху него.

 

Защитата на позициите е поверена на армията и тя успешно се справя с тази задача. Предотвратен е съглашенският натиск от юг и север. Сблъсъкът не е само с противниците, но и със съюзниците. Ненавременното поставяне на българските условия и твърдата позиция на останалите довежда до гангрената на Добруджанския въпрос. Той не само не е решен, но и генерира напрежение и недоверие и в средите на българския управленски елит. Тлеещите противоречия между Кабинета и Главната квартира излизат на повърхността. Те се проявяват с различен интензитет, но запазват актуалност. Оформилият се силен екип в Кюстендил постепенно е ликвидиран. Първоначално с отстраняването на началника на Полската канцелария полк. М. Сапунаров „тройката“ е превърната в „тандем“. В края на годината от последния е изваден ген. Ив. Луков. На поста си остава само ген. Н. Жеков, но с кодифицирани правомощия съгласно приетия от правителството и утвърден от монарха специален правилник. На главнокомандващия му се налага да преглъща не само горчиви хапове. На 16 май 1917 г. той е удостоен с честта да стане „почетен кюстендилски гражданин“. Скоро след този акт сменя и местоживеенето си. На хълма Хисарлъка за него е изградена кокетна вила. Там предводителят на армията се премества да живее до края на престоя си в града. Появява се още един важен център, неизменно присъстващ при всеки официален протокол.

 

За сметка на намалелите официални визити, в Кюстендил все по-често пребивават и престояват по-задълго знакови имена от българския интелектуален елит. Оформят се творчески групи, които дават отражението си върху културата в града. Но духовните извисявания се засенчват от прозата на материалния недоимък. Кризите с продоволствието се отразяват на населението на мястото и района, приютил Главната квартира. Явно особени преференции не са предоставени в този план, но и в сигурността. Знаково в това отношение е проникването на сръбска паравоенна формация в Босилеградско. Само на малко над 40 км от Кюстендил е извършен погром над мирното българско население. Заедно със значителните материални щети с живота си се прощават 35 души. Войната показва своите жестоки черти и дълбоко в тила, но много близо до Главната квартира на Действащата армия.

 

277

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р Васил Радославов през 1913 -1918 г. С., 1921, с. 137,500 - 501; Марков, Г. Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента 1916 -1919 г. С., 2006, 85 - 88; Българската армия в Първата световна война 1915 -1918. С., 2015, 271 - 278; Лука Малеев. Шестте ми срещи е кайзер Вилхелм II. Съст. В. Александров, В. Стойнева.С., 1993,31 - 44; Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 -1944 в документи. Т. 2,1912 -1918. С., 1996, с. 447, 599.

 

2. Кирил Христов. Време и съвременници. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. Част 1. С., 1999, 408-411; част 2. С., 1999, 559_ 562; Константинов, Г. Моето поколение в литературата. Книга втора, С., 1970, с. 34.

 

3. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 25.

 

4. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 219, 236.

 

5. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 4.

 

6. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1, л. 80, 83; ЦДА, ф. 176К, оп. 3, а.е. 758, л. 1 - 2.

 

7. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 90, л. 3, 4, 6, 7, 8, 9, ю, и.

 

8. ДВИА, ф. 75, оп. 1, а.е. 488, л. 208.

 

9. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 5, 23, 24, 25, 27, 37, 38, 49, 53.

 

10. НБКМ-БИА, ф. 311, оп. 1, а.е. 2, л. 21-23.

 

11. Георгиев, В. Масонството в България. С., 1986, 29-43; Иванов, М. Масонските ложи в България. Кюстендил, 2002, 71-82, 607-608, 627.

 

12. НА-БАН, Сб. 4, а.е. 52, л. 209 - 211.

 

13. Марков, Г. Цит. съч., 88-94; Георгиев, В., От. Трифонов. История на българите 1878-1944 в..., 599-600; Петров, Ив. Войната в Македония (1915-1918). С., 2008, 112-116.

 

14. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 243, 249.

 

15. Кирил Христов. Време и съвременници..,, с. 411.

 

16. България в Първата световна война. Германски дипломатически документи. Сборник документи в два тома. Т. 2. С., 2005, 251-252.

 

17. Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р Васил Радославов.., 398 - 428; Протоколи от съдебните заседания по углавно дело № 1 от 1921 година против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913 -1918 г. С., 1921, 447-451-

 

18. Тодор Александров. Дневник и кореспонденция от Първата световна война 1915 -1918 г. Съст. Ц. Билярски, Т. Петров. Ст. Загора, б. д., 19 - 26.

 

19. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 3, С., 1986,164 -167.

 

20. Жеков, Н. Проблемът за Главното командване. С., 1936,17-18.

 

21. Марков, Г. Цит.съч., 102 -103.

 

22. Елдъров, Св. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877-1945. С., 2004, с. 157; Гарена, И. Военното духовенство в България. Т. 1. С., 2008, с. 244.

 

23. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 33.

 

24. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. №6872; Николов, К. Създаване и начален организационен живот на окръжен дом - сиропиталище за деца на загиналите във войните 1912 -1918 г. в Кюстендил. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, 399 - 401; Янчева, И. Благотворителността за сираците в Кюстендил в периода 1918 -1945 г. - Известия на исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, 408-410.

 

25. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 4.

 

26. Кирил Христов. Време и съвременници..., с. 411.

 

278

 

 

27. Михайлова, М. Писателите и войната. С., 2000, с. 28; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 8050.

 

28. Давидов, Н. Кюстендилският дневник на Стоян Загорчинов. - Литературна мисъл, 1972, № 6, с. 128.

 

29. Пауталия 2001, Кюстендил, бр. 8, 24 април 2001, с. 6; Труд, бр. 113, 25 април 2001, с. 36.

 

30. Марков, Г. Цит. съч., 96-100; Петров, И. Цит. съч., 117-118,120.

 

31. Марков, Г. Цит. съч., 108 -109.

 

32. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите в..., 601-602.

 

33. Марков, Г. Цит. съч., но -112, нб -117.

 

34. Военноисторическата библиотека при Военна академия „Г. С. Раковски“ (ВИБ) - III 583, л. 18-29.

 

35. Божков, Хр. Пълен генерал Никола Жеков и неговото семейство. С., 1998, с. 120.

 

36. Пешев, П. Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението до днес. (чуто, видяно и преживяно). С., 1929, с. 531.

 

37. Марков, Г. Парола „Сабя“. Заговорите и превратите на Военния съюз 1919-1936. С., 1992,12 -15; Янчев, В. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност между войните и след тях (1913 -1915 и 1918 -1923). С., 2014, 35 - 38.

 

38. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 9.

 

39. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 5.

 

40. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 206, л. 790, 792.

 

41. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 90, л. 22, 25 - 27, 29.

 

42. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите в..., с. 648.

 

43. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 3, л. 1 -15.

 

44. Петров, И. Цит. съч., 118 -127,133; Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 117-121.

 

45. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 65,103.

 

46. ЦЦА, ф. 1303К, оп. 1, а.е. 67, л. 105; Митровић, А. Устаничке борбе у Србији 1916 -1918. Београд, 1987, 379 “393-

 

47. Вълков, М. Българското военноадминистративно управление в Поморавието, Косово и Вардарска Македония (1915 -1918). Дисертация. С., 2015, 337-341, 350 - 351.

 

48. ЦЦА, ф. 176К, оп. 4а, а.е. 24, л. 76, 83.

 

49. Дневник Косте Миладиновића Пећанца од 1916. до 1918. године. Београд, 1998, с. 112.

 

50. ДВИА, ф. 036, оп. 1, а.е. 20, л. 5, 6; ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 105.

 

51. Дневник Косте Миладиновића Пећанца..., с. 112.

 

52. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 105.

 

53. Младенов, Ал. Долна Любата. Кратка история. Родословия, бит, обичаи и традиции. Ниш, 2011, 56-59.

 

54. Българите от Западните покрайнини (1878 -1975). С., 2005, ш-112.

 

55. Младенов, Ал. Цит. съч., 59 - 61.

 

56. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 1018, л. 105.

 

57. Българите от Западните покрайнини.., 111-112.

 

58. Младенов, Ал. Цит. съч., 62-64.

 

59. Българите от Западните покрайнини.., с. 112.

 

60. Алманах Царство България. С., 1917, отдел 2, с. 13.

 

61. Дневник Косте Миладиновића Пећанца..., с. 112.

 

62. ЦЦА, ф. 176К, оп. 4а, а.е. 24, л. 76, 82-83.

 

63. Българите от Западните покрайнини.., с. 98.

 

64. Българите от Западните покрайнини.., с. 112.

 

65. ДА-Кюстендил, ф. 280к, оп. 1, а.е. 25 л. 36, 37, 38; а.е. 59, л. 21.

 

66. Дневник Косте Миладиновића Пећанца..., с. 112.

 

67. ЦЦА, ф. 176К, оп. 4а, а.е. 24, л. 76 - 77, 82-83.

 

279

  

 

68. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 105.

 

69. Българите от Западните покрайнини.., с. 112.

 

70. Младенов, Ал. Цит. съч., с. 65.

 

71. ИДА, ф. 176К, оп. 4а, а.е. 24, л. 77, 82.

 

72. Дневник Косте Миладиновића Пећанца..., с. 112.

 

73. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 105.

 

74. Българите от Западните покрайнини.., с. 112.

 

75. Младенов, Ал. Цит. съч., с. 65-66.

 

76. Българите от Западните покрайнини.., с. 112.

 

77. РИМ-Кн, фонд „Йордан Захариев“, ОФ, инв. № 2449.

 

78. Българите от Западните покрайнини.., с. 98.

 

79. Дневник Косте Миладиновића Пећанца..., с. 119.

 

80. ДВИА, ф. 036, оп. 1, а.е. 20, л. 5,6.

 

81. ИДА, ф. зк, оп. 5, а.е. 25, л. 255, 259, 260, 261, 262, 263, 264, 265, 266, 267, 268, 269.

 

82. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 1018, л. 104,109.

 

83. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 381-383; ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 2, л. 159.

 

84. ИДА, ф. зк, оп. 5, а.е. 25, л. 255, 259, 260, 261, 262, 263, 264, 265, 266, 267, 268, 269.

 

85. Вълков, М. Цит. съч., с. 351.

 

86. Българите от Западните покрайнини.., с. 99.

 

87. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 3, л. 51, 56, 6о.

 

88. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1018, л. 86, 87,122.

 

89. Елдъров, Св. Цит. съч., 157-160.

 

90. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1673, 2823, 2824, 2825, 3381 - 3386, 3400, 3401, 3405.

 

91. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 278, 295.

 

92. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1670,1671,1672, 3577, 3394, 3396 - 3399.

 

93. ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 2, л. 159.

 

94. Отечество, 1917, № 23, с. 4.

 

95. ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 2, л. 161, 162, 168, 170, 171, 173, 174, 175, 176, 177, 178, 180, 185, 192, 194, 199, 205, 207, 211; Мир, бр. 5164, 28 май 1917 г.

 

96. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 5.

 

97. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 296.

 

98. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 420-421.

 

99. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 120 -126.

 

100. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1017, л. 2, 6; Руменин, Р. Офицерският корпус в България 1878 -1944. Т. з, Т. 4, С., 1996, с. 189.

 

101. ВИБ - III 583, л. 29.

 

102. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 436, 440, 442 - 445; Малеев, Л. Принос към истината за катастрофата на България през септември 1918 г. Документи, факти и спомени из дневника на адютанта на Главнокомандващия Действащата армия. С предговор на генерал-лейтенант И. Жеков. С., 1921, 5-7,14-15.

 

103. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 5 - 6.

 

104. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 90, л. 38-39, 43, 44, 47-48.

 

105. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 3, л. 15 - 98; а.е. 4, л. 1 - 6.

 

106. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 4, л. 3 - 4, 6.

 

107. Из тайния архив на българския цар Фердинанд I. С., 2001,142 -143; Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 126 -132.

 

108. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 469-470.

 

109. ВИБ - III 583, л. 32 - 34.

 

110. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 496 - 497. ш Божков, Хр. Цит, съч., 122 -123.

 

112. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 494; ВИБ - III583, л. 34.

 

113. Божков, Хр. Цит, съч., 123 -124.

 

280

 

 

114. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 495-497.

 

115. ДА-Кюстендил, ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 63.

 

116. РИМ-Кн, НА, инв. №03-3/74, л. 1.

 

117. Григор Чешмеджиев. Политически спомени. С., 1988, 238 - 239.

 

118. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 4858.

 

119. Българан, бр. 43, 22 октомври 1921 г.; Христо Смирненски. Съчинения. Том първи. С., 1988, 304-305, 431.

 

120. ВИБ - III 583, л. 37.

 

121. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 54, л. 497.

 

122. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 57, л. 42-45.

 

123. НБКМ-БИА, ф. 311, оп. 1, а.е. 3, л. 36, 37.

 

124. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 136 -137.

 

125. Конева Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните 1912 -1918. С., 1995, с. 76; Кирил Христов. Време и съвременници..., с. 412.

 

126. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 134 -135.

 

127. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 306, 325.

 

128. Военни известия, бр. 186,18 август 1917 г.

 

129. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 325, 332, 379.

 

130. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. ю, 32.

 

131. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 6.

 

132. ДА-Кюстендил, ф. 51К, оп. 1, а.е. 3, л. 149; ф. 245К, оп. 1, а.е. 2, л. 41-42.

 

133. Военни известия, бр. 164, 23 юли 1917 г.

 

134. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 4, л. 7-127.

 

135. ЦЦА, ф. 284К, оп. 1, а.е. 3374, л. 3.

 

136. Стенографски дневници на XVII Обикновено народно събрание, IV редовна сесия, 38 заседание, 28 януари 1918 г, С., 1930, 798 - 799; 40 заседание, 1 февруари 1918 г., С., 1930, 826-831.

 

137. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 90, л. 50, 51, 61, 63, 64.

 

138. НБКМ-БИА, ф. 311, оп. 1, а.е. 3, л. 39-41; а.е. 2, л. 7-11; а.е. 4, л. 1-8. Малеев, Л. Цит. съч., 51-52.

 

139. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 55, л. 573 “574; Малеев, Л. Цит. съч., 7-13.

 

140. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 56, л. 705 - 706.

 

141. Димитров, Б., И. Василев. Младостта на Багряна. С., 1993, 248 - 254.

 

142. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1, л. юо.

 

143. Гълъбов, К. Спомени весели и невесели за български писатели. С., 1959, 98 -101.

 

144. Димитров, Б., И. Василев. Цит. съч., 252-253.

 

145. Константинов, Г. Цит. съч., с. 34.

 

146. Гълъбов, К. Цит. съч., 107-111.

 

147. Константинов, Г. Цит. съч., с.34.

 

148. Димитров, Б., И. Василев. Цит. съч., с. 251.

 

149. Огнянова, с. Владимир Василев в преписка е баща и син Шишманови. - Във: Владимир Василев - критикът, редакторът, есеистът. Б.м. 2005, с. 248.

 

150. Веселият шофьор, бр. 1, септември 1917 г.

 

151. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 55, л. 692 - 694.

 

152. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 146 -147.

 

153. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1, л. юб; Шипчанов, Ив. Щабът на Действащата българска армия и информационната дейност през Първата световна война. - ВНС, 1996, № 3, 7-24.

 

154. РИМ-Кн, НА, инв. № 03-3/515.

 

155. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 56, л. 738.

 

156. Марков, Г. Голямата война и българската стража...,150 -153.

 

157. Малеев, Л. Цит. съч., 179 - 201; Лука Малеев. Шестте ми срещи е кайзер Вилхелм II. С., 1993, 92-94.

 

281

 

 

158. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 390.

 

159. НБКМ-БИА, ф. 311, оп. 1, а.е. 3, л. 46; ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 27; Вяра и сила, кн. 2, ю декември 1917 г., с. 11.

 

160. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 90, л. 73-75.

 

161. НБКМ-БИА, ф. 311, оп. 1, а.е. 2, л. 17.

 

162. Елдъров. Св. Ефрем Каранфилов и неговата теория за военната история като основа на българската народопсихология. - Македонски преглед, 2015, №4, с. 93.

 

163. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1, л. юб - по.

 

164. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., с. 154.

 

165. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 397.

 

166. Военни известия, бр. 277, 8 декември 1917 г.; Вяра и сила, кн. 3, 25 декември 1917 г., с. 9; НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 56, л. 795; Малеев, Л. Цит. съч., с. 203.

 

167. Марков, Г. Голямата война и българската стража..., 156 -166.

 

168. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 56, л. 831-837; Малеев, Л. Цит. съч., 201-206, 216.

 

169. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 401-402; ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 63.

 

170. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 403; НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 56, л. 838; Вяра и сила, кн. 3, 25 декември 1917 г., с. 9.

 

171. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 405; ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 24, л. 64; Военни известия, бр. 5, 9 януари 1918 г.; Вяра и сила, кн. 4, ю януари 1918 г.

 

172. ДВИА, ф. 75, оп. 1,а.е. 489, л. 558.

 

173. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 4, л. 128 -157; а.е. 7, л. 3 - 75.

 

174. Иванов, М. Брутният вътрешен продукт на България 1870 -1945 г. С., 2012, с. 478.

 

175. ДА-Кюстендил, ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 6о - 61, 70 - 71.

 

176. Терекиев, Д. Историята на Рилци. Тринадесети пехотен Рилски полк във войните за обединение на българския народ 1912 -1913 г. и 1915-1918 г. Кюстендил, 1931,240 - 242; Димитров, Т. Железният полк - тринадесети пехотен рилски (1886-1945 г-)Кюстендил, 2009,117-118.

 

177. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 5726.

 

178. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7502.

 

179. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8150.

 

180. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1930.

 

181. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1931.

 

182. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1929.

 

183. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 2998.

 

184. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. №3683.

 

185. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8411.

 

186. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 7134; 6850; 6900.

 

187. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6849.

 

188. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6826.

 

189. ДВИА, ф. 93, оп. 2, а.е. 1, л. 1,15-16.

 

190. Терекиев, Д. Цит. съч., 243 - 246; Димитров, Т. Цит. съч., с. 118.

 

191. ДВИА, ф. 42м, оп. 1, а.е. 8, л. 8 - 9, 23.

 

192. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 7360.

 

193. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 2136.

 

194. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8409.

 

195. Терекиев, Д. Цит. съч., 243 - 246; Димитров, Т. Цит. съч., с. 118.

 

196. ДВИА, ф. 93, оп. 2, а.е. 1, л. 15 -16.

 

197. Терекиев, Д. Цит. съч., с. 246; Димитров, Т. Цит. съч., с. 118.

 

198. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 146.

 

199. Терекиев, Д. Цит. съч., 247-248; Димитров, Т. Цит. съч., с. 119.

 

200. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6850.

 

282

 

 

201. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6826.

 

202. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 5515.

 

203. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 4814.

 

204. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. №4818.

 

205. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 4815.

 

206. Калайджиев, Ив. От Кюстендил до „1050“. С., 1918,117-127.

 

207. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. ю.

 

208. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 31.

 

209. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 127-131; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. п.

 

210. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 32, 33, 34, 37.

 

211. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 131-137; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 11-12.

 

212. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7055.

 

213. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8417, 8019.

 

214. Руменин, Р. Офицерският корпус в България 1878 -1944 г. Т. 3, Н-К; Т. 4, Л-О. С., 1996, с. 177.

 

215. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 137-139; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. п.

 

216. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7051, 7056, 7057.

 

217. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 8055.

 

218. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 139 -142; 53-й пех. резервен полк. Юбилеен брой. Кюстендил, 4 септември 1927 г., с. 5.

 

219. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 38.

 

220. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 142 -144; 53-й пех. резервен полк. Юбилеен брой. Кюстендил, 4 септември 1927 г., с. 5; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 13.

 

221. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 39.

 

222. 53-й пех. резервен полк. Юбилеен брой. Кюстендил, 4 септември 1927 г., с. 5.

 

223. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 144 -146.

 

224. 53-й пех. резервен полк. Юбилеен брой. Кюстендил, 4 септември 1927 г., с. 5.

 

223. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 13.

 

226. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7901, 7456.

 

227. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 146-149; 53 пехотен резервен полк. Единствен брой. Кюстендил, 6 септември 1925 г., с. 2.

 

228. 53-й пех. резервен полк. Юбилеен брой. Кюстендил, 4 септември 1927 г., с. 5.

 

229. Калайджиев, Ив. Цит. съч., с. 149; 53 пехотен резервен полк. Единствен брой. Кюстендил, 6 септември 1925 г., с. 2.

 

230. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 41-43.

 

231. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 8018.

 

232. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. №5508.

 

233. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, Л.13 -14.

 

234. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 48-49.

 

235. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 150 -151.

 

236. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 1-7.

 

237. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. №4270.

 

238. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 8 - 9; Калайджиев, Ив. Цит. съч., с. 151.

 

239. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7058.

 

240. Въжаров, Н. Житейският път на един народен учител. С., 1977, 81-82.

 

241. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. №4270.

 

242. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 151 -155.

 

243. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 9 - 25.

 

244. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 53, 55.

 

245. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 26-58.

 

246. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 157-161.

 

247. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 54.

 

283

 

 

248. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 59-65.

 

249. Калайджиев, Ив. Цит. съч., с. 161.

 

250. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 14-15.

 

251. Въжаров, Н. Цит. съч., 82 - 83.

[Previous] [Next]

[Back to Index]