IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ
 

1. СЛЕД БУКУРЕЩКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

 По време на Балканските войни македонските българи вземат дейно участие в борбата за национално освобождение. Под знамената на българската армия, и най-вече в състава на Македоно-одринското опълчение те се сражават както срещу турския поробител, така и срещу новите завоеватели на македонските земи. Опитите на Сърбия и Гърция да привлекат коренните жители на Македония под своите знамена нямат особен успех дори и през Първата балканска война. По-късно по време на Междусъюзническата война единствено Сърбия прави опит да формира от местните сърбомани т. нар. Македонски доброволчески полк.

 Година след приключване на балканския конфликт, когато избухва Първата световна война, обстановката в Македония е вече съвсем различна. Територията Ј е разпокъсана между три балкански държави, като България, притежаваща исконните права върху македонските земи,  получава най-малък дял от тях. Това обуславя стремежа Ј да промени наложеното Ј със сила статукво и определя насоките на българската външна политика в навечерието на Първата световна война. България съвсем естествено търси съюз с противниците на Сърбия и Гърция, което пък неминуемо довежда до сближаването Ј с Централните сили. Българите в съюз с Германия, Хабсбургската монархия и неотдавнашния си смъртен враг ­ Турция, се надяват да си възвърнат изгубените територии в Македония в резултат на Междусъюзническата война.

 От страна на Антантата ­ преди всичко чрез Русия, и със сериозната подкрепа на Франция са направени опити да се предотврати сближаването на България с Тройния съюз. На нейните управляващи среди е обещавана мирна ревизия на Букурещкия договор. Но това се оказва неизпълнимо поради съпротивата на Сърбия и Гърция. Последната не дава съгласието си за териториални отстъпки на България, независимо от кокетирането на Белград с Берлин и Виена, накъдето през цялото време клонят и личните предпочитания на гръцкия крал Георги. Сърбия остава неотстъпчива и по-късно. Дори и след като е нападната от Австро-Унгария и съдбата Ј е поставена на карта, тя дава само мъгливи и необвързващи обещания за "някои отстъпки" на България след войната, и то в замяна на незабавна и безусловна българска военна помощ срещу Централните сили. При такава ситуация през есента на 1915 г. България прави своя естествен избор, като сключва формален съюз с Германия, Австро-Унгария и Турция. На 13 октомври 1915 г. в изпълнение на съюзническите си задължения България обявява война на Сърбия.

 Българската армия незабавно започва стремително настъпление на запад. Ударена във фланг, изтощената сръбска армия, водила повече от година тежки боеве срещу значителни австроунгарски сили, не е в състояние да удържи фронта. В решителната битка на Косово поле тя е напълно разбита. Остатъците Ј преминат албанската граница, където са преследвани от австроунгарците. Българите същевременно развиват настъпление във Вардарска Македония по направлението Куманово-Скопие-Щип-Велес, приключвайки с овладяването Ј още на 23 октомври.

 Падането на Сърбия, навлизането на австроунгарски войски в неутрална Албания и колебливото поведение на гръцкия крал създават опасност Антантата изцяло да изгуби позициите си на Балканите. Това принуждава съглашенското командване да предприеме бързи контрамерки. Една съединена англо-френска ескадра акостира в Драч, за да евакуира притиснатите до адриатическия бряг остатъци от сръбската армия на о. Корфу. Друга ескадра акостира в Солун със седем  френски и британски дивизии. Същевременно в Гърция е извършен просъглашенски преврат. Крал Георги е принуден да абдикира в полза на сина си Константин, а гръцкото правителство, начело с премиера Венизелос, подписва формален съюзен договор със страните от Антантата и обявява война на Централните сили.

 Съглашенският десант в Солун принуждава българската армия да премине гръцката граница и да настъпи на юг. След няколко победоносни битки с англо-френския експедиционен корпус (най-значимата от които в околностите на с. Криволак), тя нанася поражение на основните френски сили и достига подстъпите на Солун, като освобождава значителна част от Егейска Македония. Австроунгарската армия в Албания не успява да предотврати заемането на южната част на страната от войските на Антантата. През пролетта на 1916 г. Солунският фронт се стабилизира на територията на Егейска Македония и Южна Албания, като българската армия се установява по линията Солун-Кожух планина-Каймакчалан-Пелистер-завоя на р. Черна-Дойран. Тук те имат насреща си отново съединените гръцко-сръбски сили , заедно с англо-френски войски. Албанският участък на фронта от Охридското езеро до Йонийския бряг заемат австроунгарски войски.

 В продължение на две години в Македония се води позиционна война, като воюващите страни непрекъснато увеличават числеността на войските си от двете страни на фронта. Преди развръзката през лятото на 1918 г. в Македония има 27 съглашенски дивизии, наброяващи повече от 600 хил. войници, и 23 дивизии на Централните сили, наброяващи също около 600 хил. войници ­ тоест на всеки 1-2 статитистически жители на Македония се пада минимум един войник. Присъствието на толкова многобройна войска се отразява изключително неблагоприятно върху икономиката на страната. То създава безброй притеснения на местното население и предизвиква чувствителното му обедняване. През третата военна година дори сред тамошното българско население започва да избледнява ентусиазмът, с който през 1915/16 г. е посрещана армията-освободителка. Продължителната война все повече се оказва непосилна и за самата България, която не разполага със сериозен потенциал от хора и ресурси. Тя е третирана като неравнопоставен съюзник от страна на Германия и Австро-Унгария, които ползват изцяло суровинната Ј база. Освен това, България и този път не може да концентрира всичките си сили в борбата за присъединяването на Македония. След влизането на Румъния във войната на страната на Съглашението, България е заставена да воюва и на север. Румънците са разбити от българите в битката при Тутракан, след което българските войски настъпват в Добруджа, и я овладяват в рамките на две седмици. В последствие българската армия преминава Дунава и превзема Букурещ. Междувременно австроунгарските войски овладяват останалата част от Влашко. Румъния е спасена от пълен разгром благодарение на Русия. Нейните войски навлизат в Молдова и помагат на румънците да стабилизират фронта си по продължение на реките Серет и Прут, където също започва изтощителна позиционна война. Същевременно "верните съюзници" на България ­ Германия и Австро-Унгария, отказват правото Ј самостоятелно да владее Добруджа. Тази забрана се отнася дори за тази нейна част, която България е принудена да предаде на Румъния само преди три години! Управлението на областта е тристранно, осъществено чрез германо-австро-български кондоминиум. Германия дори си "резервира" правото след войната да владее Кюстенджа (Констанца) като германска база на черноморския бряг.

 В средата на 1918 г. съглашенското командване на Солунския фронт решава да премине към настъпателни действия. Първият удар нанася реорганизираната и добре снабдена с артилерийско въоръжение сръбска армия. През септември войските на Антантата започнат всеобщо настъпление по цялата дължина на Солунския фронт. Лошото снабдяване, поредната епидемия от холера и липсата на реална помощ от страна на съюзниците стават причина фронтът на българската армия да бъде пробит при Добро поле. Пада и връх Каймакчалан, за чието овладяване се водят седмични ожесточени сражения. Единствено на десния фланг ген. Вазов продължава да отбранява Дойран практически до края на военните действия. Героизмът на дивизиите на ген. Вазов обаче не може да повлияе на общата стратегическа картина на военните действия. Съглашенските войски настъпват по долината на р. Вардар, докато в същото време значителна част от българската армия се подава  на антивоенна, ляво политически ориентирана пропаганда. Войниците се разбунтуват срещу своето командване, напускат фронта и се насочват към София с цел да свалят монархията и да я заменят с република. На 29 септември съглашенските войски овладяват Скопие и се открива пътят им към Ниш и Белград. На същата дата в Солун българското правителство упълномощава  Андрей Ляпчев да подпише примирие с Антантата при много тежки условия. Те предвиждат пълно изтегляне на българските войски от македонските земи и окупация на България от съглашенските сили.

 Населението на Македония и през Първата световна война самоотвержено се бори за свободата си и за съединението си с майката-родина България. Сърбия и Гърция още през есента на 1913 г. се опитват чрез принуда да накарат младите мъже от присъединените македонски територии да служат в техните армии. През 1915 г., след намесата на България във войната, македонските българи като сръбски и гръцки войници, масово преминават на българска страна, като отказват да се бият срещу своите братя. След освобождаването от българската армия на по-голяма част от Македония, там е установена българска власт и е сформирана българска полиция с широко участие на местните българи. Отново, макар и за кратко, отварят врати български училища и български църкви. В редовете на българската армия се сражават 33 000 българи от Македония, мнозина от които постъпват в армията като доброволци,  без да чакат повиквателна заповед. Толкова по-голяма е покрусата на местното българско население, когато българската армия за втори път в рамките на пет години трябва да напусне Македония. Заедно с армията потеглят десетки хиляди бежанци, за да се спасят от сръбския и гръцкия терор. Оставащите се утешават с неумиращата надежда, че "они па кье додат!".

 Преговорите за мир между България и страните от Съглашението започват през пролетта на 1919 г. в парижкото предградие Ньой. Българската делегация, начело с новия премиер Александър Стамболийски ­ ляв земеделски деец, храни надежди за по-приемлив мир след абдикацията на цар Фердинанд, който е наследен от сина му Борис III.  Това чувство се засилва и във връзка с прокламираните принципи на американския президент У. Уилсън, предвиждащи зачитане на националната принадлежност на населението при определянето на новите граници. Съглашенските делегации в Ньой са засипани с меморандуми и прошения от българското население от цяла Македония и Западна Тракия, молещо да не бъде отново откъсвано от отечеството. Ръководството на ВМРО депонира в Ньой свой мемоар, в който предлага проект за създаване на автономна Македония. Тези надежди остават напразни. Европейските политически лидери не вземат насериозно оповестените принципи на Уилсън и се опират на доброто старо правило за правото на военна плячка. Съпротивата на българската делегация бързо е сломена, а надеждите Ј ­ попарени. Съгласно наложения диктат, България трябва не само да се откаже от освободените македонски земи, които са върнати на досегашните им владетели, но и да предаде на Сърбия гр. Струмица с окръга, а на Гърция ­ Западна Тракия. България за пореден път не успява да промени териториалните реалности в Македония.

[Previous] [Next]
[Back to Index]