IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ
 

2. ПРОПАГАНДА И ТЕРОР В МАКЕДОНИЯ

 След края на Балканските войни и особено ­ на Първата световна война, гърците и сърбите започват да въвеждат в присъединените от тях македонски територии ново законодателство, често по-лошо за местното население от предишните турски закони. При въвеждането на новите порядки и двете страни често си служат с аргументите на силата. Прилагането на суровия военновременен закон служи като повод за безогледна разправа с членовете и активистите на ВМРО и на другите български патриотични организации. Българските църковни общини, както и издържаните от тях училища са ликвидирани. Вместо тях всяка от двете държави въвежда собствена централизирана образователна система. Македонските българи се оказват “очи в очи” с една нова действителност, в която няма място за българския език. В преобладаващата степен той е използван по-рано по тези земи, а сега е заместен от гръцкия и сръбския (или "сърбохърватския") език. В България жителите на Пиринска Македония нямат такъв проблем ­ техният диалект съставлява един от диалектите на българския език, така че нито те, нито жителите на другите български краища имат някакви трудности при взаимната комуникация.

 Сърбите, за да утвърдят своето господство във Вардарска Македония пред лицето на доминиращото българско цивилизационно, културно и езиково присъствие, пропагандират идеи с антибългарска насоченост. В началото започват с т. нар. великосръбска идея, която по-късно е заменена с  идеологията на "югославизма", а от началото на тридесетте години ­ с  т. нар. македонизъм. Действията на сърбите са подчинени на анексионистките им политически цели, а пропагандираните от тях идеи от самото начало се характеризират преди всичко със своята изкуственост. След 1912 г. всеки българин от Скопие или което и да било селище във Вардарска Македония автоматически е обявяван за жител на "Южна Сърбия" ­ "прави србин", а в случай на съпротива се използват сурови репресии.

Идеолог на безкомпромисната борба с българщината в Македония в периода 1913-1941 г. става споменаваният вече сръбски учен-шовинист Ст. Новакович. Той форсира пропагандирането на сърбизма, а по-късно и на съчинения от него "македонизъм". Обзет от антибългарска ярост и изпълнен с решимост "да отбългари Вардарска Македония", той категорично отказва да признае съществуването на българския фолклор, българския език, общата за България _ Македония история, а дори и фактът, че преобладаващото мнозинство от жителите на областта, начело с водачите на българските национални въстания, винаги и безусловно декларират българската си национална принадлежност.

 Политиката на сърбизация, наложена от сръбските власти в Македония в продължение на повече от 15 години (придружена и с опити за "колонизиране" на македонските земи от сръбски заселници), среща твърдия отпор на местното българско население. Това налага идеологическа промяна, извършена в началото на тридесетте години от официалните власти в Белград. Те започват да обръщат все повече внимание на "любимото" творение на Новакович ­ македонистката теория. Съгласно неговата теза, македонските славяни не са нито българи, нито сърби, а "винаги" са съставлявали "отделна македонска народност". Техният диалект "по естествен начин" все повече се отдалечава от българския литературен език и вече съставлява "отделен македонски език", който "непрекъснато се сближава" със сръбския. Започва да се внушава, че македонците нямат нищо общо с българите, а българската култура в Македония е "привнесена" изключително от Екзархията. Оттук следва и тезата, че жителите, които са получили образованието си в екзархийските училища, са едва ли не предатели на "македонския народ". Все в този дух Ст. Новакович става инициатор за въвеждането на сръбската кирилица в Македония вместо българската азбука. Към досега употребяваната там писменост са добавени типично сръбските графични знаци J, Њ и Љ. Новият "македонски език" сърбите създават не само чрез иновации в азбуката, но и чрез редица нововъведения в речниковия състав и особено в специалната терминология, където българските термини са повсеместно замествани със сръбски. Така възниква нещо ново, различаващо се както от сръбския, така и от българския език. В новосъздавания език сърбите на общо основание имплантират сърбизми (както и някои латинизми).

 Въпреки съпротивата на основната маса от населението, белградското правителство успява да привлече на своя страна известен брой македонски дейци, произхождащи предимно от традиционно сърбомански семейства. Изкушени от предлаганите материални облаги и възможности за заемане на постове в сръбската държавна йерархия, на просръбски позиции преминават и част от някогашните сподвижници на Яне Сандански, начело с Тодор Паница. Някои македонски дейци изживяват периоди на колебания. В отделни периоди те поддържат македонистката теория, а в други преминават на български позиции. Типичен представител на тази група объркани хора е абсолвентът на Висшето педагогическо училище в Белград Кръсте Мисирков.

 Жителите на Македония рядко получават достъп до длъжности в сръбската или гръцката държавна администрация или на друга добре платена работа. Истинска напаст за тях са непрестанните реквизиции и още по-честите грабежи, съвсем както по турско време. Местните военни власти постоянно тероризират населението, извършват убийства, палежи на домове и пр. Прилагано е също така и принудително изселване в България на непокорните. Във Вардарска Македония действат т. нар. контрачети под командването на сръбския офицер В. Тръбич, които преследват и избиват привържениците на ВМРО. Те също така се връщат към практикуваното от турците подпалване на цели села в случай, че открият там организационна чета. От своя страна, въоръжените формирования на ВМРО непрекъснато водят битки със сръбската войска и полиция и извършват покушения както срещу представители на сръбската държавна власт, така и срещу сръбските колонисти.

 Безогледна е политиката на окупаторите и по отношение на просветните и културните институции в Македония. Докато в Пиринския край съществуващите училища, читалища и пр. по естествен път стават част от образователната система на българската държава, а църквите и манастирите запазват позициите, то във Вардарска и Егейска Македония настъпват резки промени по отношение на църковно-просветното дело и принадлежащите му  институции. За да запази учителското си място или да стане учител, местният жител обезателно трябва да декларира сръбска или съответно гръцка национална принадлежност. Извършвани са масови репресии спрямо дейците на българската култура. Само през нощта на 3-ти срещу 4-ти юни 1913 г. гръцките окупационни власти в Егейска Македония арестуват повече от 200 български духовници и учители, които без съд и присъда са хвърлени в Солунския затвор. До 30 юни 1913 г. са затворени всички български църкви, а иконите на Св. Св. Кирил и Методий навсякъде са демонстративно изгаряни. През същата година гръцките власти затварят и двете български гимназии в Солун, съществуващи от близо три десетилетия. Само за няколко месеца в Солунски окръг са затворени 20 основни и 205 начални български училища. Учителите, преподаващи на литературен български език или на местния български диалект и поддържащи българското национално самосъзнание, са повсеместно преследвани. Духовниците също са подложени на натиск и унижение. И едните, и другите, както и всички по-будни българи-родолюбци са масово интернирани по егейските острови. Сръбската патриаршия пък, която си присвоява епархиите във Вардарска Македония, назначава специални наблюдатели, които следят за съдържанието на църковните проповеди. Те са задължени да представят пред белградския митрополит подробни писмени доклади за дейността и поведението на всеки православен духовник в областта. Гръцката патриаршия отива дори по-далеч, като систематично отстранява от църковния клир духовниците от славянски произход.

[Previous] [Next]
[Back to Index]