От другата страна на медала, Д-р Аспарух поп Исаков

XI. Тежките мъки в затвора.
 

В килията имаше само един малък поставен до тавана прозорец, през който дори и слънцето се страхуваше да влезе, един "креват" само от четири - пет летви измежду които имаше празнини от по 8 - 10 см., гърне за ходене по нужда и една здрава врата, която безропотно издържаше на многобройните удари при нейното затваряне.

Още първия или втория ден бях повикан на разпит. Изброиха ми много от моите познати. Питаха ме дали ги познавам и дали сме били организирани във ВМРО. Отговорих, че почти всички споменати македонски студенти познавам от студентския дом, факултета или от македонския клуб "Кочо Рацин", но че с никого не съм работил в никаква нелегална организация.

Бях веднага върнат в килията, където в продължение на 90 дни ми сервираха най-различни "уроци по искреност и превъзпитание". Най-напред трябваше да преодолея неприятността от силното лупане на вратата, което предизвикваше оправдана нервност. В продължение на няколко дни, когато разбрах, че лупането е един всеобщ обичай в тоя демоничен дом, аз се постарах да привикна слуха си на необикновените трясъци и се правех на съвършено спокоен, когато ме наблюдаваха през специалното око на вратата - "шпионката".

Още от първите дни започнах да усещам неприятност от самотата. Времето минаваше много бавно. Толкоз бавно, че никой не би могъл да ме убеди в съществуващата закономерност. Аз мислех, че е настанала някоя аномалия в природата. Това чувство биваше още по-непоносимо, когато се размислех около неизвестността, която съществуваше за мен и нарочно за моите приятели. А какво ли мислят сега техните родители и близки, които ме познаваха и които бяха доверили своите деца да ги "пазя и напътствам"? Беше ми повече тежко за тях, отколкото за себе си. Неспокойствието се увеличаваше.

В съседната стая някой пееше и то непрестанно, от сутрин до вечер. Все така монотонно цели дни, седмици и месеци и все същата песен: "Друже Тито, ми ти се кунемо".

 За да се спася от чувството на самота и от тоя непоносим, идващ като че ли изпод земята стон, аз непрестанно ходех из стаята. Ходех и непрестанно броях. Броях крачките, дишането, ударите на сърцето, а когато силите ме напускаха, лягах на дъските и също така броях. Броях до хиляди, стотици хиляди и само броях. Броях за да преодолея тая убийствена самота, тая злокобна песен. Не можах да установя дали нарочно не бе поставян грамофон, за да пее така непрекъснато една и съща песен. Да бе жив човек, певецът, чини ми се, би се уморил.

Непоносимият глад отнемаше единственото ми спасително средство - ходенето и броенето. Цели двадесет дни само ряпа (чиито съставни вещества са 90 на сто вода, а останалото целулоза и др.); цели двадесет дни само гершла (варено жито); цели двадесет дни само кел (мисля, че това е най-слабият хранителен артикул, който съществува); цели двадесет дни само "резаници" (макарони) и то колко - само една лъжица в огромно количество вода. А всяка сутрин получавахме, в продължение на 90 дни "кафа" (някакъв заместител, разбира се) и то най вероятно без захар, защото не се отличаваше от топлата вода, освен по черната си боя. И това бе всичко.

Аз чувствах, че не мога да ходя през първите дни. Бързо се уморявах и лягах. По краката ми се явиха отоци (едеми - от глад). Коремът ми също така подпухна. Панталоните ми бяха много, много тесни. Косата ми бързо побеляваше и опадаше. Физическите сили вече ме напускаха и аз лежах по цели дни в полусънно състояние. Онова, което още съм чувствал в полусънното ми състояние е било мъчителния глад и болезненото очакване да чуя отключването на желязната врата в ходника и звукът от кухненските съдове.

Тоя беден живот се отрази и на моите сънища. През всяка следваща нощ аз сънувах сънища все по-отдавнашни от моето детство. Сънувах неща и събития, които отдавна бяха отишли в мъглата на забравата. И другото, което сънувах, бе че ядях, много ядях и то най-хубави и многобройни яденета и все пак оставах неуталожено гладен. Понякога си позволявах да се запитам дали е възможно до такава степен да бъда забравен от приятелите, които можеха в подобни моменти да правят това, което правят комунистите - да се грижат за ония, които дори и сам Бог бе забравил. Но когато си представих картината на истинското положение, а именно, че около двадесетина от най-добрите ми приятели са в същия ад, в който се намирах аз, другите чакаха своя ред, а техните близки са в неописуема паника пред това голямо и многолико зло, тогава аз се примирявах със суровата действителност и не си задавах повече никакви въпроси.

Усилията на изследователите бяха насочени към това: да ме заставят да призная точно така всичко, както те са го нагласили. Аз им давах обяснения по всяка точка от обвинението, чрез които падаше самото обвинение. Но всичко това не се харесваше на удбашкия референт, който гневно ставаше от своя стол и викаше: "ВМРО-вист, бандит", ме изблъскваше с юмруци по главата чак до вратата, където нареждаше на ключаря да ме отведе, посочвайки с пръст към карцера. Колкото и да ми бе неприятно и колкото да се съпротивлявах, аз в края на краищата последвах безмълвния ключар, който ме отвеждаше в карцера (бункера).

Когато се убедих, че е безсмислено всякакво по-нататъшно съпротивление и възразяване, аз тръгнах пред безмълвния ключар, който с ръка ми определяше направлението на моето отиване към подземието. След като минахме няколко железни врати и решетки, които отделяха отделните етажи, стигнахме до последната, която водеше в най-долния, подземен етаж. Още от далече се усети хладен въздух, преизпълнен с неприятна миризма от влага и нечистотии. Навсякъде, където се погледнеше в полумрачните коридори, се виждаха многобройни една до друга, подобни на взидани в стените гардероби, железни врати. Докато със собствената си боязливост и страх разглеждах новата обстановка, аз бях наблъскан в бункера, чиято врата се затваряше по обичая със силен шум.

Вътре бе много хладно, непоносимо задушно и тъмно като в рог. Стоях дълго време в недоумение и неподвижен, и след известно време с бавни движения успях да констатирам, че се намирам в бетонна стаичка, чиято големина не надминава средно голям гардероб, със зидове обрасли с лигав мъх, а по подът имаше рядка кал. Другото, което намерих в нея, бе една дървена лъжица, съд за храна и гърнето, което още повече увеличаваше задушността в тоя малък простор, където имаше място само за стоене.

Мизерната храна, липсата на въздух, постоянната тъмнина и безсъние сломиха и последните ми сили. Отечеността на тялото ми, особено на колената и стъпалата ми, се увеличиха толкоз, че и широките ми туристически обувки бяха станали тесни. Аз бях почти полумъртъв и единственото, което ме утешаваше, бе че по-нататък каквото и да се случи, сигурно ще бъде по-добро от настоящето. Размислих се и около съдбата на моите приятели. Стана ми още по тежко и без да знам как съм ударил няколко пъти главата си в бетонния зид. Милиционерът, чийто стол бе пред моя карцер, отвори и още по-строго ме предупреди нещо на сръбски, което не разбрах добре.

След няколко дни и нощи бях повикан отново на разпит, подир който бях върнат в килията на първия етаж, разбира се с предупреждението, че упоритата ми неискреност щяла да ме отвежда често в карцера. И наистина това се случваше често - често сменях тия две мои жилища: килията (единочка) и карцера.

Непрестанно и на едното и на другото място аз търсех лекарска помощ за отслабналото ми сърце, но напразно. Всяко мое настояване беше последвано от едно още по-жестоко тряскане на вратата.

Така продължи цели 45 дни. Но един петъчен ден, когато се получаваха пакети, за голяма моя изненада, получих и аз пакет. Отворих го с треперещи ръце от немощ и радост. Вълнението ми бе още по-голямо, когато в него видях домашна халва и други ястия, които понякога ядяхме в квартирата на мои приятели. Без съмнение пакета е изпратен от тях. Значи те са на свобода! Аз не знаех какво да правя от радост.

Дните обаче минаваха все така непоносимо тежки: няколко дни в единичната килия, няколко дни в бункера с несбъдващата се надежда за повече хляб, повече светлина и повече въздух, т. е. за най-елементарната човешка свобода.

Тежко се извървяха 85 дни, когато в стаята ми дойде още един младеж - хърватин. Той е бил повече време под следствие и по-дълго стоял в карцера. И той имаше отеченост по всички стави от получения ревматизъм. Беше изгубил вяра във възможността да види "бял свят". Бе изгубил и малкото апетит. А какво ще прави с богатия пакет, който бе получил от своите домашни? Уговорихме се да ме подържа с храна, пък когато и да бъде аз ще му се отплатя съответно. Точно пред обяд обаче, тоя младеж бе изведен от моята килия и радостта ми, че вече съм разрешил въпроса за храната, изчезна.

Още същия ден при мен дойде друг арестант: юрист, сърбин, който през време на бивша (кралска, бел. на изд.) Югославия е бил секретар в министерството на вътрешните работи. Тоя арестант е бил под следствие три и половина години. Понякога бил извеждан пред съд, освобождаван от последния, но когато тръгвал да си отива, УДБА наново го арестувала и поставяла под следствие. Тоя човек ми говори, че ако човек живее в Югославия, трябва да е готов винаги с всичко необходимо за затвор.

С тоя човек бяхме заедно само пет дни, когато най-после, точно след деветдесет дневно следствие в УДБА за Хърватско, аз и тримата ми приятели Борис Щерев, Андон хаджи Андонов и Илия Кръстев, бяхме натоварени на един джип и изведени от тая гробница.

Когато джипът спря и придружаващият ни удбаш влезе в някакво учреждение, шофьорът ни обясни, че още не се знае какво ще правели с нас: на свобода или на съд ще ни карат?

Удбашът бързо дойде и каза на шофьора да ни отведе в съдебния затвор. Последният бе в началото на ул. "Петринска". Той бе също така следствен затвор в който арестуваните чакаха своя ред за съдене.

В тоя затвор прекарахме още три месеца. Наближаваше деня на съдебния процес. Бях преместен в болничната стая, където получавах някакви лекарства - артистите трябваше да бъдат гримирани за предстоящото представление! Такъв е обичая в земята на комунистическия рай. Такъв е обичая и в предверието на тоя рай - Югославия.

В тая стая бях с един нашенец от Скопие. По народност той бе циганин - бивш титов офицер, който след политическо провинение, както мнозина други, влязъл в затвора.

Същият ми говореше много, че бил запознат с нашето арестуване, с паниката, която настанала всред македонските студенти и с опита на някои да избягат през границата. Аз повече слушах, отколкото говорех, защото и да исках да разговарям, нямах нито данни, нито разположение.

По това време при нас дойде още един деградиран висш офицер от титовата армия. Същият цели двадесетина дни бе като побъркан и почти нищо не говореше, а по-късно откъслечно разказваше неописуемите патила, които е преживял в следствения затвор на ул. "Нова Вес".

[Previous] [Next]
[Back to Index]