От другата страна на медала, Д-р Аспарух поп Исаков

IX. Властта гледа подозрително.
 

Започнах да чувствам, че властта в Загреб хвърля съмнително око върху мен. Но към 1948 г., когато се дигна големия шум около скарването на Тито с Русия, полицията като че ли попрестана да ни наблюдава. По едно време мен ме изключиха от студентския дом.

Учех усилено за предстоящия изпит по медицина. Имах нужда от слушалки (стетоскоп). Отидох при Цветанка Павлова - студентка по медицина - за да ми услужи. Позвъних, тя излезе на вратата и тихо ми каза:

- Знаеш ли, че Панда я няма вече седем дни?

- Как я няма? - попитах аз.

- Преди седем - осем дни, продължи тя, в УДБА са били на еднодневен разпит и сетне пуснали Лела Димитрова от Скопие и Мария Миладинова от Щип, а сега и Панда я няма, вероятно е в УДБА.

Панда бе Пандора Бъчварова от Щип, студентка по медицина. И споменатите други две студентки бяха също от медицинския факултет.

По-сетне научихме, че Пандора е била арестувана на улицата, без да е имала възможност да се обади на когото и да било.

В същия ден или на другия - не помня добре - арестувани бяха и студентките Василка Велянова от Кичево, както и Цветанка Павлова.

Чудех се коя може да е причината за тия арести. Свързвах всичко с подозренията на властите изобщо спрямо нашата група. Сетих се, че още през 1947 г. бяха разтурили македонския клуб. А мене наричаха "организатор на ВМРО-вски групи", "ванчомихайловист" и пр. По затварянето на клуба бяха говорили : "Аспарух и неговите ванчомихайловисти ни превзеха всичките хора". Може би и студентките сега бяха арестувани с цел да ги разпитват за нещо около нашето държане - си мислех.
 

Х. Аз съм под арест.
 

На 21 април 1951 г. и аз бях арестуван. Така излезна на яве една афера, във връзка с която бидоха разкарвани от полицията, бити, съдени и осъждани следните студенти:

Андон х. Андонов, щипянин, понастоящем в Загреб, Борис Стерйов, сега учител в Битоля, Илия И. Кръстев от Кочани, агроном, д-р Христо Зойчев, лекар в Прилеп, д-р Никола Н. Самарджиевски, сега лекар в Прилеп, Любка Чальовска, сега в Битоля, д-р Цветанка Павлова, сега специалистка по гръдни болести в Битоля, д-р Пандора Бъчварова, лекарка по детски болести, сега в Щип, Василка Велянова от Кичево, живее в Битоля, сега лекарка в Загреб, Димитър Доголов, чиновник в Прилеп, Наум Михайлов, юрист в Скопйе, инж. Илия Рамбабов от Щип, лесовъд, д-р Мария Миладинова от Щип, зъболекарка в Босна, д-р Лела Димитрова от Скопйе, сега в Загреб. Баща и е адвокат, често пращан в затвора. Омъжена е за лекар хърватин и др.
 

 * * *
 
В деня на арестуването ми, около 5 часа сутринта, някой позвъни силно на нашата врата. Хазяите му отвориха. След кратък разговор чух твърди стъпки да се приближават към моята стая.

Силното чукане бе последвано от влизането на две лица, които поради това, че стаята ми бе много малка, стояха непосредствено до кревата, в който лежах.

Аз вече знаех кои са и защо са дошли, но все пак намерих за нужно, колкото ми бе възможно, спокойно и учтиво да попитам, какво е това, което толкова рано ги води при мен.

Кратко и сурово те ми отговориха, че "у име народа сам ухапшен" и прибавиха, че трябва да предам всичкото оръжие, което имам.

Помолих ги да ми дадат писмения документ, с който се нарежда моето арестуване. Показаха ми един лист, на който видях своето име, а по-доле и четирите букви В. М. Р. О. Друго не можах да погледна, а и не трябваше. Направиха ми най-подробен обиск и след като отделиха от моя багаж един куп книги, повечето от които на български (книжовен, бел. на изд.) език, но без никакво противоюгославско съдържание, наредиха ми за тръгване. Тръгнахме. Единият от тях вървеше напред, а другият след мен. Когато излезнахме на улицата видяхме на около 50 метра от квартирата ми една лека кола, към която едновременно с нас се приближаваше и четвъртото лице, идващо от една съседна врата, където бе чакало. Ние всички влязохме в колата, която по страничните улици се приближаваше до ул. "Савска Цеста" - УДБА за Хърватско.

Спряхме пред една масивна желязна порта с много висок и здрав зид. Зад него бе една четириетажна сграда в пепеляв цвят, на чиито прозорци се виждаха заковани дъсчени капаци. Придружаващите ме дадоха знак. Вратата се отвори и ние влязохме, но докато минавахме през сенчестия двор и после по тъмните почти ходници чак до приемната канцелария, аз не видях никакъв човек, а нито чух човешки глас. Неволно започна да ме обзема неприятно чувство.

Стигнахме до канцеларията. Тук аз бях още един път най-старателно обискиран. Взеха ми всичко с изключение на един гребен. Вписаха ме в приемната книга и ме предадоха на един много висок, малко прегърбен, само от кожа и кости и извънредно блед човек. Последният, след като ми даде едно одеало, една лъжица и едно канче за храна, ме отведе на първия етаж и ми посочи една килия за сам човек. Когато влязох в нея, той бързо и със страшен шум удари вратата и я заключи.

[Previous] [Next]
[Back to Index]