XVI. Садистът Тошо Давидовски.
 

Често бивах изпращан и без горно палто в карцер, защото съм бил непоправим, но това не бе нищо в сравнение със следното:

Повикаха ме на разпит, в стаята бе Тошо Давидовски и ключара. Последният при даден знак излезе, а крупният и силен Тошо изглежда бе решил да прояви всичките си физически и морални качества. По лицето ми се заредиха тежки и силни шамари чак докато изгубих съзнание и паднах на земята. Когато се осъзнах и станах, видях Тошо да стои пред мен с полицейска палка. С нея той почна да ме удря по ръцете, докато можах да понасям, а щом почнах да се пазя, той почна да ме бие с нея по главата. Ударите по главата бяха средно силни, но чести и редом един до друг от едното до другото ухо. Отначало се усещаха не само болки но и постоянно увеличаващ се звън, подобен на звъна от наковалня, до изпадането отново в безсъзнание и падане на земята.

След известно време се свестих и пак станах, но сега "храбрият" Тошо започна да ме удря с юмрук по корема, а когато се навеждах, получавах удари по тила. Когато закривах тила си, удряше ме изпод брадата и на края блъскаше главата ми в зида. От тези удари човек повръща и усеща, че сърцето му не работи правилно. Така продължи и тази част от "следствието" до изпадането ми отново в безсъзнание. Не знам след колко време дойдох на себе си и се опитах да стана, но разяреният садист не ми позволи, защото продължаваше да ме удря с палката и рита с нозете.

След всичко това аз се намерих отново в килията си, от която не можах да изляза няколко дни.

Гореспоменатия случай ми даде по-голяма представа и можех да си обясня що значеха многобройните викове за помощ, плачовете, които караха кожата ми да настръхва и връщащите се от разпит неудържимо да повръщат. От този случай можах да науча, че съществува още един виртуоз, но сега се касаеше за "виртуоз садист", какъвто бе помощник-шефа на СВР (Служба за вътрешни работи) за Щипска околия Тошо Давидовски.

На 25 март с. г. бях повикан от моя изследовател, който ми каза, че мога да си отида, защото нямало доказателства за моята вина. Мълчах и си мислех: "значи виновен все до тогава, докато не докажеш, че си невинен". Движейки се бавно, едва успях да стигна до един магазин, откъдето купих нещо за преобличане. И когато за пръв път след 60 дни се преоблякох в хотела, видях как цялата ми кожа във вид на люспи отпадаше от най-измръзналите части на тялото ми.

Върнах се в Царево село, където заварих на моето место лекарят д-р Никифор Тимчев от Пехчево, който бе получил моята квартира и стана шеф на амбулаторията.

Често посещавах околните села, където гледах и слушах неизброимите тешкотии на народа ни: скъпотията, непоносимите данъци, постепенното губене правото на собственост, липсата на каквато и да била свобода, непрестанните насилия от страна на "червените дерибеи" и пр., особено по време на насилственото провеждане на задругарството (югославският аналог на насилственото колективизиране в България, бел. на изд.), от което време и до днес има още полуразрушени и неизползвани сгради - останки от задругарските обори и пр.

Есента на 1956 г., когато привърши моето едногодишно договорно лекарско задължение в Царево село, аз напуснах последното и се преселих да живея и работя като лекар в Рентгеноложкия институт при държавната болница в Скопие.

Напуснах Царево село с двойното чувство: чувството на облекчителна радост, защото не ще виждам повече сградата на УДБА и хората от нея, които ми причиниха толкова неоправдани страдания, а от друга страна - чувството на мъка, защото се разделях с хората от този край, които чувстваха също така както и аз гнета на една натрапена власт, чийто край чакаха всеки ден да дойде.

Когато пристигнах обаче в рентгеноложкия институт при държавната болница в Скопйе, неприятностите започнаха още от първите дни. Това е разбира се обикновено явление в една страна като Югославия, защото където и да отидеш да живееш или работиш - на север или на юг, на изток или на запад - ти ще имаш все същия работодател за господар: многопознатата на всички и навсякъде УДБА.

И така: цели 5 месеца аз бях ту "назначаван" на работа, ту съветван да напусна Скопйе, но все пак в края на краищата бях назначен на работа, но за първите пет месеца не получих заплата, защото не плащали "у назад".

В Скопие останах около година и половина. В рентгеноложкия институт при държавната болница (там няма други болници) работих заедно с д-р Тевчев, д-р Иван Анастасов. Опознах се също така и с фамилията на д-р Константин Иванов Робев. Последният бе издържал осемгодишен затвор в Идризово.

На 16 февруари 1957 г. бях "посъветван" да подам молба "за прием во държавлянство на ФНРЮ и НРМ", защото не съм бил регулирал своето държавно поданство.

Събрах потребните документи и ги поднесох. Дълго чаках за отговор, докато един ден получих покана да се явя в "секретариятот за внатрешни работи" и занеса потребните марки. На път за "Внатрешните работи" си мислех: ето най-после ще дойде край на дълготрайните и разнообразни неприятности. Но когато приближих познатия вече чиновник, той взе марките, залепи ги някъде, а на мен даде срещу подпис едно решение. В последното аз между другото можах да прочета следното:

"Се одбива молбата за прием во държавлянство на ФНРЮ и НРМ на поп Исаков Аспарух.

Образложение:

Поп Исаков барал (диал. - искал, бел. на изд.) прием во държавлянство на ФНРЮ и НРМ. Уз (сърбизъм - към, бел. на изд.) молбата ги приложил потребните документи, от кои е видно дека са изполнети условите.

Решението за одбиване на молбата е донесено по слободна оценка во рамките на овластвуваньето от ст. 1 и на чл. 8 от Законот за държавлянство на ФНРЮ".

И по-долу: "Против ова решение жалба не е допущена,... а може да се води управен спор".

- Да, завърши чиновника, Вие можете да водите управен спор, без да имате право да се жалите за това решение.

Аз мълчах, слушах и си мислех: "Управен спор"? С кого? С УДБА? И все пак в края на краищата се съгласих с ония, които казваха: "Видиш ли бясно куче, не се прави на юнак".

Така и направих. Заявих пред чиновника, че предпочитам да не водя "управен спор с УДБА" и че се покорявам на нейните решения. Бях изпратен след това в бюрото за чужденци, регистриран като чужденец.

След това в продължение на цели 8 месеци аз трябваше да се явявам много често в УДБА докато получа подпис на моя картон като чужденец... Чужденец в собствения си дом.

В продължение на същите тия 8 месеца аз често бях заставян от УДБА да избера една от следните възможности:

1. Да остана в Югославия, където съм могъл да получа поданство, заплатата си за неплатенте ми 5 месеца в началото на моята служба, заплатата си за тези 8 месеца, да довърша специализацията си, а ако искам да отида и на специализация в странство но... при условие "да бъдеш на наше разположение". Или в противен случай, завършваше УДБА по удбашки: с теб ще се случи...

2. Една нощ ще те натоварим на джипа и ще те прехвърлим на българска територия.
 

Право да си кажа, аз не знаех какво да отговоря и какво да правя, защото и двете условия бяха доста тежки.

Първото бе неприемливо, защото така би постъпил всеки обикновен човек, който поне малко притежаваше от онова, което се нарича чест - елементарно човешко достойнство.

А второто? Второто бе също така тежко, защото не се знае какво би се случило по пътя до границата, когато УДБА ме съпровожда. Но дори да предположим, че минех здрав и читав границата - какво би се случило оттатък, където и тамошните червени господари не са по-добри от тези и където бе убит един от братята ми, а другият бе починал без работа и хляб, а братовия син Христо в концентрационен лагер. (В България насилственото македонизиране на българите бе прекратено едва след 1956г., а окончателно политиката на македонизиране бе отречена през 1963 г., бел. на изд.)

Наистина, дълго мислих. И ден, и нощ - минути и секунди. Такъв е живота в "неутрална - социалистическа Югославия" за ония, които не знаят или не искат да научат и повтарят постоянно думата: "Амин, амин".

Но... хрумна ми нещо на ум и то тъкмо тогава, когато УДБА настояваше да се регистрирам в българското посолство в Белград, та по този начин те да разполагат по-лесно с мен.

Отидох в Белград и вместо в българското, успях да се регистрирам чрез английското посолство за Австралия, където имах братова дъщеря. Върнах се в Скопйе и докладвах на удбашкия шеф. Той прие съобщението много нервиран. Викайки, той повиши тона на своя говор до такава степен, че минаващите по улицата се обръщаха да видят какво се е случило. Той ходеше нервно из стаята, удряше телефонната слушалка и постоянно питаше: "Кой ти позволи тебе да отиваш в английската амбасада?" Накрай той ми каза: "Ето ти още 4 дни да отидеш до Белград и ми донесеш български паспорт, в противен случай знаеш какво те чака".

[Previous] [Next]
[Back to Index]