От другата страна на медала, Д-р Аспарух поп Исаков

XVII. Най - после на свобода.
 

Аз заминах повторно до Белград още същата вечер, но сега с мисълта да не се върна вече назад.

Сега, бидейки на свобода, радвайки се на благородно гостоприемство и приют, който ми даде Америка, мога с по-спокоен поглед да направя една обща оценка на положението в тази страхотна тъмница на народите, наречена Югославия.

Ако човек слуша или чете решенията в манастира "Св. Прохор Пчински", взети на Илинден 1944 г., където се "провъзгласи" така наречената "Македонска Народна Република", или ако чуе за споразумението Тито - Шубашич от 1 ноември 1944 г., с което се обещава създаването на една истинска демократична Югославия; или ако най-сетне прелисти конституцията, която не само признава равноправието на включените във ФНР Югославия народи, но още по-важното - уважава правото на същите на отделяне - човек наистина би помислил, че в Югославия най-после е постигнато онова, което не само нейните народи са желали, но и онова, което е мечта на много други народи.

Но ако е така хубаво, както се говори в горните и други подобни документи, защо е на същия този народ забранено да се интересува, да говори или пише за онова, което мислят по отношение народността в Македония автори и източници като следните:

1. Петвековните турски архиви, американските мисионери, големия руски историк Милюков, видния сръбски етнограф и историк Стефан Веркович и мнението на много сръбски вестници от миналото, констатациите на Карнегиевата комисия, като какви са се чувствали вардареца Григор Пърличев, пиринеца Паисий Хилендарски, егейците - светите братя Кирил и Методий, както и техните ученици Св. Климент Охридски и Св. Наум и защо именно византийския имератор, който разби и ослепи хиляди самуилови войници бе наречен Василий Българоубиец?

2. Защо при преброяването на населението в Югославия през 1948 г. се нареди на населението в Босна и Херцеговина да не се определя нито за сръбско, нито за хърватско, а само за "неопределено"? Защо от мнозинството в Босна и Херцеговина, което се счита за хърватско, създават нова народност - "неопределена"? И защо през второто преброяване през 1953 г. същото население в Босна и Херцеговина бе принудено да се регистрира като "югославяни"? (това са така наречените днес бошняци или мюсюлмани, бел. на изд.).

3. Дали създаването на единствения (единен, бел. на изд.) югославянски правопис е в духа на правото за "самоопределение на народите в Югославия", което така шумно някога прокламираха?

4. Защо все повече и повече сръбския език се натрапва в цялостния живот на народи, които имат свой значително богат език - езикът на Кирила и Методия?

5. Защо се откриват сръбски гимназии там, където почти няма сърби, а се закриват български гимназии там, където властта признава населението за българско - какъвто е случая с Босилеград?

6. Защо се заличават народните хърватски символи от сградата на народната опера и църквата "Св. Марко"?

Но тежко и горко на оня, който не само се осмели да каже, но дори и да помисли по тези въпроси. Той много бързо ще намери мястото си при десетките хиляди "шовинисти" и при хилядите изпратени в затвора или при стотиците избити или... "самоубили се".
 

* * *
 
Дали са удовлетворени прокламираните основни демократически свободи, обещани в споразумението Тито - Шубашич от 1 ноември 1944 г., могат да кажат всички ония които знаят, че в Югославия съществува само една партия - "Савез комунисти Югославие", която чрез своята УДБА определя какво трябва да се говори, мисли, пише, пее, твори, а на изборите колко души и кои именно трябва да бъдат "избрани".
 
* * *
 
А що се отнася до стопанската свобода могат мнозина да ви кажат и то доста неща, но по-специално селяните от Царевоселско, Струмишко, Ресенско, а така също и селяните от "Студеначко полье" в Хърватско, които с голи ръце, така да се каже, се противопоставяха на въоръжените до зъби удбаши, полиция и войска, когато искаха насила да образуват земеделски колективи.

И накрай заслужават да се кажат няколко думи и за "гарантираната" свобода на религията, т. е. за свободата на вярата, свободата на съвестта. Какво всъщност се върши по отношение на църквата, може да се види от фалшификациите, които се правят при така нареченото възстановяване на "македонската" църква и особено с нейното подчинение на сърбо-комунистически Белград. (Македонската православна църква е създадена под контрола на югославските комунисти през 1958 г., като до 19 юли 1967 г. е била канонически подчинена на Сръбската патриаршия, бел. на изд.).

Многобройните свещеници от Македония, които бяха по затворите и още по-многобройните миряни, които живеят под постоянен стрях поради своето религиозно чувство, са достатъчно доказателство за непоносимото състояние, създадено от един антирелигиозен режим.

Що се отнася до Хърватско, където населението изповядва католическата вяра, там положението не е по-добро, защото голям брой от свещениците са по затворите. Само в "казнено-поправния дом" на Стара Градишка (на около стотина километра от Загреб) има около 100 - 120 души католически свещеници в килиите за строга изолация.
 

* * *
 
Че положението в днешна Титова Югославия е непоносимо, се вижда и от големия брой бегълци: по официални съобщения около 10 души на ден.

Но да бъде човек беглец не е съвсем леко, защото се случват неща като следните:

Петимата струмишки студенти Борислав Ал. Белев, Георги Т. Костуранов, Георги Т. Яръмов, Мирчо Хр. Пецев и Стефан К. Топчев бяха избити от струмишката УДБА, която мотивира убийството с "опит за бегство преку граница". Едно обаче не е ясно: как при бягството им всички бяха погодени от куршум в челото, а и костите им изпотрошени.

Низ Македония обаче се говори, че това е предварително скроено, за да се предотвратяло едно проектирано или едно измислено бягство.

УДБА по-късно забрани да бъдат поставени кръстове над техните гробове, а когато "другарят" Тито направи посещение в Струмица, домашните на убитите студенти бяха поставени под домашен арест. (Днес в Р. Македония се отрича, че стумишките студенти са избити заради тяхното българско самосъзнание. Че това е поредната фалшификация, личи от писмото на Любен Топчев, брат на убития Стефан Топчев, изпратено на 30 май 1993 г. до представителката на Скопие в ООН Любица Ачевска: "Сакам да Ви напомнувам нещо за националниот въпрос - дека всички наши апостоли беха просветители и учители во Македония и никой от них никога до 1944 г. не се декларира от македонска националност, па били те левичари или десничари. После той период, па и до денеска, целата пропаганда во Македония от нашите проюгословени беше ориентирана против всичко що беше българско, па дори и самата идея за свободна и независима Македония я прикажувахте како бугарска и ги судехте людето за тая идея". Понастоящем Любен Топчев живее в САЩ и е активист на МПО, бел. на изд.)
 

* * *
 
 Изнасяйки всички тия данни за положението в комунистическа Югославия и по-специално за положението в нашата мила и никога незабравима Македония, аз няма да се запитам доколко и дали въобще съм успял да предам вярно картината на едно робство, което е по-лошо и по-страшно и от онова през еничарските времена. Ще бъда щастлив, ако съм успял поне отчасти да разкрия завесата на тиранията, за да може всеки да прозре ада, който цари в тая страхотна тъмница на народите - наречена Югославия. Казвам, че ще бъда щастлив, защото съвестта ми тогава ще бъде чиста, че съм успял да изпълня народния си отечествен дълг, дадената ми вярна дума пред измъчения образ на поробена Македония.

Но това е само една част от моя дълг. Другата, по-важната част от него, почва още със стъпването ми на свободна американска земя, като вливам своите скромни сили и познания към силите народни на този континент, присъединявайки се към МПО, за да се води общонародно борбата, всеки ден, всеки час, всяка минута - до последна, пълна победа. Нека всеки новодошъл, без разлика какви страдания е преживял, огледа насаме собствената си съвест, разчовърка душата си и се запита дали е дал всичко, което може: сили, енергия, труд и пожертвувания за народното ни свято дело. И ако не го е дал, ако има съвест, сърце и съчувствие, да не чака да бъде повикан, а да работи не за един - два дни, а всекидневно, всекичасно, всекиминутно, тъй да се каже, за най-великия идеал на човека: свободата.
 

к р а й

[Previous]
[Back to Index]