ХI. ДЕЙНОСТТА МИ ПО ВЪСТАНИЕТО

През 1873 г. всички учители от Самоковската епархии се събрахме на учителски събор в Самоков [68], дето изработихме обща училищна програма. Този събор бе първият в България и Тракия.

Около петнадесет дни заседавахме.
Самоковската община и интелигенции такъв прием ни направиха, щото никога през живота си не мога да го забравя – нямаше улица, през която да минехме, да не ни обсипват с цветя. С една дума, посрещането и изпращането бе неописуемо, със сълзи на очи се разделихме, от учителите никой не похарчи пет пари. Тук на повечето от учителите разправих за казаното ми от дядо Славейков в Цариград и те още повече се въодушевиха.

През 1875 г., месец юли, тръгнах явно да проповядвам въстание [69]. В Дупница малко охотници намерих. В Самоков цялата почти интелигенция во главе с Христо Зографски [70], Ксенофонт Карамитев и всички учители бяха напоени с тази идея.

Заминах за Пазарджик, дето бях препоръчан на Николаки Кворпетков – един интелигентен и горещ патриот, а така също и до учителите Атанасов, Иван Соколов [71] и др.

Цяла нощ седяхме и разговаряхме по тези работи.
Оттук отидох в Пловдив при книжаря Манчев [72], от когото вземахме книги за нашата книжарница в Щип. Разправих му моята идея и той, освен че я одобри и ме похвали, но още повече ме насърчи, като ми се обрече да ме препоръча с писма до някои градове и лица и пр.

Заминах за Станимака, тук няма кому да си кажа идеята и заминах за Бачковския манастир. Там намерих ученици от Пловдивската гимназия, които пееха бунтовнически песни. Аз им дадох да си препишат моите песни, като им казах и гласовете.

Заминах за Раповския манастир и там намерих няколко македончета от Велес, Прилеп и Джумая и други около двадесет души – всички ученици от Груевата школа. Пренощувах три вечери. Държах им речи по въстанието, което се проектираше да стане. През целите нощи се слушаха бунтовнически песни.

Върнах се през Станимака, Пловдив, отдето отидох в Сопот, в дома на Иванчо и Страти Папазови, до които бях препоръчан, но и тук намерих слаба интелигенция, макар Левски да пребивавал повечето си време в този градец, за това и аз на повечето хора казвах, че съм дошъл да си купя пауни от Сопотския манастир, каквито имаше там много. Оттук заминах по хубавото равно шосе, насадено отляво и отдясно с орехови дръвчета, и дойдох в Карлово на Пулиевия хан. Тук след пет-шест минути се насъбраха около двадесет учители и младежи, с които се разцелувахме. Те ми обадиха, че от Д. В. Манчев получили писмо, цели два дена ме чакали и тоз час ме заведоха по визити, като казаха на ханджията да ме не чака за вечеря.

Цялата нощ с ядене, пиене и песни я прекарахме. На другия ден ме изпроводиха за Калофер, дето бях препоръчан до Начоолари и до Васил Золотов [73] – председател на комитета. Насъбраха се Ангел Ташикманов, Никола Комсиев [74], братя Блъскови.

Два дена престоях – една вечер в Михал Ташикманов и една – в дядо Пиронков. С Васил Золотов имахме две-три събрания по народните работи.

От Калофер отидох в Шипка, в дома на пловдивския учител господин Караджов, и с него разменихме някоя дума през нощта и сутринта заминах за Казанлък.

От Карлово имах писмо от Пулиеви [75] до госпожа Папазова [76]. Като прочете писмото, тя ми каза:
– Където ще ходиш, ходи, но за вечеря без друго ще дойдеш у дома.

Отидох у главния учител Филип, а оттам към нас се присъединиха още трима-четирима и отидохме на Кайнарджика, дето намерихме други пет-шест души.

След като изпихме една ока сакъзлия ракия и след като им държах половинчасова реч, заведоха ме в дома на госпожа Папазова. За пръв път видях жена с брада и мустаци.

Тя ми показа ордена, който бе получила от Австрийското изложение за представеното от нея гюлово масло.

И тук не намерих охотници за въстание.
Заминах за Стара Загора (Ески Заара). Отидох у дома на господин Петър Иванов [77], който ме посрещна много добре и ми каза:
– Тук, в нашата Заара, не само хората, но и камъните са надъхани с тази идея и довечера, до утре ще ги видиш.

На писалищната му маса намерих песента "Нощ е ужасна, зима студена, по поле вятър, буря голяма" и пр., която току-що беше съчинил. Помолих го да ми я даде да я препиша и да ми каже гласа й. С благодарение изпълни туй мое желание.

Тази песен аз пръв я разпространих по България, Тракия и Македония и където и да я запеем, ме молеха да им я повторя и потретя.

Действително, тук намерих такава интелигенция, каквато никъде другаде не видях, където бях ходил – рядко видях дюкян, в който да не четат книги и вестници.

Стените на училищата им бяха всички изрисувани с картини, изобразяващи българите как колят турците и всички ми казаха, че главният им будител бил учителят им господин Петър Иванов, с когото и аз най-вече разговарях по тези работи.

На въпроса ми как е Нова Загора, господин Иванов ми отговори, че те зависят оттук.

Сутринта имах събрание на Бешбунар, дето им държах последна реч.

Две кошници грозде бяха турнали в чешмата – едната изядохме, а другата ми туриха в колата за из път. Заминах през Казанлък за Шипка, дето преспах. Оттам – за Габрово.

И тук намерих доста интелигенция, повече гимназисти и то отвън Габрово. Събрахме се на "Падала". На събранието между другото им давах да си преписват разни песни и им казвах гласовете.

На пладне бяхме се събрали всички на кьошка над реката на Кръстниковото кафене. По едно време гледам, че иде хазаинът на кафенето и казва:
– Скоро да бяга македончето, че има телеграма за него да го вържат и изпратят в Казанлък.

Аз се скрих в братя Саранови. Те ми дадоха един човек, който ме преведе през Балкана в Калофер.

Отседнах на хана на Начоолари, но и тук ми казаха да се скрия и да не излизам навън, че ме търсили. При това и пловдивският мютесарифин дошъл по тез работи и две заптиета току-що закарали Васил Золотов при него.

След малко дойдоха и ми казаха, че пловдивският учител Христо Павлов и Тодорчо Гайтанджията от Велес ще отиват за Пловдив. Те обещали да вземат и мен във файтона си, но да изляза вън от Калофер в да ги чакам на пътя.

Преведоха ме през едни кьорави улици вън от града и след малко се показа и файтонът и аз се качих.

Дойдохме до баните, окъпахме се и заминахме за Пловдив.
Аз слязох вън от града. Отидох пешком на Кацигровия хан. И тук брати Лилови от Сопот, съдържатели на хана, ми казаха, че търсили мен и К. Ботев [78] (брат на Христо Ботев). Той бил скрит в сеното, затова или и аз – в сеното, или да бягам оттам. Предпочетох първото.

Преспах първата вечер в сеното.
Около пладне същия ден дохожда при мен писарят на господин Манчев (бях известил последния за пристигането ми) и ми каза, че господин М. Дринов [79] е дошъл от Русия и си отива на следния ден за Панагюрище. Той се бил обрекъл да ме заведе до Пазарджик. Сутринта рано ще мине край хана и ще влезе в него, та да се кача във файтона му.

Сутринта дойде едно момче от братя Лилови. Очисти ме от сеното и ми каза да стоя там, та щом дойде господин Дринов, да ми обадят.

Подир десет-петнадесет минути същото момче ме повика. Влезнах в механата. Писарят на господин Манчев ме препоръча и след туй заедно с господин Дринов се качихме във файтона, а при файтонджията седеше едно турско заптие – за да го пази като руски поданик. Из целия път аз разказвах на Дринова моето минало, което видимо го заинтересува, та само повтаряше от време на време:
– Ну, продължавай!

Дойдохме в Пазарджик на Кьорпетковия хан, но Николаки не ни остави на хана, а ни взе дома си.

Дойдоха учителите и поп Тиле [80] и цялата нощ приказвахме по босно-херцеговинското въстание и по нашите работи. И тук им казах какво ми е казвал дядо Славейков и какво му е казвал генерал Игнатиев [81], а господин Дринов потвърди моите думи и каза, че всичко е вярно.

Сутринта, като благодарих господину Дринову за услугата, която ми направи, опростих се с всички и тръгнах за Самоков. В Самоков бях весело посрещнат от учителите и интелигенцията, гдето преседях като гост два дена и си заминах през Дупница направо за Джумая.

3абележка: За моето пребиваване в Стара Загора е написал нещо господнн Петър Иванов под псевдоним "Граматиков", като подлистник във вестник "Нов век" от 5 март 1901 г., брой 287, год. III.

Щом се научили рилските чорбаджии, че съм се завърнал, проводиха човек с два коня и с едно писмо, с което ме молят веднага да отида в селото им, защото иного лошо щяло да стане за селото им, ако не отида. На часа отидох.

Разправиха ми, че учителят им Костадин хаджи Паиов, родом от Щип, когото бях завел там преди две години и условил за учител, на два-три пъти е искал да избие тамошния онбашия заедно със стражарите му.

Повикахме го в общината, посъветвахме го да бъде по-тих и по-търпелив. Уверявах го, че те няма да избегнат от българския нож, но че със своята буйност и нетърпеливост той ще стане причина не само да се изколят всички в селото, но и да се развали общият план, за което ще бъде кълнат вечно от младото поколение и пр. За по-сигурно взех го със себе си и го заведох в Джумая на гости у дома. След четири-пет дена, понеже до свършека на ваканцията оставаха още пет-шест дни и трябваше да замина за Щип, за да наредя и там нещо, изпратих го в селото му с поръка да наредят и те нужното там и по околните места, но с братска молба – да бъдат по-въздържливи, поне до моето възвръщане от Щип, а после сам ще им кажа какво трябва да се направи. Сутринта той тръгна за Рила, аз за Щип.

В Щип се събраха учители и младежи в читалището, дето им говорих около един-два часа и се състави комитет под председателството на учителя Михаил Ковачев [82]. Повиках след туй бащата на Костадин хаджи Панов, разправих му всичко подробно и той реши да дойде с мен заедно, за да си го вземе. По пътя се сдумахме как да го прелъжем, за да си отиде без противене в Щип.

Дойдохме в Рила. Събраха се всички чорбаджии на добре дошли. Баща му му каза:
 – Е., Костадине, ще ти кажа нещо ново за тебе, ама догде не целуваш ръка на бая си Костенцев, няма да ти кажа, защото той е причина за твоето щастие.

Аз намигам с око на чорбаджиите, за да се сетят.
– Завчера господин Костенцев държа сказка в нашето училище и помежду другото каза, че дето е ходил по България и Тракия, почти всички градове са решили да изпроводят по едно-две момчета в Русия да се учат на общински разноски. И нашата община се съгласи да направи това и жребието падна върху теб, затова и аз от радост дойдох да те взема. Прибери си до довечера всичко и още утре рано ще си отиваме.

От радост той сбърка всичко.
А чорбаджиите извикаха всички:
– А, господин Арсени, вие, за да ни напакостите и ни вземете учителя, затова ли отидохте в Щип? – и ми намигват с очи.
– Вижте, господа – възразих им аз, – ако искрено му желаехте добро бъдеще, нямаше да говорите тъй. Подобни случаи рядко. се случват, затова и вие трябва да се радвате с него заедно!

Сутринта, както учениците, тъй и селяните с плач го изпроводиха, защото нямаше рилчанин, който да го не обичаше, И действително, после той отиде в Русия с Божил Райнов [83] и заедно завършиха. Старите рилчани и досега не са го забравили.

Тук трябва да се забележи, че от 1872 до 1878 година след всеки изпит Джумайската община ни е давала мене и на господина Божкова по един кат дрехи и по една неделя угощение.

Рила ни беше център на комитетските работи [84]. Както всеки празник, тъй и сега помежду два празника отидох да видя как вървят работите, понеже имахме вече майстори, които правеха и поправяха пушки, револвери, саби, ножове и пр. След двудневно престояване, на връщане, като минах през селата Стоб и Паромино, гледам, всички турци обръжени от главата до петите, насядали вън по пътищата и навъсени. Поздравявах ги, но едни през нос отговаряха, а други ме поглеждаха под око. От тези села имах ученици и често отивах при тях, та ме познаваха и почитаха, но сега се отнесоха много студено. "Трябва да има нещо" – си казах.

Срещнах един джумалия вън от града и го попитах:
– Какво ново има в Джумая?

Отговори ми, че в Батак са били всички българи изклани, та затова и нашите турци били се много наежили, но и доста са се изплашили.

Дадох му револвера си с поръка да заведе коня на Иванчо Цонев, а револвера да даде на учителя Босилков. Аз заобиколих покрай града и си отидох в училището. Посрещна ме господин Босилков и ми каза:
– Зло, братко! Трябва да има тук някое предателство! На, в Батак всички българи са изклани, черквата бомбардирана, а жени и деца, които се били скрили вътре в нея, изгорели и туй нещо много ще побърка на общия план!
– Абе еднъж ни е майка родила, еднъж и ще умрем! Оръжие имаме доволно, таз казарма (училището) доде падне, петдесет турски глави най-малко ще паднат! – отговорих му.
– Е, най-подир тъй ще е! – отговори господин Босилков.

Една събота бяха ни изпроводили четири коня от селото Падеж, за да им отидем на гости Георги Чапрашъков, Георги Мициев и ние двамата с Босилкова.

Босилков отказа, че бил малко болен, зарад него и аз не отидох и вместо нас отиде Мите Марков – един интелигентен мтж, бивш учител. Говорили там, разбира се, и по народните работи. В това време в селото случайно бил и турският бирник. Един млад селянин, Стоица, отива при бирника Аска и му казва, че от джумайския комитет били дошли там трима чорбаджии и казвали на селяните да не плащат данък, защото скоро щял да дойде дядо Иван да ги освободи и пр.

След някой ден дохажда заповед и тримата вързани ги закараха в София и там богаташът Георги Чапрашъков, влиятелният Георги Мициев и учителят Димитър Марков били осъдени на смърт чрез обесване.

В София имаше в това време един влиятелен арнаутин Ахмедаа Белградлията, търговец на тютюни, от когото имаше Чапрашъков да взема десетки хиляди левове от тютюни. Последният казва на Ахмедаа, че му прощава всички пари, които има да взема от него, ако може да ги избави и тримата.

Какво е правил Ахмедаа, не знаем, но след един-два часа дохажда в затвора и казва на Чапрашъков, че е невъзможно и тримата да се освободят, а само него и още един, когото той посочи, и то веднага. Чапрашъков обещал още пари, но и тримата да бъдат освободени.
– Повече не мога нищо да сторя, Георги чорбаджи! – бил отговорът на Ахмедаа.

След едно кратко съвещание помежду тримата, Димитър Марков казал на Ахмедаа:
– Щом е невъзможно и тримата, нека се освобадят двамата Георгиевци.

И тъй през същата нощ докараха Д. Маркова в Джумая и го обесиха на моста всред чаршията.

Сутринта целият град отидохме, снехме го с плач и въздишки и го погребахме, както прилича на едии самоотвержен младеж и върл проповедник.

Като видях, че рано или късно и мене ще последва същата съдба и като знаех, че парите седемдесет-осемдесет лири, които бях спестил, ги похарчих нагоре-надолу по градовете, че при това от турчин само с пари можеш да се избавиш, какъвто щеш и да си, реших да се оженя за някоя по-богатичка мома, за да мога един ден, ако бъда заловен, баща й да ме откупи от турците. Такава подходяща за мен фамилия намерих. Тя беше фамилията на Гоше Дочанов от Джумая. Ожених се за дъщеря му Марийка, като домозет, на 20 юлий 1876 година.

През 1877 година, като се отвори Руско-турската война, дойде в Джумая за учител Васил 3. Разсолков. В това време взеха да бягат от България турците и черкезите.

Дойдоха джумайските турци и първенци в нашата община, събраха се и нашите първенци и направиха съгласие, щото турците да бранят нас българите от черкезите и башибозуците, а ние тях от русите и комитите.

Дохожда едно заптие при нас и ни казва:
– Много ви здраве от каймакама, да дойдете в конака заедно с децата, ще правим молитва за царя. Аз известих – добави той – на гражданите и свещениците, и те ще дойдат.

След малко време дойдоха гражданите и свешениците в училището и оттам всички в конака отидохме.

Техните ходжи изчетоха своята молитва и ние всички извикахме:
– Да живее хиляда години царят!

След това започна най-старият наш свещеник хаджи поп Ангел да чете: "Спаси, господи, люди твоя" и пр. и ние всички приглашаме и се поглеждаме, че тази наша молитва е за руския цар, а не за турския.

Ако бяха знаяли турците съдържанието на молитвата, всички ни щяха да избесят, защото ние като викахме амин и всички турци викаха с нас амин.

Когато свършихме молитвата, каймакамът се качи на балкона и каза на турски:
– Слушайте, братя по вяра и вие комшии, снощи получих две телеграми. Едната телеграма пише: "Великият княз Николай, като бил в едренската черква, го заробиле!"
– Хиляда години да живее царят! – викаме всички.
– Друга телеграма – от китайската държава на нашия цар триста хиляди милиона аскер на помощ идат!
– Да живее царят! – викаме пак всички.

Няколко турци се обръщат към Босилкова и го питат:
– Абе, даскал ефенди, един милион коико души има?
– Петстотин души – им отговаря той на подигравка.
– Много бе! – дивят се те.

И тъй със смях си отидохме всички както за молитвата на хаджи поп Ангел, тъй и за глупавите им телеграми.

След някой ден отидохме да се обръснем с Н. Босилкова. Дохожда един ходжа и пита берберина:
– Какво работиш, Асанаа?

А той му отговори:
– Нашите ефендии турк ги бръсне.
– Щоо? Бръснеш! На такива псета сатър, сатър по врата! – и си излезна.

Берберинът нищо не му отговори.
През 1877 г., 25 декемврий, бяхме викали братя Босилкови на обяд. Те бяха си донесли всичко в нас на съхранение. Също и поп Радойца си беше скрил коня у нас, понеже нашата къща бе висока и до баир, обрасъл с храсти и дървета.

Щом закусихме първия залък на Коледа, виждаме, че няколко черкези се качват по стълбата и отиват направо в приемната ни стая.

Босилковите и нашите вещи взеха да ги хвърлят в двора, а другите черкези долу взимат и поповия кон и натоварват на него вещите [85]. Други влизат в комшията Янаки Чохаджията. Хващат го и му вземат парите. Ние подпряхме вратите на стаята, додето обядвахме, и аз през баира отидох при господина Чапрашъкова, у когото беше дошъл от София Ахмедаа Белградлията с пет-шест души свои арнаути. Разправих им работата.

Проводи той своите арнаути да вземат от черкезите вещите и коня, но арнаутите не ги намериха и си дойдоха.

Най-подир решихме да излезем всички българи и турци и да не пропущаме черкезин и башибозук в българската махала.

Всички се въоръжихме. Отидохме на главната улица при Георги Чапрашъков и захванахме метирис зад върбите.

Скоро виждаме, че идат отдолу около петнадесетдвадесет души черкези.

Ахмедаа им извика:
– Назад!

Но те вместо назад изхвърлиха осем-десет пушки и раниха един от пашите в крака.

Ахмедаа извика тогава:
– Огън!

И ние всички в залп.
Двама от черкезите паднаха мъртви, а колко ранени имаше, не узнахме. Останалите всички избягаха.

След петнадесет-двадесет минути гледаме, че идат около сто и повече черкези. Решихме всеки да си отиде в къщи и от къщи да се брани.

Отивам си в къщи, и, гледам, у дома около петдесет-шестдесет жени, деца и мъже с плач дошли, за да се скрият.

Подпряхме портата добре.
Гледаме от приемната стая как двама черкези строшиха черковната врата и влязоха вътре и скоро изнесоха един пълен филон с черковни треби.

Аз взех пушката и улучих един черкезин в тила.
Той се преметна през глава и падна с гърба на филона. Янаки Чохаджията извика:
– Що сторихте бре?!
– Убих един черкезин – отвърнах аз, – но хайде да отидем и да вземем черковните вещи.

Той напред с един арнаутски пищов и аз с чифтето по него. Щом завихме край ъгъла на черквата, и ..."так, так", другият черкезин изгърмя на него, но патронът му мина и на двамата ни покрай ушите. Янаки стреля и го улучи в челото. Черкезинът падна на гръб с разтреперани ръце и стиснати зъби към нас. Аз завъртях с кондака, ударих го в зъбите и той не мръдна вече.

Занесохме го в метоха и го запретахме под яслите в гноя, а другия го спуснахме в училищния заход.

Янаки взе моята пушка, аз – черковните вещи и ги занесохме у дома.

Питам у дома за братя Босилкови. Казаха ми, че те избягали през баира. Слушахме едно време: "Бам, бум, бам, бум" – пушечни гласове постоянно се слушат и чупене на врати и прозорни.

Дядо ми си скри парите в градината и часовник от двеста-триста лева в един шиник.

В това време, когато нас нападнаха, учителят Васил Разсолков, който живееше в училището с майка си и сестра си, макар и болен, сполучи да избяга и да се скрие на училищния таван, като оставил и обяд, и веши, и всичко.

Черкезите се разположили на софрата (хем ядат, хем пушки пукат в тавана, а господин Разсолков от кюше в кюше се завира, за да го не закачи някой патрон). Като му ограбили всичко, отишли си.

Тогава дядо ми ми каза:
– Деца, откак попаднаха тези двама черкези в нашата къща, тук не е вече за седене, ами трябва да се бяга, затова, който ще си отива, да си отива, защото ние ще бягаме и ще си затворим къщата.

Взеха да плачат жени и дена и да казват:
– Където ще отидете вие и ние с вас ще идем!

Дядо ми взе едно черно шише от седем-осем оки хубава преварена гроздова ракия и две черги. Баба ми надяна в цедилката едно дете и една черга. Жена ми задяна най-малкото дете. Шурят ми надяна една торба с хляб, сирене и пастърма. Аз взех шишането на дядо си, моето и на Босилкова чифтето, палата (сабята) и около двеста патрона. Дадохме на другите колкото хляб имахме в къщи и сирене две-три оки и излязохме всички през баира нагоре за село Делвино.

Студ, мраз, мъгла и сняг до пояс. Път за половин час, ние го изходихме за два часа и половина.

Пристигнахме около девет часа вечерта и влязохме в къщата на дядовия козар.

Козарят взе да казва на дошлите преди нас:
– Бягайте сега оттук, ще дойде чорбаджията ми!

Дядо ми му каза:
– Иди ти донеси дърва и аз сам ще се разпоредя за другото. – И се разпореди:
– Ставайте всички мъже и жени оттам, бягайте настрана! Ха сега, нека се наредят най-малките деца до огъня! Ха сега, тез болни жени да седнат, а ние всички други прави ще стоим тази нощ!

Сутринта отидохме вън от селото в една бегова двуетажна кула, в която кула се събрахме около петдесет-шестдесет фамилии, а братя Босилкови си заминаха през балкана за София.

Понеже кулата беше здраво нещо и само топ можеше да я разбие, при това доста висока и всичко се гледаше от нея, ние следяхме как бягаха турците – само пушечни изстрели, чупене на къщи, дюкяни и черкезки гласове: "Лю, лю, лю", се чуваха.

Около обед гледаме, че идат трима черкези към нас. Ние всички приготвихме пушките и се наредихме по мазгалите (едни дълги и тесни прозорчета – само отвътре се  гледа през тях, а отвън – не) за стрелба. Спряхме женските и детските плачове.

Те взеха да бутат вратата.
От прозореца на горния етаж им насочихме пушките и им викнахме:
– Назад, че ще стреляме!

А те ни отговориха:
– Отворете, че ей сега ще повикаме нашите другари, ще запалим кулата и вие всички ще изгорите, затова отворете ни да видим какво има вътре?
– Казахме ви и пак ви повтаряме; да бягате, че ние тук всички ще измрем, но няма да ви отворим! – им отговорихме.

Не че ги жалехме, та не се решавахме да стреляме, но се бояхме от туй, че един-два пушечни гласове щом чуеха в Джумая, веднага шяха да налетят разни черкези и башибозуци и тогава щеше да стане по-зле за нас, затова пазехме – било от тяхна, било от наша страна да не стане подобно нещо.

След едночасова разправия, най-подир ни казаха:
– Ах, свине-комити, сега ще видите вие, да доведем нашите другари, като кучета ще ви изгорим тук. След едно кратко съвещание решихме да напуснем кулата, за да не ни сполети  случката с баташката черква. Казахме на хората, че е невъзможно вече тук да стоим, затова оттук нататък кому какво бог даде.

Жени и деца с плач и писъци тръгнаха за балканското село Ръсово, а ние пет-шест души с пушиите заедно останахме в горния етаж на кулата, за да пазим, да не би черкезите да нападнат жените, децата и старците преди пристигането им в село Ръсово. Като видяхме, че те наближиха селото, и ние напуснахме кулата и доде да пристигнем ние, селянате бяха настанили децата по къщите.

Като поблагодарихме на селяните, помолихме да ни заведат да ги прегледаме да няма някой болен в да ги понасърчим малко.

След туй наредихме селска стража и всички почти с пушка лягахме и с пушка ставахме.

Черкези дошли в кулата, но като видели кулата отворена, заминали пак за Джумая.

Тук бяхме в безопасност и всички се поуспокоиха понеже село Ръсово беше отстранено от всякакви пътища.

Ние с домашните си тръгнахме за село Бистрица, като поставихме на всички пътища караул и селска стража (тук всички селяни са добри стрелци).

Един от караулите дойде и ми съобщи, че в една кошара извън селото влезли седем-осем турци със сини гащи.

Събрахме стражата, разпределихме от три страни по няколко души пълзешком да се приближат до кошарата и щом чуят моята пушка, всички в залп да стрелят в кошарата. След като се настаниха всички, аз пуснах и те дадоха общ залп. Почакахме да излезе някой. Никой не излезе. Най-подир две момчета отидоха и надникнаха в кошарата, но един револверен глас се чу отвътре и едно момче от нашите бе ранено малко в крака, но те веднага изгърмяха и повалиха стрелеца.

В кошарата намерихме седем души анадолли без пушки и само двама с револвери.

Съблякохме ги голи. Затворихме ги вътре и запалихме кошарата.

Тук видях, че нищо по-смрадливо от човешкото тяло нямало.

На пет-шест пъти налитаха селото черкези и башибозуци, но със залп от стражата са били връщани надире.

Бистрица е разположена на един час северно от Джумая в непроходимо балканско място и един само добър стрелец може да убие двадесет-тридесет души.

Проводих през балкана един човек с писмо в село Рила, за да се научи какво ново има.

Оттам ми писаха, че русите дошли в Дупница и поръчаха незабавно да отида в селото. Отидохме в Рила. Домашните изпроводих в Дупница, а аз останах в Рила.

Тук съставихме две чети: едната начело с Иван Андреев от София и Иванчо Костов, зет на Пешо Желявеца от София. Начело на втората бяхме аз и Михаил Векилски от Ловеч – самоковски учител. Момчетата ни бяха повече от Радомирско, Самоковско и Трънско. След няколко време Иван Андреев, Иван Костов и Михаил Векилски си заминаха за София. Останахме с момчетата на Панайот чорбаджията, брат му Иванчо, даскал Петър Рафаилов от Рила и аз (бихме се с джумайските мухаджири, черкези и башибозуци, избягали от други места на България).

Един ден бяхме турили казаните всред село Стоб, за да се готви вечеря за момчетата, а ние тримата бяхме повикани на кафе от един добър турчин от Стоб. Вързахме конете си вън на портата и влязохме в стаята. До оджака намерихме Стоица от Падеж, който бе предал Чапрашъкова, Мициева и Маркова.

Иван Стефанов му извика:
– Тук ли си, бре предателю, м... твоя!

Дигна мартинката, за да го застреля и той извика към мен:
– Аман, учителю, спаси ме!

Аз хванах мартинката на бай Иванчо и му казах:
– Остави го сега. Ще му турим краката в едни конски букаи, ще го затворим тук в една стая и после ще го обесим в Джумая на същото място, дето обесиха турците Мите Марков и ще го държим цели три дена, за да видят хората как се възнаграждават предателите!

Даскал Петре одобри казаното от мен. Взехме от турчина едни букаи, турихме ги на краката му и го затворихме в една стая.

Пихме кафе, турчинът ни напълни по една кърпа дребен тютюн и току-що тръгнахме, дохождат и ни обаждат, че наоколо е почерняло от турци.

Нашите момчета взеха да бягат. Ние тичешном яхнахме конете и се пуснахме низ кочеринскихе ливади.

Шосето бе почерняло от турци.
Нашите момчета се вайкат:
– Ей, гиди бащице, загинахме!

Извикахме им да бягат, вместо да се вайкат. Препуснахме всички и успяхме да излезем горе над Кочериново.

Безброй патрони минаха край главите ни, но за щастие, никой не бе закачен.

В същото време цялото село Кочериново тръгнало да бяга – кой какво можал да носи, това дигнал, а каквото добиче намерил, това подкарал.

Часът около 5 по европейски вечерта изпроводихме бай Иванчо Стефанов в Рила, за да нареди стража, която да попречи на турската сган да навлезе в селото, а пък ние двамата и стобският даскал тръгнахме бегом за Дубница и решихме един по един да отидем при руския майор Орлински [86] и всеки един от нас една и съща дума да му каже как турци и черкези нападнали село Стоб и го разграбили, как изклали жени и деца, как заробили млади булки и моми и как се готвят да опленят селата Паромино, Рила, Кочериново и др.

Част от тези съобщения бяха верни, а останалото нарочно скроено от нас, за да предиввикаме по-бързи разпореждания. Като се явих и разправих горното на майора, той с внимание ме изслуша и си взе бележка. Доде аз да изпия чая, ей го даскал Петре, препускайки с кон, дойде, падна на колене и с преправен плач каза:
– Аман, Ваше превъзходителство, избавете ни от тези агаряни! – и му разправи същото.

След него и стобският учител – разправи и той същото и доде да разправи той, майорът даде писмо за нашите съобщения на един казак и му каза още на сутринта рано да му донесе отговор от София.

Сутринта отидохме при майора и той ни каза, че войската скоро ще пристигне.

Радостни си тръгнахме за Рила и щом дойдохме до Кочериново, кавалерията и артилерията ни настигнаха в кочеринските ливади. Нашите момчета се съживиха и взеха да гонят турците. Около пладне пристигна и пехотата. Майор Орлински раздели пехотата на две: едната половина потегли отляво, другата –  от дясна страна на джумайското шосе по деретата, а кавалерията тръгна по шосето – препусна конете към турците, даде залп и пак бяга надире, дорде ги заобиколи пехотата.

Турците бяха подкарали повече от двеста коли за плячка и щом колите с плячката дойдоха визави с празните коли, войниците (пехотинци) изгърмяха от двете страни и кавалерията се спусна по шосето заедно с нашите момчета. Завърза се обща престрелка.

Молихме Орлински на няколко пъти да изгърми с един топ, но той всякога ни отговаряше, че е невъзможно, че имало примирие [87] и че сам господар-императорът го е подписал.

– Ваше високоблагородие, турците мислят, че се бият с преоблечени българи в руски дрехи, затова не бягат, но щом чуят топовен гърмеж, те всички ще избягат.

В това време пристига един казак със седло и юзда на гръб и съобщава, че му утрепали коня, друг – ранен в крака. Тогава майорът заповяда да се хвърли само една граната, а тръбата засвири на усилен бой. Турците напуснаха веднага колите и удариха на бяг. Руските войници полетяха след тях и нашите момчета докараха ограбените биволи, волове, крави и селяни и селянки отидоха да си приберат всеки своите добитъци и вещи.

Гранатата бе паднала сред града в реката. Турците се събрали, за да видят дали е руска, и като се убедили, че е руска, започнали да бягат. Но от по-рано още ние бяхме изпроводили джумайските селяни, които бяха с нас, да си отидат и съберат околните селяни, които имат пушки, и да захванат цялата Кресненска клисура, от горния край до долния. (Туй дефиле държи около четири часа на дължина. Пътят за Серес, Мелник, Петрич и Солун е усечен високо в скалите надясно от Струма. От Струма нагоре по пътя има височина около минаре и половина, а отляво е така скалисто и непристъпно, че един пушкобиец може оттам да утрепа двадесет души.)

Джумайските селяни захванали клисурата. Турците завървели през нощта да бягат и се наредили кола до кола като някоя железница и щом наближили последния край на клисурата, дали им такъв един пукот, щото подплашват коне, биволи и волове и хайде надолу в Струма жени, деца и пр.

Дълго време Струма влачеше човешки и скотски лешове. Цяло лято селяните си изкарваха сандъци, бакъри и какви ли не още работи от Струма.

Сутринта рано отидоха няколко войника и наши момчета в Джумая, за да видят как стои работата. Последните скоро се завърнаха и ни съобщиха, че щом познала гранатата, цялата полиция, войската и всички турци са ударили на бяг, като запалили през нощта и митницата. Тогава ние тръгнахме натам и на изгрев слънце влязохме в Джумая [88].

Няколко стари турци пред портите на колене и гологлави ни посрещнаха и се покланяха.

Всички тръгнаха по турската махала на плячка.
Отидох си у дома. Намерих парите и часовника на дядо си в чимшира. Бъчвите с вино и ракия също стоят пълни. Качих се горе. Гледам, всичко голо, отворих долапа – намерих черковните вещи непокътнати.

След малко започнаха да ме посещават плячкаджии и да питат дали няма някой скрит турчин.

Тук трябва да се забележи, че турците си устояха на думата и ни помагаха, но ние, българите, не си устояхме и доста турци тъй на акерине отидоха жертва – даже и тези, които още повече щяха да услужат.

От София дойдоха софийският губернатор Алабин и Марин Дринов, за да уредят разните съвети.

Посрещнахме ги в дома на Вуйн Петков (Двояков). Васил Разсолков им поднесе от името на гражданите хляб и сол.

Дринов се обърна към мен и ме попита:
– Вие да не бяхте Костенцев?
– Да, аз съм – отговорих му.

Хвана ме за ръката и ме препоръча Алабину с тези думи.
– Вот болгарский Гарибалди, Арсени Костенцев!

Алабин ме потупа по гърба и каза:
– Да живеете!

Бяха дошли и селяни от околията. Дринов се обърна към народа и каза:
– Господа, господин Васили Разсолков ще бъде председател на съдебния съвет, Арсени Костенцев член, изберете си и вие още един за член на съда, когото искате.

Избраха за такъв Коте чорбаджи Гошев.
Изборът се извърши с фасул и царевица. По същия начин се уредиха и градският, и окръжният съвет.

За окръжен началник биде назначен Шепченков [89] (руски офицерин).

[Previous] [Next]
[Back to Index]

68. Съборът е свикан на 25 юли 1874 г. За негов председател е избран Васил Разсолков, тогава учител в София. Съборът трябвало да се произнесе по следните въпроси: 1) по какъв начин и с какви средства да се създават основните училища; 2) как могат да се подобрят съществуващите основни училища; 3) какви мерки трябва да се вземат, за да се намерят добри и способни учители; 4) каква програма е най-подходяща за училищата и др. Учителските събори имат голямо значение за общото учителско движение и за обединяване усилията на народното учителство. Те допринасят много за уеднаквяване на програмите в училищата и за подобряване методите на преподаване. Наред с това учителските събори дават тласък за осъществяване на идеята за организиране на учителите в учителски дружества.

69. В средата на 70-те години в Османсната империя настъпва дълбока политическа, икономическа и финансова криза. Последица от тази всеобща криза е засиленият революционен подем сред поробените балкански народи. В резултат през лятото на 1875 г. в Херцеговина, а не след дълго и в Босна избухва въстание. Тези въстания дават голямо отражение в България. Те не само предизвикват съчувствие у народа, но спомагат за израстване на революционното съзнание на българската интелигенция, а чрез нея и на българското население. За българската революционна емиграция събитията в Босна и Херцеговина са били сигнал за обявяване на въстание и в България. През юли-август започва трескава организационна и подготвителна дейност, която довежда до "Народното събрание" от 12 авг. 1875 г. и решението за незабавно обявяване на въстание и в България. (Вж. Косев, К. и др., цит. съч., с. 161 и сл.). За подготовката и хода на Старозагорското въстание (1875) вж. Косев, К., Н. Жечев и Д. Дойнов. История на Априлското въстание, С., 1976, 174 – 189.

70. Зографски, Христо Захариев (1844 – 1917) – фабрикант от Самоков.

71. Соколов, Иван Вълчев (1844 – 1907) – родом от с. Върба, Радомирско. Учил и Радомир, Цариград, а после в Загреб, откъдето отива в Белград и се включва във Втора българска легия. По-късно е учител в София, Самоков и Пазарджик. Успоредно с учителствуването си Ив. Соколов активно се занимава и с революционна дейност. Участвува в Априлското въстание: комендант на Панагюрище и войвода на чета. Също взима участне в Освободителната война и в Сръбско-българската война (1885). Има чин полковник. Участвува и в освободителното двииение на българите в Македония.

72. Манчов, Драган (1834 – 1908) – роден в Батак. Учил в родното си село и в Пазарджик. Няколко години учителствувал в Радилово, Батак, Перущица и Пловдив, а от 1862 г. се занимава с книгоиздаване. Първите си книги отпечатва в Цариград. Открива филиали иа своята пловдивска книжарница в Свищов и Солун. Издава голям брой ценни книги и учебници. С дейността си Драган Манчов се нарежда сред най-заслужилите дейци на българското книгоиздаване.

73. Золотов, Васил Иванов (? – 1903) – родом от Калофер, завършил Робърт колеж (1875), учител в Софийската девическа гамназия (188б – 1900) и директор на същото учебно заведение (1886 – 1889 и 1894 – 1898).

74. Комсиев, Никола – един от тримата братя Комсиеви, видни търговци в Цариград с търговска кантора в Балкапан хан.

75. Пулиеви – видни търговци от Карлово, дарители на църковно-училищното настоятелство в Карлово.

76. От известната казанлъщка фамилия Папазови, търговци на розово масло.

77. Иванов, Петър (1847 – 1927) – известен революционен деец, съратник на Левски; учител, автор на революционни песни, участник във Втора българска легия. Според него вдигането иа Старозагорското въстание е преждевременно и няма реални шансове за успех. След Освобождението заема различни администратнвни служби.

78. Ботев, Кирил – роден през 1857 г. в Калофер. Учител в Белово и Гюргево (Румъния). През 1876 г. се включва в четата на брат си Христо Ботев, а след нейното разбиване е заловен и пратен в заточение. През 1878 г. е освободен по силата на Саистефанския мирен договор и постъпва в новооткритото юнкерско училище в София (кавалерист). По-късно следва кавалерийската школа в Сомюр (Фраиция) и във Военната академия в Брюксел.

79. Дринов, Марин (1838 – 1906) – български историк и държавен деец, родом от Панагюрище. Основоположник на историко-филологическото дружество в Харков, където от 1875 г. е професор по славяноведение. След Освобождението взима участие в уредбата на гражданското управление на България. По негова идея София е обявена за столица на княжеството. Поставя учебното дело в България на демократична основа.

80. ПОП ТИЛЕВ, Георги Митов (1843 – 1912) – роден в Перущица, участник в борбите за образуване на българска църковна община в Пловдив; учител в Перущица (1868 – 1871); сподвижник иа революционното движение по време на Априлското въстание; през Освободителната война е на служба в Главната квартира на руската армия. След Освобождението е народен представител в Областното събрание, архиерейски наместник в Пазарджик и протосингел на Ловешката епархия.

81. Непосредствено след като БРЦК взима решение в България да се вдигне общо въстание (1875 г.), както граф Игнатиев, така и другите руски консули в българските земи са били своевременно информирани за този план. Лично граф Игнатиев по принцип не е бил против идеята да се вдигне въстание в България, но е смятал, че моментът за това не е благоприятен.

82. Ковачев, Михаил – брат на Йосиф Ковачев; дълги години учителствува в Щип, където помага на брат си, по-късно се премества в София.

83. Райнов, Божил (1857 – 1946) – родом от Котел. Учи богословие в Одеса и Киев, завършва литературния институт в Лиеж (Белгия). От 1881 до 1883 г. е директор иа солунската българска мъжка гимназия "Кирил и Методий". След Първата световна война е директор на Държавната печатница в София. (По-подробно вж. Райнов, Б. Преди половин век. Обществена и просветна дейност на солунските българи през 1881 – 1883 г. С., 1934.)

84. Революционната криза, обхванала през 1875 – 1876 г. почти цяла Европейска Турция, се разпространява и в Пиринския край. Там също се създават условия за развитие на националноосвободителната борба. В резултат на това през 1876 г. в различни градове на Пиринския край се извършва активна революционна дейност. Подготовка за въоръжена борба се провежда в Горноджумайско и по долината на Рилска река с център село Рила.

85. По време на Освободителната война националноосвободителната борба в Пиринския край пламва с още по-голяма сила. За местното население настъпили тежки дни: освен че било жертва на своеволията иа местните първенци, населението било тероризирано от многобройните турски бежанци, избягали от районите на бойните действия. Те своеволно се настанявали в къщите на християните, заграбвали храната и покъшнината им. Най-тежко било положението по долината на р. Струма, където върлували башибозуци, черкези и арнаути, които правели ежедневни набези. При създалата се обстановка населението на Пнринския край пристъпило към самоотбрана. (Вж. Дойнов Д. Националноосвободителните борби в Пиринския край и освобождението на град Благоевград през 1878 г. в: Свобода и Отечество, С., 1972, 112 – 126.)

86. Град Дупница (дн. Станке Димитров) е освободен от руските войски на 8 – 9 януари 1878 г. Българското население ог все още неосвободените места във близката околност очаквало с нетърпение идването на освободителите и тяхното приближаване го активиаирапо извънредно много, в ревултат на което се разгръща местна съпротива. Последвало и прошение-молба от жителите на Горна Джумая, поднесено от делегация на 7 февр. 1878 г.: "Ваше превъзходителство, долуподписаните пратеници от страна на българското население в Дупничка Джумая (град лежащ на 18 часа път от София) с настоящето смнрено наше прошение смеем да помолим Ваше превъзходителство да благоволи да помогне колкото се може по-скоро на незавидното положение на отечеството ни, което се забавиха да завземат досега доблестните войници...

Като представяме тази наша просба, в надежда сме, че няма да ни оставите без многопотребната в това обстоятелство помощ, та така да се завърнем и зарадваме нашите съотечественици в Дупничка Джумая." (НБКМ, БИА, ф, 111, а. е. 219, л. 3.) По сведения на командира на Четвърти ескадрон на полка майор И. П. Орлински, "българските села около градовете Дупница и Джумая се въоръжили, но много е вероятно оръжието да е недостатъчно, за изпращането на което българите убедително молят". (ЦГВИА, ф, ВУА Мю 7121, л, 21.)

87. На 19 ян. 1878 г. в Одрин е сключено примирие между Турция и Русия.

88. На 24 февр. 1878 г. в Горна Джумая влизат руски войски, предвождани от майор Орлински. Веднага след това се пристъпва към административното устройство на града. (По-подробно вж. Караманов, Вл. Кратковременната свобода на град Горна Джумая – "Илюстрация Илинден", кн. 4, 1939, 11 – 12.)

89. Шевченко, Йосиф Вартоломеевич – окръжен началник на Горна Джумая, щабскапитан от гвардията.