ХV. УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ В ЕМБОРЕ. РАЗБОЙНИКЪТ ВЕЛИ АГА

Отидохме в Емборе.
Разправихме как господин Христо Върбенов [124] е обрекъл всяка година да дава помощ за училището по сто лири.

Повечето с плач благославяха дарителите.
Разправихме им как скоро ще ни дойде и учителка, която ще учи момичетата да шият, плетат, везат и пр., и пр., и те всички не можеха да се нарадват.

Преди да влезем в новото училище (понеже в старото много вонеше), отивахме вън от Емборе под кестените (едно кестеново дърво побираше около петстотин-шестотин човека под своята сянка и всяко отделение се занимаваше под особен кестен).

Като минавахме българската махала, пеехме български училищни песни, а през турската махала пеехме турски.

Всички турци и туркини излизаха да слушат и да казват:
– Да живеете!

И тъй все с песни си отивахме и с песни се връщахме.
На всяко връщане братя Мерсинови ме спираха и ме черпеха с кафе и тютюн, че съм им бил веселил махалата и децата им били много доволни.

С учениците си живеехме братски – на всеки урок им казвах по две-три приказчици, сходни с урока и поучителни и всеки един ученик си държеше бележки. Така незабелязано учениците постепенио научиха около сто-сто и петдесет приказчици.

Приказчиците им влияеха повече и от уроците и в резултат започнаха да почитат и обичат родителите си и по-старите от тях и не чух от никого да ми се оплаче от моите ученици.

Последните сами си бяха съставили хор и всяка вечер дохаждаха и ми пееха под прозорците.

С една дума, учениците ми бяха невинни ангелчета.
Както и по-горе казах, турците ме бяха залюбили много, но във време на българо-сръбската война не искаха да чуят името българин, та и мене ме намразиха толкова, че не искаха да ме видят.

Аз ги поздравявах, а те гледаха настрана.
Един ден си казах:
– За да победиш турчина, трябва да туриш червен фес!

Една вечер отивам в турското кафене.
Насядали десет-петнадесет турци с чябуците и разговарят за войната.

Поздравих ги и седнах настрана. Заръчах си едно кафе.
Още не го допил, обърна се един към мен и ми каза:
– Е, даскал, на българите им е е...м ... Сърбът ще ги направи на прах и пепел и ще им вземе цял Болгаристан.

– Слушайте, аалар – отговорих им. – Да ми говори някой аджамия, разбирам, но да ми говори човек като вас умен, не мога да разбера – трябва да се радват и мюсюлмани, и бугари – да надвие Бугаристано (с внимание слушат всички и взеха да наближавах към мен), защото Бугаристано е царска земя, дадена един вид аманет на бугарския принц. Утре ще се разсърди царят, ще му каже на бугарския принц; "Махни се оттук бре! – Върви си, откъдето си дошъл, таз земя е моя!" Какво ще прави? Ще стане, ще си отиде в чужда земя! Кой може да живее със зорле? Затова, недай боже, да победи сърбът, защото с побеждаването на сърба се побеждава нашия цар и зима царска земя, а не бугарска.
– Така, така, има право ефендията! – извикаха няколко души и започнаха да псуват сърбите, а на мене да хвърлят кесиите си с тютюн и да заръчват кафета.

След този разговор всякъде и всякога кой където ме види, пита:
– Ефенди, нашата работа как отива, какво пишат вестниците?
– Много добре отива – им отговарям.
– Дай боже, добре да отива – да го съсипят тоз кяфирин сръб, да го няма! – отговарят турците.

Беше ме наклеветил леринският гръцки владика на селфичкия мютесарифин и подир някой ден дохожда едно заптие, обажда на чорбаджиите, че иде мутесариф паша, та скоро да излезем да го посрещнем.

Излязохме с учениците и с турски песни го посрещнахме и доведохме до квартирата му.

Проводих след туй един ученик у дома да каже на жена ми да даде на детето английска сол, за да го сурдяса.

Пашата щом седна, запита чорбаджиите:
– Владиката ми телеграфира от Лерин, че вие сте имали някой български даскал комита?
– Имаме, паша ефенди, даскал, но не е комита, както ви го е представил владиката, а е честен царски рая, има добро свидетелство от Щипския хюкюмат, че е добър и честен и редовно си плаща царските данъци – му отговориха Никола Чирков и Георги Петро Гачов.
– Кого питахте? Не знаете ли, че без емир българско училище не може да се отвори и български даскал без диплом от меарифи-комисиони не може да учи деца?
– Вие да сте живи, паша ефенди! Ние сме ваши деца, вие сте наш баща и да сме погрешили, вие ще ни простите! – му отговориха същите.
– Викнете даскала ви тук!
– Аз съм, паша ефенди! – му отговорих, като му дадох една темана дори от земята.

Пашата:
– Имаш ли диплом от меарифа?

Поклоних му се и му дадох какта дипломата, тъй и щипското свидетелство от хкжюмата.

След като ги прегледа и ми ги повърна, попита ме:
– Имаш ли от леринския владика писмо?
– Имам писмо от екзархос ефенди – отговорих му.
– Не те питам от екзархос ефенди имаш ли, ами те питам от леринския владика имаш ли писмо?
– Леринският владика, паша ефеиди, зависи от гръцката патрикана, а пък аз завися от Българската екзархия, та затова и да искам от владиката писмо, няма да ми даде.
– Щом нямаш от владикаяа писмо и даскал няма да бъдеш тук, затова ей сега да станеш да си ходиш, защото вързан ще те изпратя на отечеството ти!
– Моля ви се, паша ефенди, смилете се над мен, момчето ми е много болно и не може да се държи на кон. При царския и ваш живоя каил не сте детето ми на път да умре, затова ще ви моля да ми позволите до три-четири дена, доде се оправи момчето ми.
– Болестта каква му е?
– Коремна болест и сурмек има, паша ефенди.
– Добре, аз ще пратя градския доктор да види болно ли е или не!

Обърна се към чорбаджиите и им каза да идат в Селфидже и си изкарат емир, па после да учат български, но този даскал не може да бъде и след като изкарат емир – той ще им намери даскал и си замина за Блаци.

Ние излязохме пак с "нишири нур шахи джихан" и пр. да му пеем, а той махна с ръка, че не трябва.

Ние се върнахме надире и си започнахме пак да си учим.
Подир три-четири дена дошъл владиката в село Дебрец и проводил един дебречанин да обади на емборчани да му приготвят конак.

Чорбаджиите му отговориха така:
– Ще идеш и ще му кажеш на владиката, че в Ембори за него конак няма и в случай че ще дойде в Ембори, трябва да знае, че нито за него, нито пък за Ембори ще стане добре, но по-добре е откъдето е дошъл, пак там да си отиде!

Като чул владиката този отговор, отива право в конака и обажда на каймакама.
На другия ден дохажда кърсердаринът Вели ага със седем-осем души.

Вели ага беше един от най-прочутите разбойници в целия окръг, родом от село Добрен, на половин час разстояние от Ембори, и за него и турци, и християни казваха, че сабя го не секла, куршум го не хващал и пр. и че с дълги и широки молби са го кандърдисали да се предаде и да стане кърсердарин и заедно със своата чета да пази околията от лоши хора.

Един път е бил заловен близо от две хиляди души войници, но през нощта тайно избягал. Много пъти му е бивала къщата заобикаляна, много войници и офицери са падали убити, но не са могли да го заловят. Много пъти през сред града Кайляре минавал и както чаршията, така и правителственият дом са бивали затваряни. Такъв страх са имали всички от него.

Той идва пред портата на поп Димитри [125]. Повиква последния и го пита:
– Тук ли е, попе, още бугарският даскал или си отиде?

Дядо поп му отговаря:
– Тук е, Вели ага!
– Ами пашата му е казал още тогава да си отиде. Защо не си е отишъл?

Дядо поп с разтреперани уста и ръце му отговаря:
– Момчето му беше болно, Вели ага, па и сега е още болно.
– Слушай, попе, ти знаеш кой е Вели ага и какво може да направи, затова ще му кажеш да стане и да си отиде, защото довечера, ако го намеря тук, на парчета ще го съсека и ще го изгоря, ей тука всред Емборе, чу ли?
– Чух, Вели ага, ще му кажа!

Аз гледах отстрани и слушах всичкия им разговор и шом тръгна, му извиках:
– Вели ага, Вели ага, ела бе джанъм, ела да пием по едно кафе! Ако не щеш кафе, по едно сладко да вземем и по една цигара да изпушим, аз ще си отивам, щом ми казвате вие. Поне да се запознаем, па може би един ден да се срещнем и видим някъде, че "гора с гора се не срешат, а човек с човек се срещат" – казва пословицата.
– Много работа имам бе, даскал ефенди.  – Хайде други път ще се видим! – ми отговори.
– Бе джанъм, царската работа се не свършва! Тя само тогава може да се свърши, когато се светът свърши!
– Е, хайде да ти не разваля кефа – каза.

Щом взе да слазя, всички нахрипаха от конете, за да му вземат коня, и аз изтичах и го посрещнах на портата.

Ръкувахме се и се качихме в стаята.
Попитах го:
– Ракия и вино – какво обичаш?
– А, а, такива работи не пия!

Донесохме му една купа сладко и една чиния бадем-шекер.

Шекера си тури в джоба, а сладкото си изяде.
В една чиния му напълних трапезански тютюн – жълт като кехлибар, който бях купил от Цариград, като му казах:
– Дай да ти напълня кутията!
– Недей, недей го троши, ами ако обичаш, завий малко в една книжка, за да занеса на ханъмата да види какъв тютюн има на света. Вярвай, ти казвам, че и аз дунята съм обиколил и такъв тютюн не съм видял.
– Добре – му отговорих. – Щом пуши ханъмата, има и за нея тютюн башка, но дай си твоята кутия!

Грабнах му кутията и я напълних.
Разговорът се водеше на български, защото в неговото село и децата знаят български.

В това време видя на стената едно околчесто огледало с две закачалки от страните за закачане на капели.
– Я, моля ти се, да видя туй огледало.
– Чудно нещо, откъде си го купил? Дунята съм обиколил, такова огледало не съм видял!
– Туй огледало съм купил от Цариград за две и половина лири – му отговорих.
– Ще те моля много, ако е възможно, да ти дам две и половина лири, за да ми докараш и на мене такова едно огледало, ама да бъде също като това.
– Слушай, Вели ага – отговорих му, – аз от търговия много не отбирам, но от човек – един път като го видя, ще го позная какъв е и затова от първия път още като те видях, познах те, че си добър, честен и справедлив човек, затова туй огледало ще бъде подарък от моята жена на твоята ханъма за спомен и като види огледалото, да си каже, че туй огледало ми е от една българка, емборска жителка. А пък вземи тези две лири от мен подарък, за да си вземеш едни чизми и когато ги обуваш и събуваш, да си спомниш за мен (оставих му ги на коляното), че тук имаше един български даскал, когото гръцкият владика изпъди. Обичах да поседя в тези хубави места, но не бил късмет, защото ние българите и гърците не само на този свят, но и на онзи свят няма да станем приятели. Българската книга писва: "Да обичаш всичките човеци на земята, защото сте всички земни братя", а пък гръцката книга писва: "Който не е грък, той е без вяра и закон и затова гледай да му напакостиш и да го убиеш." Затова ще те моля много, Вели ага, да ми дадеш един от твоите човеци да ме прекара през лошите места, за да ми се не изплашат децата, а пък колкото за огледалото, тютюна и други някои бакшизлъци за ханъмата, ще ги изпратим с Иванче Марелов у дома ви.

С голямо внимание ме изслуша с наведена глава, без да ме погледне.
Вдигна си главата, стана прав, облиза си палеца в знак, че иска да направи "беса" с мене.

И аз си облизах палеца и като си стиснахме двата палии, каза:
– Слушай, даскал ефенди, давам ти моята честна дума, че отсега нататък ти си мой брат и аз твой и който се осмели да ти направи някое зло, ще зная, че мен го е направил. Събери си децата, учи ги и ако някой ти попречи, по едно пиле хабер да ми прововодиш и аз ще зная да се разправя с него. Затова тури си феса настрана и се не бой от никого – било турчин, било грък, било българин. Аз сега ще мина покрай къщата на Бънде и Бъздов, ще им кажа да си седят на г... и да не бъркат такива работи, защото те знаят кой съм аз!
– Ами, Вели ага, аз сега ще ви говоря като на брат.
– Кажи, ефенди, какво? – отговори Вели ага.
– Ами пашата и каймакамът да не би да ми напакостят нещо?
– Що! Като псета ще ги изтрепя – само да затворят училището! – каза Вели ага.
– Ха, Вели ага – продумах му засмяно, – не е ли язък, бе джанъм, такова едно хубаво, гевгирлия училище да стои затворено, а пък ние да учим в това старо и смръдливо училище. Язък е, ще се поболеят децата. Моля ви, кажете на Бъздовии, ако обичате, да дадат ключа, за да го отворим и си учим в него. Хаджилък не ви трябва, доволни ви са детските благословии.
– Ха, сега ще взема ключа. Отворете го и си учете! Сбогом, сбогом!

Целунахме се уста в уста и се разделихме.
Вън се завъртя към дружината и им каза:
– Всички да знаете, че даскал ефенди е мой брат! Който и да е от вас, да го браните и да го гледате като очите си! Чухте ли?
– Чухме! – му отговориха: – Сбогом, сбогом!

Дойдоха поп Димитри и други някои чорбаджии. Разправих им всичко подробно. Всички се радваха и казваха:
– Този е тук и зар, и паша, и всичко, и щом е той с нас – не се боим от никого!
– Скоро, деца – каза дядо поп Димитър, – скоро камбаната да биете, за да осветим новото училище! Да живеят учителят и Вели ага!

Донесе един ученик ключа, като каза:
– Много ти здраве от Вели ага. Даде този ключ, да си отворим новото училище.

Туй гевгирено ново и голямо училище бе съзидано от един одески търговец, родом от Емборе, но само за гръцко училище, а не и за българско и за това дотогаз се е учило в старото и вехто училище.

Сбраха се жени, мъже, моми и деца. Мият, трият, метат, а други венци правят за вратите и прозорците. Накачихме картите, картините по закон божи, глобуса, дъските за писане.

Взеха да казват:
– На, сега заприлича на манастир!

Дойдоха и другите свещеници. Направихме водоосвещение и през целия ден хора и песни като на Великден.

През същия ден изпроводихме по Иван Марелов – ученик, на Вели-агица огледалото, половин ока трапозански тютюн, половин ока бадем-шекери, едни везани със сърма калпуни, които бях купил от Цариград за жена си, и по един чифт чорапи.

Не можела да се нарадва ханъмната. Заръчала на Иван Марелов да ни обади, че утре щяла да дойде на обяд.

Сутринта повиках една готвачка туркиня – баба Бещирка, която приготви обеда ала турка.

Около обед гледаме, че иде Абдул (Абдул бе един черен арапин два метра висок, когото довел Вели ага от Цариград и без него ханъмите никъде не ходеха. Въоръжен бе от петите до главата). След него бабата, Вели ага, Вели-агица, сестри и на помощника му жената.

Всички се целуваха с жена ми.
Майка й на Вели-агица изкара един дълъг копринен везан пояс и опаса с него първо жена ми, после дъщеря си и после пак жена ми.
– Ето – каза тя, – от сега нататък вие сте сестри, затова ако би някой, било, турчин, било българин, да ти продума някоя лоша дума, по едно пиле хабер да ни сториш, ние знаем тербие да го сторим!

След туй ни подариха по две чеврета, извезани добре.
На техния Байрам ние им изпращахме овен и баклава, а за Коледа и Великден те нам, а Абдулата – почти на всеки два-три дена дохождаше, за да пита как сме със здравето и се по нещо ще донесе, но никога в къщи не влизаше – тъй му било заповядано от дома му.

Не се минаха две-три недели, дохожда Абдул и казва, че Вели ага се бил скарал с първенците турци и пак излязъл по гората и заръчал да ида без друго на обед в гората при чешмата (Луда Митра).

Сутринта доста се колебах дали да ида или не, но най-подир реших да отида, защото той, ако иска да ме убие, и у дома може да ме убие.

Пуснах децата за обяд. Казах им, че подир обед да не идват в училище, защото не ми е добре. Те си отидоха и аз през баира се отправих към гората.

Щом наближих чешмата, слушам от две-три страни взеха да пищят свирки "пиу, пиу" – знак, че ида, а мен взеха тръпки да ме побиват и зловещи предчувотвия захванаха да ме смущават.

Скоро забелязах, че двама души внезапно излязоха от гората.
Бяха вторъжени до зъбите с разни оръжия.

Мен ми трепна сърцето, но те ми продумаха:
– Даскал ефенди, не бой се! Ние не сме лоши люде. По заповед на твоя приятел Вели ага ние ще те заведем при него.

И аз тръгнах с тях.
След двеста-триста крачки ние стигнахме до чешмата (Луда Митра) на една зелена морава под една дебела кестенева сянка.

Виждам, че пекат няколко агнета на шиш.
Малко по-настрана седеше Вели ага, който, като ме видя, стана и със засмяно лице дойде да ме посрещне, като викаше по турски:
– Добре дошли! Добре дошли!

След обикновените целувки и прегръщания взехме да се каним кой по-напред да седне върху сиджадето, което беше подложено с дебел пласт от кестенева дебела шума.

Най-после той реши да седнем и двамата отведнъж.

Седнахме и потънахме в меката шума.
Започна Вели ага да ми приказва:
– Е, даскал ефенди, разбираш ли работата каква е? Ние пак се сритахме с нашите големии и аз реших да стана пак горски цар!
– Господ здраве и живот да ви дава, Вели ага – отговорих му аз. – Вие с добрата си душа и сърце като не можехте да търпите аулумлуците на хюкюмата и на изедниците бегове, които съсипват сиромашията, намислили сте да правите добро на сиромасите!
– Вярно казвате, даскал ефенди, така е (започна да ги псува), отсега нататък само да слушаш какви чудесии ще правя!

Заповяда да донесат на нас тримата (с помошника му) едно агне, а другите остави на дружината си. Учуди ме много, като видях на трапевата една пълна буклия от четири-пет оки с вино, което нарочно за мен бяха донесли от Негуш (негушкото вино е прочуто в целия Балкански полуостров), понеже Вели ага и дружината му не пиеха нито вино, нито ракия.
– Хубаво ли е виното? – попита ме Вели ага.
– Пръв път в живота си пия такова вино, Вели ага! – му отговорих.
– Мехмед! – извика Вели ага.

На часа се яви пред него един бабаит турчин и той му каза.
– От същото вино ще кажеш да напълнят две бурета, ама буретата да бъдат от кестенево дърво, и до четири-пет дена да ги занесат в къщата на нашия ефендия и ще му кажеш на притежателя, че както виното, тъй и буретата аз ще му ги заплатя. Чу ли?

Поклони се Мехмед, даде му теманата и си отиде:
– Ах, Вели ага, защо правиш тъй? – забележих му аз.
– Що! Тези работи, що сте проводили у дома, за доде съм жив не мога да ви ги изплатя. Но кажи ми ти сега дали има някой, който да ти е пакостил нещо, за да го сторя тербие, и какво добро още искащ да ти направя? – отговори ми Вели ага.
– Доброто на теб и на домашните ти искам – му отговорих. – Ах, Вели ага, много ми пречи, бе джанъм, леринският гръцки владика, който не желае да има българско училище в Емборе.
– Така ли? Аз ще напиша още днес писмо на владиката, затова не бери гайле, и ще му кажа, че ако той излезе една педя вън от града, ще бъде съсечен на парчета.
– Има още едно нещо, но ще го оставим за други път него.
– Какво? – попита Вели ага.
– Щях да ви моля, ако беше възможно, да можеше да се изпъдят гръцките учители и учителки из селото и да се заставят да си вземат български – отговорих му.
– Много лесна работа. Аз ще повикам в селата учителите, ще им дам до два-три дена мувлет да си отидат отдето са дошли, па после ще кажа на чорбаджиите, че втори път ако ги видя, че учат гръцки – живи ще ги опека.

До вечерта аз прекарах с разбойниците в най-приятно разположение на духа.

Започнало беше да се смрачава, когато се разделих от Вели ага.
Двама души от разбойнините ме придружиха до едно известно място и стигнах в Емборе безопасно.

След пет-шест дена дохажда един добре въоръжен турчин, с два добри оседлани коня и ми дава едно писмо от Върбенската община, с което ме поканват заедно с жена ми да ида на гости и да ги помиря – гърци и българи.

Аз самичък отидох.
Почти всички учители, свещеници и първенци бяха излезли вън от "Екши су" да ме посрещнат.

Заведоха ме в дома на гъркоманите – братя Граматикови – хора добри, богати и влиятелни, но най-върли гъркомани.

Цялото село се събра в училищния двор, дето им държах близо два часа помирителна реч.
Най-подир ги накарах да се разцелуват и си простят един другиму грешките.

Оттам отидохме свещеници, учители и от двете партии първенците в братя Граматикови, дето беше приготвен обяд за тридесет-четиридесет души.

Цели два дена гуляй и визити като на Великден.
На втория ден, преди да си тръгна, дохаждат две заптиета и ми казват да отида с тях заедно в участъка, че ме викал юзбашията.

Братя Граматикови и други им казаха:
– Много здраве ще кажете на юзбашията, че този даскал е наш гост и ние сме го канили, затова няма да го пуснем в участъка. Ако обича юзбашията, нека дойде тук.

След малко дойде юзбашията намръщен и се обърна към мен с въпросите: кой съм, какъв съм, отде ида и защо съм дошъл, когато съм бил дошъл защо не съм се явил при него и пр.

Вместо мен на всички въпроси му отговориха братя Граматикови, и то по-остро от него.

– Аз ще го закарам в Лерин, по заповед на владиката! – каза юзбашията.
– Вие ако закарате него, ние заедно с жените и децата си ще отидем в Битоля, но няма да оставим нашия гост на произвола на гръцкия владика! – отговориха му братя Граматикови.

Юзбашията посрамен си отиде.
"Екши су" (кисела вода) го казват турците, а българите го назват "Върбени". Туй село е от триста-четиристотин къщи, чисто българско и само за тишина стои един юзбашия с десет души стражари.

Изпращането ми беше още по-тържествено от посрещането.
Другата неделя бях канен със същата цел в село Сурвичево.

И там излезе благополучно помирението.
С една дума, Вели ага всичко, що бе обещал, точно изпълни.

Трябваше да замина за Цариград.
Из Воденско върлуваше някой си Кел Хасан. Проводих известие у дома на Вели ага, че утре заминавам за Цариград, та ако е възможно, да ми проводи един човек, за да ме прекара през лошите места.

Сутринта рано дохажда арапинът Абдулах и ми каза:
– Щом излезеш вън от Емборе, ще намерищ двама наши хора, които ще те придружат до Владово над Воден два-три часа, и щом тръгнеш обратно от Солун, да телеграфираш, за да те посрещнем.

Кираджията ми Асан бе тоже ятак на хайдуците.
Тръгнахме и около един час вън от Емборе приближи се един до мен и след като ме поздрави от страна на Вели ага, каза ми:
– Да си туриш феса над окото и с песни да си ходиш. Ние двама сме – един отляво, един отдясно на пътя ви! – и се изгуби.

Асан кираджията ме пита с удивление така:
– А бе, даскал ефенди, откъде се познавате с този човек? Познаваш ли го какъв човек е?
– Познавам го! – му отговорих. – На моя побратим Вели ага – човек.
– Откога се побратимихте с Вели ага?
– Отдавна сме побратимени – отговорих му.
– Хаа, така ми кажи де, за да знам.
– Така да знаеш! – му казах.
– Ах, Вели ага, Вели ага, като него на дунята няма друг човек! Той е като ангел човек! Ей тази поляна сега що я изминахме, тук имаше две хиляди души аскер, който бе го уловил, но през нощта им избяга. Две хиляди пушки по него се хвърлиха, но еле го куршум не лови – нато пиле им изхвръкна от ръцете!
И много други истории Асан взе да ми приказва за Вели ага.

Щом наближихме Владово, явиха се и двамата разбойници при мен, за да ми кажат "добър път" и да кажат на Асана да ме гледа добре по пътя, защото той знае сетне.

Дадох им едно бяло меджидие за кафе, но не ми го приеха. Казаха ми, ако обичам, по едно цигарлъче да им донеса от Цариград, че на връщане пак там ще ги намеря, и се сбогуваха.

Дойдохме в Солун и Асан ми се моли да му телеграфирам за негова сметка на връщане да дойде пак да ме заведе. Както и стана.

Тръгнахме с Наумче Спространов за Цариград.
Наумче Спространов беша родом от Охрид, човек извънмерно патриот и надарен с всички добри качества и надали майка Македония ще роди други нему подобен – почти всички източни езици знаеше, а така също и руски и французки, а особено турския заедно с персийски и арабски знаеше да чете и пише и беше драгоманин в солунското руско агентство.

За него ще спомена още едно важно обстоятелство.
От Гуменджанско бяха осъдени пет-шест души българи на заточение. Наклеветени бяха от гръцките владици. Като видя Наумче, че руският консул нищо не може да им помогне – макар че беше се застъпил за тях – той, Наумче Спространов, отправя една шифрована телеграма направо до руския император, като представи осъдените като някои руски князе. Дохажда една строга заповед от Цариград, веднага да се освободят тези хора и с чест да се изпратят в отечеството им.

Параходът със заточениците току-що беше тръгнал. На часа проводиха втори военен параход да ги повърне.

Параходът бе настигнат при Карабурун и целият Солун беше излязъл както на изпращането, тъй и на посрещането им – когато параходът бе тръгнал, гърците се радваха, а българите скърбяха, но когато параходът се върна, българите се радваха, а гърците скърбяха.

Помежду българите заточеници имаше и няколко власи-каракачани – заточвани по съвсем друга работа, но покрай българите и те се избавиха.

Всякога, когато прекарвах в Солун, почти всяка вечер – кога с него, кога сам, ме караше да отиваме от хан в хан и да разпитваме кой отде е и какви новини има – зли, добри и пр.

Вземахме бележки и той рапортираше по на две-три места.
Дене-ноще работеше човекът за народните работи, при това жертвуваше доста свои пари.

Дойдохме с него в Цариград.
От парахода се разделихме и определихме сутринта да се намерим в Екзархията – в Ортакюю.

Докато бях още в Солун, отдаде ми се случаят да се сдобия с едно оригинално писмо, изпратено от костурския владика до Загоричката българска община, заедно с печата му и владическия му подпис.

Туй писмо взех от "Патерата" – ханджия в Солун, родом от Загоричани, Костурско, с обещание да го покажа на Негово блаженство и пак да му го повърна.

Туй писмо пишеше не само против българите, като ги наричаше "еретици" и прочие, но много нападаше и русите и руските черковни книги, като заповядваше да изхвърлят тези "еретически" черковни книги, че те били за загоричани огън, затова "бягайте, казва, от огъня, за да не изгорите и вие" и пр.

Притежавах същевременно и едни препис от телеграма на струмишкия владика до солунския валия, в която ме клеветеше като комита и бунтовник (оритиналът беше в Цариград у дядо Методий Кусевич) и една мазбата от серския мютесарифин до солунския валия, с която мазбата изпроводиха на заточение архимандрит Харитон и Петър Сарафов.

За да взема този оригинал, дадох пет лири.
Всички тези книжа бях ги приготвил, за да ги дам на Негово блаженство.

Сутринта отидох в Екзархията.
Намерихме се с господин Спространов там.
Дядо Методий Кусевич ни каза, че гръцкият патрика бил дал такрир на Високата порта за вдигането на Българската екзархия от Цариград, та затова, като отиде господин Спространов при господин Нелидов [126], който беше се завърнал тези дни от Русия, да го помоли от страна на Негово блаженство да ходатайствува пред Високата порта да си остане Екзархията в Цариград.

Негово блаженство беше тогава на остров Принкипо.
Господин Спространов се завъртя към мен и ми каза:
– Господин Костенциев, ще идем заедно при господин Нелидов. Почти във всеки рапорт до него фигурира и вашето име и затова да те види – кой е този Костенцев.
– Да идем! – му отговорих.

Дядо Методий Кусевич ни помоли по-скоро отговор да му донесем.
Отидохме в Буюкдере – лятната резиденция на всички консули.

Отидохме в една гостилница, дето обидвахме.
Господин Спространов ме помоли да го почакам в гостилницата, а той отиде при един арменец – прочут адвокатин, който ходатайствувал за освобождението от заточение иа баща му и чичо му – дядо Ангел Спространов, които били заточени по народни работи.

След един час се завърна и отидохме при госпоподин Нелидов.
Каза ни, че тук е гръцкият патрика и ние влизохие в една малка стаи да чакаме.

След него дойде арменският патриарх, а подир него влезнахме ние.
Господин Спространов му каза:
– Негова милост е струмишкият български учител Арсени Костенцев.

След туй взе да го разпитва за никои техни си работи.
Господин Спространов му каза: – Ваше превъзходителство, Гръцката патриаршии била дала никакъв си такрир на Високата порта, за вдигането на Българската екзархии от Цариград, затова Негово блаженство ви моли да се застъпите, Ваше превъзходителство, пред Високата порта!
– Аз не мога да се начуди на Негово блаженство! Като че вълци и мечки има в нашето агентство, та не смее да дойде тук, както дохождат всички почти духовенства! – отговори Нелидов.
– Ако да не бе му разстроено здравето, то самичък щеше да дойде Негово блаженство да ви моли, за да се застъпите пред Високата порта – отговори му господин Спространов.

Господин Нелидов ядосано стана от креслото и разхождайки се по стаита, произнесе някои и други оскърбителни думи по адрес на Негово блаженство и въобще за българите.

Тогава аз станах прав и се обърнах към господин Спространов със следните думи:
– Господин Спространов, кажете на Негово високопревъзходителство, че тези епитети, които ги отдава Негово високопревъзходителство на Негово блаженство и въобще на българите, те заслужават да се отдадат на гръцкото духовенство и въобще на гърците! Моля, прочетете на Негово високопревъзходителство тези владишки гръцки предателства! – подадох му писмото от костурския валия, от струмичкия и мазбата от серския мютесарифин с подписа на серския владика.

Господин Спространов му преведе берската мазбата и струмишката телеграма – от турски на руски, а писаното от костурския гръцки владика сам Нелидов го прочете (знаел добре гръцки).

Тупна силно с краката и каза:
– Ах, сукини синове, аз ги зная за богове, а те били чортове! Вие, господин Спространов, тези документи ще ми ги преведете на руски и аз целите заедно с оригиналите ще ги изпроводя в Русия на государ императора, а пък вие ще кажете на Негово блаженство, че когато се вдигне руското знаме от Цариград, тогава ще се вдигне и Българската екзархия, но кажете на Негово блаженство по-често да дохожда тук и да се не страхува от никого.

Спря книжата и каза на господин Спространов пак да отиде.
Радостни и весели отидохме в Екзархията.

Дядо Методий Кусевич ни чакаше на балкона и аз му извиках още от портата:
– Радост, Ваше високопреподобие!

И той изтича по стълбите надолу и ни посрещна.
Разправихме му всичко подробно.

Той ни каза:
– Идете на остров Принкипо и занесете сами радостната вест на Негово блаженство, че е много угрижен.

Отидохме в Принкипо. Намерихме Негово блаженство в градината заедно със скопския митрополит дядо Теодосий [127]. И там извиках:
– Радост, Ваше блаженство!

И той стана и ни посрещна.
Ние му разправихме всичко подробно и негово блаженство, като ни целуна по челата, ни каза:
– Да живее, такива чеда иска майка Македония!

Даде ни една картичка до съдържателя на хотел "Калипсо" – колкото искаме да поживеем на негови разноски.

Аз престоях там три-четири денонощия, а господин Спространов оставих там.

През 1886 година Вели ага беше заклал един богаташ влах от Влашка Клисура близо до Кайляри.
Син му на този влах имаше фабрика за манифактура във Виена. Бе се оплакал на виенското правителство, а то на Високата порта. От Цариград дохожда заповед до селвичкия паша: или главата на Вели ага, или неговата.

Той с измама хвана Вели ага и го закараха в Солун в Канликуле, и аз трябваше да напусна Македония и да избягам.

Минах през Воден, Внидже, Солун, Серес, Мелник, Джумая и току-що бях минал Вараковския мост, достига телеграма от Солун на поста да ме уловят и вързан да ме закарат в Солун.

И тъй, отварянето на Емборското българско училище ми е коствувало лично повече от сто лири.

Същата година през август явих се в София при министъра на правосъдието, господин Стоилов, за да искам да ме назначи за нотариус или член в някое съдилище, понеже съм бил една година член в джумайския съдебен съвет, за което членство отказаха да ми дадат пенсия, че нямало джумайските ведомости. Не признаха и подписите на удостоверението, подписано от председателя на съда, председателя на постоянната комисия, от кмета и пр.; подписите им бяха заверени от дупнишкото управление.

Господин Стоилов ме прие много добре и ми каза така:
– Виж, господин Костенцев, по предложение на господин Каравелова, Министерският съвет реши щото занапред никакъв македонец на служба да не назначаваме, но колкото за вас, има изключение, защото вашите заслуги са неоценими за отечеството! Аз, като секретар на Батенберга, съм чел рапортите за вашата деятелност и вие бяхте представен за награда и ако беше жив Батенберг, щеше да ви награди с първа степен орден и парично възнагражденне щеше да ви даде, но засега има вакантна длъжност само секретар при окръжния съд, додето ви намерим някъде място за член, за да не седите празни до това време, заемете тази длъжност.

След като му поблагодарих, излязох си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

124. Върбенов, Христо – става дума за единия от братята Върбенови, видни родолюбиви българи, поддържали материално училищното дело в Емборе, Кайлярско.

125. ПОП ДИМИТРИ – родом от Емборе, учител там в течение на 19 години. В родното си село е преподавал гръцки, като дълги години е бил свещеник и учител едновремевно. Едва от 1876 г. започва да учи децата на български.

126. Нелидов, Александър Иванович (1835 – 1910) – руски дипломат. По време на Освободителната война ръководи дипломатическата канцелария при Главното командуване на руската армия. Автор на предварителните условия за примирие с Турция. Подписва Савстефавския мирен договор като втори руски дипломат наред с граф Игнатиев. Назначен за руски посланик в Цариград (1883) и съдействува за подобряване на отношенията между Русия и България.

127. Теодосий (Голотанов) (1846– 192б) – йеромонах и архемандрит, от 1885 г. скопски митрополит.