ХIV. В СОЛУН, СТРУМИЦА И ЕМБОРЕ

В 1881 година, м. август, дойде екзархийският секретар господин Добри Ганчев [99] от Цариград, за да събере и заведе учители в Македония, плащани от Екзархията [100].

От старите бивши македонски учители никой не искаше да си развали спокойствието тук в България и да отиде наново да се изтезава и да се кланя на турците и те не искаха да отидат там, дето не е имало друг път училище. И мене ме помоли като стар учител да му намеря и препоръчам някои добри учители, а особено за Струмица никой не искаше даже и да му се спомене, защото по-проклети и по-фанатици от струмишките гръкомани нямаше в цяла Македония.

По настояването на дядо Славейкова, Димче Каранфилович [101], Йосиф Ковачев, Никола Ганчев, Добри Ганчев и др. аз реших да напусна свободата и своите частни интереси и да отида в Струмица.

Даде ми господин Ганчев триста лири пътни и ми каза:
– Ходете вие в Цариград и доде не дойда аз, да не тръгвате!

Заминах с жена си за Бобошево, за да си вземем от домашните сбогом (преди да тръгна от София, взех си около двадесет песнопойки с бунтовнически песни, да ги разпространя в Македония).

Дойдохме в Бобошево и казахме на домашните, че ще заминаваме за Македония. Започнаха всички да плачат и да ни се молят да не отиваме, че едва вчера сме се освободили от робството.
– Пак ли ще отивате да ставате робе? Ето на, дал господ, седете, ядете и пийте, доде съм аз жив! – каза дядо ми.

Бяха надошли около двадесет-тридесет дущи от по-първите бобошевци, които взеха тоже да ме увещават да не отивам и пр.

– Дядо, дядо, аз не съм говедо, за да ме храниш, аз съм дал честна дума пред двадесет души честни хора, че ще отида, затова или трябва да отида, или трябва да умра.

Обърнах се към жена си и й казах:
– Жено, аз отивам да умра там, дето умират моите братя – за да споделя скръб и радост с тях, затова ето баща ти, майка ти и братята ти. Ето и мене.

Тя ми отговори:
– Където идеш ти, там и аз, и където умреш ти, там и аз! От тебе се не деля!

Тогава дядо ми ни целуна и ни каза:
– Бог да ви е на помощ, синко, и бог да ви помага в делото! Ходете със здраве!

Като ни спусна по няколко лири в джоба, ние тръгнахме, изпращани от домашните, свещениците, учителите и по-видните бобошевски жители до реката Джерман.

Вечерта пристигнахме в Самоков, дето пренощувахме в дома на господин Георги Мициев.

Тук наложих жена си по цялото тяло с песнопойките и други книжа.

Преспахме в Одрин и заминахме за Цариград.
Срещнахме се с всички учители в Цариград и отидохме в Ортакьой в Екзархията, дето ни посрещна любезно екзархийският наместник дядо Методий Кусевич. Дадоха ни за три месеца предплата от учителската ни заплата.

Взех две ластични кемерчета за пари, които да се носят било на ръката, било на крака. Развалих сто лири и ги направих на пето-лири. Турих във всеки кемер по десет парчета и казах на жена си:
– Тези пари по никой начин няма да ги харчим и не ще ни се намират, не дай боже, за най-лошо време, а тези осемдесет-деветдесет лири, половина у тебе, половина у мене, ще ни се намират за харчене.

Тръгнахме за Солун.
Гледам, жена ми в парахода взе да пъшка и да охка.

Питам я какво й стана, а тя ми отговори:
– Ще се пукна от горещина и от книгите, че ми досаждат много!
– Е, добре! – й отговорих. – Да влезем в захода и да ги изхвърлим, или влез в камерата и ги изхвърли из прозореца в морето.

Също и другите учители й казаха да ги изхвърли и само две-три да остави.

– Какво? Да ги хвърля? Аз толкова път съм ги носила, та сега още за една нощ? Да зная, че ще умра, пак няма да ги хвърля! – ни отговори.

И тъй благополучно пристигнахме в Солун в Мирчев хан (в този хан освен българи друга народност не пускаха под предлог, че няма място и пр.).

Всички учители си заминаха за местоназначенията, а мене спря господин Добри Ганчев, за да отворим и наредим първата солунска българска гимназия [102]. Казах господину Ганчеву, че трябва да имаме и един ходжа, който да преподава по турски (един вид бостанско плашило).

Господин Ганчев ми наза:
– Да, трябва, затова виж, ти ги познаваш и на тебе оставям да намериш и да го условиш до две-три лири на два часа на ден да преподава.

По препоръка на господин Насте Стоянов услових един прошенописец, който се е занимавал от тридесет години насам повече с български работи, по име Абди ефенди, с две лири месечно и го заведох при господин Ганчев в общината. Той го одобри и му каза, че от днес неговата заплата ще върви.

Благодарностите на Абди ефенди бяха неизказани. Щом бях пристигнал в Солун, бях писал до Щипската община, да ми изпроводи "шадатнаме", че съм родом от Щип, че съм верен царски поданик и че съм си плащал редовно парския данък и пр. (дотогава, даже и досега, аз не съм дал пет пари за данък, ако и да имам имоти в Щип).

Благодарение на Щипската община след три-четири дена проводиха ми в Солун исканото "шадатнаме", подписано и подпечатано с правителствения и с мухтарския печат.

Заминах за Струмица.
Отначало добре бях посрещнат както от българите, тъй и от гъркоманите, понеже бях шест години учител в струмишките села, 1860 – 1866 година и бях познат на селяни и на граждани.

В много села тук намерих мои ученици свещеници, учители и кметове.
Преди още да започна и наема здание за училище, реших да употребя една хитрост: чрез старите мои приятели гъркомани, членове в гръцката митрополия, поисках от владиката среща, за да му кажа две-три думи.

На пладне оноло четири часа по европейски повикаха ме членовете Авралам Ламбров и Панде Чапкънов, за да отидем при владиката.

Целувахме му ръка и седнахме.
Взе да ме разпитва отде съм, що съм и за какво съм дошъл и пр.
– Ваше високопреосвещенство, аз бях чиновник в Българската екзархия. Дойде едно прошение от петресет-шестдесет души струмишки граждани, с което прошение искат от Негово блаженство да им проводи един български учител, който да им учи децата на езика им и в случай че им не изпроводи, всички щели да станат или католици, или протестанти и аз помолих Негово блаженство, ако изпраща учител за Струмица, да изпрати мене. Преди да тръгна за Струмица, Негово блаженство ми каза: "Щом отидеш в Струмица, ще отидеш при Негово високопреосвещенство струмишкия митрополит [103] и ще го поздравиш братски от мене, щото, ако ти не позволи да отвориш отделно училище, то да ти позволи поне два часа на ден да преподаваш български в общото училище, защото нам на духовните пастири ни налагат законите да съединяваме своето паство, а не да го разединяваме: туй не е грях, нито престъпление, да учи човек на разбираемия език, и защо да отцепваме хората от православната вяра?"

Владиката ми отговори, че след три-четири дена ще ми отговори, че сега щял да отиде на черква.

Целунах му ръка и си излязох, а членовете ме повикаха в друга една стая, дето, слугата, българче от Малешево, завъртя ми с око да взема последния филджан на кафето, а не първия, за който дяконът и другите членове настояваха да взема и който филджан отпосле никой не го взе. Отпосле се научих, че били турнали отрова, за да ме отровят.

След като се научиха, че съм дошъл за учител, всички взеха да странят от мен, с изключение на Ранениковата фамилия и техните зетове.

Пренесох се в къщата на Васил Клямбов, зет на Костадин Ранеников.
Подир три дни бях повикан от каймакама.

Влязох. Вътре събрани каймакамът, кадията, владиката, турски членове и гъркомански.

Каймакамът се обърна с тези думи към мен:
– От кой град си от Москово, кога си дошъл, за какво си дошъл и кой те е викал?!
– Не съм от Москово, нито московец. Аз съм верен царски поданик и за уверение вижте ми удостоверението.

Подадох удостоверението на каймакама, прочете им го той с глас, а кадията се обърна към владиката и гръцките членове и им каза:
– Деспот ефенди, даскалът е бил царски поданик и от Щип, а не от Москово и московин, както казвате вие.

Владиката им отговори:
– Аз не искам в моята епархия български даскали. Тук не е Болгаристан, да отиде в Болгаристано и в Москово да учи български.
– Кой те изпроводи тук? – попита ме каймакамът.
– Струмишките граждани, петдесет-шест десетина бяха молили българския екзархос ефенди с писмо да им изпроводи един български даскал, който да им учи децата на езика им и екзархос ефенди изпроводи мене. Ако изпъдите мен, екзархос ефенди ще изпроводи друг. И защо да е друг някой ябанджия, а не аз като комшия? – отговорих.
– Добре, ама тук не е Болгаристан, казва деспот ефенди – отговори ми каймакамът.
– Каймакам ефенди – му възразих, – наистина не е Болгаристан, нито Урумистан. Тук е царска османска градина и с едно-две цветя градина не прилича.

Каймакамът ми каза:
– Излез малко навън и ние ще те повикаме.

След петнадесет-двадесет минути ме повикаха и ме питаха:
– Имаш ли емир за отваряне на българско училище?
– Емир се иска на чужд поданик, а не на царски, но ако има нужда, ще ми дадете вие оттук – отговорих му.
– Ние не даваме тук емир. Емир дават в Цариград и в Солун и без емир никой няма право да отваря какво и да е ново училище и в случай че отвориш без емир училище, значи, че ще бъдеш наказан и ти, и родителите на децата. Хайде ходи си сега! – каза ми каймакамът.

Отидох си в къщи. Тук намерих десет-дванадесет души българи, дето ме чакат, за да разберат какво съм направил. Разказах им всичко подробно, а те ми отговорика:
– Много мъчно може да се отвори тук българско училище. Гъркоманите ще похарчат хиляди лири, но няма да оставят българско училище, защото те са силни и богати, при това им дохождат много помощи и от Гърция, Солун, Цариград, Измир и пр. Те плашат по сто лири на година на челеби Мите и на внук му Костаки башка, само за мюзевирлък. И те къде ще ти оставят българско училище, алай се версе! Ние българите тук сме слаби и бедни и никой в нищо не може .да ти помогне.
– Бе джанъм – отговорих им. – Ние от вас не искаме никаква помощ, от вас искаме да се казвате само българи, а по-нататък за всичко ще се грижи светата Екзархия. Затова бъдете вие спокойни. Сега вие да ми намерите един добър кираджия, който да ме заведе утре рано до струмишката станция, а аз ще отида в Солун, за да изкарам емир за училището.

И те ми препоръчаха двама съдружници арнаути, които се занимават само с тази работа – закарват и докарват разни търговци и били много честни. Проводиха домакина ми Васил Клямбов да ги спазари и да дойдат сутрин рано да ме закарат до станцията (Станцията е далече около четири часа от Струмица, пътят до там е едно разбойническо място).

Сутринта рано дойде арнаутинът с два коня със седла. Нахраних го, напоих го и му казах, че занапред ще ми бъде верен човек.

Пак на станцията го нахраних и си заминах с железницата за Солун.
Отидох в общината Солунска, дето намерих господата Добри Ганчев, Никола Райнов, директор, Божил Райнов, инспектор, Трайко Китанчев [104] и други учители. На всички разправих подробно, но от никого никаква помощ.

Направих едно подробно изложение до светата Екзархия, но от там ми отговориха, че каквито разноски ще направя по отварянето на струмишкото училище, ще ми се припознаят. Друго нищо от светата Екзархия да не очаквам. Да гледам сам да си помогна и отвора училището.

Отидох при Абди ефенди и му казах:
– Ефенди, аз теб те обичам като един баща и не искам помошта нито на Екзархията, нито на общината, а искам твоята помощ, като как ще можем да отворим струмишкото училище?

Като се позамисли малко, Абди ефенди ми каза:
– Почакай малко, сега ще дойда.

След един четвърт дойде и ми каза, че бил при главния секретар на валията, който му се обрекъл да ми издействува емир, но ако му дам двадесет лири турски.

Аз с голяма мъка го склоних за пет лири.
Дадох му парите, той отиде и донесе една черновка от секретаря. Преписа я на чисто. Даде ми заявлението, подписах го и го занесох сам на секретаря и той ми каза:
– Бъди спокоен, аз ще докладвам на вали паша, кога не е тук гръцкият владика. Аз ще обадя на Абди ефенди и той ще ти каже.

Поблагодарих му и си излязох.
Същия ден, когато тръгнах от Струмица за Солун, дошли две зантиета в къщи с три кираджийски коня, попитали жена ми за мене и тя им казала, че съм заминал за Солун.

Те й казали, че по зановед на каймакама трябва да ни изнроводят в Щип, затова да си прибира багажа.

Жена ми отговорила:
– Доде се не завърне мъжът ми от Солун, никъде няма да отида!

Те й отговорили:
– Нашата зановед е с добро или зло да ви изпроводим оттук и където искаш, там да те заведем.

Тя им отговорила:
– Аз ви казвам, че парчета по парчета да ме сечете, пак няма да изляза от къщи, доде мъжът ми не дойде. Като дойде, какво знаете, правете тогава.

Едно заптие останало с конете, а другото отишло да повика юзбашията.

След малко дохожда друго заптие и казва да разпусне конете и да си отиде.

В разстояние на двадесет и пет дена, доде се завърна от Солун, всяка нощ гъркоманите са хвърляли камъни върху покрива на къщата, за да плашат жена ми, и всяка сутрин са намирали портата омацана с човешки нечистотии. На няколко пъти домакинът ни Васил Клямбов се е бил оплаквал на каймакама, но той всякога му е казвал, че ако иска да му е чиста къщата и да му е мирна главата, да изпъди тези хора от къщата си, защото тези хора утре могли да му докарат някоя още но-голяма беля, за която той не отговаря.

А пък, от една страна, владиката и един свещеник, от друга, челеби Мито, от трета, общинските членове, от къща на къща тръгнали да плашат хората, че който даде къщата си – било за бугарски даскал, било за бугарско училище, не само ще бъде арестуван, но и мъжете им ще бъдат изпроводени на заточение, децата им ще страдат и пр. Като дошъл владиката до нашата къща, не влязъл вътре, ами ги извикал навън да ги съветва, но моят домакин Васил Клямбов му отговорил:
– Дядо владико, дядо владико, остави тези работи, ами кажи на вашите гъркомани, да ми не хвърлят камъни на къщата и да ми не мацат портата с гомна, че е срамота и грехота, че сме християни и гърци, и бугари, и не е прилично туй, що правите. Аз не се боя от афоризмо! Вие ако ме афоресате, бугарският екзарх ще ме благослови!

Владиката с наведена глава си отишъл.
След няколко дена взех си емира и си заминах за Струмица.

С Григор Ранеников и с моя домакин (едничките деятелни българи) занесохме емира на каймакама, и той, като видя и прочете заповедта, каза ни:
– Сега сте свободни да си учите децата, но да си седите мирни.

Хванахме къщата на Панде Ружин [105] за училище.
Отначало дойдоха около петнадесет ученика,

За всичко подробно уведомих светата Екзархия.
Един ден каймакамът провожда известие, че ако не дам петдесет лири нему и на кадията, пак щели да ни затворят училището (първия път владиката дал сто лири, за да ме изпъдят, и сега давал пак сто лири, за да ни затворят училището).

Събрах всичките наши българи, за да им съобщя това и да ги помоля да съставим община, че без община не може. Предложих им сами те, помежду си, да изберат председател и членове. Председател избраха Никола Панайотов [106] (Крив Колю, с един крак, 65-г. старец), членове: Григор Ранеников, Васил Клямбов, Панде Ружин и др.

Направихме общински печат. Изпроводихме листата на членовете в Цариград на одобрение и оттам ни одобриха общината и ни казаха да дадем петдесет лири само и само училището да се не затваря.

Училищни чинове и други училищни потреби набавихме и в разстояние на петнадесет-двадесет дена всекидневно гръцките деца дохаждаха и хвърляха кал и камъни върху училището и децата. Оплакахме се на няколко пъти и най-подир дойде юзбашията с две заптиета.

Посрещнах го много добре. Дадох му едно бяло меджидие за кафе и му се обрекох, че няма да го оставя тъй, само да ни пази от гърчулята и той ми се обрече, че ще ми праща всеки ден по едно заптие.

Като го видях, че чизмите му са само кръпки, съ щата вечер отидох при Саздо кундурджията, родом от Велес, и му казах да отиде при юзбашията, да му вземе мярка и му направи едни ботуши от мене подарък, но да не казва никому.

Сутринта дойде Саздо кундурджията и ми каза неописуемите благодарности на юзбашията и го задължил вечер, като пусна децата, да ида в еди-коя си градина, че имало нещо да ми съобщи.

Отидох в градината. Намерих юзбашията, дето ме чака.
След като ми поблагодари за ботушите, ми каза:
– Виж ефенди, аз съм родом от София и много обичам българите, но тук са много проклети гърците, та за това не мога явно да ви помагам, но каквото има било от твоя, било от моя страна, ще си казваме чрез Саздо кундурджията, защото, ако ме усетят владиката, каймакамът и гърците, сюргюн ще ме сторят. Онзи ден дадоха на каймакама сто лири, за да ви изпъди вън от Струмица. Вие бяхте заминали за Солун, а те настояваха да изпроводят фамилията ви или в Солун, или в Щип, но, ашколсун, фамилията ви се показа доста джесуретлия, Мене ме караха със сила да я сурдисам, но аз поисках писмено да ми се даде, за да я сурдисам, но каймакамът отказа да ми даде писмено и аз проводих да разпуснат конете и да си дойдат стражарите. Каймакамът е от гръцките места и все гръцки приказва с владиката.

Като видях, че в такъв един размирен град един учител с осемдесет-деветдесет деца е невъзможно, реших да условя един помощник с двадесет и четири лири годишно [*].

Като се научили гърците, че сме дали петдесет лири на кадията и каймакама, цариградският гръцки вестник "Неологос" [107] започна да писва лично против мен, че съм бил български агент, че съм бил донесъл с дисаги руски волове и с шепи съм бил раздавал по каймаками, кадии, бегове и пр., за да затварят гръцките училища и черкви, а да отварят български, че всички новодошли от България учители били хора неграмотни и комити и са дошли просто да бунтуват народа и да го повдигнат против турската империя. Нямаше брой, в който да не повтаря "Неологос" горните думи.

По повод на тия гръцки интриги Гръцката патриаршия бе подала един такрит до Високата порта, с който я молеше да състави един меарифи-комисиони (изпитателна комисия) и се увери, че действително българските учители са такива, каквито ги описва "Неологос".

Комисията се състави в Цариград и се изпрати в Солун.
Солунският валия даде заповед до всички мютесарифи, каймаками и мюдюри да разгласят, че всеки един, който иска да учителствува, трябва да отиде в Солун при меарифи-комисиони и си завери дипломата, и че занапред учител без заверен диплом от комисията не може да учителствува.

При меарифи-комисиони се командироваха членът при валията Петруш Шумков [108] и директорът на българската гимназия Божил Райнов.

Дойранските учители Никола Думчев [109] и Христо Телятинов [110] и аз първи дадохме заявления до валията.

Присъствуваше целият меджлиш, начело с гръцкия владика и еврейския хахамин, и аз, като по-сербез, попитах валията така:
– Ваше високопревъзходителство, само за нас ли, българските учители, е тоз закон, или въобще за всички народи в империята е?
– Защо питаш? – отговори ми валията натъртено.
– Защото, Ваше високопревъзходителство, не видяхме тук нито един гръцки учител, които са почти всички гръцки поданици, а ние, българските учители, всички сме царски поданици и всички си плащаме царски данък. За царските поданици изпит има, а за гръцките няма?
– Ти кой си, що питаш?! – отвърна валията.
– Ние, колкото се боим от циганите и евреите, толкова се боим и от гърците. Ако ще и сам цар Георгиос да дойде даскал, пак се не боим, но те се боят от нас, българите, зад които стои стомилионна Русия.
– Хайде, хайде, ходете при меарифи-комисиони. Там ще ви се изпроводят арзухалите.

И ние се поклонихме и излязохме.
Секретарят на валията отишъл при Абди ефенди и му казал:
– Твоят Арсен ефенди такъв уместен въпрос зададе днес на вали паша, щото всички ни учуди – и му разправил всичко подробно.

Абди ефенди пък още рано сутринта разправил случката на всички учители в гимназията.

Още отначало тази меарифи-комисиони започна да прави пречки на учитвлите, като отлагаше работата: днес за утре – утре за други ден и затуй се отнесохме до светата Екзархия с молба, щото тя да ходатайствува пред Високата порта за ускоряване на изпитите, но оттам ни отговориха, че те нищо не могат ни помогна. Учители с две-три дипломи, не им признават дипломите.

Велешкият главен учител господин Никола Мискинев [111] представи три дипломи, но не му ги признаха и му ги отхвърлпха и то след като го маяха два-три мессца, доде да му издадоха най-после четвърта диплома и то благодарение, че подкупихме с Абди ефенди председателя на комисията чрез шурея му Асан ефенди.

За всеки учител давахме рушвет от две до четири лири за всяка диплома и тогава едва тръгна работата напред.

Първите дипломи взехме ние четиримата: Петър Сарафов [112], серски учител, Спас Прокопиев [113], мелнишки учител, Костадин Маврудиев [114], петрички учител, и аз [**].

В туй време се обръща председателят към турските членове и им казва:
– Виждате ли българите колко са напреднали? А ние колко сме надире останали!
– Скоро ще ги стигнем и ние, как сме започнали сега – отговори му един с бяла чалма.
– Е да, ще ги стигнем, ако стоят дето са! – му възрази председателят.

А нам казаха да си ходим и след два-три дена да отидем и да си вземем дипломите.
След пет-щест дена взехме дипломите си и си отидохме по местата.

Отворихме училището и следвахме спокойно.
Не се минаха петнадесет-щестнадесет дена, дохажда разсилният от телеграфа в училището с една телеграма от солунския валия до струмишкия каймакам и ми я прочита. Тя имаше следното съдържаиие; "Училището ще затворите и учителя под конвой ще изпроводите в Скопие."

Условихме се с телеграфчията за половин лира да ми даде копие от нея, да поправи датата и да я задържи в себе си един час. Проводих да обадят по-скоро да дойде от ясакчиите един у дома ми.

Оставих помощника си Васил и доде да отида у дома си, ясакчията пристигна. Казах у дома, който ме потърси да кажат, че съм заминал за Щип.

Като излязохме вън от града, казах на арнаутина да караме бързо и през път право за Солун.

Вън от Дойран на половин час намерих дойранските учители Христо Телятинов и Никола Думчев и ми казаха:
– Проводи ни Христо Шарлаганджиев да ти обадим, че днес е дошла телеграма в хюкюмата от струмишкия хюкюмат, да те уловят и вързан да те изпроводят в Струмица, а пред всичките ханища има поставени стражари, които те чакат. Затова тази вечер ще сме при господин Шарлаганджиев.

Слязох от коня и казах на моя ясакчия да нахрани конете и себе си добре и ако го питат кого кара, да каже че отива в Солун, за да докара някой солунски търговец, а за мене някой, ако го попита да каже, че днес моят другар го заведе в Щип и довечера аз ще му проводя хабер с един от тези двама даскали. Ударихме през баира на Дойран – за да се постъмни и за да не ме видят гъркоманите и да ме обадят.

Вечерта прекарахме много весело в дома на господин Христо Шарлаганджиев, едничкият в Дойран патриот и влиятелен българин.

Вечерта още господин Шарлаганджиев повика един от слугите си и му каза:
– Ще отидеш в еди-кой си хан, ще повикаш настрана ханджията и ще му кажеш, че струмишкият ясакчия, който е тук с двата коня, както за него, тъй и за конете, да не искаш пари, че ще ти заплати чорбаджията. После ще повикаш настрана ясакчията и нему ще кажеш да не плаща нищо и утре рано в часа еди-кой си и в еди-кое си място да чака.

Сутринта още рано дойдоха учителите (и двамата учители са от същия град).
Пак през кьоравите улици ударихме и излязохме вън от града на определеното място, дето ме чакаше ясакчията. Като им благодарих за услугата, качихме се на конете и ударихме бегом и прсз път за Солун.

Един километър вън от Солун, слязох и изпроводих ясакчията в Мирчев хан и щом взех улицата за Мирчев хан, гледам, видният търговец от Прилеп, Никола Фукара, бърза към мене и маха с ръка, за да застана и аз застанах. Като наближи до мене, каза ми да отида след него и аз го последвах.

Влязохме в едно кафене и ми каза:
– От вчера насам двайсет пъти стражари дохаждат и питат ханджията за тебе и сега стои един и те чака. Снощи и тази вечер проводихме хора на станцията да ти обадят да се скриеш.

Помолих господин Фукара да каже на ханджията да не иска пари от арнаутина ясакчия и да го изпроводи при мене в кафенето. Като дойде, казах му да не обажда нищо лошо в дома и че след три-четири дена и аз ще си отида и пр. Оттам, през турската махала отидох в едно турско кафене близо до конака, отдето проводих да извикат Абди ефенди.

Като дойде, каза ми:
– Абе тук ли си, Арсен ефенди? Аран-таран иде в Солун при тебе. Няколко пъти дохаждат в гимназията да те търсят. Секретарят на вали паша ми каза да те намеря и да ти кажа до три-четири дена да не излизаш на мегдан, защото, ако те уловят, на сюргюн ще те проводят. Солунският и струмишкият владика ти били даваджии.

Помолих Абди ефенди да помоли секретаря, ако е възможно да ми даде копие от водената кореспонденция помежду валията и струмишкия каймакам и владиците с валията, и колкото пари да струва, ще му заплатя подир два-три дена. И да ги остави при дядо Козма Пречистански [115].

Абди ефенди ми предложи на няколко пъти да отида у дома му, доде утихне бурята (у него на няколко пъти бях обядвал и всичките му домашни ме знаеха). Отидох в къщата на господин Наумче Спространов [116], дето преседях два-три дена...

Същата вечер господин Спространов ме заведе при консула. Разправихме му всичко и той повика първия гаваз и му каза да каже на всички служащи, че било дене, било ноще, портите да бъдат отворени за струмишкия учител. Каза да повикат главния тержуманин – Бурекчиан, арменеи, и му каза:
– Утре ще отидеш при валията и ще му кажеш, че от цариградското агентство ни питат отворено ли е струмишкото българско училище или не, и ако не е, кои са причините за неговото неотваряне? И най-късно кога ще се отвори? Искай положителен отговор. А пък вие, господин Спространов, ще вземете господин Костенцева у дома си до разрешение на въпроса!

Сутриита в единадесет часа дойде Бурекчиан при господин Спространова и ми каза:
– Солунският и струмишкият владика са те представили за много опасен човек на държавата, но бъди спокоен. Валията ми се обрече, че до два-три дена училището ще се отвори, а пък вие, господин Спространов, ще му направите едно прошение, с което прошение да иска емир за затвореното от каймакама училище и ще го занесеш на валията и да не казваш, че си дохождал в агентството. Чу ли?

Сутринта занесох заявлението при секретаря вместо при валията и той ми каза да го оставя при него и да не се явявам при валията, защото се е разсърдил много на мене и да благодаря, че не са ме заловили, но ако бяха ме заловили, бог знае досега къде съм щял да бъда! Ще го докладвам, прибави, когато ще отсъствува владиката.

– Водената кореспонденция по твоята работа – каза ми Абди ефенди – да ти я дам. Аз съм я приготвил. За нея и за емира ще ми дадеш десет лири и без да се явиш при вали паша, ще дойдеш при мен и ще си вземеш емира.

След дълги молби се спазарихме за пет лири и емир да ми даде отворен.
Тази кореспонденция, както и всички други, са публикувани в цариградския вестник "Курие д'Ориен" [117]. От 1881 до 1886 година рядко ще се намери брой да няма нещо в него по моите работи. От него ги заемаше "Неологос", а така също и турският вестник "Хакикат", но никой не знаеше кой доставя тези кореспонденции. Затова Петруш Шумков (член при валията) един ден пред общинарите и учителите ми каза така:

– Брей, Костенцев, пази се, бога ми, зер ако те усети валията, няма живот и с кремък ще ти одере кожата!
– Защо, господин Шумков? – го питам.
– Защото на два-три пъти валията, като чете вестник "Хакикат", пък се хване за брадата и казва: "Боже, боже, ние спушаме пердета, слънце да ни не види какво решаваме тук, а пък нашите работи излизат чрез вестниците." – Затова казвам на Костенцев да се пази много, че е опасно.

След четири-пет дена взех си емира и си заминах за Струмица.

Отворих си училището.
След два-три дена дохажда свещеник Костадин хаджи Глигоров [118] в училището с двете си деца и ми заявява, че от днес нататък се отказва от гръцкото и се присъединява към бугарското, затова ме моли да го запиша и него и пр.

Аз му отговорих:
– Виж, отче, ние искаме хора, които да бъдат твърди във вярата, че утре може да има и затвор, и друго по-голямо може би нешо, затова ще можеш ли да устоиш на всичко туй? И да не би утре, като видиш зло, да кажеш, че бугарският даскал те излъгал и пр.?
– Не, господин Арсений – отговори ми поп Костадин. – Заклевам ви се в бога и в децата си, че и да знам, защо парче по парче ще ме режат, пак няма да се откажа. Затова бъди спокоен и не се бой!
– Добре! – му отговорих. – Дойди вечер у дома, ще повикам общинарите и ще приказваме по-надълго.

Поп Костадин беше от стара богата фамилия и всички съветници в гръцката обшина му бяха зетове и шуреи, и неговите деца най-вече ми правеха пакости преди да дойдат в училището, а после – обратното.

Вечерта се сбраха общинарите и поп Костадин дойде. Две заявления направи, едно до общината и едно до светата Екзархия. Последното го изпроводихме в Цариград и Екзархията го назнапи за председател на общината ни.

След петнадесет-шестнадесет дена, около пладне, един пазарен ден дохожда Саздо кундурджията и ми казва:
– Владиката бил дал двеста лири на каймакама и на кадията да затворят училището. Ей сега на ще дойде юзбашията със заптиета, но ми каза юзбашията да се не боиш. От Солун няма нищо и това е просто да сплашат хората, за да се откажат.

И в това време дойде юзбашията с десет заптиета в училището и ми каза:
– Хайде, даскал ефенди, с мене заедно, че те викат в меджлиша. Хайде и вие, деца, си идете по домовете!

Юзбашията напред, аз подир него, стражарите подир мене и ме арестува в неговата стая. В туй време целият площад пред полинията се изпълни от народ, целият пазар и от разни градове дошли на пазар: от Малешево, Радовиш, Щип, Велес, Прилеп, Тиквешко, Дойран, Кукуш, Мелник и Петрич (всеки пазарен ден ще намериш търговци от големите градове).

След двадесет минути ме извика юзбашията в двора и ми посочи един кюмюрджийски кон да се кача, че щели да ме изпращат в отечеството ми (каймакамът, кадията, владиката, турските и гръцките членове отворили прозориите и всички гледат сеир).

Юзбашията ми казва:
– Качи се!

Аз му казвам:
– Няма да се кача!
– Абе качи се, ще те бия!
– Няма да се кача! Качи ме ти, за да знае моят емир (заповедник) кой ме е качил, та да търси от него както честта ми, тъй и загубата ми – отговорих му. Каймакамът ме пита от прозореца:
– Кой е твоят емир?
– Аз зная и ако го бяхте знаели и вие, нямаше да постъпите така се мен! – му отговорих.

Каймакамът каза на юзбашията.
– Що стоиш бе, та го не качиш?
– Аз съм сиромах человек, не искам утре да ме сюрдисват нагоре-надолу. Официално ми дайте заповед да го сюрдисам – отговори му юзбашията.
– Качи се горе да вземеш официалното! – каза каймакамът.

Юзбащията се качи горе и след двадесет минути слиза по стълбите. Гледа в мен. С око ми намига и със стисната ръка ми казва да постоянствувам.

– Хайде бе, още ли не си се качил! Скоро качвай се, да не ядеш бой!
– Аз ти казах и пак ти казвам, че даже ако ме качиш и не ме вържеш, пак ще сляза от него!
В туй време хазайнът на училището, Ружин Панде (турците го викат Дели Панде – един неустрашим, двуметров мъж), изпълни полицейския двор с учениците – всички с торбички на рамо.

Каймакамът пита:
– Какво е туй бе?

Панде му отговаря:
– Искат си даскало, каймакам ефенди! На, както ги виждаш, всички с торбичките са се изправили. Където отиде даскалът и те заедно с него искат да отидат!
– Ти ли ги доведе бре? – пита каймакамът.
– Аз ги не доведох, ами те мен зорле доведоха! – му отговори Панде.
– Изпъдете децата и арестувайте Панде! – каза каймакамът.
– Защо? Убиец ли съм, крадец ли съм – взеха да плачат и да ме молят да ги доведа и аз ги доведох, – та грях и кабаат ли сторих, та да ме арестуват?

Едно заптие хвана Панде за ръката да го арестува. Панде го бутна настрана и му каза:
– Хайде бре, келеш, ти мен ще арестуваш, чунким баща ти съм убил! – и си излезе вън от портата.

Каймакамът и другите се изсмяха всички.
Стражарите взеха да пъдят учениците навън, а Панде отвън им каза да бягат при каймакама горе и те бегом по стълбите се изкачиха при каймакама и взеха да го молят да им освободи даскала.

Каймакамът извика на стражарите с бой да изпъдят учениците.
Те ги гонят от една страна, а децата бягат на другата страна в коридора, други влизат в стаята на каймакама.

Каймакамът взима бастуна и заедно със стражарите се впусва по децата. Започва се гоненица. Едни падат тук, други татък – фесове, торбички, кундури по двора и улиците. Събират ги стажари и пазаргатите, а учениците с плач и писък избягаха кой накъдето види. След това каймакамът постави стража по всички улици, за да се не завърнат наново учениците.

След туй повторно извика на юзбашията да ме качи със сила на коня, но юзбашията му отговори:

– Дайте ми бе, джанъм, писмено, отде да знам аз какъв человек е и утре не мога да отговарям за последствията.
– Кажи му да си даде поръчител, че до три дена ще напусне Струмица! – каза каймакамът.

Аз му отговорих, че ще дам поръчители, че няма да бягам от Струмица.

Най-подир ми казаха:
– Хайде, ходи си сега, но след три дена да те не видим тук! – каза каймакамът и аз, без да ги поздравя, си излязох.

На излизане познати мои приятели от разни градове дошли по търговия, питат ме.
– Каква беше таз гюрюлтия, бе учителю?
– Абе, брате – им отговорих, – докарали ми тук, както виждате, тоз кюмюрджийски кон без юзда, без седло и без зенгии и с него искат да ме изпроводят на сюргюн. Аз, слава богу, не съм грък, нито пък циганин, та с такъв кон да ходя!

Българите се смеят и закачат гърците, а последните от яд жаби плюят, че не може и сега желанието им да се изпълни.

Оттам отидохме и телеграфирахме до светата Екзархия, великия везир и валията в Солун, в които телеграми изложихме всичко подробно за случившето са с децата.

Каймакамът и кадията като се научили за тези телеграми, дават заповед да се арестуват всички, които са подписали телеграмите, а мен праща известие юзбашията да бягам и аз през нощта избягах за Солун.

През нощта и сутринта арестували тридесет и осем души заедно с поп Костадин.
Владиката ги викал при каймакама в конака един по един и ги заплашвал, че който се откаже от бугарското и от бугарския даскал, ще бъде още сега освободен, а който се не откаже, ще бъде изпроводен на заточение заедно с децата си.

И тъй, от тридесет и осем граждани отказали дванадесет и били освободени, а останалите двадесет и шест заявили:
– Не на заточение да ни изпроводите, но да знаем, че тук ще ни обесите, пак няма да се откажем от езика си. Ние сме се родили българи и българи ще си умрем! – и се завръщат в затвора.

А пък зетят и шуреят на поп Костадин довели попадията заедно с децата й в двора. Започнали да плачат и да го молят да се откаже от българското, за да се освободи.

Поп Костадин, след като нагрубил сродниците си за тяхната дива постъпка, казал на попадията и децата си:
– Синко! Аз съм дал клетва за бугарското и като бугарин не мога да се откажа от клетвата си, да знам, че с ченгели ще ме влачат по улиците, затова, който е бугарин, да дойде с мен, а който не е бугарин, да отиде по дяволите!

Бутва вратата на затвора и си влиза вътре.
Получавам едно писмо от Струмица от жена си, в което писмо ми казва, че й били заявили затворниците, какво, ако ги храним в затвора, щели да поддържат бугарското, а ако ли не и те щели да се откажат както и другите и ме пита да продължава ли и занапред да ги храни или не, защото и от домовете им дохождали някои с торби за брашно да искат, а други искали и пари. При това гръцкият владика, челеби Мито и други отивали по къщята на затворниците, за да ги заплашват със заточение, проклятия и пр.

Телеграфирах на Захо ханджията да ги храни до моето завръщане. Писах тоже и на жена си да не връща децата им празни от къщи, доде се завърна.

Жена ми ми писваше още, че всяка сутрин намирала портата омацана с човешки нечистотии и хвърляли всяка вечер камъни върху керемидите, за да я плашат. Макар хазаинът ми Васил Клямбов и да се е оплаквал на няколко пъти пред каймакама, но последният му е отговарял всякога:
– Ако искаш да ти е мирна главата, изпъди ги от къщата си, а друго нищо не мога да ти направя.

Всичко това подробно излагам в светата Екзархия за положението на затворниците и за моето положение и че съм похарчил всичките си пари по рушвети, за разни книжа, документи, телеграми и пр., които се отнасят до общото дело в Солунския вилает, При това им явявам, че от Солунската община никаква помощ нямам – било морална, било материална, даже и техни някои работи са оставяни аз да ги изпълнявам. Още молех поне моето изслужено тримесечие да ми изплатят. Дядо Методий Кусевич ми отговаря с едно официално писмо, че светата Екзархия засега нищо не може да ми помогне, затова да гледам сам да си помогна.

"Относително заплатата ви скоро ще ви се изпроводи, а така също и разноските по делото, които сте направили и които ще направите, всичко ще ви се признае и заплати, но в случай че се уловите, светата Екзархия за вашата безопасност не отговаря" и пр., писаха ми.

С този екзархийски отговор, без пари, като гръмнат останах.
В туй време дохождат двама учители, изпроводени от председателя на Солунската община, дядо Козма Пречистански (по-късно дебърски владика), с плач да ме молят да им изкарам дипломи от меарификомисиони, понеже, колкото пъти отивали досега, все им казвали:
– Елате утре.

Питах ги:
– Имате ли по две лири да дадете рушвет на един от членовете на комисията?
– По четири ще дадем – ми отговориха учителите – само и само дипломи да вземем и да си отидем, че се съсипахме тук. Цял месец как чакаме!

Отидохме в изпитателната комисия, извикахме вън Асан ефенди [119] (шурей на председателя). Дадохме му четири лири за двамата.

Асан ефенди им поръча да идат още сега да обадят на директора Божил Райнов да дойде на другия ден рано в комисията да ги изпита.

След три дена те си взеха дипломите и си отидоха. На излизане от конака среща ме Абди ефенди и ми казва:
– Скоро да отидеш при секретаря на валията, че има нещо да ти съобщи!

Отивам при секретаря.
Пита ме дали познавам някой тиквешки даскал Георги Мицарев.
– Приятел ми е – отговорих му.
– Той е наклеветен от солунския и струмишки влалика като бунтовник и като такъв ей тази мазбата е направена до тиквешкия каймакам, вързан да го изпроводи тук, и оттук – на заточение.

Условихме се да му дам две лири, за да задържи мазбата до два дена и да ми даде копие от нея.

Още на другия ден трябваше да му занеса две лири.
Отивам право на телеграфа и телеграфирам така: "Даскал Георги Мицарев, щом получиш телеграмата ми, веднага да дойдеш в Солун. Костенцев"

Мицарев ме пита от Тиквеш:
– Защо ме викаш?

Отговарям му:
– Ела, недей пита.

Мицарев дойде.
С Абди ефенди му изкарахме тескере и го изпроводихме в Цариград. (Сега е свещеник в Тракийско.)

След три-четири дена взеха да го търсят по солунските ханища.
Отивам при нашите щипяни търговци, които се намираха тогава в Солун. Описах им своето положение. Дадох им екзархийското писмо да го прочетат и след като го прочетоха, казаха ми да почакам малко. След десет минутн се завърнаха Коне Рибарчев [120] и Мите Кавраков [121] и ми казаха:
– Понеже сме слушали и виждали вашите страдания и мъки по общонародните ни работи, засега приемете този наш скромен подарък от тридесет лири и то лично вам го подаряваме за вашата деятелност.

След като им поблагодарих, занесох двете лири на секретаря и взех копие от Мицаревата заповед.

Завърнах се в Струмиза и дадох три телеграми от страна на затворнизите до великия везир, Негово блаженство и солунския валия и след три-четири дни дойде заповед за уволненнето на каймакама и за освобождението на затворниците.

Всички излязоха от затвора, само Ружин Панде не иска да излезе. Стражарите го теглят навън, а той се тегли навътре. Най-подир го избутаха от затвора и заключиха вратата, а той грабва една рогозина, постила я насред двора, сяда на нея и вика на другите затворници:
– Елате бе, седете тук, да видим кого сме обрали, кого сме убили, та да ни държат в затвор двадесет и толкова дена? Ние сме търговци, искаме си честта, какво е туй? В балкана ли се намираме или в пусто поле? Изпъждат другите затворници, а Пандето го хващат четири заптиета за ръцете и краката, изкарват га на улицата и затварят портата, за да се не повърне надире.

Още като бях в Солун, бях писал на Екзархията да изпроводят една учителка и един учител, а именно за Христо Бучков от Кукуш (който знаеше български, гръцки, турски, французки – свършил бе цариградския лиией), понеже за мен казваха, че съм бил комита на Шипка, а в Джумая, като кадия, съм бил осъждал и мъчил турците и пр.

Бучков дойде. Пристигна и учителка.
Наредихме училището добре. Събраха се около двеста ученика и ученички и започнахме работа редовно, но не се мина много, гърците подкупиха и новия каймакам и той заповяда училището да се затвори, а мен вързан да ме изпроводят в родното ми място.

Юзбашията ми проводи известие да бягам и аз заминах пак за Солун.
Наново вземам заповед от Солун и от господин Насте Стоянов петдесет лири за моя сметка и се връщам в Струмица.

Каймакамът казва:
– Гърците ми дадоха сто лири, за да ви затворя училището, дайте вие петдесет, за да ви го отворя, инак не, макар че имате заповед.

Най-подир дадох тридесет лири и го отворихме.
През 1883 г., на 1 януари, сутринта рано дохаждат пет-шест души войници и ни казват:
– Хайде, даскаллар, ставайте, че ви викат във военния съд!

Взеха ни по средата като софийските арестанти, когато ги карат на баня, и ни подкарака. Като наближихме до черквата "Свети Димитри", гледаме. мъже, жени, деца и свещеници – всички излезли вън от черквата.

Гърците се радват и казват:
– На, видите ли, подир малко всички българи така ще ги изпроводят на заточение!

Едни от българите наскърбени, а други плачат.

– Братя, недейте скърби и плака за нас и недейте слуша тези гъркомани, що ви лъжат. Не гледайте сега как отиваме, но да впдите подир малко как ще се върнем! – им казах и тъй отидохме до военния съд. Бучкова арестуваха в една стая, мен в друга. След като изпитали Бучкова, пуснали го и той си отива в къщи.

Събрали се около него всички общинари и други българи, за да узнаят резултата от военния съд.

На въпроса на общинарите и на жена ми:
– Къде е Арсени?
– Не зная, не се видяхме втори път – отговаря господин Бучков.
– Ами какво ви изпитваха пак? – питат Бучкова.
– На всички въпроси почти, които ми задаваха, аз им отговарях: "Аз не знам, по-старият даскал знае." И тъй ми казаха, че съм свободен да си отида и аз си дойдох!

След три четвърти час двама войници с пушки ме заведоха в заседателната стая.
Съдът се състоеше от четирима висши военни чиновници и един секретар.

Дадоха ми един стол до вратата да седна.
Като седнах, помолих ги, ако е възможно, да ми позволят да се огрея малко на мангала, понеже стаята, дето бях задържаи, бе много студена, при това и времето бе студено.

Заповядаха на разсилния да донесе при мен стоящия при тях мангал.
След като им поблагодарих, помолих ги да ми позволят да си направя цигара, че съм терекия.

Проводиха ми четири готови цигари в едно тасче. След туй започна изпитването:
– Слушай, даскал ефенди, за всичко, каквото ще те питаме, ще ни даваш положителни отговори и в случай че те заловим в лъжа, знай, че има и въже, има и сюргюн! Хубаво мисли!

Станах прав от мястото си, дадох им едно темане до земята, като им казах:
– Емръънъзи ферман! – и си седнах.
– Как ти е името?
– Арсени Костенцев!
– На колко години си?
– На четиридесет и една година.
– От град кой си от Москово?
– Не приемам да съм московец! Аз съм верен царски поданик от град Щип, десет часа разстояние от Струмица, както ще видите от самото ми удостоверение, издадено от щипския каймакам, че съм царски поданик и че съм си плащал царския данък най-редовно.

В действителност, искам да се изповядвам, че откак съм се родил, на турчии пет пари данък не съм дал, а рушвет – повече от шестстотин лири съм дал.

Подавам им удостоверението.
Всички наред го прочетоха, повърнаха ми го и взеха един други на ушите да си шъпотят.

Един от членовете ми казва:
– На, ето, самият ваш владика писва тук, че си от Московията, той няма да лъже я?!
– Ефендъм, както аз, тъй и телеграфът ви е в ръката. Може да питате в Щип и да се уверите аз ли лъжа или владиката лъже! Гръцката книга пише, че който не е грък – той е без вяра и закон, и те, ако имаха сила, не само хората, но и камъните щяха да погърчат. Нашата (българската) книга пише, че всичките народи на земята сме земни братя и като братя трябва да се обичаме едни други, но гръцкият народ не е народ за обичане, затова ние българите не само на този, но и на онзи свят ще гоним гърците, защото царят ни е дал свобода да се учим на езика си, а те искат да ни отнемат тази царска свобода и със сила искат да ни накарат да учим чуждия за нас гръцки език.
– Слушай, даскал ефенди (показва ми едно заявление от гръцкия владика), владиката писва тук така: че си бил московец, че си бил комита в Шипка, че си бил в Джумая кадия, бил си, мъчил си там турццте, че си дружил с Костадин Банскалия и с другите комити и сте си помагали взаимнообразно с пари и сте бунтували народа. За всичко това искаме да ни отговориш истина ли е това, що пише владиката за вас, или не?
– Ваше благородие, кадия съм бил в Джумая, но джумайските мюсюлмани са живи, попитайте ги дали е имало друг някой да ги пази тъй, както съм ги пазил аз? И затова всичко, каквото пише владиката, е лъжа и клевета.
– Ами по чия заповед си дошъл тук и кой ти заплаща и колко?
– Аз бях писар при екзархос ефенди в Цариград. От Струмица дойде едно писмо, подписано от седемдесет-осемдесет граждани, с което молеха екзархос ефенди да им изпроводи един даскал, който да им учи децата на езика им и аз помолих екзархос ефенди да ме изпроводи мен – едно, като комшия и, друго, като познат човек тук на цялата околия, понеже съм бил шест години даскал в Струмишката околия. И екзархос ефенди ме изпроводи тук и ми плаща петнадесет хиляди гроша в годината.
– Слушай, даскал ефенди, владиката не ви иска тук, затова трябва да си отидете, откъдето сте дошли.
– Ваше благородие, тук е царска земя, а не владишка. Както владиката е дошъл тук с емир, тъй съм дошъл и аз с емир от Баба Алието. При това ние българите не признаваме нито Гръцката патриаршия, нито пък гръцките владици и попове. Вие мен ако изпъдите, екзархос ефенди друг даскал ще изпроводи и без даскал няма да остави училището, затова ще ви моля и полите ви целувам, да не уйдисвате на акъла на владиката, че е язък и за мене!

Председателят:
– Слушай, даскал ефенди, вие ще донесете до утре вечер тук едно поръчителство, подписано от десет-двадесет души граждани. Чу ли? Хайде ходи си сега! След като им благодарих, помолих ги да ми дадат един войник до дома да ме заведе.

Председателят заповяда да ми дадат двама войника да ме заведат до къщи.

Гърците пукаха от яд, като казваха:
– Язък за двестата лири, що ги дадохме, а пък нищо не направихме. На и двамата бугарски даскале се завърнаха!

Те явно си казваха, че били дали двеста лири рушвет, за да ни изпъдят и да ни затворят училището.

Напоследък като бях в Солун, каза ми господин Мите ханджията:
– Дошли са от Кукуш три момчета, които желаят да те видят, затова хайде да отидем в стаята им.

Отидохме в стаята им.
Ханджията ни запозна и след малко ми казаха:
– Господин Костенцев, ние често срещаме вашето име по вестнините "Зорница" [122], Неологос", "Курие д'Ориен" и други. Четохме и за вашите подвизи. Затова решихме и тримата да дойдем и да видим кой и какъв е този човек и да ви благодарим за вашите подвизи, затова тези два-три дена ще бъдете на наше разположение и наш гост, ако ни обичате.
– От сърце и душа ви благодаря, че сте дошли от Кукуш тук само за мен да ме видите. Трябваше наскоро аз да гощавам вас, а не вие мен! – им отговорих.
– Не, ние ви обичаме, затова искаме да ни бъдете гост.

Аз се просълзих, както ги гледах такива млади, весели, живи и интелигентни момчета.
И тъй, след тридневно гостуване при тях, те си заминаха за Кукуш.

През месец февруарий същата 1883 г. получих една телеграма от председателя на Солунската община, с която ме вика да отида в Солун.

Отивам.
Председателят дядо Козма Пречистански ми каза така:
– Господин Костенцев, повиках ви, за да ви кажа една скръбна новина. Получих от светата Екзархия писмо, в което ми писват следующето "Получихме едно писмо от солунския валия Галиб паша [123] до негово блаженство, в която пише така: "Доде Костенцев е даскал в Струмица, не може да функционира училището ви редовно, затова трябва да го преместите." Ето защо Негово блаженство ви предлага да напуснете Струмица и да заминете за село Емборе, Кайлярска каза, Селвички мютесарифлък, Леринска епархия.
– Дядо Козма – отговорих му, – помни ми думата, че с моето дигане от Струмица Галиб паша съвършено ще затвори струмишкото училище. Това е турска дубара.

Дойдох в Струмица. Повиках общинарите и по-първите граждани. Казах им за какво бях повикан в Солун.

Взеха да плачат и да ми се молят да ги не напускам, додето не получат отговор на тяхното писмо от Екзархията.

След един месец дохажда отговор от светата Екзархия, но вместо на общината, те пишат мен, че непременно трябва да замина за Емборе и понеже не съм още заминал и съм слушал общинарите, светата Екзархия ми спира заплатата за един месец – двеста и петдесет лева.

Накрая ще добавя за Струмица още следующите пропуснати обстоятелства за първите години от моето учителствуване в този град:

1) Трябваше да подкупя юзбашията, защото под негова ръка са стражарите, секретарят на каймакама и телеграфчията и по този начин узнавах всички тайни по българските работи; подкупих също и секретаря на солунския валия и солунския телеграфчия и с туй спасих не само себе си, но повече от сто души от азиатските тъмници; само един път спасихме с Насте Стоянов около шестдесет души от заточение, те бяха докарани в Солун в окови от Кратово, Паланка и велешките села;

2) Един ден ме повиква секретарят на струмишкия каймакам в Тошовата бахча и ми каза: "Срещу вас се направи една мазбата, че сте бил комита в Шипка, кадия в Джумая и сте бесили турците и че сте имали сношение с комитата Костадин Банскалията и проч. и днес я изпроводиха по селата, за да я подпишат и подпечатат кметовете и то, без да обаждат, че е за българския даскал; уверен съм, че с тази мазбата ще ви изпроводят на заточение, затова ти явявам да вземеш мерки." Спазарихме се за една лира да ми даде копие от мазбата и да ме предупреди за нейното постъпване в управлението и да я задържи и не внася в съвета най-малко два дена.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

99. Ганчев, Добри – роден в град Лясковец през 1854 г. Учи най-напред в родния си град, след което продължава образованието си в Русия, където през 1875 г. завършва полукласическата гимназия в гр. Николаев. След завръщането си в България става учител. По-късно отново заминава за Русия като през 1879 г, завършва Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия. От средата на 1879 г. заема поста секретар на Българската екзархия в Цариград, където заедно с екзархийския наместник Методий Кусевич развива дейност за откриване на училища из Македония и България. От 1883 г. става лектор във Висшето училище по българска история. По-късно е определен за учител на княз Фердинанд по български език.

100. Според чл. 62 на Берлинския договор верските права на църковните общности и учреждения в Турция били гарантирани, тъй че Българската екзархия имала държавноправно основание да възстанови своята дейност. Ситуацията обаче била твърде сложна. По-време на Руско-турската освободителна война екзарх Йосиф бил напуснал Цариград и до края на 1879 г. пребивавал в София или Пловдив, като оставил на своя наместник Методий Кусевич да води екзархийските дела. Екзархията била лишена от свое ведомство в Турция след изгонването на нейните владици. Портата не позволявала и да се спомене за възстановяване на църковните права и за някаква нова дейност на Екзархията. В резултат на всичко това българските училища в останалите под робство български земи били закрити или доколкото някои от тях останали – били подчинени на гръцките владици. Както писал в. "Автономия", Македония представлявала "Една потресающа картина. Населението, лишено от своя екзарх, от свои владици и от свои учители, не беше в състояние да се противопостави на жестоките гонения, на които беше изложено." Ето защо в първите годинн след Освобождението основната грижа на българските просветни дейци в Македония била откриване и уредба на нови училища, както и цялостно възраждане на учебното дело.

101. Каранфилович, Димче П. – родом от Велес, представител на Македония в Учредителното Народно събрание, участник в Кресненското въстание – подпредседател на софийския комитет "Единство", образуван във връзка с въстанието.

102. Начало на Солунската мъжка гимназия "Кирил и Методий" се поставя през 1880 г., като дотогава в княжеството и Източна Румелия имало само две пълни гимназии – Софийската и Пловдивската. Създадена от Солунската българска община и Екзархията, тази първа гимназия в Македония дала голям тласък на българското учебно дело там, играла е изключителна възпитателна роля сред българското население и е била основно противодействие срещу гърцизма. Главната заслуга за създаването на Солунската гимназия принадлежи на Кузман Шапкарев, което личи от писмо на М. Кусевич до него: "Кой каквото да казва, но неоспорима истина е, че гимназията в Солун и последующите й прибавки е ваше дело, ваша неоценима заслуга към македонските българи, дължима на пословичната ви упоритост..." (Вж. Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия – 1878 – 1913, С., 1982 с. 35.)

103. Струмишки митрополит по това време е АГАТАНГЕЛ. Като своите предшественици, и той преследва и клевети пред турските власти мирни български граждани, свещеници, учители и пр.

104. Китанчев, Трайко (1858 – 1895) – български общественик и книжовник. Роден в с. Подмочани, Ресенско. Учил право в Московския университет. По-късно учителствува в България и се занимава с революциониа дейност. Първи председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).

105. Ружин, Панде – виден струмишки гражданин, голям родолюбец и защитник на българското просветно дело в Македония, активен участник във вълненията в Струмица по повод затварянето на българското училище през 1881 г.

106. Панайотов, Никола – председател на Струмишката община. На 19 февр. 1883 г. Н. Панайотов изпратил писмо до Тодор Хаджимишев, драгоман при руското консулство в Солун, с което го моли от името на местното население да направи постъпки за връщане на учителите им.

* За такъв услових Васил поп Тодоров, син на един заслужил свещеник, когото гърците отровиха в Серес. Последният остави четири малолетии деца сираци без никакви средства и помощ, та с тези двадесет и четири лири син му Васил поддържаше цялата си фамилия.

107. 3. "НЕОЛОГОС" – гръцки вестник, излизал в Царикрад от 1867 г.

108. Шумков, Петруш – деец на просветното дело в Солун, касиер на строежа на новото крило (1882 – 1883 г.) към училището в Солун.

109. Думчев, Никола – руски възпитаник, учител в Дойран, по-късно учител за кратко в Солун. През учебната 1882/83 г. отново е назначен за учител в Дойран.

110. Телятинов, Христо – единият от двамата учители на дойранското училище, открито през 1881 г. През ноември същата година то е затворено, но Телятинов остава в Дойран с екзархийско поръченние да работи за неговото отваряне.

111. Мискинов, Никола – около 1882 г. завършва Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев. След това учи две години естествени науки в Женевския университет, а от 1884 г. е директор на всички училища във Велес.

112. Сарафов, Петър Вълчев (1842 – 1915) – роден в с. Гайтаниново, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско). Учи в гръцката гимназия в Сер, след което се завръща в родния край и с плам се включва в борбата за независима българска църква и училище. П. Сарафов открива българско училище в Либяхово. След създаването на Екзаркията през 1870 г., под негово ръководство в Неврокопско, Серско, Драмско и Мелнишко се подписват документи, с които се регистрира присъединяването на тези краища към Екзархията. През 1873 г. П. Сарафов открива училище в Мелник, а през следващите години учителствува в различни селища из Македония. След Берлинския конгрес продължава активната си дейност, обикаля села и градове и разпалва патриотичните чувства на населението.

113. Прокопиев, Спас П. – определен за учител на мелнишкото училище при повторното му отваряне през учебната 1882/1883 г.

114. Става дума за Кольо К. Мавродиев от с. Гайтаниново, който бил назначен за учител в Петрич през 1882 г. По-късно (1885) отива учител в Серес. Многократно затварян и преследван от властите.

** И четиримата влязохме задружно в комисията и присъствувахме на изпитите. Тук се случиха два оригинални случая. Първият бе с Петър Сарафов по география, а вторият с Костадин Маврудиев по закон божи.

Петър Сарафов, като разправи от що става ден и нощ, как се движи земята и как Магелан я е заобиколил за една година и пр. и пр., всичките турци в комисията извикаха: "Ялан, ялан ялан – куюнус беш" (Лъжа, лъжа – пишете му пет – главната бележка беше десет.)

Костадин Маврудиев и той по всичките предмети отговори много добре, както и господнн Сарафов, но най-подирният въпрос, който му зададе господин Божил Райнов, бе: "Колко са тайнствата божи?"

К. Маврудиев сериозно, с висок глас набързо му отговори: "Понеже нямам никакво понятие от това нещо, затова моля, недейте ме пита за него." Ние с благоговение изслушахме седемте божи заповеди на господин Маврудиева, като си стискахме устата да се не изсмеем, защото всички щяхме да пропаднем. А турците взеха да викат: "Ашколусун, папаз гиби окоюр – куюнус оп" (Браво, като поп чете, турете му десет) и тъй наш Костадни, по закон божи има най-голямата бележка – десет.

115. Пречистански, Козма – родом от с. Орланци, Кичевско. Архимандрит; от 1873 г. игумен на Пречистанския манастир; председател на Солунската обшина. През 1874 г. застава начело на църковните борби в Дебърската епархия. От есента на 1874 г. до пролетта на 1876 г. е заточен от властите в Св. Гора, обвинен, че насърчава кичевския манастир "Св. Богородица" да се откаже от Патриаршията и да се присъедини към Екзархията.

116. Спространов, Наум (1854 – 1885) – родом от Охрид. Завършва френския лицей в Галата Сарай и веднага след това е назначен на служба в руското посолство в Цариград. Преводач при подписването на Санстефанския мирен договор. След Освобождението е назначен за драгоман на Руското генерално консулство в Солун, където същевременно става един от главните преподаватели в местното българско училище и се проявява като пламенен радетел за просвета и национално освобождение на Македония.

117. В. "КОРИЕ Д'ОРИЕН" – френски католически вестник, излизал в Цариград; стои на униатски позиции по българския църковен въпрос.

118. Константин л. Григоров положил големи усилия да осигури разрешение на Арсений Костенцев да се завърне в Струмица и да продължи учителската си работа, но не успял.

119. АСАН ЕФЕНДИ – бимбашия на Струмица.

120. Рибарчев, Коце – щипски търговец, в чиято къща се е помещавало местното училище.

121. Кавръков, Мите – виден щипски търговец и родолюбец.

122. В. "ЗОРНИЦА" – седмичен вестник, който започва да излиза през 1876 г., издаван от американското евангелистко общество с редактор Т. Л. Байнгтон. Има за цел да пропагандира протестантските идеи.

123. Галиб паша – солунски валия от 1880 до 1885 г. Галиб паша се отличавал със сравнително добро отношение към просветителските стремежи на българите в Македония, доколкото те не са били в разрез с турските интереси.