СПОМЕНИ, Арсени Костенцев

VIII. УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО МИ В БИТОЛЯ [50]. УЧИТЕЛСКИЯТ  СЪБОР В ПРИЛЕП. ВЪЛКО НЕЙЧОВ

В Щип следвах звучната метода като слущател, посещавах по възможност всички уроци и в четирите отделения, а вечер преписвах от тетрадките на по-силните ученици ония уроци, които нямах възможност да посетя сам лично. След тримесечно следване, от град Неготино (Тиквешко) поискаха от господин Ковачев да им препоръча за учител едного от своите ученици. Той препоръча мен и веднага бях условен. Така за за пръв път въведох в Неготино звучната метода и гимнастиката, според фигурите, изобразени в "Летоструите" [51] на Христо Данов от Пловдив.

През 1871 г., като учител присъствувах на първия учителски събор [52] в Прилеп. Тук още на първото събрание стана едно спречкване: между Лука Нейчов [53] (отпосле наречен Вълко Нейчов) и Григор Пърличев [54] от Охрид. Последният напусна събранието и си замина за Охрид. Никола Ганчев [55] (главен учител), Методий Кусев [56] (сега старозагорски митрополит), Биолчев [57], Крапчев, П. Мусевич [58] и други отидоха да го молят да се върне, но не се върна.

Оттук бях препоръчан в Битолската община за учител.

В Битоля ни беше главен учител Димитър Македонски [59]. По-късно той ни напусна и на негово място дойде Вълко Нейчов.

За неизлишно считам да спомена някои куриозни неща за Вълко Нейчов в Битоля.

Щом дойде, помоли ме да го заведа на някой добър берберин, за да му поправи брадата. Заведох го на най-добрия.

Седна на стола и взе по турски да му казва с ръка: земи я оттук малко, оттам малко, а сега оттук, а оттам, а още малко оттук.

Ефендията свърши и му подаде огледалото, за да се  огледа и ако има нещо за поправяне, да го поправи, но господин Нейчов въртя огледалото наляво, надясно, нагоре надолу, взе си феса, остави огледалото и му каза.

– Посра ми се на брадата, твоят захмет пет пари не струва!

А берберинът взе петте пари и го удари по гърба, а пък аз бидох и от двамата сконфузен.

Берберинът ми каза:
– Защо си ми довел този луд мущерия?

А Вълко Нейчов;
– Защо ме доведе при този серсемин берберин?

Оттам като тръгнахме, каза ми да го заведа при някой папуджия.  Заведок го.

Пита папуджията:
– Кой ти е най-големият калъп?

Папуджията му показа един:
– Този е най-големият!
– По-голям от него нямаш ли?
– Не само аз, но ни един папуджия тук от този бой по-голям няма! – отговори му бай Миле папуджията, като гледа към мен и върти пръста си към главата (с което искаше да каже – да не е нещо с акъла побъркан).

Дадох му да разбере, че не е.
– Добре! – каза господин Нейчов. – За два дена ще можеш ли да ми направиш едни папуци с този калъп, но два пръста по широки да са и от четирите страни.
– Добре! – каза бай Миле.

След два дена отидохме и ги взехме.
По пътя всички почти в нас гледат, а някои мои познати ме питат:
– Защо ви са тези бешици?
– Заведи ме сега при някой кожухар! – каза бай Нейчов и аз го заведох.
– Слушай, майсторе, ще можеш ли на тези папуци да им туриш кожена подплата от всички страни, но подплатата да е по-дебела?
– Ще мога! – каза майсторът.

Спазарихме ги и си отидохме.
Вечерта отидохме и ги взехме. Питам го:
– Защо ти са тези папуци, бай Нейчов?
– За в училището да си ходя с тях, за да ми не мръзнат краката – ми отговори бай Нейчов.

Гледам след четири-пет дена ги донесъл в къщи..
– А бе, бай Нейчов, нали бяха тези папуци за училището? – го питам.
– А бе остави се, проклети деца, не си гледат уроците, ами гледат у папуците и се подсмиват, затова ги донесох за в къщи, но и тук тези проклети хазайки ми се смеят! – отговори бай Нейчов.

Една вечер всички учители и господин Петър Мусевич бяхме излезли на разходка мъм Абдипашовото мафене, по главната улица. По нас взеха да викат гърчета:
– Бугаре, магаре, общко, нарого, правосламка!

Ние всички учители бяхме навикнали на тези думи, но бай Нейчов не навикнал, взе да ги гони до портите с бастуна си, а те още повече взеха да викат и да махат с кал и мамъни.

На връщане намерихме една конска плоча. Бай Нейчов я забоде на бастуна си и я вдигна на рамо.

Всички му казахме да я хвърли, че е срамота и ще ни се смеят хората, а той ни отговори, че пари да носиш не е срамота, това е пари и ще видите, че сега ще я продам на налбаните. И действително продаде я за един грош.

Като наближихме до книжарницата на господин Мусевич, един турски офицер препускаше с кон посред улицата и ние всички учители се отстранихме – едни наляво, други надясно, а господин Нейчов си продължаваше направо и щом офицерът дойде до него, замахна с бастуна си и удари коня по муцуната тъй силно, щото конят издигна муцуната си нагоре. Бастунът му се строши на две парчета.

Офицерът му извика на турски:
– Брей, гявур! На кого удряш коня, бре!

Бай Нейчов му отговори и той на турски:
– Ти си гяур! На държавата хляба ядеш, а на държавата реда не знаеш!

Офицерът му маза:
– Ще ти дам да разбереш!

Бай Нейчов му отговори:
– Ти ли мен, аз ли теб!

И си прибра парчетата от бастуна.
И двамата отидоха при валията в конака, а ние си влязохме в книжарницата на господин Мусевич. След малко дойде бай Нейчов и ни каза, че арестували офицера.

Един ден пак отиваме покрай казармите на разходка – той напред, Мусевич по него и ние другите след тях.

Отдолу идеше един офицерин. Ние всички се отстранихме до стената, а бай Нейчов стои на средата, а пък от лявата страна ендек със сняг – и единият, и другият не правят път да минем.

Бай Нейчов хвана офицера през половината и го захвърли в ендека, в снега, и след като си размениха по някоя псувня, и двамата отидоха при командира в казармата.

Бай Нейчов му казал:
– Аз те храня, затова ти трябва път да ми направиш, а не аз!

Каза ни после бай Нейчов, че на офицера му смъкнали сабята за няколко дни.

Един ден Нейчов се спречка с общинарите и ги даде в съд за осемстотин лири, що е бил писал писма до синода в Цариград и те го уволниха.

Той се оплака телеграфически до султана. Телеграфчията не искаше да приеме телеграмата му, но той го заплаши, че ще отиде в Солун да се оплаче против него и най-после телеграфчията прие.

Съдържанието на телеграмата бе горе-долу в този смисъл: "Както всъде по света, тъй и тук учителите са основата на държавата – те, ако възпитат децата на добър път, държавата ще има добри синове и верни поданици, а ако ги възпитат на лош път, държавата ще има лоши синове и лоши поданици. Тук, в нас, законите приличат на една паяжина, която паяжина бръмбарите и осите я пробиват, а комарите и мухите се заплитат в нея и паякът ги изяжда. Тъй сме и ние българските учители, като комарите и мухите – за нас правда и закон няма пред нашите чорбаджии" и пр.

След седем-осем дена дохажда едно заптие в училището и ме пита:
– Вие ли сте тук даскалът?
– Аз съм – отговорих.
– Ела, вика те вали паша!
Отидох при валията и той ми каза:
– Отур, даскал ефенди!
– Хатим йок! – му отговорих.

На третия път седнах. (Хатим, ще каже, един вид, не съм достоен).

Турският обичай е такъв като отидеш при голям човек, първия път като ти каже седни, ако седнеш, ще те има за прост човек, но и на третия път, ако не седнеш, пак ще те има за простак.

След като изпих горчивото кафе, дойде един ефенди с книга и мастило, седна до мен като следовател нещо, и записваше моите отговори на зададените ми от валията въпроси. Валията започна така:
– Как се казвате, какво работите, отде сте, чий поданик сте? Сега ще ви питам нещо, но право да ми кажете, без да се стеснявате от някого. Има ли някой да ви е докачил честта – било с ръка, било с думи – бил турчин, бил християнин, евреин, френец, немец?
– Не! – отговорих му.
– Ще каже, нямаш поплак от никого?
– Не!
– Подпиши там!

Подписах.
– Слушай, ако някой те докачи на честта, който и да е, да дойдеш право при мен, да ми обадиш, аз сам тербие ще го сторя – разбра ли?
– Разбирам, паша ефенди! Бог да ви продължи живота! – отговорих му.
– Хайде, иди си гледай работата!

Щом излязох от вратата, гледам господин Иван Каранджулов иде със стражарин и ме пита защо ни вика пашата.

Аз му отговорих с висок глас, за да чуят всички в коридора:
– Вали паша вика всички български даскали, за да ги пита има ли някой да ги е докундисал на намъза било с ръка, било с дума – бил турчин, бил християнин, бил еверин, за да го стори тербие вали паша – затова ни вика всички, за да ни пита.

Колкото имаше в коридора хора, всички взеха да ни гледат, а заптиетата, които стояха на вратата, взеха да викат:
– Така, така!

И тъй, всички даскали бяха викани и разпитвани. Най-подир викнаха общинарите господата Д. Робев, д-р Пателиев, Ризов, Евстатия, Димко Оцев, Диме Лозанчев и др., от които се беше оплакал бай Нейчов, от които искаше пълната си заплата и осемстотин лири за писмата.

Господин Нейчов загуби давията си и си замина за Цариград.

После четохме по вестниците, че се подписва не Лука, а Вълко Нейчов.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


50. През 1869 г. в Битоля се образува българска община, която поема грижата за управлението на църквата и училищата. (Вж. Еничерев, Н. Г. Възпомниания и бележки, С., 1906, с. 393.) По решение на общината и с помощта на големи пожертвувания, направени от фамилията Робеви, П. Радев, д-р К. Мишайков, са приспособени отделни помещения за българското училище, което при наличието на по-добра материална база бързо укрепва, докато учителите Д. В. Македонски, Арс. Костенцев и от 1873 г. Кузман Шапкарев го издигат в класно със светска програма по звучната метода. (Вж. БАН – НА, ф. 15К, а. е. 52; "Македония", бр. 35 от 21 май 1870 г.)

51. Списанието "Летоструй или домашен календар" се издава от видния български възрожденец Хр. Г. Данов (1828 – 1911) в Пловдив и се редактира от последния и от Янко Ковачев. Печата се във Виена и излиза от 1869 до 1876 г. Има енциклопедичен характер.

52. Според Хр. Шалдев, Първият учителски събор в Прилеп се е състоял през 1868 г., а не през 1871 г. (Вж. Шалдев, Хр. Град Прилеп в Българското възраждане (1838 – 1878), С., 1916, 69 – 70.) За събора от 1871 г. се смята, че от общо проведените четири е допринесъл най-много за развитието на българското образователно дело в Македония. Организаторите на този събор са училищното настоятелство в Прилеп, битолският главен учител В. Нейчов и П. Мусевич. След проведените дискусии се изготвят примерни училищни програми и се уточнява какви учебници да се ползуват, което спомага за известно уеднаквяване на учебния процес. (Вж. Ванков, Н. История на учебното дело в България от край време до Освобождението, Ловеч, 1903, 158 – 159.) От своя страна обаче Хр. Шалдев твърди (цит. съч., с. 70), че замисленият учителски събор в Прилеп през 1871 г. фактически не се е състоял поради възникналите недоразумения между участниците, за които споменава в спомените си и Арсени Костенцев.

53. Нейчев, Лука (Вълко) – родом от Пловдив, учил право в Париж. Учител във Велес през учебната 1870/1871 г. (Вж. Чочков, Хр. Град Велес: учебното дело до революционните борби, С., 1929, 28 – 29.)

54. Пърличев, Григор (1830 – 1893) – български просветител и литератор от Охрид. Учил при Димитър Миладмнов в родния си град, а сетне и в Атина. Учител в Охрид, Битоля, Габрово и Солун. Водил неотстъпна борба срещу асимилаторските домогвания на фанариотите. Автор на различни лирически творби (поемите "Арматолос" и "Скендербег"), също превежда "Илиадата".

55. Ганчев, Никола (Еничеров) – роден в Пловдив от родители панагюрци. Първоначално учи при Йоаким Груев, а след това му става помощник (1854 – 1866). По-късно учителствува в Прилеп. След Освобождението работи в София. Член е на настоятелството на Българското македонско благотворително дру.жество (1889).

56. Кусев, Методий (Кусевич) – роден през 1888 г. в Прилеп. Вдъхновител на българското общинно и църковно дело в Македония. След Освобождението става протосингел на пловдивския митрополит, а от 1880 г. заема същата длъжност при екзарха в Цариград. По-късно е избран за старозагорски митрополит. (По-подробно вж. Кюркчиев, П. Методий Кусевич, С., 1934.)

57. Биолчев, Диме – представител на видна фамилия от Прилеп. Като член на местната община участвува във всички инициативи, свързани с успеха на българската национална идея в Македония.

58. Мусевич-Бориков, Петър Тодоров (1838 или 1840 – 1914) – родолюбец и просветен деец, родом от Пазарджик. Учил в родние си град при учителя Й. Ненов, после в Пловдив в протестантското училище. От 1864 г. станал "скитающ книгопродавец и агитатор из Македония". От 1872 до 1875 г. е деловодител в благотворителното братство "Просвещение". През 1876 г. е затварян заради участието му в революционното движение. По време на Освободителната война работи в Руския червен кръст. След Освобождението заема различни служби в София. (По подробно вж. Парижков, П. "Свята длъжност и почтено занимание". Книгопродавенът Петър Тодоров Мусевич-Бориков. В. "Възрожденскв книжари", С., 1980, 239 – 243.)

59. Македонски, Димитър – родом от с. Емборе, Кайлярско. Преди Освобождението е учител в Битоля и Воден. По-късно става член на настоятелството на Българското македонско благотворително дружество (1884).