По побуждение и настояване на Негово високопреосвещенство старозагорския митрополит Методий Кусевич и на мнозина мои стари и нови приятели и съвременници реших да изложа своите спомени, за да види един ден младото поколение как се е действувало преди половин век по черковно-училищното и възродително дело у българите. Много от своите бележки и писма съм изгубил по време на въстанието и през последното ми отиване в Македония, така щото много работи ще има пропуснати, но аз ще опиша поне това, което ми се е вглъбило в паметта, като ще моля моите приятели и съвременници да допълнят пропуснатото, както и някои други недостатъци, които биха забелязали.

Когато пише человек спомени от своето минало, не трябва да пощади и себе си, защото миналото е ключ на бъдещето за днешното и бъдещото поколение. Ето защо человек трябва да си тури едната ръка на челото, а другата на сърцето, и като поразмисли малко повечко, отколкото е мислил през целия си живот, да пита себе си; вярно ли е това, което ще пише или не? И като се увери, че е вярно, тогава да почне да пише, та един ден младото поколение като чете, да чете истинско минало, а не басни. Защото като съвременник, виждал съм и виждам много "спомени", издадени досега, но, за жал, и много небивалици и преувеличения съдържат те, с което списвачът е искал да придаде било на себе си, било другиму по-голямо значение. Употребил съм всички усилия да се запазя от такива грешки.