Животът на АЛЕКСАНДЪР, ЦАР НА МАКЕДОНЦИТЕ
 

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

1. Дарий се оттегли след поражението в Персида, събра неизброимо множество народи и тръгна срещу Александър.

2. А Амон и Финеес се явиха на Александър насън и му казаха: „Иди, чедо Александре, на разузнаване при Дарий, стани вестител сам на себе си. Дарий ще те познае, но аз, тъй като ще бдя над теб, ше те грабна оттам и ще те върна при македонците.Те ще се уплашат много, но щом видят, че идеш, веднага ще се оправят,"

3. Като се събуди, Александър не разказа видението никому, но само рече, че ще отиде като вестител при Дарий. С осем конници той стигна до река Арсиноя [1]. Царят водеше със себе си жребчета; а хората му яздеха кобилите. Та като остави там жребчетата, Александър се облече в кожени дрехи и се отправи при Дарий заедно с двама конници. На главата си беше сложил шапка с рога, както му се бе явил Амон.

4. А Дарий седеше на превисок престол, над него бяха изобразени летящи златни ангелчета, а други стояха при краката му. Около него блестяха светилници и Дарий седеше като бог. Щом го зърна, Александър се уплаши малко, но успя да надвие страха. А Дарий го погледна, за да узнае защо е дошъл, и той рече: „Изпрати ме Александър, който ти известява за битката: кога искаш да влезем в сражение, та да го започнем без всякакво отлагане?" Дарий се съгласи с това и отвърна: „ Нека Александър знае, че след пет дена ще се срещнем в битка. А ти, сине Александров, тази нощ ще ни бъдеш сътрапезник, а после се върни бързо при Александър."

5. И наистина бе приготвено угощение. Александър седеше в долната част на трапезата срещу Дарий и наблюдаваше всичко. И Кандавъл, който някога бе изпратен от Дарий в Македония за данъците, застана срещу Александър и каза: „Какво нещо видях днес!" И отиде при Дарий с думите: „Имам да ти река нещо нечувано." А Дарий запита: „Какво?" Кандавъл отвърна: „Този македонски пратеник е самият син на Филип Александър." А Арзембан го укори, че не знае какво говори. Александър пък усети тяхното намерение и като наблюдаваше разговора, реши, че е разпознат, и се замисли как би могъл да избегне опасността. При това Дарий нареди на гостите да си тръгнат от угощението, а Александър да бъде подслонен на отреденото му място, та кога се съмне, да разследват случая. А персите шушукаха помежду си, наострени заради Александър.

6. Александър пък се скри на някакво място, съблече кожените дрехи, смъкна шапката от глава си и остана по персийските одежди, с които беше отдолу. И така, като един от Дариевите люде, премина през целия лагер на Дарий, взе и другарите си и стигна до коменданта, който седеше на входа на лагера, държеше факла в ръка и проверяваше кой влиза и излиза. Александър му рече: „Дай ми факлата, защото ме изпрати Дарий!" Ала човекът не му я даде, Александър пък я грабна, удари го през лицето, отскубна се и забърза по пътя. А любовта към жребчетата насочваше кобилите във вярна посока.

7. Дарий пък се замисли за Александър и неговото коварство и каза на едного от приближените си: „Хванете това момче и се пазете, да не би да е Александър, намислил нещо коварно, и да ни избяга — защото няма да имаме надежда за спасение." Те се заловиха да търсят Александър и не го намериха. И изтичаха в неговата стая и не откриха никого. Вдигна се шум и приближените на персийския цар отидоха да питат коменданта. А той им каза: „Александър ни подигра и вие виждате, че си отива. Побързайте, хванете го, понеже той грабна факлата от ръцете ми и избяга, като ме удари през лицето. Ето, вижте го!"

8. Около петдесет перси запреследваха Александър, а той бързаше с факлата пред тях към Арсиноя. Реката беше покрита с лед. И щом другарите на Александър преминаха, а той стъпи след тях в руслото, ледът зад него започна да се топи. А като стигна отсрещния бряг, вече се стопи изцяло и малко остана да повлече и Александър. А той, щом усети пропадането на леда по хлъзгането на кобилата, веднага се изправи на седлото и скочи на брега. Кобилата загина, повлечена от водата. Реката имаше такава особеност — внезапно замръзваше и внезапно се размразяваше, тъй като течението й след Хелентрион [2] ставаше изключително бързо. Щом се застудеше, реката веднага се покриваше с лед , а когато духнеше южняк, водата бързо се затопляше и начаса се размразяваше. Та преследвачите пристигнаха и откриха, че реката не може да бъде премината, и видяха как Александър се приближи към брода и рече: „Мъже, защо стоите в недоумение? Ако Дарий ви е събрал да воювате с македонците, от вълните на тази река ли се побояхте? Но ако това ви плаши, изобщо не се осмелявайте да влизате в битка с македонците! Защото ние преминахме през това течение, а вие не сте в състояние да го сторите. И тъй, вървете, предайте на Дарий: Александър стъпи във водите на Арсиноя и премина, и достигна жив и здрав македонската войска."

9. При тия думи персите изпаднаха в голям страх, върнаха се при Дарий и разказаха за случилото се с Александър. Дарий не знаеше как да постъпи и рече: „Каква гордост за македонското момче, че не помисли за своето спасение, но се реши да умре или да огледа нашата войска." Тогава персите се изплашиха и всеки каза на съседа си: „Кой ще може да се бие с Александър? Кой може да се противопостави на такава войска? Дарий ни доведе за посмешище на македонците. Да избягаме от него, защото няма надежда за победа!"


ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

1. Междувременно Александър измисли следното: докара всички овце и волове, които издири във войската — овцете бяха четиридесет хиляди и... [1] и ги раздели по отделения — овцете като пехотни войници, а воловете — като кавалерия. Нареди да сложат на рогата им факли и ги разпредели на пет части, а на всяка постави по седемдесет хиляди души да викат, да причиняват безредие и да водят животните. Александър заповяда да тръгнат срещу персите посред нощ, а той заедно с войската се оттегли по същия път, откъдето персите трябваше да избягат. И дори да се бяха приготвили да дадат отпор на неговата засада, той лесно можеше да ги нападне отзад и да ги разбие; а ако се втурнеха да бягат, уплашени от безчетното множество на носените факли, Александър щеше да ги нападне отпред, без да им остави надежда. И така без битка македонците щяха да ги победят. Александър заповяда на хората с факлите и на стоялите в засада следното: „Щом чуете гласове и бойни тръби и мкове на хора, оставете факлите и животните, елате бързо всички в боя и викайте в отговор на тръбите."

2. Това бе сторено и изглеждаше, че цялата земя се движи, поради многото светлини и звуците на тръбите. Страх обзе персите и си казаха един другиму: „Кой ще устои на множеството храбри македонци? Да бягаме от тях, преди да са завзели проходите и от нас да не остане нито един!" И всички се обърнаха в бягство, тълпата се повлече надолу, и се блъскаха помежду си. Но загинаха от това, което се надяваха да ги спаси. Александър ги пресрещна, македонците нададоха викове и вкупом налетяха на персите и те вече нямаше какво друго да очакват освен смъртта: защото животът им ги напускаше от само себе си още преди да ги застигне копието. И можеше да се види, че хората не стояха като хора, а като овце и се оглеждаха откъде ще ги застигне смъртта.

3. Те викаха с молба към Александър: „Смили се, смили се над нас, сине Зевсов, нека мечът ти да не ни посича, съжали се над нас и не ни погубвай като скотове, задоволи се с проляната досега като река персийска кръв, дано те умилостиви сходната ни съдба." Тогава Александър се смили над тях, заповяда на македонците да спрат да ги посичат, събра ги и ги пусна с думите: „Бягайте, преди да ви завари войската, че не ще мога да ви спася от тях." А те, щом чуха това от Александър, паднаха и му се поклониха като на бог и избягаха, без дори да се обърнат, защото нямаха смелост да погледнат назад. [2]

4. Дарий избяга с малцина конници, спаси се и написа писмо на Пор, индийския цар, който му беше близък. То бе следното:

„Нещастният Дарий изпраща поздрав на бога сред боговете, великия цар Пор. Дори не е възможно да пиша за нашите нещастия. Мисля, че ти, моят господар, си дочул поне малко от многото, как при нас дойде македонско момче и като разбойник ни принуждава да станем изгнаници и да оставим родните места. Той иска да ни наложи господарски робската участ и да подчини източната власт на западната. Макар че персите се боят от това, не зная как не могат да му устоят в битка. Защото бяхме победени в две сражения, без да получим помощ от никого. Затова моля Твое величество да не търпи това положение, но да протегне ръка за помощ на Дарий, твоя роб. И още: веднъж излез в битка срещу македонците, за да се научат да не вдигат оръжие против боговете. Защото знам, че индийската войска е непобедима и че за теб, както за боговете, всичко е възможно. Нека те склони моето писмо, изпълни молбата на цялата ми душа и пожелай да отблъснеш погналите ме македонци. Съжали се над моите нещастия. Бъди здрав!"


5. Та Пор получи писмото на Дарий и като го прочете, поклати глава и рече: „Богоравният по волята на съдбата Дарий сега е подгонен от македонците." И повика подвластните нему военачалници и местни управители и им каза: „Вземете със себе си петстотин хиляди конници и идете като съюзници при Дарий. А след като заловите Александър и победите македонците, доведете ми го жив, да го видя. Понеже имам желание да зърна това момче."

6. А те, като тръгнаха оттам, бързо се отправиха при Дарий. Щом научи за пристигането на индийците, Дарий се посъвзе и обнадежди. И заповяда бързо да се събере персийската войска, която Александър остави. Бяха изброени един милион души: осемстотин хиляди конници и двеста пеши войници. А след пристигането на индийците в Персида двете войски се съединиха и образуваха безчетно множество, и потеглиха срещу Александър.

7. Индийските военачалници изпратиха неколцина на разузнаване при македонския цар. Те бяха заловени от предните стражи. Известиха за тях на Александър, а той каза: „Не причинявайте зло на съгледвачите, а веднага щом слънцето се покаже на изток, аз ще се вдигна оттук и ще потегля срещу Дарий. Като им кажете това, ги пуснете със заповед да не се спират никъде под заплаха от смърт." През тази нощ Александър нареди да донесат клони и да ги вържат за опашките на безсловесните овце и волове. Като бе сторено това, той заповяда войската да се раздели на три части и всяка една да се подреди около тежковъоръжени войници. Щом и това бе извършено тозчас, редиците се раздвижиха и почти покриха земята. Вдигна се облак прах чак до Олимп, та и слънцето едва се виждаше, като че ли е на три дена път. А пък пазещите строя македонци казаха на съгледвачите:

„Ето македонската шайка разбойници! Ако не достига за сражение с индийската и персийската войска, ето, виждате и нашия строй! Вървете си при вашите военачалници и разкажете какво сте видели. Ние ще се оправдаваме пред Александър, че сте избягали, докато сме почивали, а вие се погрижете за спасението си как да избегнете гнева на Александър." А съгледвачите паднаха на земята и се поклониха на Антиох, понеже той им бе подарил живота, и му дадоха златото, което носеха със себе си. Освободени, както те мислеха, от Антиох, бързо се отправиха при Дарий. След като пристигнаха, нямаше какво да разказват, а само заявиха на военачалниците си: „Мислете за нашето спасение, защото не ще можем да устоим на Александър... [3] ще познаете войската." Те съобщиха какво им се бе случило и че са видели със собствените си очи войската, и че били освободени тайно от Антиох без знанието на Александър.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

1. Тогава отдалече се показа бойният строй на Александровата войска. И щом го видяха, индийците се приготвиха за сражение. Те съзряха издишалия се от единия до другия край на земята облак, който затьмняваше слънцето. И се показа друга войска, та изглеждаше, че ще покрие цялата земя. Страх и ужас обзеха всички перси и индийци и пот ги обля. И докато се оглеждаха насам-натам за изгодно място, се показа още една войска. [1]

2. Като я зърна, Дарий веднага изостави всичко и се обърна в бяг, изричайки тези скръбни думи: „Нещастен аз, дето ламтях за целия свят, а дори и родната земя не ми остана."

3. Щом стигна до царския дворец, насреща му дойдоха двамата военачалници, Бес и Ариобарзан, и го удариха с копията си — единият отдясно, другият отляво, промушиха го на улицата при портата и го изоставиха гол и полумъртъв на земята.

4. Та след като Александър построи редиците, нареди на един от хилиарсите на име Евтиник да отиде със своите македонци при персийската войска и да извика следното: „Цар Александър ви заповядва да се подчините на съдбата си или на смъртта." А персите, виждайки го, че иде сам, пък войската остава на място, помислиха, че това е нещо добро за тях. И щом чуха, веднага всички извикаха: „Да живее царят, ние сме роби на Александър!" И предадоха знамената и престола на Дарий. Евтиник ги пое и отнесе на Александър и му извести какво е станало.

5. Като чу, той заповяда на своя военачалник Селевк да отиде при персийската войска. Рече му: „Отпрати индийците да си идат по родните места, след като си предадат оръжието." Индийците не само доброволно изпълниха заповедта, но и благодаряха на Александър, че им подарява живота. След като персийската войска беше отделена, те паднаха на земята и приветствуваха Селевк наместо Александър. А Селевк каза: „Провъзгласявам се за владетел на персите."

6. И Александър тръгна бързо към двореца на Дарий и колкото македонците се радваха на победата, толкова повече ликуваха персите, покорени от него. Та Александър пристигна в двореца, а падналият Дарий го видя как преминава край него с голямата си свита, протегна ръце и го призова с ридаещ глас:

„Александре, погледни ме и обърни внимание на думите и молбата ми и не ме пренебрегвай. Спри и изслушай само няколко думи." Тогава Александър спря, отиде при Дарий и го запита: „Какво рече и кой си ти, дето ми заговори?"А той отвърна: „Аз съм Дарий, който си мислех, че владея целия свят, а сега, както виждаш, лежа гол на земята, аз, който някога имах безброй телохранители и бях величан като бог, сега съм изоставен сам и беззащитен и кратка бе моята слава. Виждам, че моето вече не е мое. Помни, Александре, от каква слава внезапно изпаднах, ти си ми свидетел, но не допускай да свърша в такова страдание. Зная, че имаш сърце, защото си грък, а не суров перс." Александър се смили от думите на Дарий, смъкна си наметалото, покри Дарий и нареди на адютантите си: „Вдигнете тогова и ми го доведете вътре в неговия палат." Македонците изпълниха заповедта на Александър и като вдигнаха персийския цар на ръце, го внесоха вътре. А Александър седна на Дариевия престол и Дарий бе положен пред него — малко живот му оставаше. Доведоха пред всички жена му и дъщеря му. Щом ги видя, Дарий примря, протегна ръка, хвана дъщеря си и каза: „Приеми я, Александре, в дар. Нека ти бъде като робиня заедно с майка си." И след тези думи той издъхна и персите го погребаха по своя обичай.


7. А неговата дъщеря на име Роксана [2] бе с извънмерна красота и на възраст около десет години. Та като я видя Александър, сърцето му трепна и начаса се влюби в нея. Тогава той бе провъзгласен от персите за цар на целия свят и каза: „Вие, военачалници на персийската войска, господари и местни управители, нека се яви този, който заслужи благосклонността ми с убийството на Дарий, за да получи от мен отплата за деянието си." И се показаха двамата главни военачалници на Дарий — Бес и Ариобарзан. Александър се обърна към тях: „Вие, които замислихте зло срещу вашия господар, как ще спечелите моето доверие? Затова вървете да понесете достойната за делата ви присъда." И той заповяда незабавно да бъдат побити на кол пред градските порти. Заради това Александър бе възхваляван от всички.


ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

1. Александър остана там седем месеца и реши да изпрати на майка си в Македония писмо със следното съдържание:

„Александър, цар по волята на висшата промисъл, изпраща поздрав на Олимпиада, своята майка, и на учителя си Аристотел. Тъй като изминаха седем години от деня [1], в който потеглихме от родината, без да ви пратя вест за нас, не мислете, че вината е моя, а на съдбата и провидението. И след като обиколихме с конете си цялата земя на запад и завладяхме държавите на юг, след като преминахме в областта на Илион и се доближихме до Македония, съдбата ни накара да забравим родината, сякаш изобщо я няма на света. А след като пребродихме Изтока, водейки войни и нападани, покорихме всички градове, после стигнахме и в Сирийската земя и победихме Дарий в три сражения [2] по волята на провидението свише. След това цялата персийска страна се покори безропотно на съдбата и премина на моя страна, а персите ми се подчиниха. Дарий пък, когато вече животът го напускаше, ми подари дъщеря си за робиня, а аз искам да я взема за жена поради блестящата й красота. Та да знаете, че докато любовта не порази душата ми, не ми идваште наум, че имам родина, и бях забравил всичко, та дори и че съм човек. Защото нямах грижа за нищо друго, освен кого да нападна и къде ще бъда нападнат. Бъди здрава, майко, и ти, учителю, и молете бога за нас."


2. И така, Александър се ожени за Дариевата дъщеря. Щом това се разчу из Персия, персите се сближиха с македонците и станаха като братя помежду си.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

1. Междувременно Александър заповяда на военачалника Селевк да събере цялата персийска войска. След като хората се явиха незабавно, бяха наброени два милиона конници и един милион пеши войници, а останалата войска бе загинала в сраженията.

2. С тях и с цялата македонска войска Александър се отправи на поход в Египет. И достигна Юдейската земя [1]. Юдеите, в желанието си да се противопоставят, проводиха съгледвачи уж като пратеници. Но това не остана скрито за Александър и той заповяда на неколцина твърде храбри младежи от македонската фаланга да се хвърлят в близката пропаст. А те прилежно изпълниха заповедта, защото македонците се подчиняваха изцяло на нарежданията на Александър. Той се обърна към тези, които искаха да огледат, и им каза: „Вие виждате, пратеници на юдейския народ, че смъртта не означава нищо за македонската войска. Сега си вървете, обмислете какво ви е изгодно. А аз ще дойда утре при вас и ще сторя угодното на провидението"

3. Юдеите пък се върнаха при управниците си и рекоха:

„Трябва да отстъпим пред Александър, за да се спасим. Защото нямаме надежда за спасение — войската на македонците стои над човешката природа. Защото за нас смъртта е страшна, а за тях не е и дори е съвсем без значение. Според нас човек би казал, че за тях да умрат е въпрос на чест, и те са готови да го сторят като нещо необходимо. Защото македонците - още съвсем млади момчета — ни удивиха, като се хвърлиха на дъното на голямата пропаст. Едва Александър заповяда, и нареждането беше изпълнено. И нас не ни смути толкова смелостта им да умрат, колкото това, че тъй лесно отидоха на гибел, без да очакват някаква награда, а ако очакват и печалба, никой не ще може да им се изпречи. И тъй, ние ви казахме каквото видяхме, а вие решете, преди да е дошъл Александър и да обезсили всяко решение." Щом чуха всичко, юдеите решиха да се подчинят на Александър.


4. И жреците, облекли свещеническите си одежди, посрещнаха Александър с целия народ. А той се стъписа от външността им и заповяда изобщо да не се приближават до него, но да се върнат в града. Като покани един от жреците, царят го попита:

„При тази богоподобна външност, кажи ми, кой бог почитате и на кого служите в такива одежди? Защо аз не съм виждал при нашите богове такъв строг порядък на жреците?"А човекът отвърна: „Ние служим на единния бог, който сътвори небето и земята и всичко видимо и невидимо. Никой човек не е в състояние да го изтълкува." На това Александър рече: „Понеже сте наистина достойни служители на велик бог, вървете си в мир, вървете. Вашият бог ще бъде и мой бог и аз ви давам мир и не ще премина през вас, както през други народи, защото вие служите на живия бог."


5. А те събраха пари и злато и сребро и ги отнесоха на Александър. Но той отказа да ги приеме с думите: „Нека тези дарове и определеният за мен данък бъдат за Господа Бог, аз не ще взема нищо от тях."

[Previous] [Next]
[Back to Index]


ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

1. Вероятно името на тази река е фиктивно. Засвидетелствувани са няколко града с подобно име, един от които в Киликия.

2. Неидентифицирано име на местност в Мала Азия.


ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

1. На това място текстът е повреден.

2. Вероятно става дума за първата победа на Александър над персийските войски при гр. Исос в Киликия през 333 г. пр.н.е.

3. На това място текстът е провреден.


ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

1. Изглежда, се описва битката при Гавгамела (1.10.331 г. пр.н.е.), с която авторът свързва убийството на Дарий от негови приближени. Начело на съзаклятниците наистина стоял Бес. В действителност обаче Александър е преследвал персийския цар в продължение на повече от два месеца. В хода на това преследване била превзета Екбатана, където се намирала лятната резиденция на персийските царе.

2. Тук авторът смесва две исторически лица. Роксана, дъщеря на бактрийския сатрап Оксиарт, първа съпруга на Александър, и дъщерята на Дарий, Статейра, за която македонският цар се оженва по-късно (през 324 г. пр.н.е.) в Суза.


ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

1. В действителност началото на персийския поход на Александър е през 324 г. пр.н.е., значи четири години преди описваното събитие.

2. Сраженията са при Граник (334 г. пр.н.е), Исос и Гавгамела.


ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

1. Целият епизод е подчинен на идеята за приобщаването на Александър към християнството и превръщането му в християнски герой.