11. Освободителната война 1877-1878
 

През 1877 г., на 24 април, Русия обявява война на Турция и тя става освободителна за нас, българите. На 15 юни руските войски минават Дунава при Свищов, генерал Криднер се насочил на северозапад край Дунава. Българското население с любов и вяра в руските войски помагало с каквото можело.

В същото време даровитият и енергичен турски пълководец Осман Нури паша развива трескава подготовка във Видинския санджак за осуетяване освобождението на България. Той поискал от главнокомандващия турската армия Абдул Керим паша да му бъде разрешено да премине Дунава и да удари в тил освободителните войски. Разрешение не получил. При второ поискване да нападне русите при Свищов, планът му бил одобрен от султан Азис и на 27 юни 1877 г. Осман паша получил заповед да напусне Видин.

Щом получил заповед от Цариград, Осман паша прегрупирал армията както следва: оставил 2 батальона в Лом; 3 батальона в Рахово; 1 батальон в Белоградчик; 1 батальон в Кула; 12 батальона във Видин, ескадрон кавалерия и дългобойна полска артилерия, 140 обсадни оръдия, много боеприпаси и храна във Видин. За комендант на Видинската крепост назначил Изет паша.

На 1 юли Осман паша тръгнал с 24 000 аскер на поход. На 4 юли той пристигнал във Вълчедръм откъм с. Комощица. За да не бъде обстрелван откъм Румъния, той се движел по към вътрешността. След пристигането си той разположил войската си за нощуване в Прудището, източно от Симеоновата воденица. Говори се, че когато хора и коне навлезли в реката да пият вода, тя пресъхнала. Палатката на Осман паша била разположена близо до Симеоновия хан. От хана му било поднесено кафе, което той отказал и поискал да му бъде направено кафе от негов верен човек. Рано на другия ден той потеглил отново и на 7 юли пристигнал в Плевен. Генерал Леонов навлязъл в югоизточната част на санджака. Едновременно с това румънският отряд на генерал Арнолди през Рахово и Лом се отправил за Видин. Втори ескадрон на първи дивизион от IV-ти Улановски-Харковски полк от армията на генерал Гурко под командата на капитан Николай Василевич Савойски, състоящ се от 80 души казаци, се доближавал до нашия край. Очаквало се в околността на Лом като предна крепост на Видин да се развият големи военни действия. Над българското население за момента тежала страшна неизвестност.

Каймакаминът на Лом паланка заедно с турските първенци решили преди да дойдат русите да избият цялото българско население, живеещо по течението на реките Огоста и Цибрица. Те събрали най-кръвожадните главорези начело с бившия полицейски юзбашия - арнаутина Абедин и известния друг главорез в Ломския край - хаджи Мулязим.

На 10 ноември 1877 г. към полунощ те събрали шайка от 70 души турци в двора на кайма-камството. Въоръжените до зъби турци, татари и черкези под водачеството на Абедин решили да започнат кланетата от Мадан, Горна Гнойница, Вълчедръм и останалите села към Лом. На 11 ноември 1877 г. те пристигнали вечерта във Вълчедръм, посрещнати от старейшината Саво Велков Анджийски. Юзбаши Абедин, придружен от заптиетата Айвез, Латиф, Махмуд, начело със субашата Ибраим чауш заповядал на старейшината веднага да приготви богата трапеза за хората му. Цяла нощ селото будувало в тревога, лаели кучета, крякали кокошки по никое време, точели се баници и се леело вино и ракия.

Старейшината Саво събира старейшинския съвет, в който влизали Буно Лашков, Дамян Белия, Младен Янчин, за да обмислят как да спасят селото. През време на гуляя, който бил устроен в училището при черквата, когато виковете и пиянските песни на преситения башибозук позатихнали, гръмовен глас разкъсал надвисналата над селото страшна тишина. Яхнал силен кон, препускал откъм баира Лашко Гуглин, и викал колкото му глас държи: „Бягайте хора! Крийте се жени и моми! Бягайте! Московците идат!” Той профучал с коня си от единия до другия край на селото, приканвайки населението да се скрие. Това било замислено от старейшинския съвет, с цел от една страна да сплаши турската шайка и от друга - да се скрие и спаси населението от избиване. Турците хукнали да бягат в безпорядък обратно към Лом.

С тази си хитрост вълчедръмският старейшина успял да спаси не само Вълчедръм, но и околните села и Лом от погром. Бягайки панически, Абединовата орда се изплашила още повече, когато видели в Ковачишкото поле селското ергеле, което те помислили за конете на казаците. Пристигайки в Лом, те вдигнали такава врява, че турците начело с управниците побягнали към Видин.

На 14 (28) ноември 1877 г. ескадронът на капитан Николай Василевич Савойски пристигнал в Горна Гнойница. Вълчедръмчани решили да устроят тържествено посрещане на освободителите.

Поп Първан Иванов, Кръсто Чиндин и Вълчо Мошолов на коне отишли да ги посрещнат чак в с. Горна Гнойница. Учителите Илия Тодоров, Тодор Томов, Боно Начин, Иван Симеонов, Пело Панов, поп Иван и други видни граждани организирали населението, което се събрало в двора на черквата. Клепалото непрекъснато биело.

Насъбралият се народ начело с хоругвите тръгнал за определеното място за посрещане на братята - руси - западно от реката, на площада пред Ненковци, на пътя за Горна Гнойница.

Освободителите пристигнали. Поп Иван ги посрещнал със златен кръст в ръка; даскал Боно Начин по стар български обичай поднесъл хляб и сол на освободителите; даскал Илия Тодоров ги приветствал със следното слово:

„Слава на Господа и който е в горните, и на земята мир, в человеците добра воля. Слава тебе, Господи, слава отцу и сину, и святому духу и нине и присно и вовеки веков, амин. Оти болгарски народе радостно вече ти да запееш от родата не ни раздели Антим Приближени. Нека дълго живей, бог да го поживи, за многое лета, за много години. Оти български народе ти да запееш радостно вече милостив е бил цар Александър, дълго да живей за много лета, за многоя години, че си затруди от сичкия нароз християнски, народ български, и че ни избави от турските ръце, турските злини вече пропъднаха, турската злоба има вечно да тлей, че не мислеха съ назе що правиха, честити бяхме братя дружина, че доживехме до тая година, тоя весел ден и пак да посрещнем и друг с други да ся съберем, да се поздравим, хвала на вази, мои били родителы, хвала народ християнски, народ български мали и велики, хвала на вази, мили родители, хвала на вази наши стари бащи, наши стари майки, малки братя и сестри, братя и сестри, че ни родихте и ни очувахте, да дочакаме милите години да поживеем и да ся веселим, и от Бога дарба. На Антим екзаря оти български народе радостно вече запей, нека навред радостен глас развей турска злоба вече падна, вечно има да тлей здоби вече България екзархия, нека вее навред радостен глас развей, милостив бил цар Александър, дълго нека живей и ни добихме в негови дни черковни правдини, нека се навред радостен глас развей, насилията са потъпкани, правда вече владей, свой пастир видехме, нека новрид радостен глас развей на родните труженици да се свите дарят с свети лаврови венци вечно да се славят, вечно да се славят.

Честити бехме братя дружина, че доживехме до тая година, тоя весел ден и пак да се посрещнат, и друг с друг да се поздравят радостни…. Вече дойде да се съберем и с мили роднини да се веселим, грижи и замисли ще да отхвърлим, весели песни ще запеем в тъжовни сърца да си утешим и всички беди да позабравим.

Радостен глас вече дойде да се соберем и с мили си роднини да се веселим, добре ми дошли любими гости и Бог да ни поживи, за мноог години, та как наши стари се събрали, тъй и ние да можем тех да последим, радостен глас веч дойде да се съберем и с мили си роднини да се веселим.

Ох, драги мили братя роднини, да се веселим радостно, всърце нек тупти и из гортани отзив воздадем…

Сега го слави душе мое Господа и вся внутрение моя с името светаго благослови еси Господи 1877 година….”.

След произнасянето на приветствените слова всички присъстващи извикали „Ура!” и стотици капи полетели във въздуха. Обичаят бил при тържества всеки мъж да хвърля шапката си колкото може по-високо, с което се изразявала голямата радост. (Приветствените слова на даскал Илия са написани в една малка книжка, която внукът на даскал Илия - Георги Хаджибожинов, подарил на музейната сбирка). Освободителите били въведени в селото, където населението им устроило радушен прием. Капитан Савойски подарил на вълчедръмчани цигарлъка и лъжицата си за спомен от идването му във Вълчедръм. Цигарлъкът е изгубен, но лъжицата и сега се пази в музейната сбирка.

На капитана му направило впечатление, че в черквата нямало камбана, а биело клепало и когато след края на войната се върнал в Русия, изпратил като подарък на вълчедръмчани камбана, на която четем надписа: „В памят и вечно възпоменание на Вълчедръмското общество, Москва 1881 година”. И днес хората я наричат „руската камбана”.

За посрещането на руските войски разказват очевидците Яко Гинин, Младен Бонджолов, Вако Петака.

Дядо Горан Плещийски, който тогава бил на 14 години разказва, че когато отишъл на посрещането, един войник на име Иван му дал да се „поноси” на коня му. Когато пораснал, Горан си оставил мустаци като на руския войник Иван и ги носил до края на живота си. Починал е на 102 години.

Капитан Николай Василевич Савойски (достигнал до чин генерал-лейтенант) е роден на 1 .XII.1854 г. в гр. Ромин, Полтавска губерния и е починал в гр. Кюстендил на 10.XI.1930 г. Първоначалното си образование и класно училище той завършил в родния си град под личното ръководство и наставничество на баща му - генерал Василий Савойски и майка му - Елисавета Лебединска.

През 1872 г. завършил по първи разряд Владимировския кадетски корпус - а след две години - Николаевското кавалерийско военно училище. На 7 август 1874 г. получил първия си офицерски чин - подпоручик, с назначение в ІV-ти Улановски - Харковски полк.

След сключване примирието до 8.XІ.1878 г. той престоял в България с руските окупационни войски, като през август същата година се оженил за българката Евгения Давидкова Манова от Кюстендил, която била завършила Одеската гимназия в Русия.

Ето с какъв възторг и възхищение описва участието си в Руско-турската война младият поручик Н.В.Савойски - ескадронен командир в ІV- ти Улановски-Харковски конен полк: „Спомням си онези чудно хубави дни, които преживях заедно с целия руски народ, дните на обявяване войната между Турция и Русия. Какъв небивал подем на духа! Какъв изблик на чувства към многострадалния български братски народ! Войната за освобождение на България от турско робство беше много популярна, всички даваха своята лепта за родните нам по кръв и вяра българи, всички жертваха охотно и доброволно кой колкото можеше за разорените българи. Всички войскови части жадуваха да попаднат в числото на определените за похода през Дунава руски отряди. Как скърбяха тези, които нямаха щастието да участват във войната с Турция!

Аз служех в ІV-ти Улановски-Харковски полк. С какъв възторг полкът посрещна заповедта за назначението на 4-та конна дивизия да вземе участие в тази война!”

След Октомврийската революция 1917 г. в Русия генерал Савойски се прибира заедно със семейството си в Кюстендил, където прекарва последните години от живота си. Той винаги се е чувствал особено доволен и горд, че в младите си години е могъл да отдаде и опит, и сили в служба на българската армия, в служба на българския народ.

На един тефтер, в който си водел записки още от 1860 г., Иван Симеонов е записал следното във връзка с освобождението ни от турско иго: „1877 лето иули 4 ден замина занадоле в Плевен Осман паша сос 24 000 аскера и държа Плевен затворен, отворен и го даде на руссиите и на романиите на края бита на руцете на 1877 г. ноември 28. От Плевен останаха руссии и романци за Рахово биха го и го дадоха затворен не стоя и го дадоха на ноеври не биано 12. И в Цибър у това време. За Вълчедрама перво дойдоха 4 руссии и на ноеври дойдоха 9 души и на 14 ноеври сички дойдоха 80 души. Помогни господи за Лом паланка става капетано от Първан Симеонов хана му сос 40 души пита Вако у хартата за даиде до Комощица и до Мокреш и до Душилница вечерта вторник среда вечерта дойдоха и казаха на г. Вако Първанов капетано... и я Вако бе задремал и неговите человеци у сахата 4 ние улезохме у Лом и турек нема Лом про-пал на ноеври 16 узесе Лом. Помогни господи за Видин тръгнуват през селото Вълчедръма, Русово или Расово, Комушица, Криводол, Арчар, Видин, в декември 20 за нагоре почеха да минуват иануари, февруари бойтопове, палене, горене на февруари 10 до 12 и до 14 дадоха го на русскиите руце и на романските руце. Помогни господи и на Белоградчик и него го биха и го дадоха русскиите руце и романските в 1877. Помогни господи за берковица биха и нея она не е затворена само два човека загинаха руссии….” (Тефтерът с тази преписка се намира в музейната сбирка - Вълчедръм, подарен от Райна Костова Симеонова).

Веднага след Освобождението бил избран нов старейшински съвет с председател Пело Панов, секретар - Вачо Кирков и членове Иван Манчин, Божин Първулов, Иван Кирков, Първан Торньов, Тодор Лазаров, Лазар Панов и Найден Стаменов.

Този старейшински съвет е просъществувал до избора на кмет Игнат Вълчов Лозанов през 1880 г.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]