10. Борба за освобождение от османско иго
Героични борби е водил нашият народ за своето освобождение. Много от събитията и героите в тези борби са известни. Някои от тях са влезли в историята на България, други - в историята на отделни региони и селища, трети са потънали в забрава.
Какво говори историята за борбите на народа ни в нашия край?
Пръв сигнал е въстанието на братовчедите: Фружин - син на Иван Шишман и Константин - син на Иван Срацимир след разбиването на войските на султан Баязид на 20 юни 1402 г. при Ангора от татарския хан Тамерлан. Въстанието, организирано във Видинския санджак, отначало победило. Освободени били земите по течението на р. Тимок - гр. Пирот и други градове с 33 села и три манастира. Районът около днешния Вълчедръм не бил обхванат поради здравата ръка на турците в целия Ломски край.
На следващата година обаче наследникът на Сюлейман - султан Баязид с огромна войска отново покорил освободените земи. За управител бил поставен Гамуз бей, който се настанил в замъците на градовете Свър-линг и Соколец (Баня) - стари български владения.
При Султан Мурад II (1421-1451) полският крал Владислав и трансилванският войвода Ян Хунияд през 1443 г. поели на поход през Пирот, София, Златица за освобождаване на България. В този поход взели участие българи и сърби, много от които били от Видинския санджак. Когато стигнали до Златица, водачите на похода се отказали и се върнали по родните си места, макар да били подкрепяни от местното население. Народът бил оставен на произвола на съдбата. София била опожарена до основи, хората останали без покрив посред зима.
През 1444 г. крал Владислав и войводата Хунияд започнали втори поход за освобождението на България. Българското население останало пасивно към похода. Този път войските преминали Дунава при Оршова, превзели Видин, опожарили го и през Никопол и Шумен продължили за Варна, Каварна и Калиакра без да срещнат съпротива. По пътя си войските ограбили и опожарили повече от 2000 селища, включително и Вълчедръм. Султан Мурад II пристигнал при Варна с голяма войска и на 10.IX.1444 г. станало кръвопролитно сражение, в което загинал и самият Владислав, наречен Варненчик. Войските на полския крал се разбягали в разни посоки и напуснали българските земи. Турските войски отново завзели земите, освободени от похода. Започнали грабежи и жестоки убийства.
От времето на този поход са намерени много монети на крал Владислав в местността Близнашки връвища. Вълчедръмчанинът Никит К. Кривошийски намерил колективна находка -едно гърне с монети от Владислав и Сигизмунд, намиращо се понастоящем в Ломския музей. Монетите са намерени при риголване на лозе. Те били закопани под огнището в землянката, която открили при риголването. Никит Кривошийски бил намерил и една ризница, шлем и златен пръстен с камъче, както и един сребърен накит, носен на връхна дреха. Всички тези неща са разпродадени на частни лица. До вълчедръмската музейна сбирка са достигнали само няколко монети от Сигизмунд и една от крал Стефан.
Друг опит за освобождение на нашия край е избухналото през 1688 г. Чипровско въстание. Непосредствено след войната на Турция с Австрия през 1683 г. против Турция се сключила голяма коалиция - Австрия, Полша, Русия и Венеция. Империята била нападната от няколко страни. В България били изпратени тайни агенти да подбудят народа ни да въстане против поробителите.
Населението от Чипровския край масово се отзовало. Когато австрийските войски превзели Белград в 1688 г., войводата Георги Пеячевич с четата си се присъединил към тях. Войските, водени от Пеячевич, се отправили в помощ на българите. Към войската се присъединил един друг отряд въстаници, воден от Богдан Маринов. Чипровец, Копиловци и други села въстанали начело с войводите Иван и Михаил Станиславови. Градът бил превзет с всички стратегически пунктове около него. Главните сили се насочили към Кутловица, където се срещнали с турските войски.
Турците отблъснали въстаниците, пробили отбраната на града и влезли в него. За града настанали страшни мигове и всички, които не могли да се измъкнат с войската, били избити. Всички къщи били ограбени и опожарени. Ограбено било цялото имущество на чипровчани, стотици коли извозвали плячката. Градът бил сринат до основи. Великият везир Копрюлю Мустафа издал заповед всеки срещнат чипровчанин да бъде разстрелян или откаран в робство. Така градът и околността били обезлюдени. Успелите да се спасят се преселили в Румъния.
При потушаването на въстанието една група въстаници заедно с войводата си се укрили във Вълчедръм. Турците ги открили и заловили. Ето защо тук не могли да се заселят чипровски семейства, както в други села. И въпреки това някои от фамилиите имат чипровски корен Йонинци, Джуринци, Барзинци и др. Фамилията Барзинци с корен от Чипровец най-напред би ли избягали в с. Мокреш и по-късно се преселват във Вълчедръм.
По разни причини Видинският санджак не взел участие в походите за освобождение пре: XV и XVI век. Така хората от санджака стояли пасивно и при похода на трансилванския крал Сигизмунд Батара (1594-1595), който нахлул с войските си в нашия край и разбил на няколкс места турците. Ограбил и изгорил 10-12 града край Дунава, между които Видин, Рахово и др.
Нашият район също бил плячкосван, след което Сигизмунд се върнал с огромна плячка.
В 1595 г., когато Търновският край се вдигнал на въстание, нашият край отново останал пасивен.
В 1689 г. баденският граф превзел Ниш. Гарнизон от 2000 души под командата на граф Палфи навлязъл във Видинския санджак. След осемдневни боеве те се доближили до Видин. Еничаринът Салахъдин-баба събрал 1000 доброволци и излязъл извън крепостта да се сражава с противника. При едно сражение те били избити до един. Австрийците превзели града. На следващата 1690 г.турците си възвърнали града, отхвърлили австрийците на запад, като превзели Ниш и околностите му.
Турците започнали да строят големи укрепления на града. Но едва бил завършен строежът и хората били освободени да си отидат по домовете, когато австрийските войски под командата на граф Секендорф отново нападнали и превзели Ниш, след което се отправили за Зидин. Окупирали града, но турците ги разбили и си отвоювали обратно всички земи. С този поход австрийците изгубили всичките си придобивки.
Докато Хюсеин паша се занимавал с укрепване на града, в по-отдалечените каази турски чиновници и аяни започнали да вършат разни насилия над българското население. Това предизвикало избухването на Берковското въстание (1836-1839 г.). Начело на турските безобразия стоял каймакаминът на Берковица аян Хаджи Шериф-Ахмед ага, който постоянно обикалял селата с голямата си орда и насилвал моми и невести.
Това въстание завършило по мирен път без кръвопролития, но създало грижи на Хюсеин паша. Той сменил Хаджи Шериф - Ахмед ага с Абдул Рахман бей.
През 1837 г. отново въстанало населението от Чипровец и околността, а в 1838 г. въстанал пиротският край. Пиротското въстание било едно от най-големите. В него участвали над 300 села, включително и селата от Видинския санджак. Причината за въстанието била тежката ангария, многобройните данъци за спахиите и тимарите, както и всички злодеяния по отношение на раята.
Засега не е установено дали е имало преселници от въстаналите села във Вълчедръм след потушаването на въстанията.
Макар и неуспешни, въстанията изиграли огромна роля за пробуждане съзнанието и духа на българите за освобождение и самостоятелно управление. Те били доказателство за отслабването на турската държава, както и намаляващото влияние в северозападния край. Никакви реформи вече не били в състояние да приспят народния дух.
В 1850 г. въстава Видинският край. Видинското въстание обхваща и ломските села. Причините за избухването му били две: първо - земята била отнета от селяните и въпреки аграрната реформа от 1834 г. агите -оодължавали да я владеят като своя частна собственост; второ - произволите и злодеянията над българското население. Във въстанието се включили много хора, но те били слабо въоръжени - на 5-6 въстаника се падало по една пушка. Отначало турците се уплашили от масовостта на въстанието, но като разбрали за слабото му въоръжение се насочили към окопалите се въстаници край бреговете на р. Лом и село Хасанова махала. След кратко сражение въстаниците били разбити и водачът им, капитан Кръстьо - убит. За разследване от Високата порта бил изпратен Шекир бей, който проучил положението и някои от турците-злосторници били наказани.
Вместо положението да се подобри, започнали още по-свирепи издевателства над раята. Особено зъл и жесток бил Мехмед-арап, активен участник в кланетата при потушаването на Видинското въстание при Хасанова махала.
Участвали във въстанието от 1850 г. вълчедръмчани: Томо Попов, Иван Момчов Брънкин, Никола Дилчин и Пако Плещийски.
През 1867-1868 г. в Лом по инициатива на Димитър Ангелов било създадено Ломското съзаклятие. Целта му била да разпространява революционни идеи сред населението и заедно с това да подготви въоръжен отряд, който да подпомага четите, прехвърлени през Дунава.
Един от първите последователи на Димитър Ангелов е Димитър Маринов, роден във Вълчедръм през 1846 г. във фамилията на Мацанкьовци. Той бил осиновен от един търговец от Лом, който успял да му даде солидно за времето образование.
На съзаклятието бил сложен край поради разкриването му от берковския владика Доротей. Организаторите били арестувани и Димитър Ангелов и поп Димитър осъдени на смърт. По-късно смъртната им присъда била заменена с 15 години затвор.
Димитър Маринов
Поради строгата конспирация все още не могат да се осветлят всички
събития в борбата за свобода, въпреки че са положени и се полагат сериозни
усилия от историците. Тук ще посочим документ, чийто оригинал се съхранява
в историческия архив на Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград.
По същество този документ представлява анонимно писмо-донесение на български
възрожденски функционер до сръбското правителство, най-вероятно до сръбския
министър Йован Ристич. Писмото е озаглавено: „Непълен списък на Видинска
губерния и на по-известните приятели, с които имам споразумение да работя
в бъдеще за общонародна полза и които са готови да бъдат полезни всяка
минута щом бъдат призовани за онова похвално дело”.
Изследванията на документа констатират, че той е бил съставен в периода 1870-71 г. от етрополския патриот Павел Попов, изпълнявал по всяка вероятност важна мисия в Северозападна България. Това тайно донесение е изпълнено с подробни сведения за турските военни сили, тяхната численост и въоръжение, важни стратегически пунктове, броя на населението, за икономиката на селищата и забележителни паметници на културата. Посоченият етрополски деец по поръчение на сръбското правителство изгражда в Северозападна България голяма патриотична организация, включваща и нашия край. Конспиративната мрежа се простирала и в редица по-големи села с предани патриоти от всички слоеве на обществото. Това са: от с. Мокреш - Горан и Лило Пуйови, Лозан Първанов Анджарко; от с. Ковачица - поп Димитър; от Вълчедръм - Симеон Диков (от него води началото си Симеоновата фамилия). Съществуването на тази голяма патриотична организация, за която почти нищо не знаем, може би съвпада по време с усилената дейност на революционните комитети в България, изграждани от В. Левски и неговите съратници.
Османският режим бил режим на произволи, тирания и грабежи, чийто край не се виждал. Обезправеното българско население нямало на кого да се оплаче, към кого да протегне ръка за помощ.
Но всяко търпение си има граници. Най-смелите и непокорни българи започнали да напускат домовете си и хващали гората. Народът ги нарекъл хайдути. Тези смели защитници, водени от още по-смелите си войводи поемали тежкия път на борбата против тиранията. С пушка в ръка те закриляли бедния си и ограбван народ. В нашия край също шетали хайдушки чети. Техни войводи са били: поп Тарапонти, Ненчо войвода, Витан войвода, Румяна, Пенчо войвода, Петко войвода, Янка Войвода.
В 1690 г. във Видинска, Берковска и Ломска каази бродела хайдушка чета под водачеството на войводата Черноречки. В същата чета са участвали като четници Мирчо и Вълчо от Вълчедръм, за които все още не се знае от кои вълчедръмски фамилии произхождат. За тях научаваме от книгата „България под турско управление”, издадена през 1839 г. от тогавашния пълномощен министър на Турция у нас - Мехмед Рефик. В една заповед до войводата на Ефляк, намиращо се в Румъния срещу устието на р. Цибрица, се казва, че една хайдушка чета се прехвърля във Влашко след успешни действия (3-12.ХИ. 1690).
Заповедта до войводата на Ефляк гласи:
„Хайдутите от с. Бешевиче, спадащо към кааза Видин, Стойне от с. Лешовиче, Столе от Пирехоща, спадащо към кааза Поломие, Мирчо и Вълчо от с. Вълчедръм, Курмуш от с. Караш, Кълоре, Сочун, Вълчо Белян и Шахин (Захин), Брегун, Димитри - Влашко, Павло, Пойраз, Кара Никола и друг Димитри и познатите под името синове на Харте Горундже, дванадесет разбойници и попът на Черна река - тези именувани разбойници. Заедно с подведените от тях повече от сто разбойници се разбунтували из Видин, Бане, Кутловица, Берковица и околността. Изпратеният срещу хайдутите действащ одрински бостанджибашия Реджеб, прославен между славните и знатните, да се увеличи славата му, научил, че те са в планината „Магарешки рудник” и пристигнал там. Щом се научили, три дни преди това те намерили убежище при Димитрашко капудан на Бистриче и при капудана на войводата на влашка земя. Като ги покровителствали, те преминали на отвъдната страна на Ефлякисе спасили от дошлите да ги заловят бойни сили. Това бе съобщено, таче споменатите капудани са се осмелили да вършат такъв бунт, който се дължи само на твоята небрежност и ти си отговорен. Понеже е наложително необходимо незабавно да се издирят посочените разбойници, бе назначен и изпратен за мубашир образецът между равните и еднаквите Мехмед Уста от одринските бостанджии уста да се увеличи мощта му. Сега ти, който си споменатия войвода, щом пристигне свещената ми заповед да наредиш споменатите капудани да издирят незабавно с помощта на казания мубашир отбелязаните разбойници и ги оковеш всички и да ги изпратиш в столицата ми заедно с посочения мубашир. Издадена е заповед да се въздържаш много от немарливост по този повод и под такъв предлог да угнетяваш раята, която си гледа работата ида не вземаш нито едно акче и зърно от никого".През първите десет дни от ребле юл-евил 1102 (3-12.ХП.1690 г.)
Около средата на 19 век по нашия край бродела четата на поп Тарапонти.
Откъде е бил войводата, не е известно. По предания се знае, че в тази чета
са участвали 11 души италианци. Защо са били тук, също не се знае. Преданието
говори, че когато решили да си заминат, войводата Тарапонти наредил да
бъдат убити. За него се знаело, че бил строг човек. В четата имало един
момък, който решил да напусне и да се ожени. Той си тръгнал, но когато
се навел да пие вода на извора, Тарапонти го убива, за да не издаде четата.
Разказва се от стари хора, че когато веднъж четата си почивала в местността
Близнашки връвища, във въздуха се вдигнало соколче. Тарапонти вдигнал пушката
си и го улучил. Соколчето паднало на земята с едно счупено крилце. Войводата
заповядал да бъде изсечено от камък соколче със счупено крилце. Тази малка
скулпторна фигурка се пази в музейната сбирка.
Четата имала скривалище в местността до кладенеца „Узун Мито” край с. Дългоделци. Един ден минала турска потеря. Завързал се бой между четата и потерята. От четниците загинали 7 души заедно с Тарапонти. Те били погребани в скривалището на север от кладенеца под една малка изкуствена могилка. Байрактар на четата според преданието била Янка, родена в с. Манастирище, Врачанско. Обезглавената чета решила да си избере друг войвода. Хайдушките правила били: войводата да се избира по сила, ловкост и точност. Изборът се провеждал, като всеки се борел срещу всеки и който победи всички, той ставал войвода. Избрано било и мястото -могилата западно от Вълчедръм (в днешните гробища), заобиколена с гъста гора, в която имало скривалище на четата. Победител излязла Янка и тя била избрана за войвода. И днес това някогашно сборище на Янкината чета се нарича Янкина могила. Четниците водели борба с турските поробители в земите между реките Огоста и Цибрица.
Освен в местностите Близнашки връвища, Сечевете и Янкина могила хайдутите на Янка имали скривалище и близо до манастира при с. Манастирище. През есента на 1839 г. четата се събрала във Вълчедръм при верни ятаци, за да отпочине и реши как и къде да прекара зимата. Много скоро след това била донесена вест, че турски аскер е попаднал на следите им. Янка предчувствала, че сражението с него е неизбежно и извела четата източно от селото в местността Първанков градеж, намираща се на баира (над двора на ІІ-ри район). Завързва се ожесточен бой, в който Янка пада убита от турски ятаган. Четниците пренесли тялото й и го погребали западно от Вълчедръм, на 2 км в полето. На гроба й поставили каменен кръст в знак на уважение и това място днес се нарича „Янкин кръст”. След нейната смърт войвода на четата станал Ненчо. В знак на почит към жената-войвода той наредил на мястото, където била убита, да се издигне паметника „Янкин камък”. На това почетно място са давали клетва за вярност новоприетите хайдути. И всяка година в деня на нейната смърт четата забивала байрак на паметника, който се развявал цял ден. Нито българин, нито турчин се осмелявал да го свали. Първите от любов и преклонение пред смелата героиня, а вторите - от страх пред непреходната й слава, дала сила и вяра на раята.
Този паметник бил запазен до 1937 г., когато недобросъвестни хора го иззели и използвали в строеж. На 25 ноември 1981 г. Общинският народен съвет постави нов мраморен паметник на мястото на стария. За Янка войвода е останала в паметта на вълчедръмчани песента:
Янка през гора вървеше,
с крушово лист е свиреше.
Лист е и свири - говори:
- Бягайте, вярна дружина,
през гъста гора зелена,
през вода бистра студена!
Турска потеря ни гони.
Дружина Янки думаше:
- Янке ле, войводке ле,
зайците бягат през гора,
рибите бягат през вода;
ние сме върли хайдути,
турци с куршум ще срещнем
и остра сабя френгия.(Изпята от Тико Цветков от Вълчедръм)
Колко време Ненчо е водил четата, няма сведения. Знае се само, че
в тази чета е бил четник Георги Попадийски. От него е запазен един разпис
в старопечатната книга „Трендилион”, която се намира в черквата. Разписът
е от 1819 г. Георги Попадийски бил учител и свещеник. За него се разказва,
че след като изпълнил свещеническите си задължения в празнични дни, препасвал
сабята и пищовите и с коня си се отправял при четата. Турците научили за
това и решили да го хванат, но той узнал за намеренията им и избягал в
Румъния, където останал няколко години. Върнал се отново във Вълчедръм,
но турците не били забравили бунтовническата му дейност и търсели удобен
случай да го обвинят и заловят. И го намерили. В двора на Георги имало
щъркелово гнездо. Тъй като щъркелите носели жаби и змии да хранят малките
си и понякога ги изпускали в двора му, той решил да ги прогони; вдигнал
пушката и стрелял. Турците от конака, кой го се намирал наблизо, разбрали,
че той е убил щъркел, а щъркелите те смятали за свещени птици. Задържали
го и го затворили в конака, в кулата на втория етаж, като смятали да го
изпратят при каймакамина. Георги решил да избяга. Скочил от кулата през
прозореца, паднал зле и след няколко дни починал.
Малко по-късно, след 1842 г. във Вълчедръмско била създадена нова хайдушка чета начело с жена войвода - Румяна войвода. Четата наброявала 11 четника. Нейни ятаци са били поп Киро (от днешната фамилия на Качо и Кръсто Попови) и Цано Даулин, в чиито домове е имало хайдушки скривалища. Цано Даулин имал кошара в местността Цилкина чешма и тук имал също скривалище. На турците било донесено, че в неговата кошара се укриват хайдути. Те хванали Цано и го измъчвали жестоко, докато им разкрил тайната. Турците завардили и хванали хайдутите, а по-късно ги откарали да работят в мините. След една година избягали. Един ден Цано съгледал познатите му хайдути, уплашил се и заклал една овца да ги гощава. Хайдутите го наказали според хайдушките закони - отрязали върха на езика му, за да се научи да пази тайна. Повече за четата не се знае. Близо до кошарата на Цано Даулин хайдутите поставили каменен паметник с изсечена на него фигура на рак, което означавало, че „ходи, кой къде ходи, пак тук ще дойде”. Този паметник изчезва през 1930 г. Вероятно са го използвали в строеж.
Чешмата при долнокрайския баир днес се нарича Руменча по името на Румяна войвода. Тук е бродила и четата на Витан Войвода. Тя имала скривалище на баира срещу Симеоновата воденица. И днес личи мястото на скривалището във „Витанов дол” (наречен така по името на войводата). То се намира от дясната страна на дола - на малка могила личи изкопът на землянката - скривалище. Други сведения за тази чета не са известни.
След 1860 г. по поречието на р. Цибрица бродела чета, водена от Пенчо войвода. Той бил родом от с. Долна Гнойница (Михайлово), Врачанско и бил чичов син на Петър Рачков от Вълчедръм.
Негов помощник бил Петко Оризарски от с. Люта (Владимирово).
Майка му го довела у Бългъзовци заедно със сестра му Велика. Четата наброявала 35 души. В нея участвали: Иван от с. Сърбеница, Петър Гузелский, Томо Попов от Вълчедръм,
Колко време Ненчо е водил четата, няма сведения. Знае се само, че в тази чета е бил четник Георги Попадийски. От него е запазен един разпис в старопечатната книга „Трендилион”, която се намира в черквата. Разписът е от 1819 г. Георги Попадийски бил учител и свещеник. За него се разказва, че след като изпълнил свещеническите си задължения в празнични дни, препасвал сабята и пищовите и с коня си се отправял при четата. Турците научили за това и решили да го хванат, но той узнал за намеренията им и избягал в Румъния, където останал няколко години. Върнал се отново във Вълчедръм, но турците не били забравили бунтовническата му дейност и търсели удобен случай да го обвинят и заловят. И го намерили. В двора на Георги имало щъркелово гнездо. Тъй като щъркелите носели жаби и змии да хранят малките си и понякога ги изпускали в двора му, той решил да ги прогони; вдигнал пушката и стрелял. Турците от конака, кой го се намирал наблизо, разбрали, че той е убил щъркел, а щъркелите те смятали за свещени птици. Задържали го и го затворили в конака, в кулата на втория етаж, като смятали да го изпратят при каймакамина. Георги решил да избяга. Скочил от кулата през прозореца, паднал зле и след няколко дни починал.
Малко по-късно, след 1842 г. във Вълчедръмско била създадена нова хайдушка чета начело с жена войвода - Румяна войвода. Четата наброявала 11 четника. Нейни ятаци са били поп Киро (от днешната фамилия на Качо и Кръсто Попови) и Цано Даулин, в чиито домове е имало хайдушки скривалища. Цано Даулин имал кошара в местността Цилкина чешма и тук имал също скривалище. На турците било донесено, че в неговата кошара се укриват хайдути. Те хванали Цано и го измъчвали жестоко, докато им разкрил тайната. Турците завардили и хванали хайдутите, а по-късно ги откарали да работят в мините. След една година избягали. Един ден Цано съгледал познатите му хайдути, уплашил се и заклал една овца да ги гощава. Хайдутите го наказали според хайдушките закони - отрязали върха на езика му, за да се научи да пази тайна. Повече за четата не се знае. Близо до кошарата на Цано Даулин хайдутите поставили каменен паметник с изсечена на него фигура на рак, което означавало, че „ходи, кой къде ходи, пак тук ще дойде”. Този паметник изчезва през 1930 г. Вероятно са го използвали в строеж.
Чешмата при долнокрайския баир днес се нарича Руменча по името на Румяна войвода. Тук е бродила и четата на Витан Войвода. Тя имала скривалище на баира срещу Симеоновата воденица. И днес личи мястото на скривалището във „Витанов дол” (наречен така по името на войводата). То се намира от дясната страна на дола - на малка могила личи изкопът на землянката - скривалище. Други сведения за тази чета не са известни.
След 1860 г. по поречието на р. Цибрица бродела чета, водена от Пенчо войвода. Той бил родом от с. Долна Гнойница (Михайлово), Врачанско и бил чичов син на Петър Рачков от Вълчедръм.
Негов помощник бил Петко Оризарски от с. Люта (Владимирово). Майка му го довела у Бългъзовци заедно със сестра му Велика. Четата наброявала 35 души. В нея участвали: Иван от с. Сърбеница, Петър Гузелский, Томо Попов от Вълчедръм, братов син на поп Тодор Торнев, Цветан Първанов Третяков от с. Разград, Иван от Лесковец и други. Четата имала скривалите в местността Близнашки връвища, Сечевете, край Ередански дол.
Говори се, че в местността Сечевете, където има много стари круши, всеки хайдутин е засадил по една круша за спомен. И сега там има три круши, засадени в триъгълник. Ятаци на тази чета са били Бългъзовци, Цонинци и Видинци. Вида (дала име на фамилията им) им носела често храна в скривалището в Сечевете. Разказва се, че веднъж, когато четата била в това скривалище (то се намирало в окопа на даскал Тодор Томов), три циганки отишли да събират съчки и видели скривалището и хората в него. Тогава войводата наредил да ги убият, за да не ги издадат. Убили ги и ги закопали. Мястото и днес се нарича „Алтънини гробове” по името на една от циганките.
Богат турчин от Долни Цибър тормозел много раята - карал ги да му работят ангария и да плащат големи данъци. Пенчо и четниците му решили да го убият, но било трудно да се доберат до дома му, който бил истинска крепост. Решили да действат с хитрост.
Изпратили двама от четниците да се наемат слуги у турчина. Уговорен бил ден за извършването на убийството и обира. Но единият от четниците издал на турчина замисъла на хайдутите и в уречения ден той настанил в дома си цял орляк заптиета. Когато четата пристигнала, портите внезапно се отворили и заптиетата се втурнали насреща им. С бягство хайдутите едва успели да се укрият в с. Чупрене, където престояли цяла година, а след това четата се преместила в селата Салаш и Смоляновци. По тези места действала около три години. Тук тя била разкрита от турска шайка, начело на която стоял бившият юзбашия на Лом - Мола Мехмед, занимаващ се само с гонитба на хайдушки чети. Той гонил четата от с. Смоляновци до с. Черни връх, където успял да я обгради в местността Любеново бранище (еврейско гробище).
През нощта Пенчо войвода успял да се свърже с Мола Мехмед, подкупил
го и той направил коридор, по който четниците избягали. Останали само 14
души, които един по един се прибрали по домовете си. С това през март 1873
г. се слага край на четата на Пенчо войвода. Тази чета е действала 13 години,
от които 9 във Вълчедръм и 4 в други райони.
Страничка от букварчето на Даскал Тодор Томов - 1854 год.
Вълчедръмска къща от 1845 г.
Тук са пребивавали В. Левски и Лаьош Кошут
Освен хайдушките чети във Вълчедръм е имало хора, които са подпомагали борците за свобода, като им предоставяли квартири, храна и оръжие, други са работили за освобождението като свръзка с комитети и хора извън Вълчедръм. Един от тях е бил даскал Боно Начин, който се познавал с В. Левски още от Легията на Раковски в Белград. За да се види със своя познат - даскал Боно, Васил Левски дошъл от Лом, където е бил на 2 септември 1872 г. (стар стил) във Вълчедръм. За идването му в селото ни ето какво пише Мито Анков - председател на Революционния комитет във Враца тогава: „На 28 август 1872 г. пристигна във Враца Васил Левски, съпровождан от неговия неразделен Гроздьо от село Български извор. Определиха мене да отида с Левски до Берковица, Лом, Видин и Рахово. На 30 август Левски върна назад Гроздьо и заедно заминахме за Берковица, като извършихме така и в Лом разправия. У Видин и Рахово не ходихме, защото в последния град немаше комитети и хора за работа имаше сам трима - Цено Вълчов, Атанас Лазаров и Сребро Стоименски. От Лом се върнахме през селата Вълчедръм, Мокреш, Громашин, Галатин, Девен, Баница, Типченица, Долна Кремена, Лик, Липница и Новачене, от тук в Лютиково, откъдето аз се върнах…”.
Левски и Мито Анков отседнали в дома на Богдан Савов, където престояли
една нощ. За този случай си спомня внучката на Б. Савов - баба Ката Хаджийска:
„Бях на около 10 години, когато у нас един следобед пристигнаха двама мъже.
Дядо ми и баща ми ги криеха, като наредиха на майка ми да постави за измиване
на гостите специалните за това съдове, които се пазеха в нашата къща само
за гости. Те пренощуваха у нас една нощ и на другия ден баща ми ги заведе
някъде. В момента не съм разбрала кои са тия хора, но по – късно от дядо
и татко разбрах, че един от тях е Васил Левски….”
Къща от 1857 год. Тук Левски е нощувал през 1872 г.
Ето какво станало по-нататък:
От дома си Богдан Савов ги завел в дома на Първан и Иван Симеонови. Те били търговци, които търгували в Цариград с добитък, вълна и др. Имали кръчма, дюкяни, караджейка (воденица), ливади, ниви или всичко около 2000 дка земя. През годината са имали непрекъснато заети около 25 души слуги като говедари, свинари, орачи, домашна прислуга. Само багджиите (пазачи) на лозята са били 5-6 човека. Един от неговите слуги - дядо Вако Петака, роден 1848 г. и починал през 1943 г., слугувал у тях повече от 25 години, разказва: „Един ден в дома на Първан Симеонов дойдоха двама души. Те и конете им не бяха настанени в хана, а синът му Иван ги настани в дома си. Към обяд дойдоха даскалите Боно, Тодор, Илия, Саво Велков, Богдан Савов, Вълчо Мошолов и още няколко души или всичко десет човека. Всички се събраха в една от стаите на слугите при яхъра. Тук бяха и непознатите. Тогава старейшина на селото бе Иван Симеонов. Много ме заинтересува това, защото първенците на селото и непознатите се бяха събрали и то в стаичката до яхъра, а не в къщата на чорбаджията. Отидох до прозореца на стаичката да подслушам разговора. Иван Симеонов ме съгледа, че подслушвам, излезе навън, извика ме при него и ми удари два шамара по лицето, като ми каза, че това на мене не ми е работа. Конспирацията беше голяма. Тези два шамара още ми напомнят за идването на Левски във Вълчедръм. Вечерта непознатите пренощуваха в северозападната стая на Симеоновата къща, а рано сутринта си тръгнаха, придружавани от Вълчо Мошолов, изведени по маданския път…”
В 1978 г. внукът на Вълчо Мошолов - Горан подари на музейната сбирка сабята, с която бил въоръжен Вълчо Мошолов при извеждането на Левски от Вълчедръм заедно със спътника му Мито Анков, които след това продължили за с. Громошин.
Славей 3. Даскалов, внук на даскал Тодор Томов, разказва, че на корицата на едно ръкописно букварче дядо му бил записал датата на идването на В. Левски - 2 септември 1872 г., напълно съвпадаща с датата на проведеното събрание у Иван Симеонов. На корицата на букварчето била написана сумата, събрана и предадена на Левски, записано било и че е изведен от Вълчедръм от Вълчо Мошолов.
Тази записка се е пазела у тях до 1972 г. и изчезнала.
Вако Павлов Петака
Дядо Вако Петака разказа още, че в дома на Иван и Първан Симеонови
се обучавали десетина момчета, които трябвало да се присъединят към четата
на Христо Ботев. Подготовката на момчетата се провела след идването на
Мито Цветков (роден в с. Черни връх) и Никола Славков от Свищов през 1875
г. в Черни връх, а след това във Вълчедръм, където престояли повече от
седмица в дома на сестрата на Мито - Върба, омъжена за Георги Цветков.
Затова, че Иван Симеонов е имал връзка с Мито Цветков и е бил посветен в борбите за освобождение, се вижда от една негова записка, която се пази в музейната сбирка: „Тук записвам да се знае и помни, че тоя ден излезоха на Козлодуй комитите 17 май 1876 г. и разбиха всички турци в Европа”. Такава е била може би представата му тогава.
От Вълчедръм да се присъединят към ботевата чета били изпратени четирима души: Върбан Цветков (чието име е изписано на Ботевия паметник във Враца - „Върбан от ломските села”), Спас Видин и синовете му Атанас и Иван. Спас, Атанас и Иван Видини били пресрещнати от турците. Спас и Иван били убити, без да се доберат до Ботевата чета. Спас Видин е съпругът на Вида, чието семейство подпомагало хайдутите от четата на Пенчо войвода.
Атанас избягал в Русе, където доживял Освобождението и по-късно загинал при злополука.
Вълчедръм е дал своята дан в борбата за освобождение. Поколенията трябва да знаят имената на: Пачо Кривошийски, Симеон Панкин, Първан и Иван Симеонови, Богдан Савов, Вълчо Мошолов, даскал Боно Начин, Илия Тодоров, Тодор Томов, Спас и Вида Басарски, хайдушките ятаци Цано Даулин, поп Киро, Вако Цонин. Да знаят, че във Вълчедръм са идвали видни революционери като Васил Левски, сподвижникът му дякон Генадий от Градешническия манастир, Мито Анков, Мито Цветков, Никола Славков, етрополският патриот Павел Попов и др.
Вълчедръмчани са събирали парични средства за подпомагане на освободителното дело, което личи от записката на даскал Тодор Томов, за която бе споменато по-рано.
От изложеното по-горе можем да предположим, че и във Вълчедръм е имало създаден революционен комитет. За съжаление обаче не можем да стигнем до истината по две причини: първо - поради дълбоката конспирация това никъде не е отбелязано писмено; второ - след Освобождението никой не е записал и запазил разказите на участници в борбата за освобождение и съвременници на събитията.
Кръсто Георгиев Видин, внук на Спас и Вида Басарски, разказва: „Докато бил жив дядо Спас, той е носил храна на хайдутите и поддържал връзка с тях като ятак, носел им и всички известия за борбата. През това време се дочуло, че ще слезе чета на брега на Дунава. Четата като всички чети, не могла сама да победи турците и освободи България. Нужно било да се присъединят и други родолюбиви българи към тях, за да прерасне борбата в едно голямо въстание. Родолюбиво чувство се събужда и у моя дядо Спас. Той решава да посрещне четата и се присъедини към нея заедно със синовете си. Иван и Атанас току-що се били оженили. Баба Вида им стегнала багаж за из пътя. Опекла им два просеника, сложила им по два чифта цървули. Една сутрин те тръгнали по пътя на средния баир в източна посока към Козлодуй. Минали се няколко дни и се разнесъл слух, че хората, тръгнали да се присъединят към Ботевата чета, били пресрещнати и убити от турците. Така загиват моят дядо Спас и чичо Иван. Животът на баба Вида станал много тежък, но тя не се отказала от делото и поетия от дядо Спас път, като продължила да носи храна на четата на Пенчо войвода…”.
В една преписка от времето на хайдутството четем следното:
„Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”.
(Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
Българският народ, изминал дълъг и труден път в историческото си развитие, никога не е търпял покорно гнета и неправдите. В тежките години на робството много борци за народна свобода загинаха от турски ятаган или увиснали на бесилото, умираха в мрачните зандани или на заточение далеч от род и родина. Те бяха далеч от дребните егоистични помисли, живееха и се бореха за другите, без де търсят слава, без да желаят лаври. Скромността и справедливостта, любовта и всеотдайността към отечеството бяха техни те най-висши качества - качества, които ги издигат на най-висок пиедестал, отреждат им достойно място в пантеона на безсмъртието. Техният идеал бе свободното отечество.
В тази борба, макар и много скромен дял има и Вълчедръмското общество,
което дава право на днешното поколение да се гордее със своите предци.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
