Ако сред османските големци,
сътрудници на Хюсеин Хилми паша в реорганизирането на трите вилаета,
слагам на първо място Махмуд Шевкет паша, това е в качеството му на
косовски валия, а не защото по-късно стана началник на армейски корпус,
главен инспектор и най-сетне министър на войната и велик везир. Иначе
би трябвало да присъединя към него Талаат паша, който в епохата на
реформите беше най-обикновен сметководец в пощите и телеграфа и идваше
в канцеларията на дипломатическото ни представителство, за да инкасира
лично дължимата сума за подадените телеграми през месеца.
Махмуд Шевкет паша беше от Багдад и фактът, че бях изкарал
почти четири години там и познавах брат му Халил бей, допринесе до
известна степен за приятелските връзки, които поддържах с този генерал
дори след като и двамата напуснахме Македония. Благоговейно пазя
няколкото реда, които той ми изпрати от Константинопол малко преди
трагичната си смърт.
Би било трудно османското правителство да направи по-добър
избор от този на Мехмед Шевкет паша за важния пост генерал-губернатор
на Косово и то по времето на международните реформи. Той имаше всички
нужни качества. Военният му чин и присъстви ето му даваха необходимия
авторитет; техническите познания във военната му специалност -
артилерията, бяха добре известни на чуждестранните офицери, които
реорганизацията на жандармерията беше събрала в Македония, а това
увеличаваше още повече престижа му. Той говореше и пишеше свободно на
френски и немски. Беше учил в Германия и имаше стаж в нейната войска.
Нещо повече: показваше всички качества на добър дипломат: преди всичко
търпение, упоритост и ^ спогаждане. Държеше се над религиозните и
расови предразсъдъци, нещо важно предвид борбите и съперничествата в
неговия вилает. Преди младотурците успяваше да поддържа добри връзки с
Илдъз-кьошк, без особено да крие либералните си идеи, които му
създадоха много приятели - сред сънародниците и чужденците. През юли
1908-а не се поколеба да застане на страната на Енвер и Ниази -
възгледите им съответстваха на неговите. Колкото до ролята му в
контрареволюцията през март 1909-а, ще кажа за нея в главата за
заточението на султана.
Сред другите османски генерали, които командваха в
Македония, имаше старотурци като Шемши паша, когото ще спомена в
главата за Хуриета, и Хайри паша, дълго време началник на 3-и армейски
корпус в Солун. Имаше и други с модерните разбирания на Махмуд Шевкет
паша - например Али паша Колония, който бе началник-щаб по време на
експедицията към Константинопол (вж. главата „Султанът в заточение").
Но най-многобройна бе групата по средата между горните две - например
черкезинът Сейфула паша, храбър военен, държащ много на дисциплината,
но който не можа да се примири с падането на стария режим и се самоуби.
Друг генерал от тази междинна категория беше Осман Февзи
паша, който в качеството си на комендант на Скопие има голяма заслуга
за дисциплината на османската войска и оттук - за делото на реформите,
като същевременно облекчи и участта на християните. Осман паша беше
татарин и брат на известния Ахмед Фейзи паша, който изигра неособено
добра роля в Йемен и когото видях в Багдад в твърде неблагоприятна
светлина. Осман Февзи беше във всяко отношение противоположност на брат
си. Но изглежда го преследваше лош късмет, защото в два случая на този
храбър генерал се падна доста смешна роля, която не заслужаваше: първо
като валия на Янина, където безразсъдната постъпка на Есад паша,
по-късно диктатор на Албания, изложи на показ личния му живот, а после
през 1908-а младотурците го отвлякоха от Монастир и го държаха няколко
дни затворен в Ресен.
От висшите османски офицери, отличили се по един или друг
начин в периода на реформите, ще посоча само достойния комендант на
косовската жандармерия Галиб бей, който се радваше на приятелство и
доверие от страна на австро-унгарската военна мисия, албанеца Исмаил
Хаки бей, прикрепен към Хилми паша и организатор на обиколките из
страната, които правеха главният инспектор и чуждестранните му
сътрудници, но преди всичко Енвер бей, който сред всички тях направи
най-блестяща кариера. Кой би предвидил, че този млад началник на
батальон, кротък и скро мен на вид, което понякога му е коствало
подигравки от страна на другите, ще стане герой на младотурската
революция? Има ли нещо по-невероятно от факта, че в навечерието на 23
юли 1908-а Енвер хвана гората - той, който в канцеларията на Хюсеин
Хилми паша бе натоварен специално с преследване на четите? Всичко беше
изключително в кариерата на този човек, който в продължение на
дванайсетина години премина като метеор през историята на Турция и на
света, който събори един режим и вкара страната си в световна война, за
да бие руснаците - в неговите очи смъртни врагове на Турция - който се
би в африканските пустини срещу италианците и завърши дните си в борба
в Централна Азия - отново в битка с руснаците, в името на
мохамеданската религия и за свободата на туранската(1) раса.
Рядко се случва да се намерят съчетани в един човек
качествата на оратор и водач, както е при Енвер. Красноречието му,
честността и необуздаността обясняват неограниченото влияние, което
имаше върху сънародниците си; смелостта и устремът му ентусиазираха
войниците. Очевидно е, че същите тези качества му пречеха да бъде добър
дипломат. Малко след младотурския преврат в един случай си дадох
сметка, че дипломацията не е силната му страна. В един момент комитетът
„Съюз и прогрес" беше на мнение, че започнахте в Константинопол и
другаде преговори за разрешаване на австро-турската разпра, избухнала
след анексията на Босна и Херцеговина, не напредват според желанията в
Солун. Тогава „Джемийет" се обърна към мене и ми подсказа да поискам от
моето правителство да ми разреши да преговарям с някои младотурс-ки
делегати. Разрешението ми бе дадено от граф Ахрентал, разбира се в
граници, наложени от положението и дипломатическия протокол. Тези
договори, продължили известно време, и за които впрочем стана дума в
статия, появила се подир няколко месеца в „Нувел прес либр", не
доведоха, както можеше да се предвиди, до нищо. Но по този повод можах
да си дам сметка, че Енвер бей се пали прекалено много, а от друга
страна няма бързи рефлекси. В това отношение един друг делегат на
комитета „Съюз и прогрес", с когото тогава бях имал разговори, явно го
превъзхождаше. Това беше Хаджи Адил бей, тогава със скромните функции
на директор на Солунската митница, но талантът му бързо получи
признание.
Преминавам към цивилните сътрудници на Хилми паша.
Канцелариите им бяха управлявани от Халил бей, човек сериозен, спокоен
и любезен, който много тактично изпълняваше трудната си задача да
поддържа ред в сложния организъм на главния инспекторат. Дори и
архивите, в много случаи слабо място на администрациите, бяха в
образцов ред, какъвто съм виждал рядко другаде. Със страстта си към
работата Хилми паша не понасяше някое досие да не бъде намерено веднага
и точно тогава бяха редките случаи, когато го виждах разгневен.
Персоналът му се съобразяваше с това и намираше начин да му носи всичко
светкавично, дори и кореспонденции, които не са актуални от няколко
години вече.
Поради различните езици, говорени в Македония, и
присъстващите чуждестранни офицери се появи необходимостта от сложна
преводаческа служба: за нея отговаряха Милха бей Фрашери и Исмаил
Талаат бей. Първият беше образован албанец, който като други от неговия
род се отличи в шкиптърската литература, а днес изпълнява функциите на
албански пълномощен министър в Атина; Исмаил Талаат, остроумно
„дьонме"(2) от Солун, което познавах още от времето на Мехмед Хафиз
паша като драгоманин в Косовския вилает, ми припомни следната случка.
Този славен драгоманин, който нямаше никаква склонност към туризъм, бил
натоварен да придружи в Призрен английски журналист, станал подир това
известен политик в страната си. Щом пристигнали на гара Качаник,
англичанинът слязъл от влака да търси водач, с когото да изкачат връх
Люботрън. Исмаил Талаат го зърна, че говори с някакъв албанец, приближи
се до мене - аз пътувах в същото купе - и ми прошепна: „Ако тия двамата
луди - англичанинът и албанецът, се сговорят, ще трябва да вървя с тях
да си троша врата по Шардаг!"
По-късно, със създаването на Финансовата комисия,
преводаческата служба се разшири още повече и главният секретар Виталис
ефенди я допълни чудесно. Между другото той бе големият работяга и
душата на тази комисия. Външната служба се състоеше от инспектори. Това
бяха видни люде, като Оскан ефенди и Фаик бей, чиито заслуги и качества
по-късно получиха признание с поверените му министерски портфейли в
Стамбул(3).
В крайна сметка, главният инспекторат на трите вилаета
постигна може би най-големия успех, на който Турция се е радвала някога
в организационно отношение. Щом всички тези способни хора и чудесни
органи не успяха да спрат развитието на събитията, явно „късметът" беше
предопределил да настъпи краят на турската власт в Македония.
(1)- Т. е. урало-алтаиската. - Бел. прев.
(2) - Потурчен християнин (тур.). - Бел. прев.
(3) - Цариград. - Бел. прев.