VII. Чуждестранни агенти и реорганизатори.



Консулите на Силите в Солун, Монастир и Искюп и скандинавските и белгийски офицери, свикани в Македония по силата на февруарската програма, бяха предвестници на Мюрцщегските реформи.

Именно консулските доклади създадоха основа за действие и намеса на Силите. Някои от тези доклади бяха публикувани и Бялата и Синята книги, съдържащи докладите на господата Стеег, Грав и Макгрегър, си остават точните документи за историята на Македония през героичната епоха на Илинденското въстание. Австро-унгарските представители господата Хикел, Пара и Крал също се отличаваха с дълбокото си познаване на положението.

Последните двама изиграха и голяма роля, все още неоценена, за развитието на чуждестранната намеса в Македония. Благодарение на безпристрастните им и добри връзки с валиите и другите османски чиновници, те имаха възможност и я използваха нашироко да се намесват в полза на християните в един момент, когато турците бяха още твърде далече от официалното си съгласие за подобна намеса. Поради това успяха да сторят огромно добро, да облекчат съдбата на мнозина нещастници християни.

Като правя тази забележка, не се оставям ни най-малко да ми повлияе приятелското ми чувство към колегите - просто констатирам един факт, известен в Македония. Не искам да намаля, разбира се, и стойността на интервенциите и сътрудничеството на руските консули, още повече, че мога само да се похваля с работата, свършена в Искюп заедно с прекрасните ми колеги Беляев и Орлов. Моята забележка се отнася за по-раншна епоха, за годината 1903-а, а тогава нямаше съмнение, че действията на сънародниците ми ще срещнат не по-малко трудности от тези на руснаците. Турците нямаха доверие най-вече в представителите на царя и ги подозираха, че искат да организират акция, подобна на онази, която предхождаше руско-турската война. Нещо повече, руската политика спрямо „арнаутите", отъждествяваща действията на албанските разбойници с амбициите на това местно население, спомогваше за създаване на атмосфера на недоверие и възпрепятстваше намесата на руските консули, толкова дълго, колкото Портата не би приела официално. Именно тази атмосфера обяснява двата кървави факта от Монастир и Митровица, коствали живота на Ростковски и Шчербина. Турците и руснаците явно са стигнали твърде далеч, като приписват тези убийства ту на провокационното поведение на жертвите, ту на албански заговори. Колкото до г-н Шчербина, аз го опознах много добре в албанското Скутари и нищо от това, което видях тогава, не ме караше да предположа, че този злощастен колега ще да се е държал провокиращо и ще да е пренебрегнал инструкциите на правителството си. Общо взето споменатите тъжни събития отново предизвикаха не друго, а чувството на обреченост, проляло вече толкова много кръв върху земята на Балканския полуостров.

Ще кажа само две думи за скандинавските и белгийските офицери от жандармерията, защото отделната им мисия беше краткотрайна фаза от реформите. Но като срещах често шведа Унандер при пътуванията ми във вилаета на Монастир, а в Скопие норвежеца Нандруп и белгиеца де Хаас, с удоволствие констатирах как с усърдната си работа и с хуманитарната си дейност представяха достойно страните си.

Когато дипломатическите агенти заеха постовете си през януари 1904-а, нестабилното здраве на Демерич и Мюлер предизвика много критики, не само сред местните християни, но и сред представителите на други сили. Една карикатура, появила се в софийски вестник, която ги представяше като паралитици, обиколи целия Солун. Това бе може би грешка на двете правителства, да поверят подобна мисия на хора, които се придвижват трудно и състоянието на здравето ги принуждава в повечето случаи да си търсят заместници за пътуванията из страната. Тъй като г-н Демерич си позволяваше да пътува твърде рядко, заместваха го ту г-н Гирс, руски генерален консул в Солун, ту г-н Петряев, помощник-дипломатически агент, а вместо г-н Мюлер пътувах отначало аз, а после и г-н Юристовски. Бивш консул в Монастир и познавач на македонските работи, г-н Демерич бе натрупал богат опит и в Армения, при намесата в помощ на населението, изпаднало в бедствено положение, и в Крит при една международна акция. Колкото до кавалера Мюлер-Рогож, неговото добро владеене на източни езици и предишните му функции в Босна и в Русия гарантираха, че ще изпълни мисията си. И когато се разболя в Солун, кабинетът във Виена го замести с г-н Опенхаймер, който донесе от Египет и от Атина практиката на международните комисии; дейността му на последния пост ставаше още по-важна предвид новата му длъжност, при това в момент, когато работата на финансовата комисия трябваше да допълни постигнатото досега от дипломатическите агенти.

Като говорих за Мюрцщегската програма, не пропуснах да спомена и слабите страни на тази австро-руска концепция и трудностите при изпълняването й, както и твърде мижавите резултати, които бяха постигнати. Въпреки това дипломатическите агенти свършиха много работа, която беше сложна и с хиляди подробности. На сбирките при Хилми паша дипломатите затъваха в тези подробности - веднага щом започнехме и най-малкия спор по някой проблем, рискувахме да оставим висящи множество други. Известно време от четите от тези срещи пишех аз: нито важно, нито интересно занимание - просто трябваше да се изброят колкото може по-сбито многото обекти за дискусия. Това все пак ми даде предимството да опозная странностите на г-н Демерич. Бюрократ само донякъде, той дълго време не желаеше да остави на секретарите си грижата да сверят редакцията на отчетите. Случваше се заради някое изречение или израз, които не му се нравеха, да загуби цял час и по тоя начин редактирането на отчетите често траеше по-дълго от самите срещи. Но при тези продължителни разисквания, които бяха повече въпрос на стил, можах да опозная изтънко руския дипломатически агент и с удоволствие мога да подчертая, че колкото повече го опознавах, толкова по-приятен ми ставаше г-н Демерич. Руснакът се проявяваше с доброжелателство, сговорчивост, дълбоко чувство за справедливост и човечност, и то, за разлика от мнозина негови съотечественици, без да се влияе от народност или религия. Нещо повече, той беше човек на духа, който с буйния си нрав забравяше на драго сърце за дипломатическата сдържаност. Така един ден, когато говорехме за положението, създадено от братоубийствената борба между балканските народи, и се наложи да признаем, че османското правителство изглежда е единствената власт, имаща материални средства да обуздае, поне до известна степен, отвратителната касапница, г-н Демерич се задоволи да пародира известния израз на Волтер, като рече: „Ако турците не съществуваха, трябваше да ги измислят!". Ако балканските съюзници през 1912 г. бяха чули тези думи от някой руски дипломат, положително нямаше да ги харесат, но днес знаем, че най-ужасните злини сполетяха Македония и македонците, след като турците бяха принудени да се оттеглят от страната, и затова мога да разкажа този епизод, без да се страхувам, че ще навредя на автора на думите или на идеите на тези борци, които дипломатическите агенти бяха извикани да защитават.

Още отначало отношенията между Хилми паша, Демерич и Опенхаймер придобиха най-сърдечен характер, който си остана докрай, и тази сърдечност, оказала неоценима помощ на предстоящото дело, вдъхнови и дебата във финансовата комисия. Повечето нейни членове имаха дипломатически стаж в други международни органи с подобен характер. Германският делегат барон Гризингер е бил колега на Опенхаймер в Атина, англичанинът Грейвс - на Демерич в Ханя(1), италианецът Маиса и французинът Стеег им бяха равни по тактичност и сговорчивост. В тази комисия не е имало никога сериозни раздори и работата й напредна бързо, след като принципните въпроси бяха разрешени между правителствата и между посланиците в Константинопол.

Сред членовете на финансовата комисия превъзходният италиански делегат Маиса, който ме удостои с приятелството си при общия ни престой в албанското Скутари, и колегите му от Франция и Великобритания се посветиха специално на финансовия контрол и изучиха учудващо бързо този важен клон от администрацията. Това им послужи по-късно - след отзоваването на дипломатическите агенти и разтурянето на финансовата комисия за Македония - да бъдат назначени в подобна комисия, създадена от младотурците във финансовото министерство в Константинопол.

Когато пътуваха из Македония, както казах вече, дипломатите обикновено биваха замествани от други функционери, когато главният инспектор участваше лично в обиколките. Впрочем присъствието на пашата беше важното нещо, когато европейските органи имаха, тъй да се рече, единствената цел да контролират и да покажат одобрението на Европа за делото на Мюрцщег. При повечето от тези посещения, особено през 1904 и 1907-а, в южната част на вилаета на Монастир, функцията на австро-унгарски дипломатически агент изпълнявах аз и голямата част от впечатленията и фотографиите, публикувани в тази книга, са оттогава. И неведнъж имах възможност да се възхитя от тактичността, с която в наше присъствие главният инспектор правеше по-ефикасни мъмренията, отправяни към населението. Той знаеше добре как да избегне двойната подводна скала - отдаването на прекалено голямо значение на европейците, което би унижило османския престиж, или оставянето ни в сянка, което не бихме приели. Спомням си колко пъти след поученията на Хилми паша руският ми колега г-н Петряев и аз споделяхме впечатленията си за езика на главния инспектор и признавахме, че той успява да държи средната линия.

Този бегъл поглед върху цивилните представители на Великите сили в Македония би бил непълен, ако не прибавя няколко думи за личните качества на руския ми колега г-н Петряев, който ме възхищаваше с забележителното си познаване на условията на Балканите, както и с винаги откровеното си и сърдечно отношение при изпълняване на задачата, невинаги лесна, да си сътрудничи с представителите на другите нации.

Най-сетне трябва да кажа и колко бях доволен, че през есента на 1905-а дипломатически агент на Австро-Унгария стана г-н Опенхаймер, и колко ми помогна приятелството и благоразположението, което той винаги е показвал към мене, в задачата ми и като консул в Скопие, и когато бях викан да го замествам при пътуванията му. Няма да пропусна и секретарите на авст-ро-унгарското дипломатическо представителство. Най-добри спомени пазя от кавалера Надамленски, от г-н Кудич (починал наскоро като генерален консул на Югославия в Дюселдорф) и най-вече от г-н Кирхкнопф, духовит човек и упорит работяга, чиито качества се проявиха, когато ме придружаваше при пътуванията и в периода на младотурската революция и анексията на Босна и Херцеговина.

Минавам към военните, изпратени от шест велики сили да реорганизират жандармерията според Мюрцщегската програма. Броят на офицерите, натоварени с тази мисия, е прекалено голям, за да ги изброя всички, без да превърна тази глава в списък, напълно безинтересен за читателя. Затова ще се огранича с неколцина и за да не ме упрекнат в пристрастност към моите съотечественици, ще приложа същото правило и към тях.

Италианските карабинери имаха след обединението на Италия образцово военно подразделение и опазиха авторитета му. Това обстоятелство, както и съображенията на голямата политика, допринесоха мандатът на генерала, отговорен за реорганизиране на жандармерията в трите вилаета, да бъде поверен на италианец. Това беше генерал Ди Джорджис паша, наследен по-късно от граф дьо Робилан. Няма никакво съмнение, че тези изтъкнати военни имаха всички качества, за да изпълнят задачата си, която определено не беше лесна. Ако Ди Джорджис правеше впечатление предимно с техническите си познания в реорганизацията, Робилан имаше освен това и способности на дипломат. Може да се каже, че отначало, когато трябваше да бъдат решени технически въпроси, понякога доста деликатни, Ди Джорджис беше точно на мястото си, а по-късно, когато надделя дипломацията, наследникът му пое нещата. Това не означава, че ако Робилан беше назначен още отначало, подобна неприятна дискусия (спомням си преди всичко спора между Ди Джорджис и Мюлер) нямаше да бъде избягната. Във всеки случай, беше истински късмет, че в момента на младотурския преврат граф Робилан пое тези функции, защото новото положение изискваше гъвкавост, каквато неговият предшественик не притежаваше.

Граф Каприни, аташе към генералния, неведнъж оказа големи услуги благодарение на умението, с което разреши не един спор - ту между военните от различни националности, ту между цивилните служители -турци и чужденци.

Колкото до военните адютанти, изпълняващи двойна функция, неособено изяснена в Мюрцщегската програма - на съветници на генерала реорганизатор и на началник-сектори, ще спомена само тези, които срещах най-често.

Като консул в Искюп трябваше да се занимавам най-вече с рекламациите на австро-унгарската военна мисия, като правя постъпки при валията, и само в редки случаи това не даваше желания резултат, за който бях длъжен да уведомя дипломатическия агент; правех го, като обикновено отивах лично до Солун и докладвах на г-н Опенхаймер или дори - с негово сългасие - направо на Хюсеин Хилми паша.

Трима военни адютанти - граф Салис, полковник Гойгингер и подполковник Урбански, се изредиха, докато бях титуляр в скопското консулство. Ако споменавам по-често първия, то не е, за да намаля заслугите на другите двама, а защото граф Салис се задържа най-дълго и освен това в началото трудностите бяха повече. Потомък на едно от най-старите аристократични семейства в Швейцария, чиито членове традиционно служат в австро-унгарската армия, и с майка хърватка, граф Жан-Улрич Салис-Сеевис имаше всичките добри качества на офицерите от старата ни армия, към които прибавяше тези на произхода си. Хърватският му корен се проявяваше в прекрасно познаване на езика и обичаите на южните славяни, което му помагаше много да разбере манталитета на македонците, а и те научиха бързо за него. Бях забелязал, че дори и сърбите изпитваха известни симпатии към графа, което не беше малко в епоха, когато се показа силно антагонизмът между сърбите и Хабсбургската монархия. Естествено, разликата между гледната точка на военния и на цивилния служител се проявяваше неведнъж в моите разговори с граф Салис и се е случвало споровете ни, които винаги имаха сърдечен и дори приятелски характер, да продължат с часове. Ние ги продължавахме и по време на дългите ни разходки пеша или яздешком, но в крайна сметка винаги стигахме до разбирателство и взаимни отстъпки, което подполковникът наричаше на шега „нашият Kuhnhandel" (пазарлък).

Колкото до офицерите от австро-унгарската военна мисия, те бяха без никакво изключение сериозни мъже, които искаха доброто на страната и населението, и се ползваха със симпатиите на последното, без разлика от религия и народност; поради причините, посочени по-горе, няма да ги изброявам всички. Само ще кажа, че в събитията, за които разказвам в тази книга, участваха най-много господата Павиас, адютант на граф Салис, де Закария и Турич, които изиграха известна роля с активността и връзките си.

Пътуванията ми дадоха възможност да опозная особено района на Монастир, където реорганизирането на жандармерията беше поверено на италианците. В този сектор резултатите не отстъпваха с нищо на тези в Искюп. Запазил съм приятен спомен от полковник Албера, военен представител на Италия, с когото се запознах при първото ми пребиваване в този вилает през 1904 г. и чийто характер беше щастливо съчетание от войнственост и добродушие. Сред офицерите, делегирани в каазите, отлично впечатление ми направиха Кастолди и Винсенци.

Много рядко ми се случваше да видя в действие руските и френски офицери, реорганизиращи жандармерията в районите на Солун и Сяр. Ще кажа само за руския военен представител генерал Шлостак - с него винаги имахме добри отношения при различните ми престои в Солун, както и за френския полковник Ламуш, с когото се запознах пак там и чиито научни изследвания в страната вече подсказваха, че той ще се превърне в един от най-известните публицисти на македонска тема.
Дори с риск да възмутя някой моралист, не мога да завърша тази глава, без да разкажа за една категория представители в Македония, които без да участват по протокол в реформите, улесниха в голяма степен нашата задача. Става дума за представителите на царство България - с повече от скромните си титли на търговски представители те изиграха една от най-важните роли през цялото времетраене на реформите. Обемът на извършената работа по изпълняване на Мюрцщегската програма от страна на господата Шопов(2), Тошев(3)и Недков(4) - в Солун, Монастир и Скопие, може да бъде оценен само от човек, който е имал възможност да сравни качеството на сведенията и на оплакванията - стигнали с тяхно посредничество до дипломатическите агенти и консулите - с качеството на данните от други извори. В българските търговски представителства се извършваше грижлив подбор, който помогна значително на Хюсеин Хилми паша и на дипломатическите агенти, като не само ги освободи от куп излишна работа, но и отстрани второстепенните въпроси - задача, която беше почти непосилна за чужденците. Именно тази дейност на българските представители лека-полека им спечели всеобщото доверие, така че постъпките им пред главния инспектор, колкото и официален характер да имаха, ставаха все по-чести. В последния период от реформите посещенията на г-н Шопов при Хилми паша и при дипломатическите агенти се превърнаха в извор на сведения от първостепенна важност, какъвто впрочем беше и случаят в Искюп, където г-н Недков постигна подобен успех при валията и консулите на Русия и Австро-Унгария.



(1) – Пристанище на о. Крит. – Бел. прев.

(2) - Атанас Шопов (1855-1922) - български търговски агент в Солун от 1897 до 1907 г. От 1909 до 1913 г. български генерален консул в същия град. - Бел. ред.

(3) - Андрей Тошев (1867-1944). Роден в Стара Загора, през 1 885-а завършва гимназия в Одрин, а през 1890-а - естествени науки в Женева и Брюксел. Български търговски агент в Битоля от 1903 до 1905 г., член на БКД (Българското книжовно дружество, бъдеща БАН), през 1935-а министър-председател на България. - Бел. прев.

(4) - Тодор Недков - български търговски агент в Скопие. - Бел. ред.



назад   нагоре   напред