В началото на XX век целият световен печат пише възторжено и състрадателно за борбите на македонските българи. Даже отвличането на американската мисионерка Елена Стоун в Пирин планина не помрачава този възторг, а напротив - засилва го. Елена Стоун става най-ревностната пропагандаторка на тези борби.

Тогава големият наш поет Пейо Яворов кръстосва с Гоце Делчев македонските краища и пише своите знаменити „Хайдушки копнения ". Само една година след смъртта на войводата се появява първата биография за него и то пак от перото на Яворов. Българските революционери воюват на един обширен фронт от Одринско до Охридско и Загоричани. Не случайно и първата организация за сваляне на тиранията беше наречена Вътрешна македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/. Подвигът на тракийци и македонци беше записан навеки в историята по време на Илин-денско-Преображенското въстание. То беше кръвно дело на братя, които клетвено загиваха един до друг.

Драмата на македонските българи е описана и от нашата историография и от чуждата. Натрупани са планини от изследвания, мемоари, документи, може би по-високи от легендарната Шар планина.Тези незали- чими свидетелства не могат да бъдат фалшифицирани по никакъв начин, каквито и опити да бяха правени и да продължават да се правят.

Сред най-стойностните исторически описания на онова време безспорно са и спомените на австроунгарския консул в Македония за периода 1904-1909 г., наречени от него „В страната на мъчениците". Алфред Рапопорт ни дава сведения от първа ръка за най-горчи-вите събития след погрома на Илинденско-Преобра-женското въстание, когато македонските българи са били подложени на троен огън - от страна на Турската империя и от страна на гръцката и сръбската държави. Всичко това е показано по един безупречен начин от споменатия консул след многобройните му обиколки из „страната на мъчениците", включително и с неоценими фотоси.

Рапопорт твърде живописно ни запознава с някои от видните представители на турската администрация, с деянията на гръцките андарти и на сръбските четници. За нас е много важно свидетелстването му, че в българското революционно движение почти не се срещат криминални елементи за разлика от чужди разбойнически чети, които не пожалват пеленачета и бременни жени, деца и немощни хора.

Без аналог е описанието на убийството във виенския Бургтеатър на Тодор Паница от фанатично преданата на делото крехка, слаба, но с невероятен борчески дух Менча Кърничева.

Всеки за себе си ще запомни характерни неща от спомените на Алфред Рапопорт. Тук трябва да при- помним, че той понякога нарушава официалната позиция на Австро-Унгария по Македонския въпрос, но като истински рицар остава верен на истината и само на истината.

Мен специално ме впечатли фактът, че и в началото на XX век все още се срещат потурчвания на български християни. Един такъв случай е описан от автора. А мнението му за българските представители в Македония Андрей Тошев, Атанас Шопов и Тодор Недков е повече от похвално.

От собствен опит и от собствени наблюдения Рапопорт стига до извода, че бългаският елемент по онова време в Македония е преобладаващ. Той предава дословно думите на висшия турски сановник Халим паша, че само българите могат да претендират за турското наследство в Македония.

Накрая ми се ще да завърша с простичките думи, че както Алфред Рапопорт не забрави „страната на мъчениците", така и той не ще бъде забравен от вечно благодарната българска памет.

Луко Захариев

---