I. Менча
Кърничева(1). Революции и революции. Балканският дух.
Моят престой в Македония беше един от най-интересните периоди в
кариерата ми. Спомените и впечатленията, които пазя оттам, съставят
главния сюжет на отделните изследвания и статии, събрани в тази книга.
Придружаващите ги илюстрации са моментални снимки, правени при
пътуванията ми из страната по време на официалната ми мисия.
Международни реформи, предприети по инициатива на Австро-Унгария и
Русия, ме бяха довели в Македония, отначало през 1904-а като
дипломатически агент на Австро-Унгария, сетне между 1905 и 1909 г. в
качеството ми на консул и по-късно на генерален консул в Искюп(2).
Така че моите спомени са от една вече доста отдалечена епоха. И може би
дори щяха да се заличат полека-лека в паметта ми, ако нещастията на
Македония и мъченичеството на населението й не ги поддържат постоянно
живи. Обект и същевременно театър на две балкански войни, Македония
изиграва определена роля в навечерието на голямата война. Тук се
развиват и някои събития от решителната фаза на Европейската война и
най-сетне идва Ньойският договор, за да утвърди несправедливостите на
Букурещкия договор. Също и в следвоенния период поредните безчинства
разкриват пред света създаденото там положение и страданията на един
народ, който заслужава по-добра съдба.
Към всички трагични обстоятелства, които следях с разбираемия интерес
на човек, който се намира на самото място, най-сетне се прибави и една
сцена, на която присъствах и която внезапно и вълнуващо съживи
спомените и впечатленията ми отпреди години.
На 8 май 1925 г. се намирах във виенския Бургтеатър, където представяха
„Пер Гинт" от Ибсен. Удоволствието от шедьовъра на големия норвежец,
прекрасно интерпретиран от виенските артисти, внезапно бе прекъснато.
На сцената на корабокрушението, преди актьорът в ролята на Смъртта да
изрецитира стиховете „Не може да се мре по средата на петото
действие!", смъртта се появи лично и опроверга парадоксалната фраза на
поета. В една от ложите младата македонка Менча Кърничева застреля с
револвер сънародника си Тодор Паница(3), нарани жена му и техен
приятел. Присъстващите изпаднаха в ужас при вида на кръвта, прокапала в
залата, злокобното настроение се задълбочи от потреса на две млади
момичета под ложата на жертвата, по чиито светли тоалети покапа кръв.
Мнозинството зрители, включително и авторът на тези редове, загубиха
всякакво желание да видят края на представлението и напуснаха театъра.
На другия ден вестниците ми разкриха подробности от събитието и си
дадох сметка, че атентатът в Бургтеатър е следствие от борбите,
разкъсвали Македония по времето на официалната ми мисия. Случаят, който
тогава ми беше спестил кървавите сцени от тоя род, сега - след толкова
години - ме накара да ги видя с очите си в родния ми град. Не по-малко
ме порази странното съвпадение, което чрез личността на жертвата
свързваше атентата в Бургтеатър с друг кървав факт, случил се в София
през последната фаза на Македонските реформи. Защото убийството на
Борис Сарафов(4) и на Иван Гарванов(5), извършено от същия този Тодор
Паница, имаше огромен отзвук в Македония и задължително бе привлякло и
моето внимание, и това на всички останали международни реорганизатори.
Разбира се от само себе си, че продължих да следя с интерес новините,
свързани с Менча Кърничева: криминалното разследване, трудностите,
предизвикани от крехкото й здраве, обвинителният акт, съдебният процес
във Виена, пледоариите на държавния прокурор и на защитниците,
осъждането, съмнението относно възможността да се изпълни присъдата,
довело най-сетне и до решение, вследствие на което наказанието беше
обявено за неприложимо, а Менча Кърничева напусна затвора и можа да се
върне в България.
Колкото до критиките, които тази процедура предизвика преди всичко в
чужбина, не мога да се съглася с тях. Фактът, че политическите
престъпления, извършени между чужденци, не се оценяват по един и същи
начин от съдебните заседатели в различни страни, се дължи на
непреодолимата трудност тази деликатна материя да бъде уредена чрез
еднообразни разпоредби. Това че Авни Рюстем, убил в Париж албанския
диктатор Есад паша, беше оправдан от френските съдии, а тези във Виена
осъдиха Менча Кърничева, се дължи на смекчаващи или утежняващи вината
обстоятелства. От една страна патриотизмът и политическите страсти, а
от друга - нарушаването на неутралитета на страната и насилието в една
мирна среда, могат при едни или други местни условия да въздействат
върху съзнанието на съдиите.
Като се абстрахирам от самата присъда, която е неоспорима, не мога да
отрека, че не винаги се съди реално за обществените условия -
първопричина за акта на Менча Кърничева. В пледоариите (и още повече в
коментарите в печата) бяха казани неща - ту като смекчаващи вината
обстоятелства, ту като утежняващи - които вероятно ще прозвучат странно
за всеки, който не е забравил, че преди разпокъсването на
Австро-Унгария голямото европейско средище, където балканските условия
се знаеха най-добре, беше именно Виена. Това обстоятелство би трябвало
да спре високомерните приказки по адрес на балканските народи и нравите
им, а изучаването на историята на революциите показва още по-ясно колко
неуместно е подобно високомерие.
Има революции и революции. В някои от тях текат реки от кръв, докато в
други се задоволяват с реки от мастило. Несъмнено съдбата на народите,
чиито революции са протекли по втория начин, е по-щастлива. Но ще бъде
непростима грешка да си приписваме това като заслуга или да смятаме -
поради същата причина - че нациите, чието развитие е минало през
кървави периоди, са по-изостанали от другите.
Защото е преди всичко рисковано да се твърди, че степента на
цивилизованост има някаква връзка с начина, по който са се развили
революциите. Никой не би посмял да оспори мястото на Франция в
цивилизования свят, като я упрекне за кръвта, пролята при Терора. Нещо
повече, не зависи само от революционерите дали е била пролята повече
или по-малко кръв в критичен миг от историята на дадена страна; това
зависи най-вече от съпротивата на бранителите на режима, който
революцията иска да събори. Ако защитниците на Бастилията или
швейцарските герои, чиято памет прославя Люцернският лъв, бяха сложили
оръжие, кой знае дали френската революция не би приела друг характер и
проливането на кръв поне не би се забавило? Не бива да се пренебрегва и
значението на расата и на климата, които влияят много върху
темперамента на нациите. Трябва да признаем справедливо, че
средиземноморските, латинските или славянските нации са склонни много
по-лесно да допущат крайности от този род в сравнение със северните и
германските народи. И най-сетне не е излишно да припомним, че някои
революции, при които проливането на кръв е било (почти) избягнато, не
са били предпазени от жестокости и насилия от друг вид. Всичко това
показва, че народите, чиито кризисни времена не са били окървавени,
нямат никакво основание да се смятат за по-висши от онези, чиято
история е изпълнена с подобни ужаси.
Общо взето трябва да се пазим от прибързани заключения, които се правят
лесно, когато сравняваме действията на една нация с тези на друга.
Точно обратното, трябва да правим заключенията си въз основа на
системно изучаване на конкретната история на всеки народ. И особено на
тези страни, където население от различни раси е събрано на сравнително
ограничена територия и контрастите са по-изявени отколкото в областите
с ясно определени граници, населени с една единствена еднородна раса.
В това отношение е твърде поучително да се изучава миналото на
различните народности в бившата австро-унгарска империя, както и тези,
които живеят на Балканите. В Австро-Унгария кървавите сблъсъци са били
по-редки и по-леки от тези на полуострова, където те са имали място
през древността и цялото средновековие, и са започнали наново по наше
време с постепенното освобождаване на християнските народи от турска
власт. Историята обяснява тази разлика. В дунавските области династиите
Батенберг, Анжу, Люксембург, Ягелон и още повече Хабсбург, най-вече с
хитрата политика на бракове помежду си успяват да обединят народите в
мощни монархии, които пазят общите им интереси и образуват европейска
крепост срещу набезите от Азия. Така са създадени миролюбиви държави и
равновесие, траещи с векове и разрушени едва през деветнайсетото
столетие от националистичната вълна, която в края на краищата триумфира
през голямата(6) война. Днес следите от този дълъг съвместен живот и
братските чувства, породени от него, продължават да съществуват и
благодарение главно на тях новите държави, получени след разпокъсването
на Хабсбургската империя, успяват да ограничат съперничествата си в
предели, които са здравословно наследство от едно общо минало.
Балканските народи не са били толкова щастливи. В древността, както и
през средновековието, мечът на завоевателите създава само мимолетни
съюзи и потисникът днес се превръща в потиснатият утре. Кръв, кръв и
отново кръв се е ляла в продължение на много векове между Черно море и
Адриатика, между Железни врата и нос Матапан. И когато накрая тази
вековна борба на всеки срещу всеки довежда до пълно изтощение, един
азиатски завоевател, Турчинът, превзема полуострова и слага край на
властта на старите балкански династии, които никога не са успели да
създадат трайно равновесие.
Османското господство се крепеше от една страна на силата, а от друга -
на дипломация, използваща смесица от ориенталски и византийски методи.
Погледнато отвън, тя успя да потуши борбите в Балканския полуостров. Но
поради съперничеството между полумесеца и кръста и злоупотребата с
принципа „Разделяй и владей" тя никога не пожела да постигне истинско
помирение между съперничещите си сили. Ето защо успешната еманципация
на балканските нации даде знак за събуждане на старите антагонизми.
Сръбско-българската война (1885), битките на македонските чети в края
на Х1Х-и и началото на нашия век, втората балканска война(7) и
най-сетне страната, на която тези народи застанаха през голямата война,
не са нищо друго, освен връщане към някогашните борби. Става дума за
военна традиция с над хилядогодишна давност, за войнствен манталитет,
проникнал в самата душевност на тези народи, за свиреп дух, предаващ се
от поколение на поколение, за перманентна борба, прекъсвана само
временно и на места от мирните договори и международните клаузи, но
която от време на време излиза на повърхността и се проявява в ужасни
изригвания. Това е духът на Балканите. Главен театър на тези подвизи е
била винаги Македония и имаме всички основания да се страхуваме, че тя
ще бъде такъв още дълги години; защото нито в древността, нито през
средновековието, нито в ново време чак до наши дни тази страна на
мъченици и нейното население, подложено на такива тежки изпитания, не
се е радвала на неоценимото благо, което съдбата е предопределила за
други области и нации - благото на справедливостта!
Бележки:
(1) - Менча (Мелпомена) Кърничсва (1900-1964). Родена в Крушово, но
израсла в Цариград. Деятелка на македонското освободително движение.
Омъжва се за Иван Михайлов, водач на ВМРО и наследник на Тодор
Александров. - Бел. ред.
(2) - Така турците наричат Скопие. По същия начин Константинопол се е
превърнал в... Истанбул. - Бел. прев.
(3) - Тодор Паница (1879-1925). Роден в гр. Оряхово. Изиграва ролята на
Юда в борбата на македонските българи, защото слага начало на
братоубийствените кръвопролития. Свързан с БКП и Коминтерна. - Бел. ред.
(4) - Борис Сарафов (1872-1907). Роден в с. Либяхово,
Неврокопско. Една от най-светлите фигури на ВМОРО. - Бел. ред.
(5) - Иван Гарванов (1869-1907). Роден в Стара Загора. Председател на
ЦК на ВМОРО. Ръководи заседанието на Солунския конгрес, който взема
решение за избухването на Илинденско-Преображенското въстание от 1903
г. - Бел. ред.
(6) - Т е. Европейската или Първата световна... - Бел. прев.
(7) - Или Междусъюзническата...