ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА I

С РЕДОВЕН ПАСПОРТ

Моето отиване в Турция стана напълно по законния ред. Турският дипломатически агент в София не се поколеба да визира паспорта ми, макар две години наред [1] да се бях въртял из малката българска столица, дружейки с хора със съмнителна репутация в очите на консулските чиновници [2].

 – Да не сте от някоя актьорска група? – попита той, като гледаше добре избръснатото ми лице.

Въпросът ми даде една идея. Кой консулски чиновник не би помогнал на един закъсал актьор по пътя му към Кайро, известният сборен пункт на всички изпаднали водевилни артисти?

– Да – казах аз, – от Солун навярно ще отида в Кайро.

И така, вечерта на 28 февруари 1906 година [3] минах границата и през Одрин стигнах в Солун, без да срещна някаква по-голяма пречка от конфискуването на един неподвързан роман.

В продължение на 10 дни аз видях официална Турция, както я описват една дузина добри книги. В Солун се явих като журналист. Обиколих местните учреждения и първенци, повечето гърци, макар че градът в болшинството си да е еврейски.

Една сутрин тръгнах във вътрешността със специално разрешение, получено чрез американския консул, също грък.

Железницата до Битоля минава през широко блатисто поле. Наляво се вижда Олимп, чиито върхове стърчат като кули над горите. Планината е толкова близо, че могат да се различават пукнатините из скалите; тя продължава навътре в непрекъсната верига от каменисти върхове. Но това забелязвах мимоходом. Погледът ми бе съсредоточен надясно, към блатистото поле.

Минавахме сред тръстика и вода. Тракането на колелетата се обръщаше понякога в глух шум, когато минавахме над открити мостчета. В далечината се виждаше езеро и гора, в която стърчеха черните голи клони на изсъхнали дървета, чиито силуети се очертаваха на ниския, блед хоризонт. Виещи се орляци черни птици, гарги или гарвани само увеличаваха тъжната безжизненост на гледката.

Така изглеждат блатата на Караферия, гледани от прозореца на влака.

На редовни промеждутъци минаваха селища, сгушени в подножията на хълмовете. От тях се виждаха белите минарета на джамии. Ето Караферия, Негуша и най-сетне, когато пътят изви по първите възвишения – Воден. Тук е древна Македония. Тук също тъй е съсредоточена най-лютата борба, която прави от Македония най-кървавото бойно поле в наше време.

Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във Воден. Носех само един куфар със стари дрехи, а в джоба си имах пари само за един обед. Нищо за конфискуване. Минах през гарата и се смесих с навалицата, излязла да гледа пристигналите.

Срешу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах едив як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От гарата до града има около един и половина километра.

– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа. Следобед най-напред при каймакамина [4], после в гръцкото училище, а ако остане време и при гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела.

Тои младеж вършеше своята работа като най-изпечен заговорник. Ние преминахме тясната и крива главна улица и стигнахме хотела. Тук моят носач, в усърдието си да играе ролята си реалистично, ми поиска толкова голямо възнаграждение, че аз се слисах. Съвсем не бях подготвен да се преструвам на щедър чужденец. Пред очите на събралите се зрители дадом и последните си пари, които момчето прие, без да прояви особена благодарност.

Хотелът беше малко по-добър от обикновен хан, но Воден няма нужда от повече. В кафенето на първия етаж няколко турски чиновници, граждани и неколцина попове пиеха сливовица и играеха карти и табла. Чужденецът бе достатъчно рядко нещо, за да възбужда общо любопитство. Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че той говорел гръцки, колкото и аз. Нищо чудно! Нямало ли е по времето на Цезар римляни, които не са знаели латински?

Следобед излязох през просеките в общата маса ниски каменни постройки, които минаваха за улици в тая страна. Бях облечен с горно палто с пелерина, което е доста обикновено в тая част на Ориента, но дюкянджиите, седнали с кръстосани нозе пред дюкяните си, минаващите турски войници, безделниците в селяните, които идеха за пазара, ме зяпаха с нескривано любопитство.

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за български беше уговорено да се преструвам, че не владея. Суетните ми усилия да разбера къде е къщата на каймакамина събраха наоколо ми тълпа турци и християни. Някои произнасяха отделни френски думи, всички желаеха да поведат разговор с мене. Мислено проклинах местния комитет, дето не ме бе снабдил с преводач. Идеше ми да заговоря умишлено на развален български език, който да мине за руски, но чух да се наговарят:

– Хайде да му намерим един от руските полицейски [5] офицери: те говорят френски или немски.
– Не, нека го заведем при доктор Филчев [6] – подхвърли един, – той говори немски.

Докторът навярно помисли, че тълпата иска да напада къщата му, защото изскочи доста набързо. Той беше висок, красив човек, с изфинена външност. Изгледа ме студено за момент, после спокойно обърна гръб и заговори на тълпата:

– Кой ви каза, че знам немски – попита той рязко на български. – Нямам време. Водете го при началника на гарата, той е австриец [7].

Тоя упрек не направи такова тежко впечатление на тълпата както на мене. Поведоха ме отново. Хората сякаш бяха решили да не отидат по работата си, докато не турят край на тревогата ми. Един турски подофицер предложи на развален български език, ако началникът на гарата не свърши работа, да ме заведе при някакъв бей в крайните квартали, който се учил в Париж и знаел всички европейски езици. За мое щастие, срещнахме началника на гарата в следната улица и с него заговорихме доста добре на немски. Навалицата около мене, която на всяка улица се увеличаваше, остана много доволна, че е свършила работата си и се разпръсна.

Австриецът толкова много се зарадва от случая да се срещне с чужденец, че ми предложи да отидем в единственото заведение, където продаваха бира на бутилки. Приех поканата. После отидохме при каймакамина, който беше такова вежливо, добро човече, че почувствувах съжаление за тревогата, която щях да му причиня, преди да се измине още един ден.

От каймакамина тръгнахме за гръцкото училище. Австриецът, който не можеше да допусне, че друг чужденец освен журналист може да посети Воден, се зае да ми достави материал за една, по негова преценка, безпристрастна, обстойна статия по положението в Македония. Съвсем доверено, между четири очи, той ми откри, че турското управление било хилаво. Загатна ми обаче недвусмислено, че гръцката черква държи в ръцете си административната машина, която действува отлично. Гърците били чудесен народ – весели хора.

– Ако българите стояха мирни – забеляза той, – всичко щеше да върви наред.
– Значи, българите са смутителите! Но не е опасно; те са такова меншество, че не могат да направят нищо.
– Ех – призна той, – днес не се разбира кой е грък, кой е българин.
– Ами по езика?
– Много гърци са българогласни. Някои пък са тайни българи и поддържат разбойниците из планините. Нека ви предупредя, не ходете вън от града без силна стража. Тука се навърта един разбойник – Лука го казват, – той и неговите бандити слизат чак до града.

Аз благодарих за това предупреждение.
Директорът на училището, който беше истински грък, пришелец, говореше немски. Аз не бях дошъл да обсъждам политически въпроси с него, но почнах да виждам, че политическата ненавист на тия хора е тъй напрегната, щото е почти непонятна за чужденеца. Тук хората се събуждат и започват дневната си работа с люта ненавист на първо място в сърцата си, деня прекарват с планове да унищожат другите и лягат да спят с цел да сънуват перспективите на злобата си.

– Пазете се от българите – бяха последните думи на директора при нашата раздяла, – те са предателски народ. Те са еретици [8].

Когато излязохме от училището, моят водач каза:

– Тук наблизо има фабрика за памук. Нейният управител говори английски. Господин Григораки е бил в Англия. Да го посетим.

Аз наострих уши при това име. То ми беше познато. Възкачихме се по тясна пътека, която изчезваше между стръмни скали. На върха се виждаше сградата на фабриката, заградена със стени като бойна крепост. Тежко въоръжен часовой в албанска униформа нн посрещна при вратите. След това минахме покрай добре въоръжените пазачи и влязохме в двора на фабриката. Един човек на средна възраст, отпуснат, в европейско облекло, ни посрещна при вратата на своето бюро. Синкавите торбички под очите му и около устата говореха за неговия заседнал живот. Това беше Григораки.

Той говореше мек, плавен английски език, приятно убедителен. Веднага предложи да ни разведе из фабриката, показа ни машините, манипулирането. Изглеждаше погълнат от интереса към предприятието си. Случайно се докоснах до политиката.

– Това е гръцко предприятие – каза той. – Затова българите не го обичат. Те се опитаха да го хвърлят във въздуха.

Не толкова фабриката, колкото самия Григораки, мислех си аз. Направи ми впечатление, че от няколкостотин работници само 10 – 20 бяха възрастни; повечето бяха момичета от 8 до 14 години, българки, както можах да чуя от говора при минаване край тях, но не опасни българки.

Върнахме се в малкото, мръсно бюро да пием кафе. Григораки продължи да говори. В един ъгъл на стаята стоеше подвижно легло. Над него, на стената, висеше модерна пушка. Като разглеждах непретенциозната мебелировка, аз мъчно можех да повярвам, че по-скоро тук е истинският център на управлението на тази размирна област, отколкото в канцеларията на каймакамина.

Не беше лесно да се повярва, че този безобиден наглед, затлъстял грък, с вид на нюйоркски продавач на леблебии, е началник и организатор на такъв кървав съюз на разбойници.

Но Григораки умееше да не изглежда разбойник. В очите на дипломатическа Европа той беше човек на закона и реда, за какъвто минаваше и неговият другар, владиката. Григораки бе човек с организаторски качества. Той бдеше за благоденствието на светата гръцка черква в тая област. Със своята овчарска гега той достигаше всяка овца, която побягваше от стадото на патриарха. Чрез своите агенти той ги достигаше и при удобен момент ги премахваше от полето на дейността им. За тази цел той поддържаше организирани чети, от християнски войни, чиято длъжност беше да режат главниците на най-високите житни стебла в нивата. Григораки туряше в действие огъня, който чистеше, той измиваше греховете на хората с кръв, с тяхната кръв, разбира се.

Аз се върнах в хана преди четири часа'. Австриецът ме напусна, като мислеше сигурно, че ще се заловя да преработя материала, който бях събрал.

Младежът се разхождаше по улицата. Отбих се да изпия един чай и веднага излязох. Тръгнах да се скитам, като незабелязано следвах белия фес на моя водач. Той вървеше далеч пред мене по извити тесни улички. Постепенно стигнахме края на града. Тук снажният младеж неочаквано се спусна и се вмъкна в една отворена врата. Аз се огледах. В един момент, когато не виждах никого на улицата, последвах водача си. Вратата се притвори след мене. Качих се по тъмни дървени стъпала и се намерих в една осветена стая, постлана с черги и възглавници. Трима души седяха на чергите. Те станаха и ме поздравиха:

– Добре дошъл, друже.

Един от тях беше докторът, който със своята нелюбезност ме беше натъжил тоя ден. Той прихна да се смее, когато го познах.

– Eine unangenehme Begegung in der Strasse kann doch sehr angenehm sein, wenn sie zu Hause ist. (Една неприятна среща на улицата може да е много желана в къщи.)

Той говореше немски като всеки студент от Хайделберг, но многото знание понякога е вредно.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Алберт Сониксен пристига в България през лятото на 1904 г. Пратеникът на ВМОРО в САЩ Иван Радулов в писмо от 4 юли 1904 г. до Димитър Стефанов в София го препоръчва по следния начин: "С настоящото си желая да ви препоръчам Mr. Albert Sonnichsen, секретар на Македонския комитет в New York. Той иска да се запознае по-отблизо с македонския въпрос; и понеже се интересува много от него, иде чак в България да стори това. Имайте доверие в него и бъдате откровени към него във всичко. Само му обаждайте кое е за пресата и кое не е. Той е изряден момък и ще бъде полезен за делото в Америка. Той е заемал главно участие във Филипините като въстаник. Говори малко немски, испански и чисто английски. Не го оставяйте под влиянието на генералите; той ги мрази, но пак по-добре да няма много близки сношения с тях."

След това в писмото се иска Сониксен да бъде запознат с някои войводи и да му се даде "материал за разни приключения. и геройства из македонското движение", което показва, че той още в началото е възнамерявал да напише по-подробно за революционното движение в Македония.

2. След освобождението на България до обявяването на независимостта през 1908 г. чуждите дипломатически представители в страната се наричат дипломатически агенти и генерални консули. Турският представител в София носи титлата комисар на вакъфите. В съшия период от време българските дипломатически представители в чужбина се наричат дипломатически агенти, а консулските представители в Турция – търговски агенти. От май 1909 г. дипломатическите представителства в чужбина стават легации, а търговските агентства – консулства.

3. Датата не е точна. Датите у Сониксен са по нов стил. Тук става дума за първите дни на февруари по нов стил или за края на януари 1906 г. по стар стил. Срв. датите в бел. 1.

4. Каймакам(ин), тур. – управител на каза (околия) с административни и военни функции, околийски началник.

5. Не полицейски, а жандармерийски офицери. Мюрцщегската реформена програма, наложена на Турция от великите сили след Илинденско-Преображенското въстание, предвижда като една от мерките за умиротворяване на страната, реорганизация на жандармерията в Македония. Преустройството се извършва под ръководството на италианския генерал Диджорджис, към когото се придават като помощници офицери от великите сили (без Германия, която отказва да участвува в реформата). Реформената област е разделена на пет жандармерийски сектора: Скопски санджак с офицери от Австро-Унгария; Битолски – от Италия; Солунски – от Русия; Серски – от Франция и Драмски – от Англия. Град Воден влизал в Солунски санджак и съответно в руския сектор.

6. По понятни причини, когато говори за легални дейци на организацията, Сониксен употребява псевдоними. Някои от тях вероятно са истинските псевдоними на съответните ллца, а други – измислени от самия него. В случая Филчев е псевдоним. Българският лекар във Воден през 1906 г. се нарича д-р Николов. Запазени са документи, в които се говори за покушение срещу него, извършено на 25 юли 1906 г. в Солун от гръцки терористи. Бил ранен леко и след десетина дни лечение се завърнал във Воден.

7. Железниците в Турция по онова време са строени и експлоатирани от чужди компании. Служителите в тях са предимно чужденци, от страната, която ги е построила.

8. След създаването на Българската екзархия (1870 г.) поради непримиримостта на българските църковно-народни дейци по въпроса за македонските епархии, населени предимно с българи, но невключени в състава на Екзархията, Цариградската гръцка патриаршия свиква през 1872 г. църковен събор, който обявява българската църква за схиматична (отцепническа), а признаващите нейната духовна власт – за схизматици, Патриаршията дори настоява пред турското правителство да наложи на българските свещеници да променят облеклото си, за да се отличават от гръцките. С това се цели да се внесе смут сред вярващите и да се спре процесът на преминаване на населението от македонските епархии към Екзархията. Българите обаче не обръщат внимание на схизмата. Напротив, тя става за тях знаме в борбата за национално обособяване и признаване.

Борбата продължава с особена сила след Руско-турската освободителна война, когато Македония и Одринско остават извъи пределите на свободната българска държава. Важна роля в тази борба играе Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която въпреки различията по отделни въпроси е Екзархията, като цяло подкрепя нейната родолюбива дейност. Патриаршията продължава да си служи с аргументи, че българите екзархисти са еретици. Но понеже това не дава резултати, след Илинденско-Преображенското въстание се организира гръцката въоръжена пропаганда, която със силата на оръжието се опитва да задържи българите-патриаршисти под властта на гръцките владици. Под предлог да сложи край на взаимните борби между българи и гърци турското правителство обявява т. нар. статукво от 1903 г., според което до умиротворяването на областта се забранява преминаването на християнското население от едно духовно ведомство в друго. В действителност тази мярка се оказва насочена само срещу българите, тъй като турските власти не само не създават спънки на преминаващите с насилие под ведомството на Патриаршията села, но и подкрепят дейността на гръцката пропаганда. Не са редки и случаите, когато в състава на гръцките чети, нападащи и тероризиращи български села, влизат и въоръжени турци.