ГЛАВА Х

ГРАДЪТ БИТОЛЯ

Аз и Сандо се намерихме в една малка стая, подобна на килия. В неи имаше подвижно легло, два стола, една маса, поставена под зарешетения прозорец, и една етажерка, върху която лежаха църковни книги. Попът, който ни доведе, седна до масата. Той беше стар, почтен човек. Дългите му сребърни коси се спущаха върху широките плещи, а бялата му брада спокойно се стелеше върху черното лъскаво расо. По устните му играеше весела усмивка.

– Какъв костюм за един американски гражданин – забеляза той и се ръкува.
– А вие, отче, наистина сте... Току-що научих...
– Да, една видна личност в историята – Мирабо [43] – отговори той шеговито.

Аз знаех, че той е председател на окръжния комитет и един от първите хора на Груев. Беше един от малцината ветерани на организацията, още неоткрити и необявени за нелегални. Когато говореме, в стаята влезе друго лице, облечено в хубав европейски костюм, с елегантен бастун и фес, кокетно накривен над ухото.

– Здравейте, другари – поздрави ни той небрежно. След това огледа стаята. Попът се смееше.
– Дявол да го вземе! – извика неочаквано господинът на чист английски език. – Не сте ли вие американецът?

И той сърдечно ми стисна ръката.

Леринският учител беше словоохотлив, затова лесно познах Орела, делегат от Леринско в окръжния комитет и негов секретар.

Орела отиде да ни приготви по-безопасна квартира. След половин час Сандо и аз излязохме на улицата. Вървяхме бавно сред празничната навалица, следвайки една млада жена, облечена в особено зелена рокля.

Минахме край потока, който се спуща по главната улица и стигнахме в Йени махле, която е разположена в покрайнината на града. Издебнали благоприятния момент, незабелязано влязохме в красивия двор на една голяма къща. След малко бяхме вече настанени в широка и уютно наредена стая. Дойдоха при нас няколко млади момичета, едно момче на шестнадесет години и домакинята. Скоро дойде и бащата. Той беше възрастен, едър българин. Смехът му беше кротък и благ. Неговото присъствие насърчи момичетата, та се започна такова обожаване на героя, което бе в едно и също време и затруднително, и крайно. Домакинята ни предложи да направим баня. Слязох долу и се окъпах в едно корито, пълно с вода. Стори ми се, че измих не само дебелия кир от леринските прахове, но и всичкия блясък от комитлъка, който имах, защото не може човек да се чувствува живописен в чисти дрехи от проста обикновена кройка, каквито ни дадоха да облечем.

Когато се качих отново горе, в стаята влязоха още момичета, тъмноруси, с кестеняви очи, славянски момичета, красиво, но не живописно облечени, тъй че изглеждаше като да участвуваме в най-обикновено фамилно събрание.

Дойде време за обяд. Насядахме около софрата със скръстени крака – един обичай, който е чужд на европееца, но покривката, салфетките, ножовете и вилиците и отделният прибор за всеки от нас – всичко това бе приятно конвенционално, а край нас седнаха момичетата и момчетата, младшите членове на фамилията, подобно жреци в храма, тълкуващи думите на боговете и регулиращи обожанието.

Следобед със Сандо се изтегнахме върху възглавниците, сложени в една от ъглите на стаята.

Под влияние на всичко това Сандо се разтопи дотам, че разказа едно сражение, нещо, което никога не съм чувал да прави по-рано.

Едва сега, за пръв път откак бях напуснал Воден, можах да се почувствувам свободен от онова нервно напрежение, което е присъщо на всеки нелегален в Македания.

Вечерта наближаваше и разговорите ставаха все по-оживени и по-весели. Неочаквано вратата се отвори и влезе Орела, усмихнат и закачлив.

– Здравейте, драги – извика той, като хвърли феса си настрана. – Изглежда, сте добре тука.

В стаята сякаш опустя. Всички млъкнаха. След малко момчетата станаха и си отидоха. Хазяинът се приближи и предложи чаша вино на Орела, чието лице бе селяшко по своята тъпа важност.

Моето раздразнение от този студен душ скоро мина; най-после, естествено е един член на окръжния комитет да вдъхва такъв трепет, особено всред младите. После, Орела беше пълен с новини, защото току-що бе се върнал от великденската ваканция, прекарана в България. Затова аз забравих всичко друго в оживения разговор, що поведохме с него, макар по-късно да забелязах случайно, че Сандо е заспал. Е, малко егоистично от моя страна, но бяха минали месеци, откак не бях чувал английски.

Никой не би мотъл да отрече, че Орела беше действително очарователен човек. Свършил висше училище във Франция, след това заминал за Англия, където прекарал няколко години, той бе имал възможност да добие голяма европейска култура. Говореше английски превъзходно. Роден в България, по негово искане той беше назначен за учител по математика в Битолската гимназия. Като български поданик той имаше близки връзки с българския дипломатически агент и други чужди представители, а всичко това му помагаше да има по-сигурно положение. За да можеше полицията да посегне върху него, трябваше да има необходимите доказателсвва за виновността му.

На тази първа вечер той говори много малко по нашите работи, защото трябваше да задоволява тримесечното ми невежество по текущите събития.

Вечеряхме заедно. Орела хвърли няколко закачки на момичетата, които прислужваха. Това развесели хазяина ни Ташко. Разговорите се водеха на български език. Сандо и Орела си спомниха, че някога са се запознавали в България.

Понеже бяхме много уморени, аз и Сандо се оттеглихме да спим. Поради строгостта на закона за нощното ходене по улиците, Орела остана да спи при нас в съседната стая. Нямаше значение, че дюшеците бяха поставени направо върху излъскания под. Чудесно беше да вмъкнем затоплените си тела в хладните бели чаршафи и да оставим съзнанието ни да избледнее и да отплува в сън без сънища.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

43. Мирабо – поп Търпо Поповски от Костурско, председател на Окръжния революционен комитет в Битоля.