ГЛАВА ХI

ЕДНА ПОДЗЕМНА РЕПУБЛИКА

Събуждането през тая първа сутрин в Битоля бе редица от объркани илюзии, най-напред сякаш бях пак в блатото, после в България и най-после в затвора. Последното усещане ме събуди съвсем и аз подскочих. Сандо седеше пред мене, току-що събуден, с лице подуто от сън.

– Той си е отишъл – казах аз, когато видях, че леглото на Орела е празно.
– Да – отговори Сандо, – орлите излитат рано.

След това добави:

– Чувал съм магаре да се оприличава на лъв, но никога на орел.
– Това е измяна – протестирах аз. – Той с един весел другар.
– Аз ще кажа нещо повече за него – добави Сандо. – Искам да кажа, че никога не съм виждал ястреб с пера на орел.
– Изглежда, че не го обичаш?
– Не го обичам.

Тъкмо в това време на вратата се почука и майката ни поднесе кафе. След това намерихме в една бохча два ката добре ушити дрехи и по един чифт обуща за всекиго от нас – всичко ново. С тях ние трябваше да се преоблечем. Сандо изглеждаше странно в новото си облекло. Липсваше му само корава черна шапка, за да може да мине по Бродуей, където би направил впечатление на добре облечен. И той също се учуди на моята внезапна представителност. Турихме на главите си по един ален фес.

В бохчата беше оставена бележка от Орела. Той ни съветваше да не излизаме още по улиците и да го чакаме до вечерта. Тогава щял да дойде, за да вечеряме заедно.

За Сандо денят трябва да е бил скучен, защото момичетата бяха на училище и дойдоха късно следобед и дори тогава изглеждаше да се стесняват от нас. Ташко дойде при нас на закуска с присъщото му добро настроение. Той бе майстор-строител и твърде зает през това време от годината, така че ни остави рано следобед.

Трябваше ми доста време, за да прегледам кореопонденцията от България, която получих чрез Орела ведно с дрехите. Аз започнах да отговарям, но това беше трудна работа, защото повечето писма бяха с шифър. Даже австрийската поща не беше сигурна.

Късно следобед Орела дойде с една връзка чуждестранни вестници.

Те съдържаха описания на разрушението на моя роден прад Сан Франциско вследствие силното земетресение. Това ме разстрои през цялата вечер.

– Ние ще вечеряме в друга къща – кава Орела, – ще ни посрещне там касиерът на комитета.

И така, ние трябваше да напуснем своите добри приятели Ташко и семейството му. Излязохме през задната част на градината, минахме през една вратичка на задната стена, влязохме във втора градина и оттам в друга къща на друга улица. Там ни посрещна и въведе домакинята – стара, пъргава жена, която отпосле, в продължение на цяла вечер, не се яви.

– С утрешния трен заминавам за Солун – каза Орела, когато седнахме върху меките възглавници. – Възможно е да отсъствувам една седмица, а може и повече, затова решихме да ви преместим в по-безопасна квартира. Тази част на града е винаги предмет на подозрение. Вие ще бъдете близо до хълмовете в махалата Бел Шишман, в къщата, която Груев направи своя главна квартира.

Понеже не познавах града, не се противопоставих на тая работа, въпреки че Йени махле ми харесваше много.

Аз се развеселих под въздействието на обаятелната реч на Орела, но Сандо остана замислен и мрачен, сякаш не моят, а неговият град бе пострадал от земетресение.

Почувствувах, че Орела проучва моите партизански тежнения, но аз имах достатъчно разум да поддържам, че съм неутрален, при все че не можех да скрия факта, че моят паспорт бе подписан от комитета на представителите в София [44], сега вече всички открити противници на Сарафов, тъй като по това време вече генерал Цончев бе елиминиран от македонските работи.

В това време пристигна касиерът. Той беше млад, с грубо лице и приличаше на селски даскал. Като всички и той имаше псевдоним. Него забравих, но името му още помня. Петър Лигушев. Запомних го, защото имаше доста причини за това [45].

Вечеряхме веднага. Разгозорът продължи между Орела и мене. Лигушев беше разсеян.

През време на яденето забелязах един ученик от гимназията в униформа, който мина през стаята и се опря пред входа за горното отделение. Той ме погледва остро няколко пъти и след това отново излезе вън.

– Пази се – каза Лигушев. – Да не узнаят кой си. Не казвай никому, че си американец, защото, ако узнаят от полицията, че си в града, ще претърсят всички наши къщи. Да нямаш работа с ученици – те са добри момчета, но бъбриви, особено момичетата.

Този съвет ми се виждаше умен – тяхна работа беше да ни предпазят от всички опасности, които можеха да се случат по тези места.

Наскоро след вечерята Лигушев излезе.

– Да бях на ваше място, нямаше да си отида - каза Орела на Лигушев, когато той запали своя фенер [46].
– Не искам да спя в тая къща – мърмореше той, – пък и пътят не е дълъг.

Орела трябваше да си легне по-рано тая нощ. На сутринта, когато се събудихме, той беше пак излязъл. Старата жена ни поднесе кафе.

Сега тя беше по-приказлива, но нейният диалект беше толкова особен и зъбите й толкова лоши, че дори Сандо едва разбираше нещо, освен това, че често споменаваше за някой си на име Михаил.

На обяд дойде младият ученик и ние обядвахме заедно. Той беше син на старата жена.

Стеснително, но все пак настойчиво, той се опитваше да ме разпитва.

– Вие говорите български с чужд акцент – забеляза той.
– Да, ходил съм в чужбина.

Той разбра, че го лъжа. Когато си отиде, Сандо каза:

– Защо подигра момчето?
– Не чу ли какво каза Лигушев миналата нощ?

 Той размисли една минута, после каза:

– Интересно нещо, вчера всички момичета можеха да знаят кой сте, а днес учениците, които са най-деятелните членове на местния комитет, не трябва да знаят.
– Виждам, че са поправили грешката си – казах аз. – До Ташковата къща няма и двадесет крачки, а момичетата не се показват.
– Градинарската врата от тази страна е заключена – отговори Сандо. – Тук трябва да е живяло някое турско семейство.

След това прочетох чуждите вестници и повиках бабата и я помолих да ги изгори, защото почти всички бяха нелегални.

– Аз никога не горя печатни книги или вестници – каза тя и продължи – Михаил винаги говореше: "Мамо, нашият народ ще се освободи само тогава, когато узнае какво има в книгите" – тъй че аз никога не ги горя; такива неща са святи.

Тя отиде при една полица и показа етажерката, изпълнена с подвързани книги и брошури. Аз взех няколко и ги прегледах. "Сила и материя" от Бюхнер и Карл Маркс, преведена от някой неизвестен български писател. Имаше брошури от Кауцки, Вандервелд, Мил, Бернщайн и един роман на руски език от Леонид Андреев. Разгърнах една от книгите и прочетох: Михаил Х-в.

– Да не сте майка на Михаил Х-в?
– Да, аз съм – отговори гордо тя. Сандо се приближи с видим интерес към нея.

Името беше известно из цяла Македония. Това беше един от най-даровитите водачи.

– Но ако тези книги ги намерят при някой обиск? – попитах строго аз.
– Какво биха могли да сторят на една стара жена? – отвърна майката.
– И какво могат да разберат турците от тези заглавия? – намеси се Сандо.
– Друг е въпросът, ако, са младотурци – те са наши приятели!

Аз исках сега да видя отново по-младия син на бабата, ако не за друго, поне да се извиня за грубостта си. Но преди да дойде той, яви се един човек с дреха като кимоно, който трябваше да ни заведе в новата квартира. Ние тръгнахме. След дълго лутане стигнахме до онази махала на града, която започва да възлиза по самата планина Пелистер – близо до зеленчуковите градини. Тук влязохме в малка селска къща, която напомняше колиба. Вътре намерихме един селянин – стопанина, жена му и няколко мръсни деца.

– Какво е правил Груев тук през тия шест месеца? – запитах Сандо, когато легнахме върху сламената рогозка.
– Бахчеванджилък [47] – отвърна той.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

44. Задграничните представители на Вътрешната организация.

45. Петър Котев Лигушев – един от членовете на окръжния комитет в Битоля. По-късно става предател и издава много тайни на революционната организация.

46. Движението нощем по улиците със запален фенер било задължително.

47. Бахчеванджилък, тур. – градинарство.