ГЛАВА ХI

ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПЛАНИНСКИТЕ СЕЛА

Когато същата нощ четата на Милев напусна Гърмен, редиците й бяха съвсем оредели, тъй като повече от половината хора бяха изпратени като охрана на куриерите. Нашата цел отново бе село Фотовища, разположено сред оризища, наподобяващи напълнени с вода ровове. Пътят, който следвахме, беше различен от пътя към Гърмен, но походът не бе приятен. Част от него бе залят с вода, а останалото време вървяхме по меката, хлъзгава пръст на изораните ниви или през кичести царевични стебла, винаги готови да използуват случая да цапнат минаващ четник по лицето или да го спънат.

До мястото, където по средата между Гърмен и Фотовища ни съпровождаха членове на милицията от първото село, и там, при един разкалян насип, закрит от група приведени дървета, чакаше патрулът от Фотови ща. Те със звуци ни давала знак, докато минавахме покрай тях, и след като се сбогувахме със смелчаците, помогнали ни до този момент, тръгнахме в колона по един след нашите нови приятели.

Ужасно еднообразни пространства с изорани ниви, целите бразда до бразда бяха последвани от малки и мръсни напоителни канали, изглеждащи абсурдно тесни в блещукащата светлина на звездите. Премерил разстоянието, четникът хващаше здраво пушката и смело прескачаше. Приземяваше се първо с петите на тинестия бряг, препъваше се и политаше стремително напред в калта. Ругатните не помогаха, пък и заради шума бяха забранени. Единственият изход бе да ускориш крачка и да оставиш умората да заличи спомена за премеждието.

 Тайният път, по който влязохсе във Фотовища, се намираше от другата страна ня широко място, заето с царевични ниви. Докато бяхме сред царевицата, все още отдалечени на известно разстояние, можахме да различим няколкото светлили в селото и знаехме, че походът е почти към своя край. Но близостта не означаваше облекчени и сякаш с напредването ни царевичните стебла ставаха все по-високи и твърди. Всеки вървеше с протегната напред ръка, за да пази лицето си. Това помагаше доста при падане, когато пушката обикновепо те удряше отзад по главата.

В края на царевичната нива стигиахме до канал, по-широк от обикновено, толкова широк, че бяха поставени неравномерно на разстоянне един от друг камъни, по-които да се стъпва. Тези камъни водеха до малка портичка в каменната сграда на един вътрешен двор. Минахме пъргаво през нея и бяхме набързо преведени през откритото пространство до забутан встрани обор. Скупчени в долиня етаж, сред добитъка, Милев и водачите разговаряха шепнешком с други двама мъже, които ни чакаха.

Изглежда къщата, където влязохме, не беше истинската ни цел. Тя бе само нещо като междинна спирка, където можехме да почакаме, докато куриерите отидат напред и се уверят, че можем да преминем селото в безопасност. Те побързаха да изпълнят задачата, а на нас ни бе казано да се качим горе на втория етаж, който служеше за плевня.

Старият стопанин, който вървеше пред нас нагоре по стълбите със засенчен фенер в ръка, го положи на дъсчения под, убеждавайки се първо, че светлината му не проникна през някоя от пролуките на разнебитените стени, и чак тогава, след скован поклон, отиде да заеме поста си до главната порта. Четниците се изтегнаха на пода в различни пози. Всички бяхме мокри до кости от водата в каналите и собствената пот, но колкото и да е странно, никой не беше уморен.

Не можеха да си намерят място. Някои от тях застанаха на колене и без всякакво прикритие пропълзяха до прозорците, които бяха само едни неправилни отвори в стените. Милев им се скара и те се свиха на пода. Не биваше да рискуваме – не толкова заради самите нас, а защото ако се разбереше, че стопанинът подслонява четници, това би означавало гибел за него. Милев ми прошепна на ухуто, се този човек е богаташ в селото и в местния комитет силно желаят да го спечелят за делото. Ето защо трябваше да внимаваме да не го въвлечем в неприятности.

Като всички македонски села, въпреки че часът бе малко след полунощ, Фотовища спеше. Ако не друго поне бе тихо. Не се чуваше и най-малък шум от разположените близко една до друга къщи. Дори и кучетата мълчаха. Огромните планини, които се издигаха зад селото, връщаха ехото от случаен кучешки лай някъде далеч из долината, но около нас всичко живо трябва да е било заспало.

Четниците шаваха насам-натам по пода и си шепнеха. Някои запалиха цигари, които прикриваха с ръце. Постепенно напрежението сред нас отслабна. Някой се пошегува и всички се разсмяха. След секунда всички се смеехме и говорехме тихо, разбира се, но все пак свободно като в гостна стая.

Поискаха да им изпея нещо и предупреден от Милев да не бъда гръмогласен, запях "Завърти ме отново, Уили", доста нашумяла песен по това време из вариететата в Ню Йорк. Нещо в лудата веселост на музиката завладя въображението на четниците и те започнаха да се поклащат в такт с музиката, като със затворени уста се опитваха да пригласят в хор и в същото време се подсмихваха на чудноватостта на цялата гледка.

В тази обстановка през капака от отвора на пода се показа главата на стария стопанин. Той с учудване изгледа седналите фигури на люлеещите се четници и даде знак да го последваме. Един по един се промъкнахме надолу по стълбата и излязохме навън на двора, притичвахме през осветената от луната централна част и стигнахме удължената сянка, хвърлена от стената, където един добре сложен селянин-водач стоеше облегнат на пушката си.

Десет минути по-късно, след забързано преминаване по селските каменисти улички, се оказахме в безопастност в двор, който не знам защо ми изглеждаше познат. С изкачването на мръсните стълби чувството, че и преди съм се катерил по тях, се засили. Коридорът с купишата сушени плодове и зеленчуци, окачени по гредите, също ми напомняха за стар приятел. Познато лице обаче не се появяваще, пък и много ми се спеше.

На сутринта се събудих с чувството, че нещо меко се влачи през лицето ми. Отворих очи и видях едно малко котенце да си играе на пода с някакъв конец толкова близо до мене, че опашката му перваше носа ми при всяко завъртане. Знаех, че и преди съм виждал това коте. В другия край на стаята стоеше момченце със сериозно изражение на лицето, с ръце в джобовете, втренчено ме гледаше и когато видя, че съм буден, силно се изчерви. Разтърках очи и помислих, че сънувам защото това малко момче сякаш ми беше стар приятел. Интересното е, че и то ме гледаше с очакване и накрая прошепна името ми.

И тогава разбрах. Това беше малкият Иван и се намирахме в бащината му къща, където отседнахме през втората нощ във Фотовища. Скоро дойде останалата част от семейството и разнежено ме поздрави, така че поне за няколко минути се почувствувах като у дома и бях щастлив, сякаш сред приятели в моята собствена страна.

Фотовища е село, което е разположено между планината и равнината. Предполагам, че за улеснение революционният комитет го бе определил като планинско и тъй като сегашният етап от странствуванията на четата бе насочен към организиране на селата в планините от тази страна на Неврокопската долина, бе счетено за най-добре да спрем още веднъж във Фотовища по пътя към планината, за да може Милев пак да се срещне с ръководителите.

3абравих да кажа, че Стрениц [24], член на комитета, присъствувал на събранието в Гърмен, ни придружи до Фотовища и взе участие във всички проведени срещи. Той бе стегнат мъж, с кръгла глава, говореше много високо и с бързината на картечница. Явно тук минаваше за голям оратор, защото всички се уповаваха на думите му.

За да може Милев да се срещне с някои привърженици на революцията от една отдалечена махала, прекарахме два дни във Фотовища, като сменяхме къщите в полунощ. Във втората къща намерихме Хубавия Петър с групата си от половин дузина четници, които бяха изпълнили своята задача да изпратят драмските куриери по обратния път за България. Милев им връчи писма до ръководителите в едно село навътре в планината и те незабавно потеглиха след припрени поздрави.

Следващата нощ походът бе много интересен, макар и физически труден за мене. Целта ни беше Баничан [25], по-нагоре в планината. Поехме към осем и тридесет часа, и непрекъснато се движехме по равни пътища, докато не стигнахме до широка река, която от пръв поглед се виждапе, че не може да се прегази. На брега обаче сварихме да чака отред от селската милиция в Баннчан с дребно конче и две мулета, за да се прехвърлим. За да не свикнат животните да мързелуват, добросърдечните другари бяха напълнили кошове на седлата с грозде, като са знаели, че ще бъдем гладни и жадни след похода.

Така ние първо изядохме гроздето и тогава, мятайки пушки на гръб, се покачихме на неудобните самари. Може би е добре да се отбележи, че самарите са създадени да носят багаж, а не човешки същества. Аз бях поставен върху най-малкото от трите животни, едно дребничко муле, което стигаше до рамото ми, и не се чувствувах в безопасност през цялото време, докато то, поклащайки се, не изскочи от ледената вода и не започна да се изкачва по брега. Моята въображаема сигурност ми завъртя главата. Започнах да се гордея и перча, и с намеренне да покажа на селяните майсторската си езда, пришпорих товарното животно и извиках "дийй". То с поклащане тръгна напред, аз изпуснах поводите, самарът шумно се преобърна и паднах, а прикладът на пушката се стовари точно по средата на гърба ми.

Не се обезсърчих и след като останалите бяха пренесени на другия бряг, качих се на по-голямо жнвотно, но преди още да измина стотина метра самарът му се изхлузи и отново бях хвърлен на земята. Селяните от Баничани се търкаляха по земята и се превиваха от смях, а Милев се усмихна с характерния за него язвителен начин, с който се смееше когато някой друг се правеше на глупав. През останалото време ме нападаха с непрекъснати подигравки, но съумях да остана на мястото си.

Имахме късмет да влезем в Баничан, без да разбудим кучетата. Това бе единственият път, който си спомням, когато имахме пълен успех. Веднага щом пристигнахме, в една къща из покрайнините започна събранието на Милев с местния комитет, което продължи до два часа сутринта. И през следващия ден Милев бе зает с прегледа на документи, отчети и разговори с упоритите селяни, приклекнали в полукръг около него на обутите си в цървули крака.

Веднага след вечеря поехме за Ючдурук [26], малко, самотно планинско селце отвъд големия град Неврокоп, прострял се долу и равнината. Казано ми беше, че Ючдурук е центърът за разпространяване на недоволство в тази част на района. Това беше най-обърканият и най-трудният нощен поход след ужасната нощ в Осиково.

Известно време вървяхме през долината, като се възползувахме от хубавите пътища, докато не се наложи да свием под прав ъгъл и да навлезем в планината за да избегнем пръснатите навсякъде турски села. Преминахме през лабиринт от дълбоки дерета, които се разклоняваха по повърхността на долината, и криволичещи през тъмнината ни доближаваха още повече до планинската грамада, издигнала се по-черна и от нощта. Както често се случваше при тези походи, нямаше пътека, която да следваме. Патрулът на селската милиция, който изпълняваше ролята на водачи, крачеше напред и инстинктивно подбираше най-лесния път.

Но най-лесният път не означава, че е и приятен. Лазехме из гъсталаци и трънаци, които драскаха ожесточено лицата ни и почти падахме надолу по стръмните склонове. Винаги трябваше да внимаваме и да вдигаме възможно най-малко шум. Кучешкият лай, непостоянен, но заплашителен, натрупваше ужасяващо ехо в тишината и бе постоянно предупреждение.

По едно време стигнахме до път, главния път, който минава през долинвта и води към Неврокоп, където са околийското управление и казармите. В колона по един, като стъпвахме в стъпките на човека пред нас прекосихме бързо пътя, бял в звездната светлина. От известно разстояние, нататък в долината се чу тракане на оръжия, човешки гласове и тропот на крака. Това бе турският патрул. Като че с магическа пръчка колоната потъна в крайпътните храсти, високи до кръста.

Тракането на пушките се приближи, а с него и шумът на значителна група от хора. Притиснахме се до земята и зачакахме, като свалихме петлетата на манлинхерите. На пътя се появи черна сянка, която скоро придоби формата на човешка колона, движеща се към нас. Тежко и шумно преминаваха, като вдигаха облак сив прах и бъбреха помежду си. Край пътя ние буквално спряхме да дишаме. Едва когато премина и последният от колоната, се осмелих да си отворя устата, обзет от силно желание да кихна.

Когато шумът от патрула заглъхна по посока към Неврокоп, продължихме към планината. Не след дълго изоставихме равнината и поехме към предпланините. Имаше леки възвишения и можехме да виждаме повече от околността. Струпани тук и там, зад разклоненията на хълмовете проблясваха светлините на отделни села. Големият, неясен блясък на южния хоризонт беше град Неврокоп.

Продължихме нагоре, като се възползвахме от прикритието на храстите винаги, когато бе възможно. Изведнъж вдясно от нас излая куче. Закрачихме по-внимателно и след няколко минути съзряхме светлината на огън, лумнал на поляна сред храсталаците.

Един от водачите пропълзя на колене напред, за да разследва, а останалите се скрихме на завет зад една каменна постройка, която приличаше хем на хамбар, хем на църква. Най-сетне той се върна, преследван от диви овчарски кучета, по които не се осмеляваше да стреля. Огънят беше място за почивка на двамата овчари-помаци. Това не бе място за нас.

Преди да продължим обаче, Милев настоя да изпрати напред хора за да разузнаят. Искаше да бъде сигурен, че пътят е чист. Ето защо се свихме в сянката на празната каменна постройка, вперили очи в далечния огън, около който неясно различавахме движещи се фигури. Междувременно кучетата станаха по-смели, впускаха се напред и стигнаха почти до нас, като се опитваха да захапят гърлата ни. Дързостта им накара дебелия Георги съвсем да изгуби търпение и той с поток звучни български проклятия грабна камъни от земята и ги запрати по скимтящите псета.

За щастие, в този момент дойде заповедта да тръгнем. За да свестим време, на практика вървяхме точно над Неврокоп, като леко се отдалечавахме от него в полукръг. С всяка следваща стъпка светлините му проблясваха по-ярко на хоризонта под нас. Думкането на тъпани и шумното свирене на сигнални тръби се носеше към нас заедно с един постоянен шепот, не много различен от онзи, който произхождаше от патрула, само че многократно по-висок. Групичките светлини, пръснати тук-там, бяха предните постове, охраняващи подстъпите към града.

С изкачването върху хребета на хълма целият блясък на светлините ненадейно се появи пред очите ни, а градът се разстилаше пред нас с ярко очертани улици и площади. Изглеждаше толкова близко, че не бе трудно човек да си представи как скача върху кулата на една от джамиите. Всъщност беше много подалеч и на значително разстояние под нас. Четниците се спряха и се втренчиха в картината. Не смятам, че бяха завладени от чувство на поетична красота или романтика. Вероятно мислеха за трихилядния аскер в гарнизона и чудесните трофеи, които биха намерили при ограбването на такава мюсюлманска твърдина. Все пак гледката бе незабравима – тихите звездни небеса, високите разклонени хребети на планините и долу неясните светлини и шумове на Неврокоп.

В нашата замечтаност във въздуха с трясък се вряза пушечен изстрел. Не можехме да кажем със сигурност откъде дойде, но изглеждаше, че точно под нас. Естествено първата мисъл бе да бягаме. И ние побягнахме. Тичешком отредът четницн и селяните от милицията се отправиха нагоре по склона, който тук бе почти 45 градуса. Не е нужно да се казва, че не поддържаха дълго тази крачка.

Постоянното биене на тъпани зад нас и пукането на маузерки на интервали от около минута ни караше да продължаваме напред. Колко дълго сме се изкачвали, не мога да кажа. Когато изтощени спряхме да починем, врявата бе затихнала и Неврокоп бе останал забележимо по-малък и не толкова ясно очертан. Въпреки това изглеждаше, че има още толкова за изкачване. В звездната светлина долината бе очертана, както градът преди това и бе една красива гледка. Но човек не мисли за тия неща, когато е изплезил език от жажда.

Накрая покорихме възвишението и се появихме на билото. Там бе студено, толкова студено, че не пожелахме да останем. От другата страна ни очакваше ново изпитание. Бяхме преодолявали изорани ниви, напоителни канали и скалисти стръмнини. Тази нова преграда бе по-лоша. Тя се състоеше от дълги свлачища пясък, ситен като морския, не предоставящ опора и по който можеш само да се плъзгаш, тъй като ходенето бе невъзможно. Често, когато някой бе успял да премине половината от някое такова място и се гордееше с този свой успех, той се подхлъзваше и преминаваше остатъка от разстоянието по гръб.

Долу нови планински вериги се изпречиха пред нас, но не толкова високи, колкото току-що преминатите. Изкачихме ги с мъка една след полунощ. На върха стигнахме до кошара с високи каменни стени, ограждащи едно запустяло пространство. От сянката на оградата излязоха група планинци с фустанели, предният пост на Ючдурук, изпратен да ни води по-нататък. С хората от Баничан се сбогувахме отново с набързо стискане на ръцете и измърмореното "сбогом".

Планинците от Ючдурук, в чиито ръце се намирахме, бяха смели и пълни с оригиналност хора, но за съжаление малко им липсваше чистоплътност. Бяха обаче много добри към нас и ни прекарваха по леки пътеки, водещи към големия разрез в хълмовете, където лежеше тяхното село, защитено от бурите с върховете, които го заобикаляха.

Ючдурук бе възможно най-дивото село. Водопад от река на стръмна скала в горния край на дефилето пращаше потоци вода по улиците му, ако можеха да се нарекат така, а къщите бяха накацали под всевъзможни ъгли. Доста често за една или две стени на къща служеше и самата планина. Май че най-лесният начин, за да се влезе в селото, бе да скочиш от дирижабъл. Иначе човек трябваше да се катери и слиза по каменни стъпала, дълги безброй километри.

Бях се отличил с това, че запазих краката си сухи тази нощ, но пет минути преди да стигнсм вратата на къщата, където бяхме настанени, паднах в една вода. Селяните се засмяха и ме предупредиха да не вдигам шум.

Отначало си помислих, че водачите ни се опитват да ни объркат, тъй като криволичеха насам-натам по тесните улички. Скоро забелязах, че поради особения релеф бе повече или по-малко необходимо да се заобикаля. Във всеки случай, когато се промъкнахме през една здраво направена порта и се озовахме във вътрешен двор, нямах никаква представа в коя част на селото се намираме. Честно казано, не вярвам някой от нас да се интересуваше. Почти се съмваше и бяхме завладени от непреодолимото желание за сън. В стая с нисък таван на втория етаж свалихме раниците и легнахме с напоени от потта дрехи, за да осъществим желанието си.

Късно този следобед селският поп с още няколко души ръководители от различни села в околността, както и от Ючдурук, влязоха един по един в стаята и образуваха тържествен кръг около огнището. Всички запалиха цигари. Стана ясно, че това е един вид военен съвет, а някой би могъл да го нарече събрание на членовете на селския съвет. Един след друг те ставаха и устно докладваха на Милев броя на хората, на които можеше да се разчита, колко оръжие имат и до каква степен е организирана селската милиция.

Цигарен дим се издигаше спираловидно на облаци към ниския таван, а отмиращата светлина на залеза хвърляше необикновени сенки в ъглите, където лежаха четниците. Имаше добра възможност да се види Милев в най-хубавата му форма, как с особено изкуство се справяше с хората. Тези жители на планината бяха будни хора. Имаха собствени възгледи за начина, по който да се води борбата. Сдържаността се изключваше, когато се събираха. Само преди седмица група от петима души бе нападнала и ликвидирала половин дузина аскерска кавалерия в един планински проход наблизо. Събраните пушки, револвери и дребни лични украшения ни бяха гордо показани като трофеи.

Срещу тези именно патрули селските оратори сипеха огън и жупел. Никога не е безопасно в планината, обявиха те. Ако младо момиче биваше изпратено да наблюдава овцете, башибозуците го отвличаха. Нивята бяха нападани, стадата намаляваха. Неотдавна няколко заблудили се овчари били безпричинно съсечени от някакви скитащи аскери. Трябва ли да се търпят тези неща? Ще седи ли войводата със скръстени ръце и да гледа народа си поробен? Милев махна с ръка на говорещия да замълчи. Той призна всички неправди, които трябваше да търпят. За какво друго бяха повели борбата? – попита той. Но не винаги е разумно да се удари, при все че на пръв поглед това изглежда най-доброто. Защо да не изчакат и премислят нещата за момент? Какво биха спечелили като ударят незабавно?

Селският поп, висок и слаб, дори призрачен в свободната сичерна дреха и висока шапка, се изправи, за да отговори. Започна умерено, като спираше, за да подбере думите си, точно обратно на развълнуваните селяни. Вярно е казаното от войводата, призна той. Всичко е вярно. Хората на Ючдурук не биха отрекли това. Не беше ли името на Петър Милев уважавано из целия Неврокопски край? Но Милев току-що е преминал границата и е запознат само с неотдавнашните безчинства. Не знае истинския брой на изгорените стопанства и отвлечените жени през изминалите месеци.

Дълго са страдали те, хората от планината, а и хората в равнината също така страдат. Не е ли дошло време да нападнат? Не е ли време да покажат на турските псета, че християните имат зъби? Защо бе въоръжена четата? Защо бяха вторъжени селяните? Каква е ползата от скритите в планината пушки, от електрическите батерии и мините? Те ръждясват, напълно ненужни. Нека ги използуваме, противопостави се той. Още следващата седмица четата трябва да се мобилизира заедно със селската милиция и да нападнат Неврокоп. Пламъците на горящите къщи, джамии и казарми ще бъдат за Европа сигнал, че имаме нужда от нейната помощ. Попът седна, а слушателите го аплодираха тихо, но настойчиво, което впечатляваше повече от гръмките отзвуци след издигането на една президентска кандидатура.

За момент Милев седеше мълчаливо и пушеше цигарата си. След това много тихо заговори. Съжалявам, че не притежавам цялата му реч. Разказът тук ми бе преведен дълго след това. Той им обясни толкова от положението в Европа, колкото те можеха да проумеят. Каза им защо Македония е изоставена на произвола на съдбата. Изложи им с кратки, язвителни думи решенията на западните държавници - Македония да се остави в ръцете на турците. Ръцете на България бяха завързани. Откъде да се вземат пари за борба срещу Турция? Те трябва да останат мирни, мълчаливо да се борят и винаги да вярват, че комитетът в София ще се възползува от всяка възможност, за да доведе делото им докрай!

Тишина последва речта. Дълбока тишина, която бе мъчителна. Изправи се един стар човек и заговори с развълнуван глас. Несъмнено войводата казваше истината. Той знае много. Той несъмнено е говорил с Гарванов и Сарафов в София, със Сандански и Чернопеев. Той знаеше какво става по света. Може хората в Ючдурук да са прости, но не бе трудно да разберат казаното. Те страдаха. Грешаха ли, като пъшкаха под тежестта на оковите? А той самият, че и всички старци като него може би нямаше да доживеят да видят Македония свободна. Той седна, а мъжете в кръга дълго седяха и пушеха, без да промълвят нито дума.

– Ще ви обещая следното – каза Милев накрая. – Обещавам ви да отмъстя за всяко докладвано посегателство. На вас ви е нужна правда и вие ще я имате.

В този момент влезе доманикът и ни покани на вечеря. Предложението бе прието с готовност. Яденето – хляб и прасе-сукалче, опечено цяло, бе внесено с обичайната софра и нарязано с ножове. Изядохме го сред много пръскане на сос и препечена кожа. След това домакинът донесе кана резливо вино и ние унесено го съзерцавахме, когато бързи стъпки изскърцаха по стълбите и един дрипав, разчорлен мъж се втурна в стаята. По манлихерата познахме, че е от селската милиция.

С треперещи устни и задъхани гърди той съобщи за ново нападение срещу самото стопанство на няколко километра в планината. Него, баща му и братята му ги нямало и в тяхно отсъствие един отред на коне изнасилили жените и задигнали няколко овце. Баща му и братята му тръгнали да търсят следите им. Той знаел, че четниците са в Ючдурук и дошъл при тях за помощ.

Милев обаче трябваше рано сутринта да е в друго село, Ляски. А имаше и особени причини да не желае бой в този момент, най-вече заради близостта на Неврокоп и от страх, че турските власти ще открият, че той самият се е върнал в района. А това щеше да попречи на бъдещите му планове. И все пак, когато селяните предложиха да изпратят куриер до Ляски, за да се отложи посешението, той не можеше да откаже молбата на горкия момък, който, облегнат на пушката си, се взираше печално в него, с очи, в които сякаш липсваше живот.

Нямаше съмвение относно желателността на действието, що се отнася до четниците. Те винаги търсеха повод за бой и гледаха на тази възможност с невъзмутимост, равняваща се на съзерцавана радост. Пет минути след като се взе решението, бяхме въоръжени и готови за път, а нашият домакин, кирлив, стар вагабонтин, на име Димитър, пъхаше самуни хляб в раниците заедно с обилен запас от сварени яйца. В последния момент Димитър съобщи, че ще ни придружи в начинанието. Двама от синовете му щяха да тръгнат като водачи, така че това правеше заедно с пратеника една дузина хора, съвсем достатъчно за предстоящата работа.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

24. Неточно предадено име или псевдоним.

25. Село Баничан се намира на север от гр. Неврокоп, от дяс ната страна на р. Места в полите на Пирин планина. Според В. Кънчов наброява 410 души българи.

26. Село Ючдурук, днес Делчево, е разположено в планината на запад от Неврокоп. Тогава има около 560 жители българи.