Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА Х

ЧЕТНИЦИТЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАТ. ПРИСТИГАНЕ В ГЪРМЕН

На другата сутрин ние от четата през цялото време обсъждахме планове и си казахме всичко, което бяхме пропуснали вечерта. Група четници ме наобиколиха и със знаци и малкото български думи, които знаех, разбрах, че ме подпитват за големината на Америка.

Искаха да знаят колко души живеят в Америка и когато чуха отговора, ахнаха от изненада. Трябваше да узнаят и площта, и приблизителните географски очертания на страната. Но най-изненадани останаха, когато им казах, че Ню Йорк има население колкото цяла България. За тези обикновени хора България бе голяма страна, много силна и донякъде богата. Разбира се, бяха чували бегло, че има и други, по-богати земи отвъд Дунав, но това те знаеха само от разкази. Никога не бяха го виждали с очите си.

Накрая поискаха да узнаят колко е голяма американската войска. Сигурно ще е доста голяма, предположиха те. Казах им, че едва надвишава българската, що се отнася до цифри. Ахнаха от изненада. Как може такъв силен народ да съществува с толкова малко защитници? Сигурно сме родени военни? Като черногорците, родени партизани? Може би имаме добро опълчение? Трябваше да призная, че нашето опълчение е малко и със съмнителни способности.

При това те се отказаха да задават повече въпроси и учудени седнаха по местата си. Сигурно ние, американците, им се струвахме странни хора! Бяхме богати. Това те знаеха, защото бяха чували за съотечественици, заминали за Сейнт Луис, които печелели дневно по цял наполеон. И въпреки това нямахме с какво да защитим богатствата си. Възразявайки, те се обърнаха към войводата, който беше чел за тия неща. Той се усмихна и им каза, че всичко, разказано от мен, е вярно. И като клатеха глави, те отново се отказаха да се интересуват повече, докато един от тях не ме запита изведнъж дали в Америка имаме военна повинност. За обикновения европеец военната повинност е нещо естествено. Едва когато се замисли върху нея, той разбира какво бреме е тя, след което следва силното желание да се избегне тази тежест.

Щом моите приятели четници научиха, че в Америка има много пари, малко армия и няма военна повинност, единодушно решиха, веднага щом изслужат времето си и спечелят достатъчно пари, да емигрират. Обявиха, че Америка е място за тях.

Бях длъжен при тези обстоятелства да се опитам да обясня, че Америка има и силно изразени недостатъци, но въпросите за покровителствата с тяхната заплатеност, тръстовете и високите цени надхвърляха оскъдните ми познания по български език и след едночасови усилия, отчаян, се отказах.

Едновременно със завършването на импровизираната лекция влязоха две стари жени, типичните приведени съсухрени старици, в каквито се превръщаха македонските жени след години на тежък труд и физически страдания. Носеха торби с орехи и сладки ябълки за подаръци на четниците и прекалиха с грижите около нас. Едната ме хареса извънредно много, защото приличах на сина й, който завършил гимназията в Солун и сега бил учител в друго едно село. През останалото време на деня тя ми обръщаше голямо внимание и загрижена, на няколко пъти посети нашата квартира, за да се увери, че имам всичко необходимо. Майчинското й отношение бе наистина трогателно, а когато опипваше дрехите ми с треперещи, старчески ръце и ме питаше дали съм облечен достатъчно топло, не можах да сдържа вълнението си.

Тази възрастна, набръчкана селянкане притежаваше кой знае каква външност, но имаше мило, здраво лице, а през увяхналите очи можеше да се уловят случайни проблясъци на душата отвътре – чиста, неопетнена и майчински красива, такава, каквато никога преди не бях виждал. Запечатила се е в паметта ми една фигура, изпълнена с любов, която ярко се откроява на фона на тези неспокойни дни. Не знам името й. Като много други, които съм срещал и познавал за ден-два, тя зае своето място в калейдоскопичното видение и продължи пътя си вън от съзнанието ми в едно множество от сенки.

Мога само да се надявам, че е все още жива и че многобройните кланета и анархизмът, залели кафявите македонски хълмове, са я оставили на мира, очаквайки случайните посещения на сина, чиято снимка носеше в пазвата си.

Обядът тозн ден бе великолепен. Успехът в Осиково и срещата с другарите замаяха като вино главите на четниците, и те настояха събитието да се отпразнува, както подобава. Всички бяха събрани. На мене бе възложено да сваря "американски компот", който представляваше просто ябълков сок. Бяха хванати и изпържени пилета, дебелият Георги приготви вкусен пилаф, така както само българите умеят да готвят ориза, леко подсладен със захар, а накрая имаше голяма баница от брашно и разни странни съставки, опечени от домакинята в тава, чиято обиколка трябва да имаше повече от метър. Разбира се, обикновена печка не би побрала такава грамада. За тази цел бе използувана домашната фурна, една същинска малка колиба на двора.

Когато дойде времето да се слага яденето, насядахме в кръг около ниска софра по средата на стаята, а домакинът наряза и разпредели хляба по няколко блюда пред нас. След това в голям бакър донесоха вино, което бе разлято в канчета. Несъзнателно щях да отпия, когато забелязах, че обслужените вече четници чакат, без да помръдват. Свалих чашата и също зачаках, любопитен да видя какво ще стане. Когато последният четник получи своята част и се настани с кръстосани крака, Милев, който седеше начело, се изправи бавно с вдигната високо чаша в ръка.

В стаята настъпи мъртва твшина. Никой не помръдваше. Всички погледи бяха вперени към войводата. Гледката бе необичайна. Прозорците бяха добре закрити и дори слънцето не влизаше, а светлината проникваше през вратата и прозореца на коридорчето. Отвъд парапета зърнах зелените хълмове, окъпани в слънчева светлина.

– Да живее Македония! – каза Милев, а гласът му трепереше с онзи странен резонанс, който се появява при силно вълнение.

Като тържествена звукова вълна гласовете на коленичилите четници му отговориха:

– Да живее Македония!

Това бе всичко. Нищо повече не се каза. След минута из стаята се разнасяше смях, а мъжете добродушно се закачаха. Слънчевите лъчи се стрелкаха насам-натам и едва когато разкриваха някоя изгубваща с бръчка по нечие чело, мигновено обзето от пристъп на страстна омраза, човек можеше да повярва, че този епизод наистина е бил. Почувствувах се почти като неканен гост. Почувствувах, че съм надникнал в душите на хората. Четем за дълбоката преданост на минали поколения към техните царе и все още днес, на масите из полковите столови в различни страни първата чаша се пие на крак и "за царя". Но това бе нещо различно. В края на краищата, какво е царят в сравнение с родината?

Както казах, тържествеността не продължи дълго. Скоро стана така весело, както е било винаги досега. Изглежда тази бърза смяна на настроения е характерна за хора, които живеят сред опасности и близо до смъртта. Имаше предложения и за други наздравици. Вдигнаха тост за "американския четник" и пиха прави, като много се смееха. На свой ред станах, пих за четниците и му дръпнах на английски една патриотична реч за след ядене, от която те, естествено, не разбраха нито дума, но пък много окуражаващо се смяха и ме приветствуваха с възможно най-висок глас.

След като виното бе изпито, освободиха място в центъра на стаята и шестимата най-добри образуваха кръг и заиграха хоро – българския национален танц, с цялата тържественост и привлекателност, с преметнати през рамо кърпички и ръце, вдигнати високо над главите. Особено добре играеше Илия, най-едрият от всички, и наистина си заслужаваше да се дойде отдалеч и да се види, да го погледа човек как весело подрипва при по-сложните стъпки. Веднага щом едната група се измореше, други скачаха, заемаха местата им и играта продължи почти през целия следобед. За да не остана и аз по-назад, имитирах негърски танц с тропане на крака и един индиански танц на войната. Четниците много се забавляваха, особено с танца на войната, като отново и отново искаха да го повторя. По време на бъркотията Иван, малкият син на нашия домакин, седна заедно с котенцето си до Милев, за да слуша разказите на четниците за техните приключения, горд, че е в такава компания.

След време човек се изморява от всичко, в края на краищата играта беше сметната за отегчителна. Започнаха да се боричкат помежду си и един друг се премятаха, та чак подът заскърца. Накрая забелязаха, че хубавият Петър се издокарва в един ъгъл и с радостни викове приеха възможността да се пошегуват. Едни се нахвърлиха върху него и му измъкнаха гребена. Други му се притекоха на помощ, отблъснаха ги, и се започна една свободна борба по пода, която продължи, докато Милев не се намеси със смях, като се хвърли върху множеството и започна да отстранява борещите се наляво и надясно.

Когато не се вършеше някаква мъжка работа те бяха момчета, просто обикновени, пораснали момчета. Притежаваха безгрижните радостни инстинкти на момчета и същото безразсъдно удоволствие от едно сбиване. Трудно бе в такива моменти човек да повярва, че са част от юначните бойци, които държаха най-добрите 120 000 войници на султанската армия, заети с умиротворяването на Македония.

В десет часа тази нощ потеглихме за Гърмен [23]. Като плъзгащи се сенки четниците се промъкнаха през тихите улици и навлязоха в оризищата и царевичните ниви, които обграждаха селото. Нощният преход не продължки дълго – малко повече от три часа, но вървяхме из гъсто населена област и предпазливостта ни задължаваше да крачим бързо.

През първия час с трудност си пробихме път през блатистите оризища, прорязани от канали и дренажи. Често затъвахме до кръста във вода и лепкава кал. Висока тръстика растеше по голите места, а царевичните стебла, които се поклащаха на по-сухите ниви ни спъваха с обезпокояваща честота. Ето защо напредвахме все по-бързо и по-бързо, докато се задъхахме под тежестта на оръжията и мунициите, от потта, която се стичаше по лицата и телата, мокреща и онова от нас, което застоялата вода не бе успяла да достигне.

Накрая излязохме на по-открита местност в ниските предпланини, местност с доста добри пътища, равни и прави. Но дори и тогава имаше запазени за нас неприятности. След няколко минути ход от доста далеч се чуваха думкане на тъпани и приглушени викове, които прозвучаха зловещо и страшно в необятната планинска тишина. Това бе един от турските патрули, които постоянно обикаляха из населените места в околността. Обикновено аскерите са здраво заспали в десет часа и войводата не очакваше, че могат да попречат на пътуването ни.

Тъй като не желаехме да се бием и не знаехме силата на патрула, алтернативата, един пример за Хобсънов избор [*], бе да изоставим пътя и да заобиколим през нивите. С водача начело, с лека и бърза стъпка се прехвърлихме през ниска, каменна сграда и поехме направо през браздите на една обработена нива. Обикновеният американец вероятно никога не е опитвал да спортува, бягайки през изорани ниви в тъмното с раница на гърба, наметало и снаряжение. От сърце го препоръчвам на всеки пълен човек, който желае да отслабне. Ще се убеди, сигурен съм, че резултатът е отличен, но ако няма никой, който да му стои на главата и да го кара насила, след около половин километър е вероятно да се почувствува необикновено изтощен.

За нас нямаше почивка. Вървяхме все напред, с изплезени езици и се задъхвахме като уморени кучета. Далеч назад, приглушеното думкане на тъпаните непрекъснато подтикваше към движение. Над нас луната се бе изгубила и в бледата синева остана само студената светлина на звездите, изпълнили празнотата на небесния свод. В планината звездният блясък на небето е нещо удивително и в Македония човек открива разкошните цветове на източното небе, съчетани с известна студена яснота на контура.

Когато звуците от тъпаните повече не се чуваха поради едно изпречило се планинско разклонение, спряхме да починем и да изчакаме селската милиция от Гърмен, която трябваше да ни въведе в селото. Не се появи никой, ето защо продължихме да вървим няколко минути и отново спряхме, а Милев приветствува нощта, като подвикваше номера, предвиден за очакваните хора. Все още не се появяваха, тъй че с търсещи погледи бавно се запридвижвахме напред. Пътят пак беше хубав и с криволичения пресичаше долината. Отпред на светлината на звездите едно петно, насочило се към нас, започна да добива очертания. То продължаваше смело напред и след като измина стотина метра, можахме да различим трима мъже – единият от които вървеше пред другите двама.

Когато успях да видя първия, едва се сдържах да не се засмея. С дрехата си, напомняща отминали дни, той изглеждаше извънредно смешно сред декора от голите, пусти планини и въоръжени мъже. Новодошлият бе облечен в европейски костюм от типа, наречен у нас "облекло на старо", и нямаше палто. На гърба си носеше нещо, което в провинциалните райони на Америка наричат "колосана" риза и някаква жилетка. Липсата на яка, добродушната усмивка и широкото ирландско лице го правеха да изглежда като кръчмар в квартална пивница някъде из Ню йорк. Както вървеше, размахваше в едната си ръка малка брадвичка.

На светлината на звездите се спряхме и се представихме едни на други. Научих, че човекът с колосаната риза е учителят в Гърмен, а едновременно с това и ръководител на местния революционен комитет. Той се засмя и на сносен английски ме поздрави с "добър вечер", но в отговор на нетърпеливите ми въпроси даде да се разбере, че остатъкът от речника му се ограничава с "добро утро". Той бе винаги готов да казва тези две фрази и май нямаше опасност да ги забрави.

След половинчасово ходене пристигнахме в Гърмен, едно доста голямо село, където са държали мис Стоун, докато е била в ръцете на въстаниците преди няколко години. Не знам дали е истина, но поне така ми разкаваха разни македонци. Отправихме се към дома на учителя, разположен в центъра на селото, но на известно разстояние от квартала, където живееше незначително помашко население.

Къщата на учителя не бе голяма, но блестеше от чистота в сравнение с повечето македонски къщи, а семейството му изглежда беше на по-високо умствено ниво. Съпругата му бе жена образована, а и децата му, дребни и с коси като лен, изглеждаха по-добре от обикновените македонски момчета. Естествено, те се възползуваха от отличителната черта, че са руси, рядкост сред техния род. Тук-там из къщата личеше ръка, оставила почти неопределени следи, които караха човек да се чувствува почти цивилизован. Старата гравюра на Мария Стюарт върху стената в стаята, заета от Милев и мене я правеше особено уютна.

На следващия ден отново бяхме изложени на наплив от посетители, най-вече възрастнн жени, включително и селския поп. Всички се интересуваха от чуждоземния четник и изглежда очакваха да разбирам българския говор, отправен към мене със скоростта на картечница. Следобед делегация на първенците в селото влезе тържествено в стаята, като всички изуха обувките си до вратата и приклякайки ниско, започнаха разговор с Милев, продължкил, докато стана време за вечеря. Помолиха ме през това време да направя още веднъж американски компот, а учителят, осведомен за моите постижения от предния ден, с ентусиазъм ми предлоижи всички удобства за подобен кулинарен подвиг. Право да си кажа, преди да дойда в Македония, не бях се опитвал да сготвя каквото и да било, като изключим кафето, но моите предишнн успехи ме насърчиха да опитам нещо по-амбициозно. Речено – сторено. Размесих брашно, яйца, плодове и захар и приготвих тесто за ябълков сладкиш. Андрей и Коцето ми помогнаха, а когато сместа бе готова за пържене на огнището в стаята, служеща за всекидневна, кухня, гостна, килер и спалня, почти цялото семейство и четата се постараха да помогнат. Започнахме с опит да сложим тигана върху голямо гърне със задушено. След минута, тъкмо когато мазнината започна да цвърчи, и двата съда се катурнаха и единствено героичната намеса на Андрей спаси вечерята. След това обаче нещата потръгнаха и ябълковият сладкиш имаше изключителен успех.

Малко след свечеряване се преместихме в друга къща, където към нас се присъединиха трима четника, пренасящи през граница съобщения за София от Драмската област на юг. На следващия ден дойдоха още първенци от селото и бе решено Милев с двама души охрана да тръгнат за едно село, отвъд долината, където той ще може в по-голяма безопасност да проведе събрание с членовете на районния комитет. Но когато се разбра, че няма да има луна и че облаците, закриващи звездите, ще направят нощта още по-тъмна, той реши да почака, тъй като пътят минаваше през местност, където лесно би се заблудил.

Както се оказа, добре че остана да чака, защото тримата членове на районния комитет, запознати с местността, която Милев не познаваше добре, тръгнаха за Гърмен, там да се срещнат с него. Пристигнаха малко преди да съмне, след шестчасово усилие. Същата нощ се завърна и Тодор, изпратен с писма до Драмска околия. Не могъл да отиде далеч поради необикновената активност на аскера. Разговорите на Милев с районния и местния селски комитет изцяло го заангажираха, но четниците не бяха заети. Нямаха други развлечения освен тези, които можеше да измисля собствената им находчивост. В резултат на това започнаха да правят бели. Обикновево измисляха безобидни пакости, състоящи се в това, да се държат като малки жнвотинчета и да вдигат твърде много шум. Веднъж обаче едва бе предотвратена една трагедия. Петър Янков или Хубавия Петър, притежаваше дяволска жилка, която намирисваше на злонамереност и не се срещаше у другите четници. Една жилка, която би създала неприятности най-вече сред мъже, нямащи какво да правят. Може би Петър съзнаваше това, може би не. Във всеки случай той използува възможностите си за да подразни дебелия Георги. Двама от драмските четници, омагъосани от убедителната личност на Хубавия Петър и горди, че са в приятелски отношения с толкова прочут човек, се присъединиха към закачките.

Не знам какво казаха, но явно жестоко обидиха Георги. Това можеше да се види по изражението на лицето му, на моменти комично на вид в сдържания гняв. Хубавия Петър беше познавач в тия работи и лежеше изтегнат лениво по гръб, а външният му вид говореше, че Георги е твърде незначителен противник, за да заслужи повече внимание.

Думите се сипеха все по-бързо и широката фигура на Георги трепереше все повече и повече от възмущение. Забелязах другите четници да наострят уши и с интерес да следят кавгата. Андрей, който заместваше войводата в негово отсъствие, направи остра забележка на Петър, но той само се обърна на другата страна и се изсмя на Георги особено обидно, като каза и нещо язвително. Трябва да е било крайно дръзка форма на оскърбление, защото само за секунда Георги бе на колене с револвер в ръка. В същия момент Тодор се хвърли към него отстрани и рязко бутна ръката му нагоре, така че куршумът изсвири над главата на Печър и моята, както се бях излегнал между двамата.

Андрей се притече на помощ на Тодор и двамата заедно притиснаха Георги и му отнеха оръжието. Всичко стана много набързо. Петър, въпреки че си даваше вид на безразличен, когато видя Георги да насочва дулото към него, моментално залегна на пода и с мрачен израз задъвка една сламка.

Андрей поговори с Георги, като че ли беше малко дете и като малко дете Георги се разплака, като обещаваше че ще бъде добър. Тъй като не бе виновен, Андрен бе снизходителсн към него и се обърна към Петър. Той се оказа твърдоглав и Андрей нареди и на двамата, заедно с непознатите четници да отидат в стаята, където Милев провеждаше срещата. Войводата изнесе лекция като същински училищен директор и нареди на Петър публично да се извини на Георги, и двамата да си стиснат ръцете. Размениха си любезности, кротки като агнета и след няколкодневно чумерене отново бяха добри приятели както винаги.

На вечеря бе съобщено, че комитетът е взел решение за момента аскерът да не се напада открито, а вниманието да се насочи към партизанската тактика а нападения срещу малки отреди и изолиране на предните постове. Хубавия Петър, придружен от малка група, трябваше да съпроводи донякъде драмските четници по пътя към границата, а ученикът Тодор трябваше да направи втори опит да стигне до Драма, този път с охрана. Никога вече не го видях и често съм си мислил дали е изпълнил успешно задачата си и дали изобщо се е завърнал в България при старата си майка, отпътувала с една двуколка от странноприемницата в Лъджене.

Всички четници от двете групи имаха заповеди да се присъединят към войводата, колкото се може по-скоро.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


23. Съседно на Огняново село. Разстоянието между двете села не е толкова голямо, както го описва Смит. Вероятно появата на турския патрул е наложила по-дълго обикаляне. Според В. Кънчов има 950 души жители, всички българи християни. Споменатите от Смит мюсюлмани изглежда са представителите на турската власт.

Сведението, че в селото била укривана американската мисионерка мис Стоун, не е вярно.

*. Избор, наречен така по името на Томас Хобсън, живял до 1631 г.; от Кембридж, Англия. Притежавал обори за отглеждане на коне и ги давал под наем в строго определен ред, според положенаето им до вратата. Изборът бил да вземеш или това, което ти се предлага, или изобщо да не вземеш нищо.