ГЛАВА ХIII

ОТБЯГВАЙКИ АСКЕРА

През останалото време на деня ние лежахме на самия връх "Свети Константин", вслушани в звуците на живота в Неврокоп, които долитаха отдолу. В определени часове на деня имамите излизаха на минаретата на джамиите и провлачено подканваха към молитва. Войските маршируваха от казармите към полигоните и обратно, минавайки в параден строй по улиците на града. Кервани от дребни коне и волски коли скрибуцаха по пътищата на изток и на север, на запад и на юг. За град от неговата големина Неврокоп беше изключително оживен. Но все пак човек не можеше да преодолее чувството, че жителите на града не се гордеят чак толкова с това. Оживлението бе предимно от военно естество.

Нне се забавлявахме по разни начини. Милев има ще един голям лист картон, който използуваше вместо бюро, и той го постави на един наклонен камък, обърнат към долината, с лист рисувателна хартия, прикрепен към него. След това с помощта на бинокъла си оглеждаше местността под нас, отбелязвайки всяка долчинка, хълм, пътека, път или прикритие. Когато това бе завършено, той се зае да прави детайлна карта на града. Димитър стоеше до него и му даваше съвети. Ту единият, ту другият непрекъснато следяха какво става долу в Неврокоп.

Георги чистеше пушките, а останалите дремеха, надявайин се синът на Димитър, който бе изпратен обратно в Ючдурук за храна, да побърза. По едно време се случи нещо, което привлече вниманието ни. Илия чу шумолене в храстите и отиде да разузнае. Една голяма змия се криеше под купчина от шума. Всички подгонихме влечугото, но то ловко лавира и избяга. По-късно следобед то отново се върна и когато бе открито за втори път, побягна, плъзгайки се под храстите като кариран бич. Това бе единствената змия, която видях в Македония.

Около пладне малка група дойде от Ючдурук с магарета, натоварени с провизии. Прегладнели, ние нападнахме храната, докато турските тръбачи в Неврокоп призоваваха войниците за храна. Преди здрач се спуснахме надолу по срещуположния на Неврокоп склон. Малко преди края на склона спряхме до един навес, построен за стадата, които пасат в близките ливади, където бяхме посрещнати от няколко овчари, които споделиха вечерята си с нас. Не бе кой знае каква вечеря по западните разбирания, въпреки че бе в презадоволителни количества.

Въпреки всичко осмелявам се да кажа, че особеното в нашата вечеря беше един сос, който не би се намерил в много ресторанти. Хляб, сирене, мътеница, извадена от топло овче мляко, и грозде за капак – това бе огромен пир. После се повеселихме. Един от ючдуручките водачи имаше гайда, инструмент, подобен на този, използуван от шотландските планинци, и тъй като грамадата на "Свети Константин" ни закриляше от Неврокоп, нямаше защо да внимаваме много, докато музиката свиреше. Между другото привично е за македонските пастири – скромни и примитивни хора, да се развличат, докато работят, с тръбите на бог Пан до такава степен, че ехото от техните мелодии е един от обичайните звуци в планината.

Водачът се оказа добър музикант и наду гайдата. Навесът беше в малка долчинка в планинския скат с идеална амфитеатрална форма. Над нея се издигаха огромни хълмове. Небето бе обсипано от звезди, подобно на снежинки, а луната едва надничаше иззад хребета пред нас. Бе такава нощ, каквато човек си представя, че вещиците избират за своите пирове, защото въпреки искрящата светлина на звездите, мракът беше мъгляв и тази мъглявина правеше предметите й да изглеждат призрачно-явни, но неуловими.

Когато дивите високи нотки на гайдата се разливаха по поляната, свръхестественото усещане се усилваше. Тя плачеше и крещеше, а планината, скупчила се наоколо, с насмешка връщаше ехото. В началото не беше ясно какво точно свири водачът, но постепенно нотите се подредиха в странен, напълно фантастичен танц. Човек не можеше да го обърка. Не бе ни в най-малка степен цивилизован или модерен. Това беше музика, която подканва селяните към танци или призоваваше самодивите от възвишенията. Но не може да се отрече, че тя бе пропита от един пулсиращ, завладяващ ритъм. Песента на Пайд Пайпър (Пайд Пайпър – Плъхоловецът от Хамелн, герой от германска легенда, в преносен смисъл – човек, който увлича другите да го следват сляпо), помислих си неволно аз. А може би наистина бе така.

Музиката предизвика странно въздействие върху четниците. Те скочиха на крака и залавяйки се през раменете, оформиха кръг за хоро. По-силно и по-силно, по-пискливо и по-пискливо, музиката се лееше, извисяваше се в един пронизващ писък на агония и печал, почти човешки по своята напрегнатост и страст, които планините повтаряха чрез своето неразбираемо ехо. От тази кулминационна нота гайдата постепенно трелира към по-ниска гама, пулсираща и тъжна, през цялото време пропита от нещо недоловимо и странно, което бях почувствувал в началото.

Като се вземат съвкупно дивата музика и околният пейзаж, хармониращ с всеки свой детайл, този танц бе една от най-странните гледки, които бях наблюдавал. Строги, без буйно веселие, четниците скачаха и приклякаха, огромната сянка, която хвърляха на земята, бе прилична на познатите духове, които участвуват в самодивските пиршества. В далечината стадата овце изглеждаха като бели петна в мрака. Имаше нещо чисто македонско в тази картина, в музиката, в танцуващите мъже, които се бяха отпуснали за момент да лудуват като деца под пулсиращите звуци на мелодията.

В десет часа напуснахме навеса и поехме към планините, сбогувайки се с гостоприемните овчари, които се сприятелиха с нас. Два часа вървяхме по скалните участъци, обградени от възвишения. По склона на друга планина сред един гъсталак спряхме да лагеруваме. По-точно, каза ни се, че можем да подремнем, ако това се окаже възможно. Наредихме раниците като възглавници, увихме се в наметалата и легнахме.

Но бе невъзможно да заспим. Надморското равнище на лагера беше твърде високо и пронизвашият студ на есенната нощ проникваше през дебелите ни дрехи, като че ли бяха от муселин. Естествено една от причините да усещаме студа така остро бе фактът, че от бързото ходене се бяхме затоплили и мокрото ни облекло не беше в състояние да ни предпази от нощния студ. В стремежа си да се сгреем, ние налягахме един до друг като новородени кутрета.

След около час Андрей и Големия Петър дойдоха при нас. Те бяха придружили Тодор в част от пътя му до Драма. Четниците радушно посрещнаха другарите си, след което Андрей и Петър също се нагласиха да спят. Но още двама в купа не внесоха допълнителна топлина, така че това да се усети. Когато за трети път потеглихме, бяхме изтръпнали от студ. Кози пътеки, минаващи през храсталапи, ни водеха километър след километър сред безлюдни планини и хълмове до перваз в склона на един хълм, от който се гледаше отдалечена част от неврокопската равнина. Някъде далече зад рамото на стената, обграждаща долината, до нас долитаха гласове на овчари и от време на време, съвсем приглушено с ехото на планините достигаха познатите звуци на тръби откъм Неврокоп, придружени от думкането на тъпани.

На този перваз ние спряхме да лагеруваме, а един от водачите бе изпратен до най-близкото село за храна. Разполагахме с няколко часа за сън, докато той се върна с двама от първенците на селото и едно магаре, натоварено с провизии – хляб, сирене и студено месо. Първенците бяха власи, както всички жители на селото. В Македония има известен брой влашки общини, повечето от които помагат на българските революционери. Те всички са против турците и жадуват за свободен и просветен ред.

Нашите посетители бяха с определено странен външен вид. Власите имат много малко славянска кръв в жилите си. Те с гордост изтъкват своето потекло от римските завоеватели, от времето на император Траян, и е вярно това, че през вековете латинската кръв и език с успех са устояли на последователните варварски набези. Страната е била покорявана, хората са били тероризирани и поробвани, но все пак те си остават мургави и чернокоси, говорещи език, наподобяващ повече италианския, отколкото руския.

Двама власи от близкото село бяха типични представители на своето племе. Сурови, добре сложени мъже, с изкрящи очи, те бяха много по-скромни в облеклото, вида и маниера си, отколкото българите. Селските им носии бяха направени от груб плетен плат, сини на цвят, но съвсем обикновени. Маниерът им бе сърдечен и приятен и доста добре говореха български.

С малко разпитване разбрах, че основната причина, поради която власите от това село помагаха на българските въстаници, че те изнемогват под тежестта на задължението да хранят, поят и подслоняват гарнизон, състоящ се от половин рота аскери. Освен разноските не бе никак приятно да живееш в постоянен страх от насилия, страх, който турският войник събужда у всеки, с когото влиза в допир. Така че тайно, защото по нрав са свити хора, на които им липсва нещо от непримиримата, натрапваща се независимост на българите, с цялото си сърце те се бяха включили в борбата на Милев срещу общия потисник.

Ние лежахме на планинския перваз, вслушани в гласовете и виещите кавали на овчарите до към шест и половина, и тогава в началото на дългия здрач, след като изядохме останалите провизии, донесени от власите, започнахме изкачването на планината. След като достирнахме върха, от който виждахме километри, покрити с кафяви възвишения и долини, обагрени в безброй цветове от прелестния залез ние се спуснахме по една лъкатушеща долина, която преминаваше във вълнисти възвишения, осеяни с баири и групи от дървета, разхвърляни сред папрат и прещип.

Докато вървяхме сред високата трева, Димитър напусна мястото си в челото на колоната и подаде ръка на войводата.

– Сбогом, Петър Милев – каза той.

После се обърна към мене:

– Сбогом и на теб, Смит – изрече той сподавено. – Мой брат, мой брат – възкликна той, като започна да плаче, обгръщайки ме в гореща прегръдка. Ние се спряхме да се доразберем и аз научих, че сега той ще се върне в Ючдурук, поверявайки ни на по-големия си син. Той прегърна всички ни и тогава все още със сълзи на очи изчезна зад разклона на планината, появявайки се отново близо до върха – малка точка, махаща с ръка. Необикновен човек беше старият Димитър, въпреки своята неугледна външност. Той показа странна и дълга слабост към мене поради екстравагантната ми способност да гълтам огън. Бидейки самохвалко като мене, той изпитваше инстинктивна привързаност към хората с подобни качества. Бях му станал симпатичен, когато по време на споменатото съвещание в Ючдурук станах и призовах да нападнем аскера, като самият призив бе изречен на три езика. Удоволствието за него бе безкрайно и той веднага ме прие за брат, и си мисля до този ден, ако Димитър е все още жив, той от време на време се сеща за брат си Смит, който странно много обичаше студената вода, черта, която Димитър никога не можа да възприеме.

Но аз се отклоних. Преди Димитър да се покаже високо горе в планината, ние бяхме подновили похода си по една лъкатушеща сред тревата козя пътека, минаваща покрай няколко изоставени колиби, които овчарите използуват при лошо време. Най-после стигнахме до малко поточе, което ясно припяваше през средага на една долчинка, която нарушаваше релефа на възвишението. Покрай него бяха израснали прави редица дървета, както по бреговете на каналите в Холандия, и на мене ми беше трудно да приема, че то не бе изкуствено и че няма да се озовем скоро в някой идеално математически разположен град – чист и наподобяващ куклен дом.

Ние вървяхме не в строй с бърза крачка по равния път, държейки пушките си в ръце, готови да ги употребим на секундата. Изведнъж дочухме шум отвъд оградата от дървета – звук, който издава човек, опитващ се да събере пасящи волове. Четниците замръзнаха в тишина, приклякайки виско с пушки, вдигнати в готовност. Бавно се появи впряг от волове на брега, а след него приведен стар селянин, чиято брада се спускаше над хлътналите му гърди. Като видя четниците, той замръзна като парализиран, а устните му мърдаха, без да издават звук.

Само един поглед бе достатъчен да установим, че беше християнин, защото не носеше пъстра чалма като помаците и Милев го призова успокояващо, а четниците се отпуснаха на земята в естествени пози. Мина обаче известно време, преди старецът да бъде в състояния да проговори. Когато дойде на себе си, той ни каза с треперещ глас, че в началото ни взел за аскери от Неврокоп, групи от които от няколко дни претърсвали околните хълмове.

От това стана ясно, че издирването на четниците, които бяха унищожили кавалерийския патрул в планините отвъд Ючдурук, се провежда усилено и това ни даде нов подтик да побързаме. Оставихме стареца да отправи молитви към светиите за живот и здраве на четата и на прибежки се отправихме през една клисура към сърцето на планините, които отново се извисяваха над горите.

В клисурата здрачът постепенно се сгъсти и премина в тъмнина, която постепенно стана непрогледна. Борове изскачаха от планината над нас, оформяйки завеса, която не пропускаше даже светлината на луната и звездите, и аз имах неприятното чувство, че сме се отклонили от света и сме загубили обратния път. В началото нямаше никаква нормална пътека. Няколко километра навътре в клисурата преминахме в друга, след което следвахме своеобразен лабиринт по склона на планината, движейки се по една козя пътека. Понякога излизахме на открито на девствения скат на планината, на осеяни с канари и дънери места, които не бяха покрити с висока и хлъзгава трева, и ето отново се спускахме в ада на дефилетата, където по грапавите камъни бучаха планински бързеи.

Пресичането на тези бързеи по тук-таме показващи се камъни или туловища на дървета съвсем не бе шега работа. Любим наш прийом бе да се хванем един друг за ръце, така че всеки да помага на съседа си, както правехме в планините, преди да стигнем границата. На много места пътечката минаваше близо до ската на скалите, на зашеметяваща височина с невероятен наклон. На едно такова място планинско поточе, спускащо се от извора в скалата, бе превърнало пътеката в хлъзгава тиня. Един четник се подхлъзна и само бръз скок отстрана на Милев го спаси от нерадостната съдба да полети надолу сред боровете, които покриваха долината. За себе си знам, че това бе едно от най-неприятните места, на които съм се натъквал в скитанията ми по планините.

След като пресякохме тази планинска верига, стигнахме до поредица от долини, които бяха разположени между нея и едно от разклоненията на Родопите. Сред тези равнини имаше разпръснати турски аванпостове и лунната светлина, която постепенно се усилваше, никак не беше на наша страна. Предпазливостта, с която подходи четата, сега изглежда смешна. Сцената изплува в съзнанието ми като откъс от някаква огромна мелодрама, разиграваща се на гигантски екран. Планините наоколо съвсем спокойно можеха да са нарисувани на зебло, а зъберите, които разраняваха краката ни, да бъдат от картон.

Заповедите се изказваха шепнешком. Движехме се на пръсти и все пак бързо, внимавайки да стъпваме в следите на предшествуващия, когато се движехме по рохка земя, използувайки всеки камък или участък, покрит с трева, които ни се представяха. Всеки склон се оглеждаше с бинокъла на Милев, преди да го преминем, и често пъти залягахме ниско, докато провлачените викове на аскерските постове пронизваха нощта. По едно време към полунощ, когато бяхме залегнали зад една гола канара, погледнахме отвъд огрятата от лунна светлина долина към една отсрещна скала, на върха на която неспокойно се движеше някаква фигура. От време на време тя се провикваше подобно на вълчи вой, в отговор на който се чуваха далечни провиквания. През всичкото време аскерът беше в обсега на нашите пушки, но той не подозираще колко близо бе до смъртта.

От другата страна на долината атакувахме втора планинска верига, изоставяйки за известно време всякакви пътеки, придвижвайки се по стръмната стена на планината, както можем. Рано сутринта достигнахме до една равна "полица" на върха. В средата лежаха обгорените останки на каменна постройка – често срещана гледка в Македония, където е осеяно с останки на нови къщи. Пълзящи растения обграждаха опушените камъни на останалата част от тази "полица", лишена от растителност.

Леден вятър задуха и ние треперехме, та чак зъбите ни тракаха. Гледката надолу беше възхитителна, но това не беше достатъчна компенсация за физичеческия тормоз. Това, че неврокопското поле се разстилаше под нас като ученически атлас, не означаваше много при положение, че бихме били предоволни да имаме големия атлас, за да се завием с него. Поради незащитеното ни положение по склона на планината, ние не смеехме да запалим огън и трябваше да разчитаме на топлината на телата си, за да ни предпазва от студа.

В крайна сметка заспахме. Не мога да ви обясня как го сторихме, лежейки на твърдата земя, с дрехите ни като единствена защита от вятъра, който бе покрил с ледена кора планинските езера. Бяхме уморени – печално изморени. И езиците ни така бяха пресъхнали, че се бяха подули.

Когато се съмна, Милев прецени, че бихме могли внимателно да запалим огън. Четниците се промъкнаха в гората да търсят сухи клони. И скоро събрахме прилична купчина подпалки в една долчинка встрани от поляната. Високи борове ни скриваха от равнината и не допускаха лекия дим, който огънят изпускаше, да бъде забелязан извън радиус на един-два метра. Измъчени, ние се скупчихме около огъня, останали без сили, защото човек трябва да е нещо повече от герой да издържа на студ.

С идването на зората дойде и силно желание за закуска – а ние нямахме дори вода за пиене. По върховете на планините няма извори. Ясно беше, че не можем да издържим без храна и вода, така че водачът бе изпратен до най-близкото село Ляски. Изпратихме го с поглед надолу по склона, след което се постарахме да проспим часовете на неговото завръщане. Не може да са минали повече от два часа, когато бяхме разбудени от глухо топуркане откъм гората.

Скочихме и се огледахме. Механически всеки сграбчи пушката. Шумът продължи. Това беше брадва, която се врязваше в дърво. Четниците не се нуждаят от команда. Те се разгърнаха в бойна линия и тихо се промъкнаха в гората. Нямаше нужда да броят стъпките, за да оформят дистанцията. Тези мъже бяха родени войници. Нито едно клонче не изпука, за да издаде придвижването. Свити на две, те се пръснаха в кръг около мястото, откъдето долиташе шумът. На ръба на малката поляна те спряха и се взряха през клоните.

Един българин си плюеше на ръцете, готвейки се да вдигне брадвата в мощен удар. Без да вижда своята публика, той нанесе удар и спря да размисли върху разхътрчалите се трески. Милев се изправи и ние го последвахме. Селянинът отскочи един метър назад и ръката му по навик се плъзна към ножа, който всеки балканджия носи в пояса си. Кръгът от четници се усмихна на неговото стряскане и бавна усмивка се разля и по неговото лице. Това беше шега, и верен на потеклото си, той имаше силно чувство за хумор.

Освен това четниците му бяха познати. Той беше един от заместник-командирите на селската милиция в Ляски и повика Милев на име стискайки горещо ръката му. Товарното му конче се беше отдалечило малко нагоре в планината и когато селянинът чу за нашите неволи, той извади от кошовете, прикрепени на гърба на кончето, своя скромен обяд от хляб и вода. Ние отказахме хляба, но водата беше като нектар от Олимп за напуканите ми устни.

Дърварят ни придружи до мястото с разрушената колиба и ни предаде новини от района. Той все още разказваше различни случки, когато водачът с още двама мъже от Ляски докараха едно добре натоварено магаре до мястото, където стояхме. Моментално забравихме за война и политика. Всеки се превърна в готвач и насочи вниманието си към прасето-сукалче, което висеше на едната страна на магарето за равновесие на стомните с вода, които висяха от другата страна.

Веднага бе стъкмен шиш от две напречни пръчки с една дълга, която се постави на тях, и тук над огъня, който сега се осмелихме да разпалим, прасенцето весело цвърчеше. Големи филии хляб бяха разположени под него да улавят апетитния кафяв сос, който изтичаше от зачервената коричка, и въпреки огромните личества грозде, което ядяхме с шепи от една кошница, която също бе поставена на гърба на магарето, ние с настървено нетърпение чакахме главния готвач Георги да каже, че прасето е достатъчно опечено.

Но би било светотатство да описвам останалата част от този пир. Това бе свят момент в нашия живот след изнервящото ходене по планините, достатъчно е да кажа, че прасенцето срещна благородна смърт.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]