ГЛАВА ХIV

НЕЗАБЕЛЯЗАНИ ОТ ТУРСКИТЕ ПОСТОВЕ

Kогато подранилият есенен здрач се спускаше над дълбоко прорязаната малка долина, в която бе разполoжено село Ляски [29], на хълма, наречен "Софрата", който се издига над къщите и към върха си постепенно става равен, място, където стадата пасат необезпоковани, един овчар се готвеше да подкара своето стадо към построените в селските дворове навеси. Далечен вик достигна до слуха му и той погледна отвъд равината към отсрещния хребет.

Подредена в колона по един, четата на Милев предазливо си проправяше път. За наш късмет с нас беше дневната светлина, тъй като пътеката бе без каквато и да било естествена предпазна ограда. Тя бе просто една тясна поличка в скалата, виеща се мъчително към равнината. Овчарят отвърна на нашия вик като остави помощника си да контролира събирането на стадото, се втурна по козята пътечка, която водеше към селото от страна на планината, на която е намираше той. Това бе причината, когато за пръв път влизахме в село през деня, без да се крием и страуваме, и бяхме посрещнати от триумфално шествие, строено в наша чест.

Ляски е изцяло християнско село. Нито един от неговите жители не може да се съмнява, че има даже капка мюсюлманска кръв илн да изповядва тази религия. И те до един излязоха да ни посрещнат – попът, учителят, открояващ се с европейските си дрехи и риза без яка, мъже и жени в чудновати планински носии и цял рояк деца, които стискаха полите на майките си и ни гледаха сериозно, като че ли леко уплашени от страшните "мъже на нощта". Всички те високо викаха "да живее" и донесоха кофи с прясно приготвено сладко вино което сипахме в нашите алуминиеви чаши, докато стари жени ни отрупваха със сочните круши, с които е прославена тази част на Македония. Те са меки като желатин и се топят в устата. Имаше и големи румени ябълки като нашите.

И така, придружени от ликуващия и шумящ кортеж от двете ни страни отпред и отзад, с двама здравеняци овчари пред нас, които изкарваха необикновена музика от гайдите си, ние се отправихме към дома на попа, където, той мина напред за да изуе огромните си обувки и да ни посрещне официално с един типичен ориенталски поклон. Това бе всичко, което той и мъжете от комитета на селото можаха да направят за да ни измъкнат от ръцете на тълпата. Дълго време те не бяха виждали четници, защото селото им беше най-изолираното в района и практически недостъпно за набезите на аскерите, така че те искаха да се нарадват на четата, докато беше при тях.

Тази нощ имаше славен пир, по време на който беше изяден остатъкът от прасето, което изпекохме в планината, и бяха унищожени редица други деликатеси. След това последва обичайният военен съвет, който продължи до полунощ и изпълни стаята с цигарен дим. През следващата сутрин и следобед четниците бяха заети с обучаване на членовете на селската милиция.

Членовете на милицията бяха разпределени в непохватни взводове в двора или на чардака зад завесите от тютюневи низи и там преминаваха своето обучение. За да покажат това, което трябваше да се усвои, четниците сами направиха една показна тренировка, демонстрирайки хватките с щик с цялата пъргавост и сила на редовни български войници.

В девет часа напуснахме Ляски. Беше тъмна, безлунна нощ с много малко звезди. По-точно имаше луна, но тя беше скрита зад купища облаци и звездите ставаха все по-мъжделиви. Ние се изтеглихме по същата планинска пътека, по която бяхме слезли в селото. Край по-долните участъци от нея жени и мъже бяха застанали от двете страни и прошепваха на всеки от нас, който преминаваше "Сбогом", пъхайки в джобовете ни храна, плодове, сладкиши и други деликатеси. Една стара жена ме прегърна конвулсивно през врата и ми каза: "Мое момче". Получи се неловко, но бе направено с добри чувства.

Ние се изкачихме бавно, за да пазим силите си, защото ни чакаше огромен път – бърз преход през турските военни укрепления при Неврокоп, после през втори проход между хълмовете, в които е разположено българо-турското село Мосомище [30], на половин час път от главния град на околията. Под нас "Софрата" ясно се открояваше като гигантски масив. Когато някой облак се спускаше над нея, стоеше там като покривка.

Трябва да се признае, че тези планински пътеки бяха най-добрите, на които бяхме попадали, и четата се придвижи бързо по тях, стигайки до една горска поляна на брега на планински бързей – мястото, където ни чакаха водачите от Мосомище. Тук направихме кратка гючивка, после отново потеглихме, спускайки се към каменистите брегове на бързея, за да не се открояваме като движещ се силует по билото.

Четата навлизаше в неприятелска територия. По тези хълмове имаше изолирани турски предни постове, като тези, които бяхме отбягвали през нощта, преди да стигнем Ляски, и банди, които непрекъснато кръстосваха района нощно време. В същност това беше любимото им време за пътуване. Те се бяха поучили от практиката на четниците и знаеха, че едно нощно нападение е много по-ужасно от нормално сражение. Затова ние отново възприехме предпазливата тактика на американските "горски бегачи". Навсякъде беше осеяно с отломки от камъни и до този, който бутнеше с крак някой камък, веднага долитаха приглушени "благословии". Тихо, винаги тихо. Това беше единствената основна заповед. Не бе разрешено дори да се шепне и кашля.

Дълго време ни се струваше, че никога няма да се измъкнем от планините, които въпреки суровата си красота ставаха скучни със своята монотонност, но към полунощ ние излязохме през едно дефиле сред по-равните простори на предпланината. В същност право пред нас на по-малко от километър по въздушна линия, зад меката постеля на релефа, като неясно петно припламваха светлинки. Това беше Неврокоп. Ако имахме някакви съмнения за това, те бързо бяха прогонени от адското биене на тъпани, крясъците на тръби и цяла плеяда неприятни звуни. Странно беше, че прелитайки през тълпата, дивите ноти на дайретата и чинелите, акомпаниращи на танццорките, непрекъснато се усилваха.

Като палави малчугани ние се оттеглихме успоредно на хребета, който ни закриваше от Неврокоп. Вдясно от нас от страната на планината светлините на малките мюсюлмански селца, които ограждат Неврокоп, се издигаха като крепостна стена. И така ние се намирахме между дявола и морската бездна. От двете ни страни имаше мохамедани; единственият начин за измъкване беше или назад, или право напред, но и той бе осеян с много различни опасности.

Тук навлязохме в разорани ниви. Понякога си мисля, че ходенето през безкрайни разорани ниви с бразди дълбоки до 15 сантиметра, и напоителни канали на чести интервали, е подходящо наказание, което може да се налага в отвъдния свят. Напоителните канали, съветвам, да се прибавят само за най-закоравелите грешници. Въпреки всичко ние продължавахме да вървим.

Ето че забравих да спомена един особено драматичен инцидент, който отбеляза нашето появяване в равнината. На последния завой в дефилето право над нас една птица клопна подобно на човешки глас. Беше прекалено странно за каквито и да било съмневия и ние всички естествено си представихме как аскерски патрул връхлита с маузерите си върху нас. Успокоихме се, когато клопането престана и доста едрата "птица" се спусна по склона при нас. Това бе часови от Мосомище. Той ни предупреди, че по пътя, по който трябва да минем, има още няколко часови от селото, за да бъде сигурно, че всякакво по-голямо придвижване на войски по него ще бъде незабавно разкрито.

Зад нас светлините на Неврокоп се стопиха в мъглявина и с тях замряха звуците, политащи от базарите и казармите. Ние бяхме сами сред пустош от бразди. От време на време група храсти или самотно дърво нарушаваха пейзажа на тъмнината и от едно от тях изскочи вторият часови. Той промърмори името си и тръгна зад своя другар. Несъмнено селският комитет бе взел мерки, така че никой случаен патрул да не забележи влизането на четниците в Мосомище.

Набраздените поля все по-често бяха прекъсвани от насипи, които ние изкачвахме, а на билото на един хълм проблясваха група звезди – прозорците на Моище. Трети часови се появи иззад един насип и докато прехвърляхме едно кално поточе близо до покрайнините на селото, четвърти часови изплува от сянката на висок до гърди каменен зид. Този зид трябваше да прехвърлим без никакъв шум. Помаците и християните в Мосомище така се бяха смесили, че човек трябваше да внимава независимо в коя част на село се намира.

От другата страна на зида пред нас се разкри двор, който през направена от съчки порта излизаше на една улица: по-точно това можеше да се нарече улица само защото минаваше покрай портите на различни заградени места. Външният й вид не бе пресметнат да й даде право на такова название. По тази уличка ние се промъкнахме, като влачехме пушките си със затаен дъх. Общо взето, обгръщаше ни тишина, но бебешки плач, грухтене на прасе или някой подобен звук беше достатъчен, за да избие пот по челата ни.

Пред една висока порта спряхме за момент и вратата с тайнствено скърцане се отвори. В безпорядък нахлухме в мръсен, пълен с животни и фураж каменеист двор. В един далечен ъгъл се виждаше светлинка и ние пипнешком се отправихме към нея. В долния край на ред стъпала стоеше съсухрена жена на средна възраст, която, съдейки по вида на лицето й, можеше да е и на 80 годики. Имаше сънлив вид и придържаше дрехите си с една ръка, докато с другата се мъчеше да крепи лампата и да пропъди съня от очите си.

Беше невъзможно да не я съжаля и да не се почувствувам виновен, че съм я събудил по такова време. Но като приближихме към нея, стори ми се, че тя не изглеждаше напълно жива. Тя се превърна в част от сцената и декора. Изкачихме се по стълбите и излязохме на един чардак, окичен както обикновено с нанизи от лук, сушени ябълки, тютюневи листа и зелечуци. Докато вървяхме, хвърлих поглед в една малка стая и видях редица спящи тъмнокоси деца, завити с обща черга. Те приличаха на малки восъчни кукли, прибрани от истинските деца, които са отишли да играят другаде.

Стаята, в която влязохме, беше малка и задушна. Таванът слизаше ниско и миризмите от двора проникваха през дъските. Но все пак никак не беше зле след планината и ние блажено се увихме в наметалата си, решени да си починем.

Сутринта ни завари напълно отпочинали и готови за усилена работа. Но не можехме да си позволим даже да говорим на висок глас, камо ли да се отдадем на физическите натоварвания, които жадуват мъже, свикнали да работят с мускулите си. В къщите, които граничеха с нашия двор, живееха турски семейства и взирайки се през грубоватите кепенци на двата прозореца в вашата стая, ние виждахме жените по чардаците, децата, които играеха по дворовете, целия живот на домакинствата. Естествено те също виждаха всичко, което ставаше в къщата, в която се бяхме настанили.

От време на време през деня разни мъже идваха при Милев да разговарят, шепнейки високо. Нашето главно занимание бе приготвянето на закуската и обяда. Когато човек няма какво да прави, може безкрайно да се увлече в приготвянето на чай по руски с малко ром в него. В Македония има прекрасни чайове. Те се докарват от Азия с дълги кервани от камили. Следобед учителят, който беше отишъл до Неврокоп за провизии, се върна с един фотограф, който същевременно беше командир на милицията и началник на революционната поща в Неврокоп. Безстрашен човек беше този учител. Съвсем сам посред бял ден, той бе преминал през турски позиции и влязъл в Неврокоп, където бе закупил голямо количество тютюн, хартия за писане, взел бе пощата, донесена за Милев от революционния куриер, пътувал сред хълмовете през нощта. Ако беше заловен с тези писма, нямаше да губят много време, само толкова, колкото е необходимо да се подбере взвод за разстрел, и той да изпълни задачата си.

Учителят и фотографът, придружени от група мъже, които влязоха вътре, говореха с войводата и докато се водеше разговорът, четниците, разполагащи с много свободно време, дремеха, седнали или полегнали, или стояха замислени в стаята. На моменти те се включваха в разговора, понякога поглеждаха навън през кепенците.

Може би беше 4 часа, когато Георги забеляза един мъж, облечен в мръсни селски дрехи, който се движеше по главната улица и почука на портата под нас. Скрити зад кепенците, четниците с любопитство го наблюдаваха през тесните прозорци. Интересът към разговора между командира и съветниците му спадна. Някои се струпаха по прозорците да гледат. Никой от нас не знаеше зашо, но всички чувствувахме, че пристигането на този човек предвещаваше нещо. Чу се скърцане и голямата порта се отмести встрани, новодошлият изчезна, за да се появи отново на прага ни стаята. Той беше млад човек, не повече от 25-годишен, и имаше стройната фигура и ритмичната походка на планинец.

Инстинктивно неговите очи потърсиха Милев, ръката му стискаще рамката на вратата, поддържайки тялото му, което се поклащаше от умора.

– Аз съм от селската милиция в Гърмен – започна той, задъхвайки се от дългия път, – нося съобщение за Петър Милев. Аскерът вилнее по височините отвъд Гърмен. Вчера опожариха село Крушево и башибозукът отвлече и измъчва малкия син на моя съсед Вакаров. Ние сме безпомошни, войводо, и призоваваме комитетите да ни се притекат на помощ.

Войводата се обърна към нашия домакин, учителя:

– Може ли да ми дадете един човек да се изпроводи до Гърмен тази нощ?

Пратеникът скочи гневно.

– Няма нужда – викна той, – аз ще дойда с вас. Мислите ли, че човек от Гърмен...
– Да, да – отвърна Милев утешително, – това е вярно, но ние сме малка група и един човек повече няма да ни навреди. Ще вземем част от милицията в случай, че ни потрябва подкрепа.

Когато пратеникът бе нагостен, разговорите между войводата и ръководителите продължиха както преди, а четниците се заеха със занимателната задача, която винаги предхожда едно сражение – почистиха оръжието си. Вечерята беше сервирана, или по-точно донесена, изядена набързо и войводата нареди на хората да се въоръжат. "Може всеки момент да тръгнем" – заяви той. Но дойдоха да го видят още мъже и разговорите се проточиха. Вече изморени, някои от нас се промъкнаха на затъмнения чардак и си приготвиха легла върху грубите дъски. Докато лежах полузаспал, усетих нежна ръка да пъха нещо под главата ми и като погледнах през полуотворени очи, видях жената, която ни посрещна на стълбата.

– Студено, студено – мърмореше тя на себе си, а после донесе черга от стаята, където тя и децата спяха. Аз сънливо се възпротивих, но тя добросърдечно ме потупа по рамото и ми каза да не се притеснявам. Отпускайки главата си върху приклада на пушката, аз с удоволствие се отказах от мисълта да се противя и заспах блажено. Както се реех сред сънища от розови градини, груба ръка ме сграбчи за рамото и един глас повелително прошепна думата, която олицетворяваше всичко най-нежелано за изморените тела.

– Хайде, хайде – настояваше Милев – десет часът е. Тръгваме веднага.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

29. Според В. Кънчов в края на миналия век в с. Ляски живеят 695 души българи.

30. Село Мосомище е разположено в полето, на югоизток от Неврокоп. Според В. Кънчов в него живеят 532 души българи и 100 души турци. Днес в селото има само българи.