ГЛАВА IX
ФОТОВИЩА
Когато най-сетне слънцето се показа над източните върхове на планината, четата се влачеше по едно голо било в разредена и накъсана колона. Начело се бяхме събрали заедно Милев, Никола и аз. Останалите ни следваха някак си, а раненият върху носилката завършваше колоната. Всички бяхме готови да спрем за почивка – неописуемо изтощени от силната възбуда и напрежение, а не по-малко и от физическото усилие. Понякога нечий крак ще се закачи в тревата и колкото и да се стараеше човек, невъзможно бе да не се строполи на земята. Единствен Милев се усмихваше.
Усмивката никога не напусна лицето му, дори и когато бе спънат от един стърчащ корен и си халоса челюстта с приклада на пушката. Бе вннаги готов да окуражи по-слабите и всеки час спечелваше благословии, като даваше почивка. След тази негова проява на хладнокръвие, човек не биваше да се съмнява в способността му да командува. Такъв дух се нарича esprit de corps (дух на тялото, фр. - Бел. прев.).
Вървяхме с часове, почти цялата сутрин. Нямаше никаква пътека. Движехме се единствено по указанията на селяните-милиционери. На моменти минавахме през сравнително равни ливади, изпъстрени с много цветя. В следващия момент се насочвахме към възвишения, тъмните стени на планински проход скриваха слънчевата светлина, а заравнената повърхност на ливадпте се превръщаше в каменисто корито, понякога залято с вода.
Всичко си има край и към обяд се спряхме в една дълбока клисура, в самото сърце на Родопите. Боровите дървета ни заграждаха изцяло, като образуваха тъмна завеса над главите ни от всички страни. Можехме да напалим и малък огън, а на всичко отгоре ония, които не бяха съвсем изморени, изпекоха парчета сланина, набучени на заострени пръчки или шомполи. Сланината апетитно цвъртеше, а наблизо имаше и вода, за да прокараме набързо приготвените сандвичи с тричен хляб. Но малко бяха в състояние да ядат. Бяхме болезнено изморени и съвсем не в състояние да се радваме на храна. Ние просто се смъкнахме на земята там, където стояхме, и заспахме, без дори да се занимаваме да сваляме раници или да махаме пушките от рамене.
До вечерта обаче всички се бяха възстановили и бе решено четата да се раздели. Селската милиция заедно с ранения щяха да се върнат в Ковачевица, а четниците да продължат към Фотовища [21], за да поемат работата си на куриери. Милев беше изписал вече писма, които той да пренесе през границата, а повечето четници ми повериха по някакъв спомен за приятели в България.
Никола беше забележителен куриер. Рядко някой го придружаваше, докато пътува от Ковачевица за Лъджене и обратно, но никога не бе залавян. Това, разбира се, бе видимо от неговото присъствие при нас. А един революционен куриер, заловен от аскерите, не би останал жив, за да разказва. Разбира се, Никола бе имал схватки с граничните патрули, но когато говореше за тях, той показателно потупваше задната част на пушката, където имаше цяла редица дребни резки, издялани в дървото. Струва ми се, че резките бяха 9 на брой.
Малко след залез слънце тръгнахме отново. В продължение на около километър и половина групата се движеше заедно. След това селската чета се отправи в колона надясно, а останалите, 10 на брой, продължихме напред през тъмнината на една борова гора, която покриваше подстъпите към верига от мрачни възвишения. Може би около час се промъквахме през гората по невидими пътеки, които се пресичаха една друга и повече наподобяваха следи от диви животни, отколкото съобщителни пътища на цивилизовани хора. Най-накрая достигнахме до простиращи се пред нас бърда и хълмисти предпланини.
Намирахме се в една съвсем турска област. Дори и селяните бяха мохамеданн по вяра, ако не по произход. Често преминавахме покрай села, които сякаш бяха храсти в тъмнината, изпъстрени със светлина. Бе необходимо крайно внимание, за да не вдигаме никакъв шум. От време на време лаеха по нас кучета, но това се очакваще. Спомням си, че направихме голямо отклонение около някакво село, защото според Милев то бе известно с многото кучета и тяхната свирепост. Между другото преминахме това село откъм наветрената страна.
Някъде по средата между две турски села трябваше да спрем. На това място, според направените от местния революционен комитет тайни приготовления, трябваше да се срещнем с водач от Фотовища. Той щеше да ни отведе в селото, до което трудно се стигаше, като използува слабо познати пътеки, тъй че да не привличаме вннманието на помаците, съставляващи навярно една четвърт от неговото население.
Крайно опасно беше да спрем там, където бяхме, дори и за няколко минути, но нищо друго не можехме да направим.
– Осем, осем – тихо извика Милев числото на водача, когото очаквахме. Отговор нямаше. В селото зад нас пронизително излая куче, а след него се обади и второ. Сякаш ги бе обладал дяволски инстинкт и само след две минути всичките псета на селото лаеха по нас. Нощта кънтеше от техния вой.
Положението беше крайно неудобно. Милев не познаваше околността и не се осмеляваше да напредва в тъмнината, която с всеки изминат момент ставаше все по-плътна. Възможността да се натъкнем на туски патрул бе голяма. Не знаехме в кой момент могат да ни нападнат. В селото пред нас имаше малък гарнизон аскери и ако кучешкият лай ги събудеше, възможно бе да излязат, за да видят какво се е случило.
Общо взето беше неприятно. В началото просто седяхме в сянката на храсталаците, както намерим за добре. Когато и след пет минути нашият водач не се появи, по колоната премина заповед да се подготвим за стрелба, след което се прокраднахме надясно заемайки позиция върху една могила. Зачакахме, разположени в полукръг. Заповядано бе да не сваляме раниците, но да сме готови за бой или за бягство, веднага щом се наложи. Няма смисъл да отричам, че всички бяхме леко напрегнати.
В този момент в далечината откъм дясната ни страна Андрей забеляза движеща се по хребета сянка. Това бе една много особена сянка, но на проницателните четници не им трябваше много време, за да разпознаят в нея една загърната в наметало фигура, която прегъната почти на две внимателно се прокрадваше през високата трева. Зад нея вървяха други две фигури. Милев напрегнато се втренчи в тях. Докато се приближаваха, можахме да забележим, че носят селски калпаци и дълги наметала.
Милев подсвирна тихо и фигурите се спряха. Той отново подсвирна и една от тях пристъпи напред и се изправи с отметнато назад наметало. Под него блестеше пушка. Този човек изсвири – един продължителен и съскав звук, не много по-различен от повикването на Милев. Всички четници го разпознаха и скочиха на крака. Непознатият и другарите му се хвърлиха незабавно на земята, но Милев, без да се колебае, заговори високо.
– Ние сме приятели – ясно каза той. – Да живее Македония! Нека се махнем от това място на кучета и турци, хора от Фотовища.
Непознатите се изправиха на крака и излязоха напред. Те наистпна бяха хората от Фотовища и набързо ни обясниха, че не са ни очаквали толкова рано. Те не бяха чули за нападението в Осиково и не са могли да предположат, че ще пристигнем на срещата по-рано, отколкото ако бяхме тръгнали от Ковачевица. Тия обяснения отнеха едва няколко секунди и скоро четата отново вървеше през подножието, следвайки новите водачи.
Вместо да стане по-хубав, с наближаването на селото пътят стана по-лош. След това научих, че дори обикновените пътища, по които се стига до Фотовища, са ужасно мокри. А тайната пътека, по която вървяхме, беше почти изцяло под вода и един воден плъх във всеки случай би се чувствувал по-добре от човек. От подножието се спуснахме в една долина, където течеше широк планински поток, а разположени нарядко камъни играеха ролята на мост и по тях ние преминахме, като се подпирахме, доколкото можем, на тояги. Това бе един наистина странен поток, който конвулсивно се виеше напред-назад. Преминали го веднъж, трябваше да сторим съшото още четири пъти.
След като четвъртия път се измъкнах от реката, където се бях подхлъзнал на някакъв съвсем гладък камък, видях срешу нас една стръмнина.
– Хайде – продума Милев и ние се отправихме нагоре. Като се хващахме за корени, храсти и дори ръбести камъни, с помощта на тоягите неотстъпно напредвахме по стръмнината. На върха спряхме да си поемем дъх и продължихме.
Изкачването ми се видя доста уморително, но следващият етап на похода бе безкрайно по-лош – да не говорим, че беше и изпитание за нервите. Някога се е сметнало за добре да се построи напоителен канал по билото на стръмнината, предполагам с цел да се напояват лозята, с които Фотовища е богато надарена. От склона, който с наближаването на селото ставаше все по-стръмен, напоителният канал бе отделен с ивица земя, широка около 15 см. В продължение на няколкостотин метра по нея минаваше тайната пътека за селото. От едната страна бе каналът, доста широк и достатъчно дълбок, за да те намокри от главата до петите, а от другата върховете на дърветата, растящи по стръмния склон. Под тия дървета се мяркаше реката, все по-дълбока след всеки бързей.
Достигайки покрайнините на селото, открихме, че улиците са залети и се наложи да вървим по каменните огради. Спряхме на нива, по чудо останала незалята от порой, преминал из околността, а един от водачите се промъкна напред из улиците, за да разузнае. Както имах случай да отбележа, във Фотовища имаше много помаци, повечето живеещи в отделна махала, и трябваше да бъдем сигурни, че никой от тях не е излязъл по улиците.
Минути след полунощ бяхме поведени крадешком през мрежа от задънени улици към малка къща, разположена както обикновено в свой вътрешен двор. Домакинът, треперещ стар селянин с рунтава брада, стоеше до вратата и потръпваше. Тракайки зъби, той удостои всички ни с поздрава "Със здраве", като клатушкаше главата си, и ни въведе в соба на горния етаж, очевидно използувана за склад. Купчини неизчистен боб заемаха половината място и тях използувахме за спане. Това описание звучи сякаш не бе съвсем удобно и въпреки това спахме цели осем часа, а когато се събудихме, слънцето заливаше стаята, прониквайки през прозорец, обърнат към покрит с пшеница склон, по който стада волове бавно се движеха под тържествения ритъм на пастирските песни.
Като открехнах решетката на прозореца, така че да не се вижда откъм улицата загледах се във всекидневния живот на селото, вече в разгара си. По улиците вървяха жени и наперено носеха върху главите си стомни, с гъвкави движения на тялото и свободна чевърста походка. Млади момичета бързаха да изпълняват поръчки или да изведат малките си братчета и сестричета на разходка в полето. Волски впряг бавно си пробиваше път през калта, а стопанинът, настанил се на стърчешката, мързеливо поклащаше крака.
Улицата, която виждах, не бе много привлекателна. От двете й страни имаше каменни къщи на два или три етажа, разположени съвсем близко една до друга в истински средновековен стил, така че лесно можеше да се скача от покрив на покрив. Замислих се дали не затова повечето прозорци, дори тези под стрехите, бяха с решетки. Улицата под мене и хабер си нямаше от онова, което ние наричаме настилка. Сред море от кал и мръсотия се показваше калдъръм, а наклонът му бе толкова причудлив, колкото и самият път. Но изглежда това на никого не правеше впечатление. Девойки и жени стъпваха леко с босите си крака, а мъжете се движеха с онази характерна за Изтока осанка на лордове.
Има нещо необикновено живописно в хората от планинска Македония, особено у помаците. От една страна, само поповете и учителите носят обувки. Останалите обикновено носят цървули, често домашно изработени. От друга, в дрехите съществува приятно разнообразие. Рядко се срещат две еднакво облечени села. Разбира се, селата от една област се различават само по отделни подробности, но общо взето няма каквато и да е прилика между облеклото в равнината и планината.
В село като Фотовища чешмата е мястото за приказки. Тук се събират всички стари жени, за да си кажат една на друга коя какво е чула. Съобщават се новородените и умрелите, четат се съобщенията или обявленията на пашата. Понякога и кланетата започват от селската чешма. Тя е мястото, където се събира женската половина от населението, а когато мъжът се завърне и не намери жена си у дома, търси я там. В това отношение, както по-нататък ще стане ясно, Македония прилича на Изтока от библейските времена. В същност не една мома е зърнала за пръв път младия си избраник, докато носи семейната стомна към общия извор.
Свит зад решетката в стаята, където спяха четниците, насочих погледа си към чешмата. Имаше такава навалица, че новодошлите жени трябваше да се редят на опашка и да чакат, за да напълнят стомните си. Докато гледах натам, из една тясна уличка, която водеше към чешмата, се появи грамадна фигура. Беше попът на селото.
Жените му сториха път и докато минаваше, те с ниски поклони отстъпваха вдясно и ляво. Той кимна с глава, на която бе поставена високата, типична за българското духовенство шапка, без периферия и наподобяваща кюнец за печка, след което тежко се запъти към вратата на нашата къща с расо, ветреещо се около лилавите чорапи, които се показваха всеки път, щом то се вдигнеше. Очевидно ни идваше на гости. Обърнах се и разбудих Милев.
След минута домакинът ни влезе в стаята да съобщи за пристигането на отчето и четниците се изправиха с уважение, като припряно полагаха усилия да изчистят шушулките от косите си. Свещеникът се поклони и се здрависа с всички. Не изглеждаше да е на нечия страна и доколкото можах да преценя, наистина бе голям веселяк. Милев му разказа за боя в Осиково и той живо се заинтересува, разпита за всички подробности и преди да си тръгне, знаеше за случая толкова, колкото всеки един от четниците. Като всички попове, които бях срещал, той доста се интересуваше и от мене. Искаше да знае защо съм дошъл в Македония, къде другаде съм бил, каква ми е професията и какво мисля за страната. Но за разлика от друг един поп, когото познавах, той не се опита да ме разпитва за религиозните ми убеждения с помощта на преводач.
Негово благоговейство седна с кръстосани крака като добър поданик на султана, но първо свали грубите си обувки и изпуши цигара заедно с четниците. Изказа съжаление, когато научи, че не пуша, и ме посъветва да усвоя този навик. Заяви, че в Македония пушенето е полезно за здравето. Закуската, състояща се от чай и хляб, бе поднесена в негово присъствие и той закуси заедно с нас, като през цялото време разговаряше. Стори ми се, че каза молитвата някак механично, но после разбрах, че в Македония се казват толкова много молитви, че ако трябва да се върши някаква друга работа, абсолютно необходимо е да се казват набързо. В много села има обичай да се означава кръст във въздуха над самуна, който ще се разчупва. В повечето хлябове се поставят дървени кръстчета, замесени в тестото. Неприятно е човек да попадне на тях, докато дъвче.
От попа научихме интересна новина. Каза ни, че други седем четници, четирима от четата на Милев и трима от Драмския район, на юг, са пристигнали в селото миналата нощ, няколко часа преди нас и се крият в друга къща. Неговото посещение имаше за цел да подготви за тази нощ среща с тях. Много съжалявахме, когато попът си тръгна. Останалата част от деня бе крайно еднообразна и часовете като че ли едвам пълзяха, тъй като четниците изгаряха от нетърпение да видят своите другари, споменати от отчето. В осем часа, след вечеря, бяхме свикани в обора на къщата сред крави и кози, които неохотно ни направиха място. Нашият домакин излезе пръв и се срещна със селяните-разузнавачи, разположени по пътя за другата къща. Донякъде беше опасно да се движим из Фотовища в такъв ранен час – искам да кажа, имаше опасност да бъдем открити. Иначе нямаше никакъв аскер в непосредствена близост.
Изминаха десет, петнадесет минути, а в цепнатината на вратата, през която бе изчезнала сивата брада на домакина, не се показваше дори пръст, който да ни призове. Той се върна след почти половин час. Милев се опита някак си да го скастри:
– Хайде – промърмори той. "Хайде" е най-често срещаната дума сред четниците. Ако тя има съперница, то това е думата "отмъщение".
Вървяхме бързо. Нещо повече дори, тичахме по кривите, неравни улици като се крепяхме на крака бог знае как, а пушките неприятно удряха гърбовете ни и всеки момент се ослушвахме да чуем някое отвързано псе да възнегодува срещу нашето присъствие. Слепешката прескочихме рекичка, която течеше по средата на улицата, и зад ъгъла се натъкнахме на широка врата, която зина отворена, докато влезе и последният от нас, а след това веднага безшумно се затвори.
Къщата бе много по-голяма от онази, в която прекарахме предишната нощ, а заделената за четниците стая бе просторна, с преграден чардак, за да не се вижда от улицата. В същност къщата се намираше в покрайнините на селото и около нея имаше само няколко постройки.
Влизането ни в стаята заприлича на сценичен спектакъл. Седмината, които скочиха да поздравят командира и останалите, бяха по-високи от обикновено, с едно изключение, което съумяваше да заема повече място, отколкото и най-едрия от приятелите му. Четниците, с които пътувах, бяха достатъчно странни, но нашите нови познати ги превъзхождаха. С чудноватите си униформи, богато обшити или украсени по друг начин, с мустаци и дълги, разпилени коси, с патрони в отворени торбички на гърдите, където лесно можеха да се достигнат при нужда, те сякаш бяха действуващи лица в опера на Офенбах. Някои носеха ятагани, взети от аскера, и всеки имаше на пояса поне един револвер в повече.
В този момент забелязах особения факт, потвърдил се по-късно, че не е от значение в колко акции е участвувал даден четник, а трябва известно време да е бил отвъд границата, за да достигне голямата оригиналност. Дълбоката смъртна омраза, съчетана с рицарски дух, който задължава човек да има чисти ръце, за да може да умре чист, и правилото, че за приятел човек трябва да жертвува живота си като нещо естествено, създават особената македонска атмосфера, неповторима в България или където и да е другаде.
Тия четници бяха хора ентусиасти. Двете групи не бяха се виждали месеци наред. Милев и хората му бяха пълни с новини от София. Те знаеха какво става по широкия свят – света отвъд Дунав, от който с всяка година умните българи се интересуваха все повече. А в багажа си нашите четници носеха вестници от преди не повече от 2 – 3 седмици. Другите пък можеха да разказват за оживени краткотрайни престрелки в планината и нощни нападения из равнината. Имаха дупки от куршуми и трофеи, които да покажат, и бяха живели такъв живот толкова дълго, с такова постоянство, че не бе необходимо да мислят, преди да влязат в бой, и можеха да намерят пътя си из непознаващите пътеки хълмове дори в най-тъмната нощ.
Както казах, бяха седем на брой – Георги Занков, Стефан и Георги Мангелов от Драмската област, където войвода е Никола Паница [22], същият Паница, който три месеца по-късно застреля Гарванов и Сарафов, докато им пожелаваше лека нощ на прага на Сарафовия дом в София. Останалите бяха Петър Янков, Илия Гавалилев, Костадин Маварок и Георги Иванов. Имената им помня добре, защото с последннте четирима впоследствие станахме големи приятели.
Не вярвам в цяла Македония да е имало седмина четници с повече оригиналност. Оригиналност е единствената дума, която може да се използува. Само тя може да ги опише. Ако някой не ги познава, щеше да е склонен да смята дрехите и обноските им за резултат от детската любов към театралното. Но това не е така. Театралничеха по един безобиден начин, може би просто както и децата ги привлича суетата. Това беше такава суета, която не вредеше на никого, дори и на самите тях.
Петър Янков бе най-хубавият мъж, които някога съм срещал. В същото време трябва да отбележа, че е единственият четник, когото срещиах в Македония с едвам забележимо себелюбие в характера. Себелюбието, показано от Петър или както го наричахме Хубавия Петър, се дължеше повече на суета, отколкото на нещо друго. Срещал съм такова нещо у разглезени деца. Петър просто ясно съзнаваше, че изглежда добре. И все пак едно негово качество винаги ме озадачаваше. Това бе пълното му безразличие към жените.
На външен вид той бе въплъщение на представата на Ван Дайк за Чарлз I. Имаше мургаво, овално лице, гордо и донякъде високомерно, мека кафява коса, лъскава като на бебе и грижливо навита на къдрици, а малката му брада и мустаци бяха подрязани в стила на Ван Дайк. Очите му, тъмни и одухотворени, съответствуваха на косата, а малките му ръце и крака опровергаваха селския му произход.
Хубавия Петър имаше ранг помощник-войвода на чета и за него ще кажа, че бе толкова храбър, колкото и красив. Той буквално не знаеше какво е страх. Съжалявам, че не мога да използувам някой по-малко банален израз, за да опиша това му качество. То бе еднакво очевидно и у другите членове на четата.
Костадин и Илия си приличаха – и двамата едри, широкоплещести мъже, с нито грам излишна плът и здрави като кочани. Манлихерите със своите къси дула изглеждаха като клечки за зъби в големите им ръце. При внезапно нападенне на тях винаги можеше да се разчита, а иначе говореха колкото се може по-малко. По принцип не ги биваше в приказките.
Георги заслужава самостоятелна страница. Беше дребен, дундест човек, весел, гръмогласен и го биваше почти за всичко. Готвеше съвършено и въпреки телосложението си можеше да ходи толкова бързо, колкото и най-едрият от четниците. А когато се стигнеше, до бой, Георги беше един малък тигър. Определено обичаше мириса на барут. Изглежда се опияняваше от него. Всички го харесваха, защото бе приятен човек и никога не му липсваше желание да се отклони от пътя си, за да помогне.
Щом влязохме в стаята, седмината четници се втурнаха напред и буквално
се нахвърлиха върху нас. Целунаха поотделно всички ни, а ние на свой ред
поздравихме всеки един от тях. Искам да кажа, че аз целунах всички, с изключение
на първия, с когото неволно само се здрависах. Без съмнение той разбра,
че трябва да ми прости поради американското ми възпитание и само се усмихна
на онова, което се считаше за сериозно нарушение на добрите обноски. Според
устава на четниците бойните братя бяха дори по-близки помежду си, отколкото
кръвните. Тази вечер с часове седяхме и разговаряхме и почти беше се съмнало,
когато се увихме в наметалата и заспахме.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
21. Село Фотовища, известно още като Фотягош, днес носи името Огняново. Разположено е край р. Канина, близо до вливането й в Места. Тогава наброява около 770 жители.