ПРЕДГОВОР
Професионалният ми интерес към многонационалния характер на Византийската империя датира от есента на 1973 г., когато за първи път участвах в семинара на проф. Андре Гийу в ЕРНЕ - VI секция (днес EHESS). Този интерес - той бе насочен преди всичко към чужденците във Византия - твърде бързо прерасна в изследователски проект. Не мога да бъда упрекван, че за основен обект на изследване избрах Българите във Византийската империя. Този избор едва ли е признак на емоционален изблик или подчертано национално пристрастие. От една страна, българите имат своето важно място сред чужденците в империята, а от друга - тъкмо те почти не бяха забелязвани от изследваните и писаното за тях, за разлика от публикациите за някои други етнически групи във Византия, бе нищожно.
При това положение крайната ми цел бе ясна, а именно: книга, която да съдържа две основни части - проникването, трайното настаняване и съдбата на българите на територията на Византия; просопографски каталог, в който да бъдат включени всички известни или издирени от мен българи или византийци от български произход във Византийската империя. Малко по-късно се роди идеята към книгата да бъде добавена още една част, посветена на следните два проблема: български светци във византийската агиография; българите във византийското изкуство. Аз разбирам добре, че тази част може би придава малко необичаен вид на книгата, но в същото време съм убеден, че тя допълва представата, макар и в по-различен план, за българите във Византийската империя.
Книгата „Българите във Византийската империя“ е последен том от един по-голям проект, онасловен „Prosopographia Imperii Bulgaricae“ - проект, който по редица разбираеми причини днес не напредва. В същото време този Addendum към българската средновековна просопография, или по-точно тази история на българската диаспора във Византия, би могъл да е полезен при подготовката на една бъдеща „Просопография на Византийската империя“.
През двадесетте години, които делят раждането на идеята от нейното окончателно осъществяване в тази книга, аз написах и публикувах или четох като лекции и доклади на различни международни научни срещи (Париж, София, Виена, Белград, Москва, Вашингтон) отделни части от книгата или някои предварителни обобщения. Безспорно най-значителна от тези публикации е книгата ми „Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография“ (София, 1985. 504 с., второ издание, София, 1994. 506 с.), втората част на която е посветена на Асеневците във Византия между 1280 и 1460 г.Тези предварителни публикации, от една страна, дадоха възможност на немалко колеги да се запознаят с част от постигнатите от мен резултати и да изразят своите мнения за тях, от друга страна, аз можах да си изясня много проблеми, да преосмисля някои първоначални идеи, да си изработя една основна концепция и, което е най-важното, да се убедя в необходимостта от публикуването на този труд.
5
Написването на подобна книга - това е добре известно на всички специалисти, е свързано с много трудности. За мен най-голямата трудност бе събирането на огромния публикуван изворов материал, без да говоря за ръкописите, с които трябваше да работя. На специалистите е известно и още нещо: написването на тази книга в България е невъзможно. Благоприятни случаи ме отведоха в някои великолепни библиотеки - в Париж (1973-1974, 1977, 1978, 1990), Атина (1976), Вашингтон (1981), Мадрид (1982, 1984, 1989), Рим (1989, 1991) и др. Искрено съм благодарен на тези институции за добрия прием и отличните условия за изследователска работа, както и на всички колеги, които по един или друг начин ме подпомогнаха в този продължителен и труден процес.
Книгата бе завършена окончателно през 1989 г. Но влошените условия за издаването на научна литература у нас я задържаха на моята работна маса още три години. Междувременно имах възможност да работя с някои важни илюстровани ръкописи в Националната библиотека в Париж (1990) и Biblioteca Apostolica Vaticana (1989, 1991), да използвам току-що публикувани византийски оловни печати, както и нови издания на извори или наскоро отпечатани изследвания. Това наложи преработването на някои страници от книгата или внасянето на поправки и добавки там, където бе възможно. Безспорно тази съдба на книгата предполага някои непълноти, може би несъвършенства. Въпреки това съм убеден, че вече трябва да я предложа за публикуване. В противен случай тя никога не би могла да бъде завършена. Надявам се, че критиката няма да пропусне да отбележи наред с недостатъците на книгата и част от причините за тях.
Като завършвам с облекчение тези редове, с които слагам точка на един ръкопис, стоял край мен в продължение на двадесет години, не мога да не изкажа моята признателност на г-н Тодор Рангелов, директор на Издателството на Българската академия на науките. В това трудно време той прие да отпечата един труден и обемист ръкопис, за което сърдечно му благодаря.
Иван Божилов
Март 1993 г.
6
УВОД
Темата „Българите във Византийската империя“ е неразделна част от проблема „Чужденците във Византия“ - голям, сложен и нелек за изследване проблем. Цялостното му решаване - независимо от стореното досега, което не е малко [1], - би могло да стане само с обединените усилия на учени от различни страни, и то след задълбоченото изследване на всички етнически групи, живели на територията на империята. А тези „малцинства“ не са били никак малко: готи, исаври, евреи, арменци, грузинци, „франки“, славяни (най-общо), фламандци, англичани, венецианци, генуезци... [2] Естествено, в краткия увод нямам амбицията да поставям всички въпроси, които произтичат от този голям проблем, нито пък имам възможност за това. Моята цел е много по-скромна: да набележа само някои моменти, които биха изградили най-обща схема, където да намерят място и българите във Византия.
Първото, което бих искал да отбележа, е една специфичност на проблема, особено когато той се разглежда в теоретичен план. Или, казано с други думи, когато говорим за чужденците във Византия, не бива да забравяме за другата страна на проблема, тоест чужденците „отвъд“, извън границите на империята (τὰ ἀλλότρια, ἡ ἀλλόδαπὴ γῆ, οἱ ἀλλόφυλοι). Защо поставям този въпрос? Първо, понякога византийските автори пренасят отношението си към онези „отвъд“ върху тези „отсам“; второ, тази липса на разграничаване води съвсем естествено до смесване - обстоятелство, което затруднява изучаването на проблема за чужденците във Византия. Ето защо са необходими няколко думи.
Отношението на византийските автори към онези „отвъд“, от „чуждата земя“, е, общо взето, ясно. Това отношение е било принципно и се е формирало на базата на старинността и превъзходството на гръцката класическа култура (заедно с християнската религия и римското политическо наследство тя била в корените на раждащата се византийска цивилизация), на традициите, които свързвали Константинопол (и само него!) с Рим и Константин Велики! Тази същност на византийската политическа мисъл прераснала постепенно в сравнително стройна политическа идеология, изразена по категоричен начин от Константин Багренородни (тя бе обект на интересно изследване от Е. Арвайлер [3]). И тя, общо взето, е била съхранявана и прилагана в продължение на столетия, като се е променял само обектът на това презрително отношение [4].
Основният въпрос, който ме занимава тук, е друг: отношението на ромеите и на ромейската администрация към чужденците „отсам“, „вътре“, към чужденците, настанили се трайно в империята. Този проблем е значително по-сложен, тъй като понякога липсват достатъчно изворови свидетелства, но и поради факта, който вече споменах - смесването на двете категории чужденци (разбира се, в теоретичен план). Това смесване би могло да се илюстрира с един пример, който би бил достатъчен. Думата ми е за известната поетична творба от късновизантийската епоха „Пулологос“ („Птицеслов“) [5], в която според някои учени рефлектира отношението на homo byzantinus към „варварските“ народи (в широк
7
исторически план) [6], докато други са склонни да приемат, че тя отразява космополитната атмосфера във Византия и представлява великолепна сатира на византийското ежедневие [7]. Този пример подсказва едно: категорична необходимост от разграничаване на двете категории - както в теоретичен, така и в практически план, - изчистване на всичко, което би затруднило решаването на проблема, интересуващ ме тук. Защото, ако политиката на империята към съседните или по-далечните „варварски“ държави е следвала принципите на обвързване на тези държави и техните народи с Византия и формирането на една интернационална общност („The Byzantine Commonwealth“), действията на имперската администрация към пришълците са се ръководили от един основен принцип: как по-бързо и по-лесно тези пришълци да бъдат превърнати в ромеи!
Не по-малко важен е и един друг въпрос: различното положение, в което се намирали чужденците във Византия, както от гледна точка на тяхното местоположение, така и на броя им. Какво имам предвид? Сред етническите малцинства трябва да бъдат разграничени, на първо място, тези, които са живеели на големи групи, в относително затворени общности, предимно в по-малки селища или по-точно в села или в отделни квартали на по-големите градове (тук безспорно трябва да се прави разлика между обособени малцинствени групи с определен статут, установен и зачитан от имперската администрация, като венецианци и генуезци, и останалите малцинства, които сравнително бързо са се приобщавали към византийския начин на живот); на второ място би трябвало да се поставят онези малки групи или дори индивиди, пръснати из ромейското мнозинство; на последно място ще отбележа групите, временно пребиваващи във Византийската империя, преди всичко военни наемници [8].
Особено внимание заслужава въпросът за динамиката в отношението на Византия към чужденците, живеещи вътре, на нейната територия. До голяма степен тя се определя от промените в самата империя, изразени преди всичко в намаляването, и то значително, на нейната територия (процес, завършил в основни линии към средата на седмото столетие), в свързаното с това „гърцизиране“ на Византия, както и в известна консолидация на поданиците на византийския василевс [9].Тези безспорни процеси са се отразили чувствително върху политическите идеи, господствали в империята (византийската политическа идеология преминала постепенно през фази на „универсализъм“, „национализъм“, „империализъм“, „патриотизъм“ и т.н.) [10], които от своя страна в различните периоди са определяли отношението към „чужденците“.
Независимо от противоречията в характеристиката на тези процеси [11] - това е напълно естествено - и в тяхната периодизация Византия постепенно се превръща, поне по теория, в една хомогенна от етническа гледна точка държава. На практика нещата са били по-прости (тук действал онзи специфичен византийски механизъм, който правел от всички етноси ромеи) и за илюстрация ще припомня известния епизод от Житието на Георги Декаполит. Когато светецът пристигнал в Енос, той бил заловен от имперските власти. На въпросите: „Кой си ти?“ и „Каква е твоята религия?“, светецът отговорил: „Аз съм християнин, моите родители са такива и такива и са от православно вероизповедание.“ Това представяне е било напълно достатъчно [12].
* * *
За да сляза на следващото равнище, което ще ме приближи съвсем плътно до „Българите във Византия“, трябва да премина през един проблем, към който византоложката колегия проявява изключителен интерес през последните сто
8
години. Това е проблемът: „Славяните във Византия“. Тук едва ли трябва да го представям подробно, да доказвам неговата значимост както за съдбата на самата империя, така и за самите славяни. Дори не бих могъл да цитирам натрупалата се литература, която без преувеличение бих нарекъл огромна [13]. Моята цел тук е далеч по-скромна: да посоча своята отправна точка в тази толкова сложна, толкова дискутирана и толкова противоречиво решавана материя; второ, да установя така необходимата ми връзка между двата проблема - „славяните“ и „българите“ във Византийската империя.
Славянският проблем в историята на Византия привлича вниманието на учените през първите десетилетия на XIX в. и има, бих казал, скандално начало. Съвременната гръцка държава едва се е родила, когато се появява един учен - германският историк Я. Фалмераер, който без колебание пише: „Нито капка гръцка кръв не тече във вените на обитателите на днешна Гърция“, след което развива своята идея за тоталното присъствие на славяните в земите на Гърция през средновековието [14]. Каквото и оправдание да се търси за тази категорична и крайна преценка на Фалмераер (негативното отношение на учените към византийския .деспотизъм“, съпоставян с абсолютните монархии на XVIII в. [15]), съпротивата срещу подобна постановка на един проблем, който има твърде голямо значение за историята на Източна Европа през средновековието, е силна и оправдана. Не е оправдана ответната реакция на някои гръцки учени, изразена от К. Сатас по следния начин: „Аз придобих непоколебимото убеждение, че с изключение на власите и на албанците никога никой друг народ не е влизал в Гърция, за да се установи в нея.“ [16]
И за лаиците би трябвало да е ясно, че подобни отправни позиции в · изучаването и решаването на „славянския“ проблем във Византия едва ли биха довели до резултати, които безпристрастната научна критика би приела за задоволителни. За съжаление крайностите, чиито жалони бяха поставени още през миналото столетие, съществуват и днес. Струва ми се, че някак незабелязано остана писаното от един от най-големите познавачи на този проблем - Пол Льомерл: „Няма да бъде никаква беда за Византия, ако се признае, както ни задължават изворите, количествената значимост на славянското проникване в Гърция. Защото в крайна сметка Византия е покръстила, цивилизовала, асимилирала тези славяни и ги е направила гърци. Това е една от най-впечатляващите победи, постигнати от елинския гений.“ [17] Позиция, към която аз не мога да не се присъединя.
Мнението на покойния П. Льомерл чертае онези контури, в които би трябвало да се вмести проблемът „славяните във Византия“ (разбира се, с някои различия, когато се надхвърли територията на средновековна Елада); в същото време неговото изучаване, особено през последните години, навлиза в нова фаза, която бих нарекъл „разширяване на хоризонтите“. Това разширяване, или поточно преместване на акцентите от традиционните извори, се изразява преди всичко в по-решаващата роля, която започва да играе топонимията. Началото, поставено от М. Фасмер [18] и правилно оценено от А. Бон [19], намира добро продължение в трудовете на Ф. Малингудис [20], Йордан Н. Иванов [21] и Ф. Брюне [22]. Параметрите на „новите хоризонти“ ще бъдат ясно очертани, ако добавя и приноса на археологията - съвсем скромен по времето на Й. Вернер, Р. Дейвидсън и А. Бон [23], но с признаци за откриване на нови възможности през последните години [24].
Вторият момент, както вече отбелязах, е възможното съотношение между „славяни“ и „българи“ във Византия. Поне за мен няма съмнение, че двата проблема
9
в никакъв случай не са тъждествени. И отдавна съм го написал [25]. В същото време с не по-малка увереност мога да твърдя, че проблемът „българите във Византия“ в никакъв случай не би могъл да се изследва без паралелно, твърде често пресичащо се, разглеждане на проблема „славяните във Византия“. Или ако тези два проблема трябва да бъдат представени графично, те биха изглеждали така: две окръжности, които се пресичат; двата крайни сектора са поотделно славяните и българите, а секторът между тях е общото между двете етнически групи.
Въпросът, който очаквам, е: защо? Първо, езиковедите отдавна са доказали „тясното родство на славяните в Гърция с българите и тесните връзки с езика на славянските апостоли...“ (М. Фасмер). От гледна точка на историята на българския език това изглежда така: „Както в старобългарските, така и в среднобългарските паметници, тоест до края на XIV в., а и след това на мястото на праславянските съчетания tj, dj, имаме винаги шт, жд, които са много типични български особености, тъй като се срещат само в българския език.“ [26] От друга страна, тези особености са характерни за една голяма територия от „Югоизточна Албания и Северна Гърция до Трансилвания“ (заселена от първата славянска вълна - VI-VII в.) и са едни от най-важните белези на славянската топонимия в Гърция [27]. Вторият аргумент е по-скоро друга особеност при формирането на славянските топоними на територията на империята и преди всичко на репертоара от лични имена, запазени главно във византийските документи от XIV-XV в. Тази особеност се състои в следното: след IX в. българската народност се изгражда постепенно като славянска народност със славянски език и славянска писменост, т. е. когато говорим за славяните във Византия през този период, българите съвсем естествено се включват в това понятие.
* * *
Слизайки най-сетне на равнището: „българите във Византия“, не мога да не започна с един съществен въпрос: какви са критериите при установяването на онези групи или индивиди, които могат да бъдат наречени българи, живеещи в империята, и включени в моята анкета, съответно в книгата? Този въпрос трябва да бъде поставен, защото невинаги, за да не кажа твърде рядко, българите присъстват в изворите със своята етническа характеристика. При това положение могат ли да бъдат установени някои белези, които, събрани (или поне част от тях), биха създали облика на етническия феномен българи във Византия? Не е тайна, че когато се характеризира една етническа група, на първо място се поставя националното (етническото) съзнание или самосъзнание. За съжаление в случая липсват достатъчно сведения, които биха позволили да се отговори на това питане. Другите белези са: език - безспорно гръцки, в една или друга степен на усвояване при индивидите или в различните поколения на една фамилия (употребата на български език е твърде рядка - така поне свидетелстват изворите); култура - безспорно византийска; религия - християнска; местоживеене - Византия. Или, казано по друг начин, тези белези ни представят по-скоро един ромей, отколкото българин, ако не разполагаме с някои допълнителни сведения. Кои са те?
1. Име - безспорно най-убедително е етническото наименование „Вỳлгарос“ (от прозвище до утвърдено фамилно име). За съжаление случаите на употреба на това наименование са твърде малко (по-малко от 1 % от общия брой). Разбира се, на втори план тук са всички имена - лични и фамилни, - за които може да се
10
докаже, че са от български произход. 2. Запазени спомени за произхода - това се среща преди всичко сред големите фамилии, които са заемали важно място във византийското общество, и налагащата се идея за старинен, благороден произход ги стимулирала да издирват и съхраняват сведения за българското си потекло (Владиславовичи, Асеневци). 3. Други данни - тук могат да бъдат отнесени всички сведения за мястото, откъдето произхожда емигрантът, и за времето, когато го е напуснал.
Може би тук трябва да отбележа една особеност на книгата или по-точно на просопографския ѝ каталог, която би могла да даде повод за възражения. Бих искал да припомня, че книгата до голяма степен е просопографска или поне каталогът заема почти половината от нея. А просопографията има едно основно изискване: възможно най-голяма пълнота на представените фамилии. Ето защо в някои случаи читателят ще намери и лица от византийски произход (предимно жени), тоест лица, които принадлежат към дадена фамилия par alliance.
* * *
Последните два въпроса, които изискват обяснение, са свързани с хронологията и границите на анкетираната територия. Първият въпрос е ясен, но все пак ще отбележа следното: тъй като книгата е посветена на проблем от византийската история, хронологията ѝ съвсем естествено е съобразена с нейната периодизация. При това положение началната дата е някъде в VI в., тоест времето, когато изворите позволяват да се установят първите сигурни инфилтрации на българи във Византия. Крайната дата е безспорна - 1453/1460 (с някои изключения, групирани в съответни приложения: глава II - Addenda, Б. а) и б).
Вторият въпрос - територията на анкетата - е малко по-сложен. Някой би могъл да възрази: това е територията на Византия. Да, но територията на империята не е била константна величина; в продължение на столетия тя непрекъснато се е изменяла - понякога е намалявала, друг път е нараствала. Тогава? Приемам, че има две основни категории византийски земи, където трябва да бъдат търсени българите: безспорни и спорни. Основното ми внимание е било насочено към безспорните територии, тоест към онези области на Византийската империя, които никога не са били под властта на българската държава или са били под краткотрайна окупация на българите - окупация, която не е оставила следи в етно-демографския им облик, независимо от усилията на някои български владетели като кан Крум, цар Симеон, цар Калоян (изселване на ромейското население от Югоизточна Тракия и евентуалната му подмяна с българско).
Спорните територии могат да бъдат разделени на две групи: междинни области или градове, които преминавали често от едни в други ръце (Пловдив, Созопол, Анхиало, Месемврия), - те се изключват от анкетата; земи, присъединени трайно към България, но сравнително по-късно (IX в.). Това е голямата част от Македония и част от Тракия. Те се разглеждат в периода преди средата на IX в. или по времето, когато са отпаднали, и то окончателно, от българската държава (например: българското присъствие в Мелник е обект на изследване до IX в. и след 1246 г., когато градът престава да бъде български).
И накрая още една уговорка, която би трябвало да разсее и последната неяснота. Става дума за българите във Византия от 1018 до 1186 г., тоест в периода, когато всички български земи са част от империята на ромеите и всички българи са поданици на ромейския василевс. Тук приетият от мен подход е следният: масови преселвания на българи от покорените български земи в
11
изконни византийски територии (на Балканския полуостров или в Мала Азия, а дори и по-далеч); български аристократи в двореца и имперската администрация, гражданска и военна (в това число и самостоятелни военни части, формирани от българи); български фамилии, които са засвидетелствани във Византия преди 1018 г. Всички останали категории българи, макар и живеещи на територия, която формално е била византийска, отпадат от анкетата.
БЕЛЕЖКИ
1. Една равносметка за състоянието на този проблем бе направена на симпозиума в Dumbarton Oaks (28-30 октомври 1993) на тема „The Internal Diaspora of the Byzantine Empire and the Problem of Integration“.
2.
· Χρυσάς, Ἐ. Τὸ Βυζάντιον καὶ οἱ Γότθοι. Θεσσαλονίκη, 1972;
· Dagrοn, G. et A. Dérouche. Juifs et chrétiens dans l’Orient du VIIe siècle. - TM, 11, 1991, 17-273;
· Dagron, G. Judaïser. - TM, 11, 1991, 359-380;
· Starr, J. The Jews in the Byzantine Empire, 641-1204. Athens, 1939;
· Adontz, N. Etudes arméno-byzantines. Lisboa, 1965;
· Charanis, P. The Armenians in the Byzantine Empire. - Byz. Slav. 22, 1961, 196-240 (същото в: Studies of Demography of the Byzantine Empire. London, 1972, n° V);
- Armenians and Grecs in the Byzantine Empire. - The Armenian Review, 25, 1972, 1-97;
- The Armenians in the Byzantine Empire. Lisboa, 1963;
· Dediyan, G. L’immigration arménienne en Capadoce au XIe siècle. - Byz., 45, 1975, 41-117;
· Каждан, А. Армяне в составе господствующего класса Византийской империи в ХI-ХII вв. Ереван, 1975;
· Бартикян, Р. Миграция армян в XI веке: причины и последствия. - XVe Congrès International d’Etudes byzantines. Ahènes, 1976. Rapports et corapports. I. Histoire;
· Bauer, E. Die Armenier im byzantinischen Reich und ihr Einfluss auf Politik, Wirtschaft und Kultur. Erevan, 1978;
· Toumanoff, C. Caucasian and Byzantium. - Traditio, 27, 1971, 111-152;
· Janin, R. Les Francs au service des „Byzantins“. - ЕО, 29, 1930, 61-72;
· Marquis de la Force. Les conseillers latins du basileus Alexis Comnène. - Byz., 11, 1936, 156-165;
· Ciggaar, Kr. L’émigration anglaise à Byzance après 1066. - REB, 32, 1974, 301-342;
- Flemisch merceneries in Byzantium, their Laters history in an Old Norse Miracle. - Byz., 57, 1981, 44-74;
- Flemish Counts and Emperors. Freinds and foreigners in Byzantium. The Latin Empire. Some contributions. A.A. Bredius Foundation. - Hemen, 1990, 33-62;
· Thiriet, Fr. La Romanie vénitienne au Moyen Age. Le développement et l’exploitation du domain colonial vénitien (XIIe-XVe siècles). Paris, 1959;
· Jacoby, D. Les Vénitiens naturalisés dans l’empire byzantin: un aspect de l’expansion de Venise en Romanie du XIIIe au milieu du XVe siècle. - TM, 8, 1981, 217-235;
· Balard, M. La Romanie génoise (XIIe - début XVe siècle). I—II. Gênes - Rome, 1978;
· Balard, M., A. Laiou, C. Otten-Froux. Les Italiens à Byzance, Paris, 1987 (Byzantina Sorbonensia, 6).
3. Ahrweiler, H. L’idéologie politique de l’empire byzantin. Paris, 1975, 48-50.
4. Вж. някои посочвания за късновизантийската епоха у Радошевић, Н. Иноплеменици у „царским говорима“ епохе Палеолога. - ЗРВИ, 22, 1983, 119-147.
5. Krawcsinsky, St. Ὁ Πουλολόγος. Berlin, 1960, 114-118;
6. Самият Тьрновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България. Съст. В. Гюзелев. С., 1981, 205-206.
7. Кnös, В. L’histoire de la littérature Néo-grecque. Stochholm-Göteborg-Upsala, 1962, p. 153.
8. Kazhdan, A. and G. Constable. People and Power in Byzantium. An Introduction to modern byzantine Studies. Dumbarton Oaks. Washington D.C., 1982, p. 153.
9. Пак там, 153-154.
10. Ahrweiler, H. Op. cit., passim.
11. Вж. бел. 9 и 10.
12. La vie de Saint-Grégoire le Décapolite et les Slaves macédoniens au IXe siècle. Ed. par F. Dvornik. Paris, 1926, p. 54; Mango, C. Byzantium. The Empire of New Rome. New York, 1980, p. 31.
13. По-старата литература y Bοžilov, I. Les Bulgares, p. 146, n. 5.
От по-новата литература вж.
· Toynbее, A. Constantin Porphyrogenitus and his World. Oxford University Press, 1973, 619-651;
· Graebner, M. The rôle of the Slavs within the Byzantine Empire, 500-1018 (Diss.). New Brunswick, New Jersey, 1975;
· Waldmüller, L. Die ersten Begegnungen der Slaven mit dem Christentuum und den christlichen Völkern vom VI. bis VIII. Jahrhundert. Die Slaven zwischen Byzanz und Abendland. Amsterdam, 1976;
· Popović, VI. Les témoins archéologiques des invasions avaroslaves dans l’Illyricum byzantin. - Mélanges de l’Ecole Française à Rome, 87, 1975, 445-504;
- Aux origines de la slavisation des Balkans: la constitution des premières sklaviniens macédoniennes à la fin du VIe siècle. - CRAI, 1980, 230-257;
· Koder, J. Zur Frage der slawischen Siedlungsgebeite im mittelalterlichen Griechenland. - BZ, 71, 1978, 315-331;
· Weithmann, M. Die Slavischen Bevölkerung auf der griechischen Halbinsel. München, 1978;
· Vryonis, Sp. The Evolution of Slavic Society and the Slavic Invasion in Greece. The First Major Slavic Attack an Thessaloniki A. D. 597. - Hesperia, 50, 1981, 378-390;
· Fine. Balkans I, 25-41;
12
· Nystazopoulou-Pеlekidou, M. Les Slaves dans l’empire byzantin. - In: The 17th International Byzantine Congress. Major Papers. New York, 1986, 345-367.
14. Fallmerayer, J. Ph. Geschichte der Halbinsel Mores während des Mittelalters. I. Stuttgardt, 1830, III-XLV.
15. Вж. някои посочвания y Guillou, A. Le monde de Byzance dans la pensée historique de l’Europe: Le siècle des Lumiers. - JÖBG, 15, 1966, 27-39 (същото в: Culture et société en Italie Byzantine, VIe-XIe s. London, 1978, n° I).
16. Sathas. Μνημεῖα, IV, p. XLII.
17.
· Lemerlе, P. La Chronique improprement dite de Monembasie: le contexte historique et légendaire. - REB, 21, 1963, p. 49;
· Caratzas, St. L’origine des dialectes néogrecs de l’Italie méridionale. Paris, 1958, d. 56, n. 3.
18. Vasmer. Die Slaven, passim.
19. Bon, A. Le Péloponnèse byzantin jusqu’à 1204. Paris, 1951,49-50.
20.
· Malingoudis, Ph. Studien zu den slavischen Ortsnamen Griechenlands. Teil 1. Slavische Flurnamen am des messenischen Mani. Mainz - Wiesbaden, 1981;
- Toponymy and History. Observation concerning the Slavonic toponymy of the Peloponnese. - Cyrillomethodianum, 7, 1983, 99-111;
- Frühe slavische Elemente im Namensgut Griechenlands. - In: Die Völker Südosteuropas im 6. bis 8 Jahrhundert. Herausg. von B. HänseL München - Berlin, 1987, 53-68.
21. Иванoв, Й. H. Местните имена между Долна Струма и Долна Места. Принос към изучаването на българската топонимия в Беломорието. С., 1982 (Българска ономастика 4).
22. Вrunеt. Toponymes slaves, 235-265.
23. Bon, A. Le Péloponnèse byzantine, p. 50.
24. Lemerle. Miracles II, p. 246.
25. Božilov. Les Bulgares, 146-148.
26. Увод в изучаването на южнославянските езици. C., 1986, 49-50; Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. С., 1978, 155-156.
27. Увод в изучаване..., с. 38.