Българите във Византийската империя

Иван Божилов

ЧАСТ I

 

ГЛАВА 1. МАСОВО ЗАСЕЛВАНЕ И ПРИСЪСТВИЕ НА БЪЛГАРИ ВЪВ ВИЗАНТИЙСКАТА ИМПЕРИЯ (VII-XV в.)

 

 

Както се вижда от самия наслов, проблемът, който ще бъде разгледан в тази глава, има две страни. Първата обхваща процеса на миграцията в неговата възможна цялост: датата, причините, придвижването, заселването на определено място на територията на империята, отношението на имперските власти към имигрантите и най-сетне - по-нататъшната съдба на тези българи, напуснали родните си места. Или, казано с други думи, това е динамичната страна на проблема. Втората страна - с пълно основание тя би могла да се назове статична - е значително по-различна и се състои в регистрирането на групи българи (или население от български произход), живеещи постоянно на територията на Византия. Или, ако трябва да се изразя по друг начин, това са българи имигранти, за които не знаем кога, откъде и при какви обстоятелства са напуснали България. Прави впечатление хронологическата обособеност на двете страни на проблема: „масово заселване и присъствие на българи във Византия“. Докато миграционните процеси могат да бъдат ситуирани в периода VII-ΧΙ в., сведенията за присъствие датират предимно от късното средновековие, тоест XIII-XV в. И това е напълно естествено. Но веднага трябва да отбележа, че този хронологически порядък в никакъв случай не означава, че второто винаги е следствие от първото. Връзката между двете невинаги може да бъде установена както поради хронологическия хиатус, съществуващ между имиграционните процеси и регистрирането на съответното поселение, така и поради пространствената неопределеност на част от имиграционните вълни.

 

 

1. МИГРАЦИЯ НА БЪЛГАРИ (VII-XIV В.)

 

 

   - А. Балкански полуостров  14

  - Б. Мала Азия  22

  - В. Италия  27

  - Г. Някои проблеми на епохата XI-XIV в.  30

 

 

А. БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ

 

Първата вълна заселници, с която ще започна разглеждането на проблема, са т. нар. „Куберови българи“. Този епизод от историята на българите и на Византия (на него е посветено петото чудо от втория сборник на Miracula S. Demetrii) [1] отдавна привлича вниманието на изследователите и би могло да се каже, че вече е окончателно изяснен [2]. Все пак трябва да го припомня, поне в основни линии. Анонимният автор започва своя разказ с масовите изселвания на ромеи в 614-619 г. [3], извършени от аварите. Настанени в близост до Панония (първо на юг от Дунав, а след това на север, както приема П. Льомерл) [4], те бързо се приобщили към българите и аварите. Децата от смесените бракове пазели ромейските навици, обичаи и традиции, но въпреки това 60 години по-късно те формирали нов народ („...νέος ἐκεῖσε λαὸς... ὡς ἴδιον ἔθνος...“),

 

14

 

 

който получил името сермисиани [5]. За негов вожд аварският хаган определил българина Кубер, който не закъснял да се разбунтува срещу своя суверен. След няколко победни сражения Кубер преминал Дунава, отправил се на юг, достигнал до Керамисийското поле (между Стоби и Битоля) и се заселил там [6]. Част от сермисианите се пръснали по родните места на своите деди - Солун, Константинопол и „другите градове на Тракия“, но друга част останали под върховенството на Кубер. Интересен е статутът на това население. Според анонимния автор на чудото Кубер (той вече се намирал на византийска територия, която сякаш била лишена от византийска администрация) изпратил хора при василевса с искане да му се разреши да остане там, където вече се намирал, а славянското племе другувити да осигури снабдяването с храна.

 

Трудно е да се предвиди каква би била по-нататъшната съдба на Куберовия „народ“, ако не беше замисълът за овладяване на Солун. Тъй като тези изключително интересни събития са добре познати (особено след последното изследване на П. Льомерл) [7], а ще бъдат предмет и на други бележки [8], тук ще се спра само на няколко основни момента. Безспорно внимание заслужава идеята на П. Льомерл, че през 682-684 г. (тогава се датират събитията) в Македония, в околностите на Солун, бил извършен опит за формиране на българска държава, подобна на тази, която вече се формирала на север от Стара планина. И френският учен не без основание постави въпроса, дали Кубер „не е един неуспял Аспарух“ [9]. Тъй като Кубер не сполучил да даде необходимия начален тласък за постепенното изграждане на българска държава с център Солун, ще се опитам да проследя съдбата на неговия „народ“. От Miracula S. Demetrii знаем, че след неуспеха на заговора в Солун Мавър заедно със своите приближени и част от сермисианите пристигнал в Константинопол, където бил назначен за архонт [10]. Същността на неговата позиция, както и съдбата на придружаващите го, се разкриват от печата, на който е назован „патриций и архонт на българите и сермисианите“ [11]. Какво се крие зад тази формулировка? Едва ли трябва да се съмняваме, че от българите, придружили Мавър, и от част от сермисианите била създадена обособена военна част (вероятно тя била разположена в Тракия) - нещо, което не само отговаряло на византийската практика, но и положило началото на традиционен български военен контингент, просъществувал (разбира се, с големи прекъсвания) до падането на Константинопол (1453 г.) [12].

 

Каква била съдбата на онези българи, които останали с Кубер - безспорно по-многобройната част? Липсата на преки данни не позволява те да бъдат отъждествени с други групи българи, засвидетелствани по-късно на територията на Македония - така, както са склонни да приемат някои български учени [13].

 

Първата истинска миграция на българи от българската държава към балканските провинции на Византия датира от началото на деветото столетие. Сведение за нея намираме у Скилица:

 

„Някакви българи, след като изоставили родните си места, дошли с целите си семейства в страната на ромеите и като били приети от василевса, се заселили в различни области.“ [14]

 

За съжаление този пасаж е твърде беден на информация. Името на василевса (Михаил I Рангаве) ни подсказва относителната хронология, 811-813 г. Но причините за подобно масово (?) емигриране остават неизвестни. Наистина, това е времето на Крумовите войни срещу Византия, но едва ли тук трябва да търсим основанията за подобни действия. Не знаем къде са се настанили въпросните българи. Някои изследвани са на мнение, че поне част от тях са били прехвърлени в Мала Азия [15].Това мнение обаче почива на логически разсъждения (традиционната етно-демографска политика на империята), а не на изворов материал.

 

15

 

 

В първото си писмо до цар Симеон (924 или 925 г.) [16] император Роман I Лакапин, след като оспорва Симеоновата титла „василевс на ромеи и българи“, съветва българския владетел да помисли върху един многозначителен факт:

 

„около двадесет хиляди българи, които са намразили вашата войнствена упоритост и непримирими замисли, са потърсили убежище в нашата спокойна и мирна държава...“ [17]

 

Това известие, съдържащо се в послание, разменено между двамата владетели, заслужава внимание, независимо от ясната и тенденциозна опозиция „войнствена България“ - „мирна и спокойна Византия“. Но то едва ли трябва да се възприема така буквално, както правят повечето български изследователи: като бунт срещу политиката на цар Симеон [18]. Непотвърдено от други извори, това съобщение остава неясно и дори бих казал в известна степен съмнително (социалният статут на емигрантите, техният брой и т. н.). Къде са били заселени тези българи? Сведения липсват, но с основание може да се допусне, че новите им местоживелища са били далеч от българо-византийската граница и театъра на бойните действия.

 

По неизвестни причини цар Симеон лишил първородния си син Михаил от правото на престолонаследие и го принудил да стане монах. В началото на Петровото царуване монахът се разбунтувал срещу царуващия си брат и решил да потърси правото си. Това събитие е разказано от двама хронисти - Продължителя на Теофан и Йоан Скилица. Тъй като разказът на втория съдържа повече подробности, ще цитирам него:

 

„И Михаил, другият брат на Петър, мечтаел да завземе властта в България. Той завзел една силна крепост, започнал да смущава делата на българите и мнозина от тях се присъединили към него. Но наскоро той умрял и привържениците му, понеже се страхували от гнева на Петър, навлезли в земите на ромеите през Македония, Стримон и Елада; като опустошили всичко по пътя си, те завладели Никопол и се установили в него. По-късно, победени в различни сражения, те се покорили на ромеите.“ [19]

 

Писаното от Скилица е достатъчно ясно, за да се нуждае от допълнителни обяснения. След като се настанили в Никопол (Епир), тези българи не могли да избегнат съдбата на всички имигранти - подчинили се на местните власти и станали поданици на Византия. Каква е била по-нататъшната им съдба? Останали ли са в Никопол, или са се преместили нейде другаде? Продължили ли са да живеят в компактна маса, или са се разпръснали? На тези въпроси може да се отговори само с помощта на по-късни извори, съдържащи сведения за българи в империята.

 

В един акт от архива на Ивирон, издаден от съдията Лъв през 1059 или 1074 г., е вмъкнат откъс от хрисовул на император Роман II (959/60) в полза на манастира Колову. Чрез този хрисовул манастирът получавал 40 парици в замяна на земи, разположени край Иерисо. Тези земи, някогашна собственост на манастира, били завзети (без да се посочва датата) от „Склави Вулгари“ (Σκλάβοι Βούλγαροι), които се установили в тях (ἐνσκηνωθέντων ἐκεῖσε) [20].

 

За да получи яснота това интересно известие, трябва да се отговори на два въпроса: кога и откъде са дошли въпросните Σκλάβοι Βούλγαροι, които преди 959/60 г. (датата на хрисовула в полза на Колову) са се настанили край Иерисо? Според Ф. Дюлгер, който пръв използва този документ, това е станало в годините на цар Симеоновите войни срещу Византия, по-точно в периода между 913 и 924 г. [21] От своя страна И. Дуйчев предложи доста по-ранна дата: VII-VIII в. [22], докато В. Бешевлиев без колебание прие, че те са били потомци на Куберовите българи [23]. Напоследък Д. Папахрисанту предложи за terminus post quem (установен според № 5 от Actes du Prôtaton) 942-943 г., а за terminus ante quem 959 г.

 

16

 

 

(хрисовулът на Роман II) [24]. Аз съм склонен да приема това становище, но с една уговорка: въпросните „склави вулгари“ са завзели земите на Колову, разположени край Иерисо, между 942/43 и 959 г., но това в никакъв случай не означава, че тъкмо тогава те са се заселили на територията на Византия. При това положение въпросите за времето на тяхната поява в империята и за произхода им остават открити. Те биха могли да бъдат потомци на Куберовите българи, но в същото време, с не по-малко основание, в тях бихме могли да видим част от имигрантите, за които Роман Лакапин писал на цар Симеон, или още по-сигурно - онези българи, които напуснали родината си след несполучилия бунт на Михаил. Наистина, както вече видяхме в самото начало, те се заселили в Епир, но това не пречи да се допусне, че малко по-късно са се преселили (или са били преселени) на Халкидическия полуостров.

 

В един акт на патриарх Николай II Хризоверг, издаден през април 989 г., се отбелязва, че манастирът Гомату, или τοῦ Ὀρφανοῦ, претърпял много злини при нападенията на настанилите се в съседство българи (... καὶ μάλιστα ταῖς τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων ἐκδρομαῖς κεκακωμένον ...) [25]. Преди петдесетина години И. Дуйчев обърна внимание на този документ и изтълкува цитирания пасаж като свидетелство за нападения на цар Самуил в района на Иерисо [26]. За съжаление подобно тълкуване е не само неубедително, но според мен и невъзможно. Без колебание в „τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων“ трябва да видим българи, които са живеели постоянно на Халкидическия полуостров близо до Иерисо. Те са били съседи на манастира Гомату (τοῦ Ὀρφανοῦ), а не изобщо на Византийската империя. Тъкмо поради това в текста става дума не за еднократно действие, довело до унищожаване на цели села [27], а за „ταῖς ἐκδρομαῖς κεκακωμένον“, тоест за многократни набези с цел грабеж из близките околности. Отъждествяването на „τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων“ със „Σκλάβοι Βούλγαροι“ просто се налага. И наистина, Гомату се намира само на десетина километра от Колову. А като добавим към топографската близост и това, че и в двата случая става дума за насилствено завземане на земя и грабителски набези, едва ли остава място за съмнение.

 

Документ № 10 (ὑπόμνημα) от „Actes d’Iviron“, издаден от протоспатарий Никола, съдия на темата Стримон, Солун и Другувития (ноември 996 г.), е посветен на съдебния спор между манастира Ивирон и „българина Василий“, „турмарх на българите“ [28]. Внимателното запознаване с документа, както и съпоставянето с цитираните вече извори, показва недвусмислено, че турмата, чийто командир е бил българинът Василий, е била наистина съставена от българи, на брой около 1000. Разположена в източната част на Халкидическия полуостров (била е важна съставна част на Солунската тема), тя е била образувана - ако не изцяло, поне отчасти - от българите, които обитавали района на Иерисо. Създадена в труден за империята момент (terminus ante quem: ноември 996 г.) - походите на цар Самуил срещу Солун, - турмата на Василий възкресила старата традиция за формиране на бойни единици от българи [29].

 

Епизод от житието на Георги III Хагиорит, игумен на Ивирон (1044—1056) [30], предлага още едно любопитно сведение за българското присъствие на Халкидическия полуостров. Тъй като то е твърде интересно, ще цитирам абзаца, който ми е необходим:

 

„Съществува впрочем между именията (villas) на Светата планина (Sancti Montis) село (vicus) на име Ливадия, което място е отдалечено в някакъв кът в усамотена пустиня, между страховити върхове, обрасло с дъбови гори, гдето, струва ми се, не е живял никой от светиите. Там именно се бяха настанили българи, които се назовават славяни (Illic porro consederant Bulgari qui Sclavi appelantur...),

 

17

 

 

хора съвсем груби, подобни на животни, безсрамни, които ядат мръсни влечуги. В това село, както казахме, от древни времена, чак до наши дни бе останало изображение на женска фигура, изваяна от мрамор.“ [31]

 

Според мен колебание при обяснението на този абзац от житието на Георги Хагиорит няма. Безспорно „... Bulgari qui Sclavi appelantur“ са тъждествени със „Σκλάβοι Βούλγαροι“ (следователно и с „τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων“) [32]. Наистина някои български изследователи се опитаха да локализират Ливадия (Livadia, Livsdia, Livsda) в централната част на Халкидическия полуостров, в планината Хортаитис (Хортач) [33], но този опит е неубедителен. Манастирът Ивирон е притежавал προάστειον ἡ Λιβύζασθα, по-точно село τῆς Λιβυσδιαδος, разположено близо до Лимпиада, дн. Олимпия (античната Стагира), на двадесетина километра северно-северозападно от Иерисо [34]. Като добавя и това, че според житието на Георги III Хагиорит Ливадия е „inter villas Sancti Montis“, което подхожда много повече за областта на Иерисо, отколкото за централната част на Хапкидики, всякакво колебание за локализацията (а оттук и за отъждествяването) отпада.

 

Последният документ, публикуван в том I на „Actes d’Iviron“, е извлечение (μετεγράφη) от данъчен регистър (ἰσοκώδικον), съставено през втората половина на XI в. В него са описани имотите на манастира Ивирон, намиращи се в селата Подогорияни, Овилос и Довровикия (Източна Македония, в близост до устието на Струма и античния Амфиополис) [35]. В случая интерес представляват данните за второто село, Овилос. В краткото описание като разграничителен белег е използван

 

„... λίθου τοῦ γράφοντος ὄρος (правилно ὅρος - б. а.) τῶν Βουλγάρων“, тоест камък с надпис „граница на българите“.

 

Издателите на документа не пропуснаха да обяснят същността на този „надпис“ (достигнал до нас благодарение на Ивиронските архиви), като го сближиха с надписа на цар Симеон от с. Наръш (Неа Филаделфия, 20 км северно от Солун) [36].

 

Това тълкуване на надписа, стоял през втората половина на XI в. край с. Овилос, тоест граничен камък, определящ българо-византийската граница в близост до устието на Струма, е твърде примамливо. Но преди то да бъде прието, известието, което ни предлага документ № 30 от Ивирон, трябва да бъде разгледано много по-обстойно.Тъй като това е сторено другаде [37], ще се задоволя само да представя двете възможности. Подробното изучаване на всички извори, които свидетелстват за български нападения и нашествия в Източна Македония, сякаш позволяват да се подкрепи изложеното по-горе тълкуване, но с една съществена поправка в хронологията: надписът „ὅρος τών Βουλγάρων“ датира не от Симеоновата епоха, а от първата половина на IX в. Разбира се, не бива категорично да се отхвърля и втората възможност, заради която разглеждам този текст тъкмо тук. А тя е: „λίθου τοῦ γράφοντος ὅρος τῶν Βουλγάρων“ е бил камък, който е разделял имотите на Петър (зет на протоспатарий τοῦ βιλέλη) и Василий Кантохилос, собственост на Ивирон, и имота на българите (τῶν Βουλγάρων). Но това обяснение се натъква на сериозно затруднение: употребата на множествено число (τῶν Βουλγάρων), тоест не става дума за едно лице с патроним βουλγάρος, произхождащ от етнонима βούλγαρος. Тогава? Дали би могло да става дума за две или повече семейства, роднински (?) с еднакъв патроним, или пък за група българи, обитаващи с. Овилос [38]?

 

Войните, които Василий II води срещу Самуилова България, особено от началото на единадесетото столетие до 1018 г., подменят свободните миграционни процеси с насилствено преселване на българи - една традиционна за Византийската империя етно-демографска политика. Първият известен случай

 

18

 

 

от тези действия на Василий II, довели до обезбългаряване на българските земи (или поне на част от тях), е свързан със съдбата на Сервия. Скилица съобщава, че василевсът след немалко усилия сполучил да овладее крепостта, да плени нейния управител Николица и тогава „изселил оттам българите и оставил ромеи да охраняват [града]“ [39]. Византийският автор не съобщава точната дата на това събитие, но тя може да бъде установена, макар и приблизително. В предния абзац Скилица описва повторното овладяване на Източна България от патриций Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий, тоест 1000 г., 13 индиктион. Следователно това събитие е terminus post quem за първото завладяване на Сервия, което едва ли е станало по-късно от 1001 г. [40] Скилица не отбелязва мястото, където са били заселени жителите на Сервия.

 

През същата или най-късно през следващата година Василий II отишъл в Тесалия, възстановил разрушените от Самуил крепости, „а тези, които се владеели от българите, превзел чрез обсада и преселил българите в така наречения Волерон“ [41], тоест на изток от Места и южно от Родопите [42]. Някои изследвани са склонни да датират и това насилствено преселване на българи в 1001 г. [43] Веднага след това Василий II се насочил към Воден. След като описва местоположението на крепостта, Скилица продължава:

 

„Тъй като жителите на този град не се предали доброволно, [василевсът] го превзел чрез обсада. И тях той изселил във Волерон.“ [44]

 

През 1015 г. Василий П предприел поредната си военна кампания срещу България. Той се насочил към Воденската крепост, тъй като нейните жители „изменили на верността си към василевса и вдигнали оръжие срещу ромеите“. След здрава обсада жителите на Воден се предали, „като получили гаранции“. Какви са били дадените от Василий II обещания, Скилица не съобщава, но не пропуска да отбележи: „тях изселил пак (πάλιν) във Волерон“ [45]. Една интерполация във „Vindob. Hist. gr. 74“ представя малко по-подробно и малко по-различно това събитие: градът бил превзет с пристъп в деня на Великата събота. След като изселил жителите на Воден във Волерон, Василий II заселил на тяхно място в града ромеи, наречени копиеносци (κονταράτους), „хора диви, убийци, жестоки и разбойници“ (θηριώδεις ἀνθρώπους καὶ φονικούς, ἀνελεήμονάς τε καὶ ὁδοστάτας) [46]. Този епизод и преди всичко интерполацията (!) най-добре илюстрират намеренията на Василий II спрямо покоряваните от него български земи.

 

През следната 1016 г. ромеите пленили голям брой българи „в полетата на Пелагония“. Отново от Скилица научаваме каква е била тяхната съдба: „василевсът разделил пленниците на три: първата част дал на съюзниците си руси, другата на ромеите, а третата оставил за себе си“ [47]. Наистина Скилица не съобщава нищо повече, но би могло да се предположи, че тези българи (продадени като роби или не?) са били пръснати из различните краища на Византия.

 

* * *

 

Това са сигурните сведения за масова миграция на българи - доброволна или принудителна - из балканските провинции на Византия (до XI в.). Като казвам сигурни, значи, че съществуват и несигурни извори. Тези извори са несигурни от гледна точка на обекта на изследване, който ме интересува тук, тоест преселническите движения на българите. Иначе казано, това са сигурни извори (макар и в някои случаи недостатъчно ясни) за български нападения из

 

19

 

 

византийските територии на Македония (преди всичко Халкидики), Тесалия, Елада, Пелопонес. Във всички тези случаи са съществували възможности за разселване на българи из изконните византийски земи - значително по-големи в ранната и значително по-малки в късната епоха. Тези сведения не са равностойни. В един случай имаме ясна представа за изходната позиция на нападението, за народностната принадлежност на нападателите, за техните предводители. В друг случай се запознаваме само с крайния резултат (грабежи, разбойнически нападения), без да имаме достатъчно сигурна представа за етническия облик на нападателите, за посоките на движение (изходна и обратна), което открива възможност за спор, тоест дали нападателите, грабителите идват от север, от българската държава, или са „местни“ българи. Естествено първите ще бъдат само набелязани, а вторите ще бъдат разгледани по-подробно.

 

     1. [Пра]българските нападения из балканските византийски провинции (до 681 г.) [48] безспорно са водели до трайно установяване - по-често доброволно, но понякога и насилствено - на отделни групи [пра]българи в земите на империята. Далеч съм от мисълта да разглеждам този проблем, излизащ извън целта, която съм си поставил. Ще припомня само един епизод от епохата на нашествията, който не може да не е оставил следи в етническата картина на Пелопонес - завладяването на Коринт от [пра]българите или, както е казано в текста, от „котигури, утигури, унигари“ [49].

 

    2. Надпис на кан Маламир от с. Василика (Халкидики). Съвсем наскоро бе обнародван пътният дневник на Шарл Авезу, посетил през април-май 1914 г. Халкидическия полуостров [50]. По време на това обхождане младият френски учен (загинал през 1915 г. на българския фронт) достигнал до с. Василика [51], разположено в западната част на полуострова. Там той видял надпис, от който направил книжен естампаж. Лошото състояние на естампажа (и съответно лошото клише, което е публикувано) не позволява надписът да бъде разчетен напълно. Независимо от това издателите на дневника Д. Фейсел и М. Сев все пак допускат, че това е [прабългарски надпис. Според двамата френски учени на първия ред се чете: ἐκ θεο(ῦ)ἄρχοντα; на втория ред: ἐπὶ Μαδαφρα (?sic). ιου ἄρχοντος; на третия ред: κουλουβρος; на четвъртия ред: τὴν Σαλονίκ[ην] [52]. В. Бешевлиев, като използва по-скоро прерисувания от Д. Фейсел и М. Сев текст, отколкото твърде неясното клише, направи някои поправки и допълнения, най-съществените от които са: вместо неразбираемото Μαδαφρα. ιου предложи Μαλαμίρου, тоест ἐπὶ Μαλαμίρου ἄρχοντος, а на шестия ред прочете името Исвул [53]. Аз приемам поправката, според която в надписа се съдържа името на българския кан Маламир (831-836), и подкрепям четенето на шестия ред: Ι[Σ]ΒΥΛΥ, тоест Ἱσβουλου. При това положение, независимо от проявения песимизъм, съществуването (поне до 1914 г.) на [пра]български надпис в с. Василика е факт. Как трябва да се обясни този факт? Надпис, поставен от българи (по времето на кан Маламир и кавхан Исбул), извършили поход дълбоко навътре в Халкидическия полуостров (югоизточно от Солун)? Може би подобно обяснение се налага и от едно сравнение с надписа от Филипи? Все пак не може да се изключи възможно трайно присъствие на [пра]българи в западната част на Халкидики през втората четвърт на IX в.

 

    3. Нападения на цар Симеон в Гърция [54]. Споменавам тези походи на българския цар - те се отнасят обикновено към 918 г. - само за пълнота, тъй като въпреки съществуващите неясноти те могат да се отнесат към отбелязаната първа група действия на българската държава. И все пак дълбокото проникване на българите в същинска Гърция (Тесалия, Елада, Пелопонес) ме кара да допускам

 

20

 

 

известни възможности за по-трайно присъствие на български етнически елементи в посочените области.

 

    4. Actes du Prôtaton, № 7. В един абзац на първия типик на Света гора, издаден от Йоан Цимисхий в 972 г., се говори за нападения на „чужденци“ срещу манастира Перистера или „Св. Андрей“ (25 км североизточно от Солун) [55]. С основание може да се допусне, че под неясното обозначение „τῶν ἐθνῶν ἐπιδρομὴν...“ (ἐπιδρομῆς τῶν ἐθνῶν) се крият българите [56]. И наистина, каква друга етническа група би могла да разграбва манастири в околностите на Солун и Халкидики? Още повече, че съответният текст допуска подобни нападения и в бъдеще! По-трудно е да се отговори на въпроса, кои са тези българи - идващи от север, от българската държава, или местни заселници, които са грабели манастирските имоти (по подобие на случаите с манастирите Колову и Гомату, разгледани по-горе) [57]? Сякаш второто предположение е по-вероятно, и то не защото е по-изгодно за моята тема, а защото преди 972 г. комитопулите все още не са започнали организираните си военни действия срещу Византия и защото за манастира Перистера (или „Св. Андрей“) е съществувала постоянна заплаха от нападения и грабежи.

 

    5. Actes d’Iviron, I, № 2. В акта, издаден от протоспатарий Теодор Кладон, се говори за чужди нашествия (διὰ τὸ τούτους ἀφανισθῆναι ἐκ τῶν ἐθνῶν), довели до изчезването на 36 парици на манастира Леонтия (Λεοντίας) [58] - имот на Ивирон в Солун. В документа са посочени само месецът и индиктионът - септември, 4 индиктион. Г. Острогорски след обстоен анализ прие, че точната му дата е 975 г. [59] Макар и с известни съмнения, тази дата бе възприета и от други специалисти [60], а наскоро бе подкрепена с допълнителна аргументация и от последните издатели на документа [61]. В какво се състои тази допълнителна аргументация? Набляга се на факта, че в акта на Теодор Кладон става дума за един император (редове 3, 6, 7, 8, 38) - нещо, което подхожда много повече за времето на Йоан Цимисхий (969-976), но не и за съвместното царуване на Василий II и Константин VIII.

 

Бих искал да се спра малко по-подробно на това доказателство, и то чрез сравнение с документи от същата епоха от манастира Ивирон. В документ № 4 (982 г.) на редове 24 и 64 са споменати и двамата василевси, но на ред 36 четем: „τοῦ τρισμακαρίου βασιλέως τοῦ κυροῦ Κωνσταντίνου“. Още по-любопитен е № 6 (984 г.), ред 15: „τοῦ κυροῦ Βασιλείου τοῦ βασιλέως“; същото откриваме и на редове 22 и 27; № 7 (985 г.), ред 17: „τοῦ κυροῦ Βασιλείου τοῦ νῦν εὐσεβῶς βασιλεύοντος“ - същото е и на редове 18, 19, 24; № 18 (995 г.) - отново са споменати двамата василевси и т. н. Следователно споменаването на един или повече василевси не може да има решаващ характер и да ни насочи към времето на Йоан Цимисхий или след него. При това положение документът би могъл да бъде и от 990 г., както допускаше Ф. Дьолгер [62]. С това отпада и възражението, че годината 975 е твърде ранна за „български нападения“ [63]. Но дори да допуснем, че документът датира от така упорито защищаваната 975 г., аз не мога да приема, че с „τῶν εὐνῶν“ са обозначени маджари, които са опустошавали областта на Солун - така, както се допуска напоследък [64]. Що се отнася до произхода на тези българи (ако са българи в действителност!), проблемът е идентичен с разгледания вече абзац от Типика на Йоан Цимисхий.

 

    6. Actes d’Iviron, № 10. В документа (ὑπόμνημα), издаден от протоспатарий Никола, съдия на темата Стримон, Солун и Другувития (ноември 996 г.), се говори за нападение на българи, в резултат на което били опустошени селата Решетникия, Батонея, Мусдолока, Кранея и др. [65] И тъй като то стои много по- близо до цар Симеоновите походи из Гърция, отколкото до онези грабителски

 

21

 

 

набези (или по-точно действия), довели до разоряването на строго определен обект (най-често манастир), няма да се спирам повече на него.

 

    7. Vie des SS. Jean et Euthyme, p. 51, § 59. В житието на Йоан Ивер и неговия син Евтимий се разказва как българите опустошили Халкидическия полуостров (?) (Accedebat quod terrae omnes Bulgarorum metu angebantur...), което принудило монасите от Света гора сами да се заемат със земеделски труд [67]. Епизодът, разбира се, не е датиран; единственото указание е, че той е отнесен към игумената на Евтимий (1005-1019) [68]. Ж. Льофор обаче прие, че датата на това нападение трябва да се отмести с 10 години по-назад, тоест към 995-996, когато „Евтимий вече е ръководел като иконом делата на манастира [Ивирон]“ [69]. Мисля, че тази датировка е приемлива и няма какво да се възрази, особено след като документ № 10 от Ивирон (вж. по-горе № 6) ни поднася сведения за опустошителния поход на българите в западните части на Халкидики (между септември 995 и ноември 996 г.).

 

    8. Житието на Св. Атанасий Атонски. В житието на Св. Атанасий Атонски сред чудесата, извършени след смъртта на светеца, е вмъкнат епизодът с Йоаникий (игумен на метоха на Великата Лавра в Иерисо) и хвърленото от него на морското дъно злато, преди да бъде заловен от „варварите“ [70]. Преди години В. Тьпкова-Заимова се опита да докаже, че тези „варвари“ са били българи [71]. На това тълкуване възрази П. Льомерл, който, макар и под въпрос, допусна, че в случая става дума за „славяни стримонци“ [72]. Наистина не е лесно да се определи етническата принадлежност на „варварите“, пленили Йоаникий и придружаващите го монаси. Все пак, като не забравяме, че в същия текст българите един път вече са назовани „варвари“, можем да приемем, че и тук имаме същия случай. Още по-трудно е да установим откъде са дошли тези „варвари“ (= българи?), къде са се намирали техните местоживелища. Във Vita А се казва, че Йоаникий бил заловен от „намиращия се в близост варварски народ“ („τοῦ παρακειμένου τῶν βαρβάρων ἔθνους“) [73] - едно указание, което не е съвсем ясно. По-нататък обаче се казва, че те искали да „преминат граничните (съседните?) планини“ („ὑπερβαλέσθαι τὰ μεθορία ὄρη“) и ,да се завърнат у дома си“ („καὶ πρὸς τὰ ἑαυτῶν γενέσθαι“) [74]. Това вече подкрепя твърдението на В. Тъпкова-Заимова. Но във Vita В (безспорно по-късно, в чиято основа лежи Vita А) тези моменти са представени малко по-различно: „οἱ δὲ τότε τοῖς ἐκεῖσε μέρεσιν ἐπιχωριάζοντες βάρβαροι... Οἱ δὲ βάρβαροι, ἀθρόον δειλίας ἐμπλησθέντες καὶ τρόμου πολλοῦ, φυγάδες ἐφέροντο." [75] Тук, както се вижда, елементите, които позволяват макар и приблизителна локализация, са изчезнали! Тогава можем ли да допуснем, че това са били българи, обитаващи близката околност, тоест земите около устието на Струма (или пък в обратна посока, към Иерисо?) [76]? Безспорно колебанието не може да бъде отстранено напълно.

 

 

Б. МАЛА АЗИЯ

 

Преселванията на българи в Мала Азия [77] (за разлика от подобни случаи в балканските провинции на Византия) са имали почти без изключение насилствен, принудителен характер. И това е напълно естествено. От една страна, групи българи - по-малки или по-големи - в никакъв случай не биха могли да се прехвърлят отвъд морето самостоятелно, без разрешението и съдействието на имперските власти. От друга страна, самата Византия е била заинтересована при всеки по-сериозен случай на миграция на българи да прехвърли имигрантите

 

22

 

 

на територии, отдалечени от българо-византийската граница. И Мала Азия винаги е била най-подходяща за подобни цели.

 

На това би могло да се възрази, че през ранната епоха (VI в.) [пра]българите са достигали самостоятелно до малоазийското крайбрежие (така поне твърди Прокопий) [78]. Но в случая става дума за инцидентни прояви, за отделни опустошителни походи отпреди 681 г. След тази дата, когато окончателно се оформят отношенията между Византия и България като балканска държава, грабителските походи на [пра]българите престават и възможностите за достигане до Мала Азия изчезват. Остава само насилствената имиграция, за която вече стана дума.

 

Първото известие за настаняване на прабългари в Мала Азия датира от 530 г. Според няколко византийски хронисти гепидът Мундо (отцепил се от остготския крал Теодорих и назначен от Юстиниан I за магистер милитум на Илирикум) разбил нейде из Тракия [пра]български отряд. Пленените [пра]българи, сред които бил и техният вожд (или владетел според друг извор), били отведени в Константинопол, показани в Хиподрума по време на триумфа, след което били изпратени в Армения и Лазика (Колхида) [79]. Според някои изследователи тези [пра]българи били настанени в районите на „Тсорох, Ефрат и Трапезунд“ [80].

 

Минава столетие и половина и едва тогава се натъкваме на ново преселение на българи на изток. В 688 г. император Юстиниан II предприел голям поход с цел да покори славяните и [Куберовите] българи от Солунската област [„Славиния и България“] [81]. Императорът успял да се справи най-напред с българите, а след това подчинил и околните славянски племена. Голяма част от славяните Юстиниан II отправил към Мала Азия и ги настанил трайно в темата Опсикион. За техен началник бил поставен някой си Невул или Небул (Νέβουλος) - по всяка вероятност българин [82]. Тъкмо това ме кара да допусна, че сред голямото славянско множество е имало и българи. За разлика от други подобни случаи по-нататъшната съдба на тези преселници е добре известна. От тях била формирана 30-хилядна войска, която през 692 г. участвала в битка срещу арабите край Севастопол (югоизточния бряг наЧерно море). Техният предводител Небул бил подкупен и с 20 000 души преминал на страната на арабите. Ромеите били принудени да бягат и претърпели голямо поражение. Юстиниан II си отмъстил жестоко на останалите, като ги погубил (10 000?) [83]. Онези пък, които преминали на страната на противника, били включени в арабската войска и още през 694 г. участвали в поход срещу „Романия“ [84].

 

С тези важни събития, изиграли решаваща роля за съдбата на преселените в 688 г. славяни и българи (?), е свързан един интересен византийски оловен печат. Той бе публикуван за първи път от руския учен Б. А. Панченко, който разчете само част от легендата: „τῶν ἄνδρας δόντων σκλαβοὼν τῆς Βυτινῶν ἐπαρχίας“ [85]. Благодарение на съществуващото указание за индиктиона - 8, Панченко го датира в 650 г. и го отнесе към някой функционер (ὁ ἐπὶ τῶν βαρβάρων?), който командвал тази славянска колония. Печатът не остана без внимание и предложеното тълкуване бе коригирано два пъти. Веднага Г. Шлюмберже предложи ново и по-убедително четене -„τῶν ἀνδραπόδων τῶν σκλαβόων τῆς Βιθυνῶν ἐπαρχίας“ [86], а по-късно Γ. Острогорски определи и по-убедителна дата - 694/95 г., като го свърза по някакъв начин със събитията, които вече разгледах [87].

 

Трябваше да минат много години и едва тогава този въпрос бе подхванат наново. През 1972 г. Г. Закос и А. Веглери публикуваха за втори път печата, обнародван през 1903 г. от Б. А. Панченко (и заедно с него още един екземпляр

 

23

 

 

от същата матрица) [88]. Ето краткото описание на печата. На лицевата страна е изобразен император Юстиниан II и е гравиран надписът: „Γεωργίου ἀπὸ ὑπάτων“, както и указанието за индиктиона - 8. На обратната страна се чете: „τῶν ἀνδραπόδων τῶν Σκλαβόων τῆς Βιθυνῶν ἀπαρχίας“. Или, ако трябва да бъде възстановена цялата легенда, тя гласи: „Γεωργίου ἀπὸ ὑπάτων τῶν ἀνδραπόδων τῶν Σκλαβόων τῆς Βιθυνῶν ἀπαρχίας.“ Двамата издатели сполучливо свързаха с въпросния Георги още два печата, а именно: „Γεωργίου ἀπὸ ὑπάτων Ἀποθήκης τῶν ἀνδραπόδων Φρυγῶν Σαλουταρίας“ (индиктион 8, тоест 694/95 г.) [89] и „Γεωργίου ἀπὸ ὑπάτων Ἀσίας, Καρίας καὶ Λυκίας τῶν ἀνδραπόδων“ (индиктион 8, 694/95 г.) [90].

 

Внимателното изучаване на няколко големи групи печати: на Георги ἀπὸ ὑπάτων (общо 20) [91], на ἀποθήκης τῆς Βιθυνίας (общо 5) [92] и печати, свързани с войните от 694-697 г. (общо 9) [93], доведе Г. Закос и А. Веглери до важни наблюдения. В случая интерес представляват заключенията относно дейността на Георги ἀπὸ ὑπάτων: провинциите, в които той е изпълнявал своите задължения - Витиния, Фригия Салутария (част от темата Опсикион), Азия, Кария, Ликия и Кападокия, - покриват голяма част от Мала Азия. В тях е трябвало да бъдат създадени колонии от чужденци и тъкмо с това е бил натоварен опитният в подобни дела Георги ἀπὸ ὑπάτων [94].

 

Съвсем наскоро Н. Икономидис успя да намери окончателно решение на тези интересни събития. Идеята на гръцкия учен се основава на няколко важни пункта, а именно: съмнение в твърдението на хронистите, че Юстиниан се е разправил така жестоко с останалите славяни след тежкото поражение в 692 г., в присъствието на термина ἀνδράποδον („роб“, „военнопленник“) в легендата на печатите на Георги ἀπὸ ὑπάτων и в новата датировка на събитията (Юстиниан II се е завърнал в Константинопол през 693 или 694 г.). А идеята е твърде проста: останалите 10 000 славяни (и отчасти българи?) не са били избити, а разпродадени в робство и тъкмо с тази разпродажба е бил свързан Георги ἁπὸ ὑπάτων [95].

 

Следващото известие за българи в малоазийските провинции на Византия е от 755 г. През тази година български заселници, настанени в Tohum и Gaihan, воювали срещу арабите. За съжаление книгата на турския учен M. Yinanc, в която се разглежда това събитие, ми е недостъпна [96]. От друга страна, С. Врионис - безспорно един от най-добрите познавачи на византийска Мала Азия, - коментирайки това твърдение на турския учен, отбелязва, че от българите, заселени в Анатолия от Константин V през VIII в., една част са били вече славянизирани или на път да станат славяни, а след това и елинизирани [97]. За кои българи става дума? Дали С. Врионис има предвид онези 208 000 славяни, напуснали България по време на ожесточената война на Константин V срещу българската държава (за тях ще стане дума по-долу)? Но това събитие обикновено се отнася към 761—763 г., а сражението на българите срещу арабите, за което пише М. Yinanc, е станало през 755 г.! При това положение остава само една възможност: българите от Tohum и Gaihan са славяните, за които говори Теофан под същата 755 г.:

 

„Авумуслим събрал войската си и влязъл в сражение [с Ал-Мансур, 754-775 г.] при Низибис, победил го и убил мнозина. А по-голямата част от тях били славяни и антиохийци.“ [98]

 

Дали сред тези славяни е имало и българи? И откъде са се появили - потомци на онези, които в 692 г. преминали на страната на арабите, или пък резултат от нова, по-късна миграция, за която няма сведения в изворите? Първото предположение сякаш е по-вероятно.

 

Между 761-763 г. (според други изчисления между 760-762 г.) [99], тоест в разгара на кризата в България и войната, която Константин V водел с рядко

 

24

 

 

упорство, страната била напусната от огромно множество славяни. Отбелязвам това събитие по две причини: първо, въпреки че изворите са противоречиви, все пак става дума за славяни, избягали от българската държава, и второ, не знаем дали славянската маса (все още „непобългарена“!) не е увлякла със себе си и българи. Но нека се върна към изворите. Ето какво съобщава Теофан:

 

„Много славяни, бягайки, преминали към василевса, който ги настанил край Артана.“ [100]

 

Патриарх Никифор е малко по-обстоятелствен:

 

„След като изминало немалко време, славянски племена се изселили от земите си и преминали като бежанци Евксинския понт. Те представлявали голямо множество и броят им достигал до двеста и осем хиляди. Те се заселили при реката, която се нарича Артана.“ [101]

 

Както се вижда, двете известия се доближават само в един пункт: новото местоположение на избягалите славяни (поречието на Артана, Витиния). Докато Теофан предава точно механизма на събитието (славяните бягат при василевса, който ги настанява в Мала Азия), патриарх Никифор се е постарал да бъде точен, съобщавайки броя на славяните - 208 000 (някои изследователи може би с основание се съмняват в този брой) [102]. Въпреки разминаванията, които вероятно се дължат на съкращаване на първоизвора, събитието е факт, който не може да се оспорва: голяма група поданици на българската държава, възползвайки се от напрегнатото политическо положение в страната, избягала във Византия и по нареждане на Константин V била настанена във Витиния, за да засили колонизационните процеси в Мала Азия [103].

 

Почти две столетия по-късно българското присъствие в Мала Азия се свързва с военните действия на Барда Фока, доместик на схолите, срещу арабите. В цитираната вече книга на М. Yinanc става дума за българи сред войската на доместика [104]. С. Врионис отговори на това твърдение на турския учен, като наблегна на факта, че „българските части на Барда са били рекрутирани от Балканите и са били славяноговорещи, а не туркофони“ [105]. За съжаление не можах да достигна до първоизвора, който е в основата на този спор. Ако приемем обаче, че става дума за критската експедиция на Варда Фока, сведенията са безспорни: в армията на доместика е имало „Стлавизиани“, обитаващи Мала Азия („ἀπὸ τῶν Σθλαβησιάνων τῶν καθημένων εἰς τὸ Ὀψίκιον ἀνδρῶν σκ´“) [106]. Но по- важното в случая е друго - сред войските, командвани от Варда Фока, действително е имало българи, но това е било малко по-късно. Ha 20.Х.954 г. доместикът на схолите дал решително сражение на Сайф ад-Даула (от династията на Хамданидите), емир на Мосул и Алепо (945-967) [107], край Hadat, в което претърпял пълно поражение. Арабските извори (сред тях първо място се пада на Mutanabbī) сочат единодушно, че в ромейската войска са участвали и руси, българи, арменци, както и „славяни и хазари (или грузинци)“ [108]. На следната година Варда Фока предприел нова кампания с войска, която имала същия състав [109]. Като приемам тези сведения за достоверни, остава да се отговори на един въпрос: откъде са били рекрутирани българските части - от балканските провинции на империята или от Мала Азия? За съжаление липсата на каквито и да било конкретни данни не позволява да се даде точен отговор на този въпрос. Заслужава отбелязване един факт: разграничаването на „българи“ от „славяни“. Това разграничаване е любопитно, но едва ли може да ни даде нещо повече.

 

Българският елемент в източните провинции на Византия бил подсилен по време на войните на Василий II срещу България, както и веднага след тяхното приключване (1018 г.). Видяхме, че основният ни извор за тези процеси е Йоан Скилица, който в някои случаи е по-конкретен и отбелязва новите местоживелища на преселените българи, но в други мълчи. Все пак това мълчание не дава

 

25

 

 

основание да се твърди, че в тези случаи българите са били изселвани на изток. В един случай обаче той е съвсем ясен и категоричен: след превземането на Мъглен (1015 г.) всички жители на града, годни да носят оръжие, били изпратени в „Аспракания“ (εἰς Ἀσπρακανίαν), тоест във Васпуракан [110].

 

За подобно събитие, и то с масов характер, съобщава Аристакес Ластивертци. След като описва накратко и с известни неточности войните на Василий II със „западните страни“ и постепенното овладяване на „страната на българите“, арменският автор продължава: господарят на страната починал, а синовете му, като не желаели да се подчинят един на друг, се предали на императора. Последният ги лишил от наследство и им раздал „места“ за пребиваване в ромейската държава. След това той с измама събрал „българската войска“ на едно място и вместо да надари войниците, василевсът наредил да ги опишат всички и ги изпратил на изток, „откъдето няма връщане“. Там те извършили много злини [111]. Внимателното запознаване с текста, както и съпоставянето му с други извори показва, че българите били изпратени в областта Тайк (наскоро завладяна от империята), където били настанени като погранично население (акрити) или пък били включени в тагмите, лагеруващи в тази област [112].

 

Сравнително масовото преселване на българи в Мала Азия през ранната епоха - тук бяха разгледани само онези случаи, които са сигурно засвидетелствани в изворите (към тях може би трябва да бъде добавено възможното разселване на български богомили) [113] - се доказва и от обратната връзка: присъствието на българи в малоазийските провинции на Византия през XI в. [114] Като отбелязвам мимоходом едно известие за българи във войската на Роман Диоген в похода му срещу селджуките (те биха могли да бъдат рекрутирани и от Балканите? [115]), бих искал да се спра малко по-обстойно на някои сведения от източен произход. Наистина те все още не са достатъчно изучени от гледната точка, която ме интересува тук, но все пак някои факти заслужават да бъдат отбелязани.

 

В „Забележителните дни на селджукската държава“, чийто автор е Абу Мансур Ал-Хазани, се говори за „славянизирани страни“ („ел-меналики саклаб“), за славянизирани държави, които били васални на селджуките [116]. Ако за първата от тях, „Сувар“, може само с известно основание да се твърди, че е резултат на преселение на племето савири (сред тях би могло да има и българи), то втората, назована категорично „Булгар“, не оставя съмнение за етническата ѝ характеристика. Друг е въпросът, дали тези българи са се появили в Мала Азия след 1018 г., както приемат някои [117], или пък са там вследствие на неколко- вековните миграционни процеси, за които вече стана дума.

 

Още по-интересни са сведенията, които предлага т. нар. „Данишменднаме“ или „Сказание за Данишменд“ (записано в началото на XIII в. от Ибн Ала) [118]. В текста многократно се говори за„Булгардаг“ (Bulgar daği) -„българска планина“, за „Булгар хадъ“ - „граница на Булгар“, „Булгар стеги“ - „до полите на Булгар“, за „Булгар маден“ (Bulgar madeni) -„български рудник“ (намирал се в склоновете на Булгардаг) и т.н. [119] Местонахождението на Булгардаг е отдавна установено: в днешната източна част на Киликийския Тавър. На юг тя е била ограничена от платото Ичел; на югоизток - от Адамската низина; на север - от Тавър - Ликаония, тоест областта на Коня (Икония) и Нигде - темата Кападокия [120].

 

Като съпоставим двата споменати по-горе извора, преди всичко сведенията за държавата „Булгар“ и за „Булгардаг“ (и всички производни топоними и ороними), и като прибавим към тях по-късни известия, които без колебание съобщават за „българска държава“, за „българи“, „владетели“, „военачалници“,

 

26

 

 

„войски“ [121], ще се убедим, че се докосваме до един твърде интересен социо- политически феномен: съществуването на българско държавно образувание в югоизточните части на Мала Азия (от ΧΙ-ΧII в. нататък).

 

 

В. ИТАЛИЯ

 

Запознаването на българите с византийска Италия, за разлика от балканските провинции на Византия, става чрез проникването им в качеството на наемници във византийските войски, които воювали срещу готите. Трайното им заселване пък е резултат от първична инфилтрация или по-късна доброволна емиграция [122]. Ще започна със събирането и обобщаването на данните за [пра]български войскови части, пребивавали по едно или друго време в Италия, тъй като имам основания да допусна, дори само заради логиката, че не всички [пра]българи са се завръщали там, откъдето са дошли. Напротив, оставали са в Италия.

 

Основният извор както за Юстиниановите войни в Италия, така и за българското участие в тях е Прокопий. Преди да пристъпя към конкретните данни, необходимо е да направя една бележка, която засяга етническите наименования в „De bello Gothico“.

 

В нито един от тези случаи, които ще разгледам тук, Прокопий не употребява името българи (Βούλγαροι). Навсякъде той използва понятието хуни (Οὖνοι или οὐνικὰ ἔθνη). Внимателното изследване на целия текст, съпоставянето му с други съвременни извори, както и запознаването с историческата картина в Югоизточна Европа (първата половина - средата на VI в.), показват недвусмислено, че хуните на Прокопий са българи [123]. Веднъж направена, тази важна уговорка ме освобождава от задължението да се връщам на този въпрос. А сега самите сведения.

 

В 535 г. [пра] българската военна част, командвана от някой си Константин, дебаркира в Сицилия заедно с Велизарий [124]. Две години по-късно, в 537 г., 1600 конници [пра]българи, склавини и анти, командвани от Мартин и Валериан, се появяват край Рим [125]. Наскоро след това, съобщава Прокопий, Валериан наредил на [пра]българите да построят вал край р. Тибър и да изградят лагер, в който да пребивават [126]. През 542 г. Велизарий получил подкрепления, изпратени от Юстиниан, сред които били траки, перси и [пра]българи [127]. В 546 г. [пра]българинът Ὀδολγάν (Ὀδολκάν) - Одолган, бил назначен за командир на гарнизона в Перузия (Περυσία) [128]. Според Комес Марцелин през 548 г. византийският пълководец Йоан нападнал готите в Кампания. Обаче през нощта лагерът му бил атакуван от Тотила поради предателството на българите, които били в неговата войска [129]. Прокопий представя тези събития малко по-различно: Тотила успял да преведе хората си през непроходима планина. Изпратените от Йоан разузнавачи (хуни, както ги нарича Прокопий, а българи според Комес Марцелин!) забелязали присъствието на вражеска войска, но не могли да установят нещо по-сигурно. Страхувайки се от възможно нападение, те се завърнали в лагера почти едновременно с връхлитащите готи. Но изненаданите ромеи сполучили да се измъкнат [130]. Различията в двата разказа са без значение в случая. По-важно е, че разузнавачите хуни на Прокопий са наречени българи от Комес Марцелин [131]. В 552 г. Нарзес потеглил към Италия с голяма войска, в която имало и много българи [132]. През същата година в решителното сражение край Буста Галорон (Βουσταγαλλώρων) Прокопий отново отбелязва, че сред войниците на Нарзес имало българи [133].

 

27

 

 

За да завърша този период от [пра]българското присъствие в Италия, ще отбележа един интересен епизод, разказан от папа Григорий Велики (540-604, папа от 590 г.) в неговите „Диалози“. Случката станала в Рим с мечоносеца (спатарий) на Нарзес, който бил българин. Един ден този българин бил повикан при смъртноболно дете, което живеело в същата къща. Той му заговорил на български и детето му отговорило на същия език, сякаш произхождало от същото племе. По-нататъшните фантастични елементи на разказа (по този начин детето доказало, че е било на небето и там е изучило всички езици) са без значение [134]. По-важното е, че тази случка доказва българско присъствие в Рим, още веднъж подкрепя правилното обяснение на името хуни у Прокопий и, както справедливо отбелязва В. Бешевлиев, свидетелства за обособяването на българския език, познат на местното население [135].

 

[Пра]българските войскови части едва ли само са участвали във войната и след това са се отправяли към Балканите. Не би трябвало да се съмняваме, че част от тях доброволно, по собствена инициатива, е оставала в Италия, а друга - като гарнизони из византийската територия на полуострова. Това българско присъствие било подсилено през 569 г., когато лангобардският крал Албоин довел със себе си в Италия гепиди и българи [136].

 

Едно столетие по-късно нова вълна [пра]българи се установила в Италия. Този епизод заслужава по-голямо внимание и затова ще го представя малко по-подробно. Описвайки разпокъсването на Стара Велика България, Теофан отбелязва:

 

„Четвъртият пък и петият [синове на Кубрат - б. а.], като прехвърлили реката Истър, или наречена още Дунав, единият останал там, в Северна Панония, подчинен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните.“ [137]

 

Патриарх Никифор, след като съобщава за четвъртия Кубратов син, настанил се в Панония, продължава:

 

„Петият се установил в Равенския Пентапол, ставайки данъкоплатец на ромеите.“ [138]

 

Личността на петия син на кан Кубрат (четвъртият безспорно е Кубер) ни е позната благодарение на разказа на Павел Дякон [139]. Според лангобардския историк [пра]български вожд на име Алцеко [140] се отделил от своето племе и с цялата си войска пристигнал в Италия при краля на лангобардите Гримоалд (662-671). Алцеко помолил да се засели в страната му и обещал да му служи вярно. Кралят го изпратил в Беневент при сина си Ромоалд, който го приел радушно и му определил място за заселване в Сепинум, Бовианум, Исерния и някои други градове в Кампобасо, които очевидно били обезлюдени. Единственото изискване, отправено към Алцеко, било да се откаже от титлата ,дукс“ и да приеме друга - гасталдиус [141]. Според Павел Дякон

 

„те живеят и до днес (края на VIII в. - б.а.) [142] по тези места и никак не са забравили собствения си език, макар и да говорят на латински“.

 

Едва ли трябва да се съмняваме, че „петият син на Кубрат“ (Теофан и Никифор) и „Алцеко“ (Павел Дякон) са едно и също лице. Независимо от някои различия в двете групи извори (местоположението и върховната власт, на които бил подчинен) - те вероятно отразяват два различни етапа, - може да се приеме със сигурност, че Алцеко е син на Кубрат и е напуснал причерноморските степи след смъртта на баща си, тоест след 663 г. [143] Вероятно на първо време той е пребивавал във византийските територии в Италия, в Равенския екзархат (оттам и титлата дукс?), а след това е преминал при лангобардите [144]. С това сведенията за Алцеко се изчерпват, но неговите българи са оставили трайни дири в историята на Апенинския полуостров, особено в ономастиката и топонимията.

 

28

 

 

С появата на Алцеко и неговите българи (техният брой остава неизвестен, но едва ли са били малко) в Италия, може да се каже, че приключва първоначалният период на проникване и трайно настаняване. Следващите столетия вече поднасят сведения за присъствието на българи с отдавнашни корени във византийска Италия. Първият от тези извори е гръцкото житие на Св. Нил Млади (910-1004), написано преди средата на XI в. от неговия ученик Бартоломей [145]. В житието е отразена интересна случка, станала със светеца в Росано (Калабрия). Според житиеписеца светецът намерил на пътя една лисича кожа. Той увил с нея главата си, а монашеското си облекло закачил на тоягата (бастуна) си, която носел на рамо. В този вид прекосил града, без да бъде разпознат. Но децата го следвали, замеряли го с камъни и викали: „Хе, български монах“, докато други го смятали за франк (тоест латинец), а трети за арменец.“ [146]

 

И. Дуйчев, изучавайки този интересен текст, отнесе случката със Св. Нил към XI в. (sic!) и прие без колебание, че тя свидетелства за наличието на богомили в Калабрия, мигрирали там по време на войните на Василий II срещу България [147]. Тази странна интерпретация на българския учен напълно основателно бе критикувана от А. Гийу, който предложи съвсем различно обяснение на въпросния епизод от житието на Св. Нил:

 

„Приемайки конкретния смисъл на този текст, съгласно начина на живот на Св. Нил, трябва да се отбележи просто, че гръцките деца на Росано, град с много стари византийски традиции, през втората половина на X век не са обичали монаси българи, арменци или латинци, които понякога са идвали в техния град, или поне за които са им говорили, за да ги опозорят. В Калабрия впрочем е имало според нас един или повече български манастири.“ [148]

 

Мисля, че към това обяснение на един познавач на Южна Италия няма какво да се добави и се присъединявам към него.

 

Проблемът за богомилската миграция в Южна Италия е в основата на тълкуването на още два извора, които обикновено се привличат при изучаването на българското присъствие на Апенинския полуостров. Тези извори са хрониката на Лупус Протоспатариус и т.нар. „Барийски анали“ (Annales Barenses). В първия случай информацията, която е обект на подобно тълкуване, е косвена. Лупус Протоспатарий е вмъкнал в своето съчинение два пасажа, които засягат българската история: смъртта на цар Самуил и гибелта на неговия син и наследник Гаврил Радомир (той е споменат, без да се посочва името му) [149]. Както се вижда, в тези текстове не става дума за българи в Южна Италия (хрониката е съставена в Бари), а само за пренасяне на информация. И тъкмо тук И. Дуйчев потърси посредничеството на български богомили, които, толерирани от Самуил, но сетне преследвани от византийците, напуснали българските земи и се установили в Южна Италия [150]. Пътищата, по които западните хронисти са получавали информация за събитията на Балканския полуостров, са изключително важен и труден проблем, който се решава самостоятелно при всеки конкретен случай. Но по-важното е, че това не е предмет на обсъждане на тези страници. Що се отнася до цитираното обяснение на Дуйчев, трябва да кажа, че за него няма никакви сериозни основания, тъй като кръгът на тези, които биха могли да бъдат източник на подобни сведения, е твърде широк. При това положение сякаш най-задоволително е мнението на А. Гийу:

 

„... трябва да се признае, че бележките относно България, какъвто и да е бил езикът на известието, са намерили слушател в Южна Италия. Дали българската епопея се е разказвала в Южна Италия?“ [151]

 

Вторият извор са „Барийските анали“ [152]. Й. Иванов и след него И. Дуйчев отбелязаха онези места в текста, в които става дума за

 

29

 

 

„miseri Macedones et Pauliciani“ (тоест „нещастните македонци и павликяни“), участвали във византийската войска, воювала срещу норманите в Южна Италия [153]. Действително с понятието „павликяни“ биха могли да се означат и техните събратя, българските богомили (за неизвестния автор и едните, и другите били еретици). Но що се отнася до „Macedones“, те наистина биха могли да са „les soldats des tagmata macédoniens“, както сполучливо отбеляза А. Гийу [154]. Но в случая по-важно е друго. В текста има пряко посочване за българи във византийската войска, дебаркирала в Сицилия през 1027 г. [155] Друг е въпросът, дали тези българи (или поне някои от тях) са останали в катепаната.

 

Напоследък се заговори за един гръцки псалтир от Атинската национална библиотека (Cod. Athen. 149), илюстриран (ff. 52^v, 103^r, 143^r) c три изображения на Св. Петър и Св. Павел. Двамата апостоли (първата и третата миниатюра) държат в ръцете си рула, чиито текстове са на славянски език [156]. Заключението, че този псалтир е преписан в Южна Италия и е предназначен за двуезична среда, е напълно логично и обосновано. Спорен остава само въпросът, дали тази среда е гръко-сръбска или гръко-българска [157].

 

- (vicus Bulgarum (Bulgarorum) qui vocatur Sclavinorum)

 

Вече стана дума, че българското етническо име е оставило трайни следи в топонимията и ономастиката на Италия. Този въпрос е проучван неведнъж [158] и затова тук ще посоча само няколко от най-характерните случаи. Например в документа от манастира „Santa Сгосе de Fonte Avellana“ (диоцез Cagli-Pergala) се говори за vicus Bulgarum (Bulgarorum) qui vocatur Sclavinorum (1085 г. - недалеч от бреговете на Чезамо) [159]. Документ от същия архив свидетелства за съществуването на църквата „Свети Петър“ in Bulgaria (Monteporzio), по левия бряг на Чезано [160]. В един документ, издаден от Отон III в полза на манастира „Св. Лоран“ in campo, се говори за църквата „Св. Жерве“ in Bulgaria (близо до Cento Croci de Mondalfo, в 1154 г.) - църква, която все още съществува [161]. Трябва да се отбележат още църквата „Св. Йоан“ in Bulgaria (1069 г.), една terra Bulgarorum (домен в областта на Римини) [163], фамилията Bulgarus, засвидетелствана през X в. на територията на Osimo, на юг от Анкона [164], „il Castello di Bulgari (Montozzi)“ [165] и др. Всичко това оправдава писаното от А. Гийу:

 

„Те (българите - б. а.) са собственици, земеделци, монаси или войници при случай, понякога глави на големи фамилии, които присъстват в някои градове, откриват се сред ръководните им кланове, запазват поне отчасти етническата си физиономия до средата на XI век.“ [166]

 

 

 

Г. НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА ЕПОХАТА XI-XIV В.

 

Периодът от края на X до края на XI в. се оказва решителен за етно-демографската история на Византийската империя [167]. В резултат на големи военни сблъсъци на Изток, на Балканите, в Южна Италия, на големи победи (срещу България, Армения, Грузия) и на не по-малки поражения (селджуките в Мала Азия, норманите в Южна Италия), на рухването на дунавската граница (поне за няколко десетилетия) етно-демографското състояние на империята претърпява сериозни изменения. От една страна, към Византия се приобщават огромен брой българи, отчасти сърби, арменци, грузинци, тюркски народи (инфилтрация на печенези, узи и кумани в балканските провинции и настаняването на селджуки в Мала Азия). В същото време империята губи окончателно гръкоезичното население (а заедно с него и латинофоните) в Южна Италия (след падането на Бари в 1072 г.) и голям брой ромеи в малоазийските провинции

 

30

 

 

(след катастрофата при Манцикерт в 1071 г.). Количествената характеристика на тези изменения е трудно уловима, тъй като изворовият материал не позволява установяването на абсолютни стойности. Колебания и спорове винаги ще има, но сякаш са прави онези учени, които приемат, че съотношението между „гръцкото“ и „негръцкото“ население на империята едва ли е било по-различно от 1:1 [168].

 

Какво е било състоянието или как се е развивал българският въпрос във Византия през тази епоха на промени? Ще бъде грешка, ако той се разглежда изолирано от цялостното състояние на Византия. И все пак някои особености са налице. Гибелта на българската държава в 1018 г. слага край на едно вече традиционно, многовековно отношение между двете страни. Цялата българска територия е присъединена към Византия, а целият български народ живее в границите на империята и се подчинява - теоретически и в действителност - на василевса на ромеите [169]. Както вече отбелязах, тази страна на въпроса излиза извън целите на моята книга [170]. Но в същото време изчезването на България от политическата карта на Югоизточна Европа довело до някои съществени изменения на проблема „българите във Византийската империя“. Тези изменения трябва да се търсят преди всичко в една посока: мотивите и пътищата на миграция на българи към изконните византийски земи. Рухването на българската държава довело съвсем естествено и до рухване на всички прегради, които биха възпрели потенциалните емигранти. Унищожаването на българския държавен апарат напълно логично довело и до унищожаване на онези условия и причини, преди всичко политически, които благоприятствали отделни миграционни явления в периода до началото на XI в. Едновременно с това се появили нови причини и нови форми на преселване и разселване на българското население. Най-общо те могат да се обособят в две групи: насилствени и доброволни. Сред насилствените се открояват: депортирането на българско население по време на войните на Василий II срещу България (или непосредствено след тяхното приключване), прехвърлянето на цели военни подразделения (около и след 1018 г.) на източните граници на империята [171], рекрутирането на войници сред българското население, които, обособени в отделен корпус, воюват из Мала Азия или Южна Италия [172]. Номадските нашествия през XI в. са подтиквали поне част от българите в темата Паристрион да напускат родните си огнища и да търсят място за заселване на юг. Тези процеси безспорно са довели до промяна в общата картина и преди всичко до подсилване на българския елемент в собствените територии на Византия. За съжаление изворите предлагат ограничен брой сведения, повечето от които бяха вече разгледани [173].

 

*  *  *

 

Началото на тринадесетото столетие, наситено с изключителни събития, оставя трайни дири в съдбата на Византия и останалите балкански държави. На 12. IV. 1204 г. рицарите на Четвъртия кръстоносен поход, подпомогнати от Венеция, завладяват византийската столица и осъществяват отколешната мечта на „франките“. Това не е обикновена победа (или поражение), с каквато средните векове изобилстват. Тя има големи символични и още по-големи практически последици. Този акт е свързан трайно с унищожаването на един мит и рухването на една легенда - мита за несъкрушимостта на Константинопол, „царицата на градовете“, и легендата за вечността на византийската универсална империя - двата опорни стълба на византийската икуменическа политическа идеология.

 

31

 

 

Практическите сетнини - безспорно свързани с пробива в имперската идеология - са не по-малко горчиви. Макар и ранена тежко, Византия съумява да събере сили и да формира три центъра - Епир (малко по-късно Солун) [174], Никея [175] и Трапезунд [176], всеки от които претендира за наследството. Но дори след 1261 г., когато латинците са прогонени от Константинопол, някогашното ромейско единство остава мечта. Трапезунд се откъсва завинаги, Епир и Тесалия [177] са полунезависими, а франките създават в Морея трайна държава, която просъществува до 1430-1432 г. [178] Двете последни столетия от историята на Византия, столетия на „le patrotisme grec“ и „l’utopie nationale“, които дават живот на „La grande idée“ (Мегàли идея), както приема Е. Арвайлер [179], са по-скоро бледа сянка на миналото, отколкото отражение на действителна сила. Тези политически, идеологически и военни поражения имат и още един съществен резултат, който оказва влияние върху етническия облик на Византия: „национализация“, гърцизация на империята.

 

През същата епоха, която донася толкова горчивини на Византия, възстановената в 1186 г. българска държава бързо укрепва, консолидира се и само за половин столетие успява да измине пътя от малка и несигурна държавица, скрита на север от Балкана, до обширно и могъщо царство, чийто владетел (опирайки се на традицията) не без основание претендира за титлата „цар на българи и гърци“ [180]. Една от основните характерни черти на този процес е приобщаването на всички някогашни български земи и всички българи към българската държава - процес, който завършва успешно през 30-те години на XIII в. [181] Тази посока на етно-демографските процеси - от периферията към центъра - естествено не оставя място за онези явления, за които вече говорих в първата част на тази глава, тоест миграция на българи към Византия. Нещо повече, това състояние на нещата (прогресивното териториално разширение на България и упадъкът на Византия) открива възможност за поставяне и разглеждане на обратния проблем, а именно: „ромеите в България“. Но това е проблем, излизащ извън тематичните граници на книгата, която е посветена на „българите във Византия“!

 

И така, какво е състоянието на българския въпрос във Византия през XIII—XV в.? Казаното по-горе ми позволява с основание да отбележа липсата на масови миграционни движения на българи с посока Византия. Пълното мълчание на изворите подкрепя по категоричен начин този логически извод. Следователно през късновизантийската епоха въпросът има само една страна и тя е: българско присъствие в империята, което е резултат от по-ранни преселвания. Или, казано по друг начин, тук имаме работа със статичната страна на процесите и явленията, тъй като динамичната се отнася към по-ранно време и бе проследена дотолкова, доколкото позволяват изворите.

 

И през тази епоха въпросът за „българите във Византия“ има някои особености. Кои са те? Както вече отбелязах, масови миграции на българи липсват. В замяна на това от българската държава отпадат цели области (предимно в Македония), които попадат под суверенитета на империята [182]. Но българското население на тези области, съгласно направената уговорка, не е обект на проучването. Втората особеност се състои в твърде честата липса на конкретни, тук бих казал категорични посочвания за етническата принадлежност на разглежданото население. И това е напълно естествено, тъй като теоретически то се разглежда като ромейско. На помощ идват ономастиката и топонимията, които са в състояние, макар и невинаги лесно и успешно, да решат някои проблеми. Най-сетне трябва да отбележа, че изворите, с които разполагаме

 

32

 

 

(с изключение на актовия материал от Атонските архиви), са често откъслечни и предлагат сведения само за отделни територии. Но все пак в повечето случаи това са територии, на които вече бе установено българско присъствие - факт, позволяващ да се говори за континуитет.

 

Като започвам анкетата от запад на изток, естествено е да се спра преди всичко на територията на Охридската архиепископия заради богатия документален материал, свързан с името на Димитър Хоматиан (1216-1234). Няколко неща заслужават отбелязване. Първо, територията на архиепископията е включвала земи, населени с българи, които до 1018 г. са били части от българската държава. Между 1230 и 1246 г. те отново са били приобщени към България в резултат на успешната война на цар Иван II Асен срещу Теодор Ангел Комнин [183]. Това положение почти ги изключва от границите на моята анкета. Трябва да се припомни, че материалите, излезли от канцеларията на Охридската архиепископия, на няколко пъти са привличали вниманието на специалистите и са използвани задълбочено тъкмо от гледна точка на народностния облик на Западна Македония и Епир [184]. И никой от тези изследователи не е пропуснал да подчертае трайното българско присъствие в областите, които са отразени в актовия материал на архиепископията.

 

При това положение ще си позволя да обърна внимание само на няколко от стотиците имена, срещащи се в тази богата документация, чийто български характер е неоспорим, или се срещат и в документи, издавани по друго време и на друго място. Ето някои от тях: Γεώργιος τοῦ Βλαζνου (Блажо?) [185], Ῥαδομήρος [186], Βλαδημήρος [187], Κωνσταντίνος ὁ τὴν ἐπωνυμίαν Γουδέλης [188], Τειχομοίρος [189], Λυτοβόης [190], Γρίδος ὁ Δράζης [191], Τειχωτίτης [192], Δρουγουβιτική (Положко) [193]. Документалният материал свидетелства за елинизацията на тези българи, като едно от основните средства е смесеният брак [194].

 

Прескачайки Източна Македония, на която ще се спра малко по-нататък [195], бих искал да разгледам по-специално Родопите. Макар че отделни части от тази планинска област са били обект на спор между България и Византия почти през цялото средновековие, през разглеждания период основната територия на Родопите е била подвластна на империята. Ето защо ще приведа всички (или почти всички) данни за българско население, с които разполагаме. Ще започна с района на Мосинопол. Не може със сигурност да се твърди, че там е имало масово присъствие на българско население още през най-ранната епоха. Но за началото на XI в. вече има сигурни известия: в областта Волерон Василий II преселил българи от Тесалия и от град Воден [196]. Няма съмнение, че този български облик е давал увереност на Иванко, който в самия край на XII в. се е стремял към създаването на самостоятелно владение или княжество (по думите на Г. Острогорски [197]). Малко по-късно, в 1207 г., местните българи („li Bougre de la terre“), както свидетелства Жофроа дьо Вилардуен, организирали засада и убили солунския крал Бонифас дьо Монфера [198]. В края на същото столетие (1294 г.) ἐπικρατῶν на Мосинопол бил Никола Мито, протосеваст на българите [199].

 

Историкът на Третия кръстоносен поход Ансберт свидетелства за българско население по склоновете на Източните Родопи, близо до Адрианопол [200]. Пак там, в областта Ахрида (преди всичко крепостите Устра, Иперперакион, Кривус, Ефрем, Мниакос), както и в Западните Родопи (Стенимахос, Перущица, Кричим, Цепина) Георги Акрополит отбелязва масовото присъствие на българи [201]. Благодарение на това българско население (най-вече в Меропа-крепостта „Света Ирина“ и Повиздос-Подвис) в средата на XIV в. Момчил сполучил да създаде едно независимо владение, което се простирало от устието на Арда до Перитеорион и Ксанти [202].

 

33

 

 

Някои данни за топонимията също говорят за българи в областта на Родопите. В два патриаршески акта (от 1316 и 1330 г.) се говори за село Буковик (Μποκοβίκο), което било обитавано от богомили [203]. Селото било разположено по долното течение на Марица. В два документа от архива на манастира „Св. Йоан Продром“ (край Серес) - една грама на епископ Киприан (1333 г.) [204] и един хрисовул на Стефан Душан ( 1345 г.) [205] - се споменава метохът на манастира Γραδίστος (Градище) и неговите две планински пасища τοῦ ἁγίου Γεωργίου τοῦ Πράσακα καὶ τῆς Λουμπουτίτσης (имена от негръцки, по всяка вероятност от български произход) [206], разположени το πέραν τοῦ Μέστου, тоест в Западните Родопи.

 

По-горе бяха отбелязани, макар и твърде кратко, някои данни за българите в Киликийския Тавър, почерпани от „Данишменднаме“ (или „Разказ за Мелик Данишменд“). Тази етническа характеристика на областта не само се подкрепя от по-късни извори, но става и още по-убедителна благодарение на изворите за историята на Караманската династия. През втората половина на XIII в. поетът Ярджани съставя на персийски език „Шахнаме-и Караман“ („Шахнаме за [династията] Караман“). Този текст е преработен в проза на среднотурски език от Ахмед Бей с прозвище Шикяри (починал в 1512 г.).Така възниква „Тарих-и Караман“ („История на Караман“) [207]. Творбата на Шикяри е изключително ценен извор за историята на българите в Мала Азия. Установено е, че тя съдържа над 100 сигурни сведения за българи, към които трябва да бъдат добавени още 50 косвени свидетелства. „Историята на Караман“ не само потвърждава, както вече казах, българското присъствие през ХП в., но и предлага обилни данни за времето между 30-те години на XIII и 20-те години на XV в. В текста многократно се говори за„българско племе“ („кевим“ и „таиф“), за„българска войска“ и „български войници“ (различен брой в различните случаи: 4000, 7000, 8000, 10 000, а в някои случаи и до 20 000), за „български бейове“. „Български владетел“ (той присъства при смъртта на Караман и е един от настойниците на малолетните му синове, които са отведени в „Булгар“), за „Булгардаг“ и „страната Булгар“, която е разположена тъкмо там, където я поставя и „Данишменднаме“ [208].

 

Приключвайки това изложение, бих искал да отбележа, че българи край Измир (Айдънското княжество) са засвидетелствани в „Големият опис на Адана“, който датира от 980 г. по Хиджра (1572/73 г.) [209].

 

 

2. АТОНСКИТЕ АКТИ КАТО ИЗВОР ЗА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ

. . .

 

  

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Lemerle, P. Miracles, II, 5, § 283-306; I, 227-234.

 

2. Пак там, П, 137-162 (с цялата лит.).

 

3. Пак там, 138-140, специално с. 139.

 

4.Пак там, с. 138.

 

5. Пак там, I, § 286, с. 228. 17-18. Анонимният автор използва името сермисиани малко по- нататък; § 292, с. 230.7; § 302, с. 233.8; § 303; с. 233.11. Подробно за сермисианите: пак там, II, 141— 143. Вж. тук, бел. 11.

 

6. Пак там, I, § 288, с. 228.30: καὶ κρατῆσαι τὸν Κεραμήσιον κάμπον. За локализацията на Керамисийското поле: пак там, II, р. 147.

 

7. Вж. тук, бел. 2.

 

8. Просопографски каталог, № 392 (Кубер) и № 397 (Мавър).

 

9. Lemerle, P. Miracles, II, 149-150.

 

10. Пак там, I, § 303, с. 233.11-12; II, 152-153; подробно в Просопографския каталог, № 397.

 

11. Понятията „българи“, „сермисиани“, както и „сермисиани“ - κερμησιάνοι (старото издание на Miracula S. Demetrii) напоследък бяха предмет на обстойно разглеждане от П. Петров (Образуване на българската държава. С., 1981, 302-306). Трябва да се отбележи, че българският медиевист се е заел с решаването на един несъществуващ проблем и създава неправилна представа за етническите въпроси около Кубер и неговия народ. За какво става дума? Петров отхвърля категорично мнението на онези изследователи, които поставяха знак на равенство между Σερμησιανοί и Κερμησιάνοι и търсеха обяснението за различното изписване в подмяната на К със С под латинско влияние, като отбелязва: „Против това обяснение обаче съществуват сериозни възражения както от филологическо, така и от историческо същество“ (с. 303). Резултатът от неговия анализ на изворите е следният: а) българи - „цялото онова езическо население, което било съставено от българи, авари и останали племена“; б) сермисиани - онази група, която произхождала от византийските пленници; в) керамисийци - кермисиани - Куберовите българи, враждебно настроени срещу империята (с. 304-305). Оставям настрана по-голяма част от възраженията и ще се спра само на две:

 

54

 

 

1. Κερμησιάνοι - народ с такова име не е съществувал, грешката се дължи на неправилна корекция на текста, извършена от първите издатели (Corneille de Bye и A. Tougard): Κερμησιάνους вместо правилното Σερμησιάνους (§ 292), които са били подведени от τὸν Κεραμήσιον κάμπον (§ 288). Основният ръкопис Paris gr. 1517 дава правилното четене Σερμησιάνους (Lemerle. Miracles, I, р. 230.7), подкрепено от още две места (пак там, с. 233.8,11).

2. Що се отнася до останалите две етнически понятия - българи и сермисиани, то отношенията между тях са значително по-сложни, отколкото си ги представя П. Петров. За анонимния автор на чудото съществува само един народ на Кубер (§ 289: Ταῦτα δὲ τοῦ λαοῦ βουλευομένου...) - сермисиани. Известно косвено разграничение се забелязва, когато се говори за ромеите, които били прехвърлени в Константинопол (§ 290), и че Мавър знаел езика на българите (§ 291). Категоричното разграничение между българи и сермисиани е направено само в легендата на печата на Мавър (вж. Просопографски каталог, № 397).

 

12. Вж. тук, част I, гл. III, § 1.

 

13. Бешевлиев. Първобългари, с. 55. По-подробно тук, с. 16-17.

 

14. Sсуlitzеs, р. 12.7—9.

 

15. Сhranis. The Slavic Element, p. 73.

 

16. За датата: Théodore Daphnopatès. Correspondance. Editée et traduite par J. Darrouzès et L. G. Westerink. Paris, 1978, 15-16, 56.

 

17. Пак там, № 5, c. 59.42-45.

 

18. ГИБИ, IV, c. 300, бел. 4; Aнгелoв, Д. Богомилството в България. C., 1969, c. 72; Бoжилов, Ив. Цар Симеон Велики, с. 214, бел. 14.

 

19. Sсуlitzеs, p. 226.11-19; Theoph. Cont.,p. 420.1-7.

 

20. Dölger, E Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10. Jahrhundert. - In: Sitzungsberichte der Bayer. Akad. der Wissensch. Philol. - hist. Klasse. 1952, H. 1, p. 7; Actes d’Iviron, I, p. 11; II; No 32, 1.12-13.

 

21. Dölger, F. Ein Fall, 18-19.

 

22. Dujčev, I. Le problème des Slaves dans la région de Thessalonique. - In: Dujčev, I. Medioevo, III, p. 84; Le Mont Athos et les Slaves au Moyen Age. - In: Dujčev, I. Medioevo, I, p. 491.

 

23. Бешевлиев. Първобългари, c. 55.

 

24. Actes du Prôtaton, p. 39.Тук заслужава да ce припомни фактът, че твърде отдавна Й. Иванов (Българите в Македония. Фотот. изд. С., 1986,123-124) изказа предположението, че тези българи са се появили в околностите на Иерисо през 942 г.

 

25. Actes de Lavra, I, No 8, p. 117.11.

 

26. Дyйчев, И. Нападения на цар Самуил в областта на Иерисо през 987-989 г. - В: Дуйчев, И. Проучвания, I, 20-23; Le Mont Athos et les Slaves au Moyen Age. - In: Dujčev, I. Medioevo, I, p. 493.

 

27. Такъв е случаят c нападението на цар Самуил в западната и централната част на Халкидическия полуостров (996), споменато в Actes d’Iviron, I, No 10, ред 16-19. Подробно за това нападение вж. у Божилов, И. Actes d’Iviron, I, No 10 et les Bulgares dans la Chalcidique (sous presse), както и тук, c. 17.

 

28. Actes d’Iviron, I, No 10, ред 3,7,8,27,36-38,42. Подробно за Василий, турмарх на българите, вж. в моята статия, посочена в предната бележка, както и тук, в Просопографския каталог № 227.

 

29. Вж. тук, ч. I, гл. III, § 1.

 

30. За него: Actes d’Iviron, I, 51-53, 94.

 

31. Рееtеrs, P. Histoires monastiques géorgiennes. II. Vie de St. Georges l’Hagiorite. - Analecta Bollandiana, 36-37, 1917-1919 [1922], § 36, p. 105.

 

32. За тях вж. тук, c. 16-17.

 

33. Гepacимов, T. Сведения за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. - В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, 559-560; Бешевлиев. Първобългари, с. 55 (малко по-неопределено).

 

34. Actes d’Iviron, I, No 29, ред 70, и с. 83. За отъждествяването: Paysages de Macédoine, p. 184, K 9 (L 16); Actes d’Iviron, II, No 41, l.64; No 52,l1.167; p. 32, 40, 47, 48, 58, fig. 2, 5.

 

35. Actes d’Iviron, I, No 30, ред 4-7; II, No 52, l.202-203.

 

36. Пак там, c. 268.

 

37. Бoжилoв, И. „Ὄρος τῶν Βουλγάρων“. - Старобългарска литература, 25-26, 1991, 102-109.

 

38. Българското присъствие в Овилос е засвидетелствано по различни пътища. Името на селото Ὀβίλος безспорно е от славянски произход - обилъ (Brunet. Toponymes slaves, p. 263, No 57) и е най-близко до българската форма „обѝлие“, засвидетелствана още в Супрасълския сборник - обилиѥ (Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. 3. М., 1987, с. 100). Селото е било разположено сред един от двата района (около планината Пангей) с най-голяма гъстота на топоними от български произход (Brunet. Toponymes slaves, p. 256, фиг. 4). Не са малко и антропонимите от български произход (Dölger, F. Praktika. - RV [практикон от 1316 г., съставен от Трифон Кедринос], 252-301). По-особен случай е употребата на патронима Βούλγαρος, и то в множествено число

 

55

 

 

(единствен случай, доколкото ми е известно - вж. тук гл. I, § 2. Addendum: Βούλγαρος). От една страна, този факт говори ако не за масово присъствие, то поне за сравнително голяма група българи или ромеи от български произход, които през втората половина на XI в. са живеели в Овилос. От друга страна, стои твърдението, че използването на етноним в качеството му на патроним свидетелства, че въпросното лице (или лица) живее в чужда етническа среда (Острогорски. Серска област, с. 495). Това твърдение би могло да се приеме, ако в практикона от 1316 г. не бяха засвидетелствани Βασίλειος ὁ Γκρίτζκος и Ἰωάννης ὁ τοῦ Ῥωμαίου (Dölgеr, F. Praktika. - RV, 266,297), което би трябвало да се тълкува като доказателство за преобладаващо негръцко (българско?) население на Овилос в 1316 г. ! Или може би през XI в. населението на селото е било предимно ромейско и сред него се открояват няколко семейства βούλγαροι, а в началото на XIV в. в резултат на промяна в етническия облик на Овилос правят впечатление онези негови жители, които имат патроним като „грък“ и „ромей“?

 

39. Sсуlitzеs, р. 344.7.

 

40. Пак там, 343.83-344. За точната дата вж. Божилов. Анонимът на Хазе, с. 130, бел. 96. Вж. по-долу бел. 43; Sсуlitzеs, р. 344: Nota (I.Thum) - 1001.

 

41. Sсуlitzеs, p. 344.19.

 

42. Oikonomidès. Les listes de préséance, p. 357.

 

43. Пак там, c. 260, бел. 16.

 

44. Sсуlitzеs, p. 345.24-25.

 

45. Пак там, c. 352.13.

 

46. Пак там, c. 352.16-21.

 

47. Пак там, c. 355.22-24.

 

48. За [пра]българските нападения вж. История на България. 2, 62-69; Бешевлиев, В. Прабългари, 12-22; Gjuzеlev, V. Les Protobulgares. S., Sofia-Presse, 1979, 12-46 (същото в: Gjuzеlev, V. Médiéval Bulgarie - Byzantine Empire - Black Sea - Venise - Genoa, Villach, 1988, No 2).

 

49.

·       Λάμπpου, Σπ. Δύα ἀναφοραὶ μητροπολίτου Μονεμβασίας πρὸς τὸν πατριάρχην - NE, 12, 1915, 286.3-15;

·       Setton, K. M. The Bulgars in the Balkans and the Occupation of a Corinth in the Seventh Century. - Speculum, 25, 1950, 502-543;

-        The Emperor Constans II and the Capture of Corinth by the Onogurs Bulgaris. - Speculum, 27, 1952, 351-362;

·       Charanis, P. On the Capture of Corinth by the Onogurs and its Recapture by the Byzantines. - Speculum, 27, 1952, p. 843 sq.

 

Може би заслужават отбелязване още две [пра]български нападения - първото през Илирик, Тесалия, Термопилите към Пелопонес (539 г.), а второто - към полуостров Касандра. Вж. Procopius. De bello, II, 4:1, 163. 8-18; 164.10-16.

 

50. Fеissеl, D. et М. Sèvе. La Chalcidique vue par Charles Avezou (avril-mai 1914). Notes de voyage et inscriptions. - BCH, 103, 1979, 229-326.

 

51. За c. Василика, разположено в западната част на Халкидическия полуостров, вж. Lеfоrt. Villages, 35-36; Paysages de Macédoine, p. 132, carte E 10.

 

52. Feissel, D. et M. Sève. Op. cit., 288-289, fig. 25.

 

53. Бешевлиев, В. Нов първобългарски надпис с името на хан Маламир. - ИНМ Варна, 19, 1983, 111-112; Първобългари, с. 208, бел. 12; Zur Deutung der protobulgarischen Inschrift von Vassilika, Chalkidike. - JÖB, 35, 1985, 143-148.

 

54. Божилов, И. Цар Симеон, c. 126, бел. 32-34, c. 211 (датата на нападенията, извори и лит.; въпросът се разглежда обстойно в подготвяното ново издание на книгата).

 

55. Actes de Prôtaton, No 7, редове 132-134, c. 5, бел. 25, c. 208 (локализация на манастира).

 

56. Пак там, с. 5, бел. 25.

 

57. Вж. тук, с. 16—17.

 

58. Actes d’Iviron I, No 2, ред 25. За манастира Леонтия: пак там, 27-28.

 

59. Острогорски, Г. О византиским државним селјацима и војницима. Две повелје из доба Йована Цимиска. - Глас српске Акад. наука, 214, 1954, 23-46.

 

60. Actes de Lavra, I, p. 108; Lemerle, P. The Agrarian History of Byzantium from the Origins to the Twelfth Century. Galway University Press, 1979, p. 167.

 

61. Actes d’Iviron I, 110-111.

 

62. Dölger, F. - BZ, 39, 1939, p. 31.

 

63. Под „български нападения“ очевидно се разбират нападенията на българите при цар Самуил, и то след 976 г.

 

64. Actes d’Iviron I, No 2, Notes, p. 112.

 

65. Пак там, No 10, p. 16—19.

 

66. Вж. тук, бел. 27.

 

67. Рееters, P. Histoires monastiques géorgiennes. I. Vie de SS. Jean et Euthyme. - Analecta Bollandiana, 36-37, 1917-1919 [1922], p. 51, § 59.

 

68. Actes d’Iviron I, p. 93.

 

69. Пак там, c. 38, бел. 3.

 

56

 

 

70. Vitae duae antiquae Sancti Athanassi Athonitae. Ed. Jacques Noret. Hirnhaut, 1982 (Corpus christianorum - Series Graeca 9), § 249-251, p. 120.1-121.55 (Vita A); § 77, p. 210.1-211.47 (Vita B).

 

71. Tъпкoвa-Заимова, В. Сведения за българи в житието на Св. Атанасий. - В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев по случай 80-годишнината му. С., 1958, 759-762.

 

72. Lemerle, P. La vie ancienne de Saint Athanasse l’Athonite composée au début du XI^e siècle par Athanasse de Lavra. - In: Le Millénaire de Mont Athos. I. Chevetogne, 1963, p. 83, note 70 (същото в: Lemerle, P. Le monde de Byzance: Histoire et Institutions. London, 1978, No XXI).

 

73. Vitae duae antiquae, § 249, p. 120.10.

 

74. Пак там, § 250, p. 121.26-27.

 

75. Пак там, § 77, 210.25-211.26.

 

76. За българското население в областта на Иерисо: тук, с. 17, както и гл. I, § 2, В. Иерисо.

 

77. За българите в Мала Азия вж. Дοросиев, Л. И. Българските колонии в Мала Азия. - Сп. БАН, 24, 1922, 32-192; Niеderle, L. Manuel de l’antiquité slave. 1. Paris, 1923, 114-115.

 

78. Procopius. De bello persico. II, 4:1,163-164: през 539 г. (?) [пра] български групи достигнали до Галиполския полуостров, прехвърлили се на азиатския бряг и след като разграбили близките околности, се завърнали. Вж. и Бешевлиев, В. Първобългари, с. 16.

 

79. Marcellinus Cornes. Chronicon, p. 103; Ioannes Malala. Chronographia. Rec. L. Dindorf. Bonnae, 1831; Theophanes, p. 219; История на България, т. 2, с. 63; Бешевлиев, В. Първобългари, 14-15; Gjuzеlev, V. Les Protobulgares, p. 16 (вж. бел. 48).

 

80. Vryοnis. The Decline, p. 179, n. 269.

 

81. За посоката на похода, предприет от Юстиниан II, вж. Бешевлиев, В. Първобългари, с. 54. Тези събития са обяснени неправилно в История на България, т. 2, 108-110 (П. Петров) и у Π. Петров. Образуване на българската държава. С., 1981, 310-327. Основната теза на автора е, че войната от 688 г. е война срещу „Аспарухова България“ и едва след това срещу славяните от Солунската област. В обстойното изложение на П. Петров, основаващо се преди всичко на въображението му, има груби фактологически грешки, недобро познаване на някои от изворите (Юстиниановия надпис - едикт от 688/89), свободно манипулиране с източниците. В желанието си да докаже на всяка цена, че войната е срещу Аспарухова България, но без да може да скрие известието на Теофан, че походът на Юстиниан е към Солун, П. Петров е съставил фраза, която поразява всички познавачи на историческата география: „В станалото сражение [срещу северите в проходите на Източна Стара планина - И. Б.] българската войска била отблъсната, което позволило на императора да продължи похода си към Солун“ (sic - с. 315). Но сякаш най-невероятно е твърдението, че в земите на Долна Струма срещу Византия воювали не Куберовите българи, които обитавали съседните области, а български войски, дошли тук от североизточните части на полуострова (с. 317)!

 

82. Theophanes, р. 364; Nicephorus, 36-37. За Небул вж. ГИБИ, III, с. 266, бел. 3; Бешевлиев, В. Първобългари, с. 54, бел. 29.

 

83.

·       Theophanes, 365-366;

·       Niсеphorus, p. 37;

·       Mariсq, A. Notes sur les Slaves dans le Péloponnèse et en Bithynie. - Byz., 22, 1952, 348-349;

·       Charanis, P. Ethnic Changes, p. 42;

·       Vryonis. The Decline, p. 50;

·       Nystazopoulou-Pеlikidou, M. Les Slaves dans l’empire byzantin. - In: The 17^th International Byzantine Congress. Major Papers. New Rochelle - New York, 1986, p. 357, 359, n. 72.

 

84. Theophanes, p.367.

 

85. Панченко, Б. A. Памятник славян в Витинии VII века. - ИРАИК, 8, 1903, 25-27.

 

86. Schlumberger, G. - BZ, 12, 1903, р. 277.

 

87. Ostrogorsky, G. Histoire, p. 161, note 2.

 

88. Zacos-Veglery I, No 186 a, b.

 

89. Пак там. No 187.

 

90. Пак там, No 2764.

 

91. Пак там, I, табл. 8, 152-154.

 

92. Пак там, табл. 20, 168-169.

 

93. Пак там, табл. 33, 190-191.

 

94. Пак там, I, 1, No 186, с. 266.

 

95. Oikοnοmides, N. Silk Trade and Production in Byzantium from the Sixth to the Ninth Century: the Seals of kommerkiarios. Appendix 2: A Giant Sale of Slaves in 694/95. - DOP, 40, 1986, 51- 53; Hendy. Studies, 631, 632, n. 143, 633, 639, 656; Nystazopoulou- Pеlikidou, M. Op. cit., p. 358.

 

96. Yinanc, M. Anadolu'nun fethi. Istanbul, 1944, 161-185; Vryonis. The Decline, p. 179, n. 269.

 

97. Vryonis. The Decline, p. 179, n. 269.

 

98. Theophanes, p.428.

 

99. Златарски, В. История. T. I, Ч. 1, c. 209 (761 г.); ГИБИ, III, c. 271, бел. 1-3. Според Теофан това е станало при кан Телец, но напоследък В. Бешевлиев (Първобългари, с. 88) прие, че той е бил капхан и датира неговата дейност между 760-762 г.

 

100. Theophanes, р. 432.27-29.

 

57

 

 

101. Nicephorus, 68.27-69.2.

 

102. Vryonis. The Decline, p. 51.

 

103. За тази миграция вж.

·       Златарски, В. История. Т. I, Ч. 1, 209-210;

·       Мутафчиев, П. История, т. 1, с. 18;

·       Дуйчев, И. Славяни и прабългари. - ИИБИ, 1-2, 1951, 199-201;

·       Charanis, P. Ethnic Changes, p. 71, 76;

·       Cankova-Petkova, G. Apparition et diffusion du bogomilisme et les rapports des Bulgares avec l’Europe Occidentale au Moyen Age. - Etudes historiques, 7, 1975, p. 69;

·       Vryοnis. The Decline, p. 51.

 

104. Цит. по: Vryonis. The Decline, p. 179, n. 269.

 

105. Пак там.

 

106.

·       Constantini Porphirogeniti imperatoris de ceremoniis aulae Byzantinae libri duo. Vol. I. Ed. I. Reiske. Bonnae, 1829, p. 666;

·       Charanis. Ethnic Changes, p. 80;

·       Ahrweiler, H. Recherches sur l'administration de l’empire byzantin aux IX^e et X^e siècles. - BCH, 84, 1960, p. 32;

·       Vryοnis. The Decline, p. 51.

 

107. Бocвopт, K. З. Мусульманские династии. Μ., 1971, c. 82.

 

108. Vasiliev, A. A. Byzance et les arabes. T. 2, Ier partie: La dynastie macédonienne (867-959). Edition française par M. Canard. Bruxelles, 1968, 352-353 (p. 353, n. 1,3: извори).

 

109.

·       Пак там, 355-356;

·       Ζακυθηνου, Δ. Ἡ Βυζαντινὴ αὐτοκρατορίας 324-1071. Ἐν Ἀθήναις, 1969, 211-212;

·       Cheynet, J. C. Les Phocas. - In: Dagron, G., H. Michăescu. Le traité sur la guérilla (De velitatione) de l’empereur Nicéphore Phocas. Paris, 1986, p. 298.

 

110. Scylitzes, p. 352.35-36. Темата Васпуракан е създадена през 1016 г. (Oikonomidès. Les listes de préséance, p. 260), тоест веднага след настаняването на жителите на Мъглен.

 

111. Повествование вардапета Аристакзса Ластивертци. Перевод с древнеармянского, вступ. статья, комм. и прил. K. Н. Юзбашяна. М., 1968, с. 57; Aristakès de Lastivert, 1/24, p. 7.

 

112.

·       Литаврин, Г. Г. Армянский автор XI столетия o Болгарии и болгарах. - В: Славяне и Россия. М., 1972, 27-31;

·       Бартикян, P. Μ. О болгарском войске в Васпуракане и последних годах царства Арцрунидов. - Вестник общественных наук АН АрмССР, № 10, 1973, 88-96;

·       Миграция армян в XI веке: причины и последствия. - In: XV^e Congrès International d’études byzantines. Rapports et co-rapports. I. Histoire. 2. Composition et mouvement de la population dans le monde byzantine. Athènes, 1976, 6-7, 25.

 

113.

·       Aнгелoв, Д. Богомилството в България. С., 1969, 382-390 (без конкретни данни за миграция на българи);

·       Obolensky, D. The Bogomils . А Study in Balkan Neo-Manichaeism. Cambridge, 1948, p. 174 sq. (пренасяне на ереста в Мала Азия от България в края на Х в.);

·       Vryonis. The Decline, p. 62, n. 314 (някои възражения).

 

114. През XI в. в областта на Ефес е съществувала българска колония, която е живеела в селото Вулгарикон. Вж. Vita. S. Lazare Galeziote. - Acta Santorum, Nov. III, 537; Ahrweiler, H. Smyrne, p. 21.

 

115. Cedrinus, II, p. 668; Vryonis. The Decline, 90-91.

 

116. Татарлъ, И. Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия през XI—XII в. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 2. С., 1982, 386-387.

 

117. Пак там, с. 387.

 

118. Melikoff, I. La Geste de Melik Danişmend. 1-2. Paris, 1960.

Български превод на откъса, посветен на „Булгар“, вж. у Венедикова, К. Имена, свързани с българи в Мала Азия през XI век в един литературен паметник. - В: Помощни исторически дисциплини.Т. 3. С., 1981, 175-176.

 

119. Венедикова,К. Цит. съч., 178-180; Татарлъ, И. Цит. съч., 387-388.

 

120. Vryonis. The Decline, картата между c. 14 и 15.

 

121. Вж. тук, с. 34.

 

122. За българите в Италия съществува сравнително богата литература. Вж.

·       D’Amicο, V. I. Bulgari transmigrati in Italia nei sec. VI е VIII dell’era volgare. Campobasso, 1933;

-        Bulgari stanziati nelle terre d’Italia nell’alto medio evo. Roma, 1942;

-        Importanza della immigrazione dei Bulgari nell’Italia méridionale al tempo dei Longobardi e dei Bizantini - In: Atti del 3° Congresso intemazionale di studi sull’alto medioevo. Benevento-Montevergine-Salemo-Amalfi, 14-18 ottobre 1956. Spoleto, 1959, 369-377;

·       Guillou, A. Régionalisme et indépendance dans l’empire byzantin au VII^e siècle. L’exemple de l’Exarchate et de la Pentapol d’Italie. Roma, 1969 (Institute storico italiano per il Medio Evo - Studi storici, fasc. 75-76);

-        Migration et présence slaves en Italie du VI^e au XI^e siècle. - ЗРВИ, 14-15, 1973, 11-16;

·       Dujčev, I. I Rapporti fra la Calabria e la Bulgaria nel Medioevo. - In: Dujčev, I. Medioevo, 3, 507- 521;

·       Примов, Б. Бугрите. C., 1970, c. 321, бел. 29 (същото на френски език: Les Bougres. Paris, 1975, n. 29).

 

123. Вж. в този смисъл иБешевлиев. Първобългари, с. 17, както и тук, по-долу.

 

124. Procopius. De bello Gothico, I, 5: II, p. 25.20; II, 1 : II, 150.9-151.10; Бешевлиев. Първобългари, c. 18.

 

125. Procopius. De bello Gothico, 1,27: III, p. 130.9-15; Бешевлиев. Първобългари, c. 17.

 

126. Procopius. De bello Gothico, II,4: II,166.17-25.167.17-168.4; Бешевлиев. Първобългари, 17-18.

 

58

 

 

127. Procopius. De bello Gothico, III,6: II, p. 322.17-20; Бешевлиев. Първобългари, c. 18.

 

128. Procopius. De bello Gothico, 111,23: II, p. 400.1-3; Бешевлиев. Първобългари, c. 18.

 

129. Marcelinus Comes. Chronicon...

 

130. Procopius. De bello Gothico, III,26; II, 413.23-416.1.

 

131. Вж. бележките по този повод у Бешевлиев. Първобългари, 18-19.

 

132. Procopius. De bello Gothico, IV,26: II, p. 631.18; Бешевлиев. Първобългари, с. 18.

 

133. Procopius. De bello Gothico, IV, 30: II, p. 650.23; Бешевлиев. Първобългари, c. 18.

 

134. Gregorius Magnus Dialogi libri IV. A cura di U. Moricca. Roma, 1924/Fonti per la Storia d’Italia, 57/, IV/XXVII, 269.

Този текст е познат и в старобългарски превод:

·       Birkfellner, G. Das Römische Paterikon. Wien, 1979, I, p. 141; II, p. 48 (текст - целият пасаж: 47-48);

·       Koдoв, X. Опис, с. 165, No 78 (патерик от XV в.), лл. 2906-2926.

 

135. Бешевлиев. Първобългари, с. 19.

 

136. Пак там.

 

137. Thеophаnеs, р. 357.

 

138. Nicеphorus, р. 34.

 

139. Paulus Diaconus. Historia Langobardorum, M. G. Script, rer. Lang. Ed. L. Bethmann - G. Waitz. 1878, p. 154.

Разказът на Павел Дякон е намерил място в някои по-късни съчинения. Вж. Antonius de Bonfinis. Rerum ungaricarum Decades. Ediderunt I. Fogel, B. Ivâny et L. Juhasz. I. Lipsiae, 1936, p. 172.

 

140. За различните форми на името вж. Бешевлиев. Първобългари, с. 176, бел. 4, както и тук, Просопографски каталог No 3.

 

141. Бешевлиев. Първобългари, с. 176, бел. 6

 

142. Павел Дякон е починал в 799 г.

 

143. За датата на Кубратовата смърт вж. Божилов. Анонимът на Хазе, с. 90, бел. 74.

 

144. Вж. и Бешевлиев. Първобългари, 44—47.

 

145. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Notes sur la culture arabe et la culture slave dans le katépanat d’Italie. - Mélanges de l’Ecole française de Rome. Moyen Age - Temps modernes. T. 88, 1976-2, p. 679.

 

146. PG, 120, coli. 78D - 80B. Ed. G. Giovanelli. Grottaferata, 1972, p. 86 (недостъпно: вж. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., p. 679, бел. 2).

 

147. Dujčev, I. I rapporti fra la Calabria e la Bulgaria (вж. бел. 122), 511-512; La Bulgaria medioevale fra Bisancioi i Roma. - In: Dujčev. Medioevo, III, p. 546.

 

148. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., p. 679; Guillou, A. La culture slave dans le katépanat d’Italie (X^e-XI^e s.) - In: Les cultures slaves et les Balkans. 1. Sofia, 1978, p. 269.

 

149. Lupus Protospatarius. MGH, SS, V, p. 57.

 

150. Dujčev, I. I rapporti fra la Calabria e la Bulgaria, 510-514; La Bulgaria medioevale (вж. бел. 147, p. 546.

 

151. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., p. 685; Guillou, A. La culture (вж. бел. 148, p. 271.

 

152. Annales Barenses, MGH SS, V. Ed. G. Pertz, p. 53.

 

153. Иванов, Й. Богомилски книги и легенди. С., 1925 (фотот. изд.: С., 1970), c. 41; Dujčev, I. La Bulgaria medioevale, p. 546; ЛИБИ, П, c. 359, бел. 11.

 

154. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., p. 679; Guillou, A. La culture slave, p. 269.

 

155. Annales Barenses, p. 53.

 

156. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., 685-690, fig. 7-9; Guillou, A. La culture slave, 271-274, fig. 1-3.

 

157. Станчев, K. и A. Джypoвa. Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. - В: Старобълг. лит. Т. 9. С., 1981, 70-74 (никакви данни за езиковата характеристика на ръкописа и за етническата принадлежност на писача).

 

158. Вж. бел. 122.

 

159. Guillou, A. Migration et présence (вж. бел. 122), p. 12.

 

160. Пак там.

 

161. Пак там.

 

162. Пак там.

 

163. Пак там.

 

164. Пак там.

 

165. Bacci, Don Antonio. Il Castello di Bulgari a Montozzi nel territorio aretino. Calosi-Cortona, 1984. 19 p.

 

166. Guillou, A. et K. Tchérémissinoff. Op. cit., p. 680.

 

167. Ha този проблем бяха посветени част от докладите на XV международен конгрес по византология (Атина, 1976): Histoire. 2. Composition et mouvement de la population dans le monde byzantin: D. Angelov, Hr. Bartikian, P. Charanis, D. M. Nicol, E. Stânescu, Sp. Vryonis;

 

59

 

 

Литаврин, Г. Г. Византийское общество и государство в X-XI вв. М., 1977, 156-175. Вж. някои допълнителни бележки и разсъждения y: Angοld. Empire 1025-1204, p. 10.

 

168. Литаврин, Γ. Γ. Цит. съч., c. 162.

 

169. За този период вж. Златарски. История. Т. 2; История на България. Т. 3, 23-113; Литаврин, Γ. Г. Болгария и Византия в XI-XII вв. М., 1960 (бълг. превод с някои допълнения: България- Византия (XI-XII век). С., 1987).

 

170. Вж. тук. Увод, с. 11-12.

 

171. Вж. бел. 111, 112, 115.

 

172. Вж. бел. 155. Подробно за военни части, съставени от българско население вж. тук, гл. III, § 1.

 

173. Става дума за българското присъствие през XI в. в Италия и Мала Азия и отчасти на Балканите (сведенията на Скилица). За периода XI-XII в. разполагаме с някои интересни данни на топонимията и антропонимията (вж. Božilov, I. Les Bulgares, p. 159), част от които ще бъдат използвани в следващия параграф (например данните за с. Хостиани от 1184 г.).

 

Тук бих искал да обърна внимание само на един случай. В документ от 1163 г. откриваме любопитни данни за Σταγοί - епископията Σταγῶν (Тесалия - вж. Ἀβράμεα, Ἀ., Ἡ Βυζαντινὴ Θεσσαλία μέχρι τοῦ 1204. Ἀθῆναι, 1974, 158-161), а именно:

 

Χωρίον Κοζερος: Κρατζούνης, τοῦ Δραγίνου, Δόβρας, Νεάζος, Βρατινός (Μπρατινός?), Ῥάδος, υἱὸς Νεσνάνας, Τζέρνος ὁ Ξελίτης, Κράικος ὁ Πρισέτζης, Δραγίνος ὁ Βρατουμίρ (Μπρτουμίρ?) Δοβρωτάς, Σθλάβα χήρα, Σθλαβωτᾶς υἰὸς τῆς Βοδίνας; Χωρίον Γάβροβο: Δραγωτάς, Τζερνωτᾶς υἰὸς τοῦ Δραγάνου, Τσίσνος, Ράδος, Ἰβάν, Πρινίσκος; Χωρίον Κοβέλτζι: Δοβρωτάς, Δοβροσθᾶς.

 

Вж. Βρανούση, Ἐ. Τὸ ἀρχαιότερο σωζόρενο ἔγγραφο γιὰ τὴ θεσσοίλικὴ ἐπισκοπὴ Σταγῶν (τοῦ ἔτους 1163). Ἀνέκδοτα τεμάχια τοῦ ἐγγράφου καὶ μερικὲς πρωτες παρατηρήσεις. - Σύμμεικτα, 7, 1987, σ. 29. Българи в областта на Σταγοί (Σταγῶν) са засвидетелствани почти 200 години по-късно: ММ, V, р. 271. Съмненията, проявени от Б. Ферянчич (Тесалија у ХIII и XTV веку. Београд, 1974, с. 202, бел. 51) едва ли са основателни.

 

174. Niсοl. Epiros; Ostrogorsky. Histoire, p. 444 sq.

 

175. Angοld. Government.

 

176. Miller, W. Trebizond, the Last Greek Empire. London, 1926.

 

177.

·       Ostrogorsky. Histoire, p. 474 sq.;

·       Nicol. Byzantium 1261-1453, p. 45 sq.;

-        The Despotate of Epiros 1267-1479. A Contribution to the History of Greece in the Middle Ages. New York, 1984;

·       Фeрјанчић, Б. Тесалија y XIII и XIV веку. Београд, 1974.

 

178. Bon. Morée I;

за Чентурионе II Асен Закария († 1432 г.), последния княз на Франкска Моря, вж. Божилов. Асеневци, Приложение I/1,406-409, както и тук, Просопографски каталог № 96.

 

179. Ahrwеiler, H. L’idéologie politique de l’empire byzantin. Paris, 1975, 103-128.

 

180. Бoжилoв. Асеневци, I, No 7, c. 81.

 

181. Пак там; Бoжилoв, И. България през XIII век. - В: Българската литература и книжнина през XIII век. С., 1987, 7-16.

 

182. Божилов. Асеневци, I, No 19, 106-107; България през ХIII в., с. 22.

 

183. Божилов. Асеневци, I, No 7, 80-82.

 

184.

·       Ников, П. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. - Сп. БАН, 20, 1921, 1-62;

·       Ангелов, Д. Принос към народностните и поземлените отношения в Македония (Епирския деспотат) през първата четвърт на XIV в. - Известия на Камарата на народната култура, серия хуманитарни науки, 1, 1947, 131-174;

·       Nicol, D. М. Refugees, mixed Population and Local Patriotism in Epiros and Western Macedonia after the Fourth Crusade. Athènes, 1976 (XV^e Congrès international d’études byzantines).

 

185. Analecta sacra et classica specilegio solesmensi parata. Edidit Joannes Baptista Cardinalis Pitra, episcopus Portuensis et S. Rufinae S. R. E. bibliothecarius. Vol. VII. Parisiis-Romae, 1891 (Juris ecclesiastici graecorum selecta paralipomena) (по-нататък Pitra. Analecta VII), No 12, coll. 56-57.

 

186. Пак там, No 16, coll. 69-72; No 52, coll. 236-240.

 

187. Пак там, No 32, coll. 141-144.

 

188. Пак там, No 41, coll. 229-233.

 

189. Пак там, No 59, coll. 263.

 

190. Пак там, coll. 261-268.

 

191. Пак там, No 72, coll. 315-320; No 91, coll. 409.

 

192. Пак там, No 73, coll. 319.

 

193. Пак там, No 94, coll. 410. Отбелязвам специално това старо славянско име, тъй като Хоматиан го осмисля като българско, нещо повече, употребява го като синоним на България. Например в № 81, coll. 355 става дума за „τῆς Δρουγουβιτῶν τυραννίδος“, а в цитирания документ № 94 (coll. 410) - за „ἠ Δρουγουβιτικὴ κατεχόρευσεν ἐξουσία". Тези изрази са равностойни на „Ἡ βουλγαρικὴ ἐξουσία“ (No 8, coll. 42, 45), на „τῶν Βουλγαροεπισκόπων τῶν ἁπὸ τῆς Ζαγορᾶς ἐξελθόντων“ (Νο 8, coll. 39), „τῶν βουλγάρων ἀποστασίας“ (Νο 52, coll. 235), „τῆς ἐξουσίας δὲ τῶν Βουλγάρων τῶν Ῥωμαϊκων χωρῶν“ (coll. 236). Вж. в този смисъл Nicοl, D. Μ. Refugees (вж. бел. 184), р. 13.

 

60

 

 

Оспорване на това становище у : Баришић, Ф. и Б. Ферјанчић. Вести Димитрија Хоматијана о „власти Другувита“. - ЗРВИ, 20, 1981, 41-56.

 

194. Niсοl, D. М. Refugees, р. 5 и цит. в бел. 7 лит.

 

195. Глава I, § 2, с. 34.

 

196. Вж. тук, бел. 41.

 

197. Ostrogоrsky. Histoire, р. 433. За Иванко - Просопографски каталог № 359.

 

198. Villehardouin II, § 498; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 498.

 

199. Actes d’Esphigménou. Appendice Е, ред 16-17; Просопографски каталог № 403.

 

200. Ansbert, р. 59; Asdracha. La région des Rhodopes, p. 63.

 

201. G. Acropolita, 107-109; Theod. Scutariota, 512-513; Asdracha. La région des Rhodopes, p. 64; Бoжилoв. Асеневци, I, No 19, с. 107.

 

202. Просопографски каталог № 407.

 

203.

·       ММ, I, No 34, 70;

·       RPK 1, No 42, 101;

·       Darrouzès, J. Notitiae episcopatuum Ecclesiae Constantinopolitanum. Paris, 1981. Notitia 13 : p. 363.602;

·       Angelov, D. Zur Geschichte des Bogomilismus in Thrakien in der 1. Hälfte des 14. Jahrhunderts. - BZ, 51, 1958, 374-378;

·       Богомилството в България. С., 1969, 496-497;

·       Asdracha. La région des Rhodopes, p. 66.

 

204. Guillou, A. St. Jean-Prodrome, No 30, ред 7.

 

205. Пак там, No 39, ред 71-73.

 

206. Asdracha. La région des Rhodopes, p. 67.

 

207. Венедикова, K. Сведения за българи в Мала Азия и отношенията им с анадолски племена и княжества. - В: I международен конгрес по българистика. София, 1981. Доклади. Българската държава през вековете. С., 1982, 57-59.

 

208. Пак там.

 

209. Татарлъ, И. Към въпроса за българските племена и държавни образувания в Мала Азия през XI-XV в. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 2. С., 1982, с. 394.

 

. . .

[Previous] [Next]

[Back to Index]