Извадки, отнасящи се до Италия
- от Глава I. Положението на Охридската Архиепископия отъ падането на Охридъ подъ турцитѣ до 1557 г. (пълен текст на главата) (стр. 28-32)
2. Материални и морални загуби
- от Глава II. Положението на Охридската Архиепископия отъ 1557 год. до унищожението ѝ (1767 год.) (пълен текст на главата)
1. Териториални загуби (стр. 67-68)
3. Връзки на охридски иерарси съ Русия, Римъ и др. християнски държави (стр. 94-103)
- от Глава IV. Иерарси (пълен текст на главата)
I) Архиепископи: ... 16. Гавриилъ, родомъ отъ Янина, ... 19. Атанасий (стр. 191-194)
II) Епархийски архиереи: ... XXX. Пелагонийски. 3) Иеремия, родомъ отъ Сѣрско (стр. 237-238)
- от Притурки (пълен текст на главата)
XVI. Писмо на полския кралъ Стефанъ Баторий до папа Сикстъ V (24.06.1586) (стр. 569)
от ГЛАВА I. ПОЛОЖЕНИЕТО НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ОТЪ ПАДАНЕТО НА ОХРИДЪ ПОДЪ ТУРЦИТѢ ДО 1557 Г.
1. Териториялни придобивки
. . . (стр. 1-27)
Мощната Охридска архиепископия успѣшно се е борила и съ католишката пропаганда. Католишкиятъ епископъ, назначенъ за Охридъ презъ втората половина на XIV в., ще да е билъ само титуляренъ. Презъ XV в. закрита била католишката епископия въ Авлона и изобщо въ Южна Албания католицизмътъ не е ималъ вече никакъвъ успѣхъ, [2] макаръ че той ималъ добра база въ северна Албания (Шкодра, Лешъ, Кроя). Дори въ северна Албания презъ втората половина на XV в. влиянието на православната църква тъй се засилило, че Ватиканътъ е подозиралъ своя епископъ въ гр. Кроя въ разположение къмъ „гръцката ересь”. Нѣмайки довѣрие въ него, къмъ 1457 г. папа Калистъ III е изпратилъ своя нунций Иоанъ Наваръ, за да следи, да ли кройскиятъ епископъ не е употрѣбявалъ за други цели, паритѣ, които Римъ е изпращалъ чрезъ него за Георгия Кастриоти. [3] Скопие, дето въ началото
1. Името на недоволния отъ архиеп. Прохора костурски митрополитъ положително не се знае. Известно е само, че на 16 юлий 1532 г. (сир. 4 месеци следъ свикването на охридския архиерейски съборъ противъ Павла смедеревски) костурски митрополитъ билъ Акакий, който на тоя день е свикалъ въ Костуръ събрание отъ клирици и първенци по нѣкакъвъ въпросъ. Гелцеръ, който е прочелъ акта на това събрание, не съобщава за излаганитѣ въ него въпроси (Der wiederaufgefundène Kodex des hl. Klemens und andere auf den Patriarchat Achrida bezügliche Urkundensammulungen, S. 82, № 1).
2. За това вж. y Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, Graz und Leipzig, 1922 г., S. 10, 11 и 12.
3. I. W. Zinkeisen, Geschichte des osmanischen Reiches in Europa, Gotha. 1854, II. S. 120.
29
на XV вѣкъ и презъ първата половина на XVI в. имало католишки епископъ, [1] е оставало, както преди, здрава твърдина на православието. Призренъ, който, изглежда, билъ една отъ прицѣлнитѣ точки на католишката пропаганда (презъ XIV вѣкъ тамъ имало две католишки църкви Sancta Maria и Sanctus Petrus), [2] сѫщо продължавалъ да бѫде православенъ епархийски центъръ. [3] Въ Янево (Новобърдска околия) католишка община (отъ саксонци рудари) е сѫществувала още въ 1303 г., [4] обаче въ времето на архиеп. Прохора (първата половина на XVI в.), тамъ ще да е имало доста православни, та епархийскиятъ (новобърдскиятъ) митрополитъ често е живѣлъ въ това мѣсто. Може да се допусне, че въ Янево, освенъ споменаваната въ 1548 г. отъ архиеп. Прохора църква св. Архангелъ Михаилъ и Гавриилъ въ Плаканичка махала, [5] е имало и друга православна църква, защото иначе архиеп. Прохоръ не би отбелязалъ и махалата, дето се намирала тая църква. [6] Ново бърдо, въ което презъ XIV и XV вѣкъ имало значителна католическа колония (сѫщо отъ рудари саксонци), [7] презъ XVI вѣкъ билъ центъръ на православна
1. Въ 1410 г. тамъ се явява катол. епископъ Албертъ като папски нунций за Изтокъ (Theiner, Vetera monumenta Slavorum meridionalium, I стр. 347—348, N Д. — Голубински мисли, че въ половината на XIV в., когато пръвъ пѫть се явява скопски катол. епископъ, последниятъ билъ само титуляренъ, защото още нѣмало албански селища до Скопие, а за природни сърби не би била открита катол. епархия, понеже Стефанъ Душанъ е преследвалъ катол. пропаганда (Краткій очеркъ исторіи прав. церквей, стр. 536, заб.). Обаче следъ падането на Скопие подъ турцитѣ тукъ ще да се заселили дубровнишки търговци, а сѫщо и албанци-католици. Dr. Alois Hudal твърди, че още презъ XIV в. въ Скопие е имало католишки енории (пос. съч., стр. 11), но не посочва извора. Епископи за Скопие били назначени отъ папата въ 1518, 1522, 1524, 1554 г. (Н. И. Милевъ, Католишката пропаганда въ България презъ XVII в., София, 1914 г., стр. 152).
2. У К. Јиречек, Историја Срба, III, стр. 112. Срв. Голубинскій, Кр. оч. ист. прав. ц., стр. 536 и Dr Alois Hudal, цит. съч., стр. 10.
3. Призренски митрополити се явяватъ въ 1453 г. (Проф. Андра Гавриловић, Историја српске православне цркве, второ издание, 1930 г., Београд, стр. 118), въ 1529 и 1532 г. (Вж. по-горе, стр. 22, заб. 2 и 27, заб. 2)
4. К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 22.
5. Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, I, № 547.
6. Срв. М. Дриновъ, Съчинения, II, стр. 239. Въ 1581 г. въ Янево е сѫществувала църква „Благовещение Богородично” въ Сопотска махала. (Starine, X, стр. 273, № 21).
7. Срв. К. Иречекъ, Княжество България, Пловдивъ, 1899 г., ч. II, стр. 447; К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 20 и 22. Упадъкътъ на тая база на католишката пропаганда е настѫпилъ следъ падането ѝ подъ турцитѣ (1455 г.), които сѫ избили първенцитѣ, взели за еничери 320 младежи и въ 1467 г. изселили въ Цариградъ останалото население (К. Јиречек, Историја срба, II, стр. 164).
30
епархия. [1] Охридската архиепископия е успѣла да подчини още и православнитѣ общини въ Италия (Апулия, Калабрия и Сицилия), Венеция и Далмация, които съставлявали т. н. италийска епархия. [2] Паството на тази епархия се състояло отъ гърци и албанци, които се увеличили следъ завладѣването на Цариградъ и Албания отъ турцитѣ. [3] Тамъ имало и православни славяни [4]. Частно въ Далмация православното население съставлявали:
1. D-r Alois Hudal твърди, че въ 1527 г. ипекскиятъ „патриархъ” е поискалъ отъ В. Порта да му подчини католицитѣ въ Босна (Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, Graz und Leipzig, 1822, S. 57). За съжаление, той не съобщава извора. Ако това съобщение е вѣрно, то подобна постѫпка е направилъ не ипекскиятъ „патриархъ”, какъвто въ 1527 год. още не е сѫществувалъ, а охридскиятъ архиепископъ, подъ чието ведомство тогава се намирала Босна.
2. Споредъ документитѣ, намѣрени отъ М. Дриновъ и В. Макушевъ въ 1859 г. въ италянскитѣ архиви, тѣзи общини сѫ били подчинени отъ архиепископа Прохоръ (Съчинения, II, стр. 235), а, споредъ писмото на полския кралъ Стефанъ Баторий отъ 1586 г. до папа Сикстъ V, италийската епархия се намирала подъ властьта на охридския архиепископъ още отъ времето, когато паднала византийската империя подъ турцитѣ. (Theiner, Vetera monumenta Poloniae et Lithuaniae, t. III, р. 1; Hurmuzaki, Documente privitore la istoria Românilor, III, 1880 г., № LXXVIII).
3. Споредъ И. Γ. Ханъ, преселенитѣ презъ 1467 г. въ Италия албанци начело съ сина на Георгий Кастриоти сѫ получили отъ неаполитанския краль Фердинандъ I земи и привилегии. Албанци се преселили въ Италия и въ 1534 г. и по-сетне (Albanesische Studien, Iena, 1854, S. 13).
4. И. C. Πaльмοвъ, Славянское обозрѣнie, годъ II, С. Петербургъ, 1894, стр. 218. Вижъ Макушевъ, Историческія розысканія въ Албаніи въ средніе вѣка, Варшава, 1871 г., Monumenta historica Slavorum Meridionalium, t. I, vol. I, стр. 74—84, 213—215 и Славянскій Сборникъ III, 1876, стр. 2—3. Μ. Дриновъ казва, че къмъ 1870 г. въ южна Италия и Сицилия имало до 50,000 албанци и до 4,000 славяни, които живѣли въ две села въ Молиската область. (Нови паметници за историята на българитѣ и тѣхнитѣ съседи въ Съчинения т. I, стр. 84 и 86, забел. I.) За славяни въ Италия не се споменава въ охридскитѣ актове, защото като малцинство тѣ се губѣли между гърцитѣ и албанцитѣ. За бѣжанци отъ Босна и Херцеговина въ Италия и Венеция вж. у К. Јиречек, Историја Срба, II, стр. 179 и 225. Срв. Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий и скитанията му въ чужбина (1597—1615) въ Известия на истор. дружество въ София, V, стр. 117.
31
гърци на венецианска военна служба въ градоветѣ Зара и Шибеникъ; власи (по венец. Murlachi отъ Μαυλοβλάχοι) въ сѫщитѣ градове, като отъ Шибеникъ въ 1522/1523 г. били преселени въ окрѫга Дърнисъ, [1] и сърби, чието количество значително е нарастнало следъ падането на Босна (1463 г.) и Херцеговина (1482 г.) подъ турцитѣ и съ разширението на турската държава въ самата Далмация (отъ 1499—1587). [2] Папата се стремилъ да подчини православнитѣ общини въ Италия и отъ време на време си служелъ съ насилия противъ тѣхъ. Тъй, въ 1556 г. билъ изпѫденъ отъ Месина православниятъ епископъ Памфилъ. [3] При все това презъ това време властьта на охридския архиепископъ надъ италянскитѣ православни общини още била твърда.
1. Dr. Alois Hudal, Die serbisch-orthodoxe Nationalkirche, S. 49—50.
2. K. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 112; II, стр. 193 и 212; III стр. 41; д-ръ Рад. Μ. Грујић, Православна српска црква, Београд, 1921, стр. 160.
3. Славянское обозрѣніе, II, стр. 219.
2. Материални и морални загуби
Запазенитѣ оскѫдни известия говорятъ, че завладѣването на Македония и Албания отъ турцитѣ, както и на другитѣ области, се придружавало съ опустошение на градове и села и разграбване на християнскитѣ имоти [4]. Турското нашествие е всѣвало въ християнитѣ ужасъ и тѣ сѫ мислѣли, че това е знамение за свършека на свѣта [5]. Въ Македония били разрушени нколко града (Женско, Вардаръ, Просѣкъ) [6].
Освенъ това християнското население въ градоветѣ почнало да орѣдява, понеже бѣгало въ планинитѣ или въ Италия, за да се запази отъ турския вилнежъ. [7] Турски маси отъ Мала
4. Въ бележка отъ 1393-94 г. (6901 г.) въ рѫкописния триодъ на Слѣпченския манастирь четемъ:
(Љ. Стојановић, Стари српски записи и натписи, кн. I, стр. 57, № 182).
5.
(бележка въ рѫкописъ на Слѣпченския монастирь, Љ. Стојановић, ibid. стр. 59, № 192).
6. Β. Кънчовъ, Македония, Етнография и статистика, София, 1900 г., стр. 18.
7. Много албанци сѫ избѣгали въ Италия най-вече следъ смъртьта на албанския вождъ Георгий Кастриоти (Скендеръ бей) въ 1468 г. (Вж. Breve memoria за Музакиевия домъ у Charles Hopf, Chroniques grecoromanes, Berlin, 1873 г., p. 334; Iohann Georg von Hahn, Albanesische Studien, Jena, 1854 г., S. 13; Κ. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 392; Историја срба, II, стр. 189). Едно охридско предание казва, че при превзиманеио на гр. Охридъ отъ турцитѣ, 3000 християни заедно съ управителя си избѣгали въ Италия (В. Кънчовъ, цит. съч., стр. 17).
32
Азия се заселвали въ завладѣнитѣ градове или пъкъ сѫ издигали нови градове намѣсто разрушенитѣ и на стратегични мѣста (Енидже Вардаръ, Йокари Джумая, Неврокопъ, Куманово, Кюпрулу). Презъ XV в. вече е имало турско население въ Охридъ, Битоля, Костуръ, Воденъ, Велесъ, Струмица, Щипъ, Скопие, Тетово, Кратово, Кюстендилъ и др. [1] Отъ друга страна турскитѣ пастири (коняри, юруци), които се преселвали на голѣми групи въ Македония (южна и централна) следъ покорението ѝ до срѣдата на XVIII в. и завзимали пасбищата, сѫ угнетявали и разрѣдявали християнскитѣ села. [2]
. . .
от ГЛАВА II
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ОТЪ 1557 ГОД. ДО УНИЩОЖЕНИЕТО Ѝ (1767 ГОД.)
1. Териториални загуби
. . .
67
Въ Италия [1] властьта на охридския архиепископъ била подкопавана отъ митрополититѣ на Цариградската патриаршия (въ Елада и островитѣ Кефалония и Закинтъ) и отъ Ватикана. За да отстрани влиянието на първитѣ, охридскиятъ архиепископъ Паисий е издалъ въ м. юлий 1566 г. грамота, съ която е запрещавалъ на клирицитѣ отъ италийската епархия да отиватъ за рѫкоположение въ Елада, Кефалония и Закинтъ, а на новоназначения италийски митрополитъ и „екзархъ на цѣлия Западъ” Тимотей е далъ извънредни пълномощия: да разглежда църковнитѣ и свѣтскитѣ дѣла въ своята епархия, да наказва всички миряни, извършили престѫпления, да не позволява на клирицитѣ да правятъ събрания безъ негово знание, да приготовлява миро за своята епархия и по своя воля да награждава съ офикии. Архиепископътъ е отрекълъ правото на свѣтскитѣ управители да действуватъ противъ митрополита и неговитѣ решения. [2]
За ведомство въ Далмация е претендирала Ипекската архиепископия. Въ 1575 год. православнитѣ въ тая область и Венеция вече се намирали подъ ведомството на Цариградската патриаршия, която е назначила православния свещеникъ Гавриилъ Севиръ (Σεβῆρος) отъ Венеция за тѣхенъ архиепископъ съ титла „Филаделфийски.” [3]
Противъ домогванията на Ватикана архиепископията мѫчно могла да се бори. Въ края на XVI в. католическитѣ епископи сѫ пречили на изпращанитѣ отъ Охридъ иерарси да изпълняватъ своитѣ длъжности. Кандидатитѣ за низши духовни чинове били принудени да отиватъ въ охридския даоцезъ за рѫкоположение съ рискъ да пострадатъ отъ турцитѣ. Поради тѣзи папски спънки, охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ I се явилъ предъ полския краль Стефанъ Баторий съ молба да се застѫпи за неговитѣ интереси предъ папата. Съ писмо отъ 24 юний 1586 г. Стефанъ Баторий е внушавалъ на папа Сикстъ V, че е хуманно да не пречи на охридския архиепископъ да управлява гръцкитѣ общини въ Сицилия,
1. Срав. по-горе, стр. 30.
2. Славянское обозреніе, годъ II, С. П-гъ, 1894 г., стр. 226—228, № 1 229—230, № 3; Византійскій Временникъ, XIII, Приложенія, стр. 136 и 137—138, № 60.
3. Dr. Rlois Hudal цит. съч., S. 50 намира това известие у Le Quien, Oriens christianus, I, 873. Срв. Ἀρχιεπ. Χρυσ. Παπαδοπούλου, Σκέοεις ὀρθοδόξων καὶ λατίνων κατὰ τὸν ιοτ’ ἀιῶνα, Ἀθήναις, 1925, г., стр. 20, 31.
68
Апулия и Калабрия, [1] обаче не е постигналъ успѣхъ. Въ 1588 г. православнитѣ свещеници въ Сицилия сѫ били повикани предъ католишкия провинциаленъ съборъ въ Месина и тукъ сѫ били принуждавани да приематъ унията. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ предпочели да се върнатъ на изтокъ, отколкото да се подчинятъ на папата. [2] По всѣка вѣроятность, въ началото на XVII в. охридскиять архиепископъ е нѣмалъ вече ведомство въ Италия. [3]
. . .
3. Връзки на охридски иерарси съ Русия, Римъ и др. християнски държави
...
Помощитѣ на Русия, несъмнено, сѫ облекчавали до нѣкѫдѣ борбата на Охридската архиепископия съ финансовата криза, която я разяждала, обаче, Русия не е могла да утвърди своето влияние въ Охридъ. Въ това време тукъ, както и въ другитѣ балкански земи, е прониквало католишко влияние. Това се дължело отчасти на оживенитѣ търговски сношения на балканскитѣ градове съ венециянци, генуезци и особено съ дубровнишкитѣ колонии въ България, Сърбия и Македония, [3] а най-вече на обстоятелството, че католишкитѣ държави съ своитѣ чести войни противъ Турция сѫ подхранвали въ балканскитѣ християни надежда за близко освобождение. Самитѣ папи живо се интересували отъ Източния въпросъ (res orientales). Tѣ често отправяли позиви до западноевропейскитѣ държави за кръстоносенъ походъ противъ Турция. [4] По тѣхна порѫка,
1. ibid., стр. 185.
2. Богослов. Вѣстн., 1888 г.. XLI, Прибавленія, стр. 134—135. За причината, поради която била давана нееднаква помощь на иерарситѣ-просители, вж. Η. Θ. Каптеревъ, Характеръ отношеній Россіи къ правосл. востоку въ XVI и VII стол., изд. II, стр. 116, 119.
3. Споредъ Бенедето Рамберти (секретарь на венец. посланикъ въ Цариградъ Даниилъ де Лудовичи), въ 1534 г. въ София имало много търговци дубровничани (Период. спис., IV, Срѣдецъ, стр. 99). Сѫщото съобщава и Герлахъ (ibid, VII, стр. 117). Въ Македония тѣхенъ центъръ билъ Скопие, дето въ 1669 г. отъ тѣхъ имало около 700 кожари. Подъ тѣхно влияние много православни, за да се избавятъ отъ турския гнетъ, ставали католици и дубровнишки поданици (М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 112; К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, стр. 347).
4. Само нѣколко месеци следъ падането на Цариградь, въ м. октомврий 1453 г., е сторилъ това папа Николай V, който представилъ султана Мухамедъ II за предтеча на Aнтихриста (Zinkeisen, цит. съч., II, S. 42). Калистъ II, при встѫпването си на престола (въ 1455 г.), е далъ тържественъ обетъ, че ще работи съ всичкитѣ си сили, дори съ пожертвувание на собствената си кръвь, за освобождението на Цариградъ, Св. земя и поробенитѣ християни отъ игото на „сина на дявола” (Мухамедъ II) и за унищожението на „дяволската секта” (ibid, S. 61). Сѫщиятъ порѫчалъ на своя делегатъ въ Унгария и Германия Иоанъ Капистрано да работи за подигане воененъ походъ срещу турцитѣ (ib., S. 62). Той и Павелъ I (въ 1466 г ) сѫ подкрепили съ пари албанския борецъ Георгий Кастриоти (ib., S. 119—120, 393), Пий II (отъ августъ 1458 г.) енергично е действувалъ за общъ кръстоносенъ походъ (ib., S. 248, 255—257). Въ последното заседание на латеранския сѣборъ (16 мартъ 1517 г.), папа Левъ X е прокаралъ решение, че трѣбва да се отвори война на „невѣрнитѣ”, и веднага отправилъ була до цѣлия християнски свѣтъ (ib., S. 593).
95
католически клирици въ Турция имъ пращали доклади за положението на тамошнитѣ християни. [1] Тѣхни агенти сѫ подбуждали албанцитѣ къмъ възстание и ги снабдявали съ орѫжие. [2] Освенъ това нѣкои охридски архиепископи, притиснати отъ сиромашия, сѫ били принудени да отиватъ въ западнитѣ държави и дори въ Римъ за милостиня. Още архиепископъ Гавриилъ презъ септемврий 1587 г. отъ Тюбингенъ презъ Улмъ е ходилъ въ Римъ при папа Сикстъ V, [3] както за да запази своята власть върху италийската епархия, [4] тъй и за да получи парична помощь. Въ първата половина на XVII в. известни сѫ четирма архиепископи тайни католици: Порфирий (Палеологъ), Атанасий, Аврамий и Мелетий (бившъ софийски митрополитъ). [5] За Порфирия положително се знае, че билъ въ писмени сношения съ папата. На 28 септемврий 1624 г. папа Урбанъ VIII му изпратилъ писмо, въ което, наричайки него и подчиненитѣ му архиереи възлюблени братя (venerabiles
1. Напр. въ 1572 г. Стефанъ Гаспари (у М. Дриновъ, Съчинения, I, стр. 93—94); въ 1580 г. билъ даденъ докладъ на папата за изгонване на турцитѣ отъ Европа (Theiner, Vetera monumenta slavorum meridionalium historiam illustranda, II, p. 73, № LXXX; Hurmuzaki, Documente priv. la ist. Rom., III-11, p. 13—14); за сѫщото въ 1610 г. и стефанскиятъ епископъ Николай Мехаенси (Theiner, цит. сб., II, р. 111, № CXXXIV). Въ сѫщата година Николай Драшковичъ отъ Фиуме е писалъ на папа Павелъ V, че християнитѣ въ Босна и Херцеговина и Лика сѫ желаели да се подчинятъ на Австрия (ibid, p. 110, № CXXXII).
2. Вж. Β. Макушевъ, Восточный въпросъ..., въ Славянскій сборникъ, III, стр. 13—15, 16 заб. 1 и 17.
3. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 183. Срв. по-горе, стр. 91.
4. Вж. съобщението на Мартинъ Крузий въ Revue des études Grecques, IV, 1891 г., стр. 183.
5. L. Allatius, De ecclesiae occidentalis atque orientalis perpetua consensione, III, cap. XI, p. 1092: Achrideni etiam Archiepiscopi plures, Porphyrius, Athanasius, Abramius Mesapsa, qui prius fuerat Novarum Patrarum metropolita, Meletius, qui antea fuit Sophiae. При нѣкой отъ тѣхъ ще да е била направена дървената статуя на Св. Климентъ Охридски, пазена въ едноименната катедрала въ Охридъ.
96
fratres), изказва своята радость, че въ писмата си охридскиятъ „патриархъ” го признава за наследникъ на Петра и приемникъ на Христа, и го увѣрява, че, „ако съ искрено сърдце и истинска вѣра” се подчинява на папската власть, то Богъ ще избави страната му отъ робството. [1] Сѫщо и архиепископъ Аврамий (споредъ едно анонимно писмо отъ Англия до руския царь противъ него), преди да отиде въ Москва, шесть години се намиралъ въ общение съ папа Урбанъ VIII, служилъ съ него, признавалъ го за свой началникъ и ималъ отъ него грамоти до западнитѣ крале, отъ които получилъ много подаръци [2]. Въ времето на папа Александъръ VII (1655—1667 г.) единъ охридски „патриархъ” (навѣрно, Атанасий II) е станалъ „католикъ” и отишълъ въ Римъ, гдето билъ добре приетъ. [3] Отъ епарх. архиереи въ църковно общение съ Римъ сѫ влизали митрополититѣ Иеремия (навѣрно, Пелагонийски) и Харитонъ Драчки. [4]
Τѣзи охридски иерарси сѫ влизали въ сношения съ Ватикана не отъ убеждение въ истинностьта на неговото учение, а по политически съображения — да си създадатъ тѣсни връзки съ католишкитѣ държави, отъ които тѣ, и изобщо балканскитѣ народи тогава сѫ очаквали освобождение отъ турското робство. Въ своя диоцезъ тѣ сѫ били по-скоро прοводници на политическо, отколкото на вѣроизповѣдно влияние на западнитѣ държави. Яръкъ изразитель и енергиченъ ратникъ за сближение съ католишкия свѣтъ билъ архиеп. Атанасий, който се намиралъ въ тѣсни връзки съ полунезависимитѣ отъ турската власть албанци въ Химара (южна Албания, срещу о. Корфу) [5]. Той е
1. Theiner, Vetera mon. Slav. merid., II, стр. 123, № CLV: Proin speramus, fore ut si corde sincero et fide non ficta pontificiae authoritati obsequium defertis, excutiat tandem iugum captivitatis vestrae Deus ille, qui non obliviscitur misereri ...
2. Муравьевъ, II, стр. 101.
3. Theiner, цит. сб. II, стр. 214 (релация за положението на католишката пропаганда въ България отъ 1680 г. до папа Инокентий XI).
4. L. Allatius, цит. съч., р. 1092. Аляций нарича Иеремия драчки „архиепископъ”, но по-вѣроятно ще да е, че тоя архиерей билъ тъждественъ съ пелагонийския митрополитъ Иеремия (Срв. за Иеремия Пелаг. по-доле, стр. 100 и за Харитона Муравьевъ, II, стр. 129).
5. Н. И. Милевъ, Охридскиятъ патриархъ Атанасий, Известия на историческото д-ство, кн. V, София, 1922 г., 117. Възъ основа на едно писма на охридския архмеп. Гавриилъ до монемвасийския митрополитъ Макарий (въ Пелопонесъ), М. Дриновъ допуска, че сношенията на двамата иерарси сѫ имали политически характеръ, понеже Макарий Монемвасийски билъ въ връзки съ Донъ Жуанъ Австрийски, който въ 1572 г. билъ началникъ на съюзенитѣ християнски военни сили противъ Турция (Съчинения, I, стр. 77). Ще рече, още охридскиятъ архиепископъ Гавриилъ е действувалъ за освобождение отъ турцитѣ чрезъ католишкитѣ държави. Съдържанието на това писмо не ми е известно. Затова не знамъ, доколко е правдоподобно предположението на Дринова.
97
тъкмѣлъ да подигне въстание въ всичкитѣ области на Турция и да ги предаде на католишката държава-освободителка. Най-напредъ той е почналъ преговори съ Венеция. На 26 януарий 1596 г. въ Бутринто (епирско пристанище срещу о. Корфу) той се срещналъ съ венециянския провизоръ (адмиралъ) и капитанъ на о. Корфу Ангелъ Базадона, който билъ придруженъ отъ съветника си Баффо, и, следъ като го увѣрилъ въ своята преданость къмъ синьорията, му предложилъ, Венеция незабавно да завземе Албания, за да се осуети намѣрението на Испания да завладѣе Авлона и да дигне възстание за своя полза. За подтвърждение на своитѣ думи той казалъ, че въ Охридъ е видѣлъ преписка на неаполитанския вицекраль съ отецъ Захария — лице съ голѣмо влияние въ страната; че виценральтъ се обръщалъ и къмъ него чрезъ о. Димитрия — сѫщо твърдѣ влиятелно лице, като го убеждавалъ да сьдействува за възстанието на албанцитѣ, и че подобни писма той е видѣлъ и въ Авлона у епископа Юрий Бендери, който ги получилъ чрезъ отецъ Франци отъ Неаполъ. Обаче архиепископътъ е разубеждавалъ албанцитѣ да не се довѣряватъ на Испания, понеже подъ нейното владичество ще страдатъ повече, отколкото сега, и ги съвѣтвалъ да се обърнатъ къмъ Венеция, която ще се отнася къмъ тѣхъ като съ свои деца. Той добавилъ още, че Христофоръ Химариотъ е доставилъ 700 пушки и военни материали за въорѫжение на химариотитѣ. [1] Накрай, архиепископътъ обещалъ да предаде на Венеция цѣла Албания безъ всѣкаква награда, ако му биха изпратили две или три хиляди войници. Той поискалъ бързо решение, за което щѣлъ да почака въ околноститѣ на Химара, като заявилъ, че въ случай на закъснение испанцитѣ ще завладѣятъ Албания. Венециянскиятъ провизоръ и неговиятъ съветникъ сѫ отюворили, че синьорията, при всичкото си доброжелателство къмъ християнитѣ, едва ли ще се реши да наруши мира съ такъвъ владѣтель като султанътъ; но архиепископътъ ги увѣрявалъ, че султанътъ нѣма вече опора въ народа и главнитѣ си военоначалници и християнитѣ очакватъ само да се появи знамето
1. Това орѫжие било доставено отъ папата чрезъ неаполитанския вицекраль.
98
на св. Марка, за да се разправятъ сами съ своитѣ врагове. [1]
Бунтовното движение въ северна Албания [2] е насърдчило архиепископа Атанасий да прави нови постѫпки предъ западнитѣ държави. Вѣроятно, въ 1597 г. той пристигналъ въ Италия и съобщилъ въ Лече, че цѣла Албания и Епиръ сѫ възстанали и че сѫщото щѣли да сторятъ Сърбия и България. Обаче управительтъ на Лече, по заповѣдь на неаполитанския вицекраль графъ де Оливаресъ, не му позволилъ да отиде въ Неаполъ, а го отправилъ въ Римъ, ката му далъ 200 дукати. [3] Въ Римъ архиеп. Атанасий е престоялъ доста време, но папа Климентъ VIII не го приелъ, понеже архиеп. Атанасий отхвърлилъ искането на кардиналитѣ Санта Северина, Петъръ Алдобрандини и Санъ Джорджио да даде декларация за уния. Угнетенъ отъ дългове, къмъ края на януарий 1598 г. той избѣгалъ пѣшъ въ Неаполъ, дето намѣрилъ подслонъ въ дома на свещеника Франческо Аксидасъ, гръкъ отъ
1. Въ доклада на Ив. Сагредо и А. Базадона отъ о. Корфу отъ 27 януарий 1595 г. въ „Слав. сборникъ”, Петербургъ, Ш,стр. 15—17. Споредъ доклада на папския нунций Грациани отъ 3 августъ 1593 г. до папата, поради притѣсненията на новия санджакъ, химарцитѣ, наистина, възстанали подъ водителството на своя „архиепископъ” (arcivescovo), който билъ облѣченъ въ червено (Macuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, I, стр. 268—269). Вѣроятно, водитель билъ мѣстниятъ епархийски архиерей или охридскиятъ архиепископъ Атанасий, но не и барскиятъ архиепископъ, както мисли Макушевъ (ibid., стр. 270; срв. Η. И. Милевъ, цит. сп., стр. 118—119).
2. Вж. у В. Макушевъ, Восточный вопросъ въ XVI и XVII вѣкахъ, „Славянскій сборникъ”, III, стр. 17—19. Въ първото десетилѣтие на XVII в. е започнало революционно брожение и въ сръбскитѣ земи. Между 1608—1610 г. Никола Драшковичъ, който се наричалъ „прокураторъ на благороднитѣ въ босненското кралство и херцогството на св. Сава” (Херцеговина) е писалъ на савойския херцогъ Карлъ Емануилъ I, че всички народи въ Балк. полуостровъ желаятъ да се освободятъ отъ турската тирания и ипекскиятъ патриархъ, „могѫщъ господарь”, е обещалъ да дигне голѣмо възстание, щомъ навлѣзатъ христ. войски въ страната му. (Вж. V. Macuscev, Mon. hist. slav. merid., vol. II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 310, № 1. Срв. Β. Макушевъ, цит. ст., въ Журналъ Мин. нар. просвѣщенія, 1872 г., ч. 163, стр. 325). Това движение е потикнало импер. Фердинанда II да изпрати Атанасия Джорджичъ да изучи положението въ Босна и Херцеговина. Въ 1625 г. Джорджичъ му представилъ докладъ (Starine; XVII, 78).
3. Споредъ донесението на гръцкия свещеникъ Франческо Аксидасъ до венециянския посланикъ въ Прага, Атанасий не билъ допуснатъ въ Неаполъ, понеже двамата пратеници на неаполитанския вицекраль графъ де Оливаресъ въ Химара не сѫ подтвърдили съобщението на архиеп. Атанасия (у Н. И. Милевъ, цит. сп., стр. 118).
99
Сицилия, но неаполитанскиятъ вицекраль три месеца не го приелъ и даже не му позволилъ да отиде въ Испания, нито му давалъ паспортъ и препорѫка до австрийския императоръ, за което той усилено молилъ. Архиеп. Атанасий получилъ само 300 дукати помощь. Въ края на м. юний с. г. той и завърналиятъ се отъ Испания пелагонийски митрополитъ Иеремия, сѫ заминали отъ Неаполъ въ Прага, за да действуватъ предъ австрийския императоръ Рудолфъ II, който отъ 1593 г. водѣлъ война противъ Турция. Тукъ Атанасий се сближилъ съ императорския съветникъ Корадучи и чрезъ него е подалъ до императора докладна записка и единъ мемоаръ (отъ 32 глави), съ които той го увѣрявалъ, че съ 3000 добре въорѫжени войници той може да превземе Авлона, Драчъ, Бератъ, Елбасанъ, Делвино и Саяда (въ Епиръ), следъ което ще подигне 40,000 д. отъ мѣстното население и ще продължи настѫплението си до Солунъ. [1] И въ Прага архиеп. Атанасий не е намѣрилъ подкрепа, понеже Австрия била въ тежко финансово положение. Снабденъ съ пѫтни пари [2], паспортъ и препорѫчителни грамоти на императора отъ 5. декемврий 1598 г. [3], той е заминалъ за Испания заедно съ пелагонийския митрополитъ Иеремия и племеника си Франческо Ризеа, за да представи на испанския краль своя планъ за освобождението на балканскитѣ християнски народи, но въ Комо инквизиторътъ (противникъ на австрийската държава) [4] ги арестувалъ, взелъ всичкитѣ имъ писма и ги затворилъ въ единъ милански манастирь, като имъ забранилъ да се сношаватъ съ когото и да било. Съ писмо отъ 19 мартъ 1599 г. той е молилъ императора Рудолфа II да заповѣда за по-скорошното му освобождение. Следъ като билъ освободенъ, не е известно архиеп. Атанасий кѫде е отишълъ. Но, изглежда, той не е получилъ никаква
1. Споредъ венециянския посланикъ въ Прага Бендраминъ, архиеп. Атанасий е възнамѣрявалъ „да отиде въ Влашко, негово църковно вѣдомство”, за да подигне българитѣ и сърбитѣ съ помощьта на тамошни православни владици, подчинени нему.
2. Споредъ Вендраминъ 300 маджарски дукати, а споредъ свещеника Аксидасъ 600 фиоринти.
3. До импер. братъ и намѣстникъ въ Милано ерцхерцогъ Албертъ, неаполитанско-сицилийския вицекраль и до донъ Гуиленъ де Санто Клементе.
4. Н. Милевъ предполага, че той билъ венециянски агентъ (Известия на Ист. дружество, V, София, стр. 124).
100
подкрепа и отъ Испания, та въ края на 1599 г., лишенъ отъ материални срѣдства, е заложилъ дрехитѣ си и пакъ молилъ своя приятель, австрийския вицеканцлеръ Корадучи, да се въздействува на Испания, за да подпомогне едно възстание на християнитѣ въ Турция. [1]
Въпрѣки тия несполуки, архиеп. Атанасий не се отказалъ отъ своя любимъ освободителенъ планъ. Въ началото на XVII в., следъ като се върналъ отъ странство въ Охридъ, той, въ съгласие съ нѣкои свои архиереи, е подготвилъ ново възстание въ своя диоцезъ. Изпратениятъ отъ него агитаторъ Aлександъръ Мутело е организиралъ 12,000 бойци, обаче възстанието не било обявено, тъй като неаполитанскиятъ вицекраль графъ де Беневенто съ писмо го увещавалъ да почака, до като му бѫде пратена помощь отъ испанския краль. Испания дълго време не се отзовала. Затова архиеп. Атанасий пакъ взелъ да работи за възстгние, но билъ спрѣнъ отъ неаполитанския вицекраль графъ де Лемосъ, [2] който му съобщилъ „заповѣдьта” на испанския краль да не предприема нищо безъ негово знание, като го увѣрявалъ, че при пръвъ удобенъ случай Испания ще отвори война на турцитѣ и ще ги изгони отъ Европа. Понеже испанско-турското сблъскване се забавило, въ началото на 1615 г. архиеп. Атанасий отишълъ въ Неаполъ и изложилъ своя планъ на неаполитанския вицекраль графъ де Лемосъ, който изпратилъ неговия писменъ докладъ на испанския краль Филипъ III (1598—1621) и обещалъ да изпрати неговия викарий въ Мадритъ, за да даде обяснения на испанския краль. Въ Неаполъ архиеп. Атанасий е чакалъ нѣколко месеци, безъ да получи отговоръ отъ вицекраля. Поради това той е заминалъ заедно съ гръцкитѣ (отъ Майна) пратеници [3] въ Палермо при сицилийския вицекраль
1. За пѫтуването на архиеп. Атанасий въ Италия, Римъ, Прага и Милано вж. по-обстойно изложение по документи отъ венециянската архива у Н. И. Милевъ, Известия на Историч. дружество, София, V, стр. 118—125.
2. He е графъ д'Осуна, както казва Н. И. Милевъ, (Изв. Истор. д-ство, V, стр. 127), защото докладната записка, въ която архиеп. Атанасий дава тѣзи сведения, била дадена първенъ на графъ де Лемосъ и после копие отъ нея на херцогъ д'Осуна. (Вж. В. Макушевъ, Восточньш вопросъ . . ., Славянскій сборникъ, III, стр. 22, заб. 1).
3. Тѣ сѫ дошли въ Неаполъ сѫщо съ цель да склонятъ Испания да подкрепи възстанието, което би избухнало въ Морея (Пелопонесъ). Вж. писмото на охридския архиепископъ Атанасий отъ 28 юний 1015 г. до херцогъ д'Осуна у V. Makuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, vol. II, Belgradi, 1882 г., въ Гласник, XIV, II од., стр. 295—297, № 19. Съдържанието му е предадено на руски отъ сѫщия въ Слав. сборникъ, III, стр. 20. На български е преведено отъ Аврелианъ въ „Българска сбирка”, кн. 6 и 7, София, 1912 г., стр. 390—392.
101
херцогъ Д'Осуна, който билъ яростенъ врагъ на турцитѣ и, благодарение на своето силно влияние въ двора на испанския краль Филипъ III, той самовластно е управлявалъ Сицилия. Въ докладната си записка (на италянски) [1] архиепископъ Атанасий изказалъ сѫщата слѣпа привързаность къмъ католишкия свѣтъ, както и при преговоритѣ си съ венециянския провизоръ. Дори сега той подчърталъ, че само католишкото владичество въ Европейска Турция би могло да помири враждебнитѣ помежду си християнски народи — гърци, албанци, българи и власи. По неговия планъ крепоститѣ и стратегичнитѣ пунктове трѣбвало да се заематъ отъ испанци и италянци, но не отъ гърци, българи, албанци и власи, за да не избухнѣла междуособна война. Той е увѣрявалъ вицекраля, че самъ е обходилъ всички области въ Европейска Турция (Сърбия, Босна, Далмация, Македония, Гърция, Тракия, България) и на всѣкѫде грамадно мнозинство съставлявали християнитѣ, които при това владѣели планинскитѣ проходи и нѣкои крепости и били обзети отъ силна омраза къмъ турцитѣ, а самата турска войска не била вече храбра и дисциплинирана, както по-рано. [2] Неговото паство било подготвено за възстание отъ духовенството, което въ време на изповѣдь е посвещавало християнитѣ въ освободителното дѣло, като имъ внушавало да пазятъ това въ тайна подъ страхъ на църковно отлѫчване. [3] Поради това архиеп. Атанасий е вѣрвалъ,
1. Издадена отъ В. Макушевъ въ Monumenta historica Slavorum meridionalium, vol. II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 297—304, № 20; преведена на руски езикъ отъ сѫщия въ Славянскій сборникъ, III, стр. 21—24 и на български отъ Аврелианъ въ Сп. „Българска сбирка”, кн. 6 и 7, 1912 г., стр. 392—396. Изглежда, Аврелианъ не е знаелъ за руския преводъ, та казва, че тоя документъ не билъ преведенъ „на никой отъ славянскитѣ езици” (ib., стр. 390).
2. Споредъ архиеп. Атанасий, причина за това били войнитѣ въ Унгария, дето загинали по-храбритѣ турци, и възстанието въ Мала Азия.
3. . . . per haver molta gente sollevata et in pronto et messo buoni via ordini per via delli miei vescovi et Arcivescovi et degli religiosi ehe sono sotto pena di gran scomunica (V. Makuscev, Monumenta historica Slavorum meridionalium, II, p. 300, № 20).
102
че, ако би получилъ 5—6000 пехотна войска (испанци и италянци), орѫжие и военни припаси за 15,000 д., още седла и юзди за 4000 коне, той въ кратко време би предалъ цѣла Македония на испанския краль, като се задължавалъ да издържа войската и да изплати военнитѣ припаси. Веднага следъ това безъ друго щѣли да възстанатъ Босна, Далмация, България и Гърция, защото той се споразумѣлъ за това съ тѣхнитѣ владици и първенци, които съ нетърпение очаквали удобенъ моментъ, за да смъкнатъ турското иго. Сѫщото щѣли да сторятъ добре въорѫженитѣ северни албански племена дукагини, клементи и пастровичи, [1] които презъ време на химарското възстание сѫ избили всички мѣстни турци, и вече били свободни отъ турската власть. Освенъ това архиеп. Атанасий се наемалъ да превземе Цариградъ (съ пристѫпъ срещу укрепленията му и подпалването му отъ четири или шесть страни), Превеза (епирско пристанище) и всичкитѣ 53 острова въ Архипелага, дето имало 70,000 боеспособни християни, [2] съ водителитѣ на които той лично или чрезъ свои довѣрени лица е постигналъ спогодба за общобалканско възстание, щомъ Испания даде знакъ. За тая цель той искалъ отъ Испания 500 войници срещу Цариградъ и флота отъ 80 галери въ Архипелага. Атанасий билъ увѣренъ, че чрезъ тъй организираното повсемѣстно възстание турцитѣ силно щѣли да се изплашатъ и безъ съпротива да избѣгатъ отъ Европа.
1. Архиеп. Атанасий твърди, че тѣ му били подведомствени, обаче съмнително е охридскиятъ диоцезъ да се простиралъ до гр. Шкодра, на изтокъ отъ който е живѣело племето дукагини (К. Јиречек, Истоpиjа срба. III, стр. 57 и IV, стр. 195), до черногорския крайморски градъ Будва, до който било племето Пастровичи, (Theiner, Vet. mon. Slav. merid., II, p. 50; K. Јиречек, цит. съч. стр. 52, 55) и на изтокъ отъ р. Зета, дето живѣело племето клементи (Theiner, цит. сб., II, р. 218).
2. Споредъ смѣтката на архиеп. Атанасий, о. Митилинъ щѣлъ да даде 20,000 бойци срещу 2000 турци, о. Лимносъ — 4000 възст. срещу 200 т., Мило — 3000 в. срещу 30 т., подвластната на Венеция Сфакия (на о. Критъ) — 25,000 добре въорѫжени. Въ другитѣ острови населението било почти изключително християнско. Въ тѣхъ нѣмало турски укрепления, освенъ о. Тенедосъ (при Дарданелитѣ), дето въ крепостьта имало 30 турски войници и 6 топове и на пристанището други 6 топове, съ население 300 турски и 150 християнски кѫщи. Сѫщо укрѣпенъ билъ и о. Св. Мавъръ съ 60 топове, но тамъ имало 20,000 боеспособни християни срещу 5000 турци.
103
Къмъ плана на архиепископа Атанасий херцогъ Д'Осуна се отнесълъ съ пълно съчувствие и решилъ да помага на възстаналитѣ въ Морея майноти. Даже въ 1619 г. той е образувалъ съюзъ противъ Турция отъ папата, великия тоскански херцогъ и малтийскитѣ рицари, обаче презъ м. юний 1620 г. херцогътъ, обвиненъ въ държавна измѣна, билъ затворенъ, [1] и смѣлиятъ планъ на архиепископа Атанасий не се осѫществилъ. [2]
...
1. В. Макушевъ, Вост. вопросъ . . . , Славянскій сборникъ, III, Петербургъ, стр. 24—25.
2. Не се знае кой е водилъ преговори съ херцогъ Aлександъръ Пастровицъ отъ името на „кралство Македония и другитѣ съседни провинции” (а nome del regno di Macedonia et altre provincie adjacenti). Xepцогътъ e обещалъ да освободи населението отъ всички турски налози и тежести и да пази привилегиитѣ на благороднитѣ и клира. Въ първото пристанище, гдето щѣлъ да слѣзне херцогътъ, трѣбвало да го посрещнатъ пратеници на „кралството”, за да се съветватъ съ него по възстанието и да опредѣлятъ деня на коронацията му. Възстаналитѣ страни били длъжни да дадатъ 55,000 бойци (15,000 конници и 40,000 пехотинци), а херцогътъ — 20,000 войници и орѫжие за 25,000 души, (Macuscev, Mon. hist. Slav. merid., II, въ Гласник, XIV, II од., стр. 311—312). Този херцогъ не е ли билъ Николай Драшковичъ отъ пастровичитѣ който се обявилъ за Александъръ Македонски, пращалъ докладъ на испанския краль Филипъ III и въ 1619 г. билъ изобличенъ отъ антиварския архиеписцопъ? (Вж. В. Макушевъ, цит. ст., въ Журналъ Мин. нар. просв. 1872 г., ч. 163, стр. 325)
от ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ИЕРАРСИ.
I. Архиепископи
. . . (стр. 182-190)
16. Гавриилъ, родомъ отъ Янина, [1] ще да е заелъ престола между 1572—1580 г.: той изпратилъ писмо [2] на монемвасийския [3] митрополитъ Макарий, който се явява на катедрата въ 1571 и 1572 г., [4] а, следъ като подалъ оставката си, въ 1580 г. е пребивавалъ въ Неаполъ, дето и умрѣлъ въ 1533 г. [5] Той билъ на охридския престолъ на 20 ноемврий 1582 г., когато е участвувалъ въ цариградския съборъ, който е осѫдилъ григориянския календаръ, [6] и въ м. февруарий 1585 г., когато е участвувалъ въ цариградския съборъ противъ патриарха Пахомий Патестъ. [7] Презъ м. мартъ сѫщата година архиеп. Гавриилъ е далъ грамота на пелагонийския митрополитъ Иеремия. [8] Той билъ охридски архиепископъ още въ 1586 г. и 1587 г., когато е ходилъ за събиране милостиня изъ Русия и западна Европа. [9] У Муравьева се споменава охридски архиепископъ Гавриилъ въ 1593 г., когаго, по случай основаването на Московската патриаршия, му била пратена отъ Русия милостиня. [10] Че тоя Гавриилъ билъ тъждественъ съ Гавриила отъ 1582— 1587 г. се вижда отъ обстоятелството, че руската милостиня му била пратена като на известенъ отъ по-рано въ
1. Revue des études grecques, IV, 1891, стр 182.
2. Монемвасия е срѣдиземноморско пристанище на Пелопонесъ.
3. М. Дриновъ го видѣлъ въ Неаполска музейна библиотека. Споредъ него, то било написано въ Римъ около 1572 г. (Съчинения, I, стр. 77).
4. В. Макушевъ, Итальянскіа архивы (Сборникъ рускаго языка и слов. Импер. Академіи наукъ, т. VIII, № 4), стр. 85; Μητροπολίτου Παραμυθίας καὶ Φιλιατῶν Ἀθηναγόρα, Ἡ Μητρόπολις Μονεμβασίας, въ атинското сп. Θεολογία, Σεπτέμβριος, 1930 г., стр. 224.
5. Μιτρ. Παραμ. Ἀθηναγόρα, pag. cit.
6. L. Petit, Echos d’Orient, 1902, стр. 410.
7. Κ. Ν. Σάθα, Βιογραφικὸν Σχεδίασμα περὶ τοῦ πατρ. Ἰερεμίου, 1870, стр. 142, № 1. Срв. Μ. Γεδεών, Πατρ. πίνακες, стр. 525—527.
8. Revue des études grecques, 1891, IV, стр. 186.
9. Муравьевъ, ч. I, стр. 167. Вж. по-горе, стр. 67 за писмото на Стефанъ Баторий отъ 24 юний 1583 г. до папата; стр. 91 за препорѫката, която въ 1587 г. той е далъ на атонскитѣ монаси Филотей, Григорий и Малахия. Въ м. октомврий 1587г. той е отправилъ писмо до архидука Фердинандъ за положението на балканскитѣ християни (Нигmuzaki, XI, стр. 708, заб. 1).
10. Муравьевъ, ч. I, стр. 270.
192
Русия охридски архиепископъ. Изглежда, Гавриилъ втори пѫть е заелъ охридския престолъ, вѣроятно, около 1593 г. [1]
17. Теодулъ, приемникъ на Гавриила, се споменава въ 1588 г., когато авлонскиятъ митрополитъ Теофанъ е пристигналъ въ Русия и представилъ грамота отъ него. [2]
18. Иоакимъ се споменава презъ априлъ 1593 г. като „предишенъ” охридски архиепископъ. Такъвъ (ὁ πρῴην Ἀχριδῶν) се явява и въ единъ недатиранъ актъ на ненаименуванъ цариградски патриархъ по жалбата на сервийския епискогть Иоасафъ противъ солунския митрополитъ, който го отстранилъ отъ епархията за три години поради обвинение въ прелюбодеяние съ една монахиня по име Христодула, и противъ бившия охридски архиепископъ Иоакимъ, който му отнелъ епархията. [3] Иоакимъ, навѣрно, билъ на престола презъ 1590 г. и взелъ участие въ признаването на Московската патриаршия, [4] та затуй делегацията, която презъ януарий 1593 г. рускиятъ царь Теодоръ Ивановичъ изпратилъ въ Турция да раздаде послучай на това събитие помощи
1. Срв. Gelzer, Des Patr. v. Achr., S. 26, № 45. Следъ горното обяснение по известието на Герлаха за архиепископа-племенникъ на Мехмедъ Соколовичъ, неприемливо е предположението на Голубински, че именно архиеп. Гавриилъ билъ племеникъ на тоя великъ везиръ (Кр. оч. ист. прав. церквей). Сѫщо необосновано е и твърдението на протоиерей Ив. Гошевъ, че архиеп. Гавриилъ билъ славянинъ (Антиминсътъ, София, 1925 г., стр. 105, заб. В., 13).
2. Муравьевъ, I, стр. 185.
3. Κ. Ν. Σάθα, Βιογραφικὸν Σχεδίασμα, Περὶ τοῦ πατριάρχου Ἰερεμίου, стр. 174, № 18. Тоя документъ е издаденъ отъ Сата заедно съ много други актове на цариградскитѣ патриарси Иеремия II, Теолипта и др., намѣрени въ рѫкописния кодексъ на Алeкcaндpъ Иераксъ, синъ на великия логотетъ Иераксъ (при Иеремия II). Тѣ сѫ издадени по реда който сѫ имали въ рѫкописа. Хронологичниятъ редъ не е издържанъ. Актътъ за избора на Теолипта отъ 7093 г. (1585) е поставенъ предъ документи съ по-раншни дати (7089, 7088); тоя на Иеремия II отъ 1591 г. предъ негови актове отъ 1590 г. актътъ по жалбата на сервийския епископъ се намира между актове на Иеремия II отъ 1594 г., безъ дати и отъ 1591. Може би, и тоя документъ билъ съставенъ отъ Иеремия II презъ третото му патриаршествуване (1586—1595).
4. Въ май 1590 г. цариградскиятъ патриархь Иеремия II е свикалъ въ Цариградъ съборъ, който е призналъ учредената презъ януарий 1589 г. Московска патриаршия. Съборниятъ актъ билъ подписанъ отъ патриарситѣ цариградски Иеремия, антиохийския Иоакимъ, иерусалимския Софроний, 42 митрополити, 19 архиепископи и 20 епископи, чиито имена не сѫ посочени. (Вж Муравьевъ, I, стр. 205—210, 235—237).
193
на православни архиереи и др., е имала намѣрение да дари и този иерархъ. [1]
19. Атанасий става известенъ съ своето писмо отъ м. януарий 1596 г. до венецианския провизоръ и капитанъ на о. Корфу Ангелъ Базадона. [2] Прекѫсналъ въ неизвестно време архиепископската си служба, той е заелъ втори пѫть сѫщия престолъ следъ Нектария преди 1606 г.: къмъ това време се явилъ въ Русия за милостиня като охридски архиепископъ. [3]
1. Рускиятъ царь е заповѣдалъ на своитѣ пратеници да взематъ въ Цариградъ отъ Ив. Кошуринъ 300 рубли (600 маджар. жълт.) за даденитѣ му въ Москва самурени кожи и отъ тази сума да дадатъ милостиня „и Охридскому епископу” (ib., I, стр. 266—267). И пратеницитѣ сѫ дали въ Цариградъ милостиня, освенъ на търновския митр. Дионисий и др., още „Охридскому Архіепископу Гавріилу, сорокъ золотыхъ, по росписи; а прежняго Іоакима, какъ сказьталъ Патриархъ, не стало” (ib., стр. 270). Този изразъ дава основание да се мисли, че рускитѣ пратеници сѫ подирили архиеп. Иоакима като единъ отъ виднитѣ иерарси въ Турция, които, споредъ сведенията въ Москва, сѫ признали Московската патриаршия за канонична. Къмъ тая мисъль ни скланя и фактътъ, че рускиятъ царь живо се интересувалъ да узнае отъ Дионисия Търновски, който занесълъ въ Москва акта на царигр. съборъ отъ 1590 г., и придружавалия го Калистратъ Гребенски, кои архиереи сѫ участвували въ тоя съборъ (ib., I, стр. 234). Дори архиеп. Иоакимъ да не е билъ подписалъ съборния актъ, гребенскиятъ митрополитъ Калистратъ, който се представилъ въ Русия за иерархъ отъ българската земя (ib., I. стр., 232), ще да е съобщилъ името му не само, за да се препорѫча като изразитель на почитьта на своя началникъ къмъ Русия и Моск. патриаршия, но и защото рускитѣ власти сѫ питали духовнитѣ лица-просители на коя прав. църква принадлежали (Срв. ib., II, стр. 129).
2. Славянскій Сборникъ, III, стр. 15—17. Срв. тукъ, стр. 97.
3. Муравьевъ, (I, стр. 303.) поставя явяването на Атанасия въ Ρусия въ 1606 г., но това не е напълно ясно. На едно мѣсто той казва, че Иеремия Пелагонийски е пристигналъ въ Москва следъ Дионисия Търновски, заедно съ когото преди юний 1606 г. сѫ отишли въ Москва охридскиятъ архиепископъ Атанасий, Иосифъ Мъгленски и др. (ib. I, стр. 303, 304), и че билъ приетъ отъ руския царь въ сѫщия день (24 юний), когато последниятъ е приелъ Дионисия Търновски (ib , I, стр. 305); а следъ своето изложение на факти, станали презъ време на пребиванието на Дионисия Търновски (юний и юлий 1603 г.) (ib., стр. 305—323), говори, че „въ сѫщата 1604 г.” Иеремия Пелагонийски пристигналъ въ Русия и смоленскитѣ войводи сѫ го изпратили въ Москва, като е съобщилъ на границата, че е идвалъ въ Русия преди 18 години (ib., стр. 324—425). Пръвъ пѫть митр. Иеремия е отишълъ въ Русия въ 1586 г. (ib., I, стр. 168). Ще рече, втори пѫть той се явилъ въ Русия презъ 1604 г. (=1586 + 18). Ако е било тъй, то трѣбва да се приеме, че или Иеремия Пелагонийски е отишълъ въ Русия въ 1604 г. и въ 1606 г., или пъкъ Муравьевъ погрѣшно посочва, че Дионисий Търновски, Атанасий Охридски и др. сѫ отишли въ Москва въ 1603 г., намѣcто въ 1604 г.
194
Въ неизвестенъ моментъ той пакъ билъ смѣненъ и трети пѫть е управлявалъ Охридската църква въ 1615 г., когато изпратилъ докладъ на неаполитанския вицекраль за своитѣ политически кроежи противъ Турция. [1] Че Атанасий билъ на охридския престолъ въ 1614—1615 г.,това се подтвърждава и отъ съобщението на драчкия митрополитъ Харитонъ отъ 10 декемврий 1631 г. въ посолския приказъ въ Москва, че той билъ поставенъ за драчки митрополитъ преди 17 години отъ охридския архиепископъ Атанасий. [2] Тоя пѫтъ Атанасий не е билъ на престола повече отъ една година.
. . .
II. Епархийски архиереи.
...
XXX. Пелагонийски.
. . .
3) Иеремия, родомъ отъ Сѣрско [3], билъ поставенъ на тая катедра въ мартъ 1585 г. отъ архиеп. Гавриилъ [4], заедно съ когото въ 1586 г. е отишълъ въ Русия [5] и въ 1587 г. въ Западна Европа. [6] Следъ това той се върналъ въ епархията си [7], но преди 1595 г. [8] е заминалъ въ Испания за милостиня. Представенъ отъ единъ гръкъ за измамникъ, той билъ затворенъ въ Мадридъ отъ инквизицията, която го освободила, следъ като се увѣрила въ неговата самоличность отъ рѫкоположителната му грамота. [9] Къмъ 1598 г. Иеремия се явилъ
3. Н. И. Милевъ, пос. ст., въ Известия на истор. д-во, София, V, стр. 120.
4. Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 186—188. Споредъ Η. И. Милевъ, това е станало на 13 мартъ 1583 г. (пос. ст., стр. 116, 120). Споредъ изданието, отъ което се ползувамъ, изборниятъ актъ за Иеремия има дата 7093 (= 1585), инд. 13, м. мартъ (Revue des études Grecques, IV, 1891, p. 186).
5. Муравьевъ, I, 168. Тукъ Иеремия неправилно е нареченъ „Перлажки” вмѣсто Прилѣпски.
6. Revue des études grecques, IV, 1891, p. 182.
7. Презъ 1622 г. въ Москва Иеремия е съобщилъ на бившия охридски архиепископъ Нектарий, комуто било порѫчано да го разпита, че следъ първото си идване въ Русия за милостиня, при царь Теодора Ивановичъ, той се върналъ у дома си (Муравьевъ, II, стр. 3; Каптеревъ, пос. ст., въ Богосл. вѣстникъ, XLI, 1888 г., приб., стр. 135).
8. Посочвамъ тази дата, имайки предъ видъ обстоятелството, че въ Мадридъ той се запозналъ съ венециянския посланикъ Вендраминъ, който презъ 1596 г. билъ премѣстенъ въ Прага. (Н. И. Милевъ, въ Изв. истор. д-ство, V, стр. 120).
9. pag. cit.
238
въ Неаполъ. Тукъ се срещналъ съ архиеп. Атанасий и пѫтувалъ съ него презъ 1598 и 1599 г. [1] Въ 1600 г. пелагонийската епархия била държана отъ другъ архиерей. [2] Затова, вѣроятно, следъ като се върналъ въ отечеството си, презъ 1602 г. Иеремия пакъ го напусналъ и ходилъ въ Молдава, дето билъ плененъ отъ кримскитѣ татари и скоро освободенъ отъ австрийскитѣ войски. Презъ Литва въ м. юний 1604 г. той пакъ отишълъ въ Москва за милостиня, придруженъ отъ единъ слуга и двама преводачи-гърци, които въ Литва е представялъ за свои племеници. [3] Следъ това за него нѣма никакви сведения до 1 септемврий 1622 г., когато трети пѫть презъ Киевъ се явилъ въ Русия за милостиня, като представилъ три препорѫчителни грамоти: отъ киевския митрополитъ Иовъ до руския царь Михаилъ Теодоровичъ и московския патриархъ Филаретъ Никитичъ и отъ иерусалимския патриархъ Теофанъ до моск. Патриархъ [4]. Приетъ добре отъ руския царь, той е напусналъ Москва следъ една година (септемврий 1623 г.). Неизвестно кога, следъ като напусналъ епархията си, Иеремия е живѣлъ известно време въ Влашко и после отишълъ въ Унгария, дето е заелъ една вакантна митрополия. [5] Отъ това, що се знае за Иеремия Пелагонийски, може да се заключи, че той билъ човѣкъ уменъ и голѣмъ врагъ на турското робство. Той ще да е билъ политически деятель, та рускитѣ царе при всѣко негово явяване сѫ му оказвали добъръ приемъ.
1. Ibid., стр. 121—122. Срв. тукъ, стр. 99.
2. Срв. тукъ, стр. 239, № 4.
3. Муравьевъ, I, стр. 304—305, 324—325 (съобщение на Иеремия).
4. Ibid., II, стр. 1—3; Богословски вѣстникъ, цит. ст. на Каптеревъ, стр. 135—137.
5. Въ своето донесение отъ 1 септемврий 1622 г. до руския царь путивлскитѣ войводи го нарекли „угорской земли пелагонскаго митрополита Иереміи“ (Муравьевъ, II, стр. 1). Сѫщо и отъ устнитѣ обяснения, дадени отъ Иеремия въ Москва на бившия охр. архиепископъ Нектарий, излиза като че ли Иеремия сега е дошълъ въ Русия отъ епархията си въ Унгария (ib., стр. 3). Въ такъвъ случай Иеремия ще да се установилъ въ Унгария между 1604 и 1622 г., но само, ако влашкиятъ войвода „Сертовалъ”, съ когото Иеремия е избѣгалъ въ Унгария следъ едно турско опустошение въ Влашко (ibid., I, стр. 3), не билъ единъ и сѫщъ съ войводата Стефанъ II Сурдулъ (1591—1592).
ПРИТУРКИ
569
XVI. Писмо на полския кралъ Стефанъ Баторий до папа Сикстъ V [1]
До светейшия и блаженейшия въ Христа отецъ и господинъ господинъ Сикстъ, по Божие провидение папа римски, и до най-честития господинъ Върховенъ първосвещеникъ на Вселенската църква.
Светейши и блаженейши въ Христа отче и господарю, най-щастливи господарю! Следъ като целуваме блаженитѣ (ти) нозе, прилежно се препорѫчваме азъ и кралството ми и моитѣ велможи. Охридскиятъ патриархъ е предприелъ пѫтуване при християнскитѣ князе, просейки отъ сѫщитѣ милостиня, съ която да се облекчатъ неговитѣ църкви, обременени отъ тежки данъци, наложени въ това време отъ турчина. Той ме моли, колѣнопреклонно проси да препорѫчамъ на Ваша Светость гръцкитѣ епископи и пресвитери, които той понѣкога изпраща въ Сицилия, Aпулия и Калабрия за гръцкитѣ църкви въ онѣзи провинции. Отъ друга страна той твърди, че вече дълго време, откато турцитѣ сѫ завзели Цариградската империя, блаженопочиналитѣ [2] върховни първосвещеници, предшественици на Ваша Светость, винаги сѫ оставяли цѣла църковната юрисдикция на всички негови предшественици надъ гърцитѣ въ онѣзи провинции. Обаче сега тамошнитѣ католишки епископи сѫ я разклащали, прчили на гръцкитѣ епископи, които идватъ тамъ, да свещенодействуватъ (in exercenda impediri), та е необходимо ония, които искатъ да се рѫкоположатъ по гръцки обредъ, да отиватъ за рѫкоположение отъ тамъ въ Охридския диоцезъ, при голѣмата опасность отъ страна на турцитѣ. Що се касае до мене, и азъ смѣтамъ за човѣшко да не откажа на този страдащъ (afflicto) човѣкъ препорѫка до Ваша Светость. Нищо повече не искамъ отъ Ваша Светость, освенъ да се уреди цѣлата тази работа тъй, както сама (Ваша Светость) по свое благоразумие ще отсѫди да бѫде право и съгласно съ Църквата и Бога. Препорѫчвамъ се повторно на Ваша снизходителна Светость азъ и кралсгвото ми. Гродно, 24. юний, 1586 година Господня.
Най-послушенъ синъ на сѫщата Ваша Светость
Стефанъ краль на Полша
1. Hurmuzaki, Docum. priv. la ist. Rom., IIIa , № LXXVIII.
2. Букв. на блажената паметь (faelicis recordationis).