Извадки от:
Асен Чилингиров
. . .
Интересът ми към албанските средновековни архитектурни паметници се събуди преди десетина години, почти в самото начало на пътуванията ми по останките от българската средновековна култура, пръснати по разни места извън границите на нашата родина. Заниманията ми с някои архитектурни паметници от времето на Първото българско царство, запазени в Гръцка и Югославска Македония – в Костур, Верия, Преспа, Охридско и Кавадарско –
4
ме насочиха и към някои средновековни паметници в днешна Албания. Когато поисках да разбера къде всъщност са се простирали границите на Българската държава в IX, Х и XI век, натъкнах се в научната литература на такива противоречия, че реших да проуча сам този въпрос. Оказа се, че проф. Васил Златарски, който единствен преди това се е занимавал с него, не е имал особено добри познания по отношение на топографията и населението на тази привидно изолирана и отдалечена от културните средища на българската държава област [1]. Както той, така и историците от следващите поколения, оставят непривлечени в изследванията си редица изворни данни от първостепенно значение, като подминават без интерес някои от най-важните страници на българската културна история. Подминава се изобщо обстоятелството, че през близо 150 години българска държавна власт в този югозападен граничен район на българската държава той не е окупирана чужда територия, а неделима част от нея, в която се заражда и създава култура, извършва се извънредно широка по обхват строителна дейност, чиито паметници са съхранени и до днешни дни – и то по-добре, отколкото в централните райони на страната.
Когато започнах да разглеждам внимателно географските карти на този район, направи ми силно впечатление фактът, че в него са се запазили доскоро много голям брой български топоними, и то главно имена на селища, чиято концентрация е особено голяма около важните крепости, но и около главните църковни средища. Разбира се, доста преди мене с въпроса за славянските топоними вече се беше занимавал един руски учен, Афанасий Матвеевич Селишчев (1886-1942), но само от филологично-фолклористична гледна точка. В моите наблюдения аз отидох по-далече, като се опитах да свържа тази концентрация на топоними с българската държавна и църковна власт. Това ми наложи да се насоча към
1. Дори моят приятел проф. Петър Коледаров, който сам произхожда от този край (Поградец), не беше имал възможността да проучи внимателно въпроса. С редица статии за българските топоними в югозападната част на Балканския полуостров проф. Йордан Заимов от своя страна се опитваше пък да проследи въпроса за заселването на славяните и по-специално техните групови различия, но опираше на проблематиката във връзка с времето на това заселване и разбира се на дотогава считания за предрешен въпрос за участието на т. нар. «прабългари» при създаването на топонимията.
5
подробно проучване на топографията в този район, който включва – освен граничните райони на днешна Югославия и Гърция – цялата обширна част от Албания на юг от възвишенията по десния бряг на реката Шкумбин, или по български Брег.
. . .
Влизаме в музея (в Центъра за археологически проучвания с Археологически музей) ... Витрините са изпълнени главно с инвентар от разкопаните погребения и селищни могили, над тях се намират големи фототабла с изгледи от разкопки и крепостни съоръжения, а встрани от витрините са изложени по-големи надгробни паметници с надписи и други релефи или скулптурни произведения. Надписи към експонатите почти липсват и аз съм принуден да се ползувам от обясненията на Дамян, който е добре осведомен за цялата предисторическа култура, макар и специалността му, по неговите думи, да е средновековната керамика.
44
Още първото общо впечатление, независимо от това, че липсват най-значителните експонати, представени отчасти посредством фотоснимки, е бедността на илирийската култура. Бедност на форми, бедност на фантазия в украсата, бедност в материалите, с които са изработени предметите за общо употребление, но и украшенията. В това отношение както културата от енеолита, така и от бронзовата и от желязната епоха, твърде малко се различават от онова, което ми е известно от същите тези епохи в съседните земи на север и североизток, до Централна и Северна Европа. Няма нито помен от богатството на форми, украса, фантазия и от пищността, разточителството, но и изяществото на тракийските предмети за обща употреба и украшения, както и на енеолитната керамика и идолна пластика от България. А тези две културни области – илирийската и тракийската – са граничили непосредствено в миналото и би трябвало да се очаква все-пак някакво по-голямо взаимно влияние. Неговото почти пълно отсъствие показва още веднаж уникалността на изключителния културен феномен в централната и югоизточната част от Балканския полуостров, едно обстоятелство, с чието значение все още световната история на изкуството не е съвсем наясно.
Съпоставянето на паметниците на илирийската предисторическа и антична култура, с тези на гръцката и римската античност, представени главно и дори почти изключително от импортни произведения с много високо художествено ниво, спомага още по-лесно за разграничаването на двете култури. ...
Едно значително явление в предисторическата илирийска култура е крепостното строителство, тук представено само на няколко фототабла. За съжаление по време на моето пътуване сигурно няма да имам възможност да се запозная непосредствено с неговите паметници, разположени встрани от моя маршрут, често на трудно достъпни височини. По време на моите предварителни
45
занимания с албанската предисторическа култура, това крепостно строителство с твърде характерната за него зидария от големи каменни блокове с различни форми, на сухо, без хоросан, ми направи много силно впечатление. Не е трудно да се види връзката му, но и разликата, с архаичното крепостно строителство по целия Балкански полуостров и по другите части на Средиземноморския басейн. Също така обаче и връзката с българското ранносредновековно крепостно строителство, най-силна в Аполония и Бутринт, но несъмнена и в каскадата от крепости по Виа Егнация и в района на Корча, където според мен трябва да се търсят остатъците и от значителния български административен, културен и църковен център Девол. Един стълб с фигурални и орнаментални релефи, както и два плоски релефа привличат мигновено вниманието ми във втората зала, посветена на ранносредновековната култура. Не е необходимо да търся надпис по тях, или да питам Дамян – явно, че тук са пренесени частите от пластичната украса на базиликата в Балша, един от главните обекти на моето албанско пътешествие. Това означава, че на мястото на развалините едва ли е останало нещо повече от няколко камъни в основите на паметника.
Да се опише цялата проблематика по този паметник в няколко реда е трудно. До VI век един от главните епископски центрове в Епир е Билис. След пълното му разрушаване, за което се твърди, че станало по време на земетресение, седалището на епископа се премества в днешния град Балша, понастоящем център на петролната индустрия на Албания. Австрийските археолози в началото на нашия век и по време на Първата световна война правят там разкопки, публикувани твърде подробно, като намират останките на голяма базилика с много богата релефна украса, а така също и известния надпис на княз Борис I с датата на покръстването. От тогава започват спекулациите за идентифицирането на селището с известния от множество исторически извори български черковен и културен център Главиница или Главъница, административен център на цялата югозападна част на Българската държава, така наречената «Трета част на страната». Самата базилика обаче тогава не е разкопана, само запазената част от релефната украса
46
бива прибрана, докато по-голямата част от камъните, с които сградата е била построена, са използвани преди това при строежа на турския конак. През последните години базиликата е окончателно разкопана, а скулптурната ѝ украса – прибрана в Тирана (както по-късно ще видя и отчасти в Корча). В предварителното съобщение за разкопките при базиликата от 1976 го-дина („Илирия“ VІ) не се дава никакъв план, а базиликата категорично се обявява за раннохристиянска. На релефите също е от-белязано VI век. Дамян ми казва, че е предстоящо публикуването на монография за паметника. На въпроса ми дали ще ми бъде разрешено да направя снимки на релефите, които ми трябват само като сравнителен материал, той отговаря уклончиво, че те още не са публикувани и той трябва да пита другаде за разрешение. При пътуването ми в Корча ще имам възможността, необезпокояван от никого и без угризения на съвестта да заснема всички запазени и пренесени в тамошния исторически музей фрагменти от украсата на базиликата в Балша [*].
Релефите с техния много характерен стил и специфична иконография на фигурите и орнаментиката не могат по никакъв начин да са от VI век, а са най-рано от средата, ако не и от втората половина и даже края на IX век – връзката им с порталните и иконостасни релефи от черквата „Св. Врачи“ в Костур е несъмнена: не само скулптурното ателие е вероятно едно и също, но изглежда, че и едрозърнестият варовик е от една и съща каменна кариера. Подобни релефи няма на нито един от раннохристиянските паметници в тези райони. За изясняването на останалите проблеми по базиликата в Балша – включително архитектурните, за които е нужно точно заснимане на нейния план и сравнение на градежа с други паметници – явно ще трябва да изчакам тяхната пълна публикация, въпреки нетърпението ми. При археологията винаги е нужно голямо търпение!
*. Тяхната публикация няма да се появи и в следващите две и половина десетилетия, така че първите фотографски снимки от тях ще останат засега моите, три от които се дават на следващата страница.
47
Фрагменти от скулптурната украса на катедралата в Балша.
Национален исторически музей, Корча
. . .
262
. . .
Шосето [от Тирана към Корча] ни се отправя към планините и скоро ние достигаме тесния им гребен, преминавайки ту от едната му страна, ту от другата. Пътят е сравнително добър и с асфалтовата настилка. Тя е добре поддържана, но завоите са твърде много, без всякаква видимост и често биваме изненадани от насрещното движение на товарни коли, не даващи никакви сигнали. Пейзажът е великолепен, постепенно от двете страни не се вижда нищо друго, освен безбрежно море от планини до където стига погледа. След като поради мъглата бях лишен от възможността да се любувам на красотите на панорамното шосе покрай адриатическото крайбрежие, за мене най-живописно в Албания остава без всякакво съмнение това шосе, което след слизането в долината при Елбасан следва течението на реката Шкумбин, с българското име Брег, но от северната ѝ страна, докато по южния висок бряг на същата река минава старинната Виа Егнация.
Както името на тази река, така и имената на множество селища по нейното течение, са запазили съвсем до скоро, в течение на много векове българските си наименования. Тук думата „български“ трябва дебело да се подчертае, тъй като в случая имаме български селища и крепости, макар и
263
изградени на мястото на старославянски или антични, но включващи определени понятия, свързани с българската власт по тези места, както и името на българския народ. Само по себе си това обстоятелство е достатъчно, при твърде неопределените археологически материали и при недостига на исторически писмени данни, за да потвърди продължителната българска държавна власт в тази област, както и несъмненото контролиране от страна на българската войска на този най-важен път за Балканския полуостров в миналото, свързващ по суша централната му част с Рим и Западна Европа.