ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ НАЗАД. Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г.
Коте Попстоянов
 

IV. ХАЙДУТИ

ЧЕТАТА СЕ ДВИЖИ МЕЖДУ МЕЛНИШКО, ПОРОЙСКО И ПЕТРИЧКО. ТЯ Е ПОСТАВЕНА В МНОГО ТРУДНО ПОЛОЖЕНИЕ. ГУБЕНЕ НА МОМЧЕТАТА, КАКВО СТАВА С П. СТОЯН РАЗЛОВСКИ. ЗИМАТА И ЧЕТАТА. РУСКО-ТУРСКАТА ВОИНА. НАРАСТВАНЕТО НА ЧЕТАТА. ТЯ БРАНИ СЕЛАТА ОТ БЕЖАЩИТЕ ТУРСКИ ВОЙСКИ. КАКВО ПРАВЯТ ТУРЦИТЕ В ОТСТЪПЛЕНИЕТО СИ.
 

Малочислената въстаническа дружина, на брой около 30 души, мина през околността на Мелник, дето непрестанно имаше спънки от усилените потери. Целта на въстаниците беше да стигнат Беласица планина и тук, предполагайки, че ще намерят съмишленици, да изгорят някое турско село и пренесат отчасти турската сила към Поройско. Поп Стоян и Димитър Беровски —

67

един от старост, другият поради раната си — не можеха пеши да продължават пътя и за по-бързото движение на четата им се предоставиха двата коня, които дружината бе взела със себе си още от с. Разловца. При едно сблъскване в планината, над Мелник, конете избягаха към лагера на турците и п. Стоян биде принуден да остане в колибата на един планинец, на когото предварително се даде приличното възнаграждение, за да го храни и чува до известно време. Като другар на п. Стоян остана също тъй братът на Димитър Беровски, п. Иван, който тоже беше стар и страдаше от спадане. И тъй, момчета, предвождани от Димитър Беровски, който беше вече на оздравяване, се опътиха към Беласица планина, Поройско. Но през нощта, минавайки край селото Стиняк, те предателски бидоха вкарани от брата на стиняшкия поп в пусията на турците, които им откриха упорит огън. Това ги ангажира в една престрелка, която трая дълго време през нощта без никакъв резултат за едните и за другите. Това обаче осуети намеренията на другарите да минат към Беласица и сега не им оставаше, освен да се върнат в планината Огражден. Тази планина беше изпразнена от стоката заедно с пастирите и още на същото утро бе заобиколена откъм всички устия с аскер и башибозук, които се навъртаха в голямо количество из околните села. Дружината се закрепи в една здрава скалиста местност, която при каквато и да е сила от страна на нападателите правеше блокадата безопасна. Затова турците решиха да избягват всяко сбиване в тая неблагоприятна за тях позиция и цели два дена двата неприятеля се гледаха при едно мълчание, което бе нарушавано само от редките далечни пушкания на турците. На третата нощ четата сполучи незабелязано да се промъкне през неприятелските линии на обстъпа и се задълбочи в планината, след като изгуби още няколко от момчетата. Гладни, убити духом, останалите 18 души намериха едно стадо свини без пастир, от които една, и тя безобразно мършава, стигна, за да нахрани временно дружината. Още два дена след това момчетата можеха да се борят юнашки с глада, но най-сетне взеха да чувствуват как силите им с всяка нова минута се намаляваха. Буковият лист и киселекът залъгваха донякъде стомаха, но този почна вече

68

сърдито да се бърчи и упорито да отблъсва всякакъв вид растителен порцион. Те рискуваха да помрат от глад или пък, с безсилни ръце и крака, да се отдадат евтино в ръцете на турците, които с превъзходни и добре хранени сили непрестанно ги преследваха. На третия ден вече всички негодуваха и настоятелно предлагаха да се разпръснат кой накъде види, за да търсят спасение, и работата достигна до съвещание. Георги Пецов Цоцо, който още имаше сили да говори, пръв взе думата и убеди дружината да не помислят за разцепление, а на пръв план да се доберат и отпочинат в някое от близките села. Слънцето засядаше към запад, когато момчетата, едва поддържайки оръжието в ръка, взеха да се спущат из планината, като се спираха да почиват на всяка стъпка. В този момент те не би замерили неприятеля от 50 крачки. Не яли, не спали, те най-сетне осъмнаха и се видяха едва на един час разстояние от мястото, в което ги бе сварила нощта. Тук те намериха стадото на един турчин, пазено от двама българи, и около 3 оки брашно, при самия вид, на което момчетата се оживиха. Те заклаха едно теле, подкрепиха се и не закъсняха да отпускат най-огорчителни съждения по адрес на киселека. Нахранени добре, другарите заминаха към Петричко, като над един турски чифлик заблаговременно се озапасиха с храна, която беше достатъчна за няколко дена.

Аскерът, който се останови в с. Добри Лаки, в съседство с което беше и кошарата, дето се укриваха оставените от дружината п. Стоян и п. Иван, прекъсна всяка възможност да им се достави храна и те, след няколко дена напразно чакане, тръгнали по кошарите да дирят хляб. Тъмната нощ, която не закъсняла да раздели двамата скиталци, довела п. Иван до едно място, дето, изгубен тоже от своите другари, въстаникът Стоян Микин блуждаел в най-плачевно за човека състояние. Те се обяснили накратко и решили да бягат в Сърбия. След дълги перипетии из Кюстендилско и Радомирско, те преминали безкрайното Софийско поле, Стара планина и най-сетне се озовали в Белград при войводата Дядо Ильо. Стоян Микин отпосле го видяхме в българското опълчение при Шипка, а след това — в Малешевските планини. Поп Иван, дошъл

69

ведно с руските войски до Кюстендил, помина се тук след три месеца.

Коте Карчов, от друга страна, също тъй изгубен от другарите, намерил п. Стоян, който все още безизходно се скитал из планините. Последният възнамерил и убедил другаря си да отидат в Рилския манастир, игуменът на който бил от числото на съмишлениците и негов познат. Коте Карчов одобрил този план и съгласно взетото решение те минали Малешево, Пиянец, Джумалийско, дето намерили и Илия Горанов, също тъй изгубен от дружината и най-после дочули екота на буйната манастирска река. Поп Стоян твърде добре знаял колко скъпо би коствувало на обителта едно тяхно появление пред манастирските слуги, затова трябвало да се търси друга възможност да проникнат до предполагаемия покровител, отец Панталеймон [33] (така беше името на игумена на Рилския манастир). От друга страна, нощем тук влизането беше невъзможно, защото, според заведения обичай, вратите на манастира биваха залоствани всяка вечер още във видело. А между това, времето минувало и вече клепалото възвестявало обед в стените на манастира. Това насърчило донякъде п. Стоян и му дало повод да допусне, че даже ако би имало полицейски хора, те ще бъдат заняти с обеда и няма да го съпикасят. С това предположение той оставил камата и двустволовата си пушка при двамата свои другари и наметнат с една дълга черна дреха, която донякъде мязала на попско расо, се упътил към самоковската врата, като не забравил да пъхне револвера в един от джобовете си. Влязъл п. Стоян през широките манастирски врати и право тегли към помещението на игумена. Кое-как той достигнал под стаите, които стоят успоредно с храма, но за нещастие тук пред него се изпречва един от калугерите, добър приятел на турците, и го спира.

— Стой — казал подлият божи служител — или върни се отдето си дошъл.

— Остави ме, моля те, да се ява на игумена — отговорил п. Стоян — или ако щеш сам иди го извести за мене.

Калугерът проумял в що се състои работата, която прочее, не за пръв път му се бе случвала, и с още по-висок глас и по-настоятелно почнал да го изтирва навън. Това спречкване обърнало внимание на заптие-

70

тата, които тъкмо тогава, поради размирното време, квартируваха в манастира. Излезли четирима души от тях — улавят го, бързо от срещната манастирска врата пришли още шестима заптиета, които, като го претърсили, намерили само две чохи от попска капа, при което револверът по едно чудо останал незабелязан в джеба на панталоните му.

— Кой си ти, откъде идеш? — го питали. — Ти си поп Стоян.

— Аз не съм поп — отговаря този с висок глас, за да го чуе игуменът, — аз съм манастирски слуга, стоя при водениците и игуменът ме познава.

Последният, обаче, благоразумно отказал да помня да го познава и нещастният поп Стоян, който със сълзи го молил за една само дума, която беше в състояние да го избави, още същия час бил затворен в страшната манастирска кула. Два дена той водил преговори с игумена и предлагал да се сменят с някого приличен нему от братята. Но последният не смял да се ангажира на такава решителна постъпка, макар това да беше много приемливо и безопасно за онзи калугер, който приемеше да представлява мнимия п. Стоян. Той намясто това искал чрез пандурите револвера му, за да го предаде на двамата негови другари, които като го причакат някъде из пътя за г. Дупница, ще избият заптиетата и ще го избавят. Това обаче се видяло невъзможно на п. Стоян, който вече се съмнявал в искреността на игумена, а, от друга страна, не бил сигурен, че наистина ще бъде закаран в Дупница и че, според уверенията на игумена, ще го придружават не повече от трима заптиета. Така п. Стоян решил да чака последния си час, като изказал съжаление, че не последният, а първият куршум е назначен от орисията му да отправи срещу собствения си череп. Това негово решение, въпреки изгодната обстановка, която му даваше възможност да убие най-малко петима души преди себе си, съдържаше едно рядко християнско самопожертвувание, което съображаваше спасението на обителта от напаст. На третия ден въоръжените заптиета обиколили вратата на затвора и с един пандур начело отключили тежката брава, една сянка се мръднала в тъмния кът на затвора и наближила към вратата. Това бил п. Стоян. При са-

71

мия вид на въжето, което се виело в ръцете на едното от заптиетата, и при вида на обтегнатите пушки към себе си — той се досетил за какво го викат и излишно било да му казват, че трябва да се готви за път. Последен път и най-силно по лицето му се изрисувало едно явно колебание, но — взето един път решението, той трябвало да му се подчини. Тогава под претекст, че си забравил дрехата, п. Стоян се връща обратно в затвора и. . . един гърмеж долетял из дълбочините на кулата, който събудил ехото на заспалата обител. Така довърши своето отечествено дело великият безизвестен герой п. Стоян Разловски. Неговото тяло стояло два дена незарито и чак на третия ден братята го погребали в манастирската гробница. [34]

През същия месец, мимоходом казано, един селянин от Пеянец, по име Георги Стойков напусна Тросковския манастир, дето бе ходил да работи като дюлгерин, и се опъти за гр. Крива Паланка. По милостта на едно приказание, насочено против ония от въстаниците, които преличени, пребягваха към Сърбия, в силата на което всяка непозната личност трябваше да се счита за подозрена, невинният Георги Стойков се озова в ръцете на паланечките власти. Тези, виждайки го стар и при това внушителен, твърде лесно подозряха в него личността на п. Стоян и, след едно официално известие за улавянето на „разловския поп", тържествено го поведоха към Кюстендил, дето още нямаха известие за печалната случка в Рилския манастир. [*] С вързани ръце и шия мнимият п. Стоян е вече близо. Той минува пред кулата на с. Враца, което е на два часа от града и достигва до с. Жиленци, дето го чака едно настоящо азиатско тържество: по-
 

*. Смъртта на п. Стоян, считаме за нужно да кажем, се държа в тайна до самото освобождение на България. Коя е причината на тази мистериозност не ни е известна, обаче, с положителност знаем, че манастирът е броил около 100 лири на ония, които са отишли да удостоверят самоличността на попа. След това, лесно можем да се осветлим в тайната, ако допуснем, че тук е имало малко заплашване в съобщничество с въстаниците, още повече, като вземем превид личността на почтителния кюстендилски гражданин Айдук-Сульо, който беше един от двамата дошли за проверка в манастира и който, знайно е, въртеше големи от тоя род спекули за обогатяване.

72

вечето от турското градско население е излязло да види разловския поп. Нещастният 65-годишен старец, обкръжен от канибалски викове и ревът на нарочно изпратените за него тъпани, най-после достигна и спря в двора на полицията. Тук за известно време настава някакво си адско сметение, което се изразяваше в ожесточени възклицания и заканвания.

„Не бил той, друг някой бил" — тези думи преминаха от уста на уста през хилядното множество озверени и любопитни хора. За голямо свое удивление бедният дюлгерин, който нищо още не разбираше от всичката тази церемония, биде пуснат на свобода и днес неговия забавен епизод мнозина от кюстендилските граждани помнят и разказват с присмех.

Четата, време е да се повърнем към нея, значително намаляваше и много от момчетата се бяха разпръснали по разни страни. [35] Тя не можеше да има никакви съобщения с другари, съмишленици, нито с народа. А, между това, зимата почна да дава своите предисловия и вече доста осезателно напомняше за себе си. Тогава останалата част от въстаниците, заобиколиха из някои и други местности и вредом съветваха населението да седи мирно и предвид на настъпающата зима и голямата турска сила. Много мъчно ставаше на момчетата, когато биваха принудени да слушат упреците и негодуванията на населението, което сърдито им говореше: „Де ви е Дядо Ильо, който щеше да дойде уж с 3000 души? Де е Сърбия, която при първа пушка щеше да нахлуе в тая робска земя?" На това момчетата не можеха да намерят никакъв отговор: до тях още не бе достигнал трясъкът на руските щикове. А между това, зимата отлетяваше и пролетта вече прибираше своите момчета, разпилени из разните кошари и заселища. Сега за тях отново се почва свободният, пълен с работа живот и те благосклонно си спомнят за зимните бедствия, когато, между другото, веднъж за 7 оки хляб бяха дали един наполеон, който равнеше 92 гроша. Дружината, която сега наброяваше около 30 души юнака, се упъти към Осоговските планини, дето прекара до края на лятото, когато разнебитената от войната турска войска бягаше из линиите на честния бой и се предаваше на плен, обир и убийства. Затова момчетата, числото на които зна-

73

чително бе нараснало от нови неволници — като Иван Козаров Кугрульо, Торолинко и други — се разделиха и завзеха трите главни прохода, през които ставаха най-вече частични бягания на турския аскер. С тая цел, едни се закрепиха над с. Разловца, други — в Широки дол, дето минаваше пътят за Радовишко и Струмишко и трети — на Кресненското устие, Мелнишко. Населението в тоя случай много помагаше на четата, като й даваше верни сведения за отправленията на освирепените беглеци, от които то доволно много си патеше. Отначало превъзходството на турското оръжие над онова на четниците [*] правеше май мъчна борбата за последните, колкото и малочислени да бяха тълпите от бежащите войници. Но, снабдени с хубави аскерски мартини, те можеха вече сполучливо да оперират из тия тесни устия, които предоставят превъзходна охрана и на най-малочислената, но добре въоръжена сила. Хубавото оръжие, което тоя род тактика даде възможност на четата да притежава в доволно голямо количество, както и обстоятелството, че с. Разловца служеше като прибежище на цяло Пиянечко и Малешевско, способствуваха за значителното нарастване на четата. Дядо Нико чорбаджията, п. Данаил, Христо Киселички и още много други непрестанно идваха да се запишат в редовете на въстаниците. Сега вече турците не тъй безнаказано можеха да произволствуват в тия области, както дотогава. Сега духът в робите беше повече повдигнат и пред тяхното негодуване падаха най-неразрушимите препятствия. Те ставаха войници за право, очакваше се само подходящият за тях войвода.
 

*. Известно е, че току пред самата война турското правителство снабди по-голямата част от войските си с английски мартини.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


33. Йеромонах Панталеймон, роден 1819 г. в Костенец, умира 1887 г. в Рилския манастир. Един от най-заслужилите членове на риломанастирското братство. Игумен в манастира от 1864 до 1868 и от 1875 до 1881 г. „На о. Пантелеймона — пише проф. И. Иванов — като игумен, манастирът дължи своята непокътнатост през размирните времена, които докараха освобождението на България". Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917, с. 119. Вж. и бел. 61 в предговора.

34. В своята статия „За събитията в Рилския манастир след Априлското въстание" Г. Царев, ползувайки документи от архива на Националния музей „Рилски манастир" и манастирската кондика, доста аргументирано уточнява редица факти и събития. Той смята, че поп Стоян не може да бъде задържан при влизането си в манастира, тъй като се явяват два месеца и половина разлика от отделянето му от четата до пристигането и залавянето му. Г. Царев предполага, че поп Стоян се е криел в самия манастир през тези два месеца и не е предаден от рилски монах, тъй като в противен случай става необясним големият подкуп от 4558 гр., даден от манастирската управа на душшшкия каймакамин „ ... да не ни кара на София на истинак (изпитване — Б. К.), че повече сме щели да похарчим и за нас не било добро". Царев, Г. Пос. съч., — Исторически преглед, 1984, № 1, с. 57—63.

35. Основният брой на четата на Димитър Попгеоргиев Беровски след разгрома на въстанието е около 20 души. В списък от 1876 г. срещу номерата на раздадените пушки фигурират 13 въстаници — Димитър и брат му Костадин Попгеоргиеви, Стоян Микин, Христо Митов, Трайко Въчев, Орсо Очипалски, Ефтим Ангелов, Арсо Масларов, Теше Мицов, Траян Кръфията, Стоян Брач, Мако Шуман, Гоце Мищов. Към тях са прибавени още Нико Станков, Михаил Оджов, Петър Коларски, Китан, Нако Убавенски, Георги Еладжи. В други списъци се срещат имената и на Георги Миреняк, Трайко Гелин, Косте Гаячо, Илия Горане, Смилан, Спасе, Нако Миреняк, Петре Гроб и др. Вероятно към четата са се присъединявали отделни четници. Вж. Дойнов, Д. Пос. съч., с. 156, бел. 11.