V. ДЯДО ИЛЬО ВОЙВОДА
ДЯДО ИЛЬО В С. ЦРЪКВИНЕЦ. БЪЛГАРСКО САМОУПРАВЛЕНИЕ В ЦАРЕВО СЕЛО. ДЯДО
ИЛЬО В ДЖУМАЯ. НЕГОВИТЕ ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ СПРЯМО ТУРСКИТЕ СЕЛА: КРУПНИК,
БРЕЗНИЦА И ДРУГИ. ЛИЧНОСТТА НА ДЯДО ИЛЬО. САНСТЕФАНСКИЯ МИР И ПОВИКВАНЕТО
НА Д. ИЛЬО В ЦАРИГРАД. КРАЙ НА ВЪСТАНИЕТО. РЕСТАВРАЦИЯ НА ТУРСКОТО УПРАВЛЕНИЕ.
ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ПЕЯНЕЧКИТЕ БЪЛГАРИ. ЗАКЛЮЧЕНИЕ.
Четата, която видяхме, нарасна значително и със своето добро въоръжение тя беше наклонна да даде по-широк простор на своите действия. Едно много обикновено обстоятелство дойде да угоди на нейните наклонности и й даде повод за решителни постъпки. Преди три седмици чаршията в Царево село бе станала плячка на бежанците, у които напоследък военните несполуки бяха значително повдигнали войнствения дух спрямо безоръжните селяни и това нещо накара въстаниците да се приготвят за едно задружно нападане и избиване на турското население в тоя малък град. В разгара на тия приготовления в с. Разловца пристигна едно повелително писмо, което се отнасяше до всички въстанически дружинки. Този, който го донесе, беше куриер на Дядо Ильо войвода: „Колкото чети се намират — грозно повеляше Дядо Ильо, — всички утре да осъмнат при мене в с. Цръквинец."
Тоза писмо достигна до въстаниците в Пиянеца и още призори 40 души момчета бяха на крак пред войвоводата. За същия ден Дядо Ильо бе свикал по три-четирима агалари от всяко пеянечко село и им заповяда да приберат сами оръжието от турското население, да го натоварят на коне и му го донесат в едно най-късо време. Той им напомни същевременно да не помислят да пренебрегнат неговата заповед, защото, при едно най-малко попълзновение от тяхна страна, всички села ще бъдат предадени на огън и сеч. Турското население побърза да изпълни грозното приказание и скоро пред нозете на дядо Ильо биде събра-
75
но и натрупано във вид на арсенал всичкото оръжие от пеянечките села, което той препрати на властите в Кюстендил. След два дена в с. Цръквинец пристигна още една малка четица от Малешевско, която се предвождаше от Коте Карчов и Георги Цоцов. Тя се присъединени към Дядо Ильовата дружина и сега вече, считайки положението в Пеянец напълно успокоително, те всички можеха да се върнат обратно в Кюстендил. Това беше около последната третина на януари 1878 година.
През същото това време и местното българско население устрои привременно свое народно правителство, което следваше от самостоятелна инициатива, но по подтик на онова, което русите бяха наредили в Кюстендил. По молба на пиянчани кюстендилският временен управител господин Савойски за тая цел изпрати известния нам Христо Ст. Векиларчев от Кюстендил, който се ползуваше с голям авторитет между българското и турското население. В резултат, на 4 февруари се основа привременното управление, което наброяваше следните лица: Иванчо п. Иванов, Димитър Бояджиев, Мито Киселички, Ангел Чипев, Анастас Иванов, Мане Щипски, Амид Кадийски, Мехмед Сулев и Сулейман Пръчев. Новото правителство започна своята деятелност, като назначи на пръв план 10 души стражари, които трябваше временно да си набавят оръжие и дрехи на собствени обдръжки. Техният отличителен белег беше една тенекийка, която те носеха пришита на гърдите си с надпис „Полиция". Седалище на новоучреденото правителство беше градецът Царево село и то можа да трае само два месеца, до нашествието на Хафъз паша.
Последното обстоятелство е от едно естество, което по своята важност заслужава особено третиране.. Това, обаче, в интерес на последователното развитие на събитията може да отложим за по-после. Поставени в такива граници, ние сме принудени да се повърнем към произшествията около руския гарнизон в Кюстендил.
Градът Джумая, който отстои на няколко часа от Кюстендил, по това време оставаше още непокътнат от руските войски и беше пълен с бежанци, които, известно е, носеха много бедствия със своето отстъп-
76
ление. Непоправими в това отношение, те и тук не закъсняха да възпроизведат страшните някогашни свирепости, които потресоха на времето си целия мислителен свят. Селата Селище, Кържено, Железница, Стоб, Поромино, Бараково — всички имаха жестоката участ на Панагюрище и Батак, която беше още повече чувствителна, защото се повтори в самата заря на освобождението. След представянето на уверенията за зверствата в Джумалийско пристигна и многоочакваната заповед за превземането на тая област. Вследствие на това една част от кюстендилския гарнизон се упъти за гр. Джумая и го превзе, без да се простира, обаче, по-нататък из околията, която бяха наводнили паплач бежанци от Дупница и Самоков.
Между другото, заслужава да се отбележи друга една случка, която е твърде характерна за тогавашното време. Това стана между 12 и 13 февруари на струмския мост при с. Железница, който биде изгорен и продънен от няколко души съзаклятници с цел да попречат на бягството на турците от гр. Джумая. Те бяха около 15 души, между които Христо Киселички, Георги Видимлията, Иван Бачев, Траян Кръфия, Трайко Стоилов, Георги Меринякът и др., всички някогашни участници в разловската чета. Техният план излезе много сполучлив, защото турците така истерически се забъркаха при вида на зиналата пропаст, в която беснееше дълбоката Струма, щото на съзаклятниците, които се бяха скрили наблизо, оставаше само да се появят и започнат своето изтребление. Всички сварени на големия мост бидоха съсечени между задръстените коля или предадени на стръвните вълни на Струма. По-голямата част от ония, които се точеха в нескончаемата върволица по джумалийското шосе, последва същата участ и само една незначителна част от тях можаха да избягнат отмъщението.
Живееше по това време и се славеше със своите лудости едиц поп на име Ангел, с прякор „делията", който, както ще видим, странно подхождаше към персоната на попа. Той беше лежал преди няколко години в някой затвор, и то по една твърде проста причина. Тя се състои в това. Един път, като пътувал със своя хат [36] (попът бил много любител до подобен род пътувания) към някое село, застигнал един ходжа, кой-
77
то яздел на магаре. Известно е какво наслаждение изпитват ходжите, когато се клатушкат на гърба на познатото четвероного. Поради това, настроението на ходжата било крайно щастливо и, разбира се, между двамата пътници скоро се завързал разговор. От дума на дума той преминал върху коня на попа, който без да му мисли много, сондирал своя събеседник дали ще може да гони 40 души турци с тоя кон. Турчинът отговорил на това, че ако е рекъл Алахът, не 40, а 400 души ще може да гони. И двамата пътници се разделили, обаче после тая случка единият от тях се озовал в затвора: това бил п. Ангел Делията.
Много още лудории се отдаваха на личността на попа, който справедливо бе чуен в няколко каази. След тая случка, обаче, той страшно намрази турците и само чакаше времето, когато ще може да яхне още един път своя кон и си отмъсти. Всичко минува в тоя свят и всичко се забравя, но нашият делия нямаше това щастие — да забравя. Затова той, щом чу за бягството на турците, събра десетина души другари из пиянечките села, възседна своя кон, пусна го през села и полета и като вихрушка се зададе по джумалийския път — за страх и ужас на нещастните бегълци и за голямо чудо на съзаклятниците. Те всички рязали в изстъплението си, но най-люто е отмъстявал п. Ангел Делията, когото турците дълго още ще помнят.
След превземането на Джумая Дядо Ильо, който бе последвал русите, събра своите юнаци, каквито той бе навербувал напоследък в доволно голямо количество, и с около 100 души замина за джумалийските села с твърдото решение да ги изпразни от всякакъв турски елемент. Това негово решение се одобряваше от русите, които него намираха за най-подходящ към тая работа.
Така той доближи до селото Симитли, което се отличаваше със своето гостоприемство по отношение към турските бежанци. Тези, щом узнаха за присъствието на Дядо Ильо, се преместиха в ближното турско село Крупник, което войводата реши да превземе по какъвто и да е начин.
Още същия ден той даде команда за поход и въстаническият отряд се повдигна към селото Крупник. Най-напред в една цеп [37] вървяха около тридесет души
78
конници и те съставляваха въстаническата кавалерия:, Зад тях се нижеха и стройно пристъпяха пешаците, на брой повече от 70 души. И тъй, начело с барабанния бой, повтарян от ехото на сивите скали, те доближиха и удариха на турското село.
Въоръжените турци — такива бяха почти всички в селото — излязоха на единия край и, закрепени в едни много добри позиции, откриха огън на дружината. Целта на турците беше да задържат нападателите, докогато жените и децата от селото успеят да се доберат до скалите на Кресна, дето местността сама дава сигурност на оня, който се брани. В тактиката на отбранителите имаше добър и изпълним замисъл, защото скоро наистина въстаниците забележиха една дълга ивица от хора на отвъдната страна по шосето: това бяха бежанци, които се спасяваха и изнасяха покъщнината на селото. След малко турците почнаха да отстъпват в най-голям порядък, без да прекъснат боя, и най-после успяха да се укрепят в една скалиста местност, дето Дядо Ильо отказа да ги преследва. Той реши да се върне в с. Долна и Горна Сушица, изпращайки същевременно в Джумая осем души турци като пленници от превзетото село [*].
Дядо Ильо мислеше да остане за по-дълго време в селото Сушица, защото получи известие, че ще дойдат въстаниците от друга една чета, която се движеше в Петричко и Мелничко [**]. Тая чета, в която, като по-видни ще споменем лицата Костандия, Око, Златко, п. Димитри Рибнишки [***], Торолинко, Котрульо„ Иван Козаров и други, пристигна още същия ден. Това даде подкрепление на Дядо Ильо за нови действия.
Още на другата сутрин той напъти своите сили против турското село Брезница,
което беше нанесено от бежанци от Джумалийската околност, а особено от
*. Къде отидоха тия 8 души пленници, какво стана с тях, никому не е известно това. С положителност каквото се знае,. то е, че подобни пленници никой не е виждал в Джумая. Чудна мистериозност покрива този акт.
**. На нея чета се дължи устроеното тук самоуправление, както в Пиянец.
***. Златко и п. Димитри всякога водеха със себе си и своите деца. Детето на първия тогава беше на десет години и се именуваше Дончо, сега той е мъж и в отечеството му го зоват Пирински цар.
79
селата Симитли и Крупник. Но преди да започне блокадата, Дядо Ильо раздели дружината на две части, като отдаде едната, по-малката, на четника Димитър Трифонов и му заповяда да бъде готов да атакува всякой път ония от обсадените, които би се опитали да бягат.
Въоръжените турци посрещнаха нападателите вън от селото на много яки позиции и почнаха да ги обстрелват. Верни на своята тактика, те с това се опитаха да изиграят повторно своите обсадители, но те се измамиха в сметките си. Пак, както миналия ден, жени, деца, коне, добитък — всички натоварени с покъщнина, попъплиха на отвъдната страна на селото и кой как може се втурнаха към моста на Струма. Тук, обаче, те бидоха принудени да се отрекат от намеренията си, защото другарите, които четникът Димитър Трифонов сполучливо и незабелязано бе подвел в едно доста благоприятно място, почнаха да ги обстрелват и ги накараха да се повърнат обратно в селото. Отчаяното положение принуди обсадените да се бият решително. До три пъти въстаниците с голяма сила ги нападаха и много турци погубиха, обаче, всички техни опити да ги изкарат из окопите останаха безуспешни.
Боят трая три часа непрекъснато и само настъплението на нощта определи края. Тогава Дядо Ильо се оттегли в планината с една загуба от десет момчета.
На следващото утро, щом се съмна, Дядо Ильо заповяда на четниците да се готвят за път, че ще ги води обратно за Джумая. Това свое решение войводата базираше върху мисълта да набере нови по-достатъчни сили, която мисъл се породи в него вследствие на последните му неуспешни опити с турците. По дадената заповед уморените момчета взеха да стават и един по един почнаха да доближават до огнището, дето отдавна и пръв бе седнал войводата. Седи Дядо Ильо до огъня и три-четирма селяни, въоръжени с тояги и по един пищов на пояса, го обкръжават и му думат нещо кротко и подобострастно. Техният разговор се касае до някакви си откраднати стада, които те в своето страхопочитание пред Дядо Ильо, не смеят да отнемат от турците помимо неговото позволение. Според техните донесения, тия стада били някога бъл-
80
гарски, които турците в своето бягство били зарязали по планините. Ето защо те намираха за най-коректно да си ги присебят отново. През всичкото време на разговора Дядо Ильо мълчеше и само слушаше внимателно събеседниците си. А времето между това минуваше, момчетата бяха вече готови и той най-после с един силен поглед прекъсна своето упорито мълчание.
— Вие искате да намерите работа на тоягите си — каза той на тримата користни овчари. — Ще закарате овцете — добре, а знаете ли, че щом се разнесете по колибите, турците ще ви изколят? Не може! Ето аз ви оставям десет души от моите момчета, които ще ви пазят, защото ме е страх да не наточите по някой турски нож, ако се върнат ония от селото.
След тия думи Дядо Ильо даде заповед и дружината потегли за с. Сушица, дето пристигнаха след два часа. Още при влизането на войводата биде докладвано, каква сума големи стада, на брой около две хиляди овце, били прекарани от планината към джумалийските села. И това съставляваше за селяните една настояща гатанка, която те никога не можеха да разтълкуват. Работата, обаче, не представляваше такава заплетеност за нашите въстаници, които скоро се досетиха за хитростта на овчарите.
Тези, сега му е мястото да отбележим, се движеха по един много хитър план спрямо Дядо Ильо, който — те бяха уверени в това — по никой начин нямаше да им позволи да закарат турските стада. Приемайки това обстоятелство в съображение, тям не оставаше друго средство освен измамата. Така и бе сторено. В продължение на току-що изложения разговор покрай огнището между войводата и тримата пастири, техните другари вече скарваха добиците из най-потайните гънки на планината, като при това изпразниха по няколко пъти пищовите си с цел да подплашат стадата и да ги накарат да се движат по-бързо.
От друга страна пък, турците из околните села изпратиха на свой ред при Дядо Ильо 4-ма селяни, за да искат стадата си, завдигането на които те отдаваха до известна степен лично на него. Но, разбира се, те ги подучиха как да изпълнят своята мисия и не забравиха, да им напомнят да полъгват по малко. Те
81
се явиха пред Дядо Ильо скоро по пристигането на четата в с. Сушица.
— Много ти години, капитан Ильо — казаха те в придоха да му целуват ръка, като свалиха шапките си и му се поклониха ниско до земята.
Той само се ръкува.
— Не съм владика да ми целувате ръка — отвърна сурово войводата. — Когато отидете в Мелник при владиката — той позна селяните по дрехите, че са оттам, — нему целувайте ръка.
— Капитан Ильо — заговориха четирмата парламентьори, — нас ни пращат нашите аги да те молиме да им върнеш овцете. Знаеш и за тях е язък, защото те са чували, гледали тая стока, молиме те. . .
— Аз мислех — отговаря кротко Дядо Ильо, — че вие сте дошли да ми се оплачете от теглилата, що ви сторват турците, ще искате пушки и ще ни придружите да гоним заедно тази гад турска, а вие — сърдито повдигна гласа си Дядо Ильо, — види се, още искате да бъдете овчари на турците. Вас са ви пратили да искате овце от мене. Аз не съм търговец, нито овчар: аз съм войвода.
След тия думи той даде на четирмата пратеници да разберат, че трябва да се отдалечат, което те побързаха да направят по-скоро. Тогава времето беше такова, че съвсем не съответствуваше на четата да се занимава с въпроси, които се касаеха до някакви си турски откраднати стада. Нейните задачи бяха по-обширни, нейните стремежи засягаха по-далечни цели. Тя бързаше да постигне тяхното осъществение. Нейният път лежеше на юг и допираше вълните на Бялото море.
По сключения Санстефански договор, обаче, операциите на Дядо Ильо бидоха прекъснати и сам той биде повикан с една заповед от Цариград. Той побърза да изпълни заповедта и около 22 март замина за квартирата на главнокомандуващия руските войски великия княз Николай Николаевич. Няколко от другарите му го последваха до Цариград, а останалите получиха заповед да стоят мирно до завръщането на войводата. Това повикване на Дядо Ильо в Цариград може да се счита като край на въстанието.
Но при все това с тоя акт не свършиха събитията,
82
защото историята има да отбележи още много случки, които следваха от правилното развитие на тия именно събития. Думата ни е за ония инциденти, що съпровождат Хафъзпашовото нахлуване, за което бяхме упоменали на свое време в съчинението си и които трябва да бъдат отбелязани поради своята историческа връзка с по-прежните събития.
Окуражени от отсъствието на Дядо Ильо и слуховете за очертанието на новите граници, пиянечките турци намислиха да изиграят една хубава шега на българите.
Нашествието на Хафъз паша от Скопие, което последва едва една седмица след отпътуването на войводите в Цариград, беше резултат на тоя отмъстителен замисъл. Затова с неговото нахлуване в областта на Пиянец ние виждаме как местните турци, придружени от всичкия башибозук из Кочанско, грабват наново оръжието и озверени се устремяват за отмъщение. В тях имаше доволно много оръжие, защото по-голямата част, и то преиумуществено по-хубавите пушки, те скриха и запазиха за себе си, като колкото за лице предадоха на Дядо Ильо ония, които им бяха излишни или съвсем негодни за работа. Българското население беше сравнително лошо въоръжено и след няколко изстрела изпразни цялата местност в един ден. Това стана тъй ненадейно, щото всичките 34 пиянечки чисто български села, а особено с. Цръквинец, което най-много имаше да дължи за своята слава — останаха с всичките си покъщнини и стада на разположението на победителите. В добавък на това, много от тия села бидоха опожарени, а мястото на някои от тях, като Долни и Горни Цръквинец и съседното с тях с. Очипаля, след тия грозни събития можеше да се определи само по пушека и черните пепелища. И тъй лишени от всякакъв поминък, нещастните бежанци се упътиха за Кюстендил, осланяйки се само на милостта на свободното кюстендилско население. И наистина те тук можаха да се радват на добър прием на българите: изпразнените турски къщи и техните пълни житници се отвориха, за да дадат подслон и храна на тоя злочест народ; фурни, нарочно устроени вадеха ежедневно хляб за бежанците, дрехи и помощи се сипеха отвред като признак на братския прием на
83
кюстендилци, без който те щяха да паднат в най-отчаяно бедствие. Обаче те не забравяха своето родно място и всякога хранеха надежда да се върнат в своите имущества заедно с победоносните руски войски.
Уморени от многобройните подвизи из селата, турските войски се върнаха в Царево село, като поставиха за всяка случайност силна стража откъм Кюстендил. Те тук прекараха в почивка цели два месеца и не предприеха никакви действия против селото Разловца, макар то да беше три часа по към вътрешността на Македония. Ненапразно то бе оставило онова страшно име за турците.
Една вечер, това било в първите дни на въстанието, откъм Голак планина над Царево село се задало стадото на селския козар, който по обикновено скарвал козите си към селото. Като съгледали това нашествие, няколко души турци вдигнали страшна тревога из селото и завчас всичкото турско население застанало на крак да чака „попа Разловски", който ще дойде да изгори Царево село. „Неприятелят", между това все повече и повече наближавал към укрепеното село и прахът от стъпките на грозните нашелници добивал все по-продълговата и по-видна форма из селския път. Най-после той допира до самото село, неговите кълба продължават заедно с враговете да нахлуват в селската уличка, навивайки се над ниските селски къщици, дорде се загубят съвсем из росните листвени градински дървета. Какво е ставало през това време в душите на турците: где се е дявало тяхното войнствено настроение при вида на опърничавите брадати четвероноги? — нека всеки се помъчи да си представи това.
Най-после турците решиха да развалят спокойствието си и изпратиха петстотин души аскер и башибозук, които придружени от две горски оръдия — едното на Средна, другото на Голак планина — окръжиха селото Разловца. Оръдията прогърмяха по няколко пъти и известиха на селото за приближението на турците, които скоро след тази демонстрация взеха да слизат по всички околни рътове и настъпиха в селския синор. Случайно тук се криела една чета от около 20 души въстаници, но тя можа да даде само няколко изстрела и, без да се ангажирва в едно по-се-
84
риозно сражение, се отдалечи в планината. С това можеше да се счита за свършена мисията на аскера, обаче той изкара докрай своята помирителна задача, уби две момичета говедарчета, уж по погрешка, и влезе победоносно в истерически настръхналото село.
За голямо чудо на селяните аскерските началници взеха миролюбиво да ги увещават и кротко да се отнасят с тях, като им хвърлиха само лекия упрек, какво „не могат да си оставят от стария занаят". Селото биде простено под обещание, че занапред ще бъде покорна рая на султана.
След тая капитулация войските се върнаха в Царево село, като известна част от тях останаха, за да се отбият към Голак и приберат оставеното там оръдие. На пътя солдатите от тоя отряд срещнаха една доста голяма търла с кошара за добитък и плевня, които те решиха мимоходом да запалят за свое удоволствие. Възползувани от отсъствието на селянина, притежател на търлата, те й дадоха огъня, и доволни от своя подвиг продължиха пътя си през кърището, дето нямаше жива човешка душа. Изведнъж един гръм, по-силен от топовния, обърна погледите на солдатите към оная ридина, дето бяха оставили пожара, който представляваше в тая минута един грозен, величествен фойерверк. Това беше една страшна експлозия, която вдигаше до облаците други облаци и кълба от дим, влачещи със себе си пламнали греди и главни от най-разнообразна величина. Войниците преминаха Голак планина под силното впечатление от произшествието, стигнаха в Царево село и едва тук можаха да си обяснят причините на тая експлозия.
Това бяха резервирани от въстаниците фишеци, които съставляваха четири големи пълни връчви и бяха поставени на различия места, далеч от всякакви обиталища. Те бяха добре гледжосани отвътре и отвън и боровата смола, с която бяха запечатани, ги предпазваше от всякаква влага. Техните скривалища бяха известни само на въстаниците и те само можеха да се възползуват от тях в случай на нужда. За нещастие, една от тия връчви биде намерена от притежателя на запалената търла, дето той бе си въобразил да я укрие; обаче, както видяхме, тя причини оня страшен взрив и сама стана жертва на пламъците.
85
Около това време въпросите на Балканския полуостров бяха взели вече по-друго направление — те преминаха под компетентността на великите заинтересовани сили. Европейският концерт пренесе разискванията от селцето „Свети Стефан" в Берлин, който срути съзиданото със стотици хиляди трупове и продължи робството на един цял неколкомилионен народ. Вцепенението и разочарованието, които последваха от скования тук договор, парализираха енергията на най-пламенните дейци от онова време. Те се чувствуваха уморени, за да тръгнат наново по трудния, трънлив път на национално събуждане. Това те оставиха като завет на грядущите поколения.
Дядо Ильо, който живя доскоро, и някои от най-старите участници в Разловското
въстание, бидоха честити да видят обновението на своите идеали. От тях
някои живеят и до днес и те съставляват една малка плеяда, която може да
се наброи на пръсти. Такива са: братята Димитър и Костанди п. Георгиеви,
Георги Пецов Цоцо, Костадин п. Стоянов и Костадин Илиев Карчов.