СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

5. Разоряване на Георги Гогов — Отравяне на Станислава от гъркоманите Бинчеви — Анатема на гръцкия патриарх върху отцепниците от "мегали иклишия". Движение за българска черква — Смъртта на Гогов. Гръцкия владика във Воден изгаря българската, руска част от библиотеката му. Пенелопа Гогова в мизерия — Неделя Петкова пътува до Русия за да събира помощи за българска черква във Воден — Станислава става учителка в Солун. Воденци все не й плащат за трите й години учителствуване. Работа и нощно време за да се издържат — Непрестанни гъркомански подлости
 

Живеех у господин Гого, там се хранех без да му плащам нещо, както и гореказания архимандрит хаджи Павел. Вън от това неговата къща бе българска гостоприемница. Който българин — свещеник, учител и пр. минеше през Воден все трябваше да гостува в къщата на прочутия родолюбец Г. Гогов. Освен това той купуваше каквото бе нужно за училището ни, така щото той изразходваше от своя готов някога спечелен труд, а от никъде не получаваше, никаква подкрепа. Писахме няколко пъти в Екзархията за помощ, те ми отговориха, че не ще могат да ми плащат повече от една лира на месец. Аз склоних на това, обаче трябваше — човещината го изискваше — тая лира да я давам на Г. Гогов, който ме хранеше. Като се научиха за това общинарите решиха, че като живея у Готови и вече ми се плаща от Екзархията, затова ме преместиха в къщата на Зано Занешев, където пак ми се изпращаше обед и вечеря от господин Гогови. Както и да е след три месеца от Екзархийското плащане

51

дойде ревизор — г. С. Бобчев [95] да проучи как върви училището, за което те плащат една лира (зер да не отиде зян). Влезе в училището ми, изпита няколко ученички, остана доволен и като му каза Г. Гогов, че изпълнявам длъжността освен учителка и учител, но че съм писар на общината, псалт и дякон, па ако щеш и поп, защото ако не препишех Евангелието на попа [той] не можеше да служи. Той се зачуди и накара общинарите да направят контракт и ми плащат поне четири хиляди годишно. Те обещаха, но така си и оста[на] — глас въпиющий в пустинята.

А гъркоманите все ме преследваха. За да отивам в училището трябваше да се минава край къщата на най-върлите гъркомани Лазо Бинчев и пр. При всяко мое минуване жените ме изпровождаха с разни хули, а децата им хвърляха върху ми кал и камъни. Един ден бе излязла на портата господа Бинчевица, покани ме да отида у тях на гости, аз поблагодарих и си отидох. Но помислих си, може би намислили са [да се] преобърне някак си, или да си изпратят децата в българското училище, както това ставаше твърде често. Затова друг ден след като бях пуснала децата и си отивах у дома, минавайки край тях, тя ме покани с думите: „Поеми у нас на едно кафе”. И действително щом влязох веднага ми направиха кафе, подадоха ми го, като се извиняваха, че мъжът й обича горчиво кафе, та е свикнала да прави все горчиво. Истина кафето ми се видя горчивичко, затова не го изпих до край. Понеже бях гладна наскоро си тръгнах за дома. Като влязох в къщи усетих, че ми се вие свят, обаче не обърнах внимание. Седнах та се наобядвах, след което пак тръгнах за училището. Като влязох в черковния двор усетих, че ми потреперват краката. В черковния двор ме срещна един дебранец, родом от Кичево. Той се навърташе за поправки на училището и черквата. Той ме попита: „Нещо да не ти е лошо?” „Не, казвам, само малко ми се вие свят.” Едвам се изкачих горе и краката ми се подкосиха и аз паднах на пода. Изведнъж Димитър, клисаря, се изкачи горе и ме попита кога и какво съм обядвала. Аз му казах, че съм яла кисело мляко преди малко. „В каква паница?” „Калена”. „А преди това да не сте яли или пили нещо друго?”, „Да, казвам, ших кафе у госпожа Л. Бинчевица. Видя ми се малко

52

горчивичко.” Той плесна с ръце и моментално слезе по стълбата и след двадесетина минути ми донесе една винска чаша пълна с червена течност. „Изпий, казва ми, веднага това лекарство” и аз уверена в неговата доброта покорно изпих чашата с топлото вещество и след 2—3 минути почнах да повръщам. Той ми поддържаше главата и повтаряше: „Е, добре, добре, още, още блювай.” След като повърнах няколко пъти почна да ме унася на сън, децата-учениците, бяха се набрали около мене. Едни плачеха, други по-големи питаха Димитра не трябва ли да донесат нещо или да викат доктор. „Не, казва той, не трябва доктор. Скоро една от вас да донесе прясно мляко, друга студена вода”. Веднага се спуснаха няколко от тях. Една донесе прясно мляко, друга студена вода, а един ученик запъхтян ми донесе в бяло котленце току-що издоено прясно мляко. Измиха чашата и ми дадоха насила да изпия едно по друго две-три чашки. Аз се поокопитих. Някои от учениците натуряли по пода дрешките си, за да легна на тях. Друго си смъкнало рокличката и я мушнало под главата ми. Друг ученик си съблякъл горната дреха и ми направил възглавница. С мене се бавиха 2—3 часа и като се посъвзех взеха ме под ръка и ме свалиха в двора. Там разпуснах ученичките, а една от по-големките ученички, също и един ученик останаха при мене и заедно с тях и Димитър отидохме у господин Гогови, където оста[на]х да спя. Като се съвсем оправих, ето какво разправи Димитър: „Като дойде учителката в двора лицето й бе бледо. Попитах я, какво й е. Тя каза нищо, само малко ми се вие свят. Чух, че се изкачи горе и падна. В един миг се намерих там. Тя бе като смъртник. Питам я, какво си яла? Кисело мляко, едвам изговори. А след това? Ходих, казва, у госпожа Бинчевица, която ме почерпи едно кафе. В момента се досетих, че тия проклети гъркомани са я отровили. Веднага слязох по стълбата, отидох при реката, грабнах една патица, боднах я с чакията си и напълних една винска чаша, която бях взел от масата с топла патешка кръв и й дадох да я изпие. След което тя блювна няколко пъти, а после донесоха прясно мляко и от него изпи две-три чашки и ето сега е добре. А доктор не извиках, защото е грък. Той щеше да й ускори смъртта.”

53

Това остана между нас в тайна, понеже безполезно бе да се разглася, а господин и госпожа Гогови ми казаха да не стъпям вече никога в гъркоманска къща, нито да взимам нещо от ръцете им. Оста[на]х да живея у З. Занешеви, но общината нищо не ми плащаше, понеже знаеха, че Екзархията ми плаща месечно по една лира, обаче това бе само голо обещание и аз почнах пак да гладувам. Но измених програмата си — вместо да работя нощя до полунощ, за да си изкарвам прехраната, почнах да скитам до мръкване, а нощя се унасях. Не обърнаха никакво внимание [на] думите ми. Тогава дадох на Г. Карадалията една лира, за да събере общинарите. Той се постара, събра ги, но при първото събрание се спречкаха и нищо не решиха. Обаче след няколко дни пак се събраха и намериха друга къща у някой си Вангел Яподжията. В растояние на 21 дена се събраха шест пъти и все не можеха да решат да се премести училището. Един ден Н. бакалина дойде и ми рече: „Учителко, излез от къщата ми, че ми трябва”. След ежедневни препирни, караници и крясъци, преместих се в новата къща. [96] Не се мина един месец и се явиха нови препятствия за къщата. В. Яподжията дължал сто лири на някой си Максим. Макар и падежа на записа да не бил изтекъл, обаче Максим си искал парите. Някои от дебраните разбраха, че това Максимово бързане е гръцка подкваса. В. Яподжията предложи на общината, че ще продаде къщата си двадесет лири по-долу, ако я вземе за училище. Общината не се съгласи на това предложение, макар че то беше много уместно. На другия ден дойдоха дядо Ичо Кехаята [97] и У. Яковов да купят къщата и я оставят за училище. Тъкмо това, когато планираха, ето че дойде Д. Паунчев и надут с гръцките си планове, каза: „Господа, вие решихте да купите тая къща, но никой не ще одобри това, защото тая къща е тясна, срамота е за нас солунци. Трябва да вземеме голяма къща за училище и черква.” „Тясна, широка тя ще бъде наш мал”, отговори У. Яковов. „Спандиевата кукя бе доста голяма, но когато решихме да я купим, един се дърпаше насам, друг нататък, затова сега нямаме една педя общинско място”, притури дядо Ичо. „Вие знаете, но ще стане раздор в общината”, рече Д. Паунчев и си отиде. Минаха се няколко дена. Максим

54

взе къщата от В. Яподжията срещу записа си. На другия ден, когато Максим стана стопанин на къщата, дойде при мен и ми каза: „Учителко, на тая къща аз съм стопанин и като такъв заповядвам ти да излезеш от къщата ми, или иначе ще ти изхвърля парцалите със твоето училище”.

Това грубо обръщение на Максима прониза сърцето ми. Отидох при Панайот Лазов, народен българин и му се оплаках как Максим ме пъди нахално от къщата. Тоя Панайот Лазов, дебранец [*] „Там да седиш, да не си се поместила”, каза ми Лазов. „Да кажеш на Максима така: който ме е довел тук, той ще ми каже кога да изляза. Ако дойде някой друг да ти каже да излезеш, да дойдеш на часът да ми обадиш. Дявол ще ги вземе ако се намеся[т] още един път в тия работи”. Това като свърши почна да се разхожда бързо, бързо и почна да ми разказва следующето: „Вчера прочетох едно писмо на Елена, вашата комшийка, [98] която има брат архимандрит в Крит, който й пишеше така: Змия ке те яде, ако дадеш къщата си на бугарите да направят параклис. Знаеш ли, че бугарите са проклети, като забодът ноктите си не се откачват вече”. От разговора с П. Лазов разбрах, че той е говорил същото и пред общинарите, та оста[на]х много доволна и си отидох хвърчаща в училището. Най-после общинарите се уверили, че Цариградското читалище не ще помогне с нищо, събраха се и ме условиха за двадесет лири годишно. В това събрание Д. Паунчев пак се противопостави като туряше за предлог, че общината нямала никакъв бюджет и пр. Но никой не обърна внимание на неговите противодействия.

Гръцкият патриарх бе изпратил схизмата афорезмо (проклетия), която трябвало да се прочете в черквата. Това бе в деня на Св. Харалампий. Гръцкият владика с всичкото си величие, качва се на амвона и като че ли ще се бори с някой пехливан изправя се и с един хищен поглед обгръща събралите се и почва: „Благословени християни, имаме заповед от божия представител патрикот да четеме овая анатема: Които
 

*. Баща му, дядо Лазо си купил още преживе място за гроб, защото гърците му казали, че не приемат в гробищата си нечестиви българи. Посадил наоколо елхи и сега още се наричат дядо Лазовите елхи (бел. авт.)

55

от бугарите се делят от мегали иклишиа (голямата черква) патриархията да бъдат проклети от триста и осемнадесет патери и от сега такивато ще се наричат схизматици и пр. и пр.” След това народът страшно се разяри против гръцкото духовенство, Като че ли анатемата направи българите по-смели в народните предприятия. Още същия ден се събраха и решиха да направят махзари (оплаквания) до садразама (великия везир) и до нашите владици в Екзархията. Училището бе пълно с народ. Между събралите [се] бе и Коста Сарафов, [99] който стана и почна да говори: „Господа, ние не трябва да се плашим от беззаконната схизма на гръцкий владика. Гърците ни афоресват, защото не им позволяваме да се разполагат с нас както си искат. Ние трябва да се покажем, че сме зрял народ, а не да стоиме като овци, за да ни стрижат гръцките владици и пр”.

Учителят Сапунджиев направи махзарите, които се подписаха от шестдесет души. След малко дойде Д. Паунчев: „Хей, направихте ли махзарите, трябва един до владиците и друг за садразамина.” „Подпишете се и вие”, каза му Вельо Негре. „То е моя работа, отговаря гузния Д. Паунчев, аз пък друго добро ще ви направя. Дайте махзарите мене, аз ще ги изпратя с верен човек, хем пари за поща няма да давате.” ,,Да си помислим до утре”, отговори му У. Яковов. Д. Паунчев се разсърди и си отиде. Да направим и подпишем махзарите и да ги дадем на Д. Паунчев, тази лисица, това гръцко мекере, тоя шпионин. Преди година са правени махзари против гръцките насилия и след като бяха подписани, дадохме ги на Д. Паунчев, който ги продал на гръцкия владика за две лири, каза У. Яковов; но да ги дадем на немечката поща, която отива утре с арабски вапор. [100] Предложението на У. Яковов се прие и минаха на друг въпрос — вървежа на училището.

Наум Стрезов стана и говори така: „Аз съм комшия на училището и гледам учителката, която освен че стои цял ден на нозе при толкова челяд, ами върши и друго, което не е нейна работа. Тя става рано всяка утрина, измива и налива стомните и измита училището и това върши всякой ден. Срамота е за нас, братя! Трябва да дадем малко пари, прибави У. Яковов. Понеже в Насте имало голямо количество общи пари, събранието му заповяда да ми даде шест лири.

56

Народът ожидаваше последствията от махзарите, но като се позабави направиха втори, които бяха подписани и подпечатани от всичките мухтари (кметове) от Солунската околия. Събранието предложи на Д. Паунчев да подпише махзарите, а той отговори, че не му било времето за махзари. Чудно ми бе, защо общината търпи Д. Паунчев, който (както се научавахме) от заседанието отивал право при гръцкий владика и му съобщава за всичко що се е говорило и извършило. Според мен такива народни сметове тури ги в коша, хвърли ги в морето, за да не мърсят въздуха.

Основахме женско дружество, което нарекохме „Възрождение”. За членове на дружеството бяха майките на ученичките, а според устава приемаха се и други госпожи, които биха пожелали. Ето имената на първите подписавши:
 

Ангелина Георгиева
баба Султана Ичова
Гена Петрова
Мария Андонова
Стояна Йосифова
Катерина Архимаидритова
баба Гуга Бунджулица
Катерина Димитрова
София Паскова
Фани Костадинова
Неделя П. Караиванова
поп Петър Димитров
учител Хр. Захариев
учителка Ст. Балканова
Андрея Илиев
поп И. Попгеоргиев
поп И. Панчов
Георги Костадинов
Христо Стоянов
Стефания Г. Динкова

Женско Солунско дружество „Възрождение” 1872 ноемвр[и] 20 [101]



Един ден, когато общината бе събрана, получих писмо от господин П. Р. Славейков [102] от Цариград, в което между другото ми пишеше следующето: „Пратихме ви четири лири от Читалището чрез Д. Паунчев, а ето става два месеца не отговаряте за получаването им”. Аз подадох писмото на общинарите, те се спогледаха, г. Кехаята [103] се обърна към Д. Паунчева й го попита: „Защо, господине, не си дал на учителката четирите лири?” „Аз мислех да й ги прихванем на заплатата, отговори последния.” „Но защо да не знае общината? Право ли е да държиш чужди пари и да ги неявяваш? Или сме претрупали учителката със заплатата й?” — изобличи го г. Кехаята. На другия ден Паунчев ми донесе четирите лири, но така разсърден, като че ли съм изяла бащинията му.

57

На следующий празник се събраха общинарите да обмислят по-сериозно за учебното дело, да основат мъжко училище, да доведат учител и се похвалят на братята [от] Цариградското читалище.

Повикаха за учител г. Манов, родом от Джумая (Дубницка), който управляваше устр... [*] и училището цъфтеше.

Един ден мина през Воден учителя С. Божков [104] и както всеки българин слезе у Г. Гогови, където бе радушно посрещнат и нагостен. На другия ден него и мене поканиха за вечеря у господин П. Божков. Преди вечерята тяхната голяма дъщеря донесе леген с вода и помоли господин Божков да се събуе, за да му измие краката, старобългарски обичай. Той отказа. Тя го молеше втори и трети път, но той категорически отказваше. Тогава тя остави легена и излезе вън, като ми смигна да го убедя, да му измие краката. Като оста[на]хме сами аз го прекорих, защо се срамува глупаво. А той изгърмя на ухото ми: „Защото съм бос”. Тогава аз се изсмях високо и рекох: „Нали сме български просветители ще ходим и боси и голи”. Излязох вън и със смях разказах на госпожа Божкова, която накара дъщеря си да извади от чеиза си риза, гащи, кърпа и чорапи, та му ги подариха.

За Р[ождество] Христово отидох в Солун при майка си и като ми бе омръзнало безпаричието, писах на общината, че няма да се върна вече. Доста съм гладувала и пр. След което получих няколко писма от ученичките си, които ме трогнаха. Те ме чакаха с нетърпение. Тогава аз отговорих на настоятелите, че ще се завърна, след което получих следното им писмо: „Уважаема учителко Славко, приехме предрагото ни Ваше писмо от първи того, на което съдържанието утеши развълнуваните ни сърца от жалостта, която ни причини оттеглянето ви от града ни. Уверени на вашите родолюбиви чувства считаме се за честити като не ще бъдем лишени от вас. Приемете поздравите ни и поздравете госпожа майка ви.

За сега толкова. Оставяме уважающи вас. Подадено 5 януар[и] 1873 г.; членове на Воденската българ[ска] община: поп Туше, Георги Гогов, Вани Занеш, Иван Безовели, Димитър Занешев, Димитър... [**]
 

*. Неразчетена дума.

**. В текста не се чете.

58

Христо Ножче, Христо Камче, Петър Божков и Ичо Занеш”.

Аз им отговорих, че ще се върна във Воден, но желателно е да ми изпратят контракт за тригодишно учителствуване, включително и настоя[щия] [*]. Тогава те ми отговарят следното:

„Воден, 22 януари 1873 год.

Г[оспожи]це Станиславке,

Като не ни позволява времето да ви пишем по-подробно, казваме ви само, което извърши общината. Вчера на 21 настоятелството извърши две работи твърде уместни. Първата е тая: замести мястото на досегашния епитроп господин Ичо Занеш с господни Мице Х. Лембар, а във втората подписа вашето условно писмо за три години, т. е. от 1 август на 1870 год. до 1 същий 1873 год. Това условно е написано по гръцки с цел да бъде понятно съдържанието му на всички. Съдържанието му е следното: Обязават се подписаните да ви платят сто и двадесет лири (120) за три години. Писмото е подписано от следните 12 лица: поп Туше, Георги Гогов, Мице Х. Лембар, Ташко Костантинов, Димо Бобарец, Иван Безовеца, Петър Божков, Иван Сребре, Д. М. Фотев, Христо Камче, Христо Ножче и Никола Иванов. Надяваме се обаче да се подпишат до двадесет подписа и тогава ще ви повикаме с телеграф. Бъдете прочее готова за тръгването ви към Воден. Условното си писмо ще получите щом пристигнете във Воден и почнете училищните си действия. За сега толкова.

Воденска българ [ска] община

П. С. Утре или в други ден ще дойдат нарочно за вас петима от училищните настоятели, бъдете готови за тръгване. Поздрав от Елена и Пенелопа Георги Гогов.”


Дойде от Цариград за учител М. Боботинов, който щом завзе учителското си място основа мъжко дружество за поддържане на училището. [105] Отначало, като българи, ревностно посещаваха заседанията, но отпосле почнаха с хладнокръвие да гледат към това заведение. М. Боботинов, който пръв път дохождаше да учителствува в Македония, помолих го да му обясня и посветя в хода на общинските и училищни дела. Оба-
 

*. В текста не се чете.

59

че вместо да ми благодари за добрината, която исках да му направя, той се обърна към мене с грубости и почна да крещи и се сърди. Аз му казах, че трябва да бъде осторожен в думите си даже и пред самите общинари, защото мнозина от последните в едно и също време бяха гърци и българи и че мнозина от същите играят на въже в общите работи. По изразът на лицето му виждах, че се съгласяваше с мене, но честолюбието му не позволяваше да каже, че приема добрия ми съвет. Тъй постъпват много младежи, на които посочиш погрешката им или изтъкнеш някоя горчива истина. Те почват да упорствуват и се мъчат да оборват мнението ви, като противополагат разни свои взглядове, които (и те сами разбират) ни най-малко не съответствуват на опровержението им. Това, тъй наречено глупаво честолюбие, от което много младежи (момци и девойки) не могат да се избавят н вследствие на което изпадат в разни заблуждения; но нека оставя моето собствено мнение и да се върнем на въпроса с господин Боботинов. Той почна да се отнася доста строго с учениците, а също и към бащите им. Един ден му казвам: „Знаете ли, господин Боботинов, че някои от общинарите нарочно правят спънки да се затворят българските училища и учениците да се пръснат по гръцките, а бащите им ще дават по бяло меджидие да ги записват. Ами знаете ли, че за махзарите, които пратихме до садразамина и до нашите владици бе пратен нарочно человек, който да убеждава и застрашава селските мухтари да ги не подпечатват. Този человек е един от тия, които вие мислите за добри и с които се съветвате по учебното дело. За това трябва да претеглите человека хубаво и тогава да му се доверявате. Следователно, ако обичате приемете, ако ли не отхвърлете скромните ми съвети”.

М. Боботинов след дълго размишление ми отговори: „Как, госпожице, аз мисля, че тук хората много са ревностни към учебното дело, че всичко е уредено и всичко това зависи от съгласието на общинарите, нали?” „Да, много е уредено, много е прокопсало. Знай, че в общината има малцина, които поставят общий интерес по-горе от частний си. Малцина са, които рискуват за общото благо на отечеството си. Но и нехайните не можем обвини, като вземем предвид обстоятел-

60

ствата, под които прекарват. Вие ще видите мнозина, в душата на които се е вкоренила византийщината, но затова пък не трябва да им се прощава като виждат как работят братята им”.

След ежедневни прения аз предадох ученичките си на М. Боботинов и заминах за Воден, придружена от петимата училищни настоятели, които нарочно бяха дошли да ме вземат. На кремното бяха излезли всичкитеми ученици и ученички с майките си да ме посрещнат. (В мое отсъствие ги е занимавал покойния дякон Агапий Войнов). Срещата бе задушевна — прегръщания, целувки и радостни плачове и с песни ме съпроводиха до дома.

На другия ден почнах училищните занятия.

В училището вървеше всичко благополучно. Изпълнявах пак длъжностите учител и учителка (понеже дякона Агапий бе интерниран от турците), писар на общината, псалт и дякон в черквата. Вън от това преписвах Евангелието на поп Туше.

Условното не ми се връчи. Живеех в къщата на Зано Занеш в горния етаж. Заплата пак не получавах понеже настоятелите чакаха [от] общината [в] Цариград помощ, която не дохождаше. Госпожата на Зано бе добра жена, но като дъщеря на гъркоман, не ме гледаше твърде с добро око. Тя винаги се черкуваше в гръцката черква. Всяко първо число на месеца, според черковния обичай, дохождаше българ[ски] свещеник да свети вода, на което и аз присъствувах, а след изпращането на свещеника мъжът й си отиваше на дюкяна, а тя викаше гръцкия свещеник, който й светеше вода по гръцки. (А тя не разбираше нито думица гръцка). Един ден я питам: „Госпожа Зановице, ами не е ли те страх от Зано, ако се научи че викаш гръцкия свещеник да ти свети вода”. А тя ми отговаря: „Ех, що ке ми чини Зано? Я сум му едначка, а имам и татко богат, та не сакам да знам”.

В домашния ми бит се почна пак старата история.. Горе в стаята бе студено, кюмюр и дърва нямах, а печка никаква. Много пъти си лягах гладна, освен това едничката ми басмена рокличка бе се продрала, постоянно я кърпех, а тя се озъбваше на нови места. Да искам пари от майка си бе ме срам, а още повече като знаях, че и тя няма. Затова реших да си продам горната си зимна дреха, която бе правена в Солун (черна

61

чоха подплатена с елма и ми струваше петстотин гроша). Главната причина за продаването бе, че дължех на близкия бакалин, от когото взимах кога сирене, кога кисело мляко или маслини, а понякога и пари, те бяха станали 80 гроша, а той вече не искаше да ме чака, нито да ми дава на вересия. Така щото по молбата ми Пею Занеш, брат на Туше Занеш, наметна дрехата ми на рамото си и тръгна из улиците да я продава. Три дена я разхожда той из улиците и на четвъртия я продаде за 150 гроша, от които 50 гроша дадох нему за трудът, 80 на бакалина, а мене оста[на] ха кръгли 20 гроша. (Един ден го срещнах на улицата наметнат с дрехата ми и като се юрнах по друга улица намерих се право при гробищата, там се изплаках до насита и по тъмно се върнах в квартирата си, а на другия ден се продаде. И така пак нямаше достатъчно пари за рокля, а трябваше да ги пестя само за оскъдна храна, т. е. да се храня колкото да живея п да нося славното име първа българска учителка в красивия Воден.

Към месец март мина през Воден един книгопродавец родом от Ресен по име... [*] и понеже учениците нямаха учебници, аз взех от него нужното количество. Направихме сметка, която възлизаше на 450 гроша. Казах му да дойде преди тръгването си да му ги платя. Раздадох учебниците на ученичките, като им поръчах да кажат на родителите си още на другия ден да ми донесат стойността. Но минаха се три дни и освен седем бедни ученички никоя друга не донесе пари за учебниците. Срещам една от майките им н й казвам: „Госпожо, платете учебни[ка] на детето си”. А тя отговаря: „Ех, чуму ми е бугарска книга, кога ке я плакям”. Друга ми каза: „Ако сакаш пари я ке си го пракям у гръчкото схолио”. И така мен ми се виеше главата като си помислях какво ще отговоря на книгопродавеца. Обаче след няколко дена, ето го, че дойде у дома „Е, учителко, аз си тръгвам. Плати ми учебниците”. „Моля ви се, почакайте ме още няколко дена, до где ми дадат от заплатата и ще ви ги изпратя.” „О, каза той, аз не мога да чакам повече.” Откачи от гвоздея последната ми връхна дреха и часовника [**] и си излезе. Аз не бях
 

*. Името не е отбелязано в оригинала.

**. Който ми бе подарил на изпита богатия цинцарин в Битоля (бел авт.) — добавено допълнително.

62

получавала нищо от два месеца насам. Като си поплаках колкото можах, отидох гладна в училището. На другия ден отидохме с ученичките в местността наричана „Паша чяир”, за да им преподавам урок по българ[ска] история, което правех всяка сряда следобед. След свършването на урока разпуснах децата да си поиграят, а аз се отдалечих малко и вкусвах от таз-оназ трева и плачех. Една от ученичките ми на име Бериалава Будачева тичешката дойде при мене и ме попита: „Учителко, защо плачеш? Какви са тия треви, що ги туряш в устата си?” „По-добре не ме питай. Аз опитвам тревите коя може да се яде. Ето цяла седмица как ходя по общинари и ги моля да ми дадат малко пари срещу заплатата ми, но никой се не стряска да ми помогне. Днес е втория ден, как не съм яла нищо. Воденци имат да ми дават повече от сто лири и аз гладувам по цели дни. Солунци направиха три пъти контракт с майка ми, но нищо не са й платили и тя е в същото положение, така щото няма от кого да прося.” Горкото момиче ридаеше до мене, но изведнаж изчезна и след половин час дойде запъхтяно и ми донесе от дома си хляб и сирене.

Ако някога се случваше да ходя по улиците сама, то бивах обсипвана с камъни от гъркоманските деца. Един ден Лазо Бинчевия син ме удари така силно по главата с камък колкото яйце, че ми се зави свят, паднах и кръв течеше по лицето ми. Но ме застигнаха някои от ученичките ми, взеха ме под ръка, приведоха ме до реката измиха ми главата и от един минувач взеха тютюн и ме превързаха. Това същото момче баща му го изпрати в Солунското гръцко училище да продължава науката, а то след два-три месеца избягва и отива в София, настанява се в българското училище и от там писало на баща си така: „Татко, оставете тоя гърцизъм. Вие сте станали маскара на света. Ние сме чисти българи. Аз се настаних в българското училище и няма да дохождам във Воден, догде не свърша тука класовете”.

Един ден дойде Лазовица у дома. Аз се в чудо видях като видях тая върла гъркоманка в квартирата ми. Тя седна, извади писмото от сина си и ми го подаде да й го прочета. След това ме помоли да ме отведе у тях на гости, където ме чакал кир Лазо. Аз много се под-

63

воумих, но отидох с нея. Посрещна ме оня ми ти шкембелия Лазо Бинчев със сияющо лице. „Ех, даскала, казва ми той, много ми е кеиф, оти сино ми е на харно место у София, учи се по бугарски и много върви напред.” „Да, казвам, то му е собствения език и му е лесно да го учи.” Черпиха ме със сладко вино (наречено женско). При наздравицата извиках: „Да живее Македония, не я даваме на гръцките владици”. „И ние не я даваме, на гърците — анатема” извикаха двамата изведнъж. Аз си отидох изпроводена от двамата покръстени възвърнати български овчици и колко още има, които ще тънат в мрака на невежеството.

Отидох при Г. Гогов и му разправих за станалото у Бинчеви. Той, горкия, с въздишка каза: „Учителко, той не е станал чист българин, а галибарди” (боя, която се видоизменява). И действително, пак си бе таен гъркоманин.

Грешно е ако премълча и не кажа нещо за многозаслужилия и многострадален Гого. Както по-рано описах той пръв отвори в къщата си българска черква. Той откри пак в къщата си мъжко и девическо училище. На свои разноски поддържаше учител и учителка. Сегис-тогис ходеше по селата и агитираше да си отварят български училища. Къщата му приличаше на общи дом за всички българи. Тук идеха по-първите селяни за да се съветват как да постъпят при отваряне на български училища. Хаджи Павел Божигробския, когото Екзархията прати във Воден за владика, Г. Гогов го прие и храни няколко месеца. Прави на селските общини печати, праща писма и телеграми до читалището и Македонската дружина, за да ги уведомява за хода на народните дела и всичко това излизаше от кесията му. При избирането на първия български екзарх, него избраха и пратиха за представител в Цариград. Никой не се погрижи да му изпрати помощ за поддържане. А какви суми трябва за един представител! Еднаж бях очевидка, когато госпожата му преброи 7000 гроша и му ги изпрати в Цариград. Каквато разноска потрябваше за народни дела все господин Гого даваше, докато най-после обедня. Бе му оста[на]л един хан, от когото получаваше сума, с която едвам издържаше домът си. Гъркоманите подбутнаха турците, та изправиха кафене пред хана и му затвориха лицето.

64

От друга страна гъркоманите упражняваха разни интриги против тия, които отиваха в Гоговия хан. От гдето имаше да взима, не можеше да вземе ни пара, защото гъркоманите защищаваха длъжниците му, а комуто бе длъжен трябваше да му плати незабавно. Пред очите ми и пред г. П. Мусев продаде някои от скъпоценностите на госпожата си за 190 лири, да плати дългът си направен по народни дела. Тия пари не достигнаха да изплати дългът си, та писа до Мак[едонската] дружина в Цариград да му дадат взаимообразио или под лихва петдесет лири, но дружината не удовлетвори просбата му. Затова той продаде бахчата и лозето си, а след няколко месеци заложи останалите брилянти на жена си, които не можа да откупи.

Едничката му дъщеря Пенелопа, като гледаше отчаяните си родители горко плачеше почти всякой ден. Почна да съхне и вехне и най-после скоротечна туберкулоза свърши дните й тъкмо в разцвета на живота си. 18-годишно дете — буйно, красиво и жизнерадостно загина като остави родителите си в крайна горест, бедност и отчаяние. Не съм в състояние да опиша печалната и мрачна картина, която Гоговий дом представляваше. Един ден, като си разговаряхме за злините, които се написаха от гърци и турци, отчаяния и убития господин Гого изохка и извика: „О, нещастний българский народе! Дали някога бог ще простре десницата си и те избави от тия неприятели, които немилостиво смучат кръвта ти!”

В същото време дойде пощаджията и му донесе писмо от Цариград. То бе от Екзархията, от ръката на г. Груева. [106] Съдържанието бе следното:

„Гого, що искаш от Екзархията. Ти си, който разваляш общината във Воден. Ти си, който правиш препятствия и по селата. Изчезни от средата и остави на мира Воденската община да работи за в ползата си.. .” Като прочете господин Гого писмото извика с болезнен глас: „Ах, обвинен съм, а нямам пари да отида в Цариград и се оправдая!” Извика госпожата си, прочете й писмото и с тежка въздишка повторно извика: „Ох, тежко и горко мен и на домашните ми, къде отидоха моите трудове!”


В такова тревожно положение седна и ми продиктува отговор на Груевото писмо, в което кратко и яс-

65

но изложи своите взглядове като най-после го молеше да се назначи комисия, която да проучи неговите действия по народното дело [107]. През всичкото време на писването той охкаше и ронеше сълзи, догдето най-после гръмливо изохка и получи удар. Вдърви му се левия крак и ръка, устата му оста[на]ха полузатворени, а очите неподвижно разкрити. След два часа се посвести, но езикът му бе надебелял и едвам можеше да изговаряше някои неразбрани думи. След една седмица трябваше да направя изпита, който се свърши с голям успех. На другия ден поканих общинарите да им дам отчет за работата си, като ги помолих да ми изплатят поне половината от заплатата ми, понеже трябва да си замина. Те ми отговориха, че признават моите трудове, които са безпримерни и са благодарни за голямо[то] старание към дечицата им, както и трудовете и заслугите спрямо общината, училището и черквата им, обаче за сега нямат пари, а ще изпратят чрез нарочен человек най-много след 2—3 седмици. Изохках и си излязох от общината без да кажа някому сбогом. Така бяха ми [о]противели техните голи обещания и крайната им нехайност към училището, че от все сърце и душа се погнусих от постъпката им и реших никога вече да не се върна в толкоз милия ми Воден. [108]

Отидох у Г. Гогови за сбогом, но като го видях, че бе в същото плачевно положение, не посмях да му съобщя за говореното между мен и общинарите. Взех си сбогом от господин Гого, който се просълзи, извика жена си; на която повече с ръце разправи да ми връчи нещо. Той се измъчваше и искаше да говори. Дойде жена му, но нищо не помагаше, а сълзи се лееха по бузите му. Аз седнах до леглото му и го помолих да се успокои — догодина, казвам, може би пак ще дойда да учителствувам тук. Той се опули и [със] сетни сили каза и то повече с движения: „Ти няма да се върнеш тука и всичко ще пропадне. Няма да има ни Гого, ни Станислава”. Аз не можах да издържа тая покъртителна картина, целунах му ръка и изскокнах навън. Там ме чакаше госпожа Гогова. Прегърнахме се и с горчиви сълзи стояхме дълго време. Най-после тя ридающа ми каза: „Аз сега с твоето заминаване наново погребвам дъщеря си. Аз те имам като такава. Ти, ако и дете, подкрепяше и помагаше на Гого в народ-

66

ните дела. С твоето заминаване аз остаям без дъщеря, без мъж и без никаква морална подкрепа, кръгла сирота в целия свет”. Като се [по]вторио прегърнахме тя ми подаде една пълна чанта и ми мушна в ръката една лира. Аз не се съгласявах да я взема, защото знаех положението им, но тя с плач ме молеше да я взема: „Това е, каза, за бог да прости”. Тая лира ми послужи за да си платя пътните разноски. У дома отворих чантата, в която госпожа Гогова бе сложила две препирки, 2 чифта чорапи, една нейна здрава рокля н едни обуща. Това бе благодат за мене, понеже бях се докъсала и ето една гъркиня [*], ако и не българка, [ме спасяваше].

След три седмици от заминаването ми получих писмо от госпожа Гогова, в което ми известяваше за изгубването на милия си и незаменим съпруг Гого. Между другото ми пишеше тя, че на смъртния си час с последна сила извикал: „Елена, жаля...” „Какво Гого?” „Жаля учителката мъченица Славка. Опропастих я” и издъхнал. Госпожа Гогова след тоя удар оста[на] да живее в крайна бедност. Понеже едничката й рожба бе умряла преди мъжа й, то неговите роднини подбутнати от гъркоманите, разграбили всичката й покъщнина и я изпъдили от къщата да се скита по улиците. Тя заминала за Цариград, където имала далечна сродница — братовчедка, която я употребила за слугиня. Аз не чух за нея нищо до 1894 год., когато един воденец ми съобщи, че госпожа Гогова се намира в България, но где и в какво състояние — нищо се не знаеше. [109] Горката Гогова оста[на] да живее в мизерно състояние. Мъжът й, който полагаше живота и имота си за просветата на народа не й остави нищо. Преживе изпродаде всичкото си имущество, за да поддържа черква и училище! Аз се считах задължена спрямо тая, ако и не българка, но българолюбива жена. Като телеграфистка замолих колегите си във всичките големи из България градове да издирят тая нещастница, като им казах името и описах чертите й. След дълго търсене най-после известиха ми, че се намира нъв Варна, в една бедна стаица, а поминавала се с пране на работниците в един параход. Аз се ужасих. Как, си помислих, тая жена, която бе внучка на един
 

*. В оригинала задраскано.

67

патриарх, която бе порасла и о[т]гледана в разкош, облечена в злато и коприна, която бе потънала в брилянтени накити, оста[на]ла без никакъв подслон и подкрепа за живение. Да пере дрехите на моряците за едно парче хляб и кой, бе причината за всичко това? Ние българите!

Моментално изпратих на колегата ми пътни, като го замолих да я настани в трена за София. Тя пристигна и двете с нея бяхме във възторг. Завзех се да й издействувам пенсия. Трябваше да й се удостовери самоличността. Намерих Д. В. Македонский, който бе жив. Той удостовери, че тя бе същата. Трябваше да се достави пълномощното, чрез което се изпращаше господин Гого в Цариград за народен представител при избирането на първи българ[ски] екзарх. Обаче гръцкия владика във Воден, щом погребали господин Гого, отишъл при госпожа Гогова уж да я утешава, а след няколко дена пак я посетил, пожелал да прегледа библиотеката и разни книжа, които притежаваше покойния. Като е мислила, че сънародника й, а още повече свещено духовно лице е неин покровител и баща, тя отворила библиотеката, извадила всичките книжа и ги оставила на разположението му. Той ги премятал едни на една страна, други на друга страна. Например руски и български на една страна, а германски, гръцки и няколко турски на друга. Покойният притежаваше много ценни книги, понеже бе свършил в Русия, Виена и Атина. Като дошъл до писмената част, видял пълномощното, което бе писано по български и турски и залепено върху червен атлаз, той й казал: „Вземи атлаза, а книгата хвърли в огъня, както и тия боклуци — български и руски и сам помагал да се нахвърля всичко в печката. След това той задигнал останалите книги като й връчил една малка помощ от три лири. А книгите били томове от разни съчинения с много хубава подвързия. След като извършил тая операция светия отец не се вестнал вече. Значи това пълномощно бе уничтожено от фанариотина, затова ние с Македонский тръгнахме да събираме подписи, които да удостоверят, че действително тя е госпожата на народния представител Г. Гогов. Намерихме няколко души като д-р Моллов, [110] Сава Доброплодни, [111] Д. Цанков, [112] Греков, [113] Стоилов [114] и Бурмов. [115] Тия като се подписаха,

68

направихме заявление до Народното събрание, което тогава бе открито и след късо време и се отпусна една доживотна помощ от 50 лева месечно. [116] Радостта й бе много голяма, не за това, че ще получава 50 лева, но за честта, която й направили, през сълзи казваше тя и от признателност ми подари годежния си пръстен — едничкото богатство, което й бе останало от покойния многозаслужил Г. Гогов. След двумесечно гостуване у дома тя си замина за Цариград при роднините си.

Сега нека се повърна пак по предмета си за училищата.

Забравих да спомена, че когато майка ми тръгна за Русия да отведе ученичките, българ[ската] солунска община й даде пълномощно да попроси помощ за направата на една българска черква, но понеже писмото трябвало да бъде подписано от руския консул, не могло да й помогне. Тогава секретарят при руский консул — Каракановский [117] й дал едно препоръчително писмо, чрез което събрала четиридесет лири, които послужиха при построяването на българ[ската] черква.

Когато отишла в Петербург княгинята Хорусова и Слепец Ширяев, български родолюбци, дали й едно писмо до общината, в което им писвали да упълномощят майка ми и като се подпише това пълномощно от руския консул в Солун, с което да я пратят пак в Русия: „Тогава ще те изправя пред самия император, той ще помогне твърде много. С която помощ ще можете да си направите и черква и училище” — казала княгинята; подарила двадесет черковни книги с хубава подвързия.

В Москва игуменката от Алексеевский манастир — Антония подарила четири чифта свещенически одежди и няколко черковни книги. В същия манастир оставила с четирите ученички, където имало и други шест — изпратени от България. Върнала се обратно и минала през Бесарабия. Там се намерила с роднините ни свещеници — братя Дельови, които живеят в Киев, Бендер и Паракан. Като им разказала, че ние учителствуваме в Солун, но общината е много бедна та не може да ни изплаща, те събрали помежду си четиринадесет лири и й ги дали. Вуйчо ми Яков Дельов, също свещеник й казал: „Работете в Македония, както сте ра-

69

ботили досега и когато имате нужда от помощ известявайте ни. Ние сме готови винаги да ви помогнем”. На връщане в България минала през Свищов. Там се запознала с членовете на женското дружество, разказала им, че аз работих във Воден три години без заплата и те подарили четири лири. От там минала през Варна. Варненската община подарила сто гроша. Минавайки през Цариград намерила се с господин Груев, комуто се похвалила, че Свищовското женско дружество ми е подарило 4 лири. Той й ги поискал, за да ми ги изпрати и да пише в някой вестник благодарство (за по-голяма тържественост). Тя му ги дала. Дойде си в Солун, минаха се два месеца. Не получих никакви лири. Тогава почнах да го бомбардирам с писма, което види се му омръзна и чрез М. Боботинов ми изпраща четирите лири, а Боботинов, хранил някога майка ми, та си прихваща две лири и ми дава само две. Така се извърши тържественото изпращане на четирите лири.

Както казах и по-напред, че като оставих Боботинов да обучава ученичките отидох във Воден да си довърша третата учителска година. В разстояние на три месеца Боботинов разпръснал децата, които отишли по гръцките училища.

Преди моите изпити мама пристигна в Солун и намерила в училището само дванадесет ученички. Като ги попитала къде са ученичките, той гордо й отговорил: „Аз не съм учителка да ти събирам и уча ученичките. Аз тук съм изпратен за инспектор, а не учител”. След два месеца господин Боботинов ми пише:

„Госпожице Станиславке,
Тия дни ще отваряме девическо училище във Вардар ма[ха]ла. Ела веднага да заемеш учителската си длъжност. Аз ще пиша на Македонската дружина в Цариград да ти плащат 6000 гроша, а на майка ти четиридесет лири”. Аз му отговорих, че за нас цариградските благодетелни дружества са мъртви, а ние с майка ми сме се нагърбили да работим честно за народа, така щото до гдето не свърша третата си учителска година не се мръдвам оттук. Истина е, че ми е довило да работя безплатно. Деня учителствувам, а нощя работя за прехраната си. Мама ми изпрати една малка сума, но аз платих тия дългове, гдето най-мно-

70

го ми изискваха. Ако желаете да дойда в Солун за учителка, пишете в Екзархията да ми изпратят малко помощ.

Той ми отговаря: „Щом не си съгласна да дойдеш сега, няма вече да видите пари. Даже ако има желающи да ви помогнат, аз ще развалям”.

Аз презрях всичко и постоянствувах докрай. Свърших изпитите и заминах за Солун.

След един месец (тогавашната учителска ваканция бе толкова) отворих училище във Вардар махала. От Екзархията почнаха да изпращат по една лира месечно, която давах за наем на къщата (всъщност училище).

Сега вече сме двама с майка си. Работим почти всяка вечер до 6—7 часа (по турски) нощя. Остават ни за сън 3—4 часа. Един ден извикаха мама в руското консулство, където пристигнал сандък с одежди и книги — подарък от Русия. Ние известихме това на общината и поканихме да отидат и ги приберат, обаче никой не се заинтересува да отиде, понеже трябваше да се плати 25 гр. разноски, отделно за хамалин. Втори път дойде гавазина и каза, че тия неща трябва да се приберат. Тогава мама отива като плаща всичко — и на хамалина и ги отнисат в къщата на дядо Ичо. Тогава дойде един от настоятелите — Насте, [118] придружен от слугата си и един чувал. Напъхал чувала с книгите — те били всичките хубаво подвързани, между които имало едно Евангелие украсено със злато; всичко това изпратил у дома си. Мама му поискала разписка за получаването им, но той й отговори, че тя няма право да му търси сметка. И на тия книги изчезна следата. Останалите книги бяха разни учебници по руски, мама ги даде на г. Д. Манчев [119] да ги преведе на български.

Мина се дълго време и общинарите ни дума не споменаваха за купуване места за черква и училище с тия лири, които мама донесе от Русия. При всяко наше подканване отговаряха, че не му било времето, че работите им са много забъркани и пр.

След няколко седмици мама отиде при г. Карадалията като го замолила да отиде при общинарите и заедно с Боботинов да ги замолят да купят за черква и училище къщата Максимова която се продавала. А той

70

отговорил, че е беден човек, та не може да си оставя работата и ходи по народни работи. Мама му връчва една лира и той забира Боботинов (като му казал, че голяма слава ще получат ако извършат това дело), последният поласкан тръгва. Отива при отца Аверкия, [120] който им подарил петдесет лири и от еснафите събират тридесет и ония четиридесет, донесени от Русия стават 120 лири и още на другия ден купиха къщата, която послужи за черква. [121] Повикаха поп Петър от с. Зарово, [122] който дотогава беше гръцки поп в Серес и брат му поп Иван от Негован. С одеждите донесени от Русия свещенодействуваха, а поп Петър със сладкия глас и красноречието си въодушевяваше народа. Църквата винаги биваше добре посетена. Много от старците и бабите възхитени от черковното пение придружаваха певците с разни тананикания. Простодушните сиромаси съвършено бяха зарязали гръцките черкви, но почтените и умеющи да пазят интересите си първенци отиваха заедно с госпожите си ту в българската, ту в гръцката черква.

Гърците са лукави, но и нашите тайни гъркомани не падат по долу. Тъй напр. Насте сполучи да стане епитроп на новобългарската черква. Той не представяше никому сметка. Няколко пъти народа му намери кривите работи и когато му поискваха отчет той отваряше уста като чувала, с който задигна хубавите книги и златното Евангелие и казваше, че черквата имала много борч. „Аз съм дал, казва, няколко хиляди гроша мои пари, затова трябва да продам черквата, да заплатя борча й и да си взема моите пари.” Чудно бе, че толкова народ всякой празник посещаваше черквата и толкова много приход даваше, а да има борч. Че бяха тайни гъркомани, това показват делата им. Настевия брат се венча в гръцка черква. Роди се на Паунчев дете, кръстиха го в гръцка черква. А родолюбеца Г. Динков [123] взе жена гъркиня и отиде та се венча в Прилеп. Ст. Салганджиев [124] се венча в Кукуш. [125] Ето хора за похвала, хора, които живеят за гордост на българщината. Но тия, които са честни и съвестни, тия които защищават народността си като рискуват живот и имот, биват презряни от цялото общество и стоят ниско пред общественото мнение. В този свят, струва ми се, че повечето хора ходят) с маски, на които дават такива фор-

72

ми, които биха способствували за частния им интерес. А малцина са ония, които откровено работят за народа си. Такива биват винаги гонени, преследвани и лишени от насъщний хляб, та че някога и самите им сродници въстават против тях.

Един такъв примерен человек бе поп Гьоше родом от Ресен. Като състоятелен бе поставен за коджабашия в селото си. За да отвори българска черква в Ресен запопва се. Той беше краен фанатик спрямо народността си. Преди да се запопи намери му се дете, което стоя един месец некръстено (рядкост в него време). После го отнесе в Битоля да го кръсти. Жена си отведе в едно село да си вземе молитва от български свещеник. Поп Гьоше се отличаваше от другите свещеници. За народни работи остави частните си. Открито работеше и помагаше за всичко българско, догдето най-после съвършено обедня. В Ресен не можеше вече да живее — гърците и турците го притесняваха. Той избяга сам в София, като остави горката попадия с дребни деца да се изтезава в Ресен. Щом пристигнал в София, отишъл при върховния глава дядо Мелетия [126] с молба да му даде някоя енория или селце, за да доведе и изхрани домочадието си. Обаче дядо Мелетий го изпъжда, понеже без позволението му отслужил в едно село. За такива страдалци трябваше ли да им се увеличават мъките? Трябва ли да си играем със съдбата им? Още повече за такъв, който се [е] опропастил по народни дела.

Друго: от много трудове и тичане по народни работи У. Яковов бе о[т]слабнал. Той заболя и се усещаше, че скоро ще свърши. Помолил брата си Наума да повика поп Петра да го пречисти и му почете. Поп Петър отказал, понеже имал да посреща на пристанището някой си български владика, идещ от Цариград. Наум втори и трети път молил поп Петра, обаче той категорически му отказал. Бедний умирающ пребледнял, със сетни сили търси свещеник, чака да чуе пение българско, за което през целия си живот се бори. Там бях, когато при издъхване със сетна сила извика: „Ох, брате, крайно съм огорчен. Ще бъда и в гроба нажален, защо не чух още веднаж да ми чете българския свещеник. Защо прахосах всичко, защо се

73

трудих толкоз години, а сега да няма кой да ме пречести? Прощавайте всички, с бог” и издъхна.

Д. Паунчев щом се известил за смъртта на У. Яковов забрал гръцки свещеници и го погребват. И така человекът, който най-много от всички се стараеше за независимо българско духовенство и за българска черква биде погребан с гръцки свещеници.

Времето минаваше, училището напредваше, а ние с майка ми пак гладувахме, пак от никъде никаква помощ, пак нощни работи за хляб. Бяхме ушили с майка си една възглавница с папагал, изработен фъкано. Отнесе го в един магазин. Един купувач — грък богаташ почнал да говори с мама така: „Вие сте учителки карадамшки (черногорки) каквито трябва за българското училище, но видя ли вашите българи как ви смазаха?” „Тия, които ни смазват не са българи, а чужда кръв.” „А къде ви са българите?” „Чакай, господине, много не бързай, ще ти докажа. В 1868 год. един френски вестник пишеше така: Доскоро не се чуваше името българин, а сега от къде се взе тоя исполин?! Ние българите бяхме притиснати от гърците, та затова твърде не ни се чуеше гласа, но от сега нататък ще видите нашите българи! Туркините и вашите гъркини за охолност и спокойствие тровят в утробата рожбите си, а българките раждат по 10—12 деца и всичките здрави юначаги. Та затова вие намалявате и остаяте назад, а ние се увеличаваме и вървим напред.”

Той като няма що да отговори, изръмжа, хвърли ми една лира. В това време дойде за покупки една гръцка учителка, свършила в Атина. Купувачът я запита: „Можете ли да изработите подобна вещ?” „Не, отговорила тя, това е фабрична работа.” „Ух, казал той, това е с ръце везано. Видиш ли какво излиза от ръцете на тия паливургари?” При това той хвърлил още една лира на мама и тя си дойде много доволна.

По едно време дойде учителя Г. Динков за да се споразумеят с М. Боботинов да му се изпраща заплатата в Загоричани (Костурско), където учителствуваше, а плащаше му Македонската дружина от Цариград. Но не можаха да се споразумеят, понеже Боботинов му искал взятка.

Г. Динков ни посъветва да подновим женското дружество, като му променим името и написа на един

74

картон „Солунско женско дружество „Българска зора”. След което направи печат, състави устав и се подписаха същите и нови членки, които редовно посещаваха заседанията. [127]

В това време почна да се мълви помежду гърците, че българите имали славен поп, който приличал на владика и привличал народа. И ето, че някои от общинарите почнаха да клеветят поп Петра, па даже и писмено се отнесоха до Екзархията. Тия кроежи бяха пак от тайните гъркомани [*]. Населението обаче се научи и протестира пред Екзархията и след дълги преписки поп Петър пак остана да свещенодействува в Солун. [128]

Един ден дойде Д. Паунчев и каза че Екзархията търсела някакви старини като стари книги и монети. Аз без да се сетя, че преди десетина дена бях показвала пред госпожата му, която бе у дома на гости, богатството си — разни монети изнамерени във Воденските лозя и градини, давам му ги, за да ги изпрати на Екзархията и народния Паунчев ги злоупотреби както и много други неща.
 

*. „А именно г. Паунчев и Шумков” — в оригинала задраскано, (бел. съст.)
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


95. Стефан Савов Бобчев (1853–1940). Роден в гр. Елена. До 1868 г. учител в родния си град, след това постъпил във воен-

151

ното медицинско училище в Цариград. Още като ученик развива широка журналистическа дейност. В 1876 г. избягва в Букурещ, където редактира в. Стара планина. През 1877 г. заминава за Москва, където през 1880 г. завършва право. Подир Освобождението работи в Пловдив и София като журналист и съдебен служител. Бил е министър и професор. Според Иван Говедаров Македонската дружина изпратила Бобчев в Македония като ревизор по учебното дело. Облечен в униформата на студент по медицина той обиколил много градове и изпратил 10 писма от градовете Солун, Воден, Велес, Битоля, Охрид, Прилеп и др., обнародвани във в. Напредък през 1874 г. Ив. Говедаров, Копривщица. В свръзка с духовното ни и политическо възраждане. Спомени. [Плевен] б. г.

96. Следващият текст се отнася до събития в Солун.

97. Ичо Кехая — солунски първенец. В една от неговите къщи Н. Петкова открива девическо училище в града. Ив. Снегаров, цит. съч. с. 78.

98. Елена Гогова, съпругата на воденеца Г. Гогов.

99. Коста Сарафов. Роден в с. Гайтаниново. Деец за независима българска църква, представител на Драмската епархия в Цариград. Участник в Кресненското въстание. След Освобождението работи в София като мирови съдия. Починал в 1911 г. в с. Кошарево, Софийско.

100. На 10 февруари (празникът на Св. Харалампи) солунци изпращат махзар в отговор на послание на Цариградската патриаршия, в което се заплашва с отлъчване всеки, който поддържа връзка с български екзархисти — духовни лица и учители. Ив. Снегаров, цит. съч., с. 107.

101. Според Снегаров С. Караиванова греши. Става дума за основаното през 1873 г. от М. Буботинов ученолюбиво дружество „Възрождение.” 1) дружеството не е женско, защото между членовете-основатели има мъже; 2) Караиванова включва между основателите лица, които през 1872 г. не са били в Солун — Захариев е бил учител след Буботинов; 3) в края на 1872 г. в Солун е имало само един български свещеник — поп Петър Димитров, а в списъка са изброени още двама. Вж. Ив. Снегаров, цит. съч, с. 111–112.

102. Петко Рачов Славейков (1827–1895). Роден в Търново. Учил в Трявна, Търново и Свищов. Учителствувал в Търново (1843), Килифарево (1844), Бяла, Пиперково и другаде (1845), Севлиево (1846), Ловеч (1847), Плевен и Враца (1848), Трявна (1849–1853), Търново и Трявна (1857–1862), Търговище и Варна (1864). От 1864 г. се установява в Цариград, където е журна-

152

лист, издател и учител. През 1874 г. а учител в Одрин, а 1875–1877 г. — в Стара Загора. След освобождението се занимава с политическа дейност. Ръководител на Либералната партия. В началото на 1874 г. Славейков пребивава в Солун като представител на Македонската дружина. Вж. Ив. Снегаров, цит. съч., с. 140 (бел. 54).

103. Ичо Кехая.

104. Стоян Божков. Роден в с. Куручешме, (дн. Горски извор), Хасковско. През 1868 г. е изпратен от Цариградското читалище за учител в Солун. Ив. Снегаров, цит. съч, с. 60.

105. Буботинов идва в Солун в 1872 г, а дружество „Възрождение” се основава през 1873 г. Вж. бел. 101.

106. Георги Груев (1832–1899). По-малък брат на Йоаким Груев. Роден в Копривщица. Учи и родния си град при Найден Геров и в Пловдив. 1854 г. заминава за Цариград, където се занимава с търговия, но продължава да се самообразова, взимайки частни уроци по право и турски език. Един от най-дейните членове и председател на Българското читалище в Цариград. Представител на Пловдивската епархия на Екзархийския събор от 1871 г, в последствие избран за секретар на Екзархийския съвет. В началото на Руско-турската война споделя заточението на екзарх Антим в Ангора. Подир Освобождението — секретар на екзарх Йосиф в Пловдив, и председател на Върховното административно съдилище на Източна Румелия, председател на Областното събрание в областта през 1882 и 1883 г. След Съединението — председател на Пловдивския апелативен съд. Л. Касъров, Енцикл. речник. Т. 1, с. 322–323.

107. В Научния архив на Българска академия на науките се пази препис на писмо от Г. Гогов до екзарх Антим от 24 май 1875 г. От него става ясно, че представители на Екзархията поискали от Гогов черковни книги, оставени на съхранение в него, но той не им ги предал, докато не му показали пълномощно. В изложението си Гогов се защищава и от нападките на Занешевите синове, че е присвоил черковни суми. В края са отбелязани имената на воденските първенци (подписали оригиналното писмо?), които потвърждават неговите думи. НА БАН, ф. 84, оп. 1, а. е. 619, л. 1–22. Според патриарх Кирил, който цитира оригиналното писмо, пазено в Екзархийската архива споменава, че Гогов описва конфликта си със солунския владика, който се заканил, че гърците ще гонят непримиримо българите — Кирил, патриарх Български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878. Т. 1, 1878–1885, кн. 1, С, 1969, с. 572. За борбите във Воденската община между Гогов и Зане-

153

шеви, обвиняващи се едни други в неискреност вж. Ат. Шопов, Из живота... с. 209–213.

108. Според горното писмо С. Караиванова е изгонена от гъркоманите във Воден през 1874 г., без да й се плати за тригодишното учителствуване в града (1871–1874) НА БАН, цит. а. е., л. 13.

109. В цитираната по-горе книга Ат. Шопов споменава, че Елена Гогова е останала без средства и работела като слугиня в Пловдив. Шопов апелира към българите да помогнат на вдовицата на многозаслужилия българин, която, макар и гъркиня, го е подкрепяла във всички начинания. Ат. Шопов, цит. съч., с. 201–203.

110. Д-р Димитър Моллов (1845–1914) български лекар, държавен и обществен деец. Заемал редица министерски постове.

111. Сава Доброплодни (1820–1894). Роден в Сливен. Учи в Котел и Цариград. Учителствува в Котел, Шумен, Сливен, Варна, Тулча, Силистра и Кюстенджа. С изключителни заслуги към театралното дело през Възраждането. След Освобождението председател на Окръжния съвет във Варна и училищен инспектор в Разград и Варна.

112. Драган Цанков (1828–1911). Роден в Свищов. Следва Одеската семинария и Киевската гимназия. От 1856 г. се установява в Цариград, където взема дейно участие в църковно-националния въпрос. От 1864 до 1873 г. работи в Свищов, Русе и Ниш. 1873 г. е избран за член на смесения екзархийски съвет, а 1875 — за председател на българското читалище в Цариград. След потушаването на Априлското въстание заедно с М. Балабанов обикалят европейските столици за да търсят подкрепа за българската кауза. След Освобождението — един от лидерите на Либералната партия, заемал отговорни държавни постове. След преврата срещу княз Александър Батенберг емигрира, като се връща в България след падането на Стамболовисткото правителство през 1894 г. 1897 г. се оттегля от активна политическа дейност, като отстъпва водачеството в партията на Стоян Данев.

113. Димитър Греков (1847–1901). Роден в Болград, Бесарабия. Завършил право във Франция. Един от водачите на Консервативната партия. След преврата и контрапреврата става привърженик на Народно-либералната партия. От 1890 до 1894 г. е министър на външните работи в кабинета на Ст. Стамболов, а след неговото убийство през 1895 г. с избран за водач на Народно-либералната партия, който пост запазва до края на живота си.

114. Константин Стоилов (1853–1901). Роден в Пловдив.

154

Завършва право в Хайделберг. След Освобождението заема редица държавни постове. След падането ма Стамболои през 1894 г. възглавява новия кабинет и става лидер на новосъздадената Народна партия.

115. Тодор Бурмов (1834–1906). Роден и с. Нова махала (дн. квартал на Габрово). Завършва духовна академия в Киев. Учителствува в Габрово. През 1860 г. се премества в Цариград, където взема дейно участие в църковно-националната борба. Редактира редица възрожденски вестници и списания. След Освобождението е пръв министър-председател, член на Консервативната партия и един от водачите на умереното, русофилско крило в нея. Заема редица висши административни длъжности пръв губернатор на София (1879), министър на вътрешните работи (1879), член на Държавния съвет (1881–1883).

116. Пенсията е отпусната с решение на Народното събрание от 19 и 20 декември 1894 г. и прекратена на 15 май 1929 г. поради смъртта на Гогова. Вж. пенсионното й дело в НБКМ—БИА, кол. 47, I, П. д. 34 (а. е. 20). Не отговаря на истината твърдението на патриарх Кирил, че през 1882 г. Екзархията се е погрижила за Елена Гогова. Кирил, патриарх Български, цит. съч., кн. 1, с. 572 и 644.

117. Д-р Васил Каракановски (1804–1905). Роден в гр. Ловеч. Завършил медицина в Москва. След завършването си работи като лекар в руското посолство в Цариград. Служи като връзка между Екзархията и руското посолство при опитите за решаване на българския църковен въпрос.

118. Насте Стоянов. Роден в Крушево. Солунски първенец с големи заслуги към българското учебно дело в Солун. Умира 1915 г.

119. Драган В. Манчов. (1834–1908). Роден в с. Батак, Пещерско. Учил при Найден Йованович. Учителствувал в с. Радилово, Батак, Перущица и Пловдив. От 1854 г. се занимава с книгоиздаване. Открива книжарници в Пловдив, Свищов, Солун и другаде. Печата първо в Цариград, а после в Браила и Виена. Издал е над 40 книги — предимно учебници.

120. Йеромонах Аверкий. Управител на Зографския метох в Солун. Оказал всестранна подкрепа на движението за национално обособяване на българите в Солунско. Поддържал е тесни връзки с Екзархията, като информирал редовно за движението на българщината в солунския вилает, униатското движение, действията на гръцките владици, като давал и ценни мнения за мерките, необходими за успеха на българското дело.

121. Различните автори дават различни сведения за това кой и какви пари са внесени. Срв. у Ив. Снегаров, цит. съч., с. 112

155

(бел. 153). За изграждането на българската черква в Солун вж. Драговитийски епископ Йоан, Солун в борбата за създаване на Българската екзархия. — В: Сб. 100 години от учредяването на Българската екзархия. С., 1971, с. 224—225.

122. Поп Петър Димитров (Воловаров) (1841–1895). Роден в с. Зарево, Солунско. Първоначално е гръцки свещеник в Сер. От 1872 г. преминава към Екзархията. От 1873 г. е председател на църковно-училищната община в Солун. За известно време изпада в немилост пред Екзархията, когато през 1874 г. е наклеветен, че е униат, но подкрепен от Симеон Варненско-Преславски и Иларион Търновски възстановява доверието. След Априлското въстание — певец в екзархийския параклис в Цариград. 1877 г. е заточен заедно с екзарх Антим I. Умира в София. За него вж. Ив. Снегаров, цит. съч., с. 11, 119, 121–122, 129, 278–282; Кирил, патриарх Български, Екзарх Антим. С., 1956, с. 531, 533–534, 550, А. Попстоилов. Село Зарово, Солунско. Историко-фолклорно и езиковедско изследване. С., 1979, с. 41.

123. Георги Динков. Учил в Солун, Атина, Москва и семинария в Смоленск (1858–1860). Учителствува в Прилеп, Битоля и с. Загоричане. Писар на българската община в Солун (1868). Помогнал за отварянето на първото българско училище в Солун. Оставил в ръкопис учебници по география, история и др. Починал в Солун или Атина около 1875 г. За него вж. Хр. Христов, Градиво за биографията на Георги К. Динков. Год. СУ, ФИФ, 1964. Кн. 3. С., 1965, с. 133–163.

124. Стефан К. Салгънджиев (1847–1911). Роден в Стара Загора. Учи в Цариград. Редактор на българския отдел на вилаетския вестник „Селянин” в Солун (1868). Учителствува в Сер, Одрин и Солун. След Освобождението — административен служител в Одрин, Пловдив и Сливен. Умира в Пловдив. Вж. Ст. Салгънджиев, Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серските българи или 12 годишна жестока и неравна борба с гръцката пропаганда. Пловдив, 1906.

125. В дописка от Солун до в. „Македония” е описан случая с двама българи, които отиват при български свещеник в Кукуш — единия да кръсти детето си, другия да се венчае — Македония, IV, бр. 35, 21 март 1870.

126. Мелетей Зографски (1832–1891). Роден в Струмица. Монах в Зографския манастир. Учи гимназия в Атина и духовна академия в Русия. 1867 г. е в Киприяновския манастир в Бесарабия, 1869 г. пристига в Цариград, а през 1871 г. е проповедник в Ямбол. От 1872 до 1883 г. е софийски митрополит. Умира в Кайро. За него вж. Ст. Цанков, Българската православна църква от Освобождението до настояще време. С., 1939, с. 44.

156

127. Анализирайки целите и състава на дружеството Д. Дойнов основателно го разглежда като организация, носеща ярките белези на национално-политически център на българщината в Солун, подготвяща въстание в Македония. Д. Дойнов, цит. съч., с. 96.

128. Вж. по-горе бел. 122.