СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

6. Напразни молби на Станислава до Македонската дружина в Цариград за помощ — Неделя Петкова посещава селата в Солунско за да събира помощи и ученички за солунското девическо училище — В Стояково, Драгомирци, Гуменджа, Либаво, Баялци, Пелорик — Гръцката подигравка с дядо Атанас от Пелорик — Енидже Вардар. Потулени български икони в с. Ведрица. Село Почеп — Някогашна българска печатница на Неофит Дебрянец в Солун и изгарянето й от гърците през 1848 г. — Кукуш, с. Хърсово, Дойран. В с. Дамиян при дядо Митре. Гръцки интриги в с. Киречкьой — Славейков в Солун — Гърците искат затваряне на училището и спират "агитацията" на Н. Петкова по селата — Гъркомански подлости във Воден
 

След няколко седмици направихме изпитите, които бяха посетени от много публика. Някои от присъствующите господа [и] госпожи подариха на ученичките разни учебници и парична помощ за насърчение. За тия изпити бе обнародвано във в. „Право”. Дописникът похваляше ученичките, че отговорили много хубаво, а никой се не интересуваше да знае кои са учителките, кой ги поддържа и в каква неволя прекарват живота си. След тия изпити ние се надявахме, че нашите братя в Цариград ще оценят трудовете ни и ще ни помогнат, обаче оста[на]хме само с надеждите си.

След дълги очаквания аз писах на Мак[едонската] дружина да ни изпратят малко помощ и ето какво ми отговориха:

„Почитаема г-це учителко,
в Солун,

Вашето почтено писмо с дата от 4-того приехме и бързаме да ви отговорим. И без да ни разказвате нещо за вас и вашето положение, ний бяхме твърде извест[е]ни от наши[я] събрат г. С. Бобчев, който беше

75
преди време посетил Воден в обхождането си в Македония. Ний сме твърде добре извест[е]ни за жертвите, които сте правили по заглъхналите места на Македония от 5—6 години насам и тъй сме похвалявали подвизите на младата ви възраст. И този път при приемането на вашето писмо, в което вие изказвате желание да служите народу си пак в Македония и този път казваме: ние се чюдим на самоотвержеността ви и ви ръкоплещим; в същото време нам е твърде жално като се виждаме принудени, поне за сега, да не приемем напълно вашето хубаво и похвално предложение, т. е. да плащаме цялата ви годишна заплата. Истина, че и нашата дружина е готова да служи на Македония по съразмерност [със] средствата [с] които разполага. А в последно време нашите действия се разпръснаха на повече места в Македония. Ние трябваше да хванем икономия в разполагането на средствата си, а за вас прочие сме готови да направим, щото требува, а именно като ви спомогнем материално една част, разбира се, когато се настаните някъде и уредите, както надлежно нещо, което ний вярваме, че сте най-способни да извършите.

Колкото за книги ний сме готови да ви пратим колкото трябват и каквито трябват, стига само да ни се извести у време. Толкоз можем да ви кажем за това.

А има и друго; като съвестна учителка вие трябва да се потрудите за да се учат нашите по Македония да плащат по малко, макар за учителка, защото те инак не ще узнаят цената на учението.

С поздравленията си остаяме ваши доброжелатели.

За Българското читалище определена комисия:
 
21 септемврий 1873
Цариград
С. С. Бобчев
Л. Моравенов [129]
Ив. Говедаров [130]

Тъй, уважаеми читатели, вие виждате, че писмото което нашите патриоти ми изпращат е пълно с похвали и „аферим” и при това ни съветват да учим македонците на четмо и на плащане, защото инак не ще узнаят цената на учението! „Като съвестна учителка вие трябва да се потрудите за да се учат нашите по Македония да плащат”. Значи, че ако учителката учи македонците да си плащат като умира от глад то тя

76

непременно трябва да е съвестна. Много е лесно человек да съветва другите как да работят, но да им помага май не е лесна работа. [131]

И така нашата работа пак си тръгна по старому, т. е. да учим македонците да ни плащат, а ние да работим безплатно. Дните си минаваха, къщата която бе училище стана черква. Сега трябваше да се обмисли и услови къща за училище, обаче нито един не се вестяваше. Майка ми ходеше от единия при друг настоятел да ги подканя, но те все отлагаха. Един ден дойде у дома господин Атанас Кутовалия, бивш нар[оден] представител, а понастоящем училищен настоятел. Покани ме за учителка в Кукуш, но населението от Вардарската махла не ме пусна. Аз се колебаех, понеже времето минаваше, трябваше вече да се събират децата, затова за последен път казахме на настоятелите или да намерят къща за училище, или да замина за Кукуш. Тогава те намериха къща и я пазариха за двадесет лири годишен наем, като притури един от настоятелите: „Хелбетте ще ни помогнат от Цариград баре за кирията на къщата”. А за учителка и дума не се продума, че трябва да й се плаща!

Най-после едва октомврий отворих училището. Започнах записването, но за жалост ученичките ми бяха отишли по гръцките училища. Почнаха да се възвръщат и в една седмица станаха двадесет и девет, а всякой ден прииждаха. Сега трябваше да се обмислят средства за поддържане учителка и училището и ето един ден по съвета на поп Петър трябваше да се пуснем по просия. За такива се определиха майка ми и учителя Хр. Захариев, [132] но той отказа да отива, а мама да тръгне от страна на женското дружество „Българска зора”. Тръгна по селата и вече кой каквото подари. Направи се пълномощното — ето препис:

Благоговейни свещеници,
почтени първенци и пр.
българи в Солунската област,

Приносящата на настоящето ни госпожа Неделя Петкова — учителка, която ви е посетила да събере от вас някоя помощ за поддържане на девическото тук училище, което другояче не би съществувало. Приемете я в селото си и помогнете кой с какво може за реченото училище. А всевишний Бог ще ви награди стократно за това.


77

Ваши приятели, членове на женското д[ружест]во:
 

баба Султана Ичова
Ангелина Георгиева
Гена Петрова
Мария Андонова
Стояна Йосифова
Катерина Архимандритова
баба Гуга Бандулица
Катерина Димитрова
София Паскова
Фани Костадинова
поп Петър Димитров
учител Хр. Захариев
учителка Ст. Балканова
Андрея Илиев
поп И. Попгеоргиев
поп И. Панчов
Георги Костадинов
Христо Стоянов
Стефания Г. Динкова
Неделя П. Караиванова

Женско Солунско дружество „Българска зора” 1873
ноември 20-ий

Аз вече оста[на]х да учителствувам, а майка ми да проси из селата, за да се поддържа девическото училище. Затова оттук почвам да описвам нейните одисеи, както ми пише редовно тя:

„Мила дъще,
С пълномощното най-първо отидох в село Стояково. Стояковци ме приеха много добре. Като им разказах за целта, с която съм тръгнала твърде се зарадваха — не намираха място где да ме турят. Събраха се и записаха госпожите си като членки на дружеството в тетрадката, която носех за имената и пожертвованията им. Повериха ми и две момичета за в училището (които аз храних цялата учебна година). От това село събрах сто петдесет и три гроша. Дадоха ми и едно писмо със следующето съдържание:

„Почитаеми госпожи членки на родолюбивото женско дружество „Българска зора” в Солун, С благодарение приехме преждебившата ви учителка г-жа Неделя Петкова и много зарадвани останахме с нейното посещение. Като узнахме целта на нейното дохождане тука, твърде много се възрадвахме, че сме били честити да видим в околността ни женска дружина за да просвещава женский пол, от който се очакват много добрини за народа ни.

Събрахме помощ петдесет и три гроша и ги превручихме на упълномощената от вас госпожа Н. Петкова да ги превручи на вас. Отец поп Стоян от голямото си желание към просветата провежда драгата си


78

 

дъщеря да се приготви за учителка, тъй също и господин Милко Стойков праща момичето си.

Поздравляваме ви,
членове на българ [ската] община в с. Стояково 1873 ноемвр[и] 29
с. Стояково

Георги Костадинов
Илю Наков
Косто Ичов
Нако Занов
Григор Костантинов”
От Стояково отидох в с. Драгомирци, турски чифлик. Това село има живописно местоположение. Високи сенчести дървета, кладенци със сладка вода и близо до селото има езеро с много хубава риба. Вечерта бях на гости у учителя Димитър (който отпосле стана поп и заедно с поп Петър ходиха в Русия да се учат с надежда, че Екзархията ще им помага, а понеже Екзархията не им помогна, поп Димитър се върнал от Русия съвършено отчаян. На пътя за в селото му го срещнали турци и започнали да го бият, като при всеки удар му казвали: „Като ходи при московецо що ти каза? Кажи де?” и го били толкова, до гдето почнал да повръща кръв и бере душа). Учителят се потруди и записа единадесет жени в тетрадката, от които събра сто гроша. При това убеди някои от г[оспо]жите, та си пратиха момичетата в Солунското девическо училище.
В Гуменджа се записаха четиридесет спомоществователки, от които се събраха четиристотин петдесет и пет гроша, придружени с едно писмо до дружеството.

От Гуменджа отидох в с. Либаво. На други ден беше празник. Подир бож[ията] литургия селяните се наредиха в двора. Като им казах няколко думи за науката, разкрих им целта на дохождането ми. Добродушните хорица толкова се насърчиха, щото веднага пристъпиха към дело. От множеството обади се един селянин с думите: „Тая учителка и дъщеря й, когато правеха изпит аз бях в Солун. Много ми се хареса, а училището е бедно. Ние от селата трябва да помогнем нарочно и да си пратим някое от децата си. Ето оная самовила да си прати момичето, догдето не го е грабнал оня дявол!” „Кое е това момиче?” — попитах аз. „Холан имаше в селото едно много хубаво момиче, а

79

майка му е вдовица. Заобикаля го един турчин. Много пъти говорим на майка му да го препрати някъде, но тя все мънка. Сега е времето да се избави от ръцете на зверо”. Силно желаех да се видя с майката на момичето, но не ми се удаде случай. Селяните записаха петнадесет кила жито, като ми поръчаха да ида по харман и ги взема. Дадоха и 50 гроша, като прибавиха, че ще доведат десет момичета, които сами ще си поддържат.

От с. Баялци ми дадоха 60 гроша придружени със следното писмо:

„Почитаеми г[оспо]да и г[оспо]жи от Солун[ската] дружина,
С радост приехме г-жа Неделя Петкова, която сте изпратили към нас за училищна помощ. Даваме ви според нашата слабост шестдесет гроша от все сърце. Приемете ги както прие Исус Христос двете лепти на бедната вдовица и не забравяйте вашите погинали братя и сестри.

В пълна надежда като светне зората в Солун — главното място, ще дойде и до нас.
 

с. Баялци,
февр[уари] 1874 год.
поп Костадино
Тана
Миха
Ваши братя:
поп Стойко
учител Христо
Сосе Костадинов и
Костадин Петров”
В селото Пелорик намерих попа от Стояково. Разговорихме се за някои много любопитни неща.

В това село имало една черква развалена още от превзимането на тия места от турците. Селяните искали да я подновят, но понеже били бедни не се наимали. Един селянин богат, бездетен по име Атанас, наел се да я поправи на свое иждивение. Той бил на седемдесет години. След като поправил черквата от набожност останал в нея за кандилар и си живеел като в своя собственост. Направил градина, посадил разни плодородни дървета и прихода от тях внасял в черковната каса. Еднаж като копаел градината хлътнал до мишниците в една дупка. Старика доста се мъчил да излезе, но неможал. Той почнал да вика за помощ и дошла бабичката му, па едва го измъкнала. На другия ден дошли на прохлътналото място и любопитни почнали да копаят тая дупка. След малко копане показал

80

се един стълб. Слязъл по стълба и намерил едно кладенче заградено с хоросан, около което имало много статуи и разни старини. Дядото разбрал, че от тия неща ще излезе нещо, та ги скрил. След време това се разчуло и един ден дошли ениджевардарските чорбаджии, та поискали нещата от стареца, но той не им ги дал, като казал, че ще ги предаде на руския консул, за да му даде славянски книги и одежди за черквата. Но чорбаджиите-гъркомани скроили работата другояче. Веднага обаждат на гръцкия консул за намерените от дядо Атанаса старини. Хитрия грък не губил време. На часа изпраща един от чорбаджиите да каже, че ще дойде руския консул, та да му направи няколко метания и да му целуне ръката, тъй се посрещало консул. Простодушний дядо Атанас направил според казаното и предал всичко на консулата, който подсмивайки се попитал дядо Атанаса какъв бакшиш иска за тия работи. „Искам, рекъл дядото, славянски книги и одежди за черквата ни”. Консулата след като прибрал всичко, заминал си и след няколко недели изпратил 3—4 гръцки черковни кннги. Горкия дядо разбрал, че бил грозно подигран, разболял се и наскоро умрял като все плакал за сторената грешка.

Колко такива старини, от които може да се изчерпи материал за нашата история киснат в гръцки ръце!

От с. Пелорик записаха петнадесет кила жито и ще изпратят четири момичета за училището ни.

След няколко дена се научихме, че Воденския владика ударил две плесници на стояковския свещеник за гдето убеждавал селяните да помагат на българ[ското] девическо училище в Солун.

В Енидже Вардар (продължава майка ми) не ми се отиваше, защото знаех, че тамошните гъркомани са по-лоши и от турците. Те имат двама учители и две учителки — гръцки. А в града не се чува дума гръцка. Отидох при униятския свещеник и му казах с каква цел съм дошла. Той се постара и записа 8 членки, които подариха седемдесет и три гроша. С помощта на свещеника убедихме едно момиче по име Мария Капитанчева, което се учило във френското училище в Солун и да го доведа в нашето училище. (Баща му бе беден и поп Епифаний се обеща да плаща една лира на месец за прехрана, обаче нищо не изпрати, та тя, как-

81

то и другите петнадесет оста[на]ха връз нашия слаб гръб.)

През селото Ведрица бях минавала някога, когато нямаше ни черква, ни училище. Сега селяните имаха и черква, и училище. Над последното имаше надпис по гръцки „Училище на водейский владика”. Забележих на черковния епитроп, че според тоя надпис някой ден ще останете без училище. И за мое очудване и удоволствие на другия ден надписа бе се пръждосал от училището.

Заедно с учителят влязох да прегледам черквата им. Всичките икони бяха с гръцки надписи, а в женското отделение, където бе тъмно много, взех си свещица за да разгледам по-внимателно. В един кът пълен с паяжина бяха натрупани много икони все с български надписи, между които имаше една подарена преди 733 години от някой си Тишо и жена му Елена. От там отидохме в гробищата, където видях надгробни камъни надписани по български. На другия ден селяните събраха петдесет и пет гроша и обещаха по харман да дадат жито.

През Воден заминах за селото Почеп, турски чифлик. Попитах попа за образуването на тия чифлици, гдето работят толкова фамилии за в полза на беговете [133]. Попът ми разправи следующето: Преди стотици години турците върлували и правили големи злини на българите, които почнали един по един да се изселват кой на къде види. В това време владеял в Янина Али паша, [134] който за да спечели повече народ към себе си, разпръснал агенти да записват, който пожелае да бъде под владението му и под покровителството му да живее охолен живот и така ще ви пази от турците, че не ще даде да мине турчин през селото ви. Тогава селяните се предали Али пашу и няколко години живели по-спокойно. Обаче като се въ[з]царил Султан Махмуд, [135] убил Али паша, присъединил владенията му към царщината си и нашите оста[на]ли плячка на беговете и до днес.

С попът излязохме да прегледаме местоположението на селото, което е твърде хубаво. Отидохме на едно широко равнище, което беше пълно с развалини — остатъци от кале, което и днес се нарича „Маргарит”. На това място бил двореца на някоя си царска дъщеря,

82

която имала и „тарапана” (производство резане на монети). Всякога населението намира монети при разработване земята. Взех няколко от тия монети... [*] едно с една антична книга от някогашната Солунска българска печатница [136] (тия неща ги е подарила на българский музей в София). [137] Тази печатница съществувала в 1846 год. под управлението на някой си Неофит Дебрянец, който е бил учител на известния родолюбец Велю Негре от Галичник. Но в 1848 год. дошъл един калугер от Крит и рекъл на гръцките общинари: „Защо държите тая змия тука?” И на другия ден гърците запалили и изгорили до основите простата печатница на Неофита.

В Кукуш поседях повечко, защото ми бе драго да гледам уредбата на училището им. Тук не трябваше да убеждавам населението да помогне на училището ни. Щом узнаха целта на дохождането ми, веднага събраха 459 1/2 гроша и ми ги връчиха, заедно със следното писмо:

Достопочтени г[оспо]жи на друж[еството] „Зора”' в Солун,

Вашата почтена пълномощна г-жа Неделя, заедно с пълномощното ваше честно писано приехме и останахме твърде благодарни.

Според призванието ви към вашите сънародки за поддържането на едно заведение в средоточний град Солун да подадем помощната си десница. Според силите си поднасяме ви едно количество от 459 1/2 гроша, (четиристотин и петдесет и девет и половина гроша), като молим да ги приемете с благодарение и ако благоприятен случай се отвори втори път да се завърне г-жа Неделя ще ви помогнеме с още по-голямо количество. Като се уверяваме на вашите благородни чувства, че ще се благодарите на това малко количество, поднасяме поздравленията си и сме ваши сънародни.
 

Кукуш
1874, април 19
Кукушанки
Българ[ска] община в Кукуш
В село Хърсово се намерих с познатий ми Стойко, който бе учител в същото село и на когото бях подарила няколко български читанки. Сиромаха горко ми се оплака: „Аз сега се кая за гдето съм изгубил толкова време да уча гръцки и нищо не зная. Сега прили-
 

*. Листът скъсан.

83

чам на закъснял пътник. Слънце изгряло, дружина заминала рано, а той тича да я стигне. Сега по цели часове чета и не мога да се наситя”.

Учителят Стойко се потруди та събра сто гроша от селяните за училището ни.

От с. Хърсово отидох в Дойран. Намерих се с поп Георги, който ми бе познат в Солун. Прие ме в къщата си с голяма радост. Поп Георги е един от ония родолюбци, които работиха и похарчиха всичкото си богатство при възраждането на Македония. В лицето ми видя човекът, на когото откри сърдечните си болки. „Всичко похарчих, а нямам мира и спокойствие. Измъчват ме гъркоманите и пр.” И аз му се оплаках: „Отче, и аз съм в същото положение, а може би още по-лошо. Оставила съм родното си място, пръснала съм децата си по разни градове, някои от тях гладуват и не мога нито да ги видя, ни разбера по цели години. Имам две момичета за одомяване, а не съм им направила по една дрешка на гърба. А най-нещастната е дъщеря ми Станислава, която се лиши от цялото си бъдеще (да следва в Русия по медицината) само и само да поддържа българизма в Македония”. [138]

Тук се събраха 972 1/2 гроша, от които дадоха само 50 гр., а останалите да прибера във време на кожурци. [139] И ще ти предадат две момичета, които щели да си ги издържат.

На връщането си за в Солун минах през селото Дамиян (половин час от Пелорик). Заведоха ме на гости у дядо Митре. Послаха рогожа на двора, седнаха дядо и баба, поканиха и мен да седна. Тук видях няколко млади да шетат и орляк деца да играят из двора. Една млада хубавица донесе шишенце с ракия, наля и подаде на дядото, като спазваше при това най-голяма учтивост. Наля на бабата и мен, аз пийнах малко. „Че защо не пиеш повече? Тя е наш максул” — рече дядо Митре. „Вие пийте с бабата повече, че сте работни хора”. „Ех, ние не работиме. Мене работят шест сина, а на бабата шест стахи и всичките са при мене”. „Дядо, как се разправяте тъй? По нас твърде рядко можеш видя две снахи в една къща да се спогаждат”. „Ето как: аз държа кесията и заповядвам на синовете си, бабата държи ключовете и заповядва на снахите. Когато [ме] няма мене заповядва най-големия син, кога-

84

то няма бабата заповядва най-голямата снаха. Наред работят н за всяко нещо си имаме по един закон”. „Ами как можаха синовете ви да намерят такива добри булки, всички да ви слушат?” „Никой от синовете мн не си е избирал жена, а ние с бабата ги избирахме и ги зимахме”. „Чудна работа. А как можахте да ги изберете коя от коя по хубава?” „Бабата ми беше хубавица, а аз гледах да взема хубави снахи да ми се не сърдят синовете. Хубави снахи — хубави внучета. Гледай ги — като цветна градина!”

След тоя разговор снахите сложиха за вечеря. След което говорихме за училищни работи. Попитах го: „Дядо, защо не сте си направили черква, ами ходите чак в Пелорик?” „Защото още не е излязъл ферманът от Цариград. Сума пари сме потрошили за тоя ферман, а ениджеските чорбаджии казват, че няма да излезе догдето не го изискаме чрез Патриаршията. Затова много ни е мъчно. Ако имахме черква, щяхме да имаме и помощ за училището. Ето аз съм направил училище, довел съм учител, посъбраха се деца и ще почнем да караме работата”.

„Ето, дядо, и аз съм дошла да ви се помоля да помогнете с колкото можете за Солунското девическо училище на Вардарската порта, което е отворено повече за селските деца”. „Ще помогнеме до колкото можиме”. На утрото повика учителят да прочете пълномощното. „Седи сега тука, а ние с учителят ще походим из селото да посъберем някоя помощ”.

На вечерта донесоха кондиката, на която имаше записани сто гроша и девет кила жито. „На ти тия сто гроша, а за житото ще дойдеш по харман”. На другия ден, когато тръгнах за Солун, патриотичният человек ме изпрати вън от селото, като ми спусна в ръката четиридесет гроша: „На, каза, да си платиш кирията”.

И така майка ми пристигна от просията жива и здрава в Солун. В това време дойде охридский владика Натанаил, [140] зарадвахме се като чухме, че ще бъдем честити да видим български владика. Заранта му отидохме на гости, където заварихме гъркоманина Д. Паунчев, който по всяка вероятност бе дошъл за да чуе някоя новина, която да съобщи на гръцкия владика. Така и излезе. Дядо Натанаил помоли мама да отиде в близкото село Киречкьой и да забере няколко мо-

85

мичета за училището. След два дни тя се приготви да тръгне за поменатото село, но един от общинарите дойде и извести, че гръцките паликарета щели да я причакат и бият по пътя. Тогава тя взе със себе си една жена и през лозята отидоха в Киречкьой. Отишла в къщата на коджабашията (кмета) Костантин. Там се събрали и някои от първенците. След дълги разговори тя им попросила помощ за училището и да й поверят няколко ученички, които да се учат в българското училище. Обаче в това време дохожда едно писмо от гръцкия владика (сигурно предизвестен), с което заповядва на киречкьойлийци да не се съединяват със Солунската община и да не си пращат децата в българското училище, защото в противен случай щял да ги заточи. След което те се уплашили и разотишли.

Тъкмо в края на учебната година дойде в Солун дядо Славейков. Прегледа училището, изпита ученичките, много се зарадва и ни похвали за усърдието, което полагаме. Зачуди се като му казахме, че имаме четиринадесет ученички, събрани от разни села, които живеят и се хранят при нас, а повечето от бащите им не са платили за храната. Той очудено извади си часовника, подаде ми го и каза: „Дерзайте и не се отчайвайте! Аз ще отида в Цариград и ще настоя пред Македонската дружина да вземе по-сериозни мерки за поддържане на училището и подобрение на заплатата ви при толкова големи трудове и жертви”.

Но след време се научихме, че Славейкова изключили от дружината и нашия въпрос оста[на] все същия. [141]

Края на годината наближаваше, а наема на къщата още не бе платен. Един ден дойде домовладиката и ни заяви или да платим наема, или веднага да си излезем от къщата му. Отидох при общинарите и ги молих да платят на човека. Те едвам се съгласиха и взеха със запис пари. Платиха, но записа оста[на] неиздвижен. Само господин Евров, книжар даде 198 1/2 гроша, а другите изплатих аз, понеже общинарите се отказаха категорично. Тия техни неустойки и препятствия, ме обезсърчиха и реших да не учителствувам вече из Македония. На другия ден дойде Димитър бакалина и, каза: „Знаете ли, че гърците се канят да затворят училището ни, па даже и на вас да напакостят и на под-

86

писващите пълномощното. Стреснали са се от ходенето ви по селата с агитационна цел”. Ние не вярвахме на това, но ето, че дойде учителя Захариев, поиска ми пълномощното уж да види колко са подписите, наплюнчи пръста си и изтри своя и поп Петровия подпис, като прибави: „Така ми е заповядано”. Разбрахме, че нови гонения и препятствия почват и ето на другия ден дохожда поп Петър и казва: „Писмено ми е заповядано от Екзархията да не ходи вече майка ви по селата, защото в противен случай ще я заточат в Азия”. Това известие като гръм падна върху ни. С тая просия се гонеха две цели — поддържане на училището, нас двете и 14 момичета-пансионерки, на които само петима от бащите пращаха месечно по една лира. А главното бе агитацията за разпространение на българизма.

„Ей, поп Петре, трябва ли дядо Антим [142] да ни заточва в Азия, когато ние доброволно сме се заточили между хора по-лоши от азиатците. Той не знае ли, че ние се измъчваме в най-отдалечените кътове из Македония ето вече 12 години. Той не знае какво е деня да се разправяш със стотина деца, а вън с толкова неприятели и нощя вместо почивка да вземаш да шиеш или плетеш, за да изкараш дневната си храна. А така ли правят нашите противници — гърците. Техният Силогос [143] плаща редовно на учителите си. Училищата им са снабдени с всички уреди, на вред улеснения, опътвания и защита. Екзархията и Македонската дружина колко пъти пратиха някой от членовете си да прегледа и запита какво се върши в затънтените места из Македония? Какво понятие имат те за нас страдалците? Ако такива родолюбци съществуват навред из България — такива като главатарите в Екзархията и Македонската дружина, тогава по-добре да не съществува името българин. Ето какви причини карат мнозина от нашите еднокръвни братя да стават изменници — гъркомани. Те виждат нашия упадък, нашата незаинтересованост и нашето нехайство. Ние се сме хора за похвала. Ние знаем да защищаваме чайстний си интерес, да интригуваме, да продаваме съвестта си, да си подиграваме с разумът, защото нямаме нищо общо с него и да унижаваме високото и достойно звание человек. Ето толкова дълг имаме, а пари за посрещането му никакви. Писах няколко пъти на воденци да ми из-

87

платят поне четвърт от заплатата ми. Те не отговарят. Писахме на учителя Стефанов да прати (според обещанието си) поддръжка за едно воденско момиче в пансиона ни, отговори, че сега няма пари. Господин Славейков бе обещал да поддържа две пансионерки и от него никакъв глас, а дългът ни се увеличава. Ето нашите теглила, ето мъките, които ни отрупват всеки ден”. „Ех, отговаря поп Петър, виждам и зная всичко, но така ми е заповядал екзарха”. [144]

На другия ден изпратих майка си във Воден да поиска поне една част от тригодишната ми заплата. Тя почнала да ги моли със сълзи така: „Моля ви господа, защо ме изкарвате от [нужда за] пари да дохождам, чак тука? Защо не изплатите поне част от дългът си? Ние да възпитаваме децата ви, а вие да ни мъчите и да се подигравате със съдбата ни. Това което правите с нас е срам и грях”. „Ние щяхме да ви заплатим, но рекохме, че нямате нужда от пари, защото ти ходиш по селата да събираш пари — помощи”, отговорил един от общинарите. „Да, събрала съм досега хилядо и петстотин гроша, а тая сума за къде и какво по-напред. Прехрана, облекло, плащане наем, училищни нужди, а панагон няколко пансионерки. На всичко отгоре спират ходенето ми по селата и се канят да ме заточават, ако си позволя просия”. След това взима думата господин Гого (при което неколцина от нечистокръвните българи, както ги нарича господин Ив. Безовеца - гарибалди, излизат). „Ами поп Петър защо не разправи на дядо Антима двояката полза от вашето ходене по селата? Или и той се е съединил с неколцината лицемери, които са чужди за нашата чистосърдечна деятелност? Учителко, ето аз какво пострадах тия дни: събрала се нашата община в една къща и без да ме повикат като техен представител и какво са решили не зная, дохаждат двамина от тях и ми искат общинския печат.. Трябва да зная за каква цел го искате? Не трябва да знаеш, казват ми те и аз го не дадох, понеже трябваше според закона да го предам на цялата община. Те си отидоха, но след два часа идат двама джандари да ме водят на конака. Аз ги последвах. При пристигането си каймакама ми казва: „Донеси мухура, когото криеш у тебе! Чорбаджиите го искат”.

Аз отидох и му го връчих. Той го взе, обви го в ед-

88

на кърпа, запечати го и го скри. А мене каза: „Няма защо да работи тоя мюхюр, ти си свободен да си идеш.” Аз оста[на]х като гръмнат. Отидох си, а после се научих, че тая работа била скроена от Лазо Бинчев. Ние помним, че когато неколцина от гъркоманската община се оттеглиха и присъединиха към нашата, г-н Ив. Безовеца ни рече: „Не вярвайте ги бракя. Тия шо идат при нас са гарибалди (боя, която се мени). Те идат при нас да ни шпионират и пречат.”

Учителя К. п. Стефанов почна да казва: „Аз съм в същата студена стая, в която живееше Славка и тъкмо като нея без пара. Ами, кой ме кара да си заръчам щивали. Хубаво си ходех със скъсаните. Кондурджията ти направи и ми ги донесе в кратко време. Аз нямах да му платя на часът и той си отиде. След три дни ето, че иде с джандарин и крещи колкото може: „Я давай парите за щивалите. Я, хайде на хюкюматът. Що ме пулиш вака? Пули си нозете с що си се обул”. Като нямах пари, отидох на конакът. Г-н Гого ми стана кефил, догде намеря пари, обаче поисках от тогова от оногова, но никой ми не даде ни пара. После г-н Гого плати парите и ме освободи”.

Учителя като свърши разказа си аз се изсмях, което очуди всички. „Защо се смееш учителко?” — попита ме г. п. Стефанов.

„За две неща: 1. Защото те е орисала същата орисница да станеш от Силистра и дойдеш във Воден за български учител и да нямаш пари за щивали; 2. Този същия кондураджия направил и на Славка щивали и тя като вас нямала пари да ги плати. Тогава гъркоманина — кондураджия отива с джандарин в училището и подбира Славка към конака, като излезли на пътя, г-жа Гоговица ги застигнала тичешком. Платила парите за щивалите и Славка се върнала в училището.

Това нещо се разчуло из града и станало предмет за смях на всички гъркомани, които вероятно са били причината.”

„Ех, прибави К. п. Стефанов, воденската черковна каса има хиляди лири, но нам не плащат нищо.”

Като почна да се говори за речената каса Г. Гого позеленя от мъка и почна да говори: „Българската Община има право да взима от тия пари, та да изплати на тия нещастници, които страдат за нас, но ние не

89

сме съгласни. Ако почне да се говори за това, Калимата (който бе касиер) извика: „Не ми бутайте касата, сега не му е времето и пр.”

Знаем го ние, Калимата е двоеличен и грабител человек. Той ми поиска и скри контракта ми за да го не изплаща. Миналата година излязоха двама по селата за да събират помощ за училището. Събраха жито, което се продаде и парите влязоха в същата каса. Христо Камче ходи из цяла България да събира помощ за училището. Българите от братска любов към македонците, всякой е прострял щедрата си ръка да помогне. Само от Рилския манастир са били подарени десет лири, а от България — бог знае и Хр. Камче, обаче, помощта се е внесла в същата бездънна каса, а за учител и учителка не е дадено една пара.

Ами учителят Тръпко не учителствува ли няколко месеца във Воден без да му се плати? Заболя и най-после дойде баща му та си го прибра. Отиде си бедния, болен и отчаян за изгубеното си златно време и здраве. След два дни майка ми си дойде пак в Солун без пари. Само кирията на коня за отиване и връщане платил г. Гого и я хранил.

След моето напущане Воден, вместо мене бе оста[на]л учителя К. поп Стефанов. Но след като претърпял гореказаните мъчнотии и глад, предложил на общината да си услови друг учител, а той да тръгне да проси помощ за поддържане [на] училището. Общината готова на това предложение, повиква на негово място г. Маджунков родом от Щип и му дала условно за тридесет лири годишна заплата.

На учителя г. К. Стефанов дали един тефтер с няколко подписа и му казали да върви където ще, само да не иска заплатата си. Взел тоя тефтер на гърба си и тръгнал. Ходил по Св. гора, обходил някои места из България и се връща в Солун. От там щял да заминава за Воден да даде отчет за делата си, обаче му се изпречва голямо препятствие.

След двудневно стоене в Солун току-що щял да тръгне за Воден, дохожда Д. Паунчев в Манчевата книжарница и попитва книжаря г. Алекси: „Как се именува това куче, което проси помощ за Воденската община.” „Константин п. Стефанов”, отговаря г-и Алекси. Д. Паунчев изважда тефтерче из джеба си, записва име-

90

то му, избърборва: „Да изяде 40 гроша на Мирчевия хан. Аз ще го науча!”

Изглежда, че Д. Паунчев е оклеветил К. п. Стефанов, повикват го телеграфически от Екзархията, взимат му тефтера с подписите и всичко, което е събрал и го хлъзват по динена кора да си търси щастието с празни ръце, където му очи видят.

Родолюбивий п. Стефанов тръгнал да се лута ту тук, ту там дано намери някое учителско място. Докато един ден турците го заподозряват за въстаник и го обесват. Така свърши, горкия, дните си.

И тъй, който много тича за народа си, възнаграждава се или с едно въже за три гроша, или с общо презрение и сто оки глад. А който си мълчи като божа кравица или като кротка овчица и умее да казва раболепното да, който умее да гъделичка слабите струни на високопоставените, макар идиоти, който умее да променя физиономията си според обстоятелствата за интерес, той е благонадежден, достоен за уважение, умен и разумен — с три оки мозък.

А ето що става във Воден с Маджунков.

Нещастният учител, след като учителствува година и половина във Воден без пари, а само с голи обещания, взимал на вересия от тук, от там, кога ял, кога гладувал и като не можал повече да търпи, понеже кредиторите станали твърде много, ударил на бягане. Защото освен това, друго спасително средство нямало. Но народний правдолюбец Калимата, подушил това, хукнал по него и го застипва до кремното. Поисква му контракта що му е даден от общината. Маджунков в началото се противял, като казвал, че го е изгубил.

Но Калимата изважда, та му подава две лири като прибавя: „Ако го не дадеш с добро, ей сега ще обадя на тия, на които борджуваш, ще те върнат от пътя. Ще те тропнат в затвора а тамо ще [се] скапеш.”

И така горкия народен труженик окъсан, опърпан и отчаян бега от човешката злоба. За него бог високо, цар далеко. Измъчен душевно и телесно, той хвърля контракта и хуква да бяга. При пътуването си за Щип обмислял как да се яви пред младата си жена, обременена с малко дете, а до сега не й е пращал нито пара. За това се отправя към Сърбия с надежда да се

91

хване на някаква работа, да спечели що-годе и тогава да се върне при семейството си.

Как е отишъл до Сърбия, апостолски, той си знае.

Тъст му като се известил, че зет му отишъл в Сърбия, помислил, че е забегнал, затова оженва дъщеря си за другиго. Горкият Маджунков, до гдето бе без пари, сега оста[на] и без жена.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


129. Лука Моровенов, Основател на Българското читалище в Цариград. Дългогодишен деловодител, касиер и писар на Македонската дружина. За дейността му вж. у Н. Начов, Цариград като културен център па българите до 1877 г. — Сб. БАН, кн. XIX, С., 1925.

130. Иван Говедаров. Роден в Копривщица. 1868 г. заминава за Цариград, където записва Военномедицинското училище. Същата година напуска поради болест и постъпва на работа в кантората на Д. Гешов. На неговите енергични усилия се дължи процъфтяването на българската книжарница в Цариград, изиграла голяма роля за разпространението на българската книга през Възраждането. За живота и дейността на Говедаров вж. спомените му „Копривщица в свръзка с духовното ни и политическо възраждане”, Пловдив, 1921, както и Възрожденски книжари, Сборник документални очерци. Състав, и ред. П. Парижков. С. 1980; В. Тилева, Българско печатарско дружество „Промишление” в Цариград. 1870–1885. С., 1985.

131. И тук, както и на много други места оценката на Ст. Караиванова за хора и събития е пресилена. Цариградското читалище е имало за задача не да изплаща заплатите на учителите в българските училища, а само да ги подпомага, нещо, което читалището вършело според силите си. Така например за учебната 1872/73 г. Н. Петкова получава помощ от Цариград в размер от 800 гроша, а дъщеря й Станислава — 400 гроша. (За сравнение — годишната заплата на М. Буботинов е 7830 гр.). Ив. Снегаров, цит. съч., с. 131 и 133.

132. Христо Захариев. Роден в Пазарджик през 1851 г. Учителствувал в родния си град, с. Плевня, Драмско, Солун (1873), с. Киречкьой (Варово), Солунско (1874) и Лозенград (1875). Умира след Освобождението. За него вж. Снегаров, цит. съч., с. 127–128.

133. Чифликът е едро земеделско стопанство, владяно от едно или няколко лица, имащо определен стоков характер. Зараждат се в края на XVII — началото на XVIII в. Има различни начини за образуването на чифлици — чрез покупка на земята, чрез икономическо заробване и разоряване на селяните, чрез открито насилие и заграбване на селската земя от турските власт-

157

ници и други влиятелни лица. Вж. Хр. Христов, Някои проблеми на прехода от феодализма към капитализма в историята на България — Исторически преглед, 1961, кн. 3, с. 83–107.

134. Али паша Янински (ок. 1744–1822). Албански феодал, владял значителна част от Балканския полуостров. Възползувайки се от упадъка на Османската империя завладял Янина, големи територии от Албания, Македония и др. Разполагал със собствена армия, и флот, поддържал връзки с европейските държави. 1822 г. бил убит при похода на войските на султан Махмуд II срещу него. За Али паша вж. Л. Арш, Албания и Эпир в конце XVIII — начале XIX вв. М., 1863.

135. Султан Махмуд II (1784–1839). Турски султан от 1808 г. Провеждал опити за реформи, с които целял преодоляването на феодалната раздробеност, създаването на централизирана държава и европеизация на страната. Ликвидирал еничарския корпус, унищожил военно-ленната система. В случая се описва борбата му против феодалната анархия в началото на XIX в.

136. Българската печатница в Солун е основана от х. Теодосий, родом от Дойран, таксидиот на Синайския манастир в Македония. 1837 г. закупува печатница, която скрива в с. Ваташа — в къщата на даскал Камче. 1838 г. пренася печатницата в Солун. 1840 г. е възстановена след пожар от Кирил Пейчинович. Вж. Хр. п. Антов, Първата българска печатница в Солун. — В: Сб. Солун, С., 1934, с. 308–312.

137. Това е книгата „Служенiе Еврейско и все sлотворенiе нихнw...”, която Н. Петкова подарява на 27 април 1881 г. на Народната библиотека в София. На заглавната страница има приписка: „В 1839 лето е съществовала Българска печатница в Солун, но скоро изгорела от нашите стари неприятели гърците. Ето що ми казва Велю Негрев, от Дебърски Галичник, който бил като ученик при деда Теодосия. В това време, дошъл от Герит един гръцки калугер на има Хрисанта, и като видял печатницата, рекъл на гръцкия поп Алексия, що я държите тая змия тука, бре; нема ли огън; и през нощта изгорела българската печатница, която била в църквата Св. Мина на Вардарската улица в Солун.

Солунска българска учителка от 1870 до 1875 лето. Неделя Петкова, родом от Сопот”. Цит. по Б. Цонев, Опис па ръкописите и старопечатните книги на Народна библиотека в София. С., 1910, с. 502.

138. Този разговор не може да е бил проведен по това време, тъй като Н. Петкова извършва своята обиколка от ноември 1873 до май 1874 г. (Снегаров, цит. съч., с. 128), докато предложението Ст. Караиванова да замине за Русия е направено 1875 г.

158

вж. тук. с. 128–129. Вероятно се има предвид възможността на Станислава да бъде включена в групата, която 1872 г. заминава за девическия пансион в Москва.

139. Кожурци — пашкул от буба. В случая употр. в смисъл „когато вземат парите от копринените буби”.

140. Натанаил Охридски (1820–1906). (Светско име — Нешо Стоянов Станков). Роден в с. Кучевица, Скопско. Учил в Скопие, Прилеп и Самоков. От 1827 г. е монах в Зографския манастир. Учи духовна гимназия в Кишинев (1838–1844) и Одеса (1845–1847) и духовна академия в Киев (1847–1851). 1852–1853 г. предприема научно пътуване Москва—Петербург—Прага—Виена— Румъния—Цариград. 1872 г. е избран за митрополит на Охрид. През 1879 г. взема дейно участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание. След Освобождението управлява Ловешката и Пловдивската епархии. За него вж. Пловдивски Кирил, Натанаил митрополит Охридски и Пловдивски. С., 1952.

141. 1874 г. Македонската дружина се трансформира в Настоятелство на бедните училища. Според Салгънджиев Македонската дружина била закрита по нареждане на Високата порта. Ст. Салгънджиев, Лични дела... с. 47. На 11 август 1874 г. е избрано настоятелство в състав Г. Груев, Ст. Брадински, Н. Бранкалов, Ив. Говедаров и Ив. Иванов. Настоятелството нямало организационните успехи на Македонската дружина, тъй като голяма част от неговите функции били поети от Българската екзархия.

142. Антим I (1816–1888). Роден в Лозенград. Завършва богословско училище в Халки. Преславски и видински митрополит. 1872 г. е избран за първи български екзарх. За него вж. у Кирил патриарх Български, Екзарх Антим. С., 1956.

143. През 1861 г. Цариградската гръцка община основава Централен филологически силогос в турската столица, материално подкрепен от гръцки търговци, банкери, учители, лекари и др. с поделения в 40 църкви и общини в Македония — Солун, Воден, Скопие, Охрид, Битоля и др. Негова цел била разпространението на гръцката просвета сред негръцките народности в Македония. За развитието на гръцката пропаганда в Османската империя вж. у В. Трайков, Идеологически течения и програми в национално-освободителните движения на Балканите до 1878 г. С., 1978, с. 289–292.

144. През 1874 г. гърците в Солун активизират своята дейност, интригуват срещу българите, правят опити да отстранят поп Петър Димитров. Затова Българската екзархия приканва българите към внимателни действия, за да могат да бъдат парирани гърците. Вж. за това у Снегаров, цит. съч., с. 124.