СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

8. Неделя и Станислава  свободна България — Станислава учителствува в Дубница. Телеграфистка. Задомяване и деца. — Сърбско-българската война — В Силистра с мъжа си
 

След няколко дена майка ми си дойде. Прибра се вече при децата си. Всички се израдвахме, но тя бе много отслабнала, затова я оставихме при нас да се успокои и отдъхне. Изпитите бяхме свършили вече. След един месец получих писмо от дубнишките граждани, които ме молеха да отида учителка в града им, със заплата 6000 гр[оша]. Майка ми ме замоли да не им отказвам. Отговорих им, че приемам. Тогава те веднага ми изпратиха контракт за 6000 гр[оша] годишно, квартира, отопление, осветление и слугиня. В същото време изпратиха и кола за багажа ми, така щото отидохме заедно с майка ми в Дубница, почитани и уважавани от жителите.

След две седмици се почнаха занятията. Всичко вървеше в добър ред, обаче в мене се роди ново желание. Началникът на телеграфната станция, г. Веселин Кочев, ми бе сродник. Аз почнах да посещавам всеки празничен ден станцията....... [*] .... научи..... [*]
 

*. Листът скъсан.

108

изкуство. Първоначално той се противеше, но като видя, че не ще надвие моята упоритост и горещо желание, написа ми в една тетрадка телеграфните букви, цифри и препинателни знакове. Аз хвърчах от радост. В разстояние на две седмици усвоих всичко и поисках ключ за упражнение. Той ми даде и ме упъти как да го управлявам. Даде ми и телеграфни правила по руски (понеже още не бяха преведени на български). Обаче това не ме удовлетворяваше. Исках да работя на самия апарат, затова всеки празник отивах в станцията предавах и приемах цялата телеграфна кореспонденция. Това бе тайна, в която бе посветен само надзорника, който в долния етаж приемаше и таксираше телеграмите, а аз в горния етаж ги предавах и приемах.

Училището ми преуспяваше. Заплатата ми се изплащаше редовно. Доставяше ми се всичко нужно за училището. Майки и деца ме обичаха и уважаваха, а аз в празник работех любимото ми занятие.

Но след два-три месеца дойде друг началник — някой си Савов, а Котева преместиха в Кюстендил. Сега вече нямах достъп в станцията и трябваше да постъпя открито. Направих заявление пред началника на..... [*]

[Мо]лех да ме приеме за телеграфистка, което изкуство съм свършила в Солун, благородна лъжа, но иначе Котев би паднал в голяма отговорност за издаване на тайните. Обаче заявлението ми повърнаха без никаква резолюция. След две седмици направих второ заявление, на което не отговориха. Пратих трето заявление — пак никакъв отговор. След други три седмици изпратих четвърто заявление, направо до министъра, но като не получих отговор, а изпитите наближаваха, спрях постъпките си за по-благоприятно време.

Изпитите извърших много добре. Имах разкошна изложба по ръкоделие от ученичките, за което настоятелите, както и всичките граждани бяха във възторг.

От големите трудове чувствувах се малко слаба. Приготвих се да заминем с майка си в София, обаче настоятелите се събраха и ме замолиха да почакам да ми направят нов контракт за.... [**] Но аз ги замолих да не бързат и още на другия ден заминахме за София.
 

*. Листът скъсан.

**. Листът скъсан.

109

Два дни след пристигането си направих пето заявление и го отнесох сама в м[инистерст]вото. Подадох го сама [на] м[инистъ]ра д-р Атанасович (търновец). Той го взе, прочете го, позасмя се и като ме изгледа малко подигравателно каза, че в скоро време ще се събере министерски съвет, ще обмислят и каквото решат ще ми се съобщи.

Действително след няколко дена бе се събрал министерски съвет и оставили моите заявления без последствия като неприемливи.

Минаха се десетина дни, аз отидох при същия министър и помолих да ми яви резултата от заявленията ми. М[инистъ]рът ми каза: „Г-це, знаеш ли, че ние още нямаме жени достойни за такава длъжност.” А секретаря му Тодор Тишов, (мой сродник), прибави: „Тъй зер, у нас жената не знае да пази тайна. Ако й заго..... [*] към мене с думите: „Ти нали си учителка. Хайде, казъм, иди си заеми мястото и забрави тоя си мерак.”

Аз си излязох като смазана. Из целия път плачех неутешно. Влязох у,дома и едвам можах от рев да съобщя на майка ми за нещастния резултат.

През тоя ден не хапнах троха, а все мислех кой път да хвана. Най-после вечерта казах на майка си: „Мамо, ще си чукна още [в]еднъж главата в по-голям камък и ако не сполуча, тогава ще обмислим какво да се прави.”

Написах шесто заявление до покойния княз А. Батенберг, [157] който бе по него време в Рил[ския] манастир и замолих майка си да му го връчи. Тя още сутринта тръгна за манастира.

Догдето се завърне тя, аз получих две писма от Дубнишката община, с които ме молеха да отида и заема учителската си длъжност.

След няколко дена майка ми пристигна. Каза ми, че подала заявлението на самия княз. Той като го прочел казал: „Приятно ми е, че в наша България ще имаме жена-чиновница.” Обърнал заявлението, драснал няколко думи, подал го на адютанта си и казал на майка ми: „Г-жо, вие сте свободна да си заминете за София”.
 

*. Листът скъсан.

110

Не бяхме уверени в нищо, но една сладка надежда бе изпълнила сърцето ми. След една седмица получих телеграма от Дубнишката община с отговор платен, в която ме известяваха, че ми дават хилядо гроша и ме молеха веднага да им отговоря и замина за Дубница.

Минаха се няколко дена. Аз се надявах на нещо непостижимо, а нямах никакво известие от м[инистерство]то. От Дубница получих втора телеграма с от[говор] п[латен]. Решихме с майка си да им отговоря утвърдително. Направих отговора и отидох в телегр[афната] станция, която бе в Сукнаровото здание. При подаване [на] телеграмата, видя ме Йоаким Христов (първият ми началник), прочете я и ме попита: „Вие ли се казвате Станислава Балканова?” Да, отговорих му аз. „Остави телеграмата. Иди си право у дома. Ей сега пратих разсилния с правителствено писмо до вас.”

А, ако и да не знаех резултата тичешката си отидох у дома. Заварих раздавача, който... [*] голям плик... [*] си отиде. Аз скъсах плика и прочетох:

„С Указ № 39, приема се за телеграфистка в България Станислава Балканова и пр....”

Оставих писмото и се хвърлих на майчиния си врат и ревнахме и двете. Това бе неописуема радост за постигнатото горещо желание. Исках да прегърна и разцелувам целия свят и да им кажа: „Ето на и на българската се даде равноправство”.

Следния блажен ден, рано се озовах в станцията. Отведоха ме в черквата да положа клетва и почнах работата си.

Цяла седмица се провървяха, като почнеш от министрите с жените си, да видят как една мома работи ведно с мъжете.

Изминаха се няколко месеци и никоя българка се не реши да ме последва. Едва след шест месеци постъпи за ученичка Екатерина Маркова и то хърваткиня.

След една година аз се задомих на бърза ръка и продължавах службата си, а излезе, че другарят ми бе доста сприхав, ако и способен. Той бе чиновник в Сметната палата. След три месеца от оженването ни се спречкал с началника си и го уволниха. Шест месеци стоя без работа. Като видях, че е мъчно да се живее с
 

*. Листът скъсан.

111

една заплата, писах на министъра г-н Стоилов. Молих го да [да]де някаква служба на мъжа ми. Той го назначи за съд[ебен] пристав в Трън. Щом получи назначението си, веднага ме принуди да си дам оставката, че не трябвало да работя с мъжете. За мене това бе убийствено, но трябваше, според Евангелието, да се покоря на мъжа си.

При тръгването си за Трън, остави ми само 10 гроша и в положение — в деветия месец. А из къщи бе се свършило брашното, сапуна, дървата и пр. Трябваше да чакам свършването на месеца за да ми прати пари от заплатата си, а имах въпиюща нужда от такива, особ[е]но от предстоящото дохаждане на нов человек. Майка ми живееше при мен, но за дългогодишното й учителствуване из България и Македония, получаваше само двадесет лева [158] пенсия. Така, че пак се залових за стария занаят. Отидох у г-н Сакаров, който бе предприел да достави долни дрехи за един мъжки пансион. Взех от него няколко топа хасе, накроих го на ризи и гащи и с един хамалин си отидох у дома.

В разстояние на две седмици уших дрехите, без два топа. Доставих ги г. Сакарову. Той ми плати 700 гроша, с които купих всичко, което ми бе нужно. Уших всичко, което бе потребно за предстоящия гостенин.... [*]

г. Сакаров да прибере останалите дрехи. Намери ме легнала и дете при мен. Тури ми една рубла на челото и с просълзени очи каза: „Нашите жени рахатуват и се пазят в такова време, а вие до вчера работехте с машината!”

След един месец дойде мъжът [ми] и ме отведе в Трън, където преживяхме едва осем месеци, понеже го уволниха от длъжност и трябваше да се приберем в София. Аз постъпих на работа в телеграфа. В свободното си време почнах да обикалям и моля г. Стоилов да назначи мъжа ми на работа и той го назначи пак съдебен пристав в Цариброд. Сега вече замечтах за свое гнездо. Имах една връв жълтици, които бях спестила и друга, икономия от службата и майка ми, която учителствуваше в Родопите [159] даде ми жълтици, така щото с тая сума купих къщица малка, но с голям двор [от] една циганка в улица Раковска. С продавателен запис
 

*. Листът скъсан.

112

трябваше да й доплатя четири лири, за да ми издаде акт.

Аз вече работех непрекъснато. Сдоби ми се още едно дете. В него време се отвори братоубийствената война със сърбите. Мъж ми бе пак уволнен и с големи молби, назначен за надзирател в Александровата болница.

Макар и в кратко време, но видях ужасите на войната. Ние квартирувахме в болницата. Денонощно донасяха тежко ранени войници и то по пет-шест ду[ши натру]пани в една кола. Често пъти..... [*] ... ха от колата... [*] [те]жко ранения плачеше за помощ. Стоварваха ги по двора, понеже помещенията бяха малко и препълнени с болни и ранени. Санитарна служба още нямаше. Малцината доктори и фелдшери се чудеха кого по-напред да превържат. Из града имаше няколко болници, но тук като най-близо до пътя, стоваряха най-тежко ранените. Тогава нямаше още сестри милосърдни. Тия длъжности се изпълняваха от няколко високопоставени г[оспо]жи. Всяка една придружаваше лекаря и помагаше при превързването на раните им. В свободното си време от службата, аз придружавах д-р Калевич, който работеше при гангренясалите ранени. После се преместих при покойния д-р Матинчев. В него време, една нощ звездите се движеха толкова много, като че ли нещо ще се свие над земята — то бе ужасна картина.

След свършването на войната пак уволниха мъж ми. Както винаги отидох с молба при г. Стоилов. Той ме смъмра, като каза: „Стига, госпожо, с вашите молби! Не помня вече буква в азбуката, по която да не е уволняван съпругът ви.” Обаче пак го назначи на работа, но не трая дълго време. Бе уволнен. Аз не посмях вече да ида да се моля за назначението му.

Един ден мъжът ми доведе дома хора, от които взел пет жълтици..... [**] да им продаде къщата ми. Аз се противопопоставих, [като казах на] купувачите, че не давам къщата си. Те си излязоха, а той се закани да ми отмъсти. На другия ден написа заявление, че си давам оставката и ме принуди на сила да се подпиша, а имах:
 

*. Листът скъсан.

**. Неразчетена дума.

113

вече три деца. А след обяд, когато аз бях на работа, довел двама евреи и ми продал всичката покъщнина. Аз като си дойдох заварих къщата изпразнена, а вън постелки и завивки. Оста[на]х като гръмната! Следния ден, рано, пред вратата ни видях една бричка, в която натуря постелките, завивките и трите ни деца: „Хайде, казва, ако искаш, качи се в колата, ако не остани”.

Майка! Коя майка би пренебрегнала рожбите си?! Качих се, без да зная накъде отиваме.

По пътя разбрах, че отиваме за Силистра. След тридневно пътуване, пристигнахме в Силистра, наставихме се в къщата на една гагаузка. Мъжът ми си отвори адвокатско писалище па, даже почна да издава вестник под название „Остен”. [160] Бодеше той тогова, оногова, смрази се с мнозина от по-видните граждани. През есента ходихме в родното му село Пъндъкли при родителите му, които бяха много до...... [*] [на] които гостувахме десетина дни. Ходихме в Калипетрово при чичо му. Приеха ни много радушно. Прибрахме се в Силистра. Там спохождани често от родителите му, които бяха предобри хора, живеехме добре. На 27 декември 1886 ми се намери четвърто дете. Събраха се всички роднити между които майката на свекърва ми — 112-годишна баба. Детето кръстихме на нейно име Добра и Олга (името на кръстницата). Старата от радост занемя. Кръстник бе видният гражданин — адвоката Марин Тихчев. Обаче щастието скоро ме напусна.

Следната 1887 год. месец... [**] се яви преврата — изпъждането [на] Батенберга, в което време мнозина минаха за бунтовници, в което причислиха и мъжа ми, ако и да нямаше понятие от тоя преврат.

Тепавски бе поставен за градоначалник, а мъжът ми в своя някогашен вестник го бе бодял живо, така щото сега бе времето за отмъщение.

Заедно с другите обвинени взеха и мъж ми, както и кръстника ми Тихчев... [***]
 

*. Неразчетен текст и листът скъсан.

**. Неотбелязано в текста.

***. Тук ръкописът свършва (бел. съст.)
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


157. Княз Александър Батенберг. (1857–1893). Хесенски принц. Избран за княз на България от Първото Велико народно събра-

161

ние на 17 април 1879 г. Като главнокомандуващ българската армия взема участие в Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г. След обтягането на българо-руските отношения е детрониран от офицери-русофили и абдикира на 9 август 1886 г. Умира в Грац. Погребан в София.

158. Вж. тук с. 130–131.

159. През 1883 г. Н. Петкова е учителка в родопското село Ракитово. Вж. Х. П. К-в, Баба Неделя Петкова (Първата българска учителка в Македония). — Светлина, III, 1893, бр. 2, с. 38.

160. Вероятно става дума за „Остен. Лист за политика, сатира и хумор. Излиза кога му скимне. Отговорник П. Дойчин.” От вестника излизат само два броя — от 26 април и 10 май 1886 т. Редакцията му се е намирала на ул. Солунска (дн; В. Коларов) в София (а не в Силистра?). За облика на вестника най-добре говори рецензия, публикувана във в. Независимост, списван от Д. Петков и З. Стоянов: „Излязъл е и 2 брой на сатирическия вестник „Остен”, който се редактира от някои псевдонимни личности. Казахме, че първият брой е слаб, но тука сме длъжни да признаем, че вторият брой е още по-слаб. Хумористически и сатирически се нарича той, но в него няма нито хумор, нито сатира. Мъчат се неговите редактори да подражават на „Свирка” [вестник, списван от Д. Петков, б. м. Б. К.] в много отношения, но много каба е тяхното подражание. Обещанието, което дадоха в първия брой, че уж няма да се занимават с частни личности, предсъпиха още във втория брой. От всичко се вижда, че редакторите му не са си определили едно направление и се лутат ту насам, ту натам, нито пък имат понятие от течението на нашите обществени работи. Ние бихме желали да се поправи тоя вестник, ако иска да съществува”.
в. Независимост, I, бр. 18, 14 май 1886 г.