СПОМЕНИ
1. Свищовът
Обикновено северната граница на България е била Дунавът както в старите времена, тъй и сега. Твърде нарядко се споменува в старата история на България, че българското царство се е разпростирало оттатък Дунава до Карпатските планини.
На днешното Българско княжество Дунавът мие бреговете му от Видин до Силистра и като са извива от Видин надолу към юг до средата на границата, на най-южната точка, която се пада най-близо до Стара планина (Балкана), е разположен Свищов, тъй щото колкото е разстоянието от Видин до Свищов, толкова е от Свищов до Силистра.
И тъй Свищов е разположен в средата на северната граница на десния бряг на Дунава връх две бърчинки (тераси) и трета друга бърчинка са въздига зад него величествено, за да го пази лятно време от горещите южни ветрове. Първата бърчина (брегът покрай Дунава) е издигната приблизително от 60 до 70 метра. Най-издигнатата й страна е Калето (Sisto). Почева от източната страна край Дунава, от Воденичките (Дермен дере) и се свършва накъм запад, Крайната махала (Кръста) и Капитец. Втората бърчина почева от изток — болницата, над църквата „Св. пророк Илия” и са свършва към запад близо край града срещу Бабина чешма и Гюловата. Тази бърчина е висока от уровена на Дунава 80 метра. И най-после третята бърчина, която се надвесива над втората и е висока приблизително 200 метра. Тя почева откъм изток — Манастирската клисура, и са протака край града към запад и към блатото до Ореш. Тази, най-горнята бърчина, е покрита с хубави лозя, окичена с безчетно множество плодородни дървета от различни родове.
Градът край Дунава се простира до 4 километра надлъж. Горе всред града от западния край (Капитец — Кръста) до източния му край (Циганската махала — Сър пазар) са простира на 5 километра, а на ширина открай Дунава до полите на третата бърчина — два и пол до три километра. Над двете гореказани бърчинки е разположен градът, но повърхнината му не е равна навсякъде, а има на места издигнати височини, които правят града още по-красив, защото разните тези висо-
13
чини дават на разни махали и местности разни точки за гледание и панорамата, снета от разните тези точки, е богата, величествена и красива.
Когато иде някой от западната страна по Дунава и параходът следва надолу към Свищов, остава обаян от хубавото му положение. Представете си: ред бърда от запад към изток, покрити с лозя и окичени с безчислени плодородни дървета от различни видове плодове, които заграждат южната страна, и при полите на тия бърда е разположен градът: белият и грандиозният Дунав — тих и гладък като огледало с отраженията на островите; крайбрежието, което светлината грациозно отражава връх това естествено огледало; ясното майско слънце, което облива с лъчите си тази прелестна картина; тихийт ветрец, който сегиз-тогиз повява и набърчва тук-таме гладкото огледало, дава особена красота на града.
Самийт град е построен на яко землище. Горе на Чуката върху голи камъни е било въздигнато от римляните Калето.
Под втората бърчина е само един пласт от същите камъни, който се простира
на дължина от Воденичките до село Ореш в продължение на 15 километра, а
нашир повече от 6 километра.
Числото на населението на Свищовската община според описа на статистическото преброяване от 1893 година е следующето по месторождение:
|
|
|
|
|
| № 1 родени в Свищов |
|
|
|
| № 2 родени от други места в окръга |
|
|
|
| № 3 родени в други окръзи и в Княжеството |
|
|
|
| № 4 родени в Турция |
|
|
|
| № 5 родени в Сърбия |
|
|
|
| № 6 родени в Романия |
|
|
|
| № 7 родени в Русия |
|
|
|
| № 8 родени в други държави |
|
|
|
| № 9 непоказани къде са родени |
|
|
|
|
Общо сбор:
|
|
|
|
14
Населението на Свищовската община по женитбено отношение:
|
|
|
|
|
| № 1 на 15 год. и по-малки |
|
|
|
| № 2 неоженени |
|
|
|
| № 3 от 15 год. нагоре оженени |
|
|
|
| № 4 овдовели |
|
|
|
| № 5 парясани |
|
|
|
| № 6 непоказани семейно положение |
|
|
|
|
Общо сбор:
|
|
|
|
Населението на Свищовската община по вероизповедание:
|
|
|
|
|
| № 1 православни |
|
|
|
| № 2 мохамедани |
|
|
|
| № 3 католици |
|
|
|
| № 4 протестанти |
|
|
|
| № 5 армено-грегорянци |
|
|
|
| № 6 евреи |
|
|
|
|
Обща сума:
|
|
|
|
Населението на Свищовската община по матерний язик:
|
|
|
|
|
| № 1 български |
|
|
|
| № 2 руски |
|
|
|
| № 3 сръбски |
|
|
|
| № 4 турски |
|
|
|
| № 5 гръцки |
|
|
|
| № 6 френски |
|
|
|
| № 7 немски |
|
|
|
| № 8 други язици |
|
|
|
| № 9 непоказани язици |
|
|
|
|
Общи сбор:
|
|
|
|
Населението на Свищовската община по грамотността им:
|
|
|
|
|
| № 1 грамотни |
|
|
|
| № 2 неграмотни |
|
|
|
|
Общи сбор:
|
|
|
|
15
Покрай Дунава са: Скелята [*] (пристанището), която се простира от устието на Гърлото (митницата) към изток до Кулника—Кумица—Карантината до два километра; от устието на Гърлото към запад покрай Дунава до Беленската мера се простира Просенището в продължение на десет километра; оттам към юг до Орешанския път (Блатото) и покрай Гърлото по левийт му бряг до устието е равна поляна (Просенището),. която има приблизително до 30 километра квадратни. По-главни местности на Просенището са: Конски греди, Мочура, Осмолякът, Грецова греда, Диш тепе, Манда боаза (Биволски локви), Мустафа боаза, Дрокоча бара (Шумака), Блатото, Лясата и Гърлото. Тия места повечето биват заляни зиме, през пролетта и през лятото до юлий. Държавата се ползува от дохода на Блатото, като дава на търг лова на рибата, а от другите местности на Просенището косят сено, не толко от добро качество и населението си пасе едрийт добитък. Когато се сполучи годината, много риба се пада от Блатото и снабдява гражданите с доста вкусна риба. Сиромашта коси шавар (папур) и тръстика оттам, когато й потрябва.
Районът на град Свищов с Просенището заедно може да има приблизително до 80 квадратни километра.
По-главните местности в района са следующите: Стъклен, към изток от града, Драчево бърдо, Таш бунар, Калето, Солакова чешма, Плазна. Чехларский геран, Конарката, Воденичките, манастирът „Св. Богородица” с мерата си, Сър пазар. Към юг от града са Куйговец, Кат баир, Кобилца баир, Вехтото Рахле, Кавак дюзлю, Новото Рахле, Кадънската чешма, Беляновец, Колокота, Горчивка, Брямогила, Царевските лозя, Голямата бара, Орехов геран, Бабин Декин геран, Пишмана (Парцал махлеси). На западната страна са Джаутрап, Гаджовата могилка, Шеватова чешма, Матката, Царева нива Краставец, Бух хендек, Бунарските лозя, Бахчите и др.
От сичките тия местности в района по-забележителни са: Стъкленските
лозя, манастирът „Св. Богородица” и Таш бунар (Каменен кладенец). Таш бунар
е една пещеричка, издълбана в камик, през който камик се процежда прелестна
и вкусна студена вода, на едри, чести капки. Долу в пещеричката, в. естествено
издълбано корито, се събира доволно бистра вода.
*. Думата “скеля” е дума италианска, Scala, френски echelle, български — „сълба” — от сълбата, която спущат корабите, които спират в пристанището, за да излязат на сухо, а на турски са го преобърнали от Scala, скеля.
16
От Вардим [1] и от околните лозя хората ходят да си наливат. Целият район е много красив, особено като се почне от Воденичките по дола до под Манастирскийт дол и оттамо покрай Манастирската мера и покрай Царевата чешма. Из някои местности има дълбоки, прохладни и окичени, с различни полски хубави дървета бранища. Наистина Захарий Стоянов има право да хвали свищовските лозя, защото местността им с много живописна и поетическа. Из лозята има чешми с много вкусна и студена вода, особено Беляновската, Манастирската, Илезовата чешма, Кладенците, Капитец и Стъклен, който в старо време се наричал Секоризка. [*]
Стъклен граничи от изток с местността Воденичните (Дермен дере). Там във времето на переправата, руските войски стъпиха на българска земя за пръв път. Откъм запад Стъклен се простира близо до Свищов половин километър. Към юг минава покрай шосето, което води за Търново, а към север е Дунавът. В тази местност се намират много стари пари, статуи и разни други драгоценности. В него има един подрум, изграден по стара римска направа. В него могат да се открият много работи, ако се разкопае сериозно. Местното население го нарича „возилницата”. Откъм североизточния край на Стъклен е паметникът на падналите руси във време на преминаването им от Романия в България през 1877 година, 14 юни. Освен това основите на един театър се забелязват и сега на повърхността на земята, в лозята, недалеко от паметника. Този град Novae (Стъклен) [2] е съществувал по времето на императора Юстиниан Велики. [3] Това се доказва от разните стари монети, които се намират тамо. По-нови от тази епоха не се намират, но по-стари — в голямо изобилие, било римски, било гръцки. От южната страна на Стъклен — до шосето, от пътеката, която почева току до дервента и слиза направо до Воденичките под хълма, има пак останки от стари здания, но там се намират само стари монети с гръцки надпис от епохата преди завладяването на тия места от римляните.
В тая местност се откриха много гробища с латински надписи. Такива надгробни
камъка два има в Свищов, които се намират Е черквата на Крайната махала
(Харизанската) „Св. Троица”. Друг голям мраморен надгробен камък е латински
*. Тъй го казва покойният отец Н. Бозвели Хилендарец и Ем. Васкидович в тяхното „Детоводство” в V част, географията. Като описва за Свищов, помянува и за Стъклен, че са е именувал Секоризка, стар римски град. Иречек, като поменува за Свищов, казва, че тая местност Стъклен трябва да е старият римски град.
17
надпис го бяха откопали в 1837 година и сега се намира в Горната махала в черквата „Свето Преображение Господне”, в олтара. Много други още камъне се намериха с надписи твърде интересни на латински език, но ги пренесоха нощем, без никой да знае, в Романия. Стъклен е имал и сега има лозя, но не както преди Освобождението. Много хубаво грозде и вино дава тази местност. Постоянно покрай Дунава на разстояние от паметника до самия град се намират монети, антики и други редкости. Намерват се останки на запад от града в Царева нива.
Свищов не е толко стар град, защото в старите землеописания не се споменува. Само в Царственика [4] на покойния отец Паисий тук-таме се споменува в епохата на паданието на българското царство. По времето, когато владееха турците преди Освобождението, населението помни стария Свищов и новия. Старият е траял до 1830 година. Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша. Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски [5] се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич [6] и да се преселят в Романия. Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изюряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове. [7] Русчук не е имал такава важност, защото през него са минавали за Романия пътници и стоки от Цариград и Одрин. Както казахме по-горе, изгарянето на града Свищов и преселванието в Романия е накарало жителите да се заловят за търговия и да търсят други средства за прехранвание и обогатявание. Бурните времена в 17 и 18 век докараха разни перипетии в Турско, като кърджалии, делибашии, еничари, които грабеха особено в 17 век. По-отличните хора и търговци бягаха в Ромъния и там се залавяха за търговия и наука и по този начин и от Русчук, Габрово, Плевен и други градове се бяха стекли българи със семейства, както и от Сви-
18
щов в Букурещ, Галац, Браила, които след преминаване на бурните времена останаха в Романия. Почти половината жители от стария Свищов останаха в новопостроения град Александрия. Тъй и в Букурещ и с време останаха търговци. Такива бяха хаджи Васил и син му Димитър х. Василев, Ангел х. Пантелеев, Ангел Солаков, Димитър Солаков, Юрдаки х. Ангелов, Стефан х. Ангелов, Параскева Карабиберов и др. [8] По-нататък ще спомена и за още други забележителни свищовски богаташи. Такива българи по-после са преминавали и са се преселвали в Свищов.
Забележителни граждани на стария Свищов са хаджи Васил, родом от Враца, чорбаджи Цанко, дядо на Драган Цанков, хаджи Киро, когото обесиха турците на вратата на правителствения дом [9]. Преди фанариотското господство в Романия в Свищов са живели от Романия много богати хора. Казва се, че църквата „Св. Димитър” е направена от Матей Бесараба [10] — романски княз. Старият Свищов е бил населен повечето от пришелци, надошли из разни места на Балканския полуостров.
През 1804 година русите са имали война с Турция. В това време толко много българи не са минавали в Романия, колкото в 1810 година. Тогава градът бе съвършено изгорен и жителите му, волю-неволю, принудени от русите да се преселят в Романия. От памтивека се помни, че в Романия е бил доста разпространен българският език, както съм слушал, когато бях малък, от стари свищовски жители, че свищовчени са употребявали български език и гръцкият се е появил едвам през 1812 година, когато Емануил Васкидович [11], родом от Мелник, който е учил и свършил науките си в остров Кио [12], в тогавашната прочута школа, и след като свършил, отправил се в отечеството си през Свищов за Романия.
По-после ще се повърна по отварянето на елинското училище в Свищов. Засега ще кажа, че българският език е бил в употребление както в Романия, така и в Свищов. Имало е и учители, повечето духовни лица, които са учителствували в свищовските училища, незабелязани от фанариотското духовенство. Известно е гонението против българското духовенство, език и писменост от принц Маврокордата (фанариотин), изпратен да управлява Романия през 1763 година. Той имал намерение да се преследва както българското духовенство, така и българският език. Отпосле Високата порта е изпращала за управители на Романия бейове фанариоти. Такива са Маврочени бей, Сузду бей, Ипсиланти, Вугуриди бей.
19
Във времето на фанариотските бейове е съществувал българският език до някое време както в черквите, училищата, така и в управлението. Постепенно се е въвеждал ромънският език, размесен отчасти от български. Едвам в 1820 година почнаха съвършено да го отстраняват от училищата и черквите. Както е известно, епископ Софроний Врачански и в най-трудните времена и анархията, която е съществувала в Българин, е управлявал Врачанската епархия. По причина на бурните времена, за да си избави живота, бил принуден да избяга през Свищов за Романия и се е задържал в град Търговище [13], гдето е печатал „Неделника” си — поучения и проповеди. По онова време не само България е била в едно отчаяно положение но причина на анархията, която е владеела, но и в Романия не е било по-малко разбъркано. По времето на Пазвантоглу [14] Романия е била еднакво изложена па опасност, както и България и българите. Някои по-първи свишовски жители са имали случай да достигнат до големи правителствени служби с помощта на турците. Някой си хаджи Боро от Свищов е достигнал да бъде назначен за ромънски бей, но той от голяма радост, че ще стане ромънски бей, се умопобъркал. От една ръкопис, която притежавах и я подарих на читалището, някой си Рафаил йеромонах в Търговище з 1646 година написал беше речник българо-ромънски и ромъно-български, състоящ се от 26 000 думи. Този речник бях го подарил на Свищовското читалище в 1858 година. Представлява една драгоценна сбирка от старобългарски думи на ромънски, някои от които бяха много стари и не можеха да се разберат. Едни ромънски бяха много стари, а българските не приличаха на чисто старобългарски, а повечето на хунски. Когато тръгнах за Македония, тия ръкописи се намираха още в читалището, като се върнах — пак ги намерих. После като ме изпратиха на заточение в Ангора [15] — по причина на въстанието — ги оставих в библиотеката, но когато се върнах през 1877 година, всички тия скъпоценни книги не съществуваха вече.
Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война. Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук. Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият
20
град е представлявал едно грозно пепелище. Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата „Св. Петър” в Долната махала и черквата „Св. Димитър” на Чуката. Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.
Изгарянето на Свнщова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова. През 1832 година, във времето на княз Александър Гика [16], свищовците, останали като ромънски жители, са наговорили и откупили 2—3 мошни села вежду Зимнич и Руж де Веде, покрай р. Веде и основали на тяхно място сегашния град Александрия, на име на ромънския господар Александър Гика. Предварително зели съгласието на ромънското правителство, особено на княз Александър Гика, който им отстъпил официално с хрисовул да си имат в Александрия свое независимо общинско управление. Ромънското правителство си е задържало правото да назначава по един полицейски, който да пази реда и тишината на града. Той е бил в сношение с ромънското правителство, а общинското правителство се е сношавало направо с Министерството, което му е изпращало всички правителствени берати. Този ред на работите е траял до 1860 година. От тогава полека-лека той си е останал чисто ромънски град с българско население. Твърде малко от правата, дадени чрез хрисовула, са се запазили.
Свищов преди 1810 година е имал твърде ограничена търговия. В черквите се е служило на български. Училища е имало в Горнята, Крайната и Долнята махала. Метохи е имало девет — от Светогорските манастири, Зографския, Ватопедския манастир, имало е и Синайски метох, Бачковски метох, Рилски мегох. Там постоянно се е намирал по един калугер, който е просел и е изпращал помощи за Св. Гора, Божи гроб, Рилски манастир, тъй и за Синая. Духовно се управлявали от Търновската митрополия. Преди изгарянето на града фанариотските владици не са преследвали българския език, но щом започнаха в метохите да преподават тук-там и по гръцки, тогава се е сетил търновският митрополит Иларион Критянина [17] започнал да преследва българския в черквите.
21
Сватбите са правили по стар обичай и са траяли по една седмица. В събота се е наричал квасът и са правели старовремски обряди. Почти целият град е живял патриархален живот, а също и по селата. Разказвали са ми за патриархалния живот много анекдоти. Имало е многобройни семейства, които вкупом са достигали 40—50 души в една къща. Такива фамилии се поменуват Грънчеревите и Орхаевите. За тия две семейства разказват, че като излизали някъде — на черква, лозе или баня, всеки чекал да мине Орханиевата или Грънчеревата челед и после да мине на отсрещния тротоар. И досега на многочислени семейства викат Орхаевата или Грънчевата повора.
Къде края на 18-то столетие Пазвантоглу е върлувал във Видин и околностите му. В същото време е бил и Тръстениклията Мустафа паша [18] и кърджалиите са върлували из България. Къде 1796 година са нападнали на Свищов и много са пакости правили на населението, притеснявали са го и под разни причини гледали да изтръгнат пари от тях. Искали са от населението да им готвят все хубави турски ястия. По квартирите, дето се настанявали, карали домовладелците силом да ядат ечемик, а за тях искали баклава. Жените били принудени да носят мъжки дрехи и да си обезобразяват лицата, за да не личат, че са жени. Правели са всевъзможни отвратителни притеснения.
В Свищовската околия нигде не е имало черкви по онова време и по Възкресение и Рождество селяните са дохаждали в града да се черкуват.
Като е станал мирът в Яш [19] между Турция и Русия, Бошнака, по заповед от Цариград, пристигнал в Романия и накарал бежанците да се върнат пак в Свищов и да си вземат местата и да подновят града.
В 1811 г. е имало в Свищов направени само 15 къщи. Емануил Васкидович отива от Мелник в Букурещ да се препоръча за учител. Тогава в Букурещ е било елинското училище на Вардалаха [20]. Той е бил с намерение да остане там и учителствува, но един от по-развитите граждани, търговецът Алек си Дамянов [21], се срещнал с Васкидовича и го убедил да остане в Свищов. Привременно в черковния двор на „Св. Преображение” в една килия събрал деца от Средната махала и почнал да преподава по старогръцки. По-после, в 1813 година, преместили училището в същата махала и почнали да градят по настояването на Алекси Дамянов ново здание за училище. Училищния празник отредили да се празнува на 30 януари
22
(Три светила), а в Долнята махала е имало училище, в което махленците са условяли сърби словенци за учители, които идели от Австрия. По-много там са предавали церковносланянски език, а в Горнята махала в Преображенската черква Васкидович е предавал елинския език. Търновският владика Иларион е подпомагал Елинското училище. В Долнята махала, в Петропавловското училище, никак не се удавало да се въведе в него елински език. Емануил Васкидович е продължавал до 1824 г. После по някои недоразумения той преминал в Романия и предавал гръцки език в Мавродино, село близа до Руж де Веде. След 2—3 години той пак се върнал в Свищов и следвал да предава в същото училище.
В 1832 г. господин Димитър Станчев [22], родом от Ловеч, търговец и набожен човек, като бил на поклонение в Рилския манастир, се срещнал с един калугер на име Христаки Павлович [23], който в калугерството се наричал Хрисант, и го убедил да дойде в Свищов и се отвори едно по-редовно българско училище. Съвременно е условил и учител Николчо, за да преподава български на по-малките деца. Христаки Павлович, като се закрепил в Свищов като учител под покровителството на г. Димитър Станчева, се е влюбил в едно момиче от добра фамилия от Долнята махала и решил да остави расото и се ожени за тази мома. И тъй, със съдействието на г. Станчева, минал в Зимнич и се венчал там и после преминал пак в Свищов и продължил работата си в училището. Така в Долнята махала се основало редовно училище, доколко е било възможно по онова време, на български език. Понеже гръцкият език е бил поддържан от гръцките владици и влашки боляри, е бил на чест и се е употребявал и в търговията. Това е дало случай на търговците от Горнята махала да влезат в сношение с Романия и са водили търговска преписка на гръцкия език. Гръцкото училище е напредвало, защото търговията се е разпростирала постепенно. Тия, които са знаяли гръцкия език, са могли да кореспондират с търговците от Янина, Гърция, Пелопонес, Солун, Македония, Тракия, Цариград, даже и Виена и Белград и са могли да се споразумеят по търговски работи. По този начин Свищов е станал известен в целия Балкански полуостров, защото е способствувал на търговията с Романия. А училището на Христаки Павлович е било причина и ядката, за да се предприеме възраждането на българския език. Много ученици прихождаха при Христаки Павлович да се учат на български език. Така щото надпреварваха се тия двама учители кой по-скоро да сполучи в своето си предприя-
23
тие — Васкидович да погърчва и улеснява тогавашната търговия чрез своите
ученици, а Христаки Павлович да събужда заспалите българи по тия места
с възраждането на българския език. Съвременно и в Габрово Неофит йеромонах
Рилски се е настанил там и основал българско училище. Българският език
отначало много мъчно се е разпространявал из училището, защото не е имало
български печатни книги. Едвам през 1806 г. е излязла българска печатна
книга и тя е тази: Софроний Врачански „Кириакодромион”.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. В а р д и м — село, източно от гр. Свищов, разположено на брега на р. Дунав по шосето за Русе.
2. Н о в е (Novae) — античен град. В околностите му са намерени следи от тракийска култура. От I в. от н. е. до края на античността тук лагерува I италийски легион. Край лагера възниква градско поселение. В историческите извори от IV—VI в. се споменава като значителен икономически кръстопътен център.
3. Ю с т и н и а н I В е л и к и — византийски император, управлява от 527 г. до 565 г. По негово време хуните и славяните започват да минават р. Дунав и се настаняват край бреговете й.
4. Ц а р с т в е н и к — първото печатно издание на Паисиевата „История славянобългарска”, преработена от Христаки Павлович. Пълното заглавие на Царственика е „Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произишли, колко са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго попаднали, из Мавробира латинското, Барония, Йоана Зонаря, Буефира французкаго, Теофана греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрано. Издание первое. У Будиму, 1844”.
5. С е р г е й Михайлович К а м е н с к и — руски генерал, син на фелд-маршал Михаил Феодорович Каменски; участвува във войната срещу Турция (1810 г.) и се отличава в боевете при Шумен и Никопол.
6. З и м н и ч (а) — град в Румъния, разположен на р. Дунав срещу гр. Свищов. Става известен през Руско-турската война (1877—1878 г.), тъй като близо до него руските войски преминават Дунава и навлизат в Европейска Турция.
7. Ф а н а р и о т с к и п р и н ц о в е (бейове) — управляват във Влашко и Молдова като представители на турската власт от края на XVIII в. и първата половина на XIX в. Повечето от тях са потомци на едновремешната византийска аристокрация. Известни са имената на Константин Ипсиланти, на синовете му Александър и Димитър Ипсиланти — организатори на Хетерията, на Александър Маврокордата, на Маврочени бей, на Суздубей, а също така и на българина Стефан Богориди (Вугуриди бей).
8. С в и щ о в с к и т ъ р г о в ц и — емигранти в Румъния, съдействували за развитието на учебното и читалищното дело в родния си град. С особени заслуги са: Димитър Хадживасилев — с негови средства е построена търговската гимназия в Свищов; Ангел Хаджипанталеев — член на читалището в Свищов и участник в четата на Филип Тотю в Сърбия през 1876 г.; Параскева Карабиберов — търговец, един от основателите на Българското народно дружество (1848), в програмата на което се чувствуват революционните идеи на Европа и което е предвестник на Добродетелна дружина; Илия Чернев — завещава имотите си на училищата; Атанас Дянков — читалищен деец, след Освобождението открива печатница в Свищов и други.
9. П р а в и т е л с т в е н д о м — държавно учреждение, управление.
10. Ц ъ р к в а т а „С в. Д и м и т ъ р” — най-старата църква в града, разположена на западния край на „Калето”. Мненията за времето на нейното изграждане са противоречиви. Г. п. Христов в книгата си „Свищов в миналото. 86—1877” (1937, с. 48) пише: „Твърде вероятно, че тя е построена преди турското робство. Около нея черква е било първото селище на града.” Прот. Ст. Ганчев в “Свищов. Принос за историята му” (1929, с. 47) не споменава нищо за Матей Бесараб. Той отбелязва, че Михал бей, който през 1596 г. подпомагал турците във войната с маджарите и немците и се отличил с храбростта си, е „подпомагал материално църквата”. В сборника „Сто години народно читалище Свищов” (1958) Ст. Стефанов съобщава (с. 360—365), че църквата “Св. Димитър” е построена към края на XV в. или в началото на XVI в. В нея е запазен дървен кръст. От надписа върху него се разбира, че е изработен по времето на влашкия войвода Йоан Матей Бесараб. Вероятно това заблуждава В. Манчев, който счита, че църквата е строена по времето на Матей Бесараб.
11. Е м а н у и л К. В а с к и д о в и ч (ок. 1795—30. IX. 1875) — роден в Мелник, където учи в гръцко училище. От 1815 г. до 1845 г. учителствува в Свищов. Тук открива първото светско елино-българско училище. Заедно с Неофит Бозвели съставят малка енциклопедия за ученици в шест части — „Славеноболгарское детоводство. . . “ (1835). Пише „Прескорбное оправдание” (1846) — автобиография с характер на самозащита. Известно време учителствува и в Плевен (1845—1854). Издава различни учебни помагала.
12. К и о (X и о с) — остров в Егейско море. Тук се създава едно от първите светски училища с преподаване на философия, богословие, физика, математика и филология. Известни учители в него са били Неофит Вамва, Вардалах, Челеби.
13. Т ъ р г о в и щ е — румънски град, разположен северозападно от Букурещ на десния бряг на р. Яломица; стара столица на Влахия до 1716 г., когато Константин Бесараб пренася столицата в Букурещ; културен център, свързан с развитието на българската книжнина.
14. О с м а н П а з в а н т о г л у (1758—1807) — турски феодал. В 1794 г. завладява Видин и се обявява за независим владетел. Организира собствена войска, сече монети, поддържа дипломатически отношения с чужди държави. Открито се бори срещу султан Селим III. След няколко безуспешни действия срещу Пазвантоглу турското правителство бива принудено да го удостои със званието паша и да го признае за управител на Видинската област. Следващите удари, нанесени му през 1803—1804 г. от войската на русенския аянин Тръстенаклията, и особено участието в борбата против сръбското въстание (1804), подронват могъществото на Пазвантоглу.
15. А н г о р а — старото име на Анкара.
16. А л е к с а н д ъ р Г и к а — румънски княз, произлиза от бележито семейство от албански произход, дало видни държавници на Молдова и Влашко през XVIII—XIX век.
17. И л а р и о н К р и т с к и (Критянин) — гръцки владика, родом от о-в Крит, изпратен през 1821 г. от Цариградската патриаршия за търновски владика. Разрешава на свищовци да построят църквата „Св. Преображение” и се отнася благосклонно към техните просветни начинания. Заради това патриаршията го обвинява в недостатъчна ревност към елинизма. След правителствена анкета през 1827 г. бива отстранен от търновската епархия, но в 1831 г. е възстановен отново. Умира в Търново (1838).
18. М у с т а ф а Б а й р а к т а р (Т р ъ с т е н а к л и я т а) — (1765—1808) — турски политически и държавен деец, аянин на Русенската област. В началото на Руско-турската война от 1806—1812 г. е генерал-губернатор на Силистра и командуващ войските на Дунавския фронт. Привърженик е на реформи в турската държава и на т. нар. „нова система” по време на управлението на султан Селим III.
19. Я ш к и м и р — сключен в гр. Яш (Румъния) през 1791 г. между Русия и Турция. В спомените си В. Манчев погрешно го споменава, а има предвид Букурещкия мирен договор между Русия и Турция от 1812 г.
20. К о н с т а н т и н В а р д а л а х (1775—1830) — прочут гръцки енциклопедист и педагог, ръководител на Бейската академия в Букурещ. Учителствува в Букурещ, в Одеса, на о-в Хиос. Автор на обширна енциклопедия, на ръководства по физика, граматика, реторика.
21. А л е к с и Д а м я н о в (неизв. — 1845) — виден свищовски гражданин, ревностен защитник на българската просвета; успява да уговори Емануил Васкидович да остане в Свищов и съдействува материално за откриване на българско училище.
22. Д и м и т ъ р И в. С т а н ч е в (1792 — неизв.) — виден свищовски гражданин, владеещ отлично гръцки и румънски език. Воюва срещу гърцизма, полага усилия за утвърждаване на българската просвета.
23. Х р и с т а к и (Хрисант) П а в л о в и ч (1804—21. VII. 1848) — родом от Дупница (Станке Димитров), учи в Рилския манастир, Мелник, Серес; учителствува в Свищов. Подготвя и напечатва учебници и други книги, между които „Аритметика” (1833), „Месяцослов” (1833), „Перва болгарска граматика” (1836), „Царственик” (1844).