Спомени. Дописки, писма
Васил Манчев
 
Васил Манчев и неговите мемоари
(Дочо Леков)

Васил Манчев е почти непознат на днешния читател. През Възраждането обаче той е известен като педагог и читалищен деец, като ратник на черковната борба и симпатизант на революционното движение. Високо образован, владеещ френски, гръцки, турски и италиански език, към него проявяват интерес изтъкнати български общественици, високопоставени турски сановници, дипломати, католическата мисия в България. Той е частен учител по френски език на синовете на турски паши, радушно е приеман от френски, английски и италиански консули. На него се доверява униатският мисионер Боре, към него за подкрепа се обръщат заточеници от Диарбекир. Раковски го счита за свой приятел, Славейков публикува на страниците на „Македония” негови кореспонденции. Манчев е уважаван и обичан от своите съграждани, от българското население в Македония, от своите ученици. Защото той е даровиг педагог, голям патриот, инициатор за чествуване на празника на славянските равноапостоли в Свищов, за събиране на помощи за даровити младежи, за опазване на уникални ръкописи. Когато е в Македония, Манчев знае каква ще бъде неговата съдба, ако се обяви срещу денационализаторската политика на фанариотите, ако тръгне по стъпките на Димитър Миладинов. Но той отваря българско училище в Битоля, обикаля градове и манастири да търси реликви от далечното минало, среща се с учители и свещеници. И по донос на фанариотите е арестуван и изпратен под стража в Цариград. Но преди да напусне Битоля, ставя онова, което се случва и с Миладинов, когато поема към своята „верна смърт”. „Изведоха ме пред казармите — отбелязва с вълнение Манчев в своите спомени — и оттам тръгнахме за Солун. Моите ученици и много народ бяха излезли да ме изпращат. Децата плачеха и ми целуваха ръка.”

Наистина не го сполетява трагичната участ на Миладинов — той има щастието да се върне и да продължи народополезната си просветна и обществена дейност в своя роден град. Но тук е под бдителното око на Мидхат паша, управител на Дунавския вилает. Пашата проявява внимание към интелигентния български даскал, приема го в конака си, ласкае го, иска да го приближи до себе си. При едно условие обаче — да му стане шпионин. Мидхат смята, че го е спечелил, и очаква от него онова, което получава от родоотстъшшци като хаджи Иванчо Пенчович.

Манчев е имал сведения за революционното брожение всред хъшовете във Влашко, за въоръжените акции, които скоро ще предприемат. Но

5

заговорнически е мълчал. Мидхат разбира, че свищовският даскал не се е поддал на уловката и очаква повод, за да си отмъсти...

На 17 май 1867 г Филип Тотю преминава Дунава с 35 четници при Свищов. Управителят на Дунавския вилает веднага пристига в града. Васил Манчев отива да го посрещне. „Той ме изгледа много криво и като че ли искаше да ме изяде. Отиде в конака, събра агите на мезлиша и аз отидох да прислушвам зад тях. Бистрото око на Мидхат веднага ме забележи”, отбелязва Манчев в мемоарите си.

Започват арести. Заповедта на валията е категорична — даскалът да бъде лишен от свобода пръв. Изпращат го за Цариград, а оттам за Диарбекир, където престоява до 1873 г., освободен по ходатайството на екзарх Антим I.

Тези моменти от живота на Манчев заслужават по-специално внимание, тъй като отношението към него от някои възрожденски дейци е противоречиво. Обвиняват го, че макар и за известно време, е бил привърженик на унията, че е изменил на борбата за черковна независимост... Но Манчев се присъединява към униатското движение по тактически съображения и за измяна и родоотстъпничество трудно може да се говори.

На 1 май 1866 г. Г. Икономов пише на Н. Геров от Прилеп: „Той родолюбивий мъж (В. Манчев — б. м.) ... цели 6 години ся труди, за да ся установи едно българско училище в тоя град (Битоля — б. м.)”. А Трифон Панов през февруари 1876 г. съобщава на Сава Мънзов, че се е срещнал с Васил Манчев, който го запознал с българи, проявили желание да се свържат с революционния комитет.

Отзиви за патриотичните прояви на Манчев откриваме и в периодичния печат. В дописка от Битоля (Манастир), поместена в бр. 20, 1865 г. на в. „Турция”, четем: „Много пъти съм желал да ви пиша, но щом съм фащал перото си, сълзи ми текат от очите, дълбок гняв обгръща снага ми. Дали тия неща идат от злополучието ми? Не, г. редакторе. Но като гледам на цяла България свободна да си отваря училища, черкви, болници, мене ми е жално да плача секи ден като дете за това, че македонските българи страдат още от фанариотските мъки и не ги оставят да си отворят нито едно училище. „Училището, създадено от Манчев. продължава дописникът, е затворено. Но ако искрата, хвърлена от този будител, не угасне, „за Македония ке огрей ново слънце. Манастир е ключът на Македония и щом се уведе българският език тука, и другите градища и села не ще се забавят да им подражават. Тогаз битолчани требува да създигнат паметник на В. Манчева.” За Манчев като „момък патриот”, за заточението му пишат Славейковата „Македония” и други периодични издания.

Но най-непосредствена представа за личността и делото на този възрожденец ни дават неговите спомени.

Години след освобождението на България един безкористен патриот се двоуми дали да заговори за миналото. Възпира го не неумението да пре-

6

даде атмосферата на една изключителна епоха. Манчев не иска да манифестира връзките си със заслужили дейци на Възраждането, участие то си във важни политически и културни събития. Не желае да говор за себе си, да се самоутвърждава като историческа личност. Той възприема и реагира на настоящето и миналото като своя съвременник Тодор Пеев, като други дейци на Възраждането. И едва към края на живота си, може би под натиска на околни и близки, скланя да се обърне към преживяното и да заговори за него. Но е вече над седемдесет години — зрението му е слабо, писането върви мудно. Започва да диктува. Изписани са три тетрадки... и ръкописът е прекъснат. Разклатеното здраве, старческата немощ, обзелото го чувство за „натрапчивост”, покрусата от потъпканите идеали го карат да преустанови диалога с миналото. Но и онова, което ни оставя, е интересно като исторически факт, като илюстрация на разноликата изява па борбата за утвърждаване на българското национално съзнание в Свищов, Кукуш, Битоля — навсякъде, където има българи.

Веднага прави впечатление непосредственият контакт на мемоариста с голям брой изтъкнати възрожденски общественици и книжовници. Той е близък и поддържа писмени връзки с Раковски, затварян е с Димитър Миладннов, работи заедно с Емануил Васкидович и Драган Цанков. Като оценява голямата историческа стойност на всеки факт, Манчев дава любопитни сведения за Неофит Бозвели, Христаки Павлович, Йордан хаджи Константинов Джинот, Христо Ваклидов... Читателят остава с впечатление обаче, че мемоаристът знае, но не казва всичко за живота и характера на Раковски например, за личността на Димитър Миладинов, за функционерите на униатството в България.

Спомените на Манчев, свързани с дейците на историческото ни минало, са фрагментарни. Диктувайки, мемоаристът се е стремил да върви по нишката на събитията, да не пренебрегва значимото. Към детайлите е имал намерение да се върне, след като завърши първата редакция на спомените. Тогава е можел да се съсредоточи, да си припомни максималното от онова, което е преживял. Но мемоарите остават недовършени. Запазеният ръкопис е техен работен вариант, който не ни дава право да изискваме от автора онова, което вероятно щеше да направи, когато реши да обнародва написаното.

Както н при други мемоаристи, най-цялостни и силни са спомените на Манчев за детските и младежките години, за родния край. Пред нас е Свищов, опожарен и запустял след свършването на Руско-турската война през 1812 г. Чувствуваме мъката на жителите му, разпръснати из Влашко, разбираме как носталгията връща много от тях, заживяваме с вълненията им. Запознат с историята на града, Манчев разказва с увлечение и за учебното дело, и за културния живот в Свищов, за популярни учители като Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, Христаки Павлович. Понякога в стремежа си да ни запознае с всичко, свързано с миналото и настоящето

7

на града, той превръща мемоарите си в своеобразно поселищно-социологическо изследване, в което има интересни данни за най-ранния период от историята на Свищов, за броя на жителите му през определена година с точния брой на грамотни и неграмотни, женени и неженени и т. н. С тези свои особености, както и със силния си народностен дух, спомените на Манчев продължават и обогатяват една традиция, създавана от мемоаристи като Каравелов.

Васил Манчев говори за много събития и лица, описва градове, насочва към различни въпроси. Но всеки факт, всяка подробност е подчинена на една солидно аргументирана концепция — да се покаже формирането на националното съзнание на българина от Северна България, Тракия и Македония с оглед на обективните исторически процеси, да се докаже, че не трябва да се обвиняват в недалновидност и родоотстъпничество дейци като Драган Цанков и самия Манчев, които приемат унията само временно и привидно в интерес на актуални национални съображения. Апостолската мисия на мемоариста в Кукуш и Битоля, където създава български училища, преследването му от фанариотите и от османската власт, връзките му с революционни дейци, заточението му документират и убеждават, че всяка негова постъпка е подчинена на една разумно прилагана програма.

Спомените на Манчев внасят нещо любопитно и ново в българската мемоаристика с описанията на Цариград и на Битолския затвор, със срещите на автора с Мидхат паша, с „пътешествието” му като заточеник към Ангора. Васил Манчев е не само литературно образован. Той има дарбата на разказвач, който умее да провокира и спечели доверието на читателя. Колко живо описва например събитията в Свищов, свързани с докараната от свищовци камбана. Показани са двата враждуващи лагера, предадено е настроението, документиран е оня исторически момент, когато българинът се противопоставя вече организирано и дръзко на фанатизираните мюсюлмани и принуждава политическата власт да се съобразява с желанията му.

Спомените на Манчев загатват и за ценни ръкописи, с които мемоаристът е имал възможност да се запознае — словар на йеромонах Рафаил от 1646 г. „с 28 хиляди думи от старобългарски на румънски и от румънски на старобългарски”, „едно старо евангелие с около 400 кожени листа”, черковни и „литургически книги”, „стари ръкописи” от богатата библиотека на Йордан хаджи Константинов Джинот и др.

Всеки, който се интересува от проблемите на Българското възраждане и желае да почувствува неговата атмосфера, ще прелиства с внимание мемоарите на Манчев. Защото в тях ще намери данни и за загадъчната смърт на Миладинови, и за живота на Раковски в Цариград, и за униатската пропаганда всред българското население в Македония, и за учебното дела

8

Васил Манчев е свързан с българското писмено слово не само чрез спомените си. Той е автор на учебника „Методический буквар за французкий язик... 1868”, сътрудник на „Цариградски вестник”, „Дунавска зора”, „Македония”, има публикации във в. „Тан”, „Курие д'Ориан”, в „Сръбски дневник”. Мемоарите му насочват и към негови материали в „Дунавски лебед”, във вестника на Драган Цанков „България”, към сатири, разпространявани ръкописно в Свищов

Манчев е поддържал богата кореспонденция. Писмата, които е получавал от Раковски, Н. Геров, Др. Цанков, К. Шапкарев, М. Балабанов, от диарбекирски заточеници, свидетелствуват, че се е ползувал с голям авторитет, че е бил отзивчив към всеки, който потърси неговата подкрепа. Заточеникът М. Хр. Радославов го моли да ходатайствува да бъде освобеден. Иваница Данчов, хвърлен в Цариградската тъмница след разгрома на Ботевата чета, му пише на 24 октомври 1876 г.: „Г-не Манчович, като сте ми съгражданин и при това и родолюбив българин, дерзая да Ви помоля да бъдете милостиви към мене нещастний, със щедрата си помощ да облекчите положението ми, за което ще Ви бъда вечно признателен.”

За Манчев като мемоарист споменава Ив. Д. Шишманов — той цитира пасажи от спомените му, свързани със смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Но внимание към тези спомени в по-ново време почти не е проявено, тъй като осем десетилетия след тяхното написване те стоят в ръкопис. Вярваме, че след обнародването им за Манчев ще се заинтересуват и читатели, и изследователи на Българското възраждане.
 

Дочо Леков


[Previous] [Next]
[Back to Index]