Спомени. Дописки, писма
Васил Манчев
 

СПОМЕНИ

13. За българско училище и българска черква
 

През 1861 година движението за присъединението на българската черква с римската беше на път да стане. В Цариград постъпките на българите бяха подпомогнати от външни влияния. Отиването на Цанкова в Рим заедно с дяда Йосифа Соколски [135] и доктор Миркович, беше уплашило фанариотското духовенство и патриарха, но отпосле, като се върна тази троица от Рим, биде изиграна. Петко Славейков убеждава Йосиф Соколски да доде с него до Буюк дере при руския посланик, че има да му каже не-

79

що. Това се извършило без знанието на другите унияти и дядо Йосиф Соколски го повярвал и влязва със Славейкова н руския параход на Буюк дере. Отиват уж да се види с посланика. Щом пристигат в Буюк дере, други руски параход нарочно чакал и от единия параход в другия го завеждат. От там през Одеса го закарват в Киев в един манастир. Там проживя Йосиф Соколски няколко години и свърши дните си в Киев.

После това римската черква назначи друг на мястото му — някой си Арабаджийски, който после беше заместен от дяда Рафаила. [136] Тъй униятската българска черква изгуби малко по малко значението си. Римската пропаганда се реши да пипа здраво. Тя предложи на униятското общество, чрез нарочно изпратения там делегат Далзон българите просто да се наричат католици и да менят на латински литургията. Тия тежки условия не бяха приети от униятите, тъй щото една голяма част се оттеглиха, а остана само една твърде малка част. Оттеглиха се и Цанков и Миркович.

Мене ми се предложи от началника на лазаритската мисиона — господин Лепавек, аз да дам отричание от православната вяра. Аз на минутката отказах и на другия ден се оттеглих на частна къща. Там ме последваха моите ученици — българчетата, и ни един не остана. Само един от Тиквеш — Димитър Камчев, беден човек, го убедиха да стои и му плащаха добре. После изискаха от Цариград за български учител шуреят на господин Цанкова и той не заседя много. След това повикаха Йордан Константинов от Велес и той не можа да доседи.

Доде бях в Битоля, то това училище се крееше, но след излизанието ми — угасна. Моето училище, което отворих в частна къща до английското консулство, се увеличаваше, тъй щото достигна до 165 ученика. Бях принуден да се спогодя с поп Ивана, един млад свещеник, българин от тамошните места. Последва ме и Константин Илиев от Прилеп, учител, който беше и добър певец. За да доставя средства за поддържание на училището, трябваше да предавам на български и френски по един час сутрин и вечер, а другите двама постоянно да следят програмата, която бях наредил. Остатъка от времето ходех да предавам по конаците и във военното училище на пашите, на беговете и техните синове по френски. Така го карах с голяма мъка, защото родителите на децата не се сещаха и да ме попитат имам ли средства за поддържание на толкова ученици, да им давам даром книги да учат по предметите, да плащам на учите-

80

лите и пр. Това никой не се сещаше да ме попита и аз не исках да търся, защото желаех да запазя свободата на действията си и с парите, които зимах от частни уроци, едва уталожавах нуждите на училището.

Покойният руски консул Михаил Александрович Хитрово можеше да ми помогне, ако се бях отнесъл към него, но се пазех даI искам неговата намеса, защото това можеше да компрометира моето предприятие и щеше да насъска турците, а може би другите консули тайно. С господин Хитрово, както и с господа Колберта и Соретича бях в твърде близки отношения. Имах на своя страна както маршала Абди паша, тъй и хаджи Али паша, който беше губернатор на битолския вилает наместо Абдул Керим паша. Бях учител и на зетя му, затова нямах нужда да искам помощта на консулите.

По времето на ваканциите имаше обичай всичко от Битоля да ходи на прилепския панаир, който се държи през ваканцията. Аз с ученика си — Хюзреф бея, син на маршала Абди паша, ходих на Прилеп на разходка. С него отидохме да направим посещение на прилепското училище, защото там имах позната — учителката Петкова Неделя, [137] родом от Карлово, и по нейна молба, тя ме беше помолила да я препоръчам в Прилеп за учителка, гдето и стана. Това го направих, за да запозная Хюзреф бея с хода на тамошното училище. Рауф бей, който стана после Рауф паша, бе негов брат. Той ме обичаше много, поддържеше ме и препоръчваше, но после отиде в Цариград. Беше един от първите влиятелни паши на султан Абдул Азиса.

През ваканцията на 1864 година бях предприел едно пътешествие до Охрид и до Дебър, гдето заедно с господин Хитрова ходихме в манастира „Св. Наум”. [138] Ходихме и в ближнята църквица, която стои сега пуста. Снех надписите от тая черква, която се вика „Захром” и се намира на брега на езерото, както и надписа на гроба на св. Климента.

В Охрид дойдох през ваканцията в 1864 година. Бях на гости у покойния господин Г. Къщата му беше до езерото, близо до патриаршията, направена от императора Юстинияна II, [139] която е сега джамия. Ходих и в патриаршията, която беше тогава черква стара и в нея се черкуваха. Там свещеникът ме разведе и ми показа някои ръкописи. Влезнах в олтара и ми показа светия престол от мрамор, прозрачен като стъкло. Дължина имаше 2 метра, а широчина 1 и 1/2. Свещеникът ми показа и една стара епитафия, подарена на патриаршията от един от Комнатовците, ако се не лъжа, от Ангела Комната, [140] византийски император.

81

Като се забавих там няколко дни, отделих се и отидох в Дебър, придружен от едно заптие дебранче, за да ме пази. В Дебър престоях при губернатора Самиедин паша, защото две години бях учил сина му Ризад бея по френски език. Много приятно пътешествие направих в Дебър. Мястото беше твърде прекрасно и живописно. Мога да кажа даже, че местността е по-прекрасна от Швейцария, само че тук отсъствува безопасността. Там, като наближих Дебър, отбих се в село Райчица. Тук се срещнахме с Иван (Харитон) Генадиев, [141] който беше певец при баща си, дебърския владика Генадия, [142] и аз му се обрекох, ще ще замина после да ида в манастира, гдето беше баща му владиката. С владиката Генадия бяхме познати още от Битоля. Два пъти ходихме с господин хаджи Пана Кусевич да му направим посещение. Той беше куцовлах, родом от Охрид, от махалата Кошница. Той е причината да се предаде покойния Димитър Миладинов на патриаршията и на правителството. Сам ми е казвал, че е писал на патриаршията за Миладинова, че е отчаян панславист и ще вреди много на черквата, ако го не премахнат.

Като престоях в Дебър няколо дни, заявих на пашата, че желая да ида на дебърския манастир. Пашата ми заплати що има незаплатено за предаванието уроци на сина му и ми даде едно дебърско заптие да ме придружи до „Св. Йоан Предтеча” — дебърския манастир. Щом излезнах от Дебър, минах през Райчица, намерих се с господина Ивана Генадиева, който се беше приготвил и ме чакаше да идем в манастира. Аз дадох един добър бакшиш на заптието и го върнах назад, а с Иванчо Генадиев тръгнахме за „Св. Йоана”. Там пристигнах рано и се намерих с владиката. Той ми показа тогава в двора на манастира една пукнатина, вход на дълбока пещера. В тая пукнатини, ми казваше Иван Генадиев, са били хвърлени няколко чувала със старовремски книги, писани на кожи. Понеже предшественикът му владика не смеел да ги гори, то заповядал в три-четири чувала да ги хвърлят през дупката в пропастта.

Оттам ми дадоха една пандахуса във вид на индулгенция, писана на една голяма к`ола, книга стара. За нея взеле 1000 гроша на един от село Тресенче и патриаршията му простила греховете. Тази индулгенция, която носеше подписа на патриарха и на 12-те владици, когато бях поддиректор в Българската народна библиотека, беше там. Сега не знам дали е в нея, или музея.

Заедно с владиката заминахме за Галичник. Преспахме там две нощи, влезнахме на Лазаро поле, оттам — на манастира

82

Преспа. [143] Оставих владиката при селото Ехровец и заминах  да се върна в Кичево. Там престоях един ден и после тръгнах покрай селото Цер, по брега на Железнишка река. Край Крушево додох вечерта на манастира „Топлица”. Преспах и покрай Манастира „Слепча” [144] си дойдох в Битоля. И други път бях ходил и манастира „Слепча”, за да търся стари ръкописни книги, но това беше нещо преди две години, когато бях още в митницата. Там в черквата стои надпис с леточислението, но аз неII можах да го снема, защото не ми оставаше време.

През всичкото мое пребиваване в Битоля имах свободен вход както в руското посолство, когато беше господин Хитрово и господин Якобовски, тъй и в английското генерално консулство и бях твърде добре приеман. Даже на госпожа Марта Колберта, съпругата на консула, бях почнал да предавам уроци на български език, защото имаше намерение да отвори едно девическо училище за българките и ме тъкмеше за управител на това училище. Поставяше условие да се оженя и съпругата ми да бъде учителка. Аз й се бях обрекъл, но търсех една подходяща другарка, която да може да изпълнява длъжността на учителка.

През време на моето пребиваване в Битоля се запознах с господин Мусевич, [145] който беше дошел да продава български книги. Имаше поддръжката на американската компания, която разпродаваше евангелието си чрез него. Тогава имах доверието на валията битолски и в един разговор с Халил паша той ни зададе въпроса защо мразя гърците и фанариотите. Мразя ги, му казах, защото са заклети врагове на турското правителство и на българския народ. Тук, гдето няма нито кьорав грък местен жител, имат три книжарници и продават сума книги, които съдържат идеи против турското правителство, а владиката не допуща българска книга да се вести в битолския санджак. Тогава той ме попита вярно ли е това. „Да! — му казах — твърде вярно.” Тогава той отишел на другия ден при валията хаджи Али паша. Разказал му за гръцката пропаганда, която така своеволно се разпорежда и налага гръцкия език на населението. На третия ден ме повика пашата при х. Али паша. “Вярно ли е това, гдето сте казали на Халил паша за гръцките книги?” „Да — му казах — и ако искате да се уверите, пратете един ваш чиновник да иде в безистена. Там има гръцка книжарница, чийто стопанин е куцовлах.” Обадих му местата, вI които има такива книги, записаха ги и прати после той да ги вземат. Полицията незабавно отишла и според моите показа-

83

ния задигнали и от трите книжарници книги, които компрометират ужасно гърците.

След това пашата ме повика пак и ми показа книгите, които е взела полицията. Попита ме где има такива пасажи, противни на Отоманската империя. Аз изведнъж взех моя червен планвес и цели страници очертах, защото им знаех съдържанието, и си отидох.

Хаджи Али паша имаше за свой драгоманин и чиновник по европейските езици господин Джорджаки Джорджевич. Дал да ги преведе на турски. Той, разбира се, не забави и изпълни заповедта на валията, като прочел превода на тия противни книги. Те се продаваха много свободно от гръцките книжари. Като ги прочел пашата и мезлишът, веднага ги изпратили и Цариград в Министерството на просвещението. После за възнаграждение на моята вярност към турското правителство ме назначи за цензор на книгите, които се внисат и продават във вилаета, и ми даде печат, който да слагам на всяка книга, която не съдържа нищо против турското правителство и която свободна за продавание.

Гръцкият владика беше много компрометиран в тая работа, заплел бе конците и не знаеше как да се оправдава. Тогава аз дадох широка свобода за внисанието на българските книги в битолския вилает, но и гръцките владици не малко се бяха опълчили против българските книги. Пашата беше принуден на техните заявления да изпрати Джорджевича в Кичевския манастир и в Охрид за черковните книги, пратени от Русия на черкви и манастири, но с нищо не можаха да компрометират славянските книги.

Аз настоявах да се въведе българският език в черквите. Бях настанил Константин Илиев да идем заедно в „Св. Недели” край българската махала и там за пръв път влезнах в тази черква и четох на вечернята „Отче наш” по български, тъй и „Свети Боже”. Като пусна вечернята, народът зарадван ме причака в двора на черквата. Държах реч, като ги съветвах да отхвърлят гръцкия език от черквата и да почнат да слушат литургията на български, и много още други приложих, като им казах, че утре ще дода заедно с учителя и свещеника да пеем на двете страни на български.

Раздаде се новината, че ще се чете на български в черквата „Св. Неделя”. Много народ се стече в черква да слуша първото пение на български език.

От вечерта казах на Константина Илиев да иде и земе престола си като певец по-рано. Още му рекох, че ще присъству

84

вам да помагам там. Имах гости дома, някои приятели, и то бяха канцлерът на руското посолство и канцлерът на английското посолство. Бяхме постояли малко късно и късно се оттеглих да спя. Не можах сутринта да стана много рано и пристигна в черква. Тъкмо що станах и се готвех да ида в черква, пристигат 6—7 души окървавени и казват, че гърците не пущат да се чете български. Станал голям бой. Учителят-певец К. Илиев беше бит сред черква. Дошла полиция, която ги разтървала. Българите, които били там, за да отърват Илиева от ръцете на паликарета, търтват им на тия паликарета един добър бой. Пристигва и полицията, взема учителя и тия побойници и ги завежда право в сарая (правителствения дом). Аз, вместо да ида на черква, отидох право при валията и му съобщих работата, като казах, че тук не управлява валията, а се разпореждат гърците. Разправих подробно за случилата се битка. Валията даде заповед да се пусне учителят под гаранция, а побойниците и смутителите да ги задържат. След три дни пуснаха учителя, а ония ги задържаха. После ги пуснали по ходатайството на владиката.

Неведнъж, колкото време съм бил в Битоля, ми се е случвало да ми се заканват гръкоманите учители явно, че ще ме убият. Един ден Халил паша ми каза след свършването на урока на синовете му да се пазя няколко дни да не излизам, имало против мене заговор — искали да ме убият. Благодарих му и като излезнах оттам, отидох при валията.

Това беше в неделя. Понеже беше рано, валията не беше отимел в правителствения дом. Влезнах при него. Той беше сам и си пиеше кафето и наргилето. Казах му:

— Ваше превъзходителство, на Вашите дни из тук живеех свободно, но сега животът ми е в опасност. Против мене има заговор и искат да ме убият.

— Кой ти каза това?

— Сам Халил паша ми каза.

Щом казах това, ето че дохожда и Халил паша да му съобщи тази новина. Като го видях, поклоних се на пашата, взех си сбогом и отидох в другата стая при сина му Сюлейман бея, който ми беше ученик. Като ги оставих да си поговорят сами и аз почнах да разправям на Сюлейман бея за урока, валията повика един чиновник и го изпрати да повика челеби Димштраки, секретар и зет на владиката, веднага. Догде свършим ние урока, пристигна и челеби Димитраки. Подбра го пашата и тъй строго го нахока и поръча даже на владиката да си отваря очите, защото каквото и да

85

стане, те двамата са отговорни. Аз станах после и си отидох дома и бях спокоен, че заявих навреме.

Гръцкият владика обаче не преставаше да пише в патриаршията и да се оплаква, че валията никак не му помага и че той е решен да си даде оставката, ако не ме дигнат мене от Битоля.

Не мина много време и валията хаджи Али паша биде сменен с друг. Чухме после, че вместо него е назначен Хюсни паша.

От дохожданието на Хюсни паша положението ми в Битоля се измени. Българите се стреснаха малко. Училището ми броеше вече 175 момчета. За малките беше поп Иван, свещеника, комуто плащах 50 гроша в месец. Коста Илиев се беше се теглил по причина на сбиването в черквата, а аз предавах и по-горните ученици. Средствата ми бяха се намалили, тъй щото се видях принуден да пазя училището, като се лишавах от външни уроци, които предавах.

Тогава се наченаха гоненията против българския език. Едни ден ме вика Хюсни паша пред мезлиша и ми казва: „Вие си отворили тука българско училище, но Вие нямате формални позволение от Цариград от Министерството на просвещението Затова Ви заповядавам от днес да затворите училището и да дадете заявление на мезлиша. Твоето заявление ще се изпрати в Цариград до Министерството на просвещението и оттам като Ви се позволи, ще излезе ферман и аз ще Ви повикам да Ви го продам и Ви позволя да отворите пак училището.”

„Добре — казах аз, — ще изпълня Вашата заповед, но тук има 7 гръцки училища и едно друго училище, което е частно, отворено от един куцовлах, скоро дошел от Атина. Той има ли ферман да предава гръцки?”

Пашата попита съвета има ли такъв учител и заповяда да го повикат и него и му заповяда да не отваря и той училище без разрешението на министерството.

Оттам аз излезнах и отидох право при учениците си, повиках учителя и му казах, че вече е запретено да има тук българско училище. Учениците нищо не знаяха и аз влезнах при тях и им известих каква заповед е дал пашата. После попът даде знак за молитва. Като свърши молитвата, казал на децата: „Идете си, защото училището е затворено по заповед от пашата, и молете се богу да вразуми нашите врагове и да помогне бог да се отвори едно българско училище, издържано от българската община”, и ги разпуснах. Децата излезнаха от училището плачешком и си отидоха.

86

После няколко дни, като се приготвях рано да ида по моите частни уроци, чувам долу пред главната врата идат до 30–40 души. Изкачват се горе, начело с устабашията господин Никола, който носи една шарена кърпа (бохча) с ключове вътре. Като се поздравихме, седнаха и оставиха тази бохча с ключовете пред мене и ми каза господин Никола:

— Еве тия са ключовете от нашите дюгени. Преди да идем при пашата, додохме при Вас да Ви кажем нашия план и да им научите как да постъпим, за да си вземем едно позволение за отварянието на едно българско училище.

— Такава демонстрация — им казах аз — не одобрявам. Има друг способ, по който можете да постъпите, ако искате. Аз ще ви приготвя копието на едно прошение на турски език. Вие ще си изберете двама души от еснафите и ще отидете при прошенописеца, който е при сарая, да препише това копие на чисто. Ще ми донесете копието обратно, а пък това, което ще ви даде прошенописецът, вие от помежду си, които жлаете да имате българско училище за децата си, ще го подписвате и ще му ударите еснафските печати. После, като го подпишете, колко се може повече ще дойдете и ще ви кажа какво да правите.

Прошението, което им дадох, беше го писал един мой ученик, който беше пръв секретар във военния мезлиш. То гласеше:

„Както всичките общини от каква да са народност имат право да отварят училища, тъй и ний, долуподписаните българи, битолски граждани, желаеме да имаме българско училище, в което да се учат децата ни на матерния си език.

Молиме покорно да ни се позволи както в Прилеп, Велес и цяла България, така и ние да си имаме свое общинско училище.”

Това копие го възвърнах пак на диван ефендеси, който ми го беше направил.

Димитър Мартинов и Никола Берберина — устабаши, и адвокатинът Илю Тиквешлията бидоха избрани, за да ходят да подписват това прошение. В три дни отгоре 964 подписа имаха и 36 еснафски печата, и черковният печат на „Св. Неделя”. Подписите бяха едни писани с български букви, а други — с гръцки, защото не знаеха да пишат и четат български. Тези три лица отиват по обяд в управлението, когато пашата се моли, та щом влезе в мезлиша, да му го подадат. Това беше през 1865 година. Влизат при пашата да го развият и му го предадат собственоръчно. При прошението бяха

87

залепени 34 листа, на които личаха подписите и печатите. Челеби Димитраки, секретарят на владиката, обикаляше, за да види коя е депутацията, за да грабнат прошението силом и да го скъсат, но не сполучи. Пратениците, незабелязани от никои, се промъкнали и излизат пред пашата в салона му. Развивят прошението си и го подават на Хюсни паша. Той го приел, прочел го и им казал:

— Идете при владиката, той ще ви задоволи.

Те му отговорили:

— Нашият владика е валията Хюсни паша, а султанът ни е наш патриарх. Ние гръцки владика не познаваме — и прибрали прошението.

Тъкмо когато се готвели да излизат из вратата, повикал ги Хюсни паша и им казал:

— Дайте тука прошението.

Взел перото, топнал го в червеното мастило и му сложил следната кратка резолюция: „Да се представи и разгледа от мезлиши кебир (вилаетския мезлиш)”, и ги изпратил да си идат.

Това произведе голямо вълнение във фанариотската митрополия. Владиката свика по-първите граждани българи-куцовласи и арнаути. На другия ден, беше петък, в митрополията се сбраха повиканите да разсъждават и улиците бяха задръстени от народ, който викаше: „Сакаме си бугарско училище, нечеме гръцко.”

Три деня размишлявали в митрополията и най-после решили да се затвори главното елинско училище и в него да се отвори българското. Повикват господин доктор Костадина Мишайкова (Патерлията) и му казали да иска привременно моите чинове, за да се приберат децата и да почне старият Жинзифов, [146] бащата на Райко Жинзифов, [147] който умря в Москва, щом свърши там университета.

Като останах, без да имам грижи за децата, се успокоих малко и бях решил да остана в Битоля още за няколко време, доде се закрепи училището, и да работя между населението, за да се въведе славянското богослужение поне в черквата „Св. Неделя”. Но един ден, това беше къде 10 априлий 1865 година, дойде пратеник на пашата да ме повикат и аз на часа отидах.

Хюсни паша ми каза така: „Отгде си родом?” „От Свищов” — му казах. Тогава каза: „Имам заповед от Цариград да ти предам за 10 дни срок да си идеш в Свищов.” Аз му отговорих, че не мога, понеже моят Свищов е тук. Толко годи-

88

ни съм в държавата на султан Абдул Азиса и вече Битоля мое второ отечество. Няма никъде да ходя и ако има някой с мене да се съди или да ме обивнява, нека да излезе наяве да ме съди тук наспоред закона и да ми се даде наказанието. „Аз съм невинен и не знам защо ме карате да напусна Битоля.” Тогава той ми каза: „Тука имаш право да престоиш още 10 дни и ако дотогава не послушаш, то ще употребя сила. Иди си сега. След 10 дни ще се видим.”

Аз излезнах и право отидох дома сн. Не исках да се отнеса до никое от консулствата за тяхното ходатайство, защото знаех, че Хюсни паша е решен да ме дигне от Битоля. След 10 дни аз си бях приготвил за път каквото по' ми беше потребно. Вечерта, като се бях навечерял, чувам няколко суварии конни стражари, които тропаха долу на дворната врата да слезна при тях. „Хайде — ми казаха, — че те вика пашата.”

Аз незабавно слезнах и тръгнах с тях, придружен до къщата на Хюсни паша, гдето живееше. Той ми каза: „Тука ли си още?” „Да” — му казах. Нареди ми да почакам в другата стая, догдето се приготвят книжата, и като стоях около 1 час, ме заведоха, придружен от стражари, в стария сарай, гдето бяха затворите. Там ме изведоха при миралая и му подадоха книжата. После аз останах през нощта там в една стая. Сутринта твърде рано станах и понеже имах всички принадлежности за писание, написах едно писмо до господина Джорджаки Джеорджевича, който беше в Цариград, като му обадих за моето изгнание и го молех да дойде да ме види в затвора. Това писмо приключих в друго до съпругата му Марионка в Витоля. Като свърших това, седнах до прозореца и чаках. За мое щастие след малко замина един мой приятел Никола, певецът от Горица, с когото се познавах от Свищов. Повиках го тихо. Той се обърна, хвърлих му писмото и казах да го занесе на госпожа Джеорджаки. Той го прие и си отиде, след корто го предал по адрес. После 2—3 часа пристигна миралая Арап Али с 20—30 души низами и ме изведоха. Заведоха ме в моята квартира и ми казаха, че ако имам да зимам нещо, да зимам и да турям на коня. Изведоха ме през казармите и оттам тръгнахме за Солун. Моите ученици и много народ бяха излезли да ме изпращат. Децата плачеха и ми целуваха ръка. Аз си взех сбогом от тях и родителите им и си тръгнах. По пътя, придружен от 6 стражари, пристигнахме до Воден. Оттам взехме една талига и ме закараха до Енидже Вардар.

89

Там преспах една нощ. На сутринта ме заведоха в Солун и ме туриха в затвора.

Затворът беше препълнен със затворници турци и аз в едно кюше престоях нещо около седмица. След това додоха, извадиха ме от затвора и ме занесоха в австрийския параход, придружен от едно заптие. Заптието легна да спи. Понеже имах у себе си всички писмени потребности, когато влезнахме в парахода и тръгнахме за Цариград, написах едно писмо до господина д-р Стоенчо Чомакова и Христо Тъпчилещова. Обаждах им се за моето интернирание в Цариград и ги молех да ме освободят от затвора.

Като пристигнахме в Цариград, щом наближихме до скелята, аз дадох на заптието писмото и един бакшиш от 5 гроша и му поръчах да занесе писмото до Балкапан хан и да го предаде на господин Христо Тъпчилещов. Не зная дали заптието е дало писмото, но мене никой не дойде да ме търси. Щом ме заведе заптието в затвора на Голямото заптие, там ме заведоха в Капуурасъ (ужасен затвор). Там имаше до 40 души в една стая, колко 6 метра на ширина и 8 метра надлъж. Престоях близо 3 недели между най-лошите разбойници. Имаше определено време през деня 1 час, в което се отвара входът на затвора за свиждане с приятели или пък, който има пари, да си купи нещо. Аз всеки ден гледах през прозореца в това време, когато се пускаха външни лица да дойдат. Един ден съгледах господин Джорджаки. Влезе, естествено, за мен, да ме търси. Щом го зърнах, го извиках. Той се обърна и се зарадва, че ме видя. Заговори ми по френски и ме попита какво може да се направи сега, как да постъпи. Аз му казах: „Идете при главния изследовател в Голямото заптие — Афуз бея, и кажете му за мене, че съм затворен тука.” „Добре — каза той — сега ще отида.” С Афуз бея бяхме много приятели, когато беше дошел от Цариград в Битоля, командирован да изследва буховския поп. „Помолете го да дойде и ме освободи.”

В същия ден, надвечер, когато бяха заключени затворите се чу външната врата, че се отваря. Ето го и Афуз бей, влизя и пита за мене ключарите на затвора и им казва да ме повикат да слезна долу. Щом слезнах, той ми каза, че след малко щял да ме премести в другата, долнята стая на Заптието, гдето са затворени там наши емигранти българи по работата на Раковски. Там да престоя някое време, догде намери удобен случай да ме изпрати за отечеството (родния град). После малко той излезе. Дойдоха изпратените двама

90

миши, по негова заповед ме извадиха от този лоший затвор и ме заведоха в друго отделение, долу, току до писалището на Голямото заптие. Там се срещнах с нашите българи затворници, които бяха осъдени на 15—20 години затвор. Повечето от тях бяха търговци. Работеха там в майсторската да шият дрехи на затворниците и с твърде долна заплата — за офицери от Голямото заптие, както и на миралая, главния началник на затвора.

Месец май го прекарах в този затвор. Бях писал на господин Геновича [148] да дойде да се видиме и му поисках 500 гроша (100 лева), че като ида в Свищов, да му ги пратя. В затвора, догде да излезнат книжата, останах до 23 юний. Имах случай да се запозная с осъдените по за 15, по за 20 години бунтовници от 1863 година, които са излежавали няколко години в Теманханата. После дохожда и Джордаки да ме види, но нито от господин д-р Чомакова, нито от Христо Тъпчилещов не получих никакъв отговор, нито пък питаха за мене. Тук имах случай да се запозная със свещеника Михаила, който ми разказа за братята Димитър и Константин Миладинови; случката, която предадох по-горе.

На 23 юний ме известиха, че на другия ден ще тръгвам за Варна и Свищов, гдето ще бъда ограничен да живея под гаранция и надзор на правителството.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


135. Й о с и ф  С о к о л с к и (ок. 1786—1879) — роден в с. Нова махала (дн. Априлово). Габровско; български архиепископ, уният.

136. Р а ф а и л  П о п о в (Райно Попов Добрев) (1831—1876) — роден в Стрелча, учител, монах в Рилския манастир, униатски духовник, епископ в Цариград.

137. Н е д е л я  П е т к о в а (баба Неделя) (1826—1894) — родена в Сопот (В. Манчев погрешно посочва Карлово); българска учителка, работи за разпространението на девическото образование в България през Възраждането. Учителствува в София, Самоков, Охрид и др. Открива първите български девически училища в Прилеп, Велес, Битоля и Солун.

138. Манастирът „С в . Н а у м” е разположен на югоизточния край на Охридското езеро на тясна ивица земя между Галичица планина и езерото. Построен е в началото на X в., по всяка вероятност от Наум.

139. Ю с т и н и а н  II (Риномет) — византийски император (685—695 или 705—711), разбит от българите и от арабите; проявява се като тиранин, поради което избухва бунт и бива свален от престола. С подкрепата на българския хан Тервел, комуто дава титлата кесар, завзема отново властта.

140. И с а к  II  А н г е л  К о м н и н (1185—1204) — византийски император, внук на Алекси Комнин.

141. И в а н  (Харитон)  Г е н а д и е в (1828 или 1836—1890) — родом от Охрид, син на митрополит Генадий Дебърски и Велешки. Учи в Атина, служи като секретар при баща си. От 1874 г. е учител в Пловдив, а след Освобождението — секретар на пловдивския митрополит.

142. Г е н а д и й (ок. 1800—1876) — български митрополит под ведомството на гръцката патриаршия. Преминава на българска страна в борбата за църковна независимост. Роден в Подкожани, Охридско; учител в Охрид; протосингел на битолския митрополит и на дебърския и велешкия митрополит.

143. П р е с п а н с к и я т  м а н а с т и р  със старинната църква “Св. Ахил” е разположен на о-в Ахил в Малкото преспанско езеро. Там са се намирали и дворците на Самуил.

144. С л е п ч а н с к и я т  м а н а с т и р  “Св. Иван” в миналото е център на просветата и хранилище на народните традиции в Крушевско.

145. П е т ъ р  Т о д о р о в  М у с е в и ч — Б о р и к о в (18381840—1914) — роден в Пазарджик, протестантски агент, търговец, книжар и събирач на старини.

146. Й о а н  Ж и н з и ф о в — баща на Райко Жинзифов, учител.

147. Р а й к о  (Ксенофонт) Ж и н з и ф о в (1839—1877) — роден във Велес, учи в гръцко училище. През 1856 г. постъпва в Прилеп като помощник учител при Д. Миладинов. Двамата воюват за утвърждаване на българския език в училището и църквата. В 1858 г. заминава за Русия. Постъпва в Одеската семинария, а след това в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Включва се в издаването на сп. „Братски труд” (1860). Участвува в създаването на Българското книжовно дружество. Сътрудничи със статии и стихотворения в българския и руския периодичен печат.

148. Н и к о л а  П.  Г е н о в и ч (1835—1912) — роден в Свищов, учи в родния си град и в Цариград (училището в Бебек). Занимава се с журналистическа дейност — редактира в. „Турция” и „Източно време”, цензор на българските издания в Цариград.