Спомени. Дописки, писма
Васил Манчев
 

СПОМЕНИ

14. Завръщането ми в Свищов
 

Когато влезнах в парахода, придружен от заптието, дохожда Стамат Цанков, брат на Драган Цанков, да ме види, но не му позволиха да говори с мен. Пътувахме наедно с господин Дюкмеджиева, родом от Шумен. Той беше съдружник едно време на господин Христо Арнаудов [149] от Габрово. Като стигнахме Варна, се разделихме. Същия ден, рано на 25 юний, заптието ме заведе в дома на управителя. Тогава беше за такъв Абдулрахман паша. Там дойде да визира книжата ми. Щяха да ме закарат пеша до Русчук, но аз, като имах от господин Геновича заетите пари, казах, че ще отида с ширкетя (наемна биржа от дружеството „Ширкет”, което тогава носеше пътници). Наеха ми една биржа и от парите, които имах, ми останаха само 15 гроша. Дадоха ми и двама конни стражари да ме придружат „этапным образом”. Като стигнахме вечерта на Осман пазар, [150] тия, които ме конвоираха конни стражари, върнаха във Варна. Други конни стражари нямаше там.

91

защото бяха отишли за Шумен с каймакамина, а ширкетят на другия ден рано трябваше да тръгне, бях предплатил. Тогава нямаше какво да правя, тръгнах да търся някой да ми заеме 15 гроша. Не познавах никого. Отнесох се до един кръчмарии да ми даде 15 гроша и аз се обрекох да ги дам на заптието, което ще ме придружава в биржата до Шумен.

Къде пладне ний пристигнахме в Шумен. Спряхме се пред правителствения дом. Аз отидох да намеря господин Дюкмеджиева, за да го помоля да ме заеме с 15 гроша. Той ми даде 4 беглика (20 гроша). Платих и свободно влезнах в биржата за Русе. От Шумен ми дадоха един майор, румънец, който беше избягал по причини на свалянето на княз Кузо [151] като заговорник и Моамер паша го беше изпратил в Шумен. Сега, амнистиран, се връщаше в Романия.

Стигнахме късно в Разград, гдето преспахме. На сутринта тръгнахме за Русчук и рано, после обяд, пристигнахме. Заптието, което ме придружаваше, ме доведе право при началника на затвора. Като прегледа книжата, даде ги на господин Макри, който беше мюфетишин, и ме попита отгде ме носят Рекох: „От Битоля.” Тогава той ми каза, че и той е от Битоля Разговорихме се и ме разпита за Битоля. Началникът на затвора ми каза, че понеже Мидхат паша е на инспекция до Варна, за да прегледа железницата, която се правеше тогава, иска да ме задържи затворен, догдето дойде Мидхат паша. Господни Макри влезе помежду и каза, че наместникът на пашата е Мустафа бей, муавининът му. Тогава мюдюринът на затвора каза да отиде и занесе книжата на Мустафа бей и го пита какво да прави. Припна да иде завчас с книжата. Не се мина 1/2 час, ето го иде с изплезен език и каза, че Мустафа бей ме вика да отида лично при него, защото съм бил негов учител в Битоля по френски език. Понеже чух само муавинина на пашата, не знаех, че думата е за Мустафа бей. Отидох с мюфетишина господин Макри.

Като влезнахме в хотел „Исляхане”, в градината имаше павилион. Там бяха муавининът, тефтердаринът и моабеанджията. Щом ме видя, Мустафа бей скочи изведнъж, искаше да ме прегърне и ми каза по гръцки: „Учителю мой! Ела да се разговориме.” Познах го и му казах: „Извинете, аз сега излизам от затвора, гдето бях толкова време, и не съм в състояние да седна при Вас и говорим.” После той се обърна към тефтердарина и му каза: „Това е моят учител, който ме учи една година френски и аз с този език можах да напредна.” Както мене и той беше в Битоля и пострада от Хюсни паша. Мустафа бей

92

беше управител в Горица и пашата, като доде, искаше да го оскубе с 200 000 гроша. Той не искал да му плати тая сума и пашата го беше задържал и не го пускаше да иде в Горица, а го държеше в града Битоля. В това време се запознахме в конака на Халил паша. Той беше родом от Янина, арнаутин, владееше добре гръцки език и с помощта на този език можа да научи добре френския. Предварително ми се извини тогава, че не може да ми плати, но после, когато земе служба, ще ми заплати каквото ми се следва. Отговорих му, че не искам да слушам за заплата, стига той да научи френски. Предавах една цяла година, без да претендирам за пари. В Битоля следвах да му предавам и той еднаж намери случая да избяга и отиде право в Цариград. После него го бяха пратили като паша на една провинция в Крит и оттамо в 1865 година го назначили за муавинин, помощник на Мидхат паша, гдето се и намерихме.

Разговорихме се в „Исляхането” нещо 5 минути. Обърна се към Макри ефенди, мюфетишина, и му каза да ме остави свободен, да ми даде едно заптие, което да ми пренесе багажа, а мене попита где да ми занесе багажа. Казах му, че ще престоя няколко дни в дома на Драган Цанков, който тогава беше учител в Русчук. Добави: „Сега сте свободен и утре елате у дома на обяд и да се разговорим по-пространно. После, като ме заведоха в жилището на господин Цанкова, аз незабавно отидох на баня, окъпах се, преоблякох се и се срещнах с моите приятели, които дойдоха да ме видят — Стоил Попов, Симеон Златев, Михалаки Стоянович и други още. Ходих и при Мустафа бей, гдето ме гощава и ми каза, когато тръгна, да му се обадя да ми приготви потребните книги и да ми даде писмо до свищовския каймакамин. Тогава правеха тъкмо изпити в русенското училище и аз като че ли се родих втори път. Бях весел и ми беше драго. След като се забавих в Русчук 5—6 дни, дойде господин Григор Начевич от Свищов, за да ме придружи до нашия град. Благодарих му и след два-три дни се видях с Мустафа бей, който даде книжата на един стражарин да ме придружава, а на мен ми даде препоръчително писмо до каймакамина.

Вечерта късно стигнахме в Свищов. Господин Николай Станчев, който беше тогава агентин, мой другар от детинство, ме чакаше на шлепа с нетърпение. Щом излезнахме на шлепа, заптието дойде при мене и ми каза, че ще ме придружи до правителствения дом. Аз му казах: „Добре.” След няколко минути се видях с приятели на агенцията.

Не преди много беше почнал рамазанът и аз стигнах в Сви-

93

щов през рамазана, средата на месец юлий. Каймакаминът Мюфит бей не беше там. Той придружаваше Мидхат паша по инспекция на шосетата, които се правеха за София, но брат му, като подадох книгите, стана на крака и ми се извини, че Мюфит бей ще доде след два дни и тогава ще ме освободи. Същата вечер, като ме покани да се разговориме, каза ми: „Да не мислите, че ще Ви оставя в затвора? Не. Горе има една стая, в която нощува Мидхат паша, когато дойде. На същия одър ще нощувате и Вий.” Така и стана. При него беше учителят по турски Абдулах ефенди, родом от Ловеч, креатура на Мидхат паша. Ние прекарахме дълго време в разговори и къде полунощ той ми каза, че ще може да излезна горе да си легна.

Рано на другия ден покойният ми баща чул, че съм дошел, и дойде да ме види. Наместникът на Мюфит бея, кадията, дойде да ме види и каза, че трябва да се изпълни една формалност — да дам някой поръчител и така да си отида. Баща ми каза: „Ето, аз съм поръчител. Дайте да подпиша и свършена работа.”

Аз бях безкрайно възхитен, като се видях в отечеството си. Приятели, роднини дойдоха да се видим. След като престоях няколко дни, настоятелите училищни — Григори Начевич и Димитър Г. Анев, мои ученици, дойдоха да ми предложат, че щом почне първи септември, те желаят да направим контракт, според който да поема аз управлението на свищовските училища. Дотогава свищовските училища бяха много занемарени. Трите училища — Преображенското, Петропавловското и Николаевско то представляваха три обособени общини. Касите и сметките се водеха от общината. В Преображенското училище учители бяха Петър Ангелов и д-р Коста Павлов, а в отделенията — взаимен учител Александър от Бесарабия и учителка Матрона, и даскал Тодорана. Даскал Александър беше долу за малките деца. В Долнята махала беше покойният Найден Попов [152] учител, а Николаевското беше само взаимно училище.

Тогава съгласно с настоятелите на училището Григори Начевич и Димитър Анев ний се наговорихме и свикахме гражданите в едно общо събрание, на което аз излезнах и им изложих злите последствия от това разединение. Молих ги да се съединят трите общини в една община. После дълги разисквания гражданите се спогодиха, тъй щото в класните училища учениците разделихме на 6 класа. Три класа в Петропавловското и три класа в Преображенското. Изменихме и системата на преподаването. За пръв път въведохме да се предава по предмети

94

и всеки учител да си избере кои предмети ще вземе. Също и за девическите училища, които бяха три в тия три махали. Аз предприел да предавам и на трите девически училища по един час. Наредихме програмата, разпределихме предметите и уроците през неделята. Главното управление на училищата настоятелите го повериха на мене.

Господин Найден Попов беше и той в числото на класните учители. Познаваше добре турския език. Отначало не можахме да изпъдим Абдула ефенди, който беше в Преображенското училище, едно, че беше креатура на Мидхат паша, и друго, че контрактът му не беше изтекъл. Аз обаче никак не одобрявах да бъде Абдулах ефенди наш колега учител, защото той беше един върл шпионин на Мидхат паша. След като продължавах два месеца, скроих един план да го изпъдим от училището. И тъй се наговорих с някои от по-първите ученици, които направиха един ден демонстрация, че не искат за учител Абдулах ефенди, защото не знаел български и не може предаденото да го превежда. Учениците ми разбраха плана. Наговорени тайно, заявиха, че няма да присъствуват на уроците на Абдулах ефенди. След два дни, във време на предаванието, Абдулах ефенди дойде и ми заяви, че учениците не искат да влезнат в клас и да слушат неговите уроци. Тогава аз влезнах и ги нагълчах, уж че нямам никакво известие за това. После свиках общината и им заявих за това, гдето се случило. Те въртяха, сукаха и най-после дойдоха до заключението да му се плати и да се оттегли, и на негово място определихме учителя Найден Попова да преподава турски език. Това, като се научи Мидхат паша, тъй и управителят Мюфит бей, никак не им беше по воля. Като се освободих още от първия час, дойде каймакаминът Мюфит бей. Заяви ми, че иска да се учи френски език. Приех на драго сърце му предавам уроци, но разбрах, че Мидхат паша го е подбудил да ме има каймакаминът при него като негов учител, за да е в течение на работите или да ме шпионира. Правех се, че не разбирам плана им, и си следвах да му предавам. Съвременно бях и учител в общинските училища.

Така свищовското училище тръгна по един по-редовен път и общината беше много благодарна, като видя, че училището тръгна редовно. През зимата на 1866 година гражданите бяха много весели. В Романия се образуваше комитетът на Любен Каравелов [153] и се готвеха да преминат чети в България, но Филип Тотю прибърза, та изпревари Хаджи Димитра, за да ускори часа на въстанието.

Преди обаче да се развият така обстоятелствата, Мидхат па-

95

ша искаше да ме вземе в Русе при него, като мислеше, че мога да му служа като шпионин на българското пробуждание. Аз обаче се не показах, че разбирам неговите стремления и планове. Даже през лятото и началото на месец септември дохождаха негови помощници, един млад списател, от когото ще приложа тук негови писма. [154] Той беше почнал да ми пише на развален френски. По такъв начин ми предлагаше да ида в Русе, че такова било желанието на пашата. Избягвах да дам обещание да ида в Русе. Извинявах се, че баща ми е стар, 80-годишен човек, жал ми е да го напусна и още не съм свършил контракта, сключен с гражданите. Мидхат паша обаче не беше спокоен. Той искаше да ме има при себе си в Русе. В същото това време във вестник „Турция” [155], издаван в Цариград от Никола Генчович, през месец септември беше публикувана една кореспонденция от Свищов, в която ме възхваляваха твърде много, а пък се оплакваха от Мидхатовото управление. Стоил ефенди, брат на врачанския владика Константин, и Чорапчиев ефенди бяха негови шпиони и издаваха вестник „Дунав” [156] на български и турски, орган на Мидхатпашовото правителство.

Къде 22 ноември пристигна телеграма до каймакамина от Мидхат паша, в която му заповядваше да ме изпрати колко е възможно по-скоро в Русе. Тази телеграма ми я съобщи каймакаминът Мюфит бей, като ми каза да се приготвя още същата вечер да тръгна за Русе. Тогава беше неделя. Слезох веднага при моя приятел Николай Станчевич, който беше агентина на австрийските параходи. Мюфит бей ми каза, че ще бъда придружен от един стражар, който води още двама престъпници по углавни дела, за да ги предаде в русенската тъмница. Вечерта, като вечерях в агенцията, осъдените бяха в агенцията до табаната, гдето ги пазеше Юсуф, стражаринът. След вечерята параходът не се виждаше. Къде среднощ Юсуф с осъдените заспаха. Ненадейно пристигна параходът и аз оставям Юсуфа, качвам се на парахода и тръгвам за Русе. По доле, гдето е паметникът на переправата, корабът пусна котва и там пренощувахме. Призори потеглихме и след малко бяхме в Русе. Там чакаха 5—6 мюфетиши, понеже прибираха пашапортите. Аз нямах пашапорт и ако излеза, щяха да ме уловят. Но аз не излезнах. Пасажерите си отидоха, почнаха да търсят по стаите и ме попитаха откъде ида. Казах, че ида от Босна и отивам за Цариград. Бях облечен като кятипин и те ме помислиха за турчин. Стоях още и после излезнах до моста и си купих едно кравайче. След това отидох насреща в кафенето Видях, че не се съмняват в мен, и излезнах през другата вра

96

та. Отидох при Драган Цанкова, който беше тогава учител в Русе. Щом завих по пътя към Цанкова и видях, че не ме преследват, влезнах у тях. Той ми каза, че не знае нищо.

Отидох оттук към сарая на Мидхат паша. При него беше и от военните паши. Пред вратата на салона, гдето беше Митхат паша, пазеха четирима мюдитиши. Аз се доближих до едного от тях и му казах да извести пашата, че съм дошел и желая да се представя нему. Той изведнъж каза да ида при него и аз, като познавах всичките етикеции на турския обичай и като носех турска униформа на висш чиновник и брада, остригана като турските паши, поздравих го по турски и той ме покани да седна, но според азиатската етикеция чак на третото поканване седнах. Донесоха ми чибук и кафе и след това настана мълчание. След това той ми каза, че Мустафа бей, муавинът, му говорил за мене и че той имал желание да ме види. Отговорих, че като учител не съм могъл да дойда през годината и съм имал намерение да пристигна през ваканцията. Той ме запита за Абдулах ефенди защо го изпъдили и аз му отговорих, че учениците се възбунтували против него, понеже не знаел българския език. Казах му, че положих всичките си старания пред общината, учителите и учениците да остане като учител, обаче това се оказало невъзможно. След това Мидхат паша ми каза, че имало в чуждестранните и цариградските вестници кореспонденции от Свищов, в които съм се хвалил и в които се е упреквало неговото правителство. Отговорих, че такова нещо не може да излезе от Свищов, защото всички са търговци и никой не се занимава с подобни работи. Той ми каза, че как да не е от Свищов, когато пише коресподенция от Свищов. Настоявах, че може да е и от друго място и да е означено така. Това го убеди в справедливостта на моите думи. Запита ме как съм дошъл сам. Казах му, че когато да се кача на парахода, хамалите ми рекоха, че и ония идат след мене, но докато се качат, параходът потегли. С това оправдах пред очите на Мидхата каймакамина, а спечелих и за себе си доверието му. След това ме попита къде съм потеглил и аз му казах, че ида право при него, но мисля да посетя Цанкова. След това се разделихме и ми каза да ида при Одеян ефенди, чиновник по чуждестранни езици, който се сношава с дипломатическите агенти, и му дам адреса си. Одеян ефенди, по народност арменец, щом ме видя, се заприказва с мене и ме попита от дума на дума какво значи това панславизъм. Разправих му отгоре-отгоре какво значи и му обещах, че когато ида в Свищов, ще му изпратя две от съчиненията на С. Робер-

97

та [157] — първото в два тома „Славяните в Европейска Турция” и второто — „Славянски свят”. Той ме помоли за това и на тръгване и по такъв начин станахме с него добри приятели. Оттук отидох при бившия си ученик Мустафа бей и се видях с него, а оттам отидох у Цанкова.

На другия ден отидох пак у Одеян ефенди и той ми каза, че ще потегля за Свищов, щом ми бъдат приготвени книгите. След два дни Одеян ефенди ми съобщи, че пашата имал намерение да ме види. Оттук отидох при Мидхат паша. Той беше самичък. Повика ме близо до него и ми каза на ухото: „Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Романия и България, и бъди уверен, че ще те възнаградя богато.” След това ни донесоха кафе и чибук и на раздяла пак повтори същото: „Името ми е Мидхат паша и аз умея да възнаграждавам.” Дадоха ми препоръчително писмо до каймакамина, че съм свободен. Престоях още един ден в Русе и след като се простих с Драган Цанкова, Мустафа бея и Одеян ефенди, който на тръгване ме помоли да му изпратя съчиненията на С. Роберта, потеглих за Свищов.

Първата ми работа, като стигнах в Свищов, бе да предам писмата на Мидхат паша на каймакамина и после да изпратя на Одеян ефенди обещаните книги. След като прочете каймакаминът писмата, отнесе се към мене най-учтиво и още от този момент забележих, че почна да ми отдава голяма чест. След това аз продължих попрището на главен учител в свищовските училища, като същевременно и предавах уроци по френски език на каймакамина.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


149. Х р и с т о  С т а н ч е в  А р н а у д о в — роден в Габрово, търговец и турски държавен служител в Цариград, шпионин на турците и враг на революционното движение.

150. О с м а н  п а з а р — гр. Търговище.

151. А л е к с а н д ъ р,  Й о н  К у з а (1820—1873) — роден в Галац, умира в Хайделберг, княз на Молдова и Влашко. Управлява от 1858 г. до 1866 г., когато бива свален с военен заговор.

152. Н а й д е н  П о п о в  С т о я н о в (1830—1876) учител и книжовник, роден в Копривщица. Работи в Панагюрище и в Свищов. Принуден е да напусне Свищов заради участие в революционното движение. От 1867 г. до 1876 г. е учител в родния си град, където развива активна просветна и обществена дейност. Загива през 1876 г. като водач на Априлското въстание в Копривщица.

153. Отнася се за  Т а й н и я  ц е н т р а л е н  б ъ л г а р с к и  к о м и т е т (ТЦБК), който се създава през 1866/1867 г. в Букурещ. В. Минчев допуска грешка. По това време Л. Каравелов е в Белград и през м. май 1867 г. създава “Български комитет”, чиято цел е да организира българските емигранти в Сърбия за борба за освобождение.

154. Писмата, за които споменава В. Манчев, не са приложени към спомените му.

155. „Т у р ц и я” — обществено-политически вестник, излиза в Цариград (1864—1873). Негов редактор е Никола Генович. Вестникът провежда про-турска политика и се бори против революционното движение и руското влияние.

156. „Д у н а в” — вестник, орган на турското правителство за Дунавската област; излиза в Русе (1865—1874). Българската час на вестника се редактира от Стоил Д. Попов и Иван Чорапчиев. Пропагандира реформаторската политика на Мидхат паша. Води борба против българското национално движение. Излиза на български и турски език.

157. С и п р и а н  Р о б е р т — професор по славянска филология в Париж. Живее няколко години сред южните славяни, за да изучи техния бит, език и култура. Плод на неговите ирочувания е книгата “Les Slaves de Turquie”, Paris, 1852, t. I, II”. В т. I се описва и зверското потушаване на Видинското въстание през 1850 г.