СПОМЕНИ

15. Заточението
 

Къде месец февруари получихме от Букурещ мемоар, [158] в който се канеше Високата порта да даде свобода и правдини на българското й подвластно население. Ние се събирахме пра дългите зимни нощи и гуляехме ту у едного, ту у другиго. Не след много ме повика каймакаминът и ме попита дали не знам нещо, понеже се чувало вече, че почнали да се организират чети. Аз замазах очите на каймакамина, като казах, че да има нещо подобно, щял съм да съобщя отколе. Не след много дойде в Свищов и Цанков и ми каза, че в Романия се организова чета, която ще замине за България в началото на пролетта. Войвода на тая чета бил Филип Тотю. Научих се, че турците

98

изпратили множество преоблечени шпиони между населението, за да видят брожението на духовете. Един от тях, като се събрал в Габрово с българи в една кръчма, казал: „Вечно ли ще спим ние, кога ще се подигнем да се освободим?” Те му отговорили, че в Романия се организова една чета от Филип Тотю. По такъв начин турците се научиха преждевременно за четата на Филип Тотю.

На първи май всичките учители, на брой 15—16 души, и учениците от всичките училища, около 1200 души, излезнахме да прекараме първи май на зелена поляна. Учениците, построени, си завързаха кърпите на някоя пръчка, което представляваше знамето им. Потеглихме през Червените пътеки, минахме Беляновци, спряхме се под местността Царевец на една поляна, до която се намираше дъбрава. Местността беше очарователна. Гъста, зелена, сочна трева покриваше поляната. Ние се раззположихме на това място и учениците от VI клас, които носеха цигулки, кеменета, кавали, почнаха да свирят. Други пееха, трети играеха, а някои от малките бяха влезли в дъбравата. Но едно време чух, че почнаха да викат: „Смок, смок.” Пратих учителя Георги Бошнаков от Горна Оряховица, който предаваше на малките, да види от що се плашат. Той имаше в ръка един камшик, от едната страна с олово. Като отишел в дъбравата, с помощта на този камшик сполучил да убие смока, чиито уста били пълни с жаби. Изкараха го на поляната и с ножчето си аз му одрах кожата. Той имаше дължина около 6 метра. Кожата му натъкнахме на една хубаво изгладена пръчка и децата почнаха да викат, че неприятелят бил убит, като казваха на смока неприятел.

Късно вечерта се върнахме в Свищов. Едни от родителите на децата ни чакаха на Червените пътеки, а други при пътя за Манастира. Върнаха се всички капнали от умора.

На същото това място, гдето се бяхме разположили ние, във време на Освободителната война бе построена палатката на руския император и оттук преминаха руските войски.

След няколко дни научихме, че четата на Филип Тотю минала Дунава и потеглила към Балкана през същото място, гдето почивахме. Към нея се присъединили още 20—30 момчета от Свищов, които срещнали няколко турчета и ги убили, за да не ги изкажат. Като се научи за това, Мидхат паша потегли за Свищов. Като пристигна, аз го посрещнах на скелята заедно с Николчо Цветков, който водеше най-малката дъщеря на Атанас Станчоолу. Той ме изгледа много криво и като че ли искаше да ме изяде. Отиде в конака, събра агите на мезлиша, а аз

99

отидох да прислушвам зад тях. Бистрото око на Мидхат веднага ме забележи. Той увещаваше агите да не правят никакво клане над християните, защото с това ще усложнят работите. Казваше, че сам ще съумее да дойде дохак на тях. След закриването на мезлиша прати при мене новия каймакамин Даниш ефенди да ме попита дали имам да му казвам нещо. Аз му казах, че желая да го видя, и той ми отговори, че друг път. След това Мидхат паша замина за Търново.

Не след много из града почна да бие всяка минута тревога. Мене ме хванаха пръв и ме арестуваха. След това на Калето всичките затвори почнаха да се пълнят със затворници. Най-напред ме държаха при заптиетата, после ме турнаха в беклемето, а оттам на парахода „Арпад”. Тук на парахода „Арпад” много души ме разпитваха какво има в Свищов. Стражата м ине даваше да говоря, обаче аз все пак успях да кажа, че града е ужас, сеч и огън. Това послужи като сигнал да прогърмят много вестници.

Забравих да спомена, че преди да ме арестуват, споходих Велизар Яков, [159] който беше арестуван. Той ме моли със сълзи на очи да го извадя оттам, защото не можал да живее. Отидох и се застъпих за него, обаче ми отговориха: „Ти не знаеш още какво ще огрее тебе, а идваш да се застъпваш за други.” Веднага след това последва арестуването ми.

На другия ден се разнесе слух, че Мидхат паша се връща от Търново. Караулът ме взе и ме заведе на агенцията да си извадя билет. Качиха ме на парахода и потеглихме за Русчук. Султан Азис, който в същото време пътуваше по Европа, беше пристигнал във Виена и оттам го очакваха да пристигне в Русчук. Набързо ме заведоха при мютесарифина Есад паша и той веднага, като ме изгледа, каза: „В затвора.” Там престоях около 40 дни. Бях ограничен да не приказвам с никого. Водиха ме три пъти на военното съдилище да ме разпитват. Аз отказвах, че имам някакво известие за това, което се е случило, и и че като учител аз нямам време да ходя по такива работи. Освен това бях под строг надзор на каймакамина. Водиха Иордана Гергицов [160] и го питаха дали и аз съм вътре, понеже той ги беше издал. Той каза, че не съм бил намесен с тях. При все това, като ни извадиха всичките в присъствието на консули и да ни кажат присъдите кой с какви наказания се наказва, да мене като дойде ред, сам Мидхат паша каза, че за мен не се е доказало нищо и че той уж щял да ме задържи в Русчук [161], и пак ме върнаха в затвора. После няколко дена, къде 15 юний 1867 година, дойдоха и ни казаха, че ще ни изпратят за Цари-

100

град. В същия ден по пладне извадиха ми от затвора на площада пред конака на Мидхат паша и на мютесарифина, от всяка страна оградени с войска, със синджири на врата, и ни подкараха за станцията на железницата. Оттам тръгна железницата за Варна.

Пристигнахме във Варна и право ни заведоха в затвора. Горещината беше ужасна. Тук кипеше войска, народ, чиновници, които идваха от Цариград през Варна за Русе, за да посрещнат султана. Нас ни затвориха в един ужасен затвор наедно с катилите (осъдените по углавно дело). На другия ден, като преспахме във Варна, ни извадиха и право на австрийския параход „Меркурий”. Там капитанът любопитствуваше да ни види. Аз му отговорих по италиански и той се спря да ме разпитва по-надълго каква е работата. По името му — Безкучи, познах, че е славянин. Той заповяда да ни свалят веригите, понеже там било австрийска земя и не се позволява да се оковават политиките престъпници. Отпусна по две порции на момчетата, а мен повика да ида долу заедно с него, за да си поприкажем по-надълго. Покани ме да вечеряме наедно. Беше с нас и един богат търговец от Петербург — Рудоканаки, с дъщеря си. Къде среднощ се срещнахме с друг един австрийски параход и нашият капитан ми предложи по сръбски да ме премести на оня параход заедно с кореспонденцията и да ида в Одеса. Аз му благодарих, като казах, че съм невинен, и вярвам, че ще се оправдая много лесно.

Нощувахме в морето. Рано сутринта влезнахме в Босфора и ни извадиха на моста. Другите другари, за да покажат, че не са отпаднали духом, вървяха трезвени и пееха, отивайки в Голямото заптие. После, като ни записаха, настаниха ни в долнята страна на затвора, който аз познавах по-преди. Там бяха и и затворените по търновското въстание през 1862 г. [162]

Ще се спра да разкажа някои сънища, които аз сънувах и които ме предизвестяваха, че ме чакат трудни времена.

През зимата 1867 година, когато всичките в града бяха много весели и всяка вечер имаше вечеринка, събирахме се в къщите на Начевич, Яни Станчев, Каракашев и др. и гуляехме. През мсец декември 1866 година забелязах, че нашето куче вечерно време много виеше, предсказание за нещастие. От къщи много се безпокояха, но аз не обръщах никакво внимание. Ето какво сънувах: представляваше ми се едно място, много кално и плъзгаво, и аз потънах до гуша в яма с рядка кал; след извънредни усилия сполучих да излеза от калта и тя лека-полека се очисти,

101

остана само на десния крак, на големия пръст малко кал; пред мене вървеше един човек висок, облечен с дълга руска дреха, която сега наричат „менчиков”; приличаше много на княз Менчикова, когото бях видял в Цариград, и в ръце държеше гола сабя. През същата зима сънувах, че съм в Горнята махала, въз Велишана, както беше тогава пазара, в един дюкян на един халачин (памукчия). Дюкянът имаше до 20 метра дълбочина. В двора турци се кланяха като в джамия, а Мидхат паша стоеше на входа на дюкяна. Множество народ пълнеше улиците, а мене ме караха стражари и ме извадиха пред Мидхат паша, който беше седнал пред този дюкян. Няколко минути имахме спречквание с него. После се чу гласът му: „Вземете го!” Пред малкия площад на Велишана чакаше народ. Качиха ме на един кон. В това време се чу глас от небето: „Акия”, [163] после се чу „Багдад” и най-после се чу „Ангора” и гласът се изгуби в небесното пространство.

Когато бях в Битоля и почнаха гоненията против мене, често сънувах сънища, от които си спомням следующите: уж че съм в един неизвестен град и вървя през тържището; над мене едни ножици, колкото 4 метра големи, и се подвирах под тях и ножиците от само себе си се затваряха и отваряха; от тая улица преминах през друга; зидовете от дясната страна бяха полусрутени и направени от турски глави на старите еничери; главите се местеха, като заминавах, и си въртеха очите, а полусрутеният зид не падаше.

Особено ми направи тогава впечатление и следующият сън на 12 априли 1866 година, когато щяха да ме дигат и да ме изпращат. Сънувам, че съм в един град с една дълга улица. От двете страни дюкяни и тържище. Събрали се хора, които ме гледаха с учудване, а аз се носех от една невидима сила над земята, до един метър. Хора разни ми принасяха бастуни и дъждобрани, а аз се чудя как се нося така във въздуха и вървя към юг. Отсреща моята квартира се виждаше Бабини планини — Бабуна, и когато тая невидима сила ме носеше така, заваля дребен дъжд. Тази сила ме прехвърли по този начин над Бабуна, по посока към Солун. От двете страни се виждаше цяла Македония във вид на гъста гора, която на всяко клонче имаше запалено по едно кандило. Всичко беше като в огън, но светлината беше величествена. Като погледнах към небето — цяло бе покрито със звезди една до друга и аз от възхищенне извиках: „А-а-а ... “. Така се и събудих. Това ми даде убеждение, като станах и се прекръстих, че учебното дело ще захване дълбоки корени и българският език ще се въведе, как-

102

то в черквите, така и в училището. Това ми вдъхна голяма надежда.

Такъв един забележителен сън сънувах през зимата, когато изпратиха другите осъдени на заточение в Диарбекир, а мене оставиха сам в затвора. Сънувах, уж че пътувам в неизвестни места и че земята захвана да се търси и да се подига под краката ми една висока планина, коническа. Височината й надминаваше 1000 метра. На върха на планината се образува като един мавзолей и един турски миралаин стоеше и аз гледах този мавзолей и се събудих. Това ми даде надежда, като се интересувах много за българския черковен въпрос, че той ще порасте и народът ще спечели доста от правдините си.

В затвора стояхме от 15 юлий до 8 декемврий. На 8 декемврий, същата година — 1867, сънувах пак, че яздя на един кон и се качвам по един стръмен хълм в един стар град и излезнах горе на върха. Конят, когато се качваше, с краката си трошеше камъне, които се търкаляха надолу. Оттам гледах аз града, който ми беше неизвестен. Имаше сводове, покрити с олово като цариградския безистен Узун чаршия. Аз се събудих и се чудех какво ли значи този сън.

На друдия ден, 9 декемврий, дойде чиновникът и ми съобщи, че е дошел вече излезлият ферман, според който се изпращам на заточение в Ангора. Рано сутринта на девети ме изведоха с малкото ми багаж долу на моста при митницата. Качуха ме на парахода, който отиваше за Измир (Никомидия). Цял ден пътувахме и не можахме да стигнем, защото единият казан на парахода се повреди и чак вечерта късно сполучихме стигнем в Измир. Сега за Ангора има железница, но тогава нямаше. Щом излезнахме на сухо, поведоха ме в затвора и ме предадоха на ключара.

На сутринта дойдоха да ме потърсят от управителя, някой си Масар паша, който искал да ме види. Щом дойде в писалището на сарая, в административното седалище, представих му се. Той ме покани да седна и ме попита защо Мидхат паша ме праща и защо ние не стоим мирно там в Свищов. Казах му, че населението е силно възбудено против гръцкото духовенство и иска да има свое народно духовенство. Той си помисли малко и каза: „Според мене вий имате право, защото гърците са народ вероломен и не би трябвало да се сношавате с тях, но защо още турското правителство не ви удовлетворява, а протака работите, мене не ми е известно,” После ми каза, че мене ме пращат в Ангора, но не са отпуснали пари за пътувание.

103

Ако искам, мога да си взема някой кон под кирия и мюлязиминът ми да ходи пеш. Аз, понеже имах спестени, пришити на дрехата си пари, не му казах, че имам пари, но му рекох, че ще намеря от някой българин в града. През деня ми позволи да излеза из града Никомидия със заптие. Купих си 6 чифта дебели вълнени чорапи и обух трите чифта.

На другия ден тръгнах, придружен от мюлязимина Мехри Чауш. Аз възседнах на коня, а той вървеше отзаде ми пеш. Тръгнахме от Измир. Вечерта пристигнахме в село Сапанджа. Там селата по пътя, отстрани, са много рядко и само от вечер на вечер срещаме някое. Сутринта тръгнахме за Геиве, без да чакаме катърджиите. Селото е доста голямо, населено с православни арменци, които си имат черква и турците ги наричаха хайхорум. Те са гръко-арменци, също като нашите гръкомани. От Геиве тръгнахме да се качваме по Витинийските планини, но времето беше много лошо. Валеше сняг и ние пристигнахме под планината Тараклъ. Имаше страшна виелица и ние останахме да нощуваме под планината. Оттам на другия ден поехме да се качваме по планината, която беше по-висока от 1000 метра и без всякакъв път, като зимаме за път една козя пътека. Лошото беше, че по същата тая пътека идеха 170 коня от Багдад, натоварени с пари, които бяха взети от данъка на населението и се караха в Цариград. Конете бяха развалили много пътя, така че беше много мъчно и опасно да се пътува. Една невярна стъпка на коня и той заедно с ездача би полетели в страшната пропаст. Покрай пътеката имаше като бездни дълбоки долове до 300 метра и ако човек би паднал, тялото му би станало на парчета от острите ръбове на зеющите скали. На върха, който се спряхме, имаше беклеме и там се срещнахме с Шукри паша, който придружаваше хазната. Въпреки всичките мъчнотии вечерта стигнахме в селото Тараклъ благополучно. Дойдоха някои от турците чорбаджии и от местната власт да ме видят. На втория ден станахме и почнахме пътешествието по стръмните хребети на планините с риск на живота. В Торбали, друга станция, решихме там да се спрем един ден на почивка. Цял ден почивахме в едно сгодно и топло турско кафене. На другия ден излезнахме от Торбали и тръгнахме за Кюстебек. Като минавахме за Кюстебек, мюлязиминът ми показа колибата на страшния разбойник Кьороглу, който се противил на султана и върлувал и разбойничествувал по тия места. Той е същият, който се възпява от турските апища (поети). После на другия ден тръгнахме за Налъхан, друга стан-

104

ция. Преминахме моста, гдето тече реката Сангариус, по турни Казъл ермак (Червена река), един буен пълноводен поток, който се удавил Фридрих Барбароса в похода му против мюсюлманите във време на третия кръстоносен поход. Оттам поехме за Чаирли хан. Стигнахме късно в селото. Там нямаше къде да пренощуваме, понеже цялото село спеше [164]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

158. М е м о а р  на БТЦК до султан Абдул Азис — излязъл през 1867 г., мемоарът разкрива основните разбирания на БТЦК за създаване на една дуалистичка турско-българска държава с независима българска църква.

159. В е л и з а р  Я к о в — син на Яков Илиев Цанков. Бащата е сподвижник на Г. С. Раковски от времето на Тайното общество и доброволец в руската армия по време на Кримската война. Велизар Яков е актиаен читалищен деец, един от първите свищовски актьори, член е на свищовския революционен комитет.

160. Й о р д а н  (Юрдан)  Г е р г и ц о в — буен, невъздържан младеж, член на свищовския революционен комитет, предател. След преминаването на четата на Филип Тотю той е един от първите арестувани, но веднага е освободен. Въпреки предупрежденията на другарите си да се укрие той не напуска града. На 21 май е арестуван отново. Тогава извършва предателство. Мидхат паша го изпраща дори в Цариград, за да издаде и ония, които са успели да се укрият в турската столица. Благодарение на добрата система и организация на свищовския революционен комитет на Гергицов е била известна малка част от неговите членове.

161. О б е щ а н и е т о  на Мидхат паша е привидно и В. Манчев е заточен в Ангора. В спомените си („Исторически работи”, С., 1897—1903) П. Кисимов отбелязва: „Мидхат паша излови и изпрати на заточение много свищовски младежи, между които и учителя Васил Манчев. Той последний на 1873 г. биде освободен и се завърна в Цариград от Енгюре, гдето беше заточен, та ходи да се представи на Мидхат и да му благодари за освобождението си. „Тоя даскал видите ли — говорел Мидхат паша на находящите се там други паши — нямаше никакъв кабахат, но наказах и него за пример и за сандърмак на свищовските българи.” Така ни е разказвал сам поменатият В. Манчев още тогава в Цариград, гдето беше и живеехме в една квартира в Ортакьой.”

162. Т ъ р н о в с к о  в ъ с т а н и е (Дядо Николово въстание) — несполучлив опит за въстание а Търново и в Габрово през 1856 г. под ръководството на Никола Филиповски (Капитан Дядо Никола). Подготовката му започва по време на Кримската война. Съзаклятниците влизат във връзка с Г. С. Раковски и с българските колонни в Одеса и Букурещ. По време на въстанието турската войска разпръсква четата, нанася големи поражения, а войводата бива предаден и убит. Заловените четници са наказани със смърт или изпратени на заточение. В. Манчев погрешно посочва 1862 г. като година на Търновското въстание.

163. А к и я (Сен Жан ДАкр) — крепост в Сирия, в която са заточавани българските революционери по време на османското робство.

164. Дотук прекъсват спомените на Е. Манчев. Последното изречение е незавършено.