СПОМЕНИ

3. Ученичеството ми
 

В Свищов Христаки Павлович основа редовно славянобългарско училище и предаваше славянобългарска граматика, която после напечата. Българският език едва по негово време се е внесъл в училищата. В горномахленското преображенско училище предаваше елински език Емануил Васкидович, а по славянобългарски Георги Владикин — първият ми учител по български.

След две години, в 1841 г., постъпих в елинското училище при Васкидович и следвах с успех гръцкия, език до 1845 г. Васкидович, висше строг, твърде много се разядосваше с учениците, биеше немилостиво, като се разсърди. До 5—6 деца, наказани от него, са умрели от бой. Както при Георги Владикин, така и при Васкидович имаше чинове, за да не се сяда по дъските. Долу при Владикин се предаваше българският език по ланкастерската система. Заблудните и неприлежните се наказваха с почернвание на лицето или с фалана [29], един вид дърво, дълго 2 м и в средата с две дупки с прекарана една връв 1/2 м, с която стисваха краката и удряха 100 пръчки. Други ги на-

29

казваха, като ги земе училищният слуга или някой от учениците и им удряха на голо и до 50 пръчки. А в Долнята махала, в Петропавловското училище наказваха, като им правеха от книги остри калпаци, вадеха ги на колене и бой като телесно мъчение, но не при Хр. Павлович, а във взаимното училище. Тогава беше даскал Иван Стоянович Мерданченина [30], който печата по-после превод от гръцки на български Плутарха Херония по възпитанието на децата. Къде 1844 г. по причина, че на Васкидовича не му пращаше баща ми печена пуйка, а кокошка, ни обруга и баща ни ни заведе при Христаки Павловича и Иван Стоянович Мерданченина.

Забележително е, че Емануил Васкидозич, като възпитаник на гръцките училища, поддържаше писмени сношения с Неофит Дука [31], един учен македонски грък. Но разпространението на гръцкия език не успяваше, макар и търговията в Свищов да се водеше от по-първите търговци на гръцки език. По-главните търговци почнаха да съзнават, че българският език е по-удобен за търговията им, и съзнанието на населението почна да се пробужда, особено когато Христаки Павлович почна да издава книги на български език като Писменика [32] и Аритметиката [33]. В Романия братя Мустакови [34] от Габрово, а най-много одеските българи [35] съдействуваха за разпространението на българските училища. Съвременно с отварянето на едно систематическо училище в Свищов от Христаки Павловича почти две години след това в Габрово се отвори училище от отца Неофита Рилеца. Почнал Неофит да печата и той книги в Белград, таблици за взаимните училища. Райно Попович от Жеравна, учител по гръцки език в Карловското училище, почна и той да предава на български и да печата книги. И в София Захария Круша [36] отвори съвременно училище, тъй щото образованието полека-лека си добиваше сила и постепенно растеше на матерния език.

През 1839 г. умря султан Махмуд [37] и на мястото му се възкачи син му — султан Абдул Меджид [38], на 30 юни. Помня, когато се възкачи на престола, захванаха турците да водят търговия в Свищов с Цариград и Романия, но българите по-бързо напредваха в търговията.

Българското духовенство почна да се пробужда, тъй щото хвана да мисли за своето народно просвещение. Неофит Хилендарски (Бозвелията) заедно с учителя Ем. Васкидович написаха „Детоводство” в шест части. В черквите в Свищов се е въвел гръцкият език само в Преображенската черква, и то само в дясната страна, а в лявата си остана славянският език.

30

В Петропавловската черква никой пък не са позволявали да К служи на гръцки. Твърде малко се чуваше, и то само когато дойде владиката заедно с дяконите си, служеше на гръцки език.

В Петропавловското училище, гдето преподаваше Христаки Павлович, беше общината българска, а в Преображенската махала, или както свищовчани я наричаха, гръцката махала, имаше втора община — гръко-българска. Тия две общини си пазаряваха учители по времето на моето детство. Васкидович в Горната махала приемаше и девици, които се учеха заедно с момчетата по гръцки. Тогава нямаше особено девическо училище. После почнаха да се отварят девически училища. Като помощник на Васкидович по-после беше Костаки Теодорвич [39], свищовлия, мой пръв братовчед, когото градът изпрати в Будим [40] да се учи по славянски. Той дойде къде 1845 година и почна да предава славянобългарски, а и сам Васкидович превърна да предава на български, съвременно и на гръцки. В това също време и Христаки Павлович предаваше църковнославянски езнк и малко гръцки. Къде 1844 година, по съвсем незначителни причини, Васкидович възнегодува и бях принуден да ида в долномахленското училите, гдето тогава учител беше Иван Стоянович от с. Мердан, Търновско. Той не беше дотам грамотен, но тогавашните времена се нуждаеха от учители, така че и такива хора заемаха поста на учител. Знам, че когато учех при него, съученици ми бяха Танас Николаев, Тома Маринчев и още около 20-тина в два чина.

Една събота — ден за повторение на изучените през седмицата уроци, като свършихме „Разговорника” [41], превод от Хр. Павлович от гръцки на български, Ив. Стоянович ни зададе за повторение една книга близо 80 стр., за да я научим наизуст и му я разказваме. Едно, за да ни зададе уроци, за да стоим в къщи и учим, и друго — да не ходим по улиците. Това щом чуха, другарите ми се отчаяха и казаха помежду си „ние не можем изучи това”. Когато дойде съботата, неколцина не дойдоха, а тия, които дойдоха, се наговориха да не казват никакъв урок. Щом дойде учителят и почна да изпитва, тия всички отказаха. Останах само аз, който чаках да ме изпитва изпърво думи гръцки на български и обратно. Половин час и повече ме изпитва от разни места думи и му отговарях. След тотова ме изпитва и от разговора. И на това отговорих. После ме задържа и почна да наказва другите. На 5—6 ученика удари по 20—30 пръчки по гърба. Видя, че се умори, и му хрумна на ума друго наказание за тия неприлежни ученици. Запозя-

31

да ми да се кача на стола и този, който не иска да бъде телесно наказан, да ми се поклони седем пъти и да ми целува крака, обувката и гърба. Мнозина го направиха, но 2—3 предпочетоха наказанието пред това. Аз бях сконфузен от срам и всички ученици бяха станали от чиновете да гледат. После няколко време наговориха баща ми да ме прати пак в Горната махала при Васкидович и там останах до 1847 г. През тая година Васкидович печата в Пеща една брошура под името „Прескорбное оправдание против едного клеветника” [42]. В тая брошура той нападаше, под името Владул, един от гражданите — Николчо Векилев, който беше чорбаджия и колеше и бесеше. С Васкидовича държаха неговите ученици, младите търговци Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков, които със свои средства я бяха напечатали. Щом пристигна тази брошура от Пеща, почна да се чете от гражданите с охота. Николчо Векилев, първи чорбаджия в конака при войводата (така наричаха тогавашните управители в Свищов), пламна против тримата и тия, като усетиха, побегнаха тайно. Тогава параходът не работеше и отидоха до Мачин [43]. Щом Николчо усети, че избягали, заявил на войводата, че горните трима обрали градската черква „Св. Преображение” и настоявал да се вържат и докарат в Свищов.

Писмото на войводата, като стигнало, научили се тримата, че ги търсят. Не след малко ги хванали и тикнали в мачинския затвор. През нощта научават се от заптиетата, че това се дължи на Николчо Векилев и че оковани в железа ще ги докарат в Свищов. Тия през нощта са се наговорили да избягат. Гаврил и Димитраки счупили прозореца, пазарили една лодка за 200 гроша, минали в Браила и се оттървалн. Но Васкидович, горд и уверен в своята правда, не щял да ги последва. Тогава на другия ден, щом се съмнало, дошле заптиите да ги вземат, но намерили само Васкидович и войводата поръчал да го оковат в железа както краката, така и ръцете, и го изпращат в Свищов на една ладия. Помня, че бяхме деца и като чухме че ще го докарат в железа, слезнахме на скелята. Всички негови ученици заплакахме, щом го видяхме. А като го водеха през сред града, го придружихме до затвора. Много от гражданите отидоха при войводата да го молят да го пусне, но те не беше възможно, защото Векилев настояваше да се накаже. Най-после войводата го изпрати във Видин при пашата, защото оттам се управляваше Свищов. Щом стигнал, пашата разгледал книжата и съгледал, че тук един чорбаджия иска да си отмъщава. От друга страна видинският владика и един гръц

32

ки търговец Парисиади го измолват от пашата, който го освобождава веднага.

Щом дойде Васкидович в Свищов, поиска го плевенското общество и настани се тамче учител. Васкидович имаше свободолюбив дух, мразеше фачариотското духовенство за неговата неграмотност и подлост. Той мразеше и чорбаджиите и всеки път ги нападаше за тяхната алчност, грабителност и други недостатъци, които се проявяваха у тях. Той е бил по едно време в Търново секретар на Илариона Критянина, но не можал да го изтърпи и се върнал в Свищов. След Илариона е дохождал за търновски и свищовски митрополит някой си анадолия Панарет, човек безграмотен и груб. Той се отнасял с подведомствените си свещеници, като им е викал не поименно, а „чо-чо-чо-чо”, разбира се, на подигравка. След Пачарета дойде друг митрополит — Атанасий, и не знам по коя причина един ден го намериха удавен в митрополитския кладенец. После Атанасия дойде Неофнт, който систематически мразеше и гонеше българите. Дохождаше всяка година да прегледа епархията, защото Свищов се управляваше духовно от Търново.

През 1846 година учениците, които бяхме тогава, като четяхме Царственика на Христаки Павловича и като чувахме оплакванията на населението от тоя владика, роди се мисълта в младежите от Горнята махала и от само себе си се образува един заговор против владиката. В този заговор влизаше Костаки Теодоров, който беше учител и помощник на Васкидович, свещеникът поп Иван, Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков. Накараха ме и мене една вечер през месец юни да отида в черковния двор, в килията, гдето е клисарят дядо Минко (той беше глух), и да извадя всичките гръцки книги в един чувал. Без да ме усети някой, отидох в килията на дядо Минко, откачих ключа, който беше при кандилото пред иконата. Отворихме с него малката врата на черквата, извадихме всички гръцки книги, наблъскахме ги в чувала, а на мястото им турнахме славянски книги. Извадих ги вън от черквата, гдето ме чакаха Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков. В един развален гроб те изгориха няколко, а някои други оставиха и занесоха у тях си. На втория ден владиката щеше да запопва един свещеник от селата, но нямаше с що да служи на гръцки. На владиката всеки път му носеха книгата, от която четеше, когато упопва. Накараха ме неусетно, зад престола на владиката, да дръпна книгата и я занесох в килията, дето я изгорих. Дойде и реда да се почне службата за упопванието. Стана шум. Търсят гръцки книги — няма и запопването

33

се отложи. Надве-натри литургията се изпълни по български. Тия, които бяха гръкофили чорбаджии, дигнаха врява да се открие заговорът, но не узнаха нищо. Владиката остана за другата неделя. През седмицата, в събота вечерта гореказаните направиха едно гръцко писмо до владиката, което съдържаше всички негови притеснения и гонения и го караха да си отиде, отгдето е дошъл. Това писмо го дадоха на Димитраки Ташев, който, преоблечен като извънреден турски куриер, нощта дохожда с шум, че носи извънредно писмо. Влиза в града къде среднощ. Потропва на владикината порта (Първановата къща), близо до къщата на Алека х. Константинов. Излиза поп Илия, на когото връчва писмото и си отива долу по ханищата. Разсъблича се и си отива у тях. Владиката се приготвил да си ляга да спи. Щом видял писмото, поискал да доведат този, който го е донесъл, но не го намерили. На втория ден — неделя, той беше излязъл да прави визита късно у Никола Ванкоглу в Долнята махала. Тогава много ученици, наежени против гръцките владици, се натоварват и когато излиза от Ванкоглу, по разни улици го нападат с камъне. Есапчията, който придружавал владиката, погнал едно от момчетата, което през поп Илиевата къща и комшилъците избягва. Владиката се видял принуден да търти да бяга. На втория ден дохождаха много чорбаджии и владиковият архидякон и накараха учениците да пишат и сравняват с писмото, но нищо не можа да се открие. Най-после владиката се видя принуден да си отиде в Търново. Оттогава се почна борбата против фанариотските владици. Неофит най-после се беше заял с хаджи Никола Минчович, защото му пречеше в хюкюмата за наема на беглика. Най-после хаджи Никола се принуди да иде в Цариград с махзари против владиката и патриаршията, като взе предвид гоненията и негодуванията, изпрати наместо Неофита Григория. Той беше и последният, когото изпъдиха от Търново и Търновската митрополия остана без владика, докато дойде дядо Иларион Макариополски [44]. Искам да кажа, че за изгонването на гръцките владици послужи много Васкидович, а за съзнанието на свищовските жители — Хр. Павлович с издаването на своя Царственик или българска история, която е препис на Паисиевата история. Покойният Димитър Миладинов [45] ми казваше, когато бяхме в затвора наедно, че той и в черква, и в училище имал 1—2 часа да чете историята на Павловича и народът го е слушал с дълбоко внимание и уважение. С една дума, оттогава се почна мисълта и се развиваше силно между народа да си имаме духовенство.

34

В това време имаше учители в България: в Габрово отец Неофит йеромонах Рилски; после в Карлово и Сопот Райно Попович от Жеравна. Тъй и Захария Круша от София. Но подтикът се даде от Свищов, защото после Хр. Павлович дойде Димитър Михайловски от Долнята махала, брат на Иларион Макариополски, митрополит търновски. Той довърши това, което трябваше да се направи от напред. Той вдъхна на учениците си истински патриотизъм. Той беше учил в Атина и в одеския Ришельовски лицей [46]. В 1842 г., когато в Свищов избухна холерата, падна жертва на този бич. Тогава ние се принудихме да отидем на друго място да се учим. Драган Цанков по мое време беше ученик на Христаки Павловича. Той сполучи да иде в Русия да се учи. Цанков е ходил пеш от Свищов до Елена да се учи български и старославянски при поп Андрея Робовски [47] и оттам пак се върнал пеш обратно. Когато си дойде от Елена, правеше пропаганда и ходехме да гасим свещите в първия ден на Великден, когато се четеше гръцкото евангелие. Щом почне славянското — ходим да ги палим. Цанков, както и Петър Ангелов [48], сполучиха да идат в Одеса и Киев да се учат под опекунството на одеските българи, заедно с Николай Катранов [49], но Цанков не седя да свърши курса. Катранов продължаваше да следва курса, но се поболя и се принудиха да го изпратят във Венеция да промени въздуха. Там и свърши живота си от туберкулоза. Петър Ангелов продължаваше и в 1855 г. се върна в Свищов.

Турците по онова време си я караха по своему. Помня видинските паши губернатори от Пазвантоглу насам: Хюсеин паша (Кара джендем), Хайредин паша, Сами паша, Мохамед паша и др. В тая епоха от 1830—1841 г. се даде Хатишерифът [50], който султан Абдул Меджид подписа в палата Гюлхане. С него се даваха на християните правдини, но повече на писмо, иначе турците си правеха всичко по своему. Както във времето на Пазвантоглу, така и след това разни злоупотребления се правеха от такива дерибеевци. В моето детство те ставаха от разбойници, които посред бял ден влизаха в града и правеха разни безобразия на християните, а даже и на турците. Такива бяха Бонджоглу от Лом и Сибролията, които посред бял ден влезнаха в Свищов и пиянствуваха. После Хатишерифа друг един ферман издаде султан Абдул Меджид, известен под името Танзимата [51], който даваше някои правдини на християните, от които някои се практикуваха, но повече се забравиха.

Учители след Димитър Михайловски в Горнята махала бя-

35

ха Гранитски [52] с брата си. По-преди беше и някой си Костанда, после дохожда Милан Рашич, сърбин. В училищното настоятелство на Преображенската махала бяха Хр. Попович, Алекси Дамянов, Димитър Начевич, Николаки Ценович, Николчо Векилев, Апостол Конкович. От Крайненското училище „Св. Николай” бяха Генко Анев, Ангел Махлев. От Петропавловското училище беше Гико Цанков и Николчо Ванков [53], зъбест чорбаджия. Заради неговата дъщеря по причина, че беше малко по-свободолюбива, ставаха много клюки. Една наша съседка — Аника, осъждала поведението на дъщерята на Банкова. Той се научил и настоял пред полицейския да я накаже. Полицейският се разпореди, извадиха от къщи Аника и по негова заповед едно заптие я взема на гърба на чуш сред улицата и заптиетата й удрят 30 тояги по гърба.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

29. Ф а л а н а  (фаланга, фалага) — приспособление, с което са стягали краката на ученика при телесни наказания в училищата до Освобождението.

30. И в а н  С т о я н о в — учител, родом от с. Мерданя, Търновско. Издава „Две советователни слова Плутарха Херонея о воспитании детей и Исократа Ритора о благонравие юности. Преведени с сръбскаго на словено-болгарский язик в ползу славеноболгарского юношества от Йоана Стояновича, учителя. Белград, в Княжеско-сръбска типография, 1845”.

31. Н е о ф и т  Д у к а  (1760—1845) — учител, писател, автор на исторически и езиковедски трудове.

32. Пълното заглавие на книгата е „П и с м е н и к  общополезен на секого ми болгарина от кой и да е чин и возраст. Сочинен според днешнийа писмописателен способ от Христаки П. Дупничанина, учител в Славено-елинското в Свищов училище. В Белграде и Княжеско-Сербской типографии, 1835”.

33. Отнася се за книгата „А р и т м е т и к а  или наука числителна. Разположена на три части и оканчавающа с един месяцослов празничен. За българските деца кратко и весма ясно сочинена от сущаго из Дупница Макендонская Хрисанта Павловича, учителя в Славено-елинското в Свищов училище. В Белград, у Княжеско-Сербската типография, 1833”.

34. Б р а т я  М у с т а к о в и  (Христо, Никола, Константин, Димитър), произхождат от известно габровско търговско семейство, установило се в Букурещ. Дават средства и съдействуват за откриването на Габровското училище (1835 г.).

35. О д е с к и  б ъ л г а р и — заможни български търговци, емигрирали в Одеса; подпомагат развитието на учебното дело в България. През 1854 г. създават благотворителна организация (Одеско-българско настоятелство). Наред с просветните и благотворителни задачи то си поставя за цел да съдействува за създаване на българско независимо конституционно княжество, което да се опира на либерално-буржоазната идеология. С помощта на настоятелството в руските учебни заведения се учат десетки българи, по-късно изтъкнати революционери, общественици и културни дейци; много български църкви са снабдявали с богослужебни книги, а училищата с литература и пособия. Най-активни дейци от одеските българи са В. Априлов, Н. Палаузов, Н. Тошкович.

36. З а х а р и  Попхристов  И к о н о м о в и ч,  К р у ш а (1809—1881) — родом от Самоков; учителствува в Копривщица, София, Враца, Одрин, Панагюрище, Самоков, Радомир; работи и като секретар на общината в София.

37. М а х м у д II — турски султан (1785—1839). При царуването му се подема акция за унищожаване на еничарския корпус.

38. А б д у л  М е д ж и д  (1823—1861) — турски султан (1839—1861). Поема властта с обещание да реформира управлението. Издава Хатишерифа (1839), а през 1856 г. — Хатихумаюна. С голяма жестокост потушава въстанията в Албания, Сирия, Босна и Черна гора.

39. К о с т а к и  (Константин)  Т е о д о р о в и ч — учител, родом от Свищов; заедно с Г. М. Владикин издава „Новий болгарский буквар” (1847).

40. Б у д и м  (Будим града) — име на Будапеща в нашите стари исторически извори и народни песни.

41. Точното заглавие на книгата е „Р а з г о в о р н и к  грекоболгарский за ония, които желаят греческии язик да научат, при когото и една кратка Болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-елинското в Свищов училище. Белград, 1835”.

42. Отнася се за книгата „П р е с к о р б н о е  о п р а в д а н и е  Еманоила Васкидовича, тридесятолетного учителя Свищовского училища святаго Преображения против клеветника. Будим, 1846”. Манчев допуска грешка в годината на издаването, като вместо 1846 г. сочи 1847 г.

43. М а ч и н — градец в северна Добруджа (Румъния), разположен на един ръкав на Дунава срещу Браила.

44. И л а р и о н  М а к а р и о п о л с к и  (Стоян Стоянов Михайловски) (1812—4. VI. 1875) — роден в Елена, първоначалното си образование получава в родния си град. През 1832 г. става монах в Хилендарския манастир и учи на о-в Андрос, в Атина и в Куручешменското училище в Цариград. Заедно с Неофит Бозвели застава начело на църковната борба, заради което биват заточени в Света гора, а през 1861—1866 г. — в Мала Азия. През 1872 г. е избран за Търновски митрополит.

45. Д и м и т ъ р  М и л а д и н о в (1810—1862) — роден в Струга, получава образованието си в манастира „Св. Наум”, в Охрид и в Яннна. Учителствува в Охрид, Струга, Битоля, Кукуш, Прилеп, като воюва за утвърждаване на българския език и на българско училище. Заедно с брат си Константин издава сборника „Български народни песни” (Загреб, 1861).

46. Р и ш е л ь о в с к и  л и ц е й — основан през 1817 г.; учебно заведение с десетгодишен срок на обучение. Възпитаниците му получават средно гимназиално и университетско образование.

47. А н д р е й  П о п д о й н о в  Р о б о в с к и  (1801—1858) — роден в Елена, учи в Свищов при Хр. Павлович, учителствува в Елена, Горна Оряховица, Лясковец и Трявна. От 1842 г. става свещеник в Елена. До смъртта си работи като книгоиздател и общественик. Автор е на „Жертва или служба Аврамова” (1858), „Хранилище души или пазител на душата” (1858), „Разказ за трима мъже, тоест за владика, за изповедник и за поп” (1859).

48. П е т ъ р  А н г е л о в  (1829—1886) — роден в Свищов, завършва история и филология в Киев, учителствува в Петропавловското училище в родния си град, представител е на свищовци в Църковно-народния събор в Цариград по разрешаването на църковния въпрос. По време на Руско-турската освободителна война е преводач в руската армия. След Освобождението участвува в Учредителното народно събрание в Търново (1879). В 1880 г. е назначен за преподавател, а по-късно за директор на Софийската класическа гимназия.

49. Н и к о л  а й  Д и м и т р о в  К а т р а н о в  (1829—1853) — роден в Свищов, учи в Историко-филологическия факултет в Москва; прототип на Инсаров от романа на Тургенев „В навечерието”.

50. Х а т и ш е р и ф — първият султански указ за реформи в Турция през 1839 г.; нарича се още Гюлхански — по името на двореца, в който е издаден.

51. Т а н з и м а т — реформи, започнати по времето на султан Махмуд II и допълнени с Гюлханския хатишериф (1839) и с Хатихумаюна (1856). Тези реформи не траят дълго и не оправдават надеждите на поробените българи.

52. А н а с т а с  П о п п е т р о в  Г р а н и т с к и  (1825—1879) роден в Котел, учи в Сливен, в Куручешменското училище в Цариград и във военно-медицинското училище. Работи като секретар в сръбската легация, а след това е учител в Шумен, Ловеч и Търново. Известен е като книжовник и преводач.

53. По-известни  у ч и л и щ н и  н а с т о я т е л и  са:
Д и м и т ъ р  Н а ч о в и ч  (Начевич) (около 1812—1901) — род. в Свищов, търговец на колониални стоки. През 1856 г. в неговия дом се взема решение да се основе свищовското читалище. Щедър дарител е на училищата и читалището. С негови средства е издаден „Буквар илк Началное учение с разни полезни наставления” от учителя Т. Хрулев.

А п о с т о л  К о н к о в и ч — търговец, член на ръководството на свищовското читалище, общественик и дарител; съратник на Г. С. Раковски; участвува в Кримската война, за което е награден с орден. След събитията от 1867 г. се преселва в Румъния, където и умира през 1872 г.

Н и к о л а й  Ц е н о в и ч — роден в Свищов, търгува във Влашко; взема живо участие в революционното движение около 1868—1869 г.

Г е н к о  А н е в — крупен търговец през първата половина на XIX век; баща на революционерите Димитър и Андрей Аневи; голям училищен и църковен благодетел.