СПОМЕНИ

9. Отново в Цариград
 

В парахода случайно се срешнах с господин Добрович [102]. Той издаваше периодически вестник „Мирозрение” във Виена. Отиваше за Цариград. С него се разговаряхме в парахода

57

дълго време. Беше родом от Сливен, учил е в Атина с Доброплодни заедно.

Стигнах в Цариград, Понеже съм бил и друг път, познавах добре местностите му. Заедно с брат си от парахода отидохме в редакцията на вестник „България [103], която се намираше в Галата, в католическия манастир „Сан Бенедето”. Най-първо се видях с Цанкова за брата си — да го оставя при него да учи като словослагател. После му казах: „Где да намеря една удобна стая, за да си наема квартира?” Той изведнъж ми рече, че не трябва да търся стая, а щели сме да бъдем наедно. И тъй се пренесох в неговата квартира, която беше наел в Пера. Тамо се срещнах и с господин Ваклидова [104], който помагаше във вестник „България”.

На другия ден Цанков ми каза, че господин Боре, [105] префект апостолически в ближний изток, искал да ме види. С него бяхме познати още от Свищов. Той беше дохождал през 1858 година като префект апостолически да заобиколи католическите павликенски села Ореш, Белене, Трънчевица и др. Тогава бях като секретар на свищовския каймакамин и водех кореспонденцията с ромънското правителство и с консулите в Русчук. Заведох г. Боре при каймакамина, направихме няколко визити и го настаних при г. Апостол Конкович на квартира. Казах му, че съм с намерение да ида в Цариград, за да постъпя в телеграфната служба. Той ми отговори: „Ти ела в Цариград, па видим ще.” И така, щом ми каза Цанков, че му обадил за моето дохождание, той му поръчал да отидем ведно с него в Бебек.

В неделята отидохме с Цанкова двамата на Бебек. След като се разговорихме, той ме попита за моето решение — дали искам да постъпя в телеграфа или на мястото, което ми е приготвил. Ако искам, да избера. Съветваше ме обаче да не постъпвам в телеграфската служба. „Сега за България — ми каза той — не трябват телеграфисти” и добре ще направя, ако послушам неговите съвети. „Ето какво те съветвам аз. Във Високата порта, в Министерството на външните дела имат нужда от един чиновник, който да знае български, ромънски, френски, руски и гръцки, а Вие тия езици ги владеете доста добре. Място има празно за цензор на тия езици — да преглеждате вестниците и списанията, които идват отвън или пък се издават тук. Това място го заемаше господин Ранов, българин от Едрене, но той остави тази служба и отиде в Белград. Затова, ако искаш, аз имам приятелство и съм добре познат с Дамат паша, зетя на султан Абдул Меджида. Може да говоря и на

58

Фуад паша [106] за тебе. Ще ти дам картичка за господин Сеферса, който е началник на бюрото на печата в Министерството па външните работи при Фуад паша.”

Аз му благодарих и склоних да следвам неговите съвети.

Вестник „България” беше открито почнал да дяла гърците, фанариотското духовенство, патрика и владици — наред, това, което аз отколе бях прегърнал от сърце и душа още в Свищов. Господин Драган Цанков ме беше помолил да му събера спомоществуватели и за малко време му събрах 55 спомоществуватели само от Свищов. Бях изпратил предварително типографията и библиотеката му, за което той като възнаграждение на моя труд ми беше изпратил един френско-турски речник от Малуф, който ми спомогна много да се усиля в турски език.

И така, аз постъпих като цензор на гореказаните езици и и ходех редовно на службата. Тогава се водеше борба против „Цариградски вестник”, който беше орган на фенерската патриархия. Вестник „България” нападаше Александра Екзарха като сляпо оръдие на гръцкия патриарх. Аз открито осъждах постъпките и политиката на „Цариградски вестник” и взимах участие сегиз-тогиз да помагам на господин Ваклидова. Александър Екзарх узнал, че и аз зимам участие в тези борби. Интригувал пред Вселенския патриарх и пред руското посолство, тогава беше руски посланик княз Лобанов, [107] даже и пред Фуад паша, за което един ден Фуад паша ме повика и ме попита дали земам участие да помагам на вестник „България”. Не отказах, но само това приложих, че ако пиша нещо, то е в полза на турското правителство. Фуад паша ми каза, че ако искам да остана чиновник в министерството, да не зимам участие в тия бъркотии на патриаршията, иначе да си дам оставката. Без много да му мисля, аз на втория ден си подадох останката.

В същото това време бяха дошле двама упълномощени от Кукуш граждани: Нако Станишев [108] и Атанас Гогошавалията, които 7—8 месеца преди да дода в Цариград, стояха като пълномощници при патриаршията. Настояваха да се махне владиката им, който беше полянски (дойрански) и кукушки владика, [109] брат на Мегас Логотет, главен секретар на вселенската патриаршия. Този владика беше много голям развратник. Християните от тия епархии бяха пропишели кански. Вържеше развратни жени в митрополията и в Кукуш, и в Дойраи, В кукушкото училище преди моето отиване там е бил един

59

учител, който никак не одобрява неговите постъпки. Този фанариотин владика дойрански и кукушки, според както ми разправяха после гражданите в Кукуш, подкупил една циганка — публична жена, която отишла в празничен ден рано пред вратата на учителя и чакала. Нощната стража минала и я видяла там (разбира се, скроена от владиката примка) и я попитала що търси. Тя казала, че учителят я имал цяла нощ и я изпъдил, без да й плати. Нотната стража потропва, учителят отваря и стражата посред чаршията го завежда в затвора. Народът, като видял това, се погнусил, а владиката заявил, че такъв учител не приема да го има, и го изпъждат. И покойният Димитър Миладинов, когато бяхме в затвора в Битоля наедно, ми разказваше за този владика ужасни работи. И него се е трудел много да го компрометира, но аз това ще го кажа, когато дойдеме за Миладинова. Нако Станишев и Атанас Гогошавалията дохождаха сека вечер в Пера на Caf? de francais, както и в Балкапан, гдето се събираше тогава българската инцелигенция, и често с Драган Цанкова настрана си приказваха. Като ги гледах няколко пъти така, полюбопитствувах и попитах Цанкова, що за хора са тези. Каза ми, че са българи от Кукуш, градец от Солун на 6 часа, и че стоят от 7 месеца и ходят ту в патриаршията, ту в руското посолство да настояват да ги освободят от тогози развратника и да им дадат български владика. Понеже имах време свободно, аз се срещнах с тази депутацня и непрестанно ги разпитвах. Те ми разправиха всичко подробно. Една вечер с Цанкова се разговаряхме за тази работа. Каза ми, че е много зает и не може да им съдействува. Тогава аз стъпих на крак и се срещах често с тази кукушка депутация. Най-после додохме до заключението, че трябва да направим постъпки до папата. Поразговорихме се с Цанкова повторно и като видях руския посланик, че не зима никаква инициатива да им се даде български владика, отидох в българската черква в Галата при йеромонах Партения, родом от Галичник, Дебърско. Дълго време разговаряхме и решихме да направи той едно копие на прошение [110] до папата от страна на кукушените, за да искат да се съединят с римската черква, без да изменяват нещо на вярата си. С една дума, да се състави една униятска черква. Казах, че него ще изберем за кукушки владика, щом се уясни този въпрос. Направи ми копие, без да го подпише. Аз го зех и го показах на Цанкова. Той го одобри. Предадох го на Нака Станишева и другаря му, които, без да се бавят много, тръгнаха за Солун и оттам за Кукуш. Там като отишли, съобщили го на общест-

60

вото и те го приели, преписали го от името на Кукушката епархия със 110 подписи и печати.

В Цариград нямаше никакво известие. След 2—3 недели в „Прес д'Ориан” [111], вестник, който държеше страната на българите и защищаваше българската кауза, се появи една дописка от Солун. В нея се разправяше надълго и широко за постъпката на кукушаните, за Дойранската епархия, която заедно с Кукушката изпратила депутация в Солун и заявила, че искат да се присъединят към католическата черква.

Съвременно пристигна от Солун господин Тюрок, [112] началник на лазаристката мисиона в Солун, с това прошение. Без да зная нещо, на следващия ден, като отивах в „Сан Бенедето” да се срещна с господин Ваклидова, вратарят ми каза, че господин Фавериал [113] от мисионерите в „Сан Бенедето” ме вика горе. Аз веднага се качих горе и почуках на вратата на господин Фавериала. Той ми отвори и ме прие твърде ласкаво. Заведе ме в приемната стая — един голям салон, гдето бяха събрани до 20 и повече мисионери католически. Щом влезнахме с г. Фавериала в салона, те станаха, както господин Боре, така и другите. Аз им целунах ръка и седнах. След едно десетминутно мълчание господин Боре ми каза, че благодат божия е огреяла българския народ. България иска да се присъедини към светия престол и тази постъпка я правят първо кукушаните и ако е рекъл господ, ние се молиме богу да се по-скоро присъедини българският народ към светия престол. Представи ме на г. Тюрока, който донесъл прошението. По заповед на епископ Брунони [114] в Цариград поръчано му е било да придружи господин Тюрока в Солун и да отиде в Кукуш да разгледа тая постъпка по-отблизо и на самото място. Понеже ме познаваше още от Свищов, искаше да ги придружа като преводчик и като комисар на българите, желаещи да се присъединят. Смятал, че ще мога да изпълня тая мисия — с тях да идем в Кукуш.

Аз с полунерешителност му отговорих, че се усещам неприготвен за една такава висока и деликатна мисия. „Не бой се — ми каза господин Боре, — бог ще ти помогне.” Тогава станах и казах, че приемам и ще се трудя с божия воля да сполучи мисията. В същия ден господин Боре отиде при епископа, господин Брунони, взе писмата и оттам — във френското посолство при г. Тювеиел, тогавашния френски посланик. На 12 септември 1859 година вечерта, часът 5 по европейски, тръгнахме за Солун — господин Боре, господин Тюрок и аз.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

102. И в а н  Д о б р о в с к и (Добрович) (1. IV. 1812—28. I. 1896) — български учител и публицист от епохата на Възраждането. Роден е в Сливен, получава образованието си в Атина и после с И. Макариополски и Ст. Чомаков учи при прочутия учител Каири на о-в Андрос. Учителствува около 20 години в Браила, Сливен, Самос, Котел и др. Редактира сп. „Мирозренйе”. Обнародва много статии в цариградските български вестници. Представител е на Сливен на Първия български църковен събор, който изработва устава на новосъздадената Българска екзархия.

103. „Б ъ л г а р и я. Вестник за българските интереси. Ред. Др. Цанков. Цариград” — вестникът излиза от 1859 г. до 1863 г. По своя характер е обществено-политически. Пропагандира унията и е проводник на френското влияние. Във връзка с това остро полемизира с „Цариградски вестник”, „Дунавски лебед” и други български вестници. Негови сътрудници са Т. Икономов, Г. Миркович, Хр. Ваклидов, Ст. Изворски и др.

104. Х р и с т о  Дочев  В а к л и д о в (1841—1891) — роден в Казанлък, учи в Одрин и в Цариград в католически училища. Учителствува в Ст. Загора. В Браила издава в. „Българска пчела” и сп. „Зорница”. В Цариград работи в редакцията на в. „Източно време”. След Освобождението е административен служител. Пръв превежда и издава на български език части от „Скитника евреин” на Евгений Сю (1860).

105. Е в г е н и  Б о р е — лазарист, главен ръководител на католическата пропаганда в Цариград. Известен дипломат, ориенталист и просветен монах. Чрез полските емигранти (Чайковски и Чарториски) се свързва с Др. Цанков и му помага да получи правителствено разрешение за откриване на печатница, като го увлича в дейността на католическата пропаганда. Боре прави опити за утвърждаване на униатството в Кукуш (1859 г.) и в Цариград (1860—1861 г.).

106. Ф а у д  М е х м е д  п а ш а (1815—1869) — турски държавник, заема високи длъжности — имперски комисар в Дунавските княжества (1848 г.), посланик в Русия (1894 г.), министър на външните работи (1852—1853 г.). Взема участие в Парижката конференция (1856). От 1867 до 1868 г. е велик везир.

107. А л е к с е й  Борисович  Л о б а н о в — Р о с т о в с к и (1824—1896) — княз, руски дипломат, министър на външните работи, посланик в Турция, Англия, Австро-Унгария, Германия. Събира голяма колекция писма, документа, мемоари, отнасящи се за събития и лица от XVIII и началото на XIX в.

108. Н а к о  С т а н и ш е в — роден в Кукуш ок. 1810 г., търговец, организатор на движението за църковна независимост в родния си град. В борбата срещу фанариотите начело на кукушани потърсва подкрепата на католическата мисия с цел да се упражни натиск върху Патриаршията и руското посолство в Цариград. Дванадесет години преди създаването на екзархията Н. Станишев успява да доведе български владика в Кукуш — епископ Партений Зографски (1859 г.).

109. Отнася се за фанариотския владика  М е л е т и й.

110. Вестник „България” (бр. 25 от 12. IX. 1859 г.) публикува „П ро ш е н и е” до папа Пий IX. Прошението съдържа пет клаузи, които изясняват позициите на молителите, а именно: 1. Присъединяване към западната църква и признаване на върховната духовна власт на папата. 2. Невмешателство и „никакво изменение да не се направи в нареди-ти (обичаи, тържества, богослужения) църковни и в раздаването на тайнствата и в състоянието на нашите свящеиици и в языкот”. 3. Подчиняване епархията на един епископ, „избран с нашити общи желания”. 4. Архиепископът и цялото духовенство да са българи. 5. Училищата да са под управлението на архиепископа и епитропите и българският език да бъде застъпен както в училищата, така и в църквите.

В прошението се отправя молба до папата — френското правителство да ходатайствува пред султан Абдул Меджид против всяко „неправедно притеснение и гонение, които зломисленото безсъвестно гръцко духовенство може да дигни против нас”. Следват подписите на кукушани.

111. „П р е с  д ’О р и а н” — френски вестник, излизащ в Цариград, орган на католическата пропаганда, редактиран от известния журналист Балиго.

112. Т ю р о к — началник на католическата мисия в Солун, ревностен застъпник за въвеждане унията; запознат с патриотичното движение на българите в Кукуш и други селища и борбата им срещу фанариотите.

113. Ф р а ц и с к  Ф а в е р и а л — лазарист, помощник на униатския епископ в Цариград, изтъкнат мисионер, сътрудник на в. „България”.

114. П а в е л  Б р у н о н и — граф, архиепископ, католически викарий в Цариград; застъпник на идеята за строго католическо църковно-каноническо отношение към униатите.